Пренощува облачето златно

II

Копаенето беше в разгара си, когато странните слухове за Кавказ завладяха всички умове.

Безпричинно, но упорито из различните краища на спалното помещение ту по-тихо, ту по-силно се повтаряше едно и също. Че ще вдигнат интерната от уютното местенце в Томилино и всичките накуп, до един, ще ги прехвърлят на Кавказ.

И възпитателите, и този глупак готвача, и мустакатата музикантка, и сакатия им директор… („Сакат в главата!“ — подмятаха тихичко зад гърба му.)

С една дума, всички ще откарат.

За това се говореше много, предъвкваха вестта като ланшни картофени обелки, но никой не си представяше как е възможно да откарат в някакви планини цялата тази дива орда.

Кузминчетата кой знае колко не даваха ухо на тези дрънканици, още по-малко им вярваха. Нямаха време. Целеустремено, фанатично дълбаеха своя тунел.

Пък и какво да приказват толкова, дори глупакът е наясно: невъзможно е да откараш където и да било едно приютско дете, ако то не иска! Няма да ги затворят в клетка като Пугачов, я!

Още в началото на пътя дрипльовците ще се пръснат където им видят очите, па иди, че ги търси!

Ако пък, да речем, успеят да придумат някого, на оня ми ги Кавказ лошо му се пише. Ще го оберат до шушка, ще го оглозгат до последното клонче, камъче по камъче ще изравнят със земята техния Казбек… В пустиня ще го превърнат! В Сахара!

Ей така смятаха Кузминчетата и отиваха да дълбаят?

Единият чоплеше пръстта с желязна пръчка, вече беше станала рохкава, сама се къртеше, а другият я изнасяше с ръждива кофичка навън. Идеше пролетта, когато стигнаха до тухлените основи на сградата, където се намираше хлеборезачницата.

Веднъж Кузминчетата седяха в дъното на своя тунел.

Тъмночервените, със синкав оттенък, старовремски тухли се трошаха трудно, кървава беше битката за всяко късче. По ръцете им се издуха мехури. Отгоре на всичко се разбра, че с неудобно да се кърти отстрани с лоста.

В тунела нямаше къде да се обърнеш, пръстта се ронеше във вратовете им. Газеничето, скалъпено от шишенце за мастило, което бяха откраднали от канцеларията, разяждаше очите им.

Е да, отначало имаха истинска свещичка, восъчна, и нея бяха откраднали. Но самите братя си я изядоха. Не издържаха веднъж, червата им се късаха от глад. Спогледаха се, погледнаха и светицата, вярно, мъничка беше, ама все беше нещо. Разрязаха я на две и я сдъвкаха, само фитилчето не ставаше за ядене.

Сега кадеше една връвчица, усукана от парцалче: в стената на тунела направиха вдлъбнатина — Сашка се сети, — оттам газеничето мъждееше синкаво, светлината беше по-малко от саждите.

Двете Кузминчета седяха грохнали, потни, изчернени, подпрели брадички на коленете.

По едно време Сашка попита:

— Какво става с Кавказ? Приказват ли?

— Приказват — отговори Колка.

— Ще ни карат ли натам? — Тъй като Колка не отговори, Сашка продължи: — А ти какво ще кажеш? Ходи ли ти се?

— Къде? — попита брат му.

— На Кавказ!

— За кво ми е?

— Бе знам ли… Интересно е.

— На мене ми е интересно да стигна ей там! — И Колка злобно трясна с юмрук по тухлите. Там, на метър или два от юмрука му, се намираше мечтаната хлеборезачница.

Върху масата, накълцана от ножовете, просмукана с възкисела миризма на хляб, са самуните: много сивкаво-златисти самуни. Кой от кой по-хубав. Една коричка да отчупиш — стига ти. Ще я поосмучеш, ще я глътнеш. А след коричката — цял вагон срединка, късай и лапай.

Никога в живота си Кузминчетата не бяха държали в ръце цял самун хляб! Не бяха пипвали дори.

За виждане, виждали бяха, вярно, отдалече — когато сред навалицата в магазина го даваха срещу купоните, след като го претеглеха на кантара.

Мършава продавачка без възраст грабваше разноцветните купони: работнически, за служещи, за хора На издръжка, детски, само хвърляше, един поглед — имаше опитен, точен окомер — на печатчето от обратната страна, където беше написан номерът на магазина, макар че сигурно познаваше прикрепените към нея клиенти поименно, правеше с ножичката „кръц-кръц“ — по две — по три купончетата падаха в чекмеджето. В това чекмедженце бяха събрали хиляда, цял камион такива купончета с цифрички: 100, 200, 250 грама.

Но всеки купон, че и два, и три да събереш, представляваше само малка част от целия самун, продавачката икономично отрязваше с острия нож неголямо парче. Че и тя нищо не беше спечелила от работата с хляба, съсухрила се беше, вместо да надебелее!

Обаче колкото и да гледаха братята с четирите си очи, в тяхно присъствие никой не бе успял да изнесе от магазина цял, недокоснат от ножа самун!

Цял — то е такова богатство, че да те е страх да го помислиш!

Но пък какъв, ли рай ще е пред очите ти да има не един, не два, а три самуна! Истински рай! Най-истинският! Благословеният! И хич не ни е притрябвал някакъв си Кавказ!

Още повече че този рай е досами тях, понякога през тухлената стена се чуват неясни гласове.

Макар и ослепели от саждите, оглушали от пръстта, от попа, от нечовешките усилия, във всеки звук братята чуваха едно: „Хляб. Хляб…“

В такива минути братята не копаят, да не са луди. Когато отиват към бараката, не си жалят краката да обиколят покрай желязната врата, за да са сигурни, че онова десеткилограмово катинарище си е на мястото: то се вижда от цял километър!

Чак след това се напъхват да рушат тия проклети основи.

Строили са здраво навремето, отде да знаят, че един ден някой ще ги охули как ли не за яката зидария.

Ама успеят ли Кузминчетата, разкрие ли се пред възхитените им очи цялата хлеборезачница във вечерния здрач — тогава, кажи го, вече ще са в рая.

Тогава… Наясно бяха братята какво ще стане тогава. Две, глави го бяха премисляли, ей, не една.

Едно хлебче, само едно, ще изядат на място. За да не им призлее от това богатство. А още две ще отнесат и ще скрият на сигурно, място. В това отношение грешка нямат. Значи, само три самуна. Останалото, колкото и да им се иска, няма да пипнат. Инак озверелите хлапетии ще вдигнат интерната във въздуха.

А три самуна — то е точно толкова, колкото им крадат всеки ден според сметките на Колка.

Една част отива за смахнатия готвач, всички го знаят, че е смахнат — и е лежал в лудница. Инак нагъва също като нормален. Друга част крадат хлеборезачите и ония чакали, дето се усукват около хлеборезачите. А най-голямата част се отнася на директора, за неговото семейство и за неговите кучета.

Но покрай директора ядат не само кучетата, не само добичетата, лапат и сума ти роднини и хрантутници. И за тях от интерната се влачи, влачи, влачи… Самите деца им влачат. Но тези, дето влачат, също докопват по някой залък.

Кузминчетата точно бяха пресметнали, че заради три самуна началството няма да вдигне шум. То няма да ги изгладува, ще ги отнемат от хлапетата. И толкоз.

Нямат интерес да довтаса комисия от районния отдел по просветата (Нали и тях трябва да хранят! А гърлата им ей такива!), па да захване разследване защо се краде, защо деца та не изяждат каквото им се полага и защо тия зверове, кучетата на директора, са станали колкото телета.

Но Сашка само въздъхна, като погледна натам, където сочеше юмрукът на Колка.

— Не-е… — произнесе замислено. — Интересно си е. Интересно е да видиш планините. Сигурно са по-високи от нашия дом? А?

— Е, че кво? — пак попита Колка, страшно беше гладен. — Я стига с тия планини, каквито и да са. — Струваше му се, че през пръстта долавя миризмата на пресен хляб.

Двамата помълчаха малко.

— Днес учихме някакво стихотворение — спомни си Сашка, който през този ден беше ходил на училище за двамата. — Михаил Лермонтов, „Скалист връх“ се казва.

Сашка не помнеше всичко наизуст, макар че стихотворението беше кратко. Не като „Песен за царя Иван Василиевич, за младия опричник и за храбрия търговец Калашников“… Уф! То само заглавието му половин километър! За стихотворението пък да не говорим!

Сашка беше запомнил само два реда от стихотворейието „Скалист връх“.

— За Кавказ ли е? — равнодушно попита Колка.

— Аха. Нали е за връх…

— И той ако е толкова проклет като… — И Колка пак тупна с юмрук по основата. — Този твой връх!

— Не е мой!

Сашка млъкна, замисли се.

Той вече отдавна не мислеше за стихотворението. Нищо не разбираше от стихове, то какво ли да им разбираш. Ако ги четеш на пълен стомах, може и да ти се видят интересни. А как ги тормози оная рошавата в хора, ама ако не ги лишаваха от ядене, отдавна да са се чупили от тоя хор. Притрябвали са им песните и стихотворенията… Дали пееш или декламираш, все за лапачката мислиш. Гладна кокошка само просо сънува!

— Е, та какво? — внезапно попита Колка.

— Какво „какво“? — повтори след него Сашка.

— С онзи връх какво е станало? Паднал ли е или не?

— Не знам — отговори някак глупаво Сашка.

— Как да не знаеш? Ами стихотворението?

— Какво стихотворението… Онова там… Как беше… Облакът, значи, се натъкнал на скалата…

— Както ние на основите ли?

— И такова, подремнал… отлетял…

Колка подсвирна.

— И само толкоз??

— Толкоз.

— Ама че тъпотии измислят! Един за пилето, друг за разни облаци…

— Аз пък какво съм крив! — на свой ред се ядоса Сашка: — Да не съм го писал аз? — Но не беше много ядосан. Нали сам си беше виновен: размечта се, не чу какво обясняваше учителката.

Изведнъж в часа си представи Кавказ, където всичко е различно от тяхното вмирисано Томилино.

Върхове, високи колкото техния дом, а между тях навсякъде хлеборезачници. И нито една не е заключена. Няма нужда да копаеш: влизаш, претегляш си сам, сам си го изяждаш. Излизаш, гледаш — друга хлеборезачница, и тя без катинар. И всички хора облечени с черкезки, все мустакати, весели. Гледат как Сашка се радва на яденето, усмихват се, потупват го по рамото. „Якшъ“ — казват. Или нещо друго! Но само в смисъл: „Яж, повече яж, ние имаме много хлеборезачници!“

Беше лято. На двора зеленееше трева. Никой не изпращаше Кузминчетата освен възпитателката Ана Михайловна, пък и тя май не мислеше за тяхното заминаване, беше вперила някъде над главите им студените си сини очи.

Всичко стана неочаквано. Предвиждаше се да изпратят двама по-големи, най-закоравелите, но те тутакси се чупиха, както се казва, изпариха се, а Кузминчетата, напротив — казаха, че искат да заминат за Кавказ.

Приготвиха нови документи, за тях. Никой не се поинтересува защо изведнъж решиха да заминат, какво тъй подгони нашите братя към далечните краища. Само възпитаниците от малката група идваха да ги видят. Заставаха на вратата, сочеха ги с пръст и казваха: „Ей тия са!“ И след пауза: „За Кавказ!“

Те си имаха сериозна причина да заминат, слава богу, никой не се досещаше каква е.

Една седмица преди тези събития, не щеш ли, рухна тунелът под хлеборезачницата. Събори се на най-видното място. А с него рухнаха и надеждите на Кузминчетата за друг, по-добър живот.

Когато си тръгваха вечерта, уж всичко беше наред, вече и стената привършваха, оставаше само да пробият пода.

А на сутринта изскочиха от дома и гледат: директорът и целият кухненски персонал се струпали, дивят се: какво е това чудо, под стената на хлеборезачницата земята хлътнала.

И се сетиха: леле-мале. Някой е копал тунел!

Под тяхната кухня, под тяхната хлеборезачница е изровен тунел!

Такова нещо още не беше се случвало.

Започнаха да викат възпитаниците един по един при директора. Докато изредят големите, хич през ум не им минаваше за малките.

Извикаха за консултация военни сапьори. Възможно ли е, запитаха ги, децата сами да изровят такова нещо?

Сапьорите огледаха тунела, изминаха го от бараката до хлеборезачницата отвътре, дотам, където се беше срутил. Отръскаха се от жълтия пясък, разпериха ръце: „Невъзможно е, без техника, без специална подготовка е невъзможно да се прокопае такова метро. Тук и за опитен войник има цял месец работа, и то му трябват всички специални инструменти, спомагателни средства… А деца… Че то ние бихме ви ги грабнали, щом са способни на такива чудеса!“

— Абе знам ги аз, чудотворци са, и още какви! — мрачно каза директорът. — Ще го намеря аз обаче тоя вълшебен творец!

Братята бяха тук, сред другите възпитаници. Всеки от тях знаеше за какво мисли другият.

Двете Кузминчета мислеха, че ако се започнат сериозни разследвания, нишките неминуемо ще стигнат право при тях. Нали те непрекъснато се навъртаха тъдява; нали те липсваха, когато другите се лепяха до печката в спалното помещение!

Очи наоколо — много! Един, втори ако не е видял, третият е видял.

После, нали оная вечер оставиха в тунела газеничето си и най-важното, училищната чанта на Сашка, с нея пренасяха пръстта до гората.

Нищо и никаква чантичка, ама намерят ли я — капут за братята! Тъй и тъй ще се наложи да бягат. Не е ли по-добре сами, спокойничко, да вдигнат платна към неизвестния Кавказ? Още повече че две места се бяха освободили.

Разбира се, Кузминчетата нямаха дори представа, че в някаква щастлива минута нейде из областните организации се бе родила тази идея за разтоварването на краймосковските интернати, които през пролетта на четирийсет и четвърта година бяха вече стотици в областта. И то без да броим безпризорните, които живееха където им падне и както им падне.

С освобождаването на богатите кавказки земи от врага се отваряше възможност с един замах да се решат всички въпроси: да се отпратят по-далеч излишните гърла, да се сложи край на престъпността, пък, кажи го, да се направи добро и на децата.

И на Кавказ, то се знае.

Така обясниха на децата: ако искате да си натъпчете стомасите, заминавайте. Там има всичко. Има хляб. Има картофи. И дори плодове, каквито нашите чакали не са и помирисвали.

Тогава Сашка каза на брат си: „Искам плодове… Такива, дето тоя… Дето идва… нали разправяше.“

На което Колка отговори, че тъкмо картофите били плод, той бил сигурен. Плод бил и техният директор, само че скапан. Колка чул с ушите си как един от сапьорите на тръгване казал тихо, като посочил директора: „Ама и тоя е един скапаняк… Крие се от войната зад гърба на децата!“

— Ще се нафраскаме с картофки! — каза Сашка.

А Колка веднага отговори, че когато закарат чакалите в такъв богат край, където има всичко, той веднага ще обеднее. На, той чел в една книжка, че скакалците, дето са къде-къде по-дребни от всеки сирак, начоколят ли се на някое място, подире им остава гола пръст. Хем стомасите им не са като нашите, не ядат всичко наред. Падат си по онова, как беше… по плодовете. А на нас ни дай корени, стъбла, листа, цветове — излапваме ги…

Но все пак Колка се съгласи да заминат.

Два месеца се разтакаваха, докато ги качат на влака.

В деня на заминаването ги заведоха до хлеборезачницата, естествено, до прага. Отпуснаха им по една дневна дажба. А за из път — нищо. Щото вие, нали, тепърва ще дебелеете, отивате при хляба, как тъй и ние ще ви даваме!

На излизане от двора братята внимаваха да не поглеждат към трапа под стената, дето остана след срутването.

А този трап ги привличаше.

Като се преструваха, че нищо не знаят, те мислено се сбогуваха и с чантата, и с газеничето, и с целия си роден тунел, където бяха преживели толкова дълги зимни вечери при мъждивата светлина на кадящото фитилче.

С дажбите в джобовете, притискайки ги с ръка, братята отидоха при директора, така им бяха заръчали.

Директорът беше седнал на стълбището пред своята къща. Беше по брич, но без фланелка и бос. За късмет кучетата ги нямаше наблизо.

Без да става, той погледна братята и възпитателката и чак сега сигурно си спомни за какво са дошли.

Изпъшка, надигна се, помами ги с кривия си показалец.

Възпитателката ги подтикна отзад и Кузминчетата направиха няколко плахи крачки към него.

Директорът не биеше, но децата се страхуваха от него. Много силно крещеше. Пипне някой от възпитаниците за яката, па кресне: „Без закуска, без обед, без вечеря!“

Пак добре, ако ги изреди веднъж. Ами ако повтори или потрети?

Сега директорът май беше в добро настроение.

Понеже не знаеше как се казват братята, пък и не познаваше никого в интерната, той посочи с пръст Колка, нареди му да свали кьсичкото, сто пъти кърпено сако. На Сашка нареди да съблече ватенката си. Даде ватенката на Колка, а сакото на брат му.

Поотдалечи се, огледа ги, сякаш им беше сторил добрина. Остана доволен от работата си.

— Така е по-добре… — И добави: — Такова, ей… Да не лудувате, да не крадете! Не се навирайте под вагона, че ще ви сгази… Нали?

Възпитателката смушка момчетата, те разногласо проточиха: „Няма, Вик Виктрич!“

— Е, тръгвайте! Тръгвайте!

Тоест даде разрешението си.

Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не ги види директорът, братята — пак си размениха дрехите.

Там, в джобовете, бяха скътани скъпоценните им дажби хляб.

Директорът, нали си няма представа, би казал, че са еднакви! Да, ама не! Нетърпеливият Сашка беше отхапал едно залче от коричката си, а пестеливият Колка само я беше близнал, не беше я започнал.

Добре поне, че не им смени гащите с някои чужди. В маншета на панталона на Колка беше скрита една сгъната трийсетачка.

Не бяха много пари за военното време, но за Кузминчетата бяха страшно важни.

Те бяха единствената им ценност, опора в неизвестното бъдеще.

Четири ръце. Четири крака. Две глави. И една трийсетачка.