Последният койот

47

Когато отвори вратата към приемната си, Кармен Хинойъс изглеждаше приятно изненадана от присъствието на Бош там.

— Хари! Добре ли си вече? Не очаквах да те видя днес тук.

— Защо не? Нали сега е часът, определен за мен?

— Да, обаче прочетох във вестника, че си в „Седарс“.

— Изписах се.

— Сигурен ли си, че е било разумно? Изглеждаш…

— Ужасно?

— Не исках да кажа това. Заповядай, влез.

Тя го въведе в кабинета си и двамата заеха обичайните си места.

— Всъщност в момента изглеждам по-добре, отколкото се чувствам.

— Защо? Какво е станало?

— Защото цялата работа бе за нищо.

Изявлението му предизвика объркано изражение на лицето й.

— Какво искаш да кажеш? Четох статията днес. Разкрил си убийствата, включително и това на майка ти. Мислех си, че ще бъдеш съвсем различен от това, което виждам в момента.

— Ами не вярвайте на всичко, което четете по вестниците, докторе. Нека ти изясня положението. Това, до което в крайна сметка доведе моята, така наречена мисия, бе, че причиних смъртта на двама души и убих един със собствените си ръце. Разкрих, я да видим, разкрих едно, две, три убийства, това е добре. Обаче не разкрих убийството, за което бях тръгнал в началото. С други думи, се въртях в кръг и карах хората да измират като мухи. Тъй че как тогава очакваш да се чувствам по време на срещата ни?

— Пил ли си?

— Пийнах една-две бири, докато обядвах, но обедът бе доста дълъг и според мен изискваше минимум две бири, като се вземе предвид това, което ти казах току-що. Обаче не съм пиян. А и не съм на работа, така че какво толкова?

— Мислех, че се договорихме да намалиш…

— О, я стига. Да не сме в някакъв филм. Това е истинският живот. Нали така го наричаше? Истинският живот? Между предишната ни среща и настоящия момент убих човек, докторе. А ти ми говориш за намаляване на пиенето. Сякаш това има някакво значение сега.

Бош извади пакета си с цигари и запали една. Остави пакета и запалката на облегалката на стола. Кармен Хинойъс се взря в него продължително, преди да заговори.

— Имаш право. Извинявай. Нека се върнем към това, което, мисля, е сърцето на проблема. Каза, че не си разкрил убийството, което си тръгнал да разкриваш в началото. Естествено, става дума за смъртта на майка ти. Свързвам нещата с прочетеното. В днешния брой на „Таймс“ убийството на майка ти се приписва на Гордън Мител. Да не би да искаш да ми кажеш, че не е така.

— Да, сега знам неоспоримо, че не е така.

— Откъде знаеш?

— Много просто. Отпечатъците. Разходих се до моргата, взех отпечатъците на Мител и ги сравних с оставените по оръдието на престъплението, на токата на колана. Не паснаха. Той не го е извършил. Не е бил там. Обаче Не бих искал да си съставиш погрешно впечатление. Не съм седнал тук да се окайвам за гузната си съвест относно случилото се с Мител. Той беше от онзи тип хора, които решават да очистят някого и го правят. Просто така. Поне за два случая съм сигурен, а освен това щеше да нареди да убият и мен, разбира се. Майната му. Според мен той си получи заслуженото. Обаче дълго ще нося със себе си Паундс и Конклин. Може би вечно. По един или друг начин ще трябва да платя за това. Просто бремето ми би било по-леко, ако знаех, че е имало причина за това, някакъв смисъл. Какъвто и да е. Разбираш какво имам предвид, нали? Обаче не е имало смисъл. Вече не.

— Разбирам. Не съм сигурна… Не знам как да продължа нататък. Искаш ли да поговорим още малко за чувствата ти относно Паундс и Конклин?

— Всъщност не. Вече достатъчно мислих по въпроса. Нито един от двамата не беше светец. Бяха правили някои неща. Обаче не беше нужно да умират по този начин. Особено Паундс. Господи. Не мога да говоря за това. Даже не мога да мисля за него.

— Как ще продължиш нататък тогава?

— Не знам. Както вече ти казах, ще трябва да си платя.

— Имаш ли представа какво смята да предприеме управлението?

— Нямам. Не ме е грижа. Нещата далеч надхвърлят границите на управлението. Самият аз трябва да избера наказанието си.

— Хари, какво означава това? То ме засяга пряко.

— Не се стряскай, няма да ходя в гардероба. Не съм от този тип.

— Гардероба ли?

— Няма да си напъхам дулото в устата.

— От това, което сподели досега, става ясно, че вече си приел и поел отговорността си за случилото се с двамата мъже. Не го отминаваш. Всъщност отричаш отричането си. Това е добра основа, за да градиш върху нея. Обаче ме тревожат тези подмятания за наказанието. Трябва да продължиш нататък, Хари. Каквото и да направиш със себе си, то няма да ги върне. Така че най-доброто, което можеш да направиш, е просто да продължиш нататък.

Той не отвърна нищо. Ненадейно почувства, че всичките съвети, намесата й в неговия живот са му омръзнали до смърт. Беше объркан и изпълнен с ненавист.

— Имаш ли нещо против да посъкратим сеанса днес? — попита той. — Нещо не съм във форма.

— Разбирам. Няма проблеми. Обаче искам да ми обещаеш нещо. Обещай ми, че ще поговорим още веднъж, преди да вземеш някакво решение.

— Искаш да кажеш за изкуплението ми?

— Да, Хари.

— Добре, ще поговорим.

Той се изправи и се опита да изобрази усмивка, но се ч получи по-скоро гримаса. После се сети за нещо.

— Между другото, извини ме, че онази вечер не ти звъннах, както ти бях обещал. Просто чаках едно важно обаждане и не можех да говоря тогава, а после съвсем ми изхвръкна от ума. Надявам се да не е било за нещо сериозно или важно.

— Не се безпокой. Аз самата забравих. Обаждах се просто за да те питам как мина следобедът с Ървинг. Освен това исках да разбера дали имаш желание да обсъдим онези снимки. Сега вече това няма значение.

— Разгледала си ги?

— Да. Имах някои забележки, но…

— Да ги чуем.

Бош седна отново. Тя го погледна, претегляйки мислено предложението му, после реши да говори:

— Те са тук, у мен.

Кармен Хинойъс се наведе и извади плика със снимките от едно от долните чекмеджета на бюрото си.

— Мисля, че трябва да си ги вземеш.

— Ървинг прибра папката със следствените документи кутията с веществените доказателства. Сега всичко освен тези снимки е при него.

— Думите ти звучат така, сякаш това не те радва особено или не му вярваш. Това е нещо ново.

— Не каза ли самата ти веднъж, че нямам доверие на никого?

— Защо не му вярваш?

— Не знам. Изгубих си заподозрения. Гордън Мител е чист и аз пак започвам от нулево положение. Просто си мислех за процентните вероятности…

— И?

— Ами не съм съвсем наясно с данните, но доста внушителен брой убийства са съобщавани от прекия им извършител. Нали се сещаш, съпругът, който се обажда ридаещ и казва, че жена му е изчезнала. Най-често се оказва, че изобщо не го бива като актьор. Той я убива и си мисли, че като се обади в полицията, това автоматично ще свали подозренията от него. Помисли си за братята Мендес. Единият от тях се обажда и започва да хленчи за мамчето и татенцето. Били мъртви. Накрая се оказа, че именно двамата братя са ги довършили с пушката. Преди няколко години имаше един случай горе на хълмовете. Изчезнало малко момиченце. На „Лоръл Каньон“. Пресата го разтръби, телевизията също. Та хората там сформираха групи за издирване и така нататък, и няколко дни по-късно един от издирващите, младеж, който живеел в съседство с момичето, откри тялото й под един пън до Лукаут Маунтин. Оказа се, че той е убиецът. Успях да го накарам да признае за петнадесет минути. През цялото време, докато траеше търсенето, чаках, за да видя кой ще я намери. Въпрос на процентна вероятност. Той беше заподозрян, преди още да знам кой точно ще бъде.

— Ървинг е открил тялото на майка ти.

— Да. И я е познавал. Каза ми го веднъж.

— Струва ми се доста изсилено.

— Да. Повечето хора навярно са смятали така и за Мител. Чак до мига, в който е трябвало да го измъкват от онзи горещ извор.

— Няма ли някаква друга възможна версия? Не е ли възможно двамата първоначални детективи по случая да са били прави в предположението си тогава, че извършителят действително е сексуален маниак, който е трудно да бъде проследен?

— Винаги съществуват други възможни версии.

— Обаче теб явно те привлича мисълта да откриеш някой човек с положение, представител на властта, когото да обвиниш. Може би случаят не е бил такъв. Може би това е просто симптом на желанието ти да обвиниш обществото за това, което се е случило с майка ти… за това, което е станало с теб впоследствие.

Бош поклати глава. Не искаше да чува подобни неща.

— Знаеш ли, всичките тези психодрънканици… Не знам… Не може ли просто да поговорим за снимките?

— Извинявай.

Тя сведе поглед към плика и се втренчи в него, като че ли можеше да види съдържанието през него.

— Беше ми много трудно да ги прегледам. Що се отнася до съдебната им стойност, в тях няма кой знае какво. Снимките показват едно, бих го нарекла, убийство — послание. Фактът, че оръжието, коланът, още е бил затегнат около шията й, подсказва, че убиецът е искал полицията да знае съвсем точно какво е направил, че е действал с умисъл, че е имал контрол над жертвата си. Освен това според мен и избраното място за оставяне на тялото също е показателно. Боклукчийската кофа не е била покрита с капак. Била е отворена. Това предполага, че поставянето на тялото там не е било за прикриване на трупа. Отгоре на всичко…

— Той е съобщавал, че тя е боклук.

— Точно така. Пак изявление. Ако просто е искал да се отърве от тялото, можел е да го захвърли където и да е в онази алея. Обаче той е избрал отворен контейнер. Подсъзнателно или не, е направил изявление за нея. А за да се направи изявление от такъв род за някой, човек би трябвало да го познава до известна степен. Да знае за нея. Да знае, че е била проститутка. Да е знаел достатъчно, за да я съди.

Бош отново се сети за Ървинг, но не каза нищо.

— Добре — отвърна вместо това, — а не би ли могло да е изявление за жените изобщо? Не би ли могъл да бъде някой шибан хахо, който, извинявай… някой откачен, който е мразел всички жени и е смятал, че са боклуци? Така не е било задължително да я е познавал. Може би просто някой, който е искал да убие проститутка, каквато и да е, без значение, за да направи изявление за тях.

— Да, това също е възможност, но и аз като теб отчитам проценти. Този тип шибан хахо, за когото говориш, който психодрънканиците случайно наричат социопат… е доста рядко срещан, по-рядко от онези, които се насочват към определени цели, определени жени.

Бош поклати глава и се взря през прозореца.

— Какво има?

— Просто е доста объркващо. Това е всичко. В следствените документи нямаше никакви следи да са проучвали сериозно хора от нейния кръг, съседи, нещо такова. Сега е невъзможно да се направи. Започвам да чувствам, че няма никаква надежда.

Сети се за Мередит Роман. Можеше да отиде при нея и да я разпита за познатите на майка си, за клиентите й, обаче не знаеше дали има право да събужда отново спомени за тази част от живота й.

— Не забравяй — каза Хинойъс, — че през 1961 би било невъзможно да бъде разкрит случай от такова естество. Те даже не са знаели откъде да започнат. Просто не се е случвало така често както днес.

— И днес е почти невъзможно да се разрешат.

Поседяха мълчаливо за известно време. Бош се замисли над възможността убиецът да е бил някой маниак от типа „Удряш и бягаш“. Сериен убиец, който отдавна е потънал в мрака на времето. Ако случаят беше такъв, то тогава неговото частно разследване бе завършило. С провал.

— Откри ли още нещо на снимките?

— Всъщност само това… не, чакай малко. Имаше още нещо. Но ти може би вече си го забелязал.

Тя взе плика и го отвори. Бръкна в него и започна да изважда една снимка.

— Не искам да ги гледам — припряно изрече Бош.

— Нея я няма на снимката. Всъщност това е облеклото й, подредено на една маса. Можеш ли да го погледнеш?

Тя се спря и задържа снимката наполовина извадена. Бош махна ръка, знак да му подаде фотографията.

— Вече видях дрехите.

— Тогава вероятно това ти е направило впечатление.

Тя плъзна снимката до ръба на бюрото и Бош се приведе напред, за да я разгледа. Беше цветна фотография, пожълтяла от времето, макар че бе стояла вътре в плика. Същите части от облеклото й, които бе намерил ъ кутията с веществените доказателства, бяха разположени на една маса, така че да образуват очертанията на тялото, както би ги подредила на леглото си жена, преди да се облече за излизане. На Бош му заприличаха на онези изрязани от хартия дрехи за книжни кукли. Даже коланът със сребърната тока във формата на морска мида беше там, но сложен между полата и блузата, а не при въображаемата шия.

— Така — рече Хинайъс, — това, което ми се видя странно, е коланът.

— Оръдието на престъплението.

— Да. Виж, токата е като голяма сребърна мида, а и по дължината му има малки сребристи миди. Доста бие на очи.

— Така е.

— Обаче копчетата на ризата са златни. Освен това снимките на тялото показват, че е била и със златни обици като капки и златна верижка на врата си, както и гривна.

— Така е, знам това. Имаше ги в кутията с доказателствата.

Бош не проумяваше накъде бие тя.

— Хари, това не е някакво общовалидно правило или нещо такова, затова се колебая дали да го правя на въпрос. Но хората… жените обикновено не смесват златно със сребърно. И ми се струва, че майка ти е била облечена официално и с вкус онази вечер. Обиците и бижутата й са подхождали на копчетата на блузата. Била е облечена стилно и дискретно. Опитвам се да кажа, че тя не би съчетала именно този колан с останалите неща. Той е много крещящ, освен това със сребърни орнаменти.

Бош премълча. Нещо бе започнало да си проправя път в съзнанието му и върхът му бе изключително остър.

— И накрая тези копчета на полата от бедрото нагоре. Този модел още се носи, аз самата даже имам нещо подобно. Най-функционалното в него е, че има стегната и висока талия и може да се носи със или без допълнителен колан. Няма гайки.

Бош се втренчи в снимката.

— Няма гайки.

— Точно така.

— Значи искаш да кажеш, че…

— Това може и да не е бил нейният колан. Може да е…

— Но той беше. Спомням си го. Коланът с мидите. Подарих й го за рождения й ден. Идентифицирах го за полицията, за Маккитрик, в деня, когато дойде да ми съобщи.

— Ами… значи това разбива на пух и прах всичко, което имах да казвам. Предполагам, че когато се е прибрала в апартамента си, убиецът вече е бил там и я е причаквал.

— Не, не е станало в нейния апартамент. Така и не са открили мястото на престъплението. Слушай, няма значение дали коланът е бил неин или не, какво имаше да ми кажеш?

— О, не знам, просто теоретично е възможно той да е собственост на друга жена, която всъщност да е мотивиращият фактор за убиеца. Нарича се трансферна агресия. Сега вече няма смисъл, след като ми каза това, но има случаи в подкрепа на подобни прояви. Мъж взима чорапогащите на бившата си приятелка и удушава другата жена с тях. В съзнанието си той смята, че удушава приятелката си. Нещо такова. Щях да предложа такъв вариант и в този случай с колана.

Обаче Бош вече не я слушаше. Беше се обърнал и се бе загледал през прозореца, без да вижда каквото и да било. В съзнанието му започнаха да се подреждат частите на пъзела. Сребърно и златно, колан с две разширени от носене дупки, две приятелки, близки като сестри. Един за двама, двама за един.

Но тогава едната е щяла да напусне съвместния им живот. Тя открила своя рицар на бял кон.

А другата е щяла да бъде изоставена.

— Хари, зле ли ти е?

Той погледна Хинойъс.

— Ти току-що го направи, мисля.

— Какво направих?

Той бръкна в куфарчето си и извади снимката от забавата с танци за Деня на свети Патрик отпреди повече от тридесет години. Знаеше, че предположението бе доста смело, обаче искаше да провери все пак. Този път не погледна майка си. Погледна Мередит Роман, застанала права зад седналия Джони Фокс, и за първи път видя, че тя носеше колана със сребърната тока във формата на морска мида. Тя го беше заела.

В този миг го осени прозрението. Тя беше помогнала на Хари да го избере за майка си. Беше го убедила да го вземе, и то не защото на майка му би й харесал, а защото бе допаднал на самата нея и тя е знаела, че ще може да го носи. Две приятелки, които споделят всичко.

Бош пъхна снимката обратно в куфарчето и го затвори. Изправи се.

— Трябва да тръгвам.