Пренощува облачето златно

XXVI

Беше утро, топло, без облаче, без ветрец. В синьото утринно размито небе ясно се очертаваха близките планини. Открояваше се всяка тяхна гънчица. Снегът ослепително бляскаше по върховете.

Някаква сива птица, често-често мърдайки криле, висеше над полето и дебнеше плячка. Подсвиркваха цикади, току изпискваха птички. На черно ято профучаха скорци.

Всичко беше толкова обикновено, тъй мирно, че снощната случка му изглеждаше като лош сън.

Ако не беше трапчето, което Колка сам бе изкопал, и следите от коня, откроили се дълбоко в отъпканата сред царевичака пътека, Колка щеше да сметне, че е сънувал.

Ех, да можеше да се събуди в помощното стопанство, върху камъша, а до него да похърква Сашка. А Колка да го сръга: чуй какъв сън сънувах… Че онзи, как се казваше… чеченецът ни гони на кон! А аз бягам, и то със смъкнати гащи! Да се пръснеш от смях!

Но дори произшествието с ездача не му се виждаше толкова страшно, колкото снощи.

Защото всичко беше твърде спокойно и тихо. Човек не би могъл да повярва, Да си представи, че в такова утро може да бъде извършена някаква злина.

Колка отърси пръстта от панталоните си, огледа се, дори подскочи, за да види в коя посока е Березовска. Но, разбира се, нищо не видя.

Опита се да разбере по слънцето и по планините, избра посока, която му се стори правилна, и тръгна нататък, без да се крие или привежда. Сашка и Демян не може да са се отдалечили много и сигурно и те са се сетили да тръгнат към Березовска.

А може би вече са там? Седят край кладенеца, пият студена вода. И той изпита ужасна жажда.

Вървя дълго, забърсвайки от лицето си гъстите паяжини, с които тук-там бе усукана царевицата, подплашваше някакви тлъсти черни птици.

По едно време изпод някакъв храст изскочи заек и хукна нанякъде, видя се само пръстта, хвърлена от краката му.

Колка не се уплаши от заека, но си помисли: „Ами ако те изобщо не са гонили мен, а тези зайци? Пък ние, глупците, треперехме… Сигурно като ей тоя, сивушкото?!“

От една съвсем млада царевица, още зелена, изглежда, израсла сама по-късно от другите, той си отчупи млечен кочан и го изгриза целия. Искаше да намери и друг такъв, но други нямаше. А сухите кочани бяха толкова корави, че не зъби, ами и камък не ги трошеше.

Когато вече не очакваше и не се надяваше, изведнъж излезе на пътя; Сух, бял междуселски път, покрит с лека прах.

По краищата му цъфтяха късни лайкучки, дребни и храстовидни. Летяха пеперуди. И нямаше нито една следа от минала насам кола или каруца.

Колка пак погледна планините и си помисли, че както се бе засилил, е задминал Березовска и трябва да се върне обратно. Иначе ще стигне до гарата. А дотам има цял ден път. Пък и за какво му е сега гарата, като Демян и Сашка го чакат? Не са толкова недосетливи, та да не разберат, че Колка ще ги търси в Березовска. Но първо ще намери кладенец и ще си утоли жаждата.

Интересно как ли ще се оправдават, задето побягнаха от ездачите? Сигурно ще дрънкат, че хич не са се уплашили, а са побягнали, защото и другите са бягали… Сашка ще се оправдава с Демян, който пръв се шмугна в гъсталака, а Демян ще каже, че Сашка го е объркал и е вдигнал паниката.

Ами да лъжат, щом им е приятно. Лично на Колка не му се щеше да си спомня как бе лежал под копитата на коня, пак добре, че не го настъпи. И как после се лута из царевичака, стиснал гащите си, а отзад нещо пращеше и тропаше… А може би самият той е вдигал този шум? И — трапчето… За това трапче със сигурност няма да им разкаже. И той не можеше да разбере защо се мъчеше да се зарови по-дълбоко, без изобщо да мисли!

Зад завоя нивата проредя, показаха се градини с тиквени ластари и с лехи с тиквички, върхари на тополи, покриви на къщи.

Колка ускори крачка, почти се завтече.

Кой знае защо вярваше, че сега ще влезе в селото и веднага ще намери Сашка и Демян. Ако не, ще попита за тях. Ще му кажат къде са ги виждали и накъде са отишли.

Но първо ще се напие.

Гърлото му бе пресъхнало, дори нямаше слюнка, не можеше да преглътне. Само сух прахоляк из зъбите. Стиснеш ли ги — скърцат.

Вероятно Колка бе обзет от прекалено безгрижие. Инак с приближаването си щеше да забележи, че в селото няма никого.

Но той мислеше за Сашка и не се оглеждаше наоколо.

Чак когато приближи до първата къща, видя, че и тук като в колонията прозорците са изпотрошени, че се чернеят на фона на белите стени като очни кухини в череп.

Точно отпред видя кладенец с обла бетонна ниша и разкривена кофа на геранилото.

Колка се наведе над черната дупка, в чийто далечен край маслено проблясваше вода. Хвана кофата, но изведнъж видя, че тя е изпоплескана с нещо гъсто, тъмночервено… И отскочи.

И тогава видя Сашка.

Сърцето на Колка радостно подскочи: чак в края на улицата Сашка се е подпрял на някакъв стобор и внимателно оглежда нещо. Дали във враните, дето кръжат наоколо, дали в тях се е загледал?

Колка свирна с два пръста.

Ако познавахте навиците на братята, бихте ги различили по свиренето. Колка свиреше само е два пръста, а излизаше истинска, и то доста сложна мелодия. А Сашка свиреше с две ръце, с четири пръста, силно, по-силно от Колка, просто да ти пукне тъпанчетата, но някак си на една нота.

Сега Колка подсвирна и се позасмя: „Охо-о, наш Сашка не чува дори като му свиря, оглушал е! Стои, гаче е статуя!“

Колка се затича по улицата, право към Сашка, и си помисли, че ще бъде хитро, докато Сашка дебне враните, а той го бе правил и друг път, тихичко да се приближи откъм стобора и да му кресне с цяло гърло: „Горе ръцете, предай се — аз съм чеченец!“

Но с приближаването крачката му от само себе си се забави: твърде странен му се видя отблизо Сашка, но какво му беше странното, Колка не можа да схване отведнъж.

Дали беше станал по-висок, дали позата му беше неудобна, пък и цялата му дълга неподвижност започваше да изглежда подозрителна.

Колка направи още няколко колебливи крачки и спря.

Изведнъж го разтърси студ, всичко го заболя, не му достигаше въздухът. Вцепени се цял, до крайчетата на ръцете и краката. Дори не можеше вече да стои прав и се свлече на земята, без да откъсва от Сашка облещените си от ужас очи.

Сашка не стоеше, той висеше, набучен под мишниците върху острите връхчета на стобора, а от корема му стърчеше снопче жълт царевичак и развяващи се от вятъра метлички.

Половин кочан беше пъхнат в устата му и навън стърчеше дебелият му край, което правеше лицето на Сашка шутовско, дори глупаво.

Колка остана седнал. Беше го обзело някакво странно чувство. Сякаш не беше той, но същевременно нищо не бе забравил и всичко виждаше. Виждаше например как ятото врани дебне движенията му, накацало на дървото; как наблизо ровят прахта чевръсти сиви врабци, а иззад стобора изведнъж изскочи кокошка, подплашена от подивяла от глад котка.

Колка се опита да стане. И успя. Закрачи, но закрачи не към Сашка, а около него, без да се приближава и без да се отдалечава.

Сега, когато застана срещу него, видя, че Сашка няма очи, изкълвали са ги враните. Бяха кълвали и дясната му буза, и ухото, но не толкова много.

Под корема и под царевицата, която бе натъпкана заедно с трева в корема, по гащетата се бяха свлекли червата на Сашка, враните бяха кълвали и тях.

Изглежда, кръвта беше текла и по краката, странно повдигнати над земята, тя висеше на съсиреци по ходилата и по мръсните пръсти на Сашка и всичката трева под краката му се бе превърнала в гъсто желе.

Изведнъж Колка остро, с всички подробности видя: една от враните, най-нетърпеливата, а може би и най-хищната, скочи на пътя и бавно запристъпва към тялото на Сашка. Не обръщаше внимание на Колка.

Той сграбчи шепа пясък и то запрати по птицата.

— Мръсница! Мръсница! — извика й. — Мърша! Къш!

Враната отскочи, но не отлетя. Сякаш разбираше, че Колка няма достатъчно сили, за да представлява истинска заплаха за нея. Остана си там, на пътя, да чака. Той не можа да понесе това. Ревна, зави, закрещя и вече без нищо да съзнава, се хвърли срещу тази врана като срещу най-омразен враг. Подгони я по улицата, навеждаше се и я замеряше с пясък. Сигурно викаше много силно — огласяше се цялото село, цялата долина; ако наблизо имаше поне едно живо същество, то би избягало ужасено, щом чуеше този нечовешки крясък.

Но наоколо нямаше никого.

Само хищните врани подплашено отлетяха от дървото.

А той тичаше ли, тичаше по улицата, крещеше, хвърляше пясък, изскубната трева и камъни, накъдето му паднеше. Но гласът му секна, той се задави и падна в прахта. Седна, отърси главата си от боклуците, избърса лицето си с ръкав. И не можа да разбере защо бе крещял и тичал през селото чак до края му.

Довлече се до тялото на брат си и седна да си отдъхне в краката му, до локвата кръв.

Всичко, което направи после, изглеждаше обмислено, логично, макар че той бе действувал почти без да съзнава нещо, сякаш се гледаше отстрани.

След като си почина, приближи до Сашка, хлъзгайки се по гъстата кръв, обгърна го с ръце, пое тежестта му. Сашка веднага се свлече на земята и сякаш се сгърчи от студ. Кочанът се изтърси от устата му, устата остана отворена.

Колка заобиколи откъм главата, хвана брат си под мишниците и го повлече към най-близката къща.

Вратата беше откъсната от пантите. В пруста беше струпана царевица.

Той сложи брат си върху царевицата, зави го с ватенката, окачена на един пирон. После вдигна вратата и прегради входа, та хищните птици да не могат да влязат.

Като свърши всичко това и си почина малко, Колка тръгна по пътя към колонията, без да се крие и пази от никого.

Знаеше — всичко най-лошо, което би могло да му се случи, вече се бе случило.