Пренощува облачето златно

XIII

В колонията не се върнаха.

Дори директорът наистина, да е донесъл нещо и да са сварили топла чорба, за тях няма да стигне. Закъсняха. Някой ще извади късмет. Е, не много тлъст, ама късмет.

Още щом селото се скри, свърнаха от пътя, покрит с мека топла прах, към полето, а по-нататък, покрай храстите, течеше рекичката Сунжа. Тук, на брега, сред бодливия къпинак и дивите маслини със ситните сребристи листа — Сашка беше забелязал, че птиците никога не кацат на тях, — полегнаха на тревата.

Не им се говореше.

Колка пръв, след доста време, се обади:

— Главата ми се цепи! А твоята?

Сашка мрачно премълча.

— Хем се цепи, хем бучи… Не глава, ами локомотив! Вече никога няма да пия… Не съм мислил, че става така…

Не довърши, слезе към водата, започна да гребе с ръце и да плиска лицето си. После събра длани, напи се, загреба колкото можа и макар че водата капеше между пръстите му, я занесе при Сашка и му я изля върху лицето. Плисна го, но Сашка дори не помръдна, може би дори не забеляза.

— Ти знаеш ли какво е кучкарник? — попита той, без да отваря очи. Капки блестяха по носа, по челото му и се стичаха по слепоочията.

— Какво? — без любопитство попита Колка. — Кучкарник ли? — Сети се, че в умната глава на Сашка се ражда нещо важно. — Не, не знам.

— Сандък… Един такъв железен сандък — продължи с равен тон Сашка, без да отваря очи. Може би разказваше някакъв свой сън. — Окачват го отдолу на влаковете… Веднъж бяхме спрели на една гара, та видях на съседния влак… А Зверчето ми го посочи с флагчетата и рече: кучкарник, преди войната или не знам кога… в такива сандъци са превозвали кучета. А сега и хора може да се возят.

— Тарикат е това твоето Зверче! — Колка въздъхна.

— И двамата лапахме мухи — каза Сашка и си отвори очите. — Та тогава се пъхнах да проверя… Наистина, може да се пътува.

Колка разбра.

— Значи, време е? — попита, загледан в Сашка. — Ами колонията?

— Че нали опитахме!

Сашка разказа един виц — как някакъв човек видял на пътя лайно. Навел се, почудил се, опитал го с език. И възкликнал: „Добре че го опитах, иначе щях да го настъпя!“

Колка не се засмя. Покри си главата с репей и задряма на слънчицето. Какъв ти смях, щом и двамата се бяха натопили като в този виц… В колонията се бяха натопили… Че и в историята с Иля.

А Сашка вече нямаше търпение. Идеята мира не му даваше.

— Хайде на гарата — предложи той.

— Сега ли?

— Ами кога…

— Защо първо не… Защо не попребараме склада? Както каза Зверчето…

— Не е Зверче той, а е звяр — рече ядно Сашка. — Е, тръгваме ли? Недей обаче да си мислиш това-онова, още днес ще се върнем!

Колка разбра, че Сашка не случайно иска да се отдалечат от колонията, значи така се налага.

— Да полежим малко, а? — помоли той. — Треперят ми краката.

— Тъкмо ще се разтъпчем — делово заяви Сашка. — Виж, ето и каруца се задава…

Сашка видя каруцата навреме, инак щяха да вървят до гарата чак до довечера. И не се знае дали щяха да стигнат.

Изскочиха от полето право пред каруцата и отдалече викнаха:

— За гарата ли си?… А, чичко?

— За гарата съм, лелко — каза мъжът и им посочи с ръка, като да заповяда: — Качвай се! Може пък да стигнем! Моят локомотив е бързоходен!

Не беше стар човек, забелязаха братята, нямаше бели коси, но беше по-стар от Иля. С избеляла, изгоряла до бяло от слънцето гимнастьорка с бели копчета от долни гащи и с каскетче, нахлупено до очите. Седеше и дремеше, от време на време вдигаше светлите си, небесносини очи да погледне пътя и пак потъваше в себе си. Повече не обърна внимание на братята, които качи.

Вече когато наближаваха гарата, попита:

— Колонисти сте май?

— Защо? — стреснато попита Колка.

— Бягате…

— Къде… Ние ли бягаме?

— Е, къде, та къде… То се знае, където бягат всички… Вкъщи! — каза селянинът и подвикна на коня.

— Някои може и да си имат къща… Други пък нямат — тросна се Колка. И погледна селянина.

Но той, види се, не искаше да подхваща кавга, а и въпроса си не бе задал, за да ги разобличава. Повдигна си каскетчето, погледна братята — сякаш ги потопи в синевата на очите си. Кротко промълви:

— Тъй си е. Някои имат… Ама кои? Ще ви кажа, тая война преобърна живота на всички, изхвърли ни от релсите… Небе и земя се смесиха, живи с мъртви… А сега на, всички, не щеш ли, разбраха — войната свърши… Сетиха се всеки за дома си… — Помълча, но не очакваше отговор. Потъна в мислите си. И пак така неочаквано продължи: — Досега не мислехме за живота, мислехме не как да живеем, а как да оцелеем… За много не ламтя, стига душа да закрепя, ей така мислехме! Как да оцелеем — Почука с камшика по крака си, прокънтя на дърво. Чак сега братята забелязаха — беше без крак. Инвалид значи.

А той продължи:

— … Дадох парче от себе си, и друго бях готов да дам. Гаче на себе си не бях нужен. А сега, като свършва тая история, ми докривя… Викам си, ами ако Поживея още? Къде обаче? — питам. — Къде ми е къщата? Къде? Няма я… Избили ми семейството и къщата изгорили. Като научих, хич не отидох в моето село. Да ида там, все едно в гробище да се заселя! Всеки ден кръв да ми капе от сърцето. Сам да се уморя… И на, реших да дойда в Березовска… Може пък да свикна… Вие сте малки, имате време да ви порасне козинка. Пък аз нямам. Без надежда се заселих… Чак сега се посъвзех. Ей там, зад гарата работя, в помощното. Ако ви трябва нещо, питайте за Демян…

Каза това и сякаш се скри под козирката си. Прибра се като костенурка в черупката си. Когато братята слязоха на гарата и благодариха, той сякаш се пооживи, кимна им:

— Ха по живо, по здраво! — и дръпна поводите. — И изобщо се обаждайте, ако не избягате… Щото лично аз няма да бягам. Този край е богат, може да се живее… Страхът разваля всичко. Пък аз нямам от какво да се страхувам. Свърши ми се страхът…

Братята още веднъж казаха „Благодаря“ и тръгнаха. Тръгнаха разкрачени, върлините на каруцата здравата бяха натъртили кокалестите им задници. Довлякоха се до серните ямички, наплискаха се, олекна им. Съвсем им олекна. Сякаш тези смрадливи ямички бяха пълни с живата вода от приказката.

А някога, в незапомнени времена, тук са идвали на бани госпожици и госпожи от северните столици… С бели премени и пъстри чадърчета, с охолни карети, тук са се разхождали столични дами и мустакати офицери, и то само за да пийнат кавказки води и да укрепят здравето си… Свирел им е духов оркестър, цъфтели са глицинии. А след баните прекрасните господа са се качвали На високото, при ротондата, и са гледали далечните върхове, обвити в златна предзалезна светлина… Както се изрази Регина Петровна: съзерцавали са ги!

Дали е било така, или възпитателката им бе измислила нова приказка, братята не разбраха. Минерални води е имало, те са текли тук и преди Кузминчетата да се родят. Виж обаче за господата, които са биели път без влак чак от Москва — за тях братята откровено се усъмниха. Заради чуреките, заради картофите или заради афъзките, както и да е… Като те застърже, ще хукнеш… Ама водата — то си е вода. И да я ядеш, и да я пиеш все е вода…

Но влак нямаше и нямаше, а оттук, от високото, щяха да го видят отдалече, братята се бяха покачили на малкото връхче, където блестеше снежнобялата ротонда.

Отблизо излезе, че не е чак толкова снежнобяла. Беше къртена, зацапана, пък и всичките й колони бяха нашарени, изподраскани с надписи: на руски и сигурно на немски.

Сашка приседна на каменните стъпала, загледа се в долината. Както навремето били гледали госпожиците и техните кавалери. А Колка намери остър камък и надраска на една колона: „Кузмини от Томилино. 10. 9. 44 г.“

Позасмя се, загледан в надписа. И ние не сме случайни, в минерална вода сме се къпали, залези сме съзерцавали в планината! Ще дойдат след… е… след двайсет години, вече старци като тоя Демян, ще покажат на интернатските чакали тая ротонда: тук се разхождахме със Сашка… Оркестър ни свиреше и госпожиците с чадърчетата ахкаха от възторг…

Колка не успя да доизмисли своята картина, зад далечната гърбица на голия хълм се показа пушек. Братята хукнаха надолу, стигнаха тъкмо за влака.

Сашка делово обиколи композицията, наднича под вагоните, най-сетне намери каквото търсеше и повика брат си. — Виж! — и му посочи с пръст.

Точно под вагона, надвиснал над релсите, бе закрепен мръсен кафеникав сандък, продълговат като ковчег.

Сашка надигна капака и каза на Колка да се пъхне.

— Ама ще заминаваме ли?

— Добре де; защо да не заминем — каза Сашка. — Какво толкова?

Силно пъшкайки от напрежение, Колка се намъкна в сандъка, после влезе и Сашка. Оказа се, че може да се пътува кръстом. В страничната преградка бяха пробити кръгли дупки, през тях можеше да се гледа с едно око. Досами преградката — траверсите, релсите, тревата. Само едно ги плашеше, да не би сандъкът да се откъсне в движение и наистина да се превърне в ковчег.

— Железен ковчег с музика! — каза Колка през дупката. — От северните столици… С карета, на бани… Пристигат I ос пода Кузмини!

И наду бузи: „Пум, пум, пум, пум…“ Засвири като оркестър в чест на пристигането си в кучкарника.

А Сашка каза:

— Без пари си пътувай където щеш? А?

— А ти накъде искаш? — попита Колка. — Пум, пум, пум…

— По-далече, по-далече — каза Сашка. — Искам още по-надалече. Не искам да се връщам.

— Ами нататък няма ли да е по-лошо?

— От тук ли?

— Да. От тук!

Отпред влакът свирна, вагоните изтропаха. Кучкарникът здравата се друсна.

Колка още по-силно засвири марша: „Пум, пум, пум…“

А Сашка предложи:

— Да заминем, а?

— Сега ли?

— Че какво?

— Ами Регина Петровна?

Сашка не отговори.

— Да остане сама с нейните малки мъже ли? Не ти ли е мъчно? — викна Колка.

Сашка бързо отбутна капака и изскочи навън. След него се изтърколи и Колка, препъна се в една траверса. Загледаха се след влака, след вагона и след своя, вече своя сандък. Сякаш изпратиха мечтата си.

Пренощуваха в един полуизгорял товарен вагон на глухата линия. И отидоха при Регина Петровна чак вечерта на другия ден.

Но преди това минаха покрай склада, за да се убедят, че катинарът, същият катинар, както и резето са си на мястото.

Възпитателката не им отвори веднага. Щом видя братята, ги покани да влязат, но сложи пръст до устните си: тихо, децата спят.

Кузминчетата влязоха на пръсти, погледнаха към кревата, където кръстом, в различни пози спяха малките мъже. Жорес с разперени ръце и крака, по гръб, а Марат обратното, свит на топка, завит презглава с одеялото. Сега пролича, че Жорес е по-голям.

Самата Регина Петровна беше с яркорозова, искряща като злато рокля, с копчета и много дълга, до петите.

Такава лъскава, с разпуснати коси, тя се видя на братята още по-красива. Наистина, същинска царица.

— Седнете. Чаках ви. Как сте, приятелчета? Гладни ли сте?

— Не — отговори и за двамата Сашка. — Днес вече ядохме.

А Колка сложи на шкафчето сланината, увита в листо от репей.

Регина Петровна погледна сланината, не я докосна, после погледна момчетата. Поклати глава.

— Не; не. Благодаря. Няма да я взема.

И понеже братята недоумяващо мълчаха, обясни:

— Вие сте си я спечелили, вие я яжте! А между другото, как я спечелихте?

Братята се спогледаха.

— Ето на — каза Регина Петровна. — Мисля, че се разбрахме. Нали?

Сашка кимна. Той схващаше по-бързо от Колка. Но сега дори нямаше нищо сложно. Възпитателката още там, пред склада, се бе досетила за кражбата на дрехите. Затова се бе тревожила и ги бе чакала. Но нали не ги бе видяла! Това беше важното!

А тя продължи:

— Търсих ви, питах за вас. Нямаше ви две нощи, нали? Всички помислиха, че сте избягали, казаха, че ви видели на гарата… Но аз не повярвах, знаех, че няма да си идете така. Не сгреших.

Регина Петровна бръкна в джоба на окаченото на стената палто, потърси, нещо, не го намери, върна се и седна.

— Господи, как се издържа без цигари… Поне малко да имаше… Е, стига. Вижте за какво ви търсих: тия дни започваме работа в консервния завод. Пьотър Анисимович е уредил. Ще работят по-големите: от пети до седми клас. Но аз записах и вас… Поне ще хапвате там. Разбирате ли ме?

Братята неуверено кимнаха, никакъв завод не бе влизал в плановете им.

— Моля ви да не се объркате: не сте в четвърти, а в пети клас… По-малките ще ги пратят в колхоза да берат ябълки… А сега вървете да спите. — И вече след тях добави: — Сланината, сланината не си забравяйте!

Колка безмълвно взе репейчето със сланината. На прага двамата братя се обърнаха като по команда.

— То… ние мислехме… Да… Да такова…

— Какво сте мислели?

— Да! Вчера замалко не заминахме! — тръсна Сашка.

— Завинаги ли? — някак сподавено произнесе Регина Петровна. И всичко в нея помръкна.

— Аха.

— Ами ние? Ами другите?

Децата се смутиха. Но и без това беше ясно, че те не са заминали само защото са мислили за нея.

— Приятелчета… Почакайте! — бързо, пламенно подзе Регина Петровна. — Ето, ще идем в консервния завод… Ще видим… Представете си, че ви хареса? Мисля, че нашите работи ще потръгнат… Ще потръгнат. Ще видите.

Колка нищо не отговори, не можеше да мисли толкова бързо. А Сашка, навъсен, вперил очи в пода, каза сякаш от името на двамата:

— Всъщност… Ще почакаме. Наистина Излезе почти като да говореше възрастен.

— Е, добре тогава — Регина Петровна се поразвесели. — Аз пък имам и един сюрприз… Замалко да забравя. Я елате тук.

Тя извади от нощното шкафче огромен пухкав калпак, а от калпака измъкна коланче.

Братята впиха очи в калпака.

— Какво е това?

— Папаха… Май на това се казва папаха…

— Откъде е?

— От килера… Изглежда, е останала от самодейността. А може и от село да са я донесли… Не знам. Там има много такива неща… Децата ги намериха… Че като се разлудуваха, направиха си карнавал… — Регина Петровна се ослуша, навън децата крещяха. — А това го взех за вас… Харесва ли ви? — Братята само се спогледаха: схванаха пропуска си. Как можаха, докато тършуваха из таваните, да пропуснат килера? Ами ако е имало нещо за ядене?

Колка заинтересувано попита:

— А там нямаше ли черкезка — с патрончета?

— Не съм виждала — каза Регина Петровна. — Имаше кинжал, само че счупен, и коланче… Помислих, че ще ви влезе в работа.

Но братята не се заинтересуваха от коланчето. Започнаха поред да мерят папахата. Колка се пъхна в нея до раменете и отвътре, забравил за спящите малки мъже, гърлено запя:

— Тихо, ей! — Сашка му свали папахата и я нахлупи на своята глава. — Аз ще бъда Хаджи Мурат! А ти…

— А аз — Будьони! — викна Колка и дръпна папахата. — Защото Будьони е за червените, а твоят Хаджи Мурат е за фашистите!

— Хаджи Мурат ли е за фашистите?

Регина Петровна прекрати спора, като им взе папахата.

И каза усмихната:

— Аз пък сега си помислих… Ще я разрежа и ще ви ушия за зимата два капишона.

— Кво? — попитаха и двамата братя. — Лапишона ли?

— Е, моя работа е какво… С една дума, калпачета… Все ще е от полза. А колана можете да го вземете, за панталоните на Коля — нали ти беше Коля? — вместо това въже.

Братята се втренчиха в коланчето, то беше тесничко, с тъмни капси и орнаменти, а по него бяха накачени и много други малки коланчета висулки.

Колка премери новото коланче и доволен реши:

— На него ще си нося лъжицата… И някои други работи…

Добре би било да окачи за красота ключовете, откраднати от Иля, ама ще му ги откраднат! Или пък царевица? Колка си представи: крачи из томилинския интернат, а на колана му, като гранати лимонки, висят кочани царевица! И на главата му — папаха! Охо, не сме откъде да е! Идем от планините! Хич не ни беше страх! Налапахме се здравата, дори си и донесохме! Откачва кочан по кочан и ги дава на чакалите!

Регина Петровна лекичко побутна братята към вратата:

— Вървете да пеете на двора!

Братята си тръгнаха.

Тя затвори вратата, върна се и пак порови в джобовете на палтото, събра в дланта си малко тютюн. Една щипка, примесена с боклучета. Несръчно сви цигара от парче вестник, запали и излезе навън. Дълго стоя на външното стълбище, гледа децата на двора и се мъчи да разпознае сред тях Кузминчетата. Нахлупили папахи — в килера бяха намерили много, — колонистите се гонеха със сопи в ръце. Някой пък се препъваше в окъсано кавказко наметало, голите му пети се бялкаха под тежкия шаяк.

Регина Петровна всмукна за последен път и се прибра. Полегна, помъчи се да заспи, но сънят не идваше. На няколко пъти става, гледа през прозореца. Най-сетне реши поне да свърши нещо. Взе ножица и започна да реже папахата на две равни части. Мислеше за Кузминчетата, какви чудесни топли калпаци ще излязат от тази папаха, и съвсем забрави за късния час. Не забеляза как тихо, сякаш само, се отвори малкото прозорче и от него се подаде черно дуло.

От тъмното трима души гледаха ръцете и, кълцащи на малки парченца папахата…