Последният койот

31

Докато караше мустанга откъм летището на Лос Анджелис час по-късно, Бош свали стъклата надолу и потопи лице в хладния, сух въздух. Шумът на вятъра в клоните на евкалипта при входа към летището беше същият и сякаш приветстваше завръщането му у дома. Незнайно защо винаги се чувстваше изключително добре, като се връщаше от пътувания извън града. Това беше едно от нещата, които обичаше в този град, и се радваше, че то всеки път го посреща.

На „Сепулведа“ го хвана червен светофар и той използва изчакването, за да нагласи стрелките на часовника си. Беше два и пет. Прецени, че щеше да има време да отскочи до вкъщи, да се преоблече и да пъхне нещо в устата си, преди да се запъти към Паркър сентър и уговорената си среща с Кармен Хинойъс.

Премина с висока скорост под надлеза на шосе 405, после сви нагоре към претъпканата магистрала. Като завъртя волана, за да завие, усети, че бицепсите го болят от мускулна треска. Не знаеше дали това се беше получило от борбата с рибата в събота, или от начина, по който Джасмин го бе стискала за ръцете, докато се любеха. Помисли малко за нея и реши да й се обади от дома си, преди да потегли към центъра. Раздялата им тази сутрин вече му се струваше много далечна. Бяха си обещали да се срещнат отново, колкото се може по-скоро и Бош се надяваше обещанията да бъдат спазени. Тя все още оставаше загадка за него, и то такава, за която знаеше, че даже не е започнал да я разгадава.

Шосе номер 10 трябваше да бъде отворено чак на другия ден, затова той пропусна отбивката, продължи по 405 нагоре, над планината Санта Моника и към Долината. Пое по по-дългия път, защото смяташе, че така ще стигне по-бързо. Освен това имаше пощенска кутия в Студио Сити, която използваше, откакто в пощата отказаха да доставят пратки на запечатана постройка, предназначена за събаряне.

Прехвърли се на магистрала номер 101 и както очакваше, се натъкна на плътна стена от коли, които се придвижваха сантиметър по сантиметър по шестте ленти. Остана в колоната, докато нетърпението му не надделя. Излезе от нея през булевард „Колдуотър“ и подкара по обходните улици. На Мунпарк Роуд мина покрай няколко блока, които още не бяха съборени или поправени, а червените и жълти ленти, които ги опасваха, бяха избелели от месеците, прекарани под слънцето. По някои от прокълнатите сгради имаше надписи като „500$ ще ви нанесат вътре!“ или „Нов модел“. По протежението на една от запечатаните с червено сгради имаше красноречиви пукнатини във всички посоки и някой бе написал със спрей отстрани изречение, което се приемаше от много хора като епитафия на целия град в месеците след земетресението:

Имаше дни, в които на човек му се струваше, че това е самата истина. Обаче Бош се опитваше да запази вярата си. Някой все трябваше да го прави. Във вестниците пишеха, че потокът, напускащи града, е по-голям от този на пристигащите. Няма значение, помисли си Бош, аз оставам.

Сви към „Вентура“ и спря пред частна служба с пощенски кутии. В неговата кутия имаше единствено сметки и рекламни брошури. Отби се през деликатесен магазин и си поръча специалитета, пуйка върху бял хляб с авокадо и зелен фасул за вкъщи. После кара по „Вентура“, докато не премина в Кахуенга и зави по „Удроу Уилсън“, който го отведе нагоре по хълмовете към дома му. На първия завой му се наложи да намали, за да мине покрай една полицейска кола по тесния път. Махна с ръка за поздрав, макар да знаеше, че те не го познаваха. Вероятно бяха от участъка на Северен Холивуд. Колегите му не отговориха на поздрава.

Спази обичайната си практика и паркира на няколко преки от къщата, след което се върна пеш. Реши да остави сака в багажника, защото мислеше, че може да му потрябва долу в центъра. Тръгна по улицата към къщи с пътната си чанта в едната ръка и плика със сандвича в другата.

Щом стигна до гаража, забеляза патрулна кола, която приближаваше по пътя. Загледа се в нея и забеляза, че бяха същите двама, които бе подминал по-долу. По някаква причина те бяха обърнали. Изчака на ръба на тротоара, като си мислеше, че може би щяха да го помолят да ги упъти към някакъв адрес или да поискат обяснения за махването му, а и не желаеше да го виждат как влиза в предназначена за събаряне къща. Обаче колата мина покрай него без никой от двамата полицаи вътре да го удостои с поглед. Шофьорът не сваляше очи от пътя, а този до него говореше нещо в радиостанцията. Сигурно проверяваха нещо по сигнал, помисли си Бош. Изчака колата да завие в следващата пресечка и чак тогава тръгна към задния вход на къщата си.

След като отвори вратата към кухнята, Бош веднага усети, че нещо не е наред. Направи две крачки напред, преди да разпознае какво бе то. В къщата имаше непознат мирис, или поне в кухнята. Аромат на парфюм, реши той. Не, поправи се, по-точно одеколон. Мъж, който употребяваше одеколон, бе идвал в къщата или все още се намираше в нея.

Бош тихо постави пътната чанта и плика със сандвича на пода и посегна към кръста си. Старите навици умират трудно. Пистолетът му още не беше у него, а знаеше, че резервният бе на рафта в гардероба близо до предната врата. За миг си помисли да хукне навън в опита да догони патрулната кола, но прецени, че тя навярно отдавна се бе отдалечила.

Вместо това тихо отвори едно чекмедже и извади малък нож. Там имаше и с по-дълги остриета, но с по-малките се боравеше по-лесно. Пристъпи към арката, която водеше от кухнята към предната част на къщата. Спря на прага, все още извън полезрението на когото и да било там, наведе глава напред и се ослуша. Чуваше приглушеното съскане на движението по магистралата долу зад хълма, но не долавяше никакъв звук от вътрешността на къщата. Мина почти цяла минута в пълна тишина. Тъкмо щеше да излезе от кухнята, когато чу нещо. Тихо шумолене на плат. Вероятно някой прекръстосваше крака. Разбра, че в дневната го чакат. И вече знаеше, че те знаят, че той знае.

— Детектив Бош — прозвуча глас в смълчаната къща, — безопасно е. Можете да влезете.

Гласът му се стори познат, но понеже моментът бе изключително напрегнат, не можа веднага да го осмисли и да определи чий е. Единственото, което съзнаваше, бе, че го е чувал и преди.

— Говори заместник-началник Ървинг, детектив Бош — продължи гласът. — Би ли влязъл? Така няма да има пострадали.

Да, гласът бе неговият. Бош се отпусна, сложи ножа на плота в кухнята и прибра сандвича си в хладилника. После излезе от кухнята. Ървинг седеше на креслото в дневната. Двама други костюмирани, които не познаваше, седяха на дивана. Като се огледа, Бош забеляза, че кутията му с документи и картички от гардероба се намира на ниската масичка. Папката с документите по убийството, която бе оставил на масата в трапезарията, в момента беше в скута на единия от седящите на дивана. Бяха претърсвали къщата му и преглеждали неговите вещи.

Бош изведнъж проумя какво бе значението на случилото се отвън.

— Видях постовите ви. Някой няма ли да ми каже какво става тук?

— Къде бяхте, Бош? — попита единият от костюмираните.

Бош го изгледа. Напълно непознат.

— Кой, по дяволите, сте вие?

Той се наведе и вдигна кутията с картички и писма от масата.

— Детектив — каза Ървинг, — това е лейтенант Ейнджъл Брокман, а този е Ърл Сайзмор.

Бош кимна. Едно от имената му беше познато.

— Чувал съм за теб — отвърна той, фиксирайки Брокман. — Ти си онзи, дето прати Бил Конърс в гардероба. Страхотно отличие, сигурно си станал победителят на месеца в ОВР. Голяма чест.

Сарказмът в гласа на Бош можеше да се долови безпогрешно, както и беше искал. Гардеробът беше мястото, където повечето полицаи прибираха оръжието си, когато не бяха на служба. Изразът „отиване в гардероба“ на полицейски жаргон означаваше, че ченге се е самоубило. Конърс бе старо патрулно ченге от Холивудския участък, самоубило се преди около година, след като ОВР го обвини, че предлага пакетчета хероин на проституиращи момичета срещу секс. След смъртта му проститутките бяха признали, че са скалъпили обвинението, защото Конърс винаги ги пъдел от района си. Той бе чист, но виждайки как всичко е срещу него, беше взел решение да „иде в гардероба“.

— Той сам направи избора си, Бош. А сега и ти имаш право на своя. Ще ни кажеш ли къде си бил през последните двадесет и четири часа?

— А вие ще ми кажете ли за какво става дума?

Чу някакво потракване откъм спалнята си.

— Какво е това, мамка му? — Отиде до вратата и видя още един костюмар, застанал пред отвореното чекмедже на нощното шкафче. — Хей, скапаняк, изчезвай оттам! Изчезвай веднага!

Бош влезе в спалнята и затвори чекмеджето с ритник. Мъжът отстъпи назад, вдигна ръце като арестант и влезе в дневната.

— А това е Джери Толивър — добави Ървинг. — Той е с лейтенант Брокман, ОВР. Детектив Сайзмор се присъедини към нас от отдел „Грабежи — убийства“.

— Прекрасно — каза Бош. — Сега вече всички се знаем. Какво става?

Погледна Ървинг в упор, докато задаваше въпроса, вярвайки, че ако изобщо получеше прям отговор, то щеше да бъде от него. Ървинг обикновено веднага из-плюваше камъчето, когато се налагаше да се разправя с Бош.

— Детек… Хари, налага се да ти зададем няколко въпроса — отвърна Ървинг. — Ще е по-добре, ако ти обясним положението по-късно.

Бош бе готов да се обзаложи, че то действително бе сериозно.

— Имате ли заповед за идването си тук?

— Ще ти я покажем по-късно — рече Брокман. — Да вървим.

— Къде ще ходим?

— В управлението.

Бош бе имал достатъчно вземане-даване с Отдела за вътрешни разследвания, за да може да прецени, че ситуацията в момента не беше типична. Като се вземеше предвид фактът, че Ървинг, вторият по ранг офицер в управлението, е с тях, можеше да се прецени колко сериозно е положението. Предположи, че не са разкрили частното му разследване по случая. Ако беше само това, Ървинг нямаше да е тук. Сигурно нещо здравата се беше сплескало.

— Добре — каза Бош, — кой е умрял?

И четиримата го изгледаха с каменни лица, потвърждавайки, че някой действително беше умрял. Бош усети железен обръч да стяга гърдите му и за първи път изпита страх. В съзнанието му започнаха да изникват имената и лицата на хората, които бе замесил. Мередит Роман, Джейк Маккитрик, Кийша Ръсел, двете жени в Лас Вегас. Кой още? Джаз? Нима я беше изложил на опасност? В следващия миг проумя. Кийша Ръсел. Репортерката вероятно бе направила това, което й бе забранил. Сигурно бе отишла при Конклин или при Мител и бе задавала въпроси за извадката от вестника, която беше направила за Бош. Беше се хвърлила напред слепешката и сега бе мъртва заради тази грешка.

— Кийша Ръсел? — попита той.

Не получи никакъв отговор. Ървинг се изправи и другите го последваха. Сайзмор задържа папката със следствените документи в ръката си. Щеше да я вземе. Брокман отиде до кухнята, взе пътната чанта на Бош и тръгна към вратата.

— Хари, защо не дойдеш с Ърл и мен? — каза Ървинг.

— Защо не се срещнем направо в центъра.

— Ще пътуваш с мен.

Това бе изречено строго. Отхвърляше всякакви по-нататъшни пазарлъци. Бош вдигна ръце в знак, че се предава, разбирайки, че няма друг избор, и тръгна към вратата.

Бош седеше на задната седалка в колата на Сайзмор, точно зад Ървинг. Вглеждаше се през прозореца, докато слизаха по хълма. Пред очите му непрекъснато се мержеелееше младото лице на журналистката. Нетърпеливостта й я беше убила, но Бош не можеше да се отърси от чувството за собствената си вина. Той бе посял семената на загадъчното в съзнанието й и те се бяха разраснали, така че тя не бе могла да им устои.

— Къде са я намерили? — попита той.

Срещна пълно мълчание. Не можеше да проумее защо не му казваха нищо, особено Ървинг. В миналото заместник-началникът на полицейското управление го бе карал да си мисли, че помежду им съществува поне разбирателство, ако не симпатия.

— Казах й да не предприема нищо — рече той. — Казах й да си наляга парцалите за няколко дни.

Ървинг се извърна леко назад, така че да вижда отчасти Бош.

— Детектив, нямам понятие за кого или за какво говорите.

— За Кийша Ръсел.

— Не я познавам.

Той отново се обърна напред. Бош се озадачи. Имената и лицата отново започнаха да се нижат пред очите му. Добави и Джасмин към тях, но после я отхвърли като възможност. Тя не знаеше нищо за разследването му.

— Маккитрик?

— Детектив — изрече Ървинг и отново опита да се обърне към него. — Разследваме убийството на лейтенант Харви Паундс. Другите имена не са замесени. Ако смятате, че би следвало да се свържа с тези хора, уведомете ме.

Бош бе прекалено поразен, за да отговори. Харви Паундс? В това нямаше никакъв смисъл. Та той нямаше нищо общо със случая, даже не знаеше за него. Паундс никога не излизаше от кабинета си, как тогава е могъл Да се изложи на опасност? В този миг истината го връхлетя като кофа с ледена вода. Проумя. Видя смисъла. И в мига, в който разбра, че има смисъл, осъзна собствената си отговорност, както й сериозността на положението си.

— Да не съм…

Не успя да довърши изречението.

— Да — отвърна Ървинг. — Засега си заподозрян. Може би вече ще млъкнеш и ще изчакаш, докато стигнем в управлението и уредим официално разговора.

Бош опря чело на прозореца и затвори очи.

— О, Господи…

В този момент осъзна, че с нищо не беше по-добър от онзи тип Брокман, който беше пратил полицая „в гардероба“. Защото дълбоко в сърцето си Бош знаеше, че беше отговорен за случилото се. Не знаеше нито как, нито кога бе станало, но беше убеден, че е така.

Причинил бе смъртта на Харви Паундс. И носеше неговата полицейска значка в джоба си.