Пренощува облачето златно

XXIV

Но празникът си е празник, щом са се съгласили, ще търпят.

При това, когато се върнаха, когато видяха своята Регина Петровна, издокарана с хубава рокля, как не обръща никакво внимание на плешивия Демян, а гледа само Сашка и Колка, братята я разбраха така: да се омъжвам ли?! За тоя? За нищо на света! Ако ще да е триж по-сръчен! Ще се повърти, ще се повърти и ще си подвие опашката като последен чакал!

А Кузминчетата ще останат тук, при нея.

Покрай тези вълнения Кузминчетата не можаха да забележат веднага каква трапеза им е приготвена. Трапеза — един път! Ако бяха наслагали всичките си запаси, до последното бурканче, пак нямаше да е толкова красиво, колкото изглеждаше трапезата сега.

В панички, че и направо върху листа репей — сигурно го бяха измислили Регина Петровна и нейните малки мъже — върху масата, застлана с бял чаршаф, се кипреха какви ли не необикновени ястия. Имаше румени питки от царевица, крехка сланинка с полепнали зрънца сол и украсена с кръгчета лук, саламът от кутията, нарязан на тънки розови резенчета, кисели краставички с листенца копър, домати, чесън и парчета от тяхната любима дунда. Парчетата бяха добре препечени, с малки въгленчета и избил лепкав мед.

Освен това на масата имаше парченца захар, проблясващи по ъглите като върха Казбек. И отделно — цяла купчинка бонбони с пълнеж от крем-кафе. И мармалад.

И — млин.

За този млин трябва да се разкаже специално.

Беше кръгъл млин, с няколко пласта пълнеж и затова висок, още топъл, както се казва — дишаше!

Отгоре млинът беше украсен със сливи и с венец от резенчета ябълки, а в центъра с бял млечен крем беше написано с едри букви: „КОЛЯ, САША, 17.10.44 г. УРА!“

В този млин като свещички бяха набодени единайсет златисти стръкчета камъш.

Сигурно това не беше всичко, но толкова успяха да видят децата, защото вече ги поканиха да седнат — първи! — на тази вълшебна неправдоподобна трапеза.

Най-неочаквано се стъписаха!

Никога не бяха се стъписвали пред храна, знаеха, че щом ти слагат нещо, трябва да нагъваш. Или просто — да лапаш. После ще е късно. А сега се втренчиха в масата и не знаеха какво да правят.

Тръпки полазиха по гърба на Сашка, от вълнение го втресе. А Колка замалко да не улучи пейката, толкова се беше шашнал от тази нечовешка картина.

Най-сетне седнаха. Настаниха и малките мъже. А плешивият Демян криво-ляво приседна в крайчеца, пречеше му дървеният крак.

Някъде иззад гърба си той измъкна шише домашна ракия, захили се (уж не знаел за рождения ден, а пък си донесъл шише, тоя плешив таласъм!), наля в чашите на себе си и на възпитателката. Тя не отказа. Демян понечи да капне малко на децата, но Регина Петровна веднага каза: „Не. На, тях не бива.“

Ах, ако знаеше как се натряскаха тогава у Иля! По няколко машиниста!

Тя слезе до мазето, донесе затворения в дамаджанката сок, избърса, стъклото с парцал и наля на братята. И първа отпи от едното.

— Ето, това е за тях! — каза. — Пийте, но не наведнъж. Нали?

Братята едновременно кимнаха и я погледнаха в очите — тъмни, проблясващи, огромни и дълбоки, чак да ти секне дъхът! Проникваха чак до дълбочините им…

Но Регина Петровна издържа техния поглед и спокойно се усмихна в отговор. Тъй, както се усмихваше винаги.

И на тях им стана от ясно по-ясно: не им трябва никакъв плешивец! Къде я търсят! И да идвате по-често, без вас ни е по-весело! Така трябва да се каже на всички, та да знаят! На плешивите, на куците, на оплезените… На всички! На всички!

Регина Петровна пална от печката един стрък камъш, запали и стръкчетата, набучени в млина.

А после каза:

— Духайте!

— Кво?

— Духайте свещите! — извика им тя силно. — Хайде!

Братята се надигнаха и задухаха. И ги угасиха. Само дим се изви над трапезата.

— Това се казва мъже! — изрече тържествено Регина Петровна. И сериозно вдигна чашата си. — Е, момчета, честито. Бъдете добри, здрави, такива, че винаги да ви обичам, както сега! Бъдете мои закрилници!

Братята се спогледаха. Ето най-важното, което искаха да чуят. Тя ги обича. А плешивите хора не обича. И надигнаха чашите с възкиселото вино. Най-неочаквано то им хареса. Затова го изпиха всичкото и поискаха още.

— Ама това не е сок! — развика се Регина Петровна. — Това е вино! Не се пие по много!

— А ние го пием! — извика в отговор Колка. — Всеки месец ли ще правим така? А?

— Какво? Какво ще правим? — попита Регина Петровна.

— Празник! Дето е за раждането?

— Глей ги ти! — възкликна Демян, тупна се по дървения крак и се разсмя. И възпитателката се разсмя.

— Не, мили мои — каза тя. — Това се прави веднъж в годината… Затова пък — цял живот.

— Цял живот? — повтори Колка. — И когато станем на двайсет години ли?

— Разбира се. И когато станете на трийсет, и на четирийсет…

— Тогава ще бъдем стари — обади се Сашка. — Всичко ще забравим.

— Нищо няма да забравите…

Регина Петровна скочи леко, като малко момиченце, скри се в къщурката и почти веднага се върна, носеше нещо. Приближи до братята и сложи на коленете им по един пакет, загънат в парче вестник.

— А това е от нас… И от малките мъже.

Приседна и с пламнали очи се загледа в децата. Наистина днес беше ослепителна с празничната си рокля и с косата, красиво навита на кок. А на шията си бе окачила червена огърлица от някакви горски плодове… Дори Демян изпъшка, като я погледна. И започна смутено да си свива цигара.

В който и да е друг момент това щеше да направи впечатление на братята, но сега бяха заети с пакетите.

Те никога не бяха получавали подаръци. Освен оня път, когато тикнаха на всеки по сухарче и шепа семки, като казаха, че имали празник… Сухарчето се стопи и не го усетиха, изчоплиха и семките, а празника запомниха с това, че още им се ядеше! Ама не им дадоха!

Сега не знаеха какво да правят с пакетите. Да ги развият ли, или да не ги развиват, може би трябва по-бързичко да ги занесат в скривалището и да си ги скрият! Докато не са им ти взели!

Регина Петровна разбра всичко.

— Сега заедно ще видим какво има в тях…

Взе пакета на Сашка, който седеше по-близо до нея, и разви вестника.

А там, най-отгоре, се видя риза, нова, небесносиня, с яка и копчета. А под ризата имаше панталон. И той небесносин. С джобове. В пакета имаше и чепици, жълти, високи, с жълти връзки, с широк език. И карирана носна кърпичка: като тетрадка по аритметика, и кръгла шапчица с пъстра бродерия. Шапчицата се казвала тюбетейка. А Сашка веднага каза: „Тютюбейка.“ И всички дружно се разсмяха.

Само Колка изведнъж се намръщи и тихо-тихо прошепна, почти изписка в паничката си: „А на мене?“

Беше забравил, че и на неговите колене има точно Такъв пакет.

И тогава всички отново се разсмяха и започнаха да развиват неговия вестник — и там имаше същите неща, само че други, зелени на цвят.

Помолиха децата да премерят подаръците.

Сумтейки напрегнато, някак плахо те заобиколиха навеса и започнаха да се обличат.

И макар че не си продумваха, всеки от братята знаеше какво мисли и чувствува другият.

Гърбът на Сашка го сърбеше от вълнение, дори му избиха червени петна, Колка забеляза. На самия Колка пък взе да му подскача левият крак, не можеше и не можеше да улучи крачола.

Притеснено избъбри:

— Върви ти пръв! Ти си по-умен! А Сашка отговори:

— И ти не си глупав! Защо пък аз да ида?

— Страх ме е — призна си тогава Колка. — Никога не съм се обличал така.

— И аз не съм. Как мислиш, отива ли ми? Или не?

Колка погледна Сашка и примижа. А, не е работа това, помисли си, да ходиш така всеки ден. Просто ти се премрежват очите. И изобщо не са за колонист тия дрехи, веднага ще ти ги чопнат. Който ги види, ще си помисли, че не са колонисти, ами някакви мошеници! Че то може ли нормален човек да носи върху си такова богатство! Да се покажеш — да, и после право в скривалището! А после — на битпазара! Спекулантите ще те позлатят!

Но Колка не каза нищо подобно, той сякаш видя себе си отстрани. Само въздъхна:

— Красив си.

— И ти!

— И, такова… Сякаш не си ти, ами някой фон-барон!

— Твоите скърцат ли? — попита Сашка.

— Къде?

— Навсякъде. И ме стискат… Що ли не откъснем копчетата?

— Можем да ги откъснем — каза, след като помисли малко, Колка. — Само че ще е жалко за тях. Я ги как блестят!

Дълго щяха да си приказват така, не им се излизаше. Но другите сами дойдоха при тях. Демян озадачено разпери ръце и избъбра някаква странна дума. Каза: „Да-а. Антилегенти!“ Малките мъже загубиха ума и дума от възторг. Регина Петровна заръкопляска, заскача на едно място.

— Ах, момчета! — възкликна тя. — Какви сте ми, истински братя! Обаче сега никак не мога да ви разпозная. Ти ли си Колка? — И посочи с пръст Сашка.

Децата се засмяха. А Регина Петровна никак не се смути. Този път се бе пошегувала.

— Хайде на масата — нареди весело тя и все попоглеждаше братята, сякаш се страхуваше, че ей сега ще избягат. — Щом започнете да ядете, ще разбера… ху из ху?

Плешивият Демян кой знае защо се смути от тези думи и предложи да си пийнат още.

После тръгнаха да се разхождат и когато видяха стадото, Демян направи един фокус. Запали цигара и я показа отдалече на една коза. Козата веднага дотича и лапна цигарата. От ноздрите й блъвна дим… А после изяде цигарата и от нея дълго излиза дим!

— Ах, защо се подигравате с горките животни? — попита Регина Петровна. Но беше весела и в думите й не прозвуча укор. — Я по-добре да измислим имена на нашите телета!

Най-напред дадоха възможност на братята да измислят, нали бяха героите на деня!

Братята на бърза ръка нарекоха едното биче, най-лакомото, Чакал, другото — Гладник, а двете телички — Повлекана и Мърла.

Регина Петровна не одобри тези имена, но нищо не каза. Както можаха, така ги нарекоха. Обаче предложи да нарекат другите две бичета Кузминчета.

— Ама може ли така? — попита Сашка.

— Защо не. Телета като телета. Задружни са, твърдоглави. И да задигнат нещо, връщат го. Изобщо, добри теленца са.

Докато спореха, куцият Демян им намигна и отиде до другия край на градината, в гъсталака. И изведнъж се върна с огромна диня.

Отначало Кузминчетата си помислиха, че носи тиква, но после я видяха добре: беше на ивици! Ами че това е диня! Истинска диня!

И тогава всички се разскачаха, и малките мъже също, искаха само да пипнат динята.

— Откъде я взехте? — попита приятно изумената Регина Петровна. — И вие ли си имате скривалище? А?

Демян се позасмя и поклати плешивата си глава.

— Просто бях забравил да ви кажа за лехата дини… И като си заминах, все си мислех как тия… — кимна към братята. — Дали ще ги намерят, или няма да ги намерят. А те — уж опитни търсачи, пък са ги изтървали!

Кузминчетата се спогледаха и едновременно си помислиха, че най-позорно са изтървали от очи лехата с дините! Всичко откриха: захарната тръстика, ореха и ей тия плодове, дето станаха на огърлица. Разбраха, че се казват кисел трън. Но дините, и то какви дини… Ах, плешив тип, хубаво ги нареди! Посрами ги пред цялата колония! Впрочем може и да лъже, да я е донесъл със себе си, а сега да се фука!

Но и самият Демян разбра, че е прекалил със закачката си. Когато занесе динята на масата, отряза по парче на всички, а на братята даде най-сладкото — средата.

— Сигурно не сте яли такава!

— Ами не е ли желязна? — направи глупава гримаса Колка.

— Кво? Че как ще е желязна? Диня като диня! Тогава братята казаха, че има такъв виц… Те могат да им го разкажат: как се срещнали двама приятели лъжци…

— Добре, разкажете го — помоли зарадвана Регина Петровна!

Братята станаха прави, обърнаха се лице срещу лице.

КОЛКА: Аз пък на колко места съм ходил… Охо! Навсякъде съм ходил!

САШКА: А в Париж ходил ли си?

КОЛКА: Ходил съм.

САШКА: Ами Феловата кула виждал ли си?

КОЛКА: Не само че съм я виждал, но съм я ял!

САШКА: Как тъй си я ял? Нали е желязна?

КОЛКА: Мда. А ти ходил ли си на Кавказ?

САШКА: Че какво, ходил съм.

КОЛКА: Ами кумис пил ли си?

САШКА. Кво?

КОЛКА: Кумис, рекох, пил ли си?

САШКА: А-а, не… Не можеш ме измами! Той е железен! Братята и всички наоколо се разсмяха. А малките мъже, макар че нищо не разбраха, изръкопляскаха. А Регина Петровна ги похвали, само ги поправи: не Фелова, а Айфелова кула. Построил я е Айфел.

За укритата диня бе отмъстено и братята с удоволствие я изядоха. О, сега вече няма да изпуснат заветната леха! Ще разпердушинят всичкия камъш, но ще намерят дините. Ако Демян не ги премята! Ако пък ги премята, значи вицът е тъкмо за него!

Регина Петровна разбра за какво си мислят. Но искаше този ден да завърши с мир. Предложи да попеят. Че то какъв празник ще е без песни?

Братята веднага се съгласиха. Гръмко подзеха:

Но Регина Петровна махна с ръка, сякаш ги измести по-надалеч заедно с песента им. Запя друго:

Тогава и Демян се окашля, прочисти си гърлото и се включи, и то така пронизително, тънко, високо, че на братята им секна дъхът:

И Кузминчетата, и Регина Петровна радостно, подхванаха:

А плешивият Демян излезе някъде и се върна с балалайка. Балалайката беше някак странна, братята не бяха виждали такава — с дълъг-предълъг гриф.

— Намерих я в една къща — похвали се Демян и подрънка на трите струни. — Чеченците са свирили на нея, а чух, че й викали дървена хармоника… Прости хора, ей! Каква хармоника е, като си е балалайка! Префинен инструмент! Иска си майсторлъка!

Пиянски усмихнат, той пак прокара пръсти по струните, извличайки възтъпи кратки звуци, и изведнъж ги блъсна с цяла длан, извъртя очи нагоре и високо запя:

Изпя това, помълча и погледна Регина Петровна. И пак се захили пиянски. Очите му блестяха.

Демян уж пееше тихо, а излизаше много юначно. Пееше сякаш за Регина Петровна, за себе си и за тази тяхна къщичка, където е дошъл да погостува, като че на село… От завист Кузминчетата се повдигаха на пръсти, източваха вратове и се мъчеха да надникнат в устата на Демян… Така силно, така гладко извиваше той с красивия си глас. И чеченската балалайка с трите струни свиреше, та чак се прехласваше като руска под ръката му. Ама че работа, а!

В този момент братята му простиха всичко на тоя хитрец: и укритата диня, и пушещата коза, и дори закачките му с Регина Петровна.

И друго потресе децата: излезе, че не само затворническите песни, но и обикновените, за някаква си там вдовица, може да се пеят така, че тръпки да те побият.

Никога не бяха чували, не бяха чувствували нещо подобно. Най-тъжно им стана накрая. И на двамата им идеше да се разреват, но това вече щеше да бъде прекалено… Когато вдовицата кани на трапезата търговеца и рибаря, те започват да пеят и да свирят, а през това време юнакът поглежда през прозорчето и търпи, търпи… А после не издържа и ги избива всичките! Като чеченец. Така излизаше според Демяновата песен.

Никой не продума, всички бяха потресени от тази толкова ужасна история или пък от постъпката на младия безумец, който убил вдовицата от любов… Регина Петровна заведе малките мъже да си легнат. И се върна. Слънцето залязваше, седяха унесени, тъжни, тихи, стоплени, разчувствувани. С една дума, щастливи. Впрочем нашите братя още не подозираха, че това е щастието, може би ще го разберат по-късно. Ако го разберат. Ако имат време да го разберат!

Боже мой, колко е кратък животът и колко е тягостно да мислиш за бъдещето, да предвиждаш, особено когато вече знаеш всичко, всичко…

Помня я, помня я тази приказна вечер в нашето обетовано чифличе в недрата на някакви кавказки предпланини. Колкото и да е странно, денят, определен за нас от вълшебницата Регина Петровна, ми стана рожден ден за цял живот. Мисля си, може би наистина съм се родил едва тогава? Оглеждах се наоколо, исках да открия наяве тази рязка промяна в света. Но всичко си беше както преди: и небето, размито от вечерта, но чисто, безоблачно. И топлите, напечени през деня треви, и сухият пелинов, възгорчиво тъжен мирис на спечената тукашна земя. И кроткият Демянов кон, който пасеше наблизо — тъмен силует върху фона на планините, но не препускащ, не изопнал крака като на познатата картинка, а кротко отпуснал муцуна, — допълваше нашата идилична картина. Знаех, бях сигурен, че това не може да бъде, а ако се случва понякога, не е на добро, прекалено хубаво е, за да не се обърне после съвсем на зле. Но именно тогава, предчувствувайки какви ли не нещастия, внезапно за пръв път осъзнах, че съм жив, че наистина съществувам, а после ще умра. Трепетното чувство за мимолетността на всичко, което току-що бях изживял, ме порази за цял живот като мълния, както шрапнелът в сърцето — шофьорката Вера! Колко ми се искаше никога да не умра, боже мой! Но едва по-късно разбрах от някаква научна статия, че в този миг в мен се е пробудил „генът на смъртта“, който притежават всички живи хора, но който не се проявява известно време, до някоя особена минута в ранната младост… И после вече го усещаш цял живот. А децата, както и аз до онзи миг, живеят, без да имат понятие за преходността, и затова са безсмъртни.