Последният койот

4

Архивите на полицейското управление на Лос Анджелис и управлението на Отдела за помощ от въздуха се намираха на улица „Рамирес“ в централната част на града, близо до Паркър Сентър. Бош се появи на портала костюмиран и с вратовръзка малко преди единайсет. Показа служебната си карта през прозореца на колата и веднага бе допуснат вътре. Когато го отстраниха от службата, отначало му отнеха и нея заедно със значката и личното оръжие. После я върнаха, за да има достъп до офисите на Отдела за поведенческа психология и кабинета на доктор Кармен Хинойъс.

Паркира и се запъти към боядисаната в бежово сграда на архива, съхраняващ цялата градска история на насилието. Разпрострялата се на цял декар постройка помещаваше досиетата на всички случаи в юрисдикцията на управлението, разкрити и неразкрити. Тук се съхраняваха папките с документите по всички неразрешени загадки, осъдени на забвение.

Цивилна служителка товареше обемисти папки на количка: още документи за натикване по полиците отзад, където ще ги покрие пепелта на забравата. Погледна го стреснато — появата му тук, изглежда, бе истинско събитие. Жената явно бе свикнала да получава нареждания по телефона и да работи предимно с градските куриерски служби.

— Ако търсите протоколите от заседанията на общинските съветници, ще ги намерите в кафявата сграда от другата страна на паркинга.

Бош й показа служебната си карта.

— Искам да взема документите по един случай.

Тя се приведе напред, за да разчете картата му. Беше тъмнокожа женица с прошарена коса и очила — „Дженив Бопре“, съобщаваше табелката, прикрепена към блузата й.

— Холивуд — прочете тя. — Защо не поръчахте да ви ги изпратят в отдела? Случаите тук не са от спешните.

— Имах работа в Центъра… Искам да ги прегледам веднага.

— Кой номер?

Бош извади от джоба си откъснат лист от тетрадка с написан на него номер — 61–743. Тя се наведе, за да го види по-добре, след което рязко вдигна глава.

— Хиляда деветстотин шейсет и първа?! Искате случай от… Не знам къде се намират документите от шейсет и първа.

— Тук са. И преди съм вземал тази папка. Тогава ме обслужи някой друг, но документите са тук, сигурен съм.

— Ще изчакате ли?

— Разбира се.

Като че ли се изненада, но Бош я дари с най-приветливата си усмивка, тя взе листчето и полумракът на огромното помещение я погълна. Бош крачи напред-назад известно време из малката приемна, после излезе навън, за да изпуши една цигара. Нервничеше, а не знаеше защо. И вън продължи да крачи механично напред-назад.

— Хей, Бош!

Обърна се. Някакъв мъж се приближаваше към него от хангарите на хеликоптерите. Познаваше го, но не можа веднага да определи откъде. А, да — капитан Дан Уошингтън, бивш патрул от Холивуд, сега шеф на отряда за помощ от въздуха. Двамата се ръкуваха сърдечно. Бош се надяваше от сърце, че Уошингтън още не е чул за принудителното му отстраняване.

— Как я карате в Холивуд?

— Все постарому, капитане.

— Право да ти кажа, онова място ми липсва.

— Не си изтървал кой знае какво. Как вървят нещата тук?

— Не мога да се оплача. Работата ми харесва, макар и да е по-скоро управление на летище, отколкото полицейска служба. Не е по-лоша от всяка друга кротка работа.

Бош си спомни, че Уошингтън бе влязъл в политически разногласия с едрите риби на управлението и бе приел преназначаването си като средство за оцеляване. В полицейското управление имаше множество службици в сянка като тази на Уошингтън, където човек можеше да се сниши и да изчака, докато политическите ветрове се обърнат в негова полза.

— Ти какво правиш тук?

Ето ти на. Ако Уошингтън знае, че Бош е отстранен, признанието, че смята да изтегли стар случай, бе равносилно на нарушение на заповед. Но сам натирен в девета глуха, Уошингтън не се кланяше глупаво на вътрешния правилник. Бош реши да рискува.

— Ще взема документите по един стар случай. Имам малко свободно време и реших да проверя някои неща.

Уошингтън присви очи и Бош разбра, че знае.

— Аха… е, добре… Трябва да вървя, но ти се дръж, приятелю. Не разрешавай на книжните плъхове да те съсипят.

Смигна му и се обърна.

— Няма страшно, капитане. И ти не се давай.

Бош обмисли набързо неочакваната среща и реши, че Уошингтън ще замълчи. Смачка с крак фаса и се върна в приемната, обсипвайки се с ругатни: не трябваше да излиза и да афишира присъствието си тук. Пет минути по-късно чу поскърцване и след миг се появи Дженив Бопре. Тя буташе количка с тройна синя папка отгоре с дебелина поне пет сантиметра, прашясала и пристегната с ластик, към който бе прикрепена зелена заемна карта.

Документите от разследване на убийство.

— Открих я.

В гласа й прозвуча нотка на тържество. „Навярно най-великото й постижение за деня“ — помисли Бош.

— Чудесно.

Тя стовари тежката папка върху плота.

— „Марджори Филипс Лоу. Убийство, 1961“. — Жената откачи картата и разчете бележките по нея. — Да, последен вие сте ги ползвали… преди пет години. Тогава сте били в отдел „Грабежи и убийства“…

— Правилно. А сега съм в Холивуд. Да се разпиша ли отново за получаването?

Тя постави картата пред него.

— Да. Впишете и номера на служебната си карта. Бош припряно изпълни изискванията под внимателния й поглед.

— Левичар сте.

— Да.

Плъзна картона към нея.

— Благодаря, Дженив.

Искаше му се да добави и още нещо, но после реши, че може би ще сбърка. Тя срещна погледа му и на лицето й се изписа доброжелателна, майчинска усмивка.

— Не зная с какво сте се захванали, детектив Бош, но ви желая успех. Сигурно неслучайно се връщате към тази папка след цели пет години.

— Повече от пет години, Дженив. Много повече…