Пренощува облачето златно

XXXII

Няколко дни преди Новата, четирийсет и пета година — вече беше украсена и елхата в класната стая, и самодейците се готвеха, — пристигнаха двамина в кола, военен и цивилен, и веднага припряно се чу:

— Кузмини веднага в канцеларията!

Децата седяха до кревата на Муса, който изведнъж бе вдигнал температура, и го разтушаваха. Балбек разказваше своите легенди за батърите. Всички те бяха еднакви: батърът пораства, побеждава враговете и народът е свободен.

Точно тогава повикаха Кузминчетата, и то някак неестествено гръмко, като на пожар. Но на вратата спряха Колка, а Алхузур го отведоха сам. Колка заблъска по вратата и се разкрещя толкова силно, че вратата се отвори и един мъжки глас каза:

— Добре де, да влезе! Още по-хубаво, ако са двамата!

Колка нахълта в стаята и видя, че Алхузур седи на един стол насред стаята, пред него е застанал военният, а другият, цивилният, стои до прозореца. А този, плешив, с очила, с лъскави високи ботуши и с папка, говори ли, говори. Колка отначало не разбра какво говори той. После се сети, че преразказва на Алхузур историята на самия Колка. Откъде ли я е научил… Затова е плешив като Демян. Плешивите са големи хитреци, тъй каза Сашка!

Военният попита:

— Ами къде се срещнахте? Ти и Николай? В Березовска ли?

Алхузур не отговори.

Военният се обърна към Колка и мазно го попита:

— А ти не помниш ли къде се запознахте? Твоят приятел не иска да ми каже.

— Той не ми с приятел. Той ми е брат.

— Какъв брат? — оживи се военният. — Побратим ли?

— Той ми е роден брат — повтори Колка.

— Хайде де, роден! — насмешливо повтори военният.

— Да.

— А как се казва?

— Сашка.

— Той ли е Сашка? Я го погледни! — И както бе застанал над Алхузур, военният с два пръста го хвана за слепоочията и го извърна с лице към Колка. — Виж го колко е черен! А ти си светъл! Как може да сте братя?

— Ние сме истински братя — каза Колка.

Военният пошепна нещо на Олга Христофоровна и тя излезе.

Той продължи да се разхожда, крачеше със скърцащите си ботуши из стаята и сякаш от всички страни оглеждаше Алхузур. На Колка не обръщаше внимание.

А цивилният мълчеше. През цялото време мълчеше. Сякаш го нямаше в стаята.

Внезапно заедно с Олга Христофоровна влезе Регина Петровна.

— Седнете — предложи й военният и това прозвуча като заповед. — Били сте възпитателка в колонията край Березовска, така ли?

— Да — тихо отговори Регина Петровна и погледна Колка. Този път погледът й беше някак жален, умолителен.

— Спомняте ли си братя Кузмини, които са живели там?

Регина Петровна кимна.

— Добре ли ги помните? — попита военният и сърдито изгледа Регина Петровна.

— Да, помня ги — отговори тя.

— Ето, погледнете… Познавате ли ги? — Военният посочи с ръка Алхузур. Колка стоеше по-встрани.

— Да — едва чуто промълви Регина Петровна.

— Кой е този? — И военният посочи с пръст Колка. Регина Петровна помълча и каза:

— Мисля, че е… Коля.

— Аха — кимна доволен военният. — А този? — И посочи Алхузур.

Регина Петровна продължаваше да гледа Колка.

— Мисля… — подзе тя и се запъна.

— Мислите? Или сте сигурна?

Регина Петровна не отговори.

— Хайде, чакам! Говорете! — каза високо военният и многозначително погледна цивилния. Оня не реагира.

— Това е… Саша… — със слаб глас промълви Регина Петровна.

— Сигурна ли сте, че е именно Саша, неговият брат?

Регина Петровна една-едва кимна.

— Добре ли помислихте, преди да отговорите на въпроса ми? — Военният застана зад гърба на Регина Петровна и сега говореше с нея, сякаш обръщайки се към тила й. Регина Петровна уплашено, рязко се извърна с лице към него.

— Какво? — попита и веднага повтори, малко нервно: — Да. Разбира се, че съм сигурна. Наистина, те бяха много, отначало ги бърках…

— Значи може да се предположи, че и сега е възможно да ги объркате? — надвиснал над главата на Регина Петровна, настояваше военният. Дори Колка се умори от неговия праволинейно твърд тон. Сякаш всички тях, разпитваните тук, ги режеха с тъп трион.

Регина Петровна въздъхна. Сигурно много й се пушеше.

— Не, мисля, че…

— Пак мислите! Ами не мислете! — неочаквано присмехулно я посъветва военният. — Вие сте възпитателка, нали? И сигурно сте учили децата да не лъжат? Как тъй сега вие — и то пред тях! — лъжете?

— Не лъжа — сведе очи като провинила се ученичка Регина Петровна.

— Много добре! — каза военният и направи няколко крачки из стаята. — Значи казвате, че е възможно да объркате децата, и затова не сте сигурна, че тези деца пред вас са братя? Правилно ли ви разбрах?

Регина Петровна не отговори.

— Нали така? — Военният повиши тон и изведнъж докосна с длан тила на Регина Петровна. Тя трепна, но не се отдръпна.

— Не — каза и погледна Колка.

— Какво „не“! Какво „не“! — кресна военният и тупна с длан по папката, която държеше в ръка. Чу се силен плясък. Всички се стреснаха.

— Не… Тоест аз мога… Искам да кажа… Че те… Че те… са братя…

Военният вече не я слушаше, подреждаше листовете в папката.

Без да се сбогува, той излезе от стаята, чу се как колата тръгна.

Другите останаха. И цивилният. Всички мълчаливо зачакаха какво ще каже, а и той мълчеше. Възцари се мъртва пауза.

Олга Христофоровна се реши да се обърне към него:

— А вие… извинете, нямате ли въпроси към нас?

Човекът дори не се помръдна. Продължи да гледа през прозореца, сякаш нищо не бяха го попитали. Но изведнъж се извърна и процеди през свитите си устни:

— Дайте ми списъка, ако обичате.

— Списъка на децата ли? — попита управителката.

Той протегна ръка, без да обясни нищо, и Олга Христофоровна му подаде един лист.

Той му хвърли бегъл поглед и попита:

— Ами този Муса? Татарин ли е?

— Да — каза Олга Христофоровна. — Сега е тежко болен.

— Откъде е? — попита цивилният, без да обърне внимание на думите й за боледуването на Муса. — Да не е случайно от Крим?

— Май че е от Казан — отговори управителката.

— Май… Ами Грос? Немкиня ли е?

— Не знам — каза управителката. — Какво значение има? И аз съм немкиня!

— И аз това казвам, я.

Гласът на цивилния звучеше много спокойно, в него имаше нещо тихо, почти безшумно, сякаш на гърба му шумоляха две крила. Колка би го харесал, ако не бяха устните му: тънки, леко закривени, те сякаш водеха самостоятелен живот и в извивката им имаше нещо чуждо, студено.

— Събрали сте ги от кол и въже — повтори човекът и хвърли списъка върху бюрото, макар че Олга Христофоровна бе доловила движението му и бе протегнала ръка.

— Ние не ги събираме — каза Олга Христофоровна. — Ние ги приемаме.

— Трябва да знаете кого приемате! — произнесе малко по-високо човекът и в думите, му пак нямаше никаква злоба или закана. Но големите кой знае защо потрепериха.

И само Олга Христофоровна упорствуваше, макар да личеше, че е болна и води този разговор със сетни сили.

— Ние приемаме деца. Само деца — отговори тя. Взе списъка и сякаш го погали с длан.

На другия ден поведоха всички деца от приемателния пункт, включително и слепите, на театър. Вървяха по двама, зрящите водеха слепите. В театъра се вдигна една завеса и започна някакво вълшебство, наречено „Дванайсетте месеца“.

Колка седеше до Антон, от другата му страна беше Алхузур. Те се опитваха да преразказват на Антон всичко, което виждаха на сцената, но беше толкова трудно! Една лоша мащеха заповядва на заварената си дъщеря посред зима да й донесе червени ягоди и момиченцето отива в зимната гора. То замръзва от студ, но изведнъж… Как да го опише Колка, като изведнъж насред поляната грейна, лумна огромен огън, а около него бяха насядали дванайсетте месеца.

Алхузур онемя от възторг, А Колка зина и му потекоха слюнки.

Антоша пък ги дърпаше за ръкавите и питаше: „Какво има там? Какво става?“

Децата никога не бяха ходили на театър и си излязоха като пияни. По пътя Колка не продума, страхуваше се да не разпилее с думите нещо от видяното.

Вечерта раздадоха на всички — лично самата Олга Христофоровна — по едно бонбонче, по две бисквити и по две гевречета — направо разкошен подарък, после строиха слепите от едната страна на елхата, а зрящите — отсреща. Слепите им изпяха песен за елхата, а после Олга Христофоровна завика силно:

— Благодарим на другаря Сталин за нашето щастливо детство!

Всички деца завикаха „ура!“. Дори болният Муса в спалнята чу този вик и също извика.

А после зрящите деца изпълниха кой каквото знаеше, Колка декламира… За златното облаче.

Колка млъкна и погледна слепите: източили вратлета, те напрегнато слушаха. Сякаш се страхуваха да не пропуснат дори мълчанието му… А то се проточи, защото на Колка му секна дъхът и нещо го стисна за гърлото. Макар да се силеше, не можеше да произнесе думата „сиротно“…

Доплака му се.

Изведнъж точно сега, както бе застанал пред слепите, разбра, че кавказкият му живот свърши, а утре, както им казаха, ще ги откарат някъде и там животът им ще бъде съвсем ДРУГ.

Встрани от елхата бе застанал Алхузур, и той гледаше Колка. Вече започнаха да му подсказват думите, но той не издържа и избяга в коридора. А слепите изръкопляскаха подире му.

На сутринта ги събудиха по-рано от обикновено, към шест часа.

Дори Муса накараха да се облече, и него изпращаха нанякъде. Оставаха само слепите. Но когато всички се строиха, за да тръгнат към гарата, отнякъде изскочи Антон и се развика:

— Кузминчета! Тук ли сте? Тук ли сте?

— Антоне! — викна Колка и изхвръкна от строя.

Антон намери ръката на Колка и му подаде някакво листче. То беше надупчено със знаци от езика на слепите.

— Това ти е късметът за в бъдеще! — каза Антон и се усмихна, както се усмихват само слепите: нейде в пространството.

— Но аз не мога да прочета какво пише!

— Ако се случи да дойдеш в нашия град, ела на пазара! — каза Антон. — Аз ще бъда там! Ще ти го прочета! Ти си добър човек, Коля!

— Деца, по местата! — извика Олга Христофоровна. Това, разбира се, се отнасяше и за Колка. — Всички след мен.

На улицата беше студено. Засукваха се вихрушки. Гарата беше пуста. Настаниха децата във влака, в някакъв празен, непочистен вагон. В този първи ден от новата година не пътуваше никой освен тях.

Колка посочи на Алхузур двата най-горни нара и каза: „Тези са нашите. Така пътувахме със Сашка.“

Точно тогава във вагона влезе Олга Христофоровна и извика:

— Коля! Търсят те!

— Кой? — недоволно промърмори Колка, не му се отделяше от Алхузур.

— Излез! И ще видиш! — каза Олга Христофоровна. С възтежка походка тя продължи нататък по вагона, за да провери дали всички са се настанили добре.

— Муса, да не ти е студено? — попита татаринът.

Муса се свиваше, но не искаше да се оплаква. И изобщо той се радваше, че пътува нанякъде като всички. Защо да остава сам…

Колка излезе на платформата и видя до вагона Регина Петровна. Тя държеше някакви пакети.

Спусна се към Колка, но се препъна. А той я гледаше от вратата на вагона. Гледаше как припряно се катери по неудобните стъпала, аха-аха да изтърве пакетите.

— Ето! — каза запъхтяна. — Това са костюмите! Онези, дето ви ги подарихме, на тебе и на Сашка! — И понеже Колка мълчеше, тя завърши умолително: — Вземи ги! Там, на новото място…

И сложи пакетите на пода до Колка.

Помълчаха, загледани един в друг.

— Не знам къде ви водят… — каза тя, без да откъсва очи от Колка. — Кой знае защо го пазят в тайна… Каква глупост. Но ти пак си помисли. Защо не останеш при нас, а? Ние с Демян Иванич обсъдихме, той няма нищо против да те вземе… — Тя се поправи: — Тебе… и това момче…

Колка поклати глава.

Регина Петровна въздъхна. Бръкна да си извади цигара, но я счупи и я захвърли.

— Е, добре — каза тя. — Защо не ми напишеш писмо, а? Когато пристигнеш?

Колка отново поклати глава.

Внезапно Регина Петровна протегна ръка и го погали по главата. Той не успя да се дръпне.

— Добре. Сбогом, приятелю! — тръгна и изведнъж се обърна. — Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

Колка кимна. Знаеше какво ще го пита и бе очаквал този въпрос.

— Къде е брат ти? Имам предвид истинския Сашка… Къде е той?

Колка погледна в очите тази най-красива на света жена. Колко я бе обичал! Колко я бяха обичали и двамата! А сега… Сашка може би щеше да й прости бягството, но Колка не можеше… Ала не можеше и да не й отговори. И тогава каза:

— Сашка замина.

— Далече ли?

— Далече.

— Е, слава богу! Значи е жив… — възкликна тя.

Регина Петровна скочи от стъпалото: дадоха път на влака.

А Колка веднага се спусна във вагона, дори не се сети за пакетите. Страхуваше се, че Алхузур ще се чувствува зле без него.

Но Алхузур гледаше през прозореца и нещо се бе умислил. Сега и двамата се загледаха през прозореца. Там бе останала жената и макар че вятърът духаше силно и й беше студено, гледаше към вагона и не си тръгваше.

Най-сетне влакът пое.

Вагонът се заклати и потегли бавно. Жената замаха с ръка.

Колка долепи лице до стъклото, та още веднъж, за последен път, да погледа Регина Петровна. Стори му се, че тя нещо извика. Той поклати глава. Това означаваше, че не чува. Но тя можеше да го разбере и другояче. И все пак продължи да вика, ускори крачка. А после се затича…

Шалът й се смъкна, откри черната й коса. И палтото й се разкопча. Тя не почувствува. Тичаше сякаш след щастието си… И викаше, викаше…

И тогава Колка й махна и кимна, сякаш бе разбрал нещо. Повече не я видя. Качи се на нара, легна до Алхузур и го прегърна. И кой знае защо се разплака, притиснат до рамото му. Алхузур го утешаваше, говореше му:

— Защо плакал! Недей!… Ние ще пътува, ще пътува, ще пристигне, а? Ще бъде заедно, а? Цяло живот заедно, а?

Колка не можеше да се успокои, плачеше все по-силно и само влакът тракаше, като че потвърждаваше: „Да-да-да-да-да-да.“

1981 г.