Пренощува облачето златно

XXX

В Москва, в Лефортово, зад студентските общежития на Московския институт по енергетика, има една четириетажна тухлена обществена баня. Всяка сряда тук се събира голяма компания любители на руската баня. Студенти, пенсионери, военни.

Тук ме доведе веднъж един приятел, полковник. Беше началото на март. Представи ме на някакъв човек в пенсионна възраст, як, но с коремче, и му каза:

— Ето, Виктор Иванич… Трябва да му покажа (тоест на мен) нашата баня, и то от игла до конец.

Виктор Иванович беше със скиорска шапка, а на краката със сандали.

Той ми подаде две дъбови метлички — сам ги правел! — и ме поведе към парилнята, като пътьом ми нареди да ги топна в студеното басейнче, после хубавичко да ги изтръскам, да не останела влага по тях. С тези метлички в парилнята можеше да се диша — със свряно в тях лице, докато от всички страни ни бе притиснала, обвила страшна жега. Тук всички, налягали по наровете, се познаваха, все си подвикваха. На някого викаха: „Коля, дай още! Ех, да имаше мента! Евкалипт! Витя! Нямаш ли случайно евкалипт?“

А после ме простряха на каменна пейка, вече вън от парилнята, и двамата, Виктор Иванович и моят приятел, се захванаха да ми покажат всичките си магии, най-много се стараеше Виктор Иванович. Постави две тасчета едно в друго — с вряла вода, а отгоре трето — със сапунена пяна. Потапяше двете метлички във врялата вода и бързо ги прехвърляше върху тялото ми. Притискаше ги към хълбоците, към гърба ми, към гръбначния стълб, до болка попарваше кожата ми и шепнеше: „Търпи… Търпи…“ Напарваше ме все повече и повече и накрая сигурно не бих издържал, но очевидно тъкмо в това се състоеше изкуството му — той знаеше мярката, знаеше къде е границата!

А после те търкаха, сапунисваха, галеха с пръсти всеки мой мускул, всяка жилчица, дълго разтриваха ръцете ми от китките до раменете и краката от пръстите нагоре до колената, а после и веждите, и бузите, нежно, от носа към слепоочията, после ме изплакваха с вода, ту гореща до краен предел (но нито веднъж не надскочиха този предел!), ту пък студена, също до границата на възможното.

И отново по радикулитния ми кръст заиграваха горещите метлички, нали тъкмо затова бях дошъл в тази баня: радикулитът ме беше измъчил…

За радикулита си трябва да ви обясня специално, той ми е стар, закоравял… Нося си го, откак веднъж като малък лежах в една вада насред изсъхнала царевична нива… Гонеха ни конници. Един кон мина на сантиметър от главата ми. Чувствувах с тила си как пристъпва и диша шумно, подвява косата на тила ми… Но се смрачаваше и ездачът не можа да разбере защо конят му тъпче на едно място. Нейде отдалеч го извикаха провлачено, на чужд гърлен език, на помощ го викаха — бяха хванали някого! И той препусна, като шибна своя муден кон.

Та оттогава ме мъчи, страшно ме мъчи, тази неумолима болка в гърба… И да е жива банята, да е жив Виктор Иванович, моят спасител.

А през кратката Почивка, блажено отпуснати, моите нови приятели извадиха водка, купиха биричка от баняджията: по рубла бутилката, а Виктор Иванович извади малко пушени гърди, зелен лучец и буркан кисели краставички… И всички тихо и кротко, увити в чаршафите, си сръбнахме по чашка, види се, също според ритуала.

Виктор Иванович заразказва как приготвя дъбови метлички, как ги накършва, после ги притиска с нещо тежко, после ги суши на балкона и ги прибира в найлонова торбичка… Стигат му тъкмо до следващия сезон!

— Значи до лятото? — попита моят приятел, полковник от танковите войски.

— Ей, каква младеж! — каза Виктор Иванович и поклати глава. — За всичко трябва да ви учим, нищо не знаете! До Света троица! Чували ли сте за такъв празник?

За последен път влязохме в парилнята — за лустросването! А после си допихме, облякохме се и излязохме. Но аз разбрах, че ритуалът още не е приключен. Те влязоха в същата тази баня, но от обратната й страна. Виктор Иванович изчезна зад една мръсна врата, но скоро излезе и ни повика: „Насам! Давайте насам!“

В някаква доста занемарена полусутеренна стаичка до шперплатово тезгяхче седяха двама, пиеха си: бяхме ги видели в банята… А до тях беше застанал нисичък човечец със зимна ушанка и ватенка.

— Какво става, Николай Иванович, ще има ли? — попитаха го моите хора.

— Ще има, ще има — отговори угрижено той. — Ето, ако искате тук, ако искате, в другото помещение…

— Ако може, в другото… — каза Виктор Иванович. Произнесе това някак заповеднически.

Поведоха ни по отрупан с дърводелски изрезки коридор и ни оставиха в друг килер, малко по-широк от първия. И тук имаше шперплатов тезгях и сандъци вместо табуретки. Николай Петрович излезе и се върна с бутилка и чаши.

Докато наливаше, Виктор Иванович кимна към коридора и каза:

— А тези… наши са! Единият е подполковник, а другият не си спомням… Май беше от интендантските служби…

— А вие от кои сте? — кой знае защо, попитах аз.

Той не отговори, а извади книжка на участник във войната.

— Ето — каза. — От началото до края.

Пихме. Той сръбна саламура от буркана, сдъвка коричка хляб и добави:

— Още от парада през четирийсет и първа… А после къде ли не… Бях автоматчик… И на Кавказ… Откарвахме онези, черните. Бяха се продали на Хитлер! Техният републикански прокурор бил назначен за генерал против нас…

Той наля отново. И отново пихме.

— Един февруари, някъде след двайсети, спомням си, по случай празника ни заведоха в едно село, уж за почивка. А на председателя на селсъвета казали: в шест сутринта ще има митинг, всички мъже да се съберат пред твоя селсъвет. Ще им поговорим и ще ги пуснем. Та събраха се те на площада, а ние още от тъмно бяхме блокирали всичко наоколо и веднага, още преди да се опомнят, хайде в камионите и под конвой! После вече и по къщите. Десет минути за приготвяне и ги натоварихме! Цялата акция мина само за три часа. Е, пък тия, дето избягаха… Бяха се разбеснели, не е за разправеше… Гърмяхме ги по планините… Е, и те, разбира се…

Влезе Николай Петрович, погледна празната бутилка и каза:

— Затварям, време е!

Станахме. Виктор Иванович ни поведе навън и продължи да разказва:

— Спомням си, движехме се покрай Аргун… Малка една рекичка… На магаренца, единайсет магаренца, а аз бях втори… Някакъв като ни запердаши от едно хълмче е картечница! Двама паднаха, а ние, останалите, допълзяхме до някаква скала! Нагласихме минохвъргачката, че като го зачесахме…

И изведнъж чух нещо познато, нещо, което бях чувал много, много отдавна. Сигурно пак там, на Кавказ.

— Всички, всички трябва да се разстрелят! Не ги доизтрепахме тогава и на, сега патим.

Отбихме се в някаква остъклена закусвалня и тя сякаш не случайно се изпречи на пътя ни. Развалихме една рубла на мокри дребни, оплакнахме халби, наляхме си бира от автоматите и седнахме на една непочистена маса да пием, като си взехме за мезе солени гевречета.

Наоколо се трупаха мъже, хората се поздравяваха, подвикваха си. И тук, като в банята, всички се познаваха и си разменяха по някоя дума.

До Виктор Иванович приседнаха двамина, сбръчкани, с дългополи старомодни балтони от дебело черно сукно. Представиха ми ги като „наши момчета“, редовни посетители.

— И те здравата са се били… — похвали ги Виктор Иванович. — Били сме в едни войски, обаче не сме се срещали… Абе изобщо тука има много от нашите!

Посочи с ръка наоколо и аз неволно се огледах. Наистина, освен студентите, които си личаха по възрастта и по дрехите, всички или почти всички останали бяха хора от типа на Виктор Иванович… Не толкова младолики, но инак също като него спокойни, или пък, да го кажа, благи наглед. И макар че бяха без пагони, чувствуваха се старите маниери… Школовката. И то каква школовка!

Виктор Иванович вече крещеше на старите си другари и едновременно хрупаше солено геврече, трохичките се ронеха по пода:

— Тия гадове ги помня, като че вчера беше… Имам грамота лично от другаря Сталин! Да!

Неговите кротки усмихнати приятелчета кимаха и протягаха халбите си с мътно питие, чукваха се всички в един миг, дружно.

Хем, не крия, и по-рано ми бе хрумвала, не можеше да не ми хрумне, мисълта, че всички онези хора, които бяха изпълнявали волята Му от Негово име, са живи, че съществуват някъде.

Живи са, но как живеят?

Не ги ли измъчват кошмари, не ги ли спохождат в среднощен час сенките на невинните жертви, за да им напомнят за себе си?

Не, не ги спохождат.

Поиграват си с внучетата и се събират, могат да се познаят по невидими за другите, но очевидни за тях белези. Печатът, оставен от тяхната професия, явно е неизличим.

И сплотявайки се по бани или пивници, те събират с глух звън немитите си халби и пият за своето здраве и за своето бъдеще.

Те вярват, че имат не само минало…

На разсъмване, още щом се разпръсна гъстата мъгла, похлупила долината, и откъм полето лъхна ветрец и миризма на изгоряла трева, ние двамата крадешком прекосихме тихия двор, където до жълтата могилка на гроба на директора се мъдреше каруцата с камъните. Изглежда, вчера не бяха успели да я измъкнат.

Промушихме се през нашата дупка и избягахме при гробищата.

Впрочем гробищата вече ги нямаше. Тук-там се търкаляха набити и изкопани камъни, готови за изнасяне, червенееше се разровената пръст.

Но когато тръгнахме през полето към реката, отново се натъкнахме на цяла редица надгробни камъни, положени един до друг на земята.

Това беше път, необикновен път, прокаран кой знае защо Не към станицата, а към безлюдните планини.

Моят спътник сякаш се препъна още на първия камък. Постоя така, загледан под краката си, после се наведе, клекна, застана на колене. Някак чудновато извръщайки глава, прочете нещо на глас.

— Какво? — попитах нетърпеливо. — Какво четеш там?

Все така странно приведен, той каза:

— Тук лежат Зуйбер…

— Зуйбер ли? Кой стой?

Той сви рамене.

— Да да… Тате…

И се дотътри до другия камък…

— Тук лежат Умран…

— Ами той кой е?

Както и първия път, той повтори, без да ме поглежда:

— Дада… Тате…

И продължи от камък на камък: Хасан… Дени… Тоита… Вахит… Рамзан!… Социта… Ваха…

Огледах се наоколо. Вече се бе разсъмнало, така че се виждахме отдалече. Трябваше много бързо и незабелязано да се махаме.

Задърпах спътника си.

— Хайде, хайде… Време е да тръгваме!

Той не ме чуваше.

Тътреше се от камък до камък и прочиташе всяко име, сякаш учеше наизуст историята на рода си.

Не знам колко време щеше да продължи това, ако пътят не свърши внезапно край високата урва на брега на реката… В пропастта. Сигурно нататък щеше да минава мост, вече бяха започнали да го строят.

Заобиколихме опасната урва и слязохме до реката, по брода я прекосихме и поехме към планината.

Моят спътник все се извръщаше, все се мъчеше да запомни това място.

Нито той, нито аз, разбира се, тогава не можехме да знаем, че ще настъпи, ще дойде време, когато децата и внуците на онези, чиито имена бяха изписани върху вечните камъни, ще се върнат в името на справедливостта на своята земя.

Те ще намерят този път и всеки завърнал се ще вземе камъка на своите деди, за да го постави на мястото му.

Вече няма да има път, който води към пропастта — целия ще го отнесат.

— Защо не забием към гарата, а? — за последен път попита Колка. — Знаеш ли какъв живот се живее на помощното стопанство?! Ще печем чуреки… Ще сварим дунда… А?

Алхузур поклати глава и посочи планината.

— Тук стреля, там не стреля — упорито ломотеше той и гледаше в краката си.

— Добре — съгласи се Колка. — Щом си ми брат, значи трябва да вървим заедно. Ние с брат ми никъде не ходехме поотделно. Разбираш ли?

— Разбира — кимна Алхузур. — Един брат две око, а два брат — четири око!

— Ей, страшен си! — възкликна Колка и веднага се озърна уплашено, запуши си устата. Продължи по-тихо: — Същински Сашка… И той казваше същото!

— Аз Саск… — потвърди Алхузур. — Аз бъде добро Саск… А там… — той посочи планината. — Аз бъде добро Алхузур… А хляб бъде бепих, а царевица — качкаш… А вода бъде хи…

Колка се намръщи. В паметта му, врязан навеки, се върна ръждивият товарен вагон на гара Кубан, от решетките на прозорците се запротягаха ръце, устни, загледаха го молещи очи… И сега го шибна викът им: „Хи! Хи! Хи! Хи!“ Ето за какво са молели, значи!

Децата се придвижваха нагоре покрай тесни деренца, преминаващи в планински клисури. По едно време видяха огромен орех и Алхузур чевръсто набрули много орехи, а Колка ги събираше в пазвата си. После хапнаха сладка шипка, намериха няколко гъби, но те излязоха горчиви.

Тежък дим следваше бегълците по целия им път, затова Колка, още слаб след боледуването, често сядаше да почива.

А Алхузур се катереше по камъните бързо-бързо, мяркаха се само голите му крака под ватенката. Докато Колка си почиваше, той успяваше да изследва околните храсти и донасяше кисели диви ябълчици и круши.

— Голям полза — казваше всеки път, подаваше му плодовете и се усмихваше. — А в Хор дим няма… Там хубав бъде…

На едно място се натъкнаха на войници, но те не забелязаха момчетата. Мъчеха се с някакъв камион, който кой знае как се бе свлякъл в канавката и бе заседнал. Войниците псуваха, проклинаха планината, проклинаха чеченците, че и своя камион.

Колка ги погледна иззад храстите, от хълмчето над тях. Прошепна на Алхузур:

— Искаш ли да сляза при тях? Ще им поискам храна? А? Алхузур целият се разтрепери както тогава, в колонията.

— Не! Не! — извика той и двама от войниците се извърнаха. Едва успяха да се приведат, изтрещя автоматен откос. Но войниците спряха да стрелят, отново се заловиха с камиона, явно бяха стреляли за всеки случай. Ехото разнесе изстрелите по планината. Сякаш се стреляше от всички страни.

Децата тихо се отдалечиха и поеха в обратната, посока.

Посред нощ стигнаха до някаква вехта колиба, до кошара, в каквато обикновено живеят пастирите. Така му обясни Алхузур. До кошарата имаше малка овощна градинка, зеленчукова също, но сега те бяха съвсем занемарени. И все пак момчетата изровиха няколко моркова, избърсаха ги с трева и ги изядоха. Доядоха и орехите.

Нощта беше студена, нали бяха високо.

Спаха прегърнати на постилка от слама, но пак измръзнаха, нямаше с какво да се завият. Призори вече не се търпеше, и двамата трепереха и дори не можеха да говорят: езиците им бяха се вкочанили.

Тогава Алхузур хукна да тича около кошарата и да пее своите странни, бълбукащи песни.

И Колка се затича, закрещя с цяло гърло своята песен: „От края до края навръх планините, там, гордо където орелът лети, за родния Сталин, наш вожд и учител, прекрасни народът ни песни реди…“ Но песента за Сталин не го стопли. Започна да си припомня песни за Будьони и за Клим Ворошилов… те бяха все за конници, с конския галоп се бяга по-удобно. А после се сети за онази, дето я крещяха в спалното помещение: „Ний скитахме с приятеля сами… Ний скитахме с приятеля из диви планини, из диви планини…“

Започна да учи Алхузур на тази песен. Двамата крещяха с всички сили, скачаха, тичаха, боричкаха се… А после се показа слънцето, проби през гъстата мъгла и стана малко по-топло.

Легнаха направо на тревата и отново заспаха, щастливи, че вече няма да треперят от студ.

Алхузур сънува родната си къща, майка му му се караше, че не си е научил уроците. А Колка сънува брат си Сашка, който уж идва на кошарата и го пита: „Защо спало? Гледаш, планина наокол, а ти спало? А?“ И все го дърпа за рамото.

Колка се събуди и не можа да разбере какво става. Над него се бяха навели Алхузур и някакъв мъж с червеникав овчи кожух, зимен калпак и с пушка в ръката.

— Спало, а? — викаше мъжът със странен бълбукащ глас, който идеше право от гърлото му. — С руско свин спало? А? А ти чичен, а?

Алхузур го дърпаше за ръката с пушката, защото той я насочваше към Колка.

В просъница Колка така и нищо не разбра. Потърка си очите и понечи да стане, но мъжът го ритна и Колка отхвръкна на земята, лошо си удари рамото.

— Лежиш! — развика се силно мъжът. — Аз стреля!

И пак насочи пушката към Колка и Колка легна по очи. Дълго лежа така и слуша как си крещяха мъжът и Алхузур. Но Алхузур говореше високо на техния си език, а мъжът отговаряше на руски, сигурно за да го разбира Колка. За да му стане ясно, че сега ще го убият.

Мъжът ревеше:

— Мой земя! Той идвал на мой земя! Мой дом! Мой градина! А аз стрелял, задето… Аз убивал…

— Ма тоха цунна! — викаше Алхузур. — Не убивай! То мене от боец спасявал… То мене брат наричал…

Мъжът погледна Колка:

— Хан це хун ю? Разбирал? Не? Как име?

Колка се обърна. Мъжът погледна Колка студено, остро, и цветът на очите му беше стоманен като дулото на пушката, насочена към Колка.

Колка отново понечи да се надигне, но мъжът му кресна:

— Лежиш! Отговаряш! Хан це хун ю? Хо мила ву?

— Добре де, Колка — каза Колка и остана да лежи, загледан в мъжа. Откъсна очи от пушката и видя, че мъжът е увил краката си в някакви парцали и е обул галоши, овързани накръст с лико. А кожухът му беше разръфан, види се, дълго се бе свирал из бодливите храсти. На главата имаше папаха, и тя разръфана, а кожухът му беше препасан с лъскаво сребърно коланче… Същото, каквото имаха те със Сашка. Странно, именно папахата и коланчето поразиха Колка, който сега изобщо не биваше да мисли за тях, сега се канеха да го убият…

— Колка? — повтори името му мъжът. — А защо дошло? Планина — защо? Чичен следил защо?

— Аз не ви следя — каза Колка. — Аз съм с него…

— Ние брат! Ние брат! — извика Алхузур.

— Со кхеру хьох — каза планинецът на Алхузур.

— Ма хеве со — отговори той.

Планинецът погледна Колка, Алхузур и добави на руски:

— Него трябва убива! Той довежда боец!

— Ма хеве со — извика Алхузур. И заплака.

Беше така: Колка лежеше и гледаше мъжа, пушката, а до тях плачеше Алхузур. Колка без страх си помисли, че сигурно сега ще го убият. Както убиха Сашка. Но нали сигурно боли само докато насочват пушката, а после, щом стрелят, вече няма да боли. А те със Сашка отново ще се срещнат там, където хората се превръщат в облаци. Те ще се познаят. Ще се реят над сребърните върхове на Кавказ — две кръгли златни облачета — и Колка ще каже:

— Здравей, Сашка! Добре ли си тук?

А Сашка ще отговори:

— Ама, разбира се. Тук съм добре.

— А аз се сприятелих с Алхузур — ще каже Колка. — И той ни е брат!

— Аз мисля, че всички хора са братя — ще каже Сашка и те ще заплуват надалеч-надалеч, нататък, където планините се спускат към морето и хората никога не са чували за войната, в която брат убива брата си.

Колка се съвзе след доста време, не знаеше колко часа са минали, откак го убиваха.

А може би вече са го убили?

До Колка седеше Алхузур и още плачеше. Но планинеца го нямаше никъде, беше сумрачно и тихо.

Колка се учуди, че Алхузур още плаче, и го попита:

— Той обиди ли те?

Алхузур чу гласа му и ревна още по-силно. Бършеше сълзите си с ръка и с полата на ватенката, от чиито дупчици стърчеше обгорял памук. Ватенката миришеше на пожар. Алхузур скубеше памука и го пускаше по вятъра.

И Колка отново попита:

— Защо ревеш? И защо скубеш памука?

Алхузур избърса лицето си с ръкав и погледна Колка.

— Аз мисли ти умирал.

— Ха, как пък ти хрумна!

— Ти очи затвори и така: хър-хър… — Алхузур имитира хриповете му. — А аз станал зле… Един брат не брат…

Колка каза:

— Нали той не стреля, значи съм жив. Отиде ли си?

Алхузур посочи към планината.

— Той там… Той пазил свой земя… Той садил я… той обичал я…

— Ами ако беше ме застрелял? — попита Колка. И изведнъж му стана студено. Стана му много тъжно. Дори присъствието на Алхузур не попречи на това чувство. Разбра, че наистина са искали да го убият. И сега той щеше да бъде проснат тук с изтръгнати черва и врани щяха да кълват очите му, както на Сашка.

Алхузур погледна Колка.

— Аз плаче — каза той и наистина заплака.

И тогава на Колка му олекна, напълно му олекна. И той започна да утешава новия си брат и да му обяснява, че трябва да се сродят истински. Тоест да си рязнат ръцете и да смесят кръвта си.

Намериха стъкълце и отначало Колка, а после Алхузур драснаха кожата на левите си ръце и потъркаха раничките една в друга.

— Ето — каза Колка. — Сега сме истински роднини. Но трябва да се махаме оттук. Чеченците непременно ще ме застрелят.

Алхузур мълчеше.

— Хайде да слезем пак долу — предложи Колка. — Там е по-топло.

— Там боец стрелял — каза плашливо Алхузур.

— А тук стрелят чеченците… — възкликна Колка.

— Навсякъде лош! — въздъхна Алхузур. — А те защо стрелял? Ти разбира?

— Не — каза Колка. — Мисля, че никой не разбира.

— Но нали те голямо… Нали умно… А?

Колка нищо не отговори. Падна вечерта. Те гледаха планинските върхове, бляскащи във висините, и не знаеха как да живеят занапред.