Последният койот

45

Бош се събуди в шест на следващата сутрин, като си спомняше смътно, че сънят му бе прекъснат от ужасна вечеря и от посещенията на сестрите през нощта. Главата му тежеше. Докосна раната и установи, че тя вече не бе чак така чувствителна като предишния ден. Стана и се поразтъпка из стаята. Равновесието му, изглежда, се беше възвърнало. В огледалото в банята очите му все още бяха в цветовете на дъгата, но зениците бяха разширени равномерно. Беше време да си върви, осъзна той. Облече се и излезе от стаята с куфарчето си в ръка и съсипаното яке, метнато на рамото.

До стаята на сестрите натисна бутона за повикване на асансьора и зачака. Забеляза една от сестрите да наднича над ръба на гишето и да го оглежда. Тя явно не го позна заради нормалното му облекло.

— Прощавайте, мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, добре съм.

— Пациент ли сте?

— Бях. Тръгвам си. Стая четиристотин и деветнадесет. Бош.

— Един момент, господине. Какво правите?

— Тръгвам си. Прибирам се у дома.

— Моля?

— Просто ми пратете сметката.

Вратите на кабината се разтвориха и той влезе вътре.

— Не можете да си тръгнете така — извика сестрата. — Чакайте да повикам лекар.

Бош вдигна ръка и й помаха за довиждане.

— Чакайте!

Вратите се затвориха.

Като стигна във фоайето, си купи вестник, после излезе навън и си хвана такси. Каза на шофьора да го закара до Парк Ла Бреа. По пътя прочете статията, написана от Кийша Ръсел. Поместена на първа страница, тя бе посъкратена версия на това, което й беше разказал предния ден. Всичко минаваше с уговорката, че следствието все още не е приключило, но написаното си го биваше.

Бош бе упоменат на няколко пъти по име като източник и главно действащо лице в историята. Ървинг също беше назован като източник. Хари предположи, че заместник-началникът навярно беше решил в края на краищата да рискува с истината или поне с близка до нея версия, след като Бош, така или иначе, вече я беше из-Дал. Това беше най-практичното, което можеше да се направи. По този начин привидно той продължаваше да Държи нещата в ръцете си. Той беше гласът на консервативния здрав разум в историята. Изявленията на Бош Най-често се следваха от предупреждението на Ървинг, че следствието все още е в зародишна фаза и няма никакви окончателни заключения.

Най-много му допадна онази част, където се споменаваха изявленията на неколцина величия, включително и на по-голямата част от градския съвет, които се показваха истински шокирани от смъртта на Мител и Конклин и от тяхното замесване и/или в прикриване на убийства. В статията освен това се споменаваше, че полицията издирва човек на име Джонатан Вон, бивш служител на Мител, като заподозрян в убийство.

Историята беше най-оскъдна по отношение на Паундс. Изобщо не се споменаваше, че Бош е заподозрян или че е известно той да е използвал името на лейтенанта, което и е довело до убийството му. Статията цитираше само изявлението на Ървинг, че връзката между Паундс и случая още се разследва, но е вероятно Паундс да се е натъкнал на същите нишки, които Бош е следвал.

Ървинг се беше въздържал при разговора си с Кийша Ръсел даже след като бе заплашил Бош с разкритие. Хари можеше само да гадае, че причината за това беше желанието на заместник-началника да не изважда на показ кирливите ризи на управлението. Истината щеше да навреди на Бош, но без съмнение щеше и да урони престижа на управлението. Ако Ървинг имаше намерение да предприема каквито и да било стъпки срещу него, Бош разбираше, че това щеше да бъде на вътрешно ниво. Нещата щяха да останат само в рамките на управлението.

Наетият от Бош мустанг все още си стоеше на паркинга пред сградата на центъра „Грижа за живот“ на Парк Ла Бреа. Беше имал късмет, ключовете още си бяха в ключалката на предната врата, там, където ги бе оставил, преди да бъде нападнат от Вон. Разплати се с шофьора и пристъпи към колата.

Бош реши да си направи малка разходка нагоре към Маунт Олимпъс, преди да се прибере в „Марк Твен“. Включи телефона си в запалката за цигари в колата, за да може да се презареди, и пое нагоре по булевард „Лоръл Каньон“.

На „Херкулес Драйв“ намали до портата пред закотвения в земята космически кораб на Мител. Вратата бе затворена и на нея още висеше жълта полицейска лента за маркировка. Бош не видя никакви коли в алеята. Мястото бе потънало в тишина и спокойствие. И съвсем скоро, знаеше той, до вратата щеше да се появи голяма табела „Продава се“, а в имението да се нанесе следващият гений, който щеше да се мисли за господар на всичко, което вижда в краката си.

Бош продължи нататък. Всъщност не къщата на Мител бе искал да види.

Петнадесет минути по-късно Бош стигна до добре познатия завой на „Удро Уилсън“, но веднага откри, че нещата не бяха никак познати. Къщата му я нямаше, изчезването й от пейзажа бе не по-малко крещящо от липсващ зъб в усмивка.

До ръба на тротоара, там, където бе адресът му, имаше два големи контейнера за смет, пълни с натрошено дърво, изпомачкан метал и, разбити стъкла, останките от дома му. До тротоара имаше и подвижен контейнер за съхраняване на вещи и Бош реши, или поне се надяваше, в него да са поставени движимите части от собствеността му, преди къщата да бъде отнесена.

Спря колата и тръгна по покритата с плочи пътека, която навремето бе водила към предната врата на къщата му. Погледна надолу и единственото, което бе останало там, бяха шестте пилона, стърчащи от хълма като надгробни камъни. Можеше да строи наново върху тях. Ако пожелаеше.

Някакво движение в акациевите насаждения до основата на пилоните привлече погледа му. Съзря проблясък от кафява козина, после глава на койот, който бавно пристъпяше из храсталака. Той нито чу, нито забеляза Бош. Скоро изчезна. Хари го изгуби от погледа си някъде из храстите.

Остана още десет минути, като пушеше и чакаше, но не видя нищо повече. После мълчаливо се сбогува с мястото. Имаше чувството, че никога повече нямаше да се върне тук.