Последният койот

24

Откри пътечката към пристана след петнайсет минути, а там лесно намери Маккитрик. На кея бяха привързани четири лодки, но само в една от тях имаше човек. Мъж с тъмен загар и снежнобяла коса работеше нещо до борда, наведен над мотора. Бош не отклони втренчения си поглед от него, докато се приближаваше, но той като че ли нямаше нищо общо със спомена, съхранен в съзнанието му за оня човек в тъмен костюм, който го беше издърпал от басейна преди толкова години.

Мъжът търпеливо човъркаше с отвертка мотора. Облечен беше с къси панталони в цвят каки и бяла риза, прекалено избеляла и захабена вече за голф, но идеална за риболов. Лодката бе около шест метра и имаше малка кабина в предната част. На специални държани бяха закрепени четири въдици, по две за всяка страна.

Бош нарочно спря на дока откъм задната страна на лодката. Искаше да бъде на разстояние от Маккитрик, когато му показва значката на Паундс. Усмихна се.

— Никога не съм предполагал, че ще видя някой от холивудския отдел „Убийства“ токова далеч от дома си.

Маккитрик вдигна глава. Лицето му бе безизразна маска.

— Грешиш. Домът ми е тук. Бях далеч от къщи точно когато бях там.

Бош кимна и показа значката, както я бе показал и на госпожа Маккитрик.

— Казвам се Хари Бош и съм от отдел „Убийства“, участък Холивуд.

— И аз така разбрах.

Сега бе негов ред да изрази учудване. Кой от Лос Анджелис би могъл да издаде на Маккитрик намерението му да дойде тук? Споделил бе плановете си единствено на Хинойъс, но не допускаше тя до го е направила.

Маккитрик разреши загадката, посочвайки мобифона на командното табло.

— Жена ми се обади.

— Оо.

— Защо сте тук, детектив Бош? Навремето там работехме по двойки — така беше по-безопасно. Толкова ли сте закъсали с щата, че сега действате поединично?

— Партньорът ми се занимава с друг стар случай. Поради естеството на задачата сметнаха, че не могат да харчат пари за командировъчни на двама души.

— Чакам да чуя за какво става дума.

— Имаш ли нещо против да сляза долу?

— Заповядай. Ще отплавам веднага щом жена ми донесе обяда.

Бош тръгна по тясното отклонение на кея край страничния борд на лодката и слезе в нея. Допълнителната тежест я поразклати за момент, но после тя пак се успокои. Маккитрик вдигна капака на мотора и се залови да го напасва на мястото му. Бош се почувства отчайващо не на място с ежедневните си обувки, черни джинси, тениска в защитен зелен цвят и черно спортно яке. Горещо му беше и той свали якето, сгъна го грижливо и го остави на един от столовете на палубата.

— Какво смяташ да ловиш?

— Каквото клъвне. А ти?

Маккитрик се втренчи в него — очите му имаха тъмнокафявия цвят на бирена бутилка.

— Сигурно си чул за земетресението, нали?

— Кой не е чул? Изживях и земетръси, и урагани — затова предпочетох да ви оставя тресачките. Ураганите имат едно голямо предимство: знае се за тях предварително. Да вземем например „Андрю“. Вярно, направи големи поразии, но какво ли би било, ако никой не знаеше кога точно ще удари?! А точно така се получава при земетресенията.

Трябваше му време, за да се сети, че „Андрю“ бе името на урагана, опустошил бреговете на Южна Флорида преди няколко години. Кой помни всички природни бедствия по света? Стигаха и онези в Лос Анджелис. Бош се вгледа в залива. Над водата скочи риба, последваха я и другите от пасажа и слънцето пречупи лъчи в сребристите им телца. Погледна Маккитрик и тъкмо се канеше да му обърне внимание на искрящия им танц, когато се сети, че човекът до него навярно се наслаждава на тази гледка всеки божи ден.

— Кога напусна Лос Анджелис?

— Преди двайсет и една години. Навъртях двадесетака и в службата и се ометох. Дръж твоя проклет град за себе си, Бош. Треска ме затриса, като помисля само, че бях там по време на труса „Силмар“ през седемдесет и първа… Събори една болница и няколко магистрали. По онова време живеехме в Тахунга на няколко мили от епицентъра. Никога няма да забравя онова ужасно преживяване. Сякаш дяволът се среща с Господ в стаята ти, а реферът си ти. Страхотен ужас беше… Та какво общо има земетресението с появата ти тук?

— Странно звучи, знам, но е факт, че оттогава убийствата значително намаляха. Навярно хората са станали по-цивилизовани, знам ли… Ние…

— Може би не е останало нищо, за което да си струва да убиваш.

— Вероятно. Обикновено в отдела се разглеждат средно по седемдесет-осемдесет убийства годишно. Не знам колко са били по твое време, но…

— Горе-долу по-малко от половината. Тогава бе по-кротко.

— Е, тази година се движим доста под чертата и ни остана време да се върнем назад към някои стари не-разкрити случаи. Всеки в отдела получи своя дял. В един от моите случаи фигурира твоето име. Сигурно знаеш, че партньорът ти от онова време е починал, та ти оставаш…

— Ено е мъртъв? По дяволите, не знаех. Би трябвало да го чуя по-рано, но… Няма значение.

— Да, мъртъв е. Съпругата му получава пенсионните чекове. Съжалявам, че трябваше аз да ти го съобщя.

— Няма нищо. Двамата с Ено всъщност… Е, да, вярно, бяхме партньори, но само толкова.

— Тук съм, защото той е мъртъв, а ти си жив.

— За кой случай става дума?

— Марджори Лоу. — Изчака напразно реакция от страна на Маккитрик. — Сещаш ли се? Тялото е било намерено в контейнер за боклук в уличка зад…

— Виста. По-точно зад булевард „Холивуд“, между Виста и Гауър. Спомням си ги всичките, Бош. Независимо дали бяха разкрити или не, спомням си всеки един от тях, по дяволите.

„Но не си спомняш мен“ — помисли Бош.

— Така е. Между Виста и Гауър.

— Та какво за него?

— Остава неразкрит.

— Знам много добре — отвърна Маккитрик и повиши глас. — Работих върху шейсет и три случая за седемте години, прекарани в отдел „Убийства“. Работих в Холивуд, Уилшир, после в отдел „Грабежи — убийства“. Изчистих петдесет и шест от тях. А днес се смятате за големи късметлии, ако успеете да изчистите половината от случаите си — готов съм веднага да се обзаложа на каквото искаш.

— И ще спечелиш. Професионалното ти досие е отлично. Тук не става дума за теб, Джейк. Дошъл съм заради разследването.

— Я не ми викай Джейк. Та аз не те познавам. Виждам те за първи път в живота си, а… Чакай малко…

Бош го зяпна, поразен от възможността все пак да си спомня за онзи басейн. Но после разбра, че Маккитрик бе замълчал заради появата на жена му в дъното на пристана с хладилно контейнерче в ръка. Маккитрик я изчака мълчаливо да го остави върху дъските на дока, после протегна ръка и го прибра в лодката.

— Детектив Бош, няма ли да ви е горещо в тези дрехи? — запита госпожа Маккитрик. — Ако искате, елате до къщи за чифт къси панталони и някоя от тениските на Джейк. Ще дойдете ли?

Бош погледна Маккитрик, после нея.

— Не, благодаря, госпожо. Така ми е добре.

— Нали ще ходите за риба?

— Ъ… всъщност не съм поканен и…

— О, Джейк, покани човека да те придружи. Нали все си търсиш компания? А ще научиш и за случилите се в твое отсъствие кървища, по които си падаше навремето в Холивуд.

Маккитрик изгледа жена си и Бош отчетливо долови борбата у него между дивите коне на гнева и юздите на задръжката. Успя да обуздае раздразнението си.

— Благодаря за сандвичите, Мери — отговори той спокойно, — а сега ни остави сами, моля те.

Тя го изгледа смръщено и укорително поклати глава, сякаш порицаваше разглезено хлапе. Отдалечи се безмълвно към дома им. Двамата също мълчаха, застинали отчуждено в лодката. Бош заговори пръв, опитвайки се да нормализира нещата.

— Тук съм само за да задам няколко въпроса за разследването тогава. Не намеквам, че е имало нещо нередно… натовариха ме просто да си създам собствено мнение по въпроса. Това е всичко.

— Пропускаш нещо съществено.

— Какво имаш предвид?

— Това, че ми разправяш врели-некипели.

И в него надигнаха глави дивите коне на гнева. Раздразни се от подозрителността на човека срещу него, макар че не би трябвало да очаква друго. Изкушаваше се да захвърли маската на добряка и да притисне Маккитрик, но се въздържа. Усещаше, че зад странното поведение на Маккитрик се криеше някаква важна причина. Нещо в този стар случай се бе заклещило у него като трън в пета. Успял бе да го изтика настрани и да притъпи непрестанното дразнение, но не и да го отхвърли напълно и да го забрави веднъж завинаги. Бош трябваше да го изкара наяве — трябваше да го накара да говори за него. Преглътна гнева си и се опита да запази спокойствие.

— Защо смяташ, че дрънкам врели-некипели? — запита той.

Маккитрик се бе обърнал с гръб към него с ръка някъде под руля. Бош не виждаше ясно какво прави — вероятно търси връзката с ключовете за лодката.

— Защо дрънкаш врели-некипели ли? — отвърна му Маккитрик, обръщайки се с лице към него. — Ще ти кажа защо. Защото навираш под носа ми значка, когато и двамата прекрасно знаем, че нямаш такава.

Маккитрик беше насочил към Бош дулото на „Берета 22“. Пистолетът бе малък, но достатъчно ефективен на такова разстояние, а освен това бе в ръцете на човек, който знаеше как да го използва.

— Господи!… Какъв ти е проблемът бе, човек?

— Нямах никакви проблеми, преди да се появиш тук.

Бош вдигна ръце пред гърди.

— Чакай, успокой се.

— Ти се успокой. Свали проклетите си ръце надолу. Искам да хвърля още един поглед на значката ти. Извади я и я хвърли насам. Бавно.

Бош се подчини, опитвайки се да огледа пристана, без да завърта глава повече от пет-шест сантиметра — намираше се на напълно пуст пристан, сам и невъоръжен. Хвърли служебния си портфейл в краката на Маккитрик.

— А сега искам да заобиколиш мостика и да идеш на кърмата в онзи край. Застани до парапета така, че да те виждам. Знаех си, че все някой ще се опита да се ебава с мен някой ден. Сбъркал си и човека, и деня!

Бош се подчини, хвана се за перилата при кърмата, за да не залита, и се извърна с лице към Маккитрик. Без да изпуска Бош от очи, той се наведе и вдигна портфейла-После влезе в кабината, оставяйки пистолета върху пулта за управление. Нямаше смисъл да опитва нещо — Маккитрик ще го изпревари. Бившето ченге се наведе, врътна нещо и моторът весело запя.

— Какви ги върши, Маккитрик?

— Аха, сега вече съм Маккитрик, а? А къде остана „Джейк“?… Отиваме за риба, драги — нали искаше да ловиш риба? Точно това и ще направим. И още нещо: опиташ ли се да скочиш от лодката, ще те застрелям във водата, без да ми мигне окото.

— Спокойно, нямам намерение да скачам.

— Сега се наведи през парапета, откачи онова въже от куката и го метни на кея.

Бош изпълни нарежданията му. Маккитрик откачи и другото въже от кнехта, върна се до пулта за управление и изкара лодката плавно от пристана на заден ход, а после даде пълен напред и Бош усети полъха на топлия солен бриз, който бързо изсуши потта му. Ще скочи, щом излязат от залива или щом се приближат до други лодки.

— Смайваш ме. Защо си без желязо? Що за полицай си, след като се разхождаш без ютията?

— Наистина съм полицай, Маккитрик. Нека ти обясня.

— Нямам нужда от обяснения, мой човек. Знам всичко за теб.

Маккитрик разтвори портфейла и се вгледа в служебната карта и златната лейтенантска значка. Изчете написаното и хвърли портфейла обратно на таблото.

— Какво знаеш за мен, Маккитрик?

— Все още ми е останал някой и друг здрав зъб, както и някои от старите връзки в управлението. Още щом жена ми се обади, звъннах на приятел, който знаеше всичко за теб. Ти си в отпуск, Бош. Принудителен отпуск. Само ти знаеш за какъв дявол ми надрънка ония щуротии за земетресението. Изглежда, си решил да заработиш нещо допълнително, докато не си на работа.

— Грешиш.

— Така ли? Щом излезем в открити води, ще ми кажеш откровено кой те праща, или ще нахраня рибите с теб. Казах вече, че не ми пука.

— Никой не ме е пращал. Аз сам се пратих.

Маккитрик удари с длан червения бутон на пулта, лодката рязко дръпна напред, предницата се вдигна нагоре и Бош бе принуден да се вкопчи в перилата, за да не падне назад.

— Дрън-дрън! — изкрещя Маккитрик над рева на мотора. — Гаден лъжец! Излъга ме преди и сега пак лъжеш!

— Изслушай ме — закрещя и Бош, — каза, че си спомняш всеки един от случаите си, нали?

— Да, по дяволите! Не мога да забравя нито един.

— Намали малко!

Маккитрик дръпна ръчката назад, лодката се успокои и шумът позаглъхна.

— При случая с Марджори Лоу се е наложило ти да свършиш мръсната работа. Това помниш ли го? Помниш ли кое наричаме мръсна работа? Трябвало е да съобщиш на най-близкия роднина. Трябвало е да го кажеш на сина й. Там, в Маккларън.

— Това го има в докладите, Бош. Така че… Замълча внезапно и се втренчи в него. После отново отвори портфейла и пак прочете името от служебната му карта. Вдигна лице към Бош.

— Помня това име. Плувният басейн там… Ти си хлапето.

— Да. Аз съм хлапето.