Пренощува облачето златно

VIII

Денят се хвали вечер, тъй казват хората.

А засега в двора, образуван от трите сгради и заграден от четвъртата с бодливи храсти, хвърлиха имуществото, дадено им за из път: няколко кашона консерви с чуждестранни етикети, бидон с граниво олио от дълбоките резерви на ОРС-а, донесено от предвидливия директор, някакви странни торбички с подаръци с чужбински надписи и купчина дрехи.

За късмет в двуетажната сграда, във всичките й стаи, имаше кревати с дюшеци, а на децата, за които креватите не стигнаха, постлаха направо на пода.

Настаниха момичетата, които бяха по-малко, на първия етаж. Момчетата — на втория, а най-големите, от шести и седми клас — в едно от крилата на едноетажната сграда. Другото й крило бе определено за кухня и столова. Директорът и възпитателите заеха втората едноетажна сграда. Там се намираха складът и другите служебни помещения.

Това беше видимият ред, който успяха да въведат за няколко седмици. Всичко останало влизаше в релсите стихийно, тоест изобщо не влизаше. Трима възпитатели и директорът — това беше целият щат на колонията. Никой никого не познаваше, невъзможно беше да се обхване тази половинхилядна тълпа, събрана ведно по волята на случайността.

Нямаше готвач, пък и се оказа, че няма какво да се готви. Красивите американски консервени кутии съдържаха зелена копривена чорба. В пакетите с подаръци, които раздадоха по групите, без да имат време да ги проверят, имаше писмо от английските профсъюзи — трейдюнионите, вестник „Британски съюзник“, няколко пакета цигари, презервативи, плоски мукавени кибрити и рекламни красавици в неприлични пози.

Докато Пьотър Анисимович се усети, че тези пакети изобщо не са предназначени за деца, половината възпитаници вече пушеха цигарите, други пък надуваха презервативите и ги подхвърляха във въздуха… Красавиците накачиха по стените, като за по-сигурно отбелязаха с молив кое как им се казва. „Британски съюзник“ послужи за задни цели и тъй като единственият клозет още от първия ден бе изпоплескан до тавана, както и пространството около него, сега тези работи се вършеха зад стената на дома, край живия плет, тъй че хартийки от необичайно коравия съюзнически вестник се търкаляха навсякъде. От всички подаръци той май излезе най-полезният.

А кутиите с копривената чорба използуваха за чинии, като разрязваха всяка надве. С лъжици децата се снабдяваха сами и си ги пазеха. Много от тях си ги правеха саморъчно, от къс дърво. Пък и все още нямаше какво да ядат с тези лъжици. Буламачът, който варяха първите дни в казан в самодейно скалълената кухничка, беше съвсем рядък, казваше се трахана: царевично брашно, вода и малко от директорското олио, можеше просто да се пие от консервената кутия. А скоро и брашното се свърши, колонията премина на самостоятелно снабдяване с храна, впрочем за повечето деца това не беше нещо ново. Както и за Кузминчетата.

След като си намериха много прилично местенце в къта зад печката, която засега не топлеше, но идеше зима — Кузминчетата и тук гледаха далеч напред, по-далеч от другите, — братята направиха инвентаризация на наличните ценности.

В скривалището им, уредено наблизо, на брега на Сунжа, плитка и рижава речица, бяха скатани кибрит, плосък, чужбински, от съюзническия подарък, два презерватива, самият плик от подаръка, прозрачен и красив, ключовете от вагона, задигнати от джоба на кондуктора, докато той им бе изреждал имената на върховете, трийсетачката, вече протрита по сгъвките от честото използуване, и няколко картофа, задигнати пак от този простодушен заплес, кондуктора.

В сравнение със запасите от Томилино това беше къде-къде повече, а повече винаги значи по-добре.

Братята поразшириха бившето леговище на някакво животинче, та да могат да скрият и още нещо, ако се намери.

И то се намери, макар и не веднага.

Следващото, което в своя нов живот свършиха Кузминчетата, бе, че обследваха подробно самата колония, тоест внимателно огледаха територията й, всички помещения, потайни кътчета, тавани.

По навик започнаха от хлеборезачницата, която известно време беше празна. Освен теглилките и кантара — те се виждаха през прозореца — нямаше нищо. А катинарчето на вратата беше нищо и никакво, че и прозорците бяха без решетки.

Кузминчетата си отбелязаха тези факти като известен прогрес в сравнение с Томилино. Интересно им се видя и че столовата и кухнята бяха непредпазливо разположени досами спалното помещение на момчетата. Трябва да издебнат удобен момент, за да потърсят място за проникване в кухнята от тази абсолютно неохранявана страна. Впрочем в смисъла, в който я разбираха братята, кухня тук също нямаше.

Траханата я варяха самите момичета на двора, в един казан. Пък и тя не си заслужаваше да я крадеш.

Ако искаха, можеха да влязат в столовата и веднъж, и втори път. Още повече че братята и тук още от първите дни успяха да объркат всички с приликата си.

Разменяха си креватите, дрехите, лъжиците, паниците, дори навиците, доколкото беше възможно.

Тъй че веднъж едно момче съвсем искрено възкликна:

— А всъщност поне вие, братчета, помните ли кой от вас кой е? Кой е Сашка и кой — Колка?

Братята, без да се замислят, отговориха, че не помнят, и така още повече объркаха останалите. Всички в спалнята прихнаха така, че заглушиха далечните взривове от планините, но най-истински от всички се смееха самите братя. Започваше голямото будалкане, а в него Кузминчетата се чувствуваха като попови лъжички във вода.

Те изследваха и директорския кабинет, и най-вече склада до него.

Засега нямаше какво да задигнат от директора и това беше по-лошо, отколкото с мошеника от Томилино, когото възпитаниците неведнъж се бяха опитвали да оберат, но пречеха ония зверове, кучетата му.

А в този склад, където успяха да си пъхнат носовете, освен чувалите с дрипи се намираше само бидонът с олиото, именно него братята решиха да държат под око.

Още повече че и катинарът, и резето бяха примитивни: с пръст да ги отвориш.

Тъкмо когато се мотаеха около вратата на склада, срещнаха Регина Петровна. Тя живееше съвсем наблизо, зад завоя на коридора.

Миниатюрно стайче в тесния край на сградата, два железни кревата, същите като на колонистите, нощно шкафче.

Но на прозорчето вече се кипреше перденце, на креватите някакви невиждани пъстри покривки, на пода пред прага килимче, и огледало, малко, с дървена рамка, висеше на стената.

На Кузминчетата, които възпитателката покани у дома си, всичко това им се видя невероятно празнично и гиздаво. Пък и другояче не можеше да бъде.

Те дълго пристъпваха от крак на крак пред прага в страха си, че с обущата, с присъствието си ще нарушат този ред, тъй че домакинята насила ги натика в стаята и им предложи да седнат просто на креватите. Столове още нямаше.

Още с влизането Регина Петровна им обясни, че нейните малки мъже играят на двора, тъй че, слава богу, няма да им вдигат врява и да цапат, после постла на нощното шкафче чиста салфетка, а на нея сложи чинийка с два сухара. После с един черпак донесе от казана чай, наля на всички и сложи на всеки по няколко зрънца захарин от бяла кесийка, същата като онази с лекарството, с което тъпчеха Сашка на гара Кубан.

Братята жадно сърбаха сладкия чай, пестеливо отхапваха от сухарите залчета, които сами се топяха в устата и развреждаха и без това силния им глад.

А самата домакиня събра на кокче гъстите си черни коси и запали цигара край прозорчето; между другото, нищо и никакво прозорче, ако някой поискаше да се вмъкне тук, като две и две четири можеше да го избие.

Опитният Колка веднага си изясни това.

— Е, объркахте ли вече всички с приликата си? — попита Регина Петровна и погледна братята. — Аз пък тук сортирах документите, макар че се занимавам с момичетата, попаднаха ми и вашите… Една характеристика за двамата. В нея пише, че не само външността ви, но и навиците, и склонностите, и всичко останало ви е еднакво. Точно така пише. Тоест не е нужно да пишат две характеристики, след като Кузмини и без това са като един човек в два екземпляра.

Регина Петровна понечи да добави и още нещо, но се отказа.

— Добре де — каза тя след кратко колебание. — А, между другото, кой от вас кой е? Ху из ху?

Колка с въздишка погледна останалото парченце сухар и каза:

— Сашка например яде по-бързо, не може да устиска. Аз по мога. Но той пък е по-умен, пипето му сече. А аз съм по работата.

— Аха, различни сте, значи… Тъй си и мислех, че не са ви познавали. Че съвсем сте ги объркали. Впрочем… Някои хора няма нужда и да ги будалкаш, за тях всички са еднакви. А между другото… — Регина Петровна се сети нещо и духна към прозорчето струйка дим. Пушеше така апетитно, присвиваше устните си на тръбичка, че и на братята им се допуши. — В онази характеристика се споменава, че и милицията, ви е прибирала… За какво, ако не е тайна?

Колка се посмути, погледна Сашка. Но Сашка си доизгризваше сухарчето и си мълчеше.

— Ами… Чопнахме от една на пазара кисела краставица.

— Краставица ли? Една краставица?

— Не, не беше една, две бяха! Едната взех аз, другата — Сашка. Да ни се падне по повече!

А Сашка си дояде сухарчето и добави:

— Не, не беше така: загубихме бдителността си. Единият от нас стоеше да пази. Ако има нещо, да викне „Беж!“. А другият задигна от качето краставицата. Но после и другият, дето пазеше, реши да грабне едничка, та тогава ни пипнаха…

Регина Петровна не се засмя, а се замисли, загледана през прозореца.

Допуши си цигарата, хвърли фаса през прозореца, обърна се към братята.

Ех, потърпете, приятелчета. На, и моите малки мъже търпят… Пък и всички момичета от моята група гладуват не по-малко от вас. Ето, директорът ще ходи в Гудермес, може да докара продукти… А дотогава…. Идвайте при мен, искате ли? Идвайте, наистина, все ще намеря с какво да ви нагостя. Захаринът ще ми стигне още за една седмица, ще пием чай.

Братята станаха, обещаха да идват. И макар че не се погледнаха, чувствуваха — при това знаеха, че чувството им е еднакво: няма често да идват при тази невероятно красива и добра жена Регина Петровна именно защото и тя гладува.

Виж, ако успеят да задигнат нещо „по така“. Тогава ще дойдат. Ще дойдат, за да я дарят царски.

Нещо повече, ще търсят по-усърдно, защото тяхната Регина Петровна сигурно не я бива да си добива храна. Че то може ли с нейните нежни пръсти да се разбие ключалка? Пък и тя, и нейните малки мъже — Марат и Жорес — трябва да ядат.

Ето това си помислиха на сбогуване. Колка все пак успя да икономиса едно парченце от сухарчето и да си го пъхне в джоба. После ще го подари на Сашка.