Последният койот

39

Като стигна до дома „Грижа за живот“ на Парк Ла Бреа, Бош паркира колата на мястото, определено за посетители, и слезе от мустанга. Сградата беше почти напълно тъмна, само на някои от горните етажи се забелязваше светлина в прозорците. Погледна часовника си, беше едва десет без десет, след което тръгна към фоайето.

Докато вървеше натам, усети как гърлото му се стегна от напрежение. Дълбоко в себе си още от момента, когато разгърна папката с документите по убийството и Конклин бе станал най-вероятният заподозрян, Бош знаеше, че в крайна сметка щеше да се стигне дотук. Беше на път да се изправи лице в лице с човека, когото подозираше за убийството на майка си и който беше използвал цялото си влияние и обкръжение, за да се измъкне безнаказано. За Бош Конклин въплъщаваше всичко онова, от което бе лишен в живота си. Сила, дом, уравновесеност. Нямаше никакво значение, че много хора, с които разговаря при разследването си, му бяха казали, че той е добър човек. Бош знаеше тайната, която се криеше зад фасадата на „добрия човек“. Яростта му набираше сили с всяка измината крачка.

Във фоайето зад бюро седеше униформен служител от охраната и попълваше кръстословица, откъсната от „Таймс сънди магазин“. Може би действително се трудеше над нея още от неделя. Той вдигна лице към Бош, сякаш го очакваше.

— Монти Ким — представи се Бош. — Един от пациентите ви ме очаква. Арно Конклин.

— Аха, той се обади. — Пазачът хвърли поглед на приемния картон, после го обърна с лице към Бош и му подаде писалка. — При него отдавна не са идвали посетители. Подпишете тук, моля. Той е в деветстотин и седма.

Бош се разписа и постави писалката върху картона.

— Малко е късничко — отбеляза пазачът. — Посещенията обикновено приключват към девет.

— Какво означава това? Искате да си тръгна ли? Добре. — Той вдигна куфарчето в ръката си. — Тогава може би господин Конклин утре ще се дотътри със стола си до офиса ми в центъра, за да си получи нещата. В момента именно аз се разкарвам дотук и правя услуга. На него. На мен не ми пука. Него го интересува.

— Ооо, чакайте малко, господине. Просто споменах, че е късничко, вие не ме изслушахте. Ще ви пусна да се качите. Няма проблеми. Господин Конклин специално ме помоли да направя тази отстъпка, а и това тук не е затвор. Просто казах, че всички посетители са си тръгнали. Хората вече спят. Просто бъдете тихи, нали? Няма нужда да вдигате толкова пара.

— Деветстотин и седма ли казахте?

— Точно така. Ще му се обадя, за да го уведомя, че се качвате.

— Благодаря.

Бош мина покрай служителя от охраната и се запъти към асансьора, без да се извини. Напълно го забрави, щом го изгуби от погледа си. Имаше само едно нещо, един човек, който поглъщаше цялото му внимание.

Асансьорът се движеше горе-долу толкова бързо, колкото и обитателите на това място. Когато най-сетне стигна до деветия етаж, Бош мина покрай стаята на сестрите, която беше празна. Очевидно нощната сестра в момента се грижеше за нуждите на някой от обитателите. Бош тръгна в погрешна посока към едната страна на коридора, после се поправи и се върна обратно. Боята й линолеумът в коридора бяха съвсем пресни и нови, но даже и в това скъпо струващо място се усещаше миризмата на урина, препарати за дезинфекция и чувството, че зад затворените врати угасва човешки живот. Откри вратата на номер деветстотин и седем и почука. Долови немощен глас, който му казваше да влезе. Беше по-скоро стенание, отколкото шепот.

Бош не беше подготвен за гледката, която се разкри пред очите му, щом отвори вратата. Вътре имаше само един източник на светлина, малка нощна лампа до леглото. Така по-голямата част от стаята тънеше в полумрак. На леглото седеше изправен старец, подпрян на три възглавници, с книга в крехките си ръце и чифт очила на върха на носа си. Това, което му се видя наистина странно в картината, бе, че завивките бяха подпъхнати и бухнали около кръста на стареца, но по останалата част от леглото бяха изпънати и плоски. Леглото беше напълно плоско. Нямаше крака. Като допълнение на шока му беше инвалидният стол от дясната страна на леглото. Седалката му беше покрита с карирано одеяло. Обаче под него се виждаха два крака в черни панталони и черни обувки, които почиваха на подставката в подножието му. Сякаш половината от човека се намираше в леглото, а другата седеше на стола. Лицето на Бош навярно красноречиво е показало объркването му.

— Протези — долетя хрипливият глас от леглото. — Изгубих краката си… диабет. Почти нищо не остана от мен. Освен част от старческата ми суета. Направих си краката за публични прояви.

Бош пристъпи към кръга светлина. Кожата на човека срещу него беше като опаката страна на свалени от стената тапети. Жълтеникава, бледа. Очите бяха хлътнали дълбоко в лицето му, което бе останало като скелет, косата му едва се забелязваше само над ушите. Тънките му ръце бяха набраздени от сини вени с дебелината на земни червеи под покритата с петна кожа. Той беше почти мъртвец, осъзна Бош. Определено беше по-близо до смъртта, отколкото до живота.

Конклин остави книгата на масата до лампата. Изглежда, трябваше да положи доста усилия, за да извърши това движение. Бош видя заглавието. „Неонов дъжд“.

— Криминале — каза Конклин и тихо се изсмя. — Доставям си радост, като чета криминалета. Научих се да Ценя литературата. Никога преди не съм имал тази възможност. Нямах време. Влез, Монти, няма нужда да се страхуваш от мен. Аз съм един безобиден старец.

Бош пристъпи напред, докато светлината не попадна върху лицето му. Забеляза как воднистите очи на Конклин се взряха в него изучаващо и заключиха, че човекът пред него не е Монти Ким. Беше минало доста време, но Конклин, изглежда, беше сигурен.

— Дойдох вместо Монти — прошепна той.

Конклин леко изви глава настрани и Бош видя, че погледът му се насочи към бутона за спешно повикване до леглото. Навярно прецени, че нито ще има сили, нито възможност за още едно посягане натам. Обърна се пак към Бош:

— Кой сте тогава?

— Аз също се опитвам да разгадая един криминален случай.

— Детектив?

— Да. Името ми е Хари Бош и бих искал да ви попитам…

Бош спря. В лицето на Конклин беше настъпила промяна. Бош не можеше да определи дали бе страх или може би проблясък на досещане, обаче нещо се бе променило. Конклин вдигна очи към него и Бош осъзна, че старецът се усмихваше.

— Йеронимъс Бош — прошепна той. — Също като художника.

Бош бавно кимна. Осъзна, че беше шокиран не по-малко от стареца срещу него.

— Откъде знаете?

— Защото съм чувал за теб.

— Откъде?

— От майка ти. Тя ми каза за теб и особеното име, с което те е кръстила. Обичах майка ти.

Сякаш го удариха в гърдите с тежка торба пясък. Бош усети как дъхът му секна и се подпря с ръка на таблата на леглото, за да запази равновесие.

— Седни. Седни, моля те.

Конклин протегна трепереща ръка, за да подкани Бош да седне на леглото. Кимна леко, щом Бош се подчини.

— Не! — изрече Бош високо и скочи на крака миг след като беше седнал. — Вие сте я използвали и сте я убили. После сте платили на разни хора, за да погребат истината с нея. Затова съм тук. Дойдох за истината. Искам да я чуя от вашите уста и без никакви преструвки колко сте я обичали. Вие сте лъжец.

В очите на Конклин се появи умолителен израз, след което старецът извърна поглед към тъмната част на стаята.

— Не знам истината — каза той с глас като шумолене на сухи листа, подгонени от вятъра. — Нося отговорност, затова, да, може да се каже, че аз съм я убил. Единствената истина, която зная, е, че я обичах. Можеш да ме наричаш лъжец, но това е чистата истина. Бих се почувствал пълноценен човек, ако ми повярваш.

Бош не можеше да осъзнае нещата, които ставаха, които се казваха.

— Тя е била с вас в онази нощ. В „Хонкок Парк“.

— Да.

— Какво се случи? Какво направихте?

— Убих я… с думите си, с действията си. Трябваха ми много години, за да го проумея.

Бош се приближи и се извиси над стария човек. Искаше му се да го сграбчи и разтресе, за да получи някакъв смислен отговор. Но Арно Конклин бе толкова крехък, че това можеше и да го разбие на парчета.

— Какво искате да кажете? Погледнете ме. Какво искате да кажете?

Конклин извърна глава на шия, не по-широка от чаша мляко. Погледна Бош и кимна тъжно.

— Виждаш ли, онази вечер правихме планове. Двамата с Марджори. Бях запленен от нея напук на здрав разум и съвети. Както моите, така и на други. Искахме да се оженим. Бяхме го решили. Щяхме да те приберем от онзи детски дом. Имахме толкова много планове. Именно в онази нощ ги направихме. И двамата бяхме толкова щастливи, че плакахме. Следващия ден бе събота. Аз исках да отидем в Лас Вегас. Да взема колата и да караме нататък през цялата нощ, преди да сме си променили решението или някой да го промени вместо нас. Тя се съгласи и отиде до дома си, за да си събере нещата… И никога не се върна.

— Това ли е вашата история? И вие очаквате да ви…

— Разбираш ли, след като тя тръгна, аз се обадих само на един човек. Но това бе достатъчно. Обадих се най-Добрия си приятел, за да споделя с него добрата новина и да го помоля да дойде с мен и да ми бъде кум. Исках да дойде с нас в Лас Вегас. И знаеш ли какво ми отговори? Той се отказа от честта да бъде мой кум. Каза, че ако се оженя за тази…тази жена, с мен ще бъде свършено. Нямало да ми позволи да го направя. Каза, че имал големи планове за мен.

— Гордън Мител.

Конклин кимна тъжно.

— Значи искате да кажете, че Мител я е убил? И вие не сте знаели?

— Не знаех.

Той сведе очи към немощните ръце и ги сви в юмруци върху одеялото. Те изглеждаха напълно безсилни. Бош само гледаше.

— Не го проумявах години наред. Беше просто немислимо да предположа, че той го е направил. А освен това, естествено, трябва да призная, че по онова време мислех за себе си. Бях жалък страхливец и мислех единствено за своето спасение.

Бош не съумяваше да следи разказа му. Но, така или иначе, изглеждаше, че Конклин всъщност не говори на него. Старецът в действителност разказваше историята на самия себе си. Той ненадейно се откъсна от спомените си и се вгледа в Бош.

— Знаеш ли, аз вярвах, че някой ден ще дойдеш.

— Откъде?

— Защото знаех, че теб ще те е грижа. Може би никой друг. Обаче знаех, че ти ще си загрижен. Трябваше да си загрижен. Ти беше неин син.

— Разкажете ми какво се случи в онази нощ. Разкажете ми всичко.

— Имам нужда от малко вода. За гърлото ми. Там, на масата има чаша, а чешмата е в коридора. Не я оставяй да се отича. Става прекалено студена и ме болят зъбите.

Бош погледна чашата на масата, после пак към Конклин. Почти се задушаваше от страх, че ако остави стария човек, макар и само за миг, той може да умре и да отнесе историята със себе си. И така никога нямаше да може да я чуе.

— Иди. Нищо ми няма. И определено не бих могъл да избягам никъде.

Бош хвърли поглед към бутона за повикване. Конклин пак прочете мислите му.

— По-близо съм до ада, отколкото до рая за това, което извърших. Заради мълчанието си. Трябва да споделя своята история. Мисля, че ти ще си много по-добър изповедник от който и да било свещеник.

Като излезе от стаята с чашата в ръка, Бош видя как фигурата на някакъв мъж зави в далечния край на коридора и изчезна. Стори му се, че мъжът бе облечен в костюм. Не беше пазачът. Откри чешмата и напълни чашата. Конклин немощно се усмихна, като я пое в ръце, и прошепна благодарности, преди да отпие. После Бош взе чашата и я остави на нощното шкафче.

— Добре — каза Бош, — казахте, че тя си тръгнала в онази нощ и никога не се завърнала. Вие как научихте за случилото се?

— На следващия ден вече бях започнал да се страхувам, че нещо е станало. Накрая се обадих в офиса си и направих обичайната проверка на произшествията през нощта. Наред с останалите неща ми съобщиха и това, че в Холивуд има случай на убийство. Разполагаха с името на жертвата. Беше тя. Това беше най-ужасният ден в моя живот.

— Какво стана после?

Конклин бавно прокара ръка по черепа си и продължи.

— Научих, че е била намерена същата сутрин. Тя… Вях изпаднал в шок. Не можех да повярвам, че е възможно да се случи. Накарах Мител да направи някои запитвания, но така и нищо не се знаеше. После мъжът, който… който ме бе запознал с Марджори, се обади.

— Джони Фокс.

— Да. Обади се, защото чул, че полицията го издирва. Твърдеше, че бил невинен. Заплаши ме. Каза, че ако не го защитя, ще разкрие пред полицията, че в онази нощ Марджори е била с мен. Това щеше да сложи край на кариерата ми.

— И вие го защитихте.

— Прехвърлих топката на Гордън. Той се зае с твърденията на Фокс и потвърди алибито му. Не мога да си спомня какво точно беше, но се оказа вярно. Беше играл карти някъде и имаше много свидетели. След като се убедих, че той не е замесен, се свързах с двамата детективи по случая и уредих среща между тях и Фокс. За да мога да защитя Фокс и съответно да предпазя себе си, двамата с Гордън измислихме история, според която Фокс бе важен свидетел в разследване на прокуратурата. Планът ни успя. Детективите насочиха вниманието си в друга посока. По-късно говорих с единия от тях и той ми каза, че смятали Марджори за жертва на сексуално престъпление. Разбираш ли, по онова време те бяха доста редки. Детективът каза, че изгледите за разрешаване на случая не били обнадеждаващи. Опасявам се, че тогава нито за миг не подозирах… Гордън. Да, направих такова ужасно нещо на един невинен човек. Беше точно пред очите ми, а аз не го видях и не го проумявах дълго време. Бях глупак. Марионетка.

— Казвате, че не сте били вие, нито Фокс. Твърдите, че Мител я е убил, за да отстрани евентуалната заплаха за бъдещата ви кариера. Но че не го е споделил с вас. Идеята е била негова и той просто я е осъществил.

— Да, твърдя го. Казах му в онази нощ, когато му се обадих, че тя е по-важна за мен от всичките му планове за бъдещето ми, от моите собствени планове. Той отвърна, че това ще сложи край на моята кариера и аз го приех. Приемах го, стига да започнех следващия етап от живота си до нея. Вярвам, че онези минути бяха най-щастливите в живота ми. Обичах и бях готов да отстоявам себе си.

Той леко тупна с юмрук по одеялото, жест, лишен от всякаква сила.

— Казах на Мител, че не ми пука какви последствия ще има това за бъдещата ми кариера. Казах му, че смятаме да се преместим да живеем другаде. Не знаех къде. Ла Джола, Сан Диего, изредих наслуки няколко места. Не знаех къде ще отидем, но бях непреклонен. Бях му ядосан, задето не споделяше радостта от решението ни. И по този начин го предизвиках, сега вече знам, и така ускорих смъртта на майка ти.

Бош се взря в него. Болката му изглеждаше искрена-Очите на Конклин бяха измъчени и безжизнени като люковете на потънал кораб. Зад тях имаше единствено мрак.

— Мител някога признавал ли го е открито?

— Не, обаче аз разбрах. Мисля, че подсъзнателно винаги съм го знаел, но после, нещо, което той ми каза години по-късно, го извади наяве. То затвърди вътрешното ми убеждение. И сложи край на отношенията ми с него.

— Какво точно каза той? Кога?

— Много години по-късно. Беше по времето, когато се подготвях да се кандидатирам за главен прокурор. Можеш ли да повярваш? Такава измама, Боже мой. Аз, лъжецът, страхливецът, конспираторът, да бъда възкачен на най-високия пост в правоохранителната система на щата. Един ден Мител дойде при мен и ми каза, че трябва да се оженя в годината преди изборите. Да, наистина беше толкова безочливо прям. Каза, че за мен се носели слухове, заради които съм можел да изгубя гласове. Отвърнах, че това е нелепо и че нямам намерение да се женя само и само за да запуша устите на някакви тъпаци от Палмдейл или от някое забравено от Бога място в пустинята. Тогава той каза нещо, просто нехайна забележка, подмятане, на излизане от кабинета ми.

Конклин замълча, за да се пресегне пак към чашата. Бош му помогна да я поеме и старецът бавно отпи. Бош забеляза, че около него витаеше мирис на лекарства. Беше ужасно. Напомняше му за трупове и морга. Бош взе чашата, когато Конклин привърши, и я върна на мястото й.

— Каква беше забележката?

— Като излизаше от кабинета ми, той каза, спомням си го дословно: „Понякога ми се ще да не те бях отървавал от скандала с онази курва. Може би, ако не го бях направил, сега нямаше да имаме този проблем. Хората Щяха да знаят, че не си обратен.“ Това бяха думите му.

Бош се взря в него мълчаливо за известно време.

— Може просто да се е изразил образно. Може просто Да е искал да каже, че ви е отървал от скандала, който би могъл да избухне, ако се е било разчуло, че сте се познавали. Не е доказателство, че я е убил или че е поръчал да я убият. Били сте в прокуратурата, знаете, че това не е достатъчно. Не е пряка улика. Никога ли не сте Се изправяли открито срещу него?

— Не. Никога. Бях прекалено зависим от него. Гордън започваше да става влиятелен човек. По-влиятелен от самия мен. Затова и не му казах нищо. Просто прекратих кампанията си и свих платната. Напуснах обществената сцена и не съм говорил с Гордън Мител от онзи ден. Повече от двадесет и пет години.

— Заели сте се с частна практика.

— Да. Подхванах благотворителна юридическа дейност, като наложено от самия мен изкупление за това, за което бях отговорен. Ще ми се да можех да кажа, че то ми е помогнало да залича раните в душата си, но не е така. Аз съм един безпомощен човек, Йеронимъс. Кажи ми, за да ме убиеш ли дойде тук? Не се оставяй историята, която ти разказах, да те разубеди, че си го заслужавам.

В първия миг въпросът стресна Бош и той потъна в мълчание. Накрая поклати глава и заговори:

— А Джони Фокс? Той ви е държал в ръцете си след онази нощ.

— Да, така е. Бих казал, че беше много вещ изнудвач.

— Какво стана с него?

— Бях принуден да го наема за предизборната си кампания, като му плащах по петстотин на седмица, без нищо да върши на практика. Виждаш ли в какъв фарс се бе превърнал животът ми? Той беше убит при пътно произшествие, преди да получи първия си чек.

— Мител?

— Бих предположил, че той е виновен, макар да изглежда, признавам, че доста удобно си служа с него като изкупителна жертва за всички лоши неща, в които съм бил замесен.

— Не си ли помислихте, че смъртта му е прекалено удобно съвпадение?

— Нещата се виждат толкова по-ясно от позицията на изминалите години. — Конклин тъжно поклати глава. — Навремето си спомням, че едва ли не благославях добрия си късмет. Единственият трън в очите ми бе отстранен от ръката на провидението. Не забравяй, по онова време нямах представа, че смъртта на Марджори може да има връзка с мен. Виждах във Фокс просто човек, който се опитва да извлече максимална изгода за себе си. Когато бе отстранен благодарение на нещастен случай, бях доволен. Уговорихме се с един репортер да не изважда на показ миналото на Фокс и всичко беше наред… Но, разбира се, изобщо не беше така. Никога вече не беше наред. Гордън, въпреки гениалните си способности, не успя да предвиди, че аз никога не ще мога да превъзмогна Марджори. И още не съм.

— Ами „Маккег“?

— Кой?

— „Маккег Интерпорейтед“. Разплащането с полицая. С Клод Ено.

Конклин помълча замислен.

— Познавах Клод Ено, естествено. Нищо не ме е свързвало с него. И не съм му плащал и грош.

— „Маккег“ е била основана в Невада. Компания на Ено. В списъка на ръководството й фигурират вашите с Мител имена. Схема за разплащане. Ено е получавал по хилядарка всеки месец от някого. От вас двамата с Мител.

— Не! — изрече Конклин с цялата сила, на която бе способен. Думата прозвуча малко по-звучно от прокашляне. — Не знам нищо за този „Маккег“. Гордън би могъл да го уреди, да се подпише вместо мен, дори да ме накара аз да подпиша несъзнателно. Докато бях областен прокурор, той движеше нещата ми. Подписвах, когато ми казваше, че трябва да подпиша.

Изричаше го, като гледаше в упор Бош, и Хари му повярва. Конклин бе признал далеч по-лоши неща. Защо му е да лъже за разплащането с Ено?

— Какво направи Мител, когато свихте платната, когато му казахте, че сте дотук?

— По онова време той вече беше доста влиятелен. Политически. Юридическата му фирма представяше интересите на градската върхушка, а политическата му работа процъфтяваше и се разрастваше. Но все още аз бях най-значителната му придобивка. Според плана трябваше да се превземе щатската прокуратура, а после и губернаторското кресло. После Бог знае какво още. Тъй че Гордън… не беше доволен. Отказвах да се виждам с него, но говорихме по телефона. Когато разбра, че не ще може Да ме разубеди, ме заплаши.

— Как?

— Каза ми, че ако някога се опитам да уроня репутацията му, ще се погрижи да ми припишат смъртта на Марджори. Не се съмнявам, че би могъл да го направи.

— От кум до най-върл враг. Как изобщо се забъркахте с него?

— Не усетих как се лепна за мен. Така и не прозрях истинското му лице, а после вече беше прекалено късно… Мисля, че през живота си не съм срещал по-измамна личност от Гордън. Той беше… и още е, опасен човек. Съжалявам, че изпречих майка ти на пътя му.

Бош кимна. Нямаше повече въпроси и не знаеше какво още да каже. След няколко минути, в които старият човек сякаш бе потънал в мисли, Конклин проговори:

— Според мен, млади човече, човек среща своята идеална половинка само веднъж в живота. Когато откриеш своята, се хвани за нея и я задръж с цената на живота си. И няма значение какво е вършила тя в миналото. Нищо няма значение. Единствено важна е връзката помежду ви.

Бош отново кимна. Това беше единственото, което можеше да направи.

— Как се срещнахте?

— О… на танцова забава. Представиха ни официално и естествено тя беше доста по-млада от мен, така че не смятах, че ще прояви някакъв интерес. Но грешах… Танцувахме. Уговорихме си среща. И аз се влюбих.

— Не сте ли знаели за миналото й?

— По онова време не. Но в крайна сметка тя ми каза. Тогава вече това нямаше значение за мен.

— Ами Фокс?

— Да, той беше свръзката. Той ни представи. И за него също не знаех. Каза ми, че се занимава с бизнес. Да, за него това беше бизнесход. Запознай момичето с човек от прокуратурата, отдръпни се и чакай да видиш какво ще стане. Никога не съм й плащал и тя никога не ми е искала пари. Докато романът ни се развиваше, Фокс навярно е претеглял наум вероятните облаги.

Бош се запита дали да не извади от куфарчето си снимката, която бе взел от Монти Ким, и да я покаже на Конклин, но реши да не изкушава паметта на стария човек с реалността, която представя една фотография. Конклин заговори, докато Бош продължаваше да размишлява по въпроса.

— Вече съм много уморен, а ти така и не ми отговори на въпроса.

— Кой въпрос?

— Да ме убиеш ли дойде?

Бош се вгледа в лицето му и в безпомощните му ръце и усети как в душата му се надигна състрадание.

— Нямах представа какво ще направя. Просто знаех, че трябва да дойда.

— Искаш ли да знаеш нещо за нея?

— За майка ми?

— Да.

Бош се замисли. Неговите собствени спомени за майка му бяха смътни и избледняваха още повече с годините. Имаше и съвсем малко спомени за нея, споделени от други.

— Каква беше тя? — попита той.

— Трудно ми е да я опиша. Бях много привлечен от нея… тази нейна порочна усмивка… Знаех, че има своите тайни. Предполагам, че всички хора си имат. Но нейните бяха дълбоко в нея. И въпреки всичко тя кипеше от жизненост. А аз, разбираш ли, когато се срещнахме, не бях такъв. Именно това ми даде тя.

Той пак отпи от чашата с вода, като този път я пресуши. Бош предложи да донесе още, но Конклин с жест показа, че няма нужда.

— Бил съм и с други жени и те искаха да се изфукат с мен като с трофей — каза той. — Майка ти не беше такава. Тя предпочиташе да си останем у дома или да си направим пикник в Грифит Парк, вместо да обикаляме нощните клубове по „Сънсет“.

— Как разбрахте за… за това, което прави?

— Тя ми каза. В нощта, когато ми разказа и за теб. Каза, че трябвало да ми каже истината, защото се нуждаела от моята помощ. Трябва да призная… шокът от разкритието беше… Първо си помислих за себе си. Нали разбираш, да се предпазя. Но се възхитих на смелостта й да ми го каже, а и вече я обичах. Не можех да й обърна гръб.

— А Мител как разбра?

— Аз му го казах. До ден днешен съжалявам за това.

— Ако тя… ако тя е била такава, каквато я описахте, защо се е занимавала с това? Аз така и не разбрах.

— Аз също. Както ти казах, тя си имаше своите тайни. Не сподели всичките с мен.

Бош отмести очи от него и се взря през прозореца. Изложението беше северно. Различаваше светлинките на хълмовете над Холивуд, които проблясваха сред мъглата, надигнала се от каньоните.

— Навремето тя ми казваше, че си бил костеливо малко орехче — изрече Конклин зад гърба му. Гласът му вече бе почти напълно прегракнал. Вероятно тази вечер бе говорил повече, отколкото през последните месеци. — Веднъж ми каза, че нямало значение какво ще стане с нея самата, защото ти си бил достатъчно жилав, за да оцелееш.

Бош не каза нищо. Просто продължаваше да се взира през прозореца.

— Имала ли е право? — попита старецът.

Очите на Бош се плъзнаха по билата на хълмовете на север. Там някъде, във висините, блестяха светлините на космическия кораб на Мител. Той самият беше някъде там и очакваше Бош. Погледна отново към стария човек, който продължаваше да очаква отговора му.

— Мисля, че съдебните заседатели още не са се произнесли.