Последният койот

9

Бош се събуди преди зазоряване. Последната цигара снощи едва не го бе отпратила на оня свят: заспал бе с нея и изгаряща болка го бе измъкнала рязко от дебрите на съня. Превързал бе пострадалите си пръсти и се бе опитал безуспешно да заспи отново. В пръстите му пулсираше болка и непрекъснато му напомняше за безброй разследвани случаи в миналото на самозапалили се пияндета, заспали с цигара в ръка точно като него. Питаше се какво ли ще каже Кармен Хинойъс за тази издънка. Какъв по-ясен симптом за стремеж към саморазрушение?

Накрая, когато бледата светлина на зората започна да се процежда през пердетата, Бош се отказа от напразните опити да поспи още и стана. Докато сутрешното му кафе завираше в кухнята, отиде в банята, за да смени превръзките. Притисна новите марли към раните, погледна се в огледалото и забеляза тъмните сенки под очите си.

— Господи… — въздъхна той, — какво, по дяволите, ми става напоследък?

Седна на задната веранда с чаша силно кафе в ръка, вгледан в смълчания град. Той бавно отърсваше съня: сякаш поемаше дъх, преди да се впусне в тревожната треска на още един напрегнат ден. Въздухът бе хапливо студен, от невидимите в мъглата дървета в прохода се издигаше землиста миризма на евкалипт. Сред сивите талази на мъглата едва се очертаваха причудливите силуети на хълмовете. Наслаждава се на зората почти час, запленен от величието на панорамата, разстлала се пред погледа му.

Едва когато влезе за втора чаша кафе в къщата, забеляза червения сигнал на телефонния секретар. Снощи бе пропуснал две съобщения, получени вероятно вчера. Пусна ги.

— Бош, обажда се лейтенант Паундс, вторник, в три и тридесет и пет. Уведомявам те, че докато си в принудителен отпуск и докато… ъъ… се реши положението ти в отдела, си длъжен да върнеш служебния автомобил в гаража на управлението. Тук имам описан „Шевролет Каприз“ на четири години, номер едно-А-А-три-четири-нула-две. Веднага направи нужното за връщане и предаване на служебния автомобил. Това нареждане е в съответствие с разпоредбите на вътрешния правилник, точка три, тире, тринадесет. Неизпълнението ще предизвика временно отстраняване, глоба или/и уволнение. Повтарям още веднъж, това е заповед от лейтенант Паундс, сега вече три и тридесет и шест, вторник. Ако в съобщението има нещо неясно, свържи се с мен в служебния ми кабинет. Край.

Секретарят отчиташе, че съобщението в действителност бе оставено в четири следобед във вторник — вероятно точно преди Паундс да си тръгне за вкъщи. „Скапан задник!“ — помисли Бош. Колата така или иначе нищо не струваше. Да я взема, щом я иска.

Второто съобщение бе от Едгар.

— Хари, там ли си? Едгар се обажда… Слушай, да забравим днешния разговор, става ли? Честно. Аз се държах като пън, ти се държа като дърво, и двамата бяхме дървеняци — хайде да го забравим, а? Каквото и да стане с нас като партньори, аз съм ти адски задължен, приятелю. Ако някога пак се направя, че съм го забравил, забий ми едно дясно кроше, както направи днес. А сега, лошата новина. Проверих всичко за този Джони Фокс. Резултатът е нулев. Няма нищо нито в Националния архив на криминалните досиета, нито в Регистъра на националните затвори или Управлението на текущата работна сила, нито в институциите за поправителен труд или в архива на заповедите за арест. Всичко пробвах. По всичко личи, че този тип е чист, ако е жив изобщо. Ако наистина няма и шофьорска книжка, има две възможности: или името е фалшиво, или твоят човек отдавна не е между живите. Ами… това е. Не знам с какво си се захванал, но ако ти трябва нещо, звънни… А, щях да забравя. Сега е десет и седем, значи можеш да ме намериш вкъщи, ако…

Тук съобщението прекъсваше: Едгар бе надхвърлил определеното време. Бош пренави лентата и наля кафе. Върна се на верандата, питайки се къде ли е сега този призрачен Джони Фокс. Когато не получи никакъв резултат от регистратурата на МПС, бе предположил, че Фокс може и да е в затвора, където не се издаваха шофьорски книжки, пък и не бяха необходими такива. Ала Едгар не беше открил данни за него нито там, нито в останалите направления на националния компютър за картотекиране на престъпници. Джони Фокс или бе влязъл в правия път, или бе умрял — както бе предположил и Едгар. Ако трябваше да се хване на бас, Бош би заложил на последното. Хора от типа на Джони Фокс не влизаха в правия път.

Възможно бе да отиде в Градския архив на Лос Анджелис, за да потърси смъртен акт, но ако човек не разполага с точната дата на смъртта, задачата се превръщаше в търсене на игла в купа сено и щеше да му отнеме дни, дори седмици. Преди да го направи, Бош реши да опита по-лесния начин — лосанджелиският „Таймс“ имаше големи възможности.

Телефонира на Кийша Ръсел, нова репортерка в отдела за полицейска хроника. Амбициозна млада жена, тя още се опитваше да завоюва място под слънцето. Преди няколко месеца се беше опитала да вербува Бош като източник на информация за статиите си. Репортерите обикновено го постигаха с голям брой статии за някое дребно престъпление, незаслужаващо чак такова внимание. Но процесът ги поставяше в непрекъснат контакт с детективите, заети със случая, а едно евентуално задълбочаване на връзките им със следователите можеше да превърне последните в постоянни източници на информация в бъдеще.

За една седмица Ръсел бе написала пет статии за случай на Бош: семейно насилие — съпругът пренебрегва разпореждането за временно ограничаване на контактите, отива в новия апартамент на бившата си жена на булевард „Франклин“, хвърля я от балкона на петия етаж и скача след нея. Докато пишеше статиите си, Ръсел бе в почти непрекъснат контакт с Бош и съобщенията в пресата бяха пълни и изчерпателни. Свършила бе добра работа и бе спечелила уважението му. Но крайната й цел му бе напълно ясна: надеждата й бе тези статии и вниманието й към него да станат основа на продължителна и плодотворна връзка между полицай и репортер. Оттогава не минаваше и седмица, без да му звънне веднъж или дваж, просто за да побъбрят или да му подхвърли някоя и друга клюка от управлението, която е дочула от друг източник на информация — но първо и преди всичко да зададе дежурния въпрос на репортерите: „Нещо ново?“

Неочаквано за него Кийша вдигна още при първия звън. Изненада се, че я намира толкова рано в службата — смяташе да остави съобщение на секретаря й.

— Бош на телефона.

— Здравей, Бош, как я караш?

— Горе-долу. Чула си за мен, нали?

— Знам, че си временно отстранен, но никой не казва защо. Искаш ли да поговорим?

— Не точно сега. Искам да те помоля за една услуга. Ако нещата се получат, ще имаш цялата история. Така се уговаряме по принцип с колегите ти.

— Какво трябва да направя?

— Да отидеш до моргата. — Тя простена. — Имам предвид архива на „Таймс“.

— Това е вече друго нещо. Какво ти трябва?

— Справка за тип на име Джони Фокс — доста стара работа. Кучи син от петдесетте и началото на шейсетте. Но после следите му се губят. Възможно е да е мъртъв.

— За некролог ли говорим?

— „Таймс“ едва ли ще отпечата некролог за задник като него. Дребна риба според информацията, с която разполагам. Питах се дали няма да изскочи някоя статия във вестника, ако примерно смъртта му е била внезапна.

— Тоест, ако са го очистили.

— Бинго!

— Хубаво, ще го направя.

„И то с охота“ — помисли Бош. Почти виждаше как работи мозъкът й. „Страхотно! Ще му направя тази малка услуга, а после той ще ми снася златни яйца сума време!“ В негов интерес бе да поддържа тази заблуда.

— Какво беше името?

— Джон Фокс или Джони. Сутеньор през 1961 година според последното ми сведение за него. Шибаняк на дребно.

— Цвят?

— Бял кучи син на дребно.

— Дата на раждане? С нейна помощ ще пресея излишното, ако попадна на повече от един Джони Фокс. — Продиктува й датата. — Къде да те търся?

Бош й даде номера на мобифона си. Така ще я накара да клъвне още по-здраво: номерът моментално ще се отправи към списъка на източниците й, които пазеше в своя компютър като златни обици в кутийка за бижута. На този номер можеше да го открие по всяко време-изключително ценна придобивка, заради която си заслужаваше да повиси някой и друг час в „моргата“.

— Сега имам среща с редактора — заради нея съм тук толкова рано. Но после ще задвижа нещата, обещавам. Ще ти се обадя веднага щом открия нещо.

— Ако изобщо има нещо.

— То се знае.

Бош затвори телефона и хапна малко замразена тънко нарязана шунка направо от опаковката, която извади от хладилника, и пусна новините. След земетресението бе прекъснал абонамента си за вестника: не искаше Гауди, инспекторът от общината, да го забележи случайно отпред някоя сутрин и да разбере, че някой обитава жилище, определено за събаряне. Началото на деня не предлагаше нищо интересно — никакви убийства в Холивуд. Явно не изпускаше кой знае какво.

Репортажите за пътната обстановка бяха последвани от странна новина. Октопод от градския аквариум в Сан Педро изважда тръбата за прясна вода с едно от пипалата си — басейнът се изпразва и октоподът умира. Природозащитниците наричаха случилото се отчаян протест на октопода срещу живота в клетка. Бош затвори радиото. В какъв нещастен град живее, щом като дори морските обитатели се самоубиват.

Стоя дълго под душа със затворени очи. Докато се бръснеше по-късно, не можа да се сдържи и пак се вгледа изучаващо в тъмните кръгове под очите си. Сега изглеждаха даже още по-зле и добре се връзваха с кръвясалите от снощното пиене очи.

Остави самобръсначката на умивалника и приближи лице до огледалната повърхност. Кожата му бе бледа като картонена чиния за еднократна употреба от рециклирана хартия. Взираше се в себе си с неясна тъга — навремето го бяха смятали за привлекателен мъж. Но сега изглеждаше изразходван и прекършен. Натрупаните години сякаш го бяха смлели в жестоката си мелница. Приличаше на старците от приютите, периодично намирани мъртви в леглата си. Стори му се, че е по-близо до мъртвите, въпреки че още бе в света на живите…

Отвори огледалната вратичка на шкафчето с медикаменти, за да пропъди отражението си. Хвърли поглед на стъклените полички, върху които имаше какво ли не, и избра пластмасово шишенце с пипета. Впръска обилна доза капки и в двете си очи, избърса излишното с хавлиената кърпа и излезе от банята, без да затваря шкафчето — не искаше пак да вижда лицето си.

Облече бяла риза и сив костюм, сложи любимата си копринена вратовръзка с гладиаторски шлемове. Вече бе започнала да се нищи по ръбовете, но той упорито я носеше два или три пъти седмично. Купил я беше преди десетина години, за да отпразнува назначението си в отдел „Убийства“. Закрепи я с игла, имитация на числото 187: параграфът за убийство в Калифорнийския наказателен кодекс. Докато се занимаваше с тези дейности, самочувствието му се върна, макар и само до известна степен. Почувства се пак цялостен и разгневен, отново готов да се изправи срещу предизвикателствата на света.