Последният койот

42

Събуди се сред мрак и болка при звук от приглушени викове. Лежеше на твърда повърхност и в началото и най-малкото движение бе мъчително. Накрая успя да плъзне ръце настрани и установи, че земята е покрита с килим. Разбра, че беше във вътрешността на някаква къща, легнал на пода. През огромното пространство мрак в далечината съзря тънка линия мътна светлина. Взря се в нея продължително, използвайки я като опора, за да се фокусира, и най-после разбра, че това бе ивица светлина, идваща изпод прага на затворена врата.

С усилия се изправи до седнало положение и почувства как вътрешният му свят се килна и разтопи като образ от картина на Дали. Догади му се и той затвори очи и изчака няколко мига, докато равновесието му се възстанови. Вдигна длан към онази страна на главата си, откъдето идваше болката, и откри, че косата бе нак-васена с лепкава влага, която по миризмата определи като кръв. Пръстите му предпазливо опипаха сплесканата коса и доловиха зейнала рана на скалпа му с дължина около Пет сантиметра. Докосна я едва-едва и реши, че кръвта за момента се бе съсирила. Раната вече не кървеше.

Предполагаше, че не би могъл да стане, затова запълзя към светлината. Видението на койота нахлу в съзнанието му и после изчезна след светкавици червена болка.

Вратата бе заключена. Това не го изненада. Обаче усилието го изтощи. Облегна се на стената и затвори очи. Вътре в него се бореха две желания — инстинктът му да се опита да намери начин за бягство и мисълта да легне и да ближе раните си. Битката бе прекъсната от подновените звуци от човешки гласове. Бош разбра, че не идваха от помещението, непосредствено зад затворената врата. Бяха по-далеч и все пак достатъчно близо, за да могат да бъдат разпознати.

— Тъпанар! Кретен!

— Слушай, казах ти, не си ми споменавал нищо за никакво куфарче. Ти…

— Трябва да е било някъде там. Използвай поне за миг оскъдния си здрав разум.

— Каза ми да докарам човека. Докарах ти го. Ако искаш, ще ида пак до колата и ще потърся куфарчето. Обаче не ми каза нищо за…

— Не можеш да се върнеш там, идиот такъв! Мястото сигурно гъмжи от ченгета. Те сигурно вече са докопали и колата му, и куфарчето.

— Не видях никакво куфарче. Може и да не го е носил.

— А аз може би трябваше да разчитам на някой друг.

Бош проумя, че говореха за него. Освен това позна, че гневният глас принадлежеше на Гордън Мител. В него се съдържаше същата доза високомерие и острота, която Бош бе чул от устата на мъжа, когото бе срещнал на приема за набиране на средства. Другият глас не му беше познат, но Бош имаше представа чий би могъл да бъде. Макар и помирителен и умилкващ се, гласът съдържаше ясно доловими нотки на стаена ярост. Бош предположи, че принадлежеше на мъжа, който го беше ударил. И реши, че той вероятно бе същият, когото Бош бе видял в къщата да разговаря с Мител на онзи прием.

На Бош му бяха необходими няколко минути, за да осмисли съдържанието на караницата им. Куфарче. Неговото куфарче. То не беше в колата, сигурен бе. В този момент осъзна, че вероятно го беше забравил в стаята на Конклин. Беше го взел със себе си, за да може да покаже снимката, дадена му от Монти Ким, и разписките за банковите преводи от сейфа на Ено, за да изобличи лъжите на стареца. Ала старецът не беше излъгал. Не се беше отрекъл от майката на Бош. Затова снимката и разписките се бяха оказали ненужни. Куфарчето си стоеше, забравено в подножието на леглото.

Размисли над последните реплики, които бе доловил. Мител беше казал на другия, че не може да се върне там, защото мястото щяло да гъмжи от ченгета. В това нямаше никакъв смисъл. Освен ако някой не бе станал свидетел на нападението срещу него. Може би пазачът. Мисълта събуди надежда, но после той самият я отхвърли, като се сети за друга възможност. Мител бе започнал да се грижи за всички слаби брънки и Конклин определено минаваше в това число. Бош се свлече по стената. Разбираше, че сега единствено той беше останал последната слаба брънка от веригата. Потъна в мълчание, докато не чу повторно извисения глас на Мител.

— Иди и го доведи. Изкарай го от там.

С цялата бързина, на която беше способен, без още да е формулирал ясен план, Бош запълзя обратно към мястото, където смяташе, че бе лежал, преди да се свести. Сблъска се с нещо тежко, сложи длани върху него и установи, че беше билярдна маса. Бързо напипа ръба и бръкна в страничния джоб. Пръстите му се сключиха около билярдна топка. Припряно я извади, чудейки се как да я прикрие. Накрая я пъхна вътре в якето си и тя се търколи надолу по левия му ръкав, докато не застана в ямката на лакътя му. Имаше достатъчно място. Бош обичаше да носи широки връхни дрехи, защото те му даваха простор за движение, когато се налагаше да сграбчи пистолета си. Затова ръкавите му бяха доста свободни. Смяташе, че ако държеше ръката си леко присвита, щеше да скрие топката в гънките на ръкава.

Като чу звука от пъхнат в ключалката ключ, се дръпна надясно, просна се на килима, затвори очи и зачака. Надяваше се да е заел точно или поне приблизително точно мястото, на което бе оставен първоначално от тъмничарите си. След секунди чу как вратата се отвори, след което ярка светлина опари затворените му клепачи. За миг не последва нищо. Нито звук, нито движение. Продължи да чака.

— Изхвърли си го от ума, Бош — изрече гласът. — Тия минават само на кино.

Бош не помръдна.

— Виж кво, кръвта ти е навсякъде. И по дръжката на вратата даже.

Бош проумя, че навярно бе оставил кървава следа по пътя си към вратата и обратно. Полуготовият му план да Изненада нападателя си и да го надвие вече нямаше как да успее. Отвори очи. От тавана точно над главата му струеше светлина.

— Добре — отвърна, — какво искаш?

— Ставай. Да вървим.

Бош бавно се изправи. Движението действително бе мъчително, но той го проточи престорено, преигравайки. Когато най-сетне застана в цял ръст, съзря кърваво петно на тапицирания със зелен филц борд на билярдната маса. Припряно се препъна и се хвана за същото място, за да запази равновесие. Надяваше се мъжът в стаята още да не беше забелязал, че петното вече бе там.

— Махни си ръцете оттам, по дяволите. Тази маса струва пет хилядарки. Виж как я оплеска с кръв… мамка ти.

— Извинявай. Ще възстановя сумата.

— Как ли не! Ще ти е трудничко оттам, накъдето си тръгнал. Да вървим.

Бош го позна. Беше същият, когото предполагаше, че ще види. Човекът на Мител от партито. И лицето съответстваше на гласа. Мрачно, силно, навярно бе потрошил няколко дъски с него. Лицето бе червендалесто, с вкопани в него малки, кафяви очички, които сякаш никога не мигаха.

Този път не беше с костюм. Поне според представите на Бош. Беше облечен със син, широк тренчкот, който на вид беше чисто нов. Непромокаем костюм. Бош знаеше, че професионалните убийци често ги използваха. Беше по-лесен за почистване след приключване на работата и така човек нямаше да си съсипе дрехите. Само разкопчаваш ципа на тренчкота, захвърляш го някъде и си готов.

Бош продължи да играе играта си. Направи крачка напред и моментално се преви на две и се хвана за корема. Сметна, че това бе най-добрият начин да прикрие оръжието в ръкава си.

— Ама здравата ме халоса, мой човек. Главата ми е съвсем замаяна. Мисля, че може и да повърна или нещо подобно.

— Само да си посмял, ще те накарам да си го излижеш с език. Като шибана котка.

— Значи в такъв случай, драйфането се отменя.

— Забавен тип си. Да вървим.

Мъжът отстъпи заднишком към другото помещение. После направи знак на Бош да излезе. Той за първи път видя, че мъжът беше въоръжен. Пистолетът приличаше на „Берета“ 22-ри калибър и здравенякът го държеше ниско долу.

— Знам кво си мислиш — каза той. — Само 22, Мислиш си, че ще можеш да понесеш два, даже три изстрела и пак да се докопаш до мен. Грешиш. Зареден е с куршуми дум-дум. Ще те сваля само с един. Ще ти отвори гърба като купа за супа. Не го забравяй. А сега — пред мен.

Правеше се на голям умник, отбеляза Бош. Не се приближаваше на повече от пет-шест стъпки, макар че имаше пистолет. Щом Бош излезе през вратата, мъжът започна да издава заповеди за посоката. Минаха по коридор, през нещо, което приличаше на дневна, после през друга стая, която Бош също би окачествил като дневна. Тази вече му беше позната заради френските прозорци и плъзгащите се врати. Беше стаята над поляната на тържеството в имението на Мител на Маунт Олимпъс.

— Излез през вратата. Той те чака там.

— С какво ме халоса, човече?

— С железен бокс. Надявам се да съм ти разбил черепа, макар да няма никакво значение дали съм го направил или не.

— Е, според мен наистина си успял. Поздравления.

Бош спря пред една от плъзгащите се врати, сякаш очакваше тя да се отвори пред него от само себе си. Отвън вече не се виждаше тентата за празненства. Но там, близо до ръба на пропастта, стоеше Мител с гръб към къщата. Силуетът му се очертаваше от светлините на града, които озаряваха безкрайното нощно небе.

— Отвори я.

— Извинявай, мислех си… няма значение.

— Аха, няма значение. Просто излез отвън. Няма да се туткаме цяла нощ я.

Вън на моравата Мител се обърна. Бош видя, че той Държеше служебната му карта в едната си ръка, а в другата лейтенантската значка. Здравенякът спря Бош с ръка На рамото му, след което възвърна обичайната дистанция от пет-шест крачки.

— Значи все пак Бош е истинското име?

Бош погледна към Мител. Бившият служител на прокуратурата, понастоящем задкулисен политикан, се усмихна.

— Да. Това е истинското ми име.

— Е, драго ми е да се запознаем, господин Бош.

— Всъщност, детектив.

— Детектив значи. Знаеш ли, бая се почудих. Защото картата твърди така, а според значката се вижда съвсем друго. На нея пише лейтенант. Любопитно, Не ставаше ли дума именно за лейтенант във вестниците? Онзи, дето го намерили мъртъв и без служебната му значка? Да, сигурен съм, че така беше. А името му не беше ли Харви Паундс, същото, което използва ти, като се подвизаваше тук онази вечер? Да, отново си мисля, че съм прав. Поправете ме, ако греша, детектив Бош.

— Дълга история, Мител, но действително съм полицай. Полицейско управление Лос Анджелис. Ако искаш да си спестиш някоя и друга от полагаемите ти се годинки в затвора, можеш да разкараш този малоумник с пистолета и да ми извикаш линейка. Сигурно имам сътресение най-малко. Може и да е по-лошо.

Преди да проговори, Мител пъхна значката в единия джоб на сакото си, а картата в другия.

— Не, не мисля, че ще се обаждаме на когото и да било за твоето здраве. Според мен нещата отидоха твърде далеч, за да проявяваме подобни жестове на човещина. Та като отворихме дума за човещина, вижда ми се доста срамно, че игричките ти тук онази вечер причиниха смъртта на невинен човек.

— Не. Срамно е, престъпно е, че ти си убил невинен човек.

— Е, пък на мен повече ми допада версията, че ти си го убил. Искам да кажа, естествено, че ти носиш цялата отговорност за случилото се.

— Типично за адвокат, винаги трябва да набутваме другите. Да не се беше захващал с политиката, Горди. Трябваше да си останеш в правото. Сега вероятно щеше да имаш и собствена реклама по телевизията.

Мител се усмихна.

— И какво? Да се откажа от всичко това?

Той разпери ръце, за да обхване и къщата, и величествената гледка. Бош проследи движението на ръцете му и погледна към къщата, но всъщност се опитваше да определи положението на другия мъж, на онзи с пистолета. Той все още бе прекалено далеч, за да може Бош да рискува с каквото и да било. Особено при сегашното му състояние. Леко раздвижи ръката си и усети как топката се намести в извивката на лакътя му. Това го поободри. Тя беше единственото, което имаше.

— Правото е за глупаци, детектив Бош. Обаче се налага да те поправя. Аз всъщност не съм в политиката. Аз съм просто човекът, който нагласява нещата. Средство за решаване на проблеми от всякакъв род за когото и да било. Просто така се е получило, че стихията ми са политическите проблеми. Обаче сега, разбираш ли, ми се налага да разреша проблем, който нито е политически, нито засяга някого другиго. Точно този си е лично мой.

Мител вдигна вежди, като че ли и на самия него му бе трудно да го повярва.

— Затова и те поканих тук. Затова помолих Джонатан да те доведе. Виждаш ли, въртеше ми се идеята, че ако той остане да наблюдава Арно Конклин, нашият тайнствен натрапник от онази вечер ще се появи в крайна сметка. И не се излъгах.

— Ти си много прозорлив човек, Мител.

Бош леко извърна глава, за да хване Джонатан в периферното си зрение. Разбираше, че по някакъв начин трябваше да го принуди да се приближи.

— Стой си на мястото, Джонатан — каза Мител. — Не си струва човек да се безпокои за господин Бош. Той е една незначителна пречка.

Бош се извърна пак към Мител.

— Също като Марджори Лоу, нали? Тя също е била една незначителна пречка. Просто никой.

— Я, какво интересно име споменахте. За това ли всъщност става дума, детектив Бош?

Бош се взря в него, прекалено ядосан, за да може да отговори.

— Е, единственото, което мога да призная, е, че действително се възползвах от смъртта й за свои собствени Чели. Видях в нея една хубава възможност, би могло да Се каже.

— Знам всичко за това, Мител. Използвал си я, за да държиш в ръцете си, Конклин. Но в крайна сметка даже и той е прозрял лъжите ти. Но вече край. Независимо как ще постъпиш с мен тук, моите хора ще дойдат. Бъди сигурен в това.

— Ха, старата игра на „обкръжен си от всички страни, предай се“. Не мисля. Тази работа със значката…нещо ми подсказва, че в момента доста си превишил правомощията си. Мисля, че точно това наричаха частно разследване и фактът, че се представи под чуждо име преди, пък и това, че носиш значката на един мъртвец, ме навежда на предположението, че… Всъщност никой няма да дойде. Нали?

Мисълта на Бош трескаво запрепуска, но като не можа да измисли нищо, реши да премълчи.

— Според мен ти си един дребен изнудвач, който незнайно как се е натъкнал на нещо и искаш да ти се плати, за да се махнеш. Добре, ние наистина ще ти платим, детектив Бош.

— Има хора, на които им е известно толкова, колкото и на мен, Мител — изстреля Бош. — Какво ще направиш, ще идеш и ще ги избиеш всичките ли?

— Ще приема предложението ти като добър съвет.

— Ами Конклин? На него му е известна цялата история. Ако нещо се случи с мен, ти гарантирам, че той ще иде в полицията.

— Честно казано, мисля, че точно в този момент Арно Конклин е с полицията. Но се съмнявам, че би могъл да им каже много.

Бош сведе глава и леко се прегърби. Беше предположил, че Конклин е мъртъв, но се надяваше да греши. Усети как билярдната топка се задвижи в ръката му и сви ръка, за да я прикрие.

— Даа. Очевидно бившият областен прокурор се е хвърлил през прозореца на стаята си след твоето посещение.

Мител се отмести леко встрани и посочи с пръст светлините долу. В далечината Бош видя куп осветени сгради, които и бяха Парк Ла Бреа. Освен това съзря и сини и червени отблясъци в подножието на една от сградите. Онази, в която се бе намирал Конклин.

— Моментът сигурно е бил драматичен — продължи Мител. — Предпочел е смъртта, вместо да се поддаде на изнудване. Принципен до последния си дъх.

— Та той беше просто един старец! — гневно извика Бош. — Защо, по дяволите?

— Детектив Бош, не повишавайте гласа си, да не се наложи Джонатан да го понижи вместо вас.

— Този път няма да се отървеш — изрече Бош с по-нисък, овладян и суров глас.

— Що се отнася до Конклин, предполагам, че крайното заключение ще бъде самоубийство. Той беше много болен, нали знаеш.

— Да бе, човекът без крака отива до прозореца и се хвърля през него.

— Е, ако властите не се задоволят с такова предположение, тогава може би ще им хрумне друго, като намерят отпечатъците ти из цялата стая. Убеден съм, че си ни услужил, оставяйки поне няколко.

— Заедно с куфарчето си.

Това подейства на Мител като шамар в лицето.

— Точно така. Оставих го там. И в него има достатъчно, за да ги накара да се изкачат дотук, за да се срещнат с теб, Мител. Те ще дойдат за теб!

Бош изкрещя последната реплика за проба.

— Джон! — излая Мител.

Буквално преди думата да излети от устата на Мител, Бош бе сграбчен изотзад. Ударът се стовари от дясната страна на врата му и той се свлече на колене, като внимаваше да държи ръката си сгъната, за да не помръдне топката. После бавно, доста по-бавно, отколкото беше необходимо, Бош се изправи на крака. След като ударът бе нанесен отдясно, Бош предположи, че Джонатан го бе Ударил с ръката, с която държеше пистолета.

— Като ми съобщи местонахождението на куфарчето, ти отговори на най-важния въпрос, който ме вълнуваше — каза Мител. — Другият, естествено, се отнасяше до неговото съдържание и до това, по какъв начин ме засяга то. Сега проблемът, който стои пред мен, е, че без куфарчето и възможността да го взема няма как да проверя Достоверността на казаното от теб.

— Така че, предполагам, се чувстваш прецакан.

— О, не, детектив. Според мен тази дума е по-подходяща за описание на твоето положение. И все пак имам още един въпрос, преди да отлетиш. Защо, детектив Бош? Защо си се захванал с нещо толкова вехто и безсмислено?

Бош го изгледа продължително, преди да отговори.

— Защото всеки е от значение, Мител. Всеки.

Бош видя как Мител кимна към Джонатан. Срещата бе приключила. Време беше да изиграе ролята си.

— Помощ!

Бош го изкрещя с всички сили, като беше убеден, че здравенякът мигновено щеше да реагира на вика му. Очаквайки същото движение с пистолета отдясно на шията си, Бош се извъртя надясно. Като се извърташе, изпъна ръката си и центробежната сила на движението плъзна топката надолу по ръкава до отворената му длан. Завършвайки движението, Бош изви в дъга ръката си нагоре. Като се извърна, видя на сантиметри зад себе си лицето на Джонатан, който вече извиваше ръката си с пистолета надолу. Съзря и изненадата, изписала се на лицето на Джонатан, когато проумя, че ударът му всъщност нямаше да попадне в целта и няма време, за да промени посоката му.

След като ръката на Джонатан се плъзна покрай него и той се разкри, юмрукът на Бош се стрелна надолу. Джонатан в последната секунда опита да отскочи встрани, но билярдната топка в ръката на Бош все пак го засегна с рязък удар в дясната страна на главата му. Чу се звук като от пукане на крушка и тялото на Джонатан последва посоката на падащата му ръка. Той се стовари по лице в тревата и пистолетът остана под тялото му.

Почти мигновено здравенякът се опита да се изправи и Бош яростно го срита в ребрата. Джонатан се изтърколи от пистолета си и Бош се хвърли на колене върху тялото му, като удари тила и задната част на врата му още два пъти, преди да осъзнае, че продължава да стиска топката в юмрука си и вече достатъчно е наранил мъжа.

Задъхан, сякаш току-що бе излязъл на повърхността на водата след дълго гмуркане, Бош се огледа и видя пистолета. Бързо го сграбчи и затърси с поглед Мител-Обаче той беше изчезнал.

Едва доловим звук от бягащи стъпки по трева привлече вниманието му и той се взря в северния край на моравата. Зърна фигурата на Мител точно в мига, преди да потъне в мрака там, където ниската трева свършваше и започваше гъсталакът на върха на хълма.

— Мител!

Бош скочи на крака и го последва. На мястото, където бе съзрял изчезващата фигура, различи тясна пътека между храстите. Осъзна, че това беше стара ловна пътека, прокарана от някой койот, впоследствие разширена от човешки крак. Хукна надолу по нея, бездънната пропаст към града в подножието бе на не повече от две стъпки вдясно от него.

Мител не се виждаше никакъв и Бош продължи да следва пътечката, която минаваше по ръба, докато къщата не се изгуби от погледа му. Накрая спря, без да се натъкне на нищо, което да подсказва, че Мител е наблизо или че изобщо бе поемал по тази пътека.

Останал без дъх, с глава, пулсираща на мястото на раната, Бош стигна до скала във вид на плато, която се издигаше от ръба на пътеката, и видя, че около нея бе пълно с празни бирени бутилки и други боклуци. Скалата явно бе любимо място за излети. Затъкна пистолета в колана си, после разпери ръце, за да пази равновесие, и измина десетте крачки до върха й. Бавно обходи с поглед цялата околност от върха, но не видя нищо. Ослуша се, обаче свистенето на колите от нощното движение, изключваше всякаква вероятност да долови придвижването на Мител из храстите. Реши да се откаже, да се върне в къщата и да повика въздушно подкрепление, преди Мител да има възможност да се измъкне. Щяха да го хванат в светлината на прожектора, ако хеликоптерът дойдеше достатъчно бързо.

Като слезе леко на земята долу, Мител ненадейно го връхлетя от мрака отдясно. Беше се крил зад гъст храсталак. Той блъсна Бош и го повали на пътеката, стоварвайки цялата си тежест върху него. Бош усети, че ръцете на мъжа се стрелнаха към пистолета, който още беше затъкнат в колана му. Ала Бош беше по-млад и по-силен. Изненадващата атака бе последният коз на Мител. Бош го обгърна с ръце и се извъртя заедно с тялото на противника си наляво. Изведнъж тежестта изчезна. Както и Мител.

Бош седна и се огледа, после се придърпа с ръце към ръба. Извади пистолета от колана си и чак тогава се наведе и погледна. Право надолу по линията на скалистия хълм виждаше само тъмнина. Съзря триъгълните покриви на къщите на около сто и петдесет метра по-долу. Знаеше, че те бяха построени по извивките на криволичещите пътища, които се отбиваха от булевард „Холивуд“ и авеню „Феърфакс“. Завъртя се още веднъж, после пак погледна надолу. Мител не се виждаше никъде.

Бош се взря в гледката под себе си, обхождайки я изцяло, докато очите му не се спряха на започващите да светват една по една лампи в задния двор на къщата точно под него. Видя как някакъв мъж излезе от къщата, понесъл в ръце нещо, което приличаше на пушка. Мъжът бавно се приближи към кръгъл минерален басейн, като продължаваше да сочи с пушката си право напред. После спря на ръба на платформата там и се пресегна към това, което вероятно бе ключът за външното осветление.

Коритото се освети и на фона на светлината се очерта силуетът на мъжко тяло, което плаваше обкръжено от синя вода. Дори и от върха на хълма Бош успя да забележи, че около тялото на Мител набъбват кървави езици. В следващия миг гласът на мъжът с пушката прогърмя от подножието на хълма и стигна отчетливо до Бош.

— Линда, не излизай! Обади се в полицията. Кажи им, че в топлия извор има паднало човешко тяло.

После мъжът плъзна поглед нагоре по хълма и Бош припряно изпълзя назад. В следващия миг се запита защо инстинктът го бе подтикнал да се скрие.

Изправи се на крака и бавно се запъти към къщата на Мител по пътеката. Докато вървеше, се вглеждаше в проблясващите долу светлини на града и мислеше, че гледката е прекрасна. Сети се за Конклин и Паундс, но после изтика чувството за вина назад в съзнанието си с мисълта за Мител и за това как смъртта му най-после бе затворила кръга, открит преди толкова години. Пред очите му изникна образът на майка му от снимката на Монти Ким. Нейното свенливо надничане над ръката на Конклин. Зачака да го споходи чувството на удовлетворение и тържество сега, след като знаеше, че трябва да го усети, понеже отмъщението му вече бе осъществено. Обаче нищо подобно не се появи. Чувстваше единствено умора и празнота.

Когато се изкачи до съвършената морава зад съвършеното имение, видя, че мъжът на име Джонатан бе изчезнал.