Последният койот

43

Заместник-началникът Ървинг С. Ървинг бе застанал на прага на стаята за прегледи. Бош седеше на ръба на тапицираната маса и придържаше пакет с натрошен лед към главата си. Докторът му го беше дал, след като заши раната. Забеляза Ървинг, докато оправяше пакета в ръката си.

— Как се чувстваш?

— Ще оживея, предполагам. Поне така ми казват.

— Е, за Мител не може да се каже същото. От доста височко се е гмурнал.

— Аха. А другият?

— За него нищо. Обаче успяхме да разберем името му. Казал си на униформените, че Мител го е наричал Джонатан. Така че това означава, че вероятно е бил Джонатан Вон. Работил е за Мител от доста време. Нашите хора работят по въпроса, проверяват болниците. Според описанието ти как си го ударил, може да се очаква да потърси медицинска помощ.

— Вон.

— Опитваме се да намерим нещо допълнително за него. Засега не е много. Няма досие.

— Той откога е с Мител?

— И в това не сме сигурни. Говорихме с хората на Мител в юридическата му фирма. Не бих ги нарекъл особено Услужливи. Обаче те казват, че Вон винаги е бил налице. Повечето хора го описват като личния слуга на Мител.

Бош кимна и постави информацията настрани.

— Освен това има и един шофьор. Прибрахме го, но той не проговори. Малко сърфистче. А и не би могъл, Даже и да искаше.

— Какво искаш да кажеш?

— Челюстта му е счупена. Закачена със скоби. И затова също не иска да ни каже.

Бош само кимна и го погледна. На вид зад думите му нямаше никакъв скрит смисъл.

— Докторът каза, че имаш сериозно мозъчно сътресение, но няма фрактура на черепа. Само повърхностна рана.

— На мен не може да ми ги пробута такива. Усещам си тиквата като плондер с дупка.

— Колко шева?

— Май спомена осемнадесет.

— Каза също, че по всяка вероятност ще имаш главоболие и отокът и кръвоизливът в окото ще останат за няколко дни. Ще изглежда по-зле, отколкото е всъщност.

— Е, радвам се да чуя, че все с някого е споделил какво става. На мен не обели и дума. Само сестрите.

— Ще дойде след малко. Сигурно е чакал нещата да поотминат.

— Какви неща?

— Ти беше малко замаян, когато стигнахме там при теб, Хари. Сигурен ли си, че искаш да говорим за това сега? Може да почака. Ранен си и трябва да…

— Нищо ми няма. Искам да говоря. Беше ли на мястото там, на Ла Бреа?

— Да. Бях там, когато получихме обаждането от Маунт Олимпъс. Между другото, куфарчето ти е в колата ми. Оставил си го там, нали? При Конклин?

Бош понечи да кимне, но се възпря, защото движението предизвика световъртеж.

— Добре — промълви, — там има нещо, което бих искал да си запазя.

— Снимката?

— Значи сте го отворили?

— Бош! Явно не си наред. Нали го намерихме на местопрестъплението.

— Да, знам, извинявай.

Махна с ръка и спря да протестира. Беше прекалено уморен, за да се бори.

— Така, екипът вече работи на място, горе на хълма, й ми казаха какво се е случило. Поне според първоначалната версия, базирана на уликите там. Само не ми е ясно какво те е завело горе. Нали разбираш как изглежда всичко това. Искаш ли да ми разкажеш сега, или да изчакаме до утре?

Бош кимна еднократно и изчака съзнанието му да се проясни. Още не се беше опитал да събере историята в една логическа последователност. Замисли се за известно време, после се реши.

— Готов съм.

— Добре, искам първо да ти изчета правата.

— Пак ли?

— Обичайната процедура, за да не излезе, че правим някакви отстъпки на нашите хора. Не забравяй, че тази нощ си бил на две места и на двете някой е летял отвисоко. Никак не изглежда добре.

— Не съм убил Конклин.

— Знам, а и разполагаме с показанията на служителя от охраната. Той казва, че си си тръгнал, преди Конклин да се хвърли през прозореца. Така че няма да имаш проблем. Чист си, но все пак се налага да спазя процедурата. И така, още ли искаш да говориш?

— Отказвам се от правата си.

Ървинг все пак му ги изчете от картата и Бош пак се отказа от тях.

— Добре тогава, обаче в момента не разполагам с нужния формуляр. Ще трябва да го подпишеш по-късно.

— Искаш да ти разкажа историята?

— Да, искам да ми я разкажеш.

— Добре, значи започваме.

Обаче се наложи да спре за момент, докато се опитваше да я облече в думи.

— Хари?

— Добре, готово. През 1961 година Конклин се запознава с Марджори Лоу. Представя ги един на друг местната отрепка Джони Фокс, който си изкарва прехраната чрез такива запознанства. Обикновено за пари. Тази първа среща между Арно и Марджори е била в Деня на свети Патрик на бала на Масонската ложа в Кахуенга.

— Това е снимката от куфарчето, нали?

— Да. Така, на тази първа среща, според казаното от Арно, на което аз вярвам напълно, той не е знаел, че Марджори е проститутка, нито пък че Джони Фокс е сутеньор. Фокс уредил запознанството, защото вероятно е доловил в него златна възможност, а и е гледал към бъдещето. Разбираш ли, ако Конклин е знаел, че ситуацията е пито-платено, той вероятно е щял да се отдръпне. Бил е начело на командосите за борба с порока. Така че със сигурност е щял да се отдръпне.

— Значи действително не е знаел кой всъщност е Фокс? — попита Ървинг.

— Така ми каза. Каза просто, че е невинен. Ако ти се вижда трудно да го приемеш, другият вариант е даже още по-лош, че служител на обвинението е бил забъркан с такива типове. Така че аз съм за версията на Арно. Той не е знаел.

— Добре, не е знаел, че се опитват да го компрометират. А какво е било то за Фокс и за… майка ти?

— Фокс е ясен. Щом Конклин се захванал с нея, Фокс вече го е бил хванал на въдицата и е можел да го придърпа, когато си пожелае. Марджори е нещо друго и аз много мислих за това, но нещата все пак не са ясни. Но можем и да си кажем така, повечето жени в подобно положение търсят начин да се измъкнат. Може да се е подчинявала на плана на Фокс, защото е имала свой собствен. Търсела е начин да се измъкне от тогавашния си начин на живот.

Ървинг кимна и добави към хипотезата собственото си виждане.

— Имала е син в детски дом и е искала да го извади оттам. Връзката с Арно би била единствено от полза.

— Така е. Обаче е станало нещо, което нито един от тримата не е очаквал. Влюбили са се. Или поне Конклин се е влюбил. И той вярваше, че тя също го е обичала.

Ървинг седна на стола в ъгъла на стаята, кръстоса крака и замислено се вгледа в Бош. Не каза нищо. Нищо в държанието му не показваше да проявява друго освен съсредоточен интерес и вяра в разказваното от Бош. Ръката на Бош започваше да се уморява от усилието да прикрепя пакета с лед и му се искаше да полегне. Обаче в стаята за прегледи имаше само маса. Продължи разказа си.

— И така, те се влюбват, връзката им продължава и по някое време тя му казва. Или може би Мител е направил проверка и му е казал. Няма значение. От значение е само, че Конклин вече е бил наясно. И отново той изненадва всички.

— По какъв начин?

— На двадесет и седми октомври 1961 година той прави предложение за женитба на Мардж…

— Той ли ти каза това? Арно ти го е казал?

— Каза ми го снощи. Искал е да се ожени за нея. Тя също е искала да се омъжи за него. Онази нощ, тогава, той в крайна сметка е решил да зареже всичко, да рискува да загуби всичко, за да има единственото, което действително е желаел най-много.

Бош бръкна в джоба на якето си на бюрото и извади цигарите. Ървинг проговори пръв.

— Не мисля, че това е… карай, няма нищо.

Бош си запали цигарата.

— Това е била най-смелата постъпка в живота му. Разбираш ли? Иска се голям кураж, за да рискуваш всичко ей така… Но той е направил грешка.

— Каква?

— Обадил се е на приятеля си Гордън Мител, за да го покани да отиде с тях до Вегас и да им стане кум. Мител отказал. Знаел е, че това ще сложи край на многообещаващата кариера на Конклин, а вероятно и на неговата собствена, затова не е искал да участва. Обаче той даже отишъл по-далеч от отказа си да стане кум. Той, виждаш ли, е съзирал в лицето на Конклин белия кон, който би го отвел в палата. Хранел е грандиозни планове за себе си и Конклин и нямало да остави току-така една… една холивудска курва да ги съсипе. Разбрал е от обаждането на Конклин, че тя се е прибрала у дома, за да си опакова нещата. Така че Мител отива там и по някакъв начин я хваща. Може би е казал, че Арно го праща. Не знам.

— Той я е убил.

Бош кимна и този път не му се зави свят.

— Не знам къде, може би в колата си. Опитал се е да го представи като сексуално насилие, като е стегнал колана около шията й и е разкъсал дрехите й. Семенната течност… тя вече е била там, защото тя е била с Конклин преди това… След като я е умъртвил, е закарал тялото в алея близо до булеварда и го е захвърлил в кофа за боклук. Цялата история останала забулена в тайна в продължение на дълги години.

— Докато на сцената не си се появил ти.

Бош не отговори. Опиваше се от цигарения дим и от чувството на облекчение, че случаят бе приключен.

— Ами Фокс? — попита Ървинг.

— Както казах, Фокс е знаел за Марджори и Арно. Знаел е, че ще излизат заедно вечерта, преди да открият тялото на мъртвата Марджори в онази алея. Тази информация е била идеално средство за натиск над влиятелна личност, дори и тя да не е била виновна. Фокс се е възползвал. По Бог знае колко начина. След по-малко от година вече е бил на щат в предизборната кампания на Конклин. Бил се е вкопчил в него като пиявица. И тогава Мител, човекът, уреждащ всички въпроси, се намесил. Фокс загива при пътна злополука, докато, така да се каже, разнася предизборни брошури за Конклин. Лесно е било да се организира така, че да изглежда като нещастен случай, в който шофьорът е избягал от местопроизшествието. И в това няма нищо чудно. Същият тип, който е работил по случая на Марджори Лоу, води следствието по злополуката. Със същия резултат. Никой никога не е арестуван.

— Маккитрик?

— Не. Клод Ено. Той вече е мъртъв. Отнесъл е тайните си със себе си. Обаче Мител се е раз плащал с него в продължение на двадесет и пет години.

— Банковите разписки?

— Да, в куфарчето. Ако се разтърсите, сигурно ще намерите някъде данни за връзката на Мител с разплащанията. Конклин каза, че не е знаел за тях, и аз му вярвам… Знаеш ли, някой трябва да направи проверка на всички избори, в които е имал участие Мител през годините. Вероятно ще открият, че е интриганствал и по времето на Никсън в Белия Дом.

Бош изгаси угарката в стената на кошчето за боклук до масата и хвърли фаса вътре. Стана му студено и отново си облече якето. То беше зацапано с мръсотия и засъхнала кръв.

— Изглеждаш ужасно в това, Хари — каза Ървинг, защо не…

— Студено ми е.

— Добре.

— Знаеш ли, той даже не извика.

— Моля?

— Мител. Даже не извика, като се търкулна надолу по онзи хълм. Не мога да си го обясня.

— Няма нужда да го правиш. То е просто едно от онези…

— И не го бутнах. Той изскочи срещу мен в храстите и се затъркаляхме, после падна през ръба. Даже не извика.

— Разбирам. Никой не казва…

— Единственото, което направих, бе, че започнах да задавам въпроси за нея и хората взеха да измират.

Бош се бе втренчил в таблото за проверка на зрение на далечната стена на кабинета. Не можеше да си представи за какво би им потрябвало такова нещо в залата за прегледи на спешното отделение.

— Господи… Паундс… Аз…

— Да, знам какво се е случило — прекъсна го Ървинг.

Бош го погледна.

— Така ли?

— Разговаряхме с всички в участъка. Едгар ми каза, че ти е направил компютърно проучване за Фокс. Моето заключение е, че Паундс или е дочул нещо, или по някакъв друг начин е надушил за това. Мисля, че е следял отблизо приятелите ти от отдела и какво правят те, откакто си бил отстранен. После навярно е предприел и понататъшни стъпки и се е сблъскал с Мител и Бон. Направил е допитвания в архива за управление на моторни превозни средства за всички участници в случая. Мисля, че това е стигнало и до Мител. Той разполагаше с достатъчно връзки, за да са го предупредили.

Бош мълчеше. Питаше се дали Ървинг действително вярваше в тази версия, или просто сигнализираше, че истината му е известна, но е готов да си затвори очите. Това нямаше значение. Независимо дали Ървинг го обвиняваше или не и дали щеше да предприеме нещо срещу него, най-трудното за Бош щеше да е да живее със собствената си съвест.

— Господи — изрече той отново, — убиха го вместо мен.

В този момент тялото му започна да трепери. Сякаш изричането на думите на глас бе събудило демоните. Хвърли пакета с лед в кошчето за боклук и обгърна тялото си с ръце. Обаче треперенето му не спираше. Струваше му се, че никога вече няма да се стопли, че треската няма да е моментно състояние, а постоянен негов спътник. Усети в устата си топлия солен вкус на сълзите и чак тогава разбра, че плаче. Извърна лице от Ървинг и се опита да му каже да си върви, но не можа да изрече и дума. Челюстта му бе скована и стисната като юмрук.

— Хари? — чу гласа на Ървинг. — Хари, добре ли си?

Бош успя да кимне, като не проумяваше как така Ървинг не виждаше треперенето му. Бръкна с ръце в джобовете си и придърпа якето по-плътно около себе си. Напипа нещо в левия си джоб и несъзнателно започна да го изважда.

— Виж — казваше Ървинг, — лекарят каза, че може да станеш емоционален. Ударът по главата… тези неща причиняват странни работи. Не се без… Хари, сигурен ли си, че си добре? Започваш да посиняваш, синко. Ще ида… Ще повикам доктора. Ще…

Той спря, когато Бош най-сетне успя да измъкне предмета от джоба си. Държеше го в извита нагоре ръка. В треперещия му юмрук беше здраво стисната черна топка номер осем. По-голямата част от нея бе потънала в кръв. Ървинг му я взе, като се наложи буквално да отдира пръстите му един по един.

— Ще ида да повикам някого — беше единственото, което каза.

После Бош остана сам в стаята в очакване някой да дойде, а демонът да си тръгне.