Пренощува облачето златно

XI

Още щом ги видя да идват, Иля втренчи поглед във вързопа, покани ги вътре.

Спусна пердетата, запали газената лампа. Донесе варени картофи, дебели царевични тиганици, които наричаше чуреки. Наряза сланина, глей го ти, хитреца, и сланина имал. Домакинът никога не бе гощавал Кузминчетата толкова богато.

Ама и братята вече бяха други: търговци! Собственици! Дойдоха със своя стока! Какъв ти пазарлък без трапеза?

Иля тропна на масата и бутилка.

— Лапай, народе! Яж талаш, гатер е животът наш!

Наля в канчета, покани ги да се почерпят. Братята се спогледаха.

И двамата мислеха: страшничко е да пият, ама още по-страшно е да се изложат. За пръв път в живота им ги черпят така, приемат ги като равни. За пръв път им наливат като на големи домашна водка.

А Иля си пийва от своето канче…

— Хайде, хайде, на добър час — казваме ние, кондукторите. Да полеем успеха! А?

Двамата взеха канчетата си, помирисаха. Гадна миризма, като от помийна яма. По-добре да им беше налял сладка лимонада… Веднъж ги черпиха, друго нещо е то.

Но не се издадоха, не показаха, че им е неприятно. Напротив, шумно се чукнаха с Иля, сякаш цял живот бяха пили!

Проследиха с очи как Иля най-спокойно гаврътна цялото канче, избърса капките от брадичката си и за мезе помириса една коричка хляб. Веднага си личеше, майстор!

Като забеляза, че братята протакат, той весело им нареди:

— До дъно, хайде! Като ще пием, да пием, казало котето, когато го понесли да го давят…

Братята насилено се засмяха. Колка затвори очи, сръбна, после още веднъж, и веднага му се дощя да избълва всичко обратно. Но се стегна, сръбна още няколко глътки и накрая се закашля, сълзи избиха от очите му.

А Иля досетливо беше приготвил една коричка със сланина и сръчно му я пъхна право в устата.

Колка задъвка солената коричка, а сълзите течаха ли, течаха, и гърлото му се бе стегнало. Дъх не може да си поеме, нито да продума.

Изведнъж, и той не разбра как, му стана леко, приятно. Щастлива топлинка се разля по тялото му, главата му пламна. Погледна Сашка и сякаш го видя с други очи — той още не знае колко е хубаво да си пийнеш. А Сашка още се измъчваше, въртеше глава, издул устни.

— Вие да не си мислехте, че тука пием мед! — закачливо подвикна Иля и свойски потупа Сашка по гърба. И на него пъхна коричка с беличка, топяща се в устата сланинка.

— Яж, дорде ти е свеж тумбакът! Като увехне, нищо няма да погледне!

Извади отнякъде кибритена кутийка, започна да показва на братята как железничарите мерят бутилката. Изправената върху тясната си страна кутийка се казва „машинист“, на широката — „помощник-машинист“, а легнала е „огняр“… Така се питат, когато сядат да пият — как ще си наливаме, по един машинист или по помощник?

Братята дружно поискаха да им сипе по цял машинист! Играта им хареса.

След половин час зачервени, добили смелост, вече сами се разпореждаха на трапезата, дори понякога подвикваха на Иля.

И което беше най-странното — той само се усмихваше, но всичко, всичко понасяше! Без бинокъл се виждаше, че е много наш човек — добър и сговорчив! Печен мъж! Налива и поднася мезета, хич не поглежда вързопа, сякаш го няма.

— Парцалите са си парцали — рече и отсече. — Не ви гощавам заради онова, дето сте донесли, а защото ви почувствувах близки!

Ето как ги оцени!

И им предложи да пият — то се знае, по цял „машинист“ — за смели ге братя, е, не за седемте смели, дето ги показват на кино, ама всеки струва колкото седмината! С такива юначаги какви ли не работи могат да се свършат. И на склада ще видят сметката, и други неща.

— Кой да е… Скад… — мъчи се да отговори Колка, но думата не ще и не ще да се подреди. Уж всичко разбира, всичко чува, а устните му — като чужди, едва изричат заедно с вдървения език: — Кол да е… Скад…

Сашка дори не се опитва да говори, само врътка глава.

— Щото там има дрехи… колкото щеш, а? — разпитва Иля и изведнъж лицето му се раздвоява, разгроява и се разлива пред очите на Колка. — Само да има кой да влачи? А?

— Братче! — не улучва думата Колка. — Аз имам братче… И той има братче…

Сашка кима в знак на съгласие, главата му клюмва и той не я повдига от масата.

Иля нещо премисля, после сменя тона и самият той се променя, сякаш изобщо не е пил.

— Ах, глупачета… Зелените му будалички… Какво да ви правя сега, а? — замърмори. — Че вие няма да стигнете до колонията… Няма да стигнете, нали? — и разтърси Колка за рамото.

— Аз… готов съм… Напред… по един машинист… — викна Колка, надигна се и изведнъж взе да се свлича върху масата, събори канчето си с останалата водка. Учуди се, потопи пръста си в локвичката, облиза го и започна да повръща.

Иля подхвана Колка, повлече го навън…

— На кого разправях… Готов е! — вече съвсем другояче, не с предишния приятелски тон, каза той и извлече Колка на двора. Остави го там да повръща и се върна за Сашка.

После отведе и двамата под навеса, където си държеше сеното.

— Тук ще къртите! Машинисти! Утре ще ви събудя!

Прибра се вкъщи и здраво заключи вратата.

Грабна вързопа и изтърси съдържанието му направо на пода. Вдигаше всяка вещ и я оглеждаше внимателно, без да бърза, после я слагаше до себе си на леглото.

Още веднъж огледа нещата в обратен ред, опипва ги, пресмята колко ли ще вземе за такова палто, за калпака, за здравите, високи обуща от изкуствена кожа… Палтото беше сукнено, новичко, с чуждестранно етикетче. А калпакът беше родно производство, в Казан беше правен от гладка, пухкава кожа, мека и нежна на опип… Не кожа, котенце…

Погали го и душата му се размекна.

Всички обичат да имат, ама имането не обича всекиго. Различно беше вървял животът на Иля, но гой чак сега почувствува: авантата сама му се тика в ръцете! Дано не я изтърве!