Превъзходството на Борн

19.

Приведен напред в стола си, Борн щракна спусъка на пистолета, издърпа ударника в крайно задно положение и огледа цевта на оръжието на светлината на настолната лампа. Упражнението беше безсмислено; цевта беше безупречно чиста. През последните четири часа беше почистил оръжието на Д’Анжу три пъти, като всеки път го разглобяваше и слагаше по малко масло на всеки механизъм, докато тъмният метал заблестя. Заниманието правеше чакането по-поносимо. Той прегледа оръжейния арсенал на Д’Анжу, състоящ се от всякакъв вид оръжия и експлозиви, но тъй като повечето от тях бяха затворени в запечатани кутии против евентуална кражба, ги изостави и концентрира вниманието си върху неговия пистолет.

Борн погледна часовника си. Часът беше пет и следобедното слънце бавно слизаше към хоризонта. Д’Анжу се беше обадил по обяд от Хонконг. Беше отишъл до полуострова, взел със себе си ключа от стаята на Борн и след това стегнал куфара си за обратния път. Щеше да вземе ферибота обратно за Макао в един часа на обяд. Къде се губеше той? Пътуването не отнемаше повече от час, а от пристанището дотук бяха точно двайсет минути с такси. Но често действията на Еко бяха непредсказуеми. Той го беше доказал още в Париж. И все пак, ако не се върнеше до два часа, значи беше мъртъв. А това беше крайно неприемливо за Борн. Д’Анжу можеше да свърши нещо, което Джейсън искаше да направи сам, но не се осмеляваше да рискува за него живота на Мари. Достатъчен му беше само рискът, че следата на убиеца имитатор го доведе до Макао, но докато стоеше настрана от хотел „Лисабон“, поне можеше да се доверява на инстинктите си. Трябваше да не се показва; хората там го търсеха, търсеха дори лице, имащо някаква далечна прилика с неговото, търсеха човек със същия ръст, стойка или тен. Някой, задаващ въпроси в хотел „Лисабон“.

Едно телефонно обаждане от „Лисабон“ до тайпана в Хонконг — и Мари беше мъртва. Това не бяха единствените заплахи от страна на тайпана — често те не значеха нищо — той беше му обещал. След гневни крясъци и удари с юмрук по облегалката на крехкия стол, той се беше зарекъл: Мари ще умре. А този човек държеше на думата си. Кой беше той? Отговорът беше в онзи хотел и след като не се осмеляваше да отиде там, уменията на Д’Анжу можеха да му послужат. Французина знаеше твърде малко, но сега Джейсън щеше да му каже повече. Щеше да му опише жестокото двойно убийство и че една от жертвите е била жената на тайпана. Д’Анжу трябваше да зададе въпросите, които Джейсън не можеше, и ако имаше някакви отговори, той щеше да направи още една крачка към Мари.

„Действай съобразно сценария“ — Александър Конклин.

„Чий сценарий?“ — Дейвид Уеб.

„Губиш си времето! — Джейсън Борн. — Намери имитатора. Хвани го!“

Чух се тихи стъпки по външния коридор. Джейсън безшумно се отдалечи от прозореца с пистолет в ръка и прилепи тялото си към стената в нишата зад вратата. Някой пъхна внимателно ключа в бравата. Вратата бавно се отвори.

Борн я блъсна обратно, изскочи от прикритието си и здраво хвана зашеметеното тяло за раменете, като го изтласка навътре. Затвори вратата с ритник и насочи пистолета към главата на мъжа, който междувременно беше изпуснал куфара и някакъв доста голям пакет. Човекът беше Д’Анжу.

— Това е един от начините да ти пръснат мозъка, Еко!

— По дяволите! И също така последният път, в който ще бъда деликатен с теб! Погледни се в огледалото, Делта. Изглеждаш толкова измъчен, както в Там Куан, не си спал дни наред. Смятах, че си почиваш.

Друг спомен светна в съзнанието му.

— В Там Куан — каза Джейсън — ти ми нареди да спя, нали? Криехме се в храстите и бяхме изморени до смърт. Тогава ти ми каза нещо. Какво беше то?

— Обясних ти, че сънят е същото оръжие, както всеки остър инструмент или огнестрелен механизъм, който човек е измислил.

— Много време след това вариация на тази тема ме преследваше. Превърна се в нещо като мой девиз.

— Радвам се, че си бил достатъчно интелигентен, за да се вслушаш в съветите на по-възрастните от теб. Мога ли да стана? И би ли махнал проклетия пистолет от носа ми?

— О, извинявай.

— Нямаме никакво време — каза Д’Анжу, като се изправи и остави куфара на пода. Разкъса хартията на големия пакет. Вътре имаше сиво-кафяви дрехи, два колана с прикрепени към тях кобури и две шапки с козирки. Той хвърли всичко това на един стол. — Това тук са униформи. Документите ни за самоличност са в джоба ми. Страхувам се, че аз съм по-висок чин от двама ни, Делта, но възрастта има своите привилегии.

— Това са униформи на хонконгската полиция.

— Кулонската. Може би ще имаме късмет, Делта! Затова се забавих толкова. Охраната на летище Кай Так е страшна, а твоят имитатор го иска точно така, за да покаже, че е сто пъти по-добър от теб. Няма пълна гаранция, разбира се, но това е класическото предизвикателство към такъв ненормален маниак. Постройте вашите войски, а аз ще мина между тях! С едно такова убийство той ще увековечи легендата за своята непобедимост. Той ще бъде там, сигурен съм.

— Разказвай отначало — подкани го Борн.

— Добре, докато се обличаме — съгласи се Французина, разкопчавайки панталоните си. — Побързай! От другата страна на пътя има скрита моторна лодка. Четиристотин конски сили. За четирийсет и пет минути сме в Кулон. Ето! Това са твоите дрехи. Mon Dieu, мисълта за парите, които похарчих, ще ме накара да повърна!

— Защо си толкова сигурен, че той ще се появи на летището? — попита Борн, като се пресегна за униформата си.

— Генерал-губернаторът. Готви се атентат.

— Какво? — извика ужасеният Джейсън.

— От полуострова отидох пеша до ферибота с твоя куфар в ръка. Разстоянието е късо, а с ферибота се придвижваш много по-бързо, отколкото с такси през тунела. Когато минавах покрай полицейския участък на Сализбъри Роуд, видях седем патрулни коли, които излязоха оттам една след друга с голяма скорост. Видя ми се странно: две или три коли, тръгнали да се оправят с някаква местна каша, да — но седем? Работата не беше чиста. Свързах се с моя човек и той ми разкри причините — те отдавна вече не бяха служебна тайна. Каза ми, че ако остана на мястото си, ще видя още десет коли и двайсет микробуса, всички до един да потеглят за летище Кай Так през следващите два часа. Тайните източници на полицията дали сведения, че се готви атентат срещу генерал-губернатора.

— Подробности! — рязко заповяда Борн, стягайки колана на панталоните си.

— Губернаторът пристига от Пекин със своя антураж от Външното министерство и друга китайска делегация, с която ще се водят преговори. На летището ще има журналисти, хора от телевизията и какви ли не още. И двете правителства искат пълно отразяване на това събитие. Утре ще се проведе среща на високо равнище между всички преговарящи и лидери от финансовите среди.

— Договорът от деветдесет и седма?

— Да, продължение на безкрайните излияния по споразуменията. Но се моли от името на всички ни преговорите да минат добре.

— Сценарият — каза Джейсън и застана неподвижен.

— Какъв сценарий?

— Този, за който ми каза ти, сценарият, който подпалил телефонния кабел между Пекин и седалището на правителството в Хонконг. Генерал-губернаторът ще бъде убит заради убийството на вицепремиера? След това може би външен министър в замяна на висшестоящ член на Централния комитет, министър-председател срещу президент? Докъде ще стигне всичко? Колко атентата трябва да се направят, докато бъде достигната критичната точка? Колко време остава, докато разгневеният родител откаже да толерира постъпките на непослушното дете и навлезе в Хонконг? Господи, но това може да се случи и явно някой го иска!

Д’Анжу стоеше неподвижен, поставил ръка върху колана си, по който заканително проблясваха месинговите главички на редицата от патрони.

— Това, което казах, не беше нищо повече от хипотеза, базираща се върху произволното насилие, извършвано от вманиачен убиец, който приема поръчките си, без да подбира. И от двете страни има достатъчно корупция и жажда за власт, за да се оправдае моята хипотеза. Но това, което казваш ти, Делта, е съвсем различно. Ти твърдиш, че съществува организиран план, имащ за цел да подрие властта в Хонконг дотам, че континентът да го превземе.

— Сценарият — повтори Джейсън Борн. — Колкото повече се усложнява, толкова по-прост изглежда.

Покривите на летище Кай Так гъмжаха от полиция, както и всички пропускателни пунктове, входове, тунели, багажни площи и митнически зони. Вън на гигантското поле с настилка от черен асфалт работеха мощни прожектори, към които се прибавяха по-малки подвижни светлини, осветяващи всяко превозно средство, всеки квадратен сантиметър земя. Телевизионните техници размотаваха кабели, докато интервюиращите, които стояха зад платформи с озвучителна техника, говореха на дузина езици. Фотографите и останалите репортери засега дебнеха отвъд пропускателните пунктове, но през усилвателите управата на летището обяви, че скоро всички професионални журналисти ще могат да влязат в оградените с въжета пространства, откъдето да следят пресконференцията. За целта на всеки щеше да бъде даден специален пропуск. Цареше безпорядък. И тогава се случи най-неочакваното. Върху цялата колония се изсипа силен дъжд, дошъл от тъмното небе над западния хоризонт. Поредният есенен порой.

— Твоят имитатор определено е с късмет, нали? — каза Д’Анжу, докато той и Борн маршируваха в своите униформи заедно с другите полицаи през покрит коридор от гофрирана ламарина, който водеше към огромен хангар. Барабаненето на дъжда беше оглушително.

— Късметът няма нищо общо с това — отвърна Джейсън. — Просто е проучил прогнозата за времето. Всички летища я имат. Знаел е, че ще вали поне отпреди два дни. Времето също може да бъде оръжие, Еко.

— Може би, но не е могъл да определи кацането на китайския самолет с генерал-губернатора. Те често закъсняват с часове.

— Да, но не и с дни. Кога кулонската полиция е получила информацията за опит за атентата?

— Специално попитах — каза Французина. — Около единайсет и половина тази сутрин.

— А самолетът от Пекин по разписание трябваше да пристигне по някое време тази вечер, нали?

— Да, казах ти вече. На хората от пресата и телевизията им беше казано да бъдат тук най-късно в девет.

— Той е проучил прогнозата за времето. Удобните случаи се представят и ти ги грабваш.

— Точно това трябва да направиш и ти, Делта. Мисли като него, стани като него! Това е нашият шанс!

— Какво си мислиш, че правя?… Когато стигнем до хангара, искам да се отделя. Твоята фалшива карта ще го направи ли възможно?

— Аз съм командир от британския сектор на районната полиция на Монкок.

— Какво означава това?

— Въобще не знам, но беше най-доброто, което можах да направя.

— Ти не говориш като англичанин.

— А кой би разбрал това, точно тук, на Кай Так, друже?

— Англичаните.

— Ще ги избягвам. Китайският ми е по-добър от твоя. Това ще внуши респект. Ще можеш да се скиташ свободно наоколо.

— Така да бъде — каза Джейсън Борн. — Ако става въпрос за твоя десантчик, той трябва да е мой, преди да бъде забелязан от когото и да било. Тук и сега!

Персоналът по поддръжката, облечен в яркожълти дъждобрани, изкара от хангара големи преградни стълбове. Малко по-късно пристигна камион, пълен догоре с жълти мушами, предназначени за полицейския контингент. Хвърляха ги от задната част на камиона и всеки обличаше по една, след което всички се построиха в редици, за да получат инструкции от началниците си. Увеличилото се объркване след пристигането на новите подразделения постепенно изчезна и наоколо се възцари ред. Но това беше ред, на който Борн не се доверяваше. Всичко вървеше прекалено гладко, цялата подготовка сякаш беше твърде обикновена за работата, която предстоеше да се свърши. Всеки полицай в жълтия си дъждобран беше едновременно предупреждение и мишена, но и нещо друго. Беше залог. Всеки можеше да бъде сменен от друг, облечен по същия начин, от убиец, който знаеше как да приеме вида на врага си.

Все пак тази стратегия беше самоубийствена и Джейсън знаеше, че неговият имитатор няма да се ангажира с нея. Освен ако… освен ако оръжието, което използва, е с достатъчно нисък звук, за да може дъждът да го елиминира. Но при такова положение мястото на атентата ще бъде незабавно обкръжено, всички изходи блокирани и всеки човек в околността ще бъде принуден със силата на оръжието да остане на мястото си. Може би средство със забавено действие? Малка стреличка, убождането от която не е по-болезнено от ухапването на муха, но капчицата смъртоносна отрова се влива в кръвта, за да предизвика бавна, но неизбежна смърт. Това беше вероятно, но и тук имаше прекалено много спънки. За необходимата голяма точност трудно можеше да се разчита на всякакви въздушни оръжия; това беше извън възможностите им. Без съмнение генерал-губернаторът щеше да носи предпазна жилетка. Вероятността убиецът да се прицели в лицето беше също минимална; лицевите мускули, толкова чувствителни към болка, щяха веднага да реагират на допира от чуждия предмет. Оставаха ръцете и вратът; първите бяха твърде малки мишени и обикновено се движеха, което ги правеше трудни; вратът също не можеше да се улучи лесно. Мощна пушка на някой покрив? Пушка с инфрачервен снайпер? Имаше и друга възможност. Убиецът да облече жълт дъждобран, който да му осигури идеално прикритие. Но и това трябва да се изключи; звукът на пушката би издал мястото, откъдето се стреля, а монтирането на заглушител би намалило точността на оръжието. Шанс за убийство от покрив практически нямаше.

А убийството трябваше да се осъществи. Борн го разбираше, особено при конкретните обстоятелства. Д’Анжу беше прав. Всички фактори за един драматичен атентат бяха налице. Карлос Чакала не би могъл да желае повече — нито пък Джейсън Борн, си помисли Дейвид Уеб. Да се осъществи убийството при тази желязна охрана, означаваше фалшивият Борн да подчертае докрай мрачното си превъзходство. Тогава как? Какъв щеше да е неговият избор? И след като го направи, кой път за бягство щеше да избере? Камион с телевизионна техника бе твърде неудачно средство. Екипът от техници, занимаващи се с поддръжката на кацащите самолети, беше проверен неколкократно; външният човек би се забелязал веднага. Всички журналисти щяха да минат през електронни детектори, които отчитаха дори десет милиграма метал. Покривите също отпадаха. Как тогава?

— Разрешителното ти е готово — каза Д’Анжу, внезапно появил се до него с лист хартия в ръка. — Това тук е подписано от префекта на полицията на Кай Так.

— Какво му каза?

— Че си евреин, трениран в антитерористични операции, и си изпратен при нас на разменни начала. Ще бъде казано на всички.

— Но, Господи, аз не говоря иврит!

— Кой тук говори? Говори на френски и ще бъде достатъчно. Ще се разминеш с това.

— Знаеш, че си невъзможен, нали?

— Зная, че когато Делта ни беше водач в „Медуза“, веднъж каза на командира в Сайгон, че няма да излезе в полето без „стария Еко“.

— Сигурно не съм бил на себе си.

— О, тогава наистина не беше.

— Благодаря ти, Еко. Пожелай ми успех.

— Не се нуждаеш от успех — каза Французина. — Ти си Делта. Винаги ще бъдеш Делта.

Борн свали жълтия дъждобран и шапката си и излезе през изхода на хангара, като показа разрешителното си на охраната. В далечината се виждаше как хората от пресата минават през вратите с електронни детектори и се отправят към специалното място, оградено с въже. На края на пистата бяха поставени микрофони и към полицейските патрулни коли се присъединиха мотоциклетисти, които сформираха тесен полукръг около мястото за пресконференции. Подготовката беше привършена, силите за сигурност бяха по местата си, всички съоръжения на масмедиите — в пълна изправност. Самолетът от Пекин щеше да кацне след броени минути. За Джейсън този срок беше прекалено кратък. Трябваше да огледа всичко и всеки наоколо. Къде? Какво? Всичко изглеждаше едновременно възможно и невъзможно. Какво оръжие щеше да използва убиецът? Откъде щеше да избяга?

Борн разгледа всяка една възможност и всяка беше отхвърлена. Мисли пак! И пак! Оставаха само минути. Обикаляй наоколо и мисли! Върни се в началото… Целта: убийство на генерал-губернатора. Условия: на пръв поглед надежда охрана, пазеща всеки покрив, всеки изход, всяко стълбище и асансьор. Всеки един от охраната беше в радиовръзка с останалите. Шансът убийството да успее беше нулев. Въпреки това същият нулев шанс е разпалил ентусиазма на убиеца. Д’Анжу отново се оказа прав. С убийство при тези условия той щеше да създаде легенда за своята непобедимост.

Кой? Къде? Как? Мисли! Гледай!

И тогава в далечината се разнесе глухият рев от самолетните турбини. Самолетът от Пекин се приближаваше към края на пистата.

Джейсън разгледа тълпата в пространството, заградено с въже. Фотографите? Метал! Фотоапарати и камери имаше в изобилие, но не всички от тях правеха снимки. Относително прост, но мощен механизъм можеше да се монтира в кутия на фотоапарат, така че да изстреля куршум или стреличка, и то с помощта на оптически визьор. Дали това беше отговорът? Дали убиецът се беше спрял на този вариант, очаквайки да удари „фотоапарата“ си в земята, след което да извади от джоба си друг и пъргаво да се придвижи към края на тълпата? Беше възможно. Предполагаше се, че разрешителното му е толкова автентично, колкото и на Д’Анжу и на „евреина антитерорист“.

Огромният самолет се приземи и Борн бързо влезе в заграденото пространство. Приближаваше до всеки фотограф в търсене на лице като своето. Хората с фотоапарати наброяваха двайсет-трийсет души. Всички прожектори се насочиха към пространството около микрофоните и телевизионните екипи. Борн отминаваше един фотограф, за да се насочи към следващия, уверил се, че той не е убиецът. После отново се обръщаше, за да види реакцията по лицата на хората зад него. Отново нищо! Никой! Трябваше да го открие, да го хване! Преди да го е забелязал някой друг. Самият атентат беше без значение! Нищо не беше по-важно от Мари!

Върни се в началото! Мишена — генерал-губернаторът. Условия — силно неблагоприятни. Мишената — под желязна охрана, без съмнение носеща предпазна жилетка, всички сили за сигурност по места, готови за светкавична реакция… Началото? Нещо липсваше. Премисли отново! Генерал-губернаторът — мишена, едно-единствено убийство. Начин на убийството: забавено действие, може би стреличка или куршум, изстреляни от въздушно оръжие. Но изискванията за точност правеха това оръжие нелогично, а силният звук на обикновеното пък щеше моментално да активира всички сили за сигурност. Началото, първото предположение беше погрешно! Мишената не беше единствено генерал-губернаторът. Убийството нямаше да е едно, жертвите щяха да са много, избити без всякакъв подбор! Колко по-драматично би било! И колко по-ефективно за един маниак, който искаше да хвърли в хаос цял Хонконг.

Мислите на Борн се надбягваха, докато той се движеше сред тълпата. Очите му се стрелкаха навсякъде. Опита се да се сети за всяко оръжие, което беше виждал някога. Безшумно оръжие, което да изпрати стреличката с бавнодействаща отрова, или пък някакъв друг вид забавено действие, за да може убиецът да си осигури път за бягство. Единственото, дошло му наум, беше граната, но той веднага я отхвърли като възможност. Тогава се сети за динамит с детонатор и за пластичен експлозив. Последният беше много по-удобен, закъснението, което позволяваше, можеше чудесно да послужи за целта. Пренасянето му също не беше никакъв проблем, би могъл да се скрие в малка кутийка, в папка за документи или куфарче с фотографски принадлежности. Той се върна отново при тълпата репортери и фотографи, като очите му обхождаха черната настилка под краката им в търсене на някое самотно куфарче, останало да лежи върху твърдия асфалт. Логиката го накара да премести вниманието си на редиците мъже и жени, стоящи най-близо до мястото на пресконференцията. В представите му „пакетчето“ нямаше да надвиши трийсет сантиметра на дължина, ако беше дебело, и петдесет, ако се постави в чанта за документи. На по-малък заряд не можеше да се разчита, той не би убил преговарящите от двете правителства. Светлините наоколо бяха силни, но все пак не липсваха тъмни участъци. Трябваше да се сети да вземе със себе си фенерче — винаги досега беше носил, дори само писалка с лампичка, защото и това беше оръжие! Защо беше забравил? Тогава за свое учудване забеляза тънки лъчи, шарещи по тъмната настилка, светлини, стрелкащи се по същите места, където гледаше и той. Полицията явно бе възприела същата теория и защо не? Летище Ла Гуардия 1972; летище Лод, Тел Авив — 1974; улица „Бак“, Париж — 1975; Лондон — 1982. Шест посолства от Техеран до Бейрут. Тези хора бяха в течение и знаеха какво правят, а той не беше в течение и мислеше бавно. Нещо, което не можеше да си позволи!

Кой? Къде?

Огромният „Боинг-747“ на Народната република се появи като гигантска сребърна птица и с няколко маневри застана на определената за него площ. Вратите се отвориха и парадът започна. Лидерите на британската и китайската делегация се появиха заедно. Помахаха с ръце и слязоха по металната стълба — единият в неизменните дрехи на Уайтхол, другият в униформа на китайската армия. Приближиха се до микрофоните и гласовете им загърмяха по високоговорителите. От двете им страни застана по една редица съветници и адютанти, азиатци и хора от Запада, стремящи се да създадат впечатление за приятелска атмосфера и желание за сътрудничество. Джейсън прекара следващите минути в пълно объркване. Част от вниманието му се отклоняваше към церемонията, но другата, по-голяма част се занимаваше с последното търсене, тъй като то наистина щеше да бъде последно. Имитаторът беше тук някъде и той трябваше да го намери, преди да извърши убийството, преди да създаде хаос! Но къде е, дяволите да го вземат? Борн мина през въжетата и се приближи напред, за да намери място, откъдето да наблюдава церемонията по-добре. Един пазач възрази на намеренията му; Джейсън показа разрешителното си и остана на място, като следеше телевизионните екипи, лицата на хората, очите им, апаратурата им. Ако убиецът беше някъде там, кой точно беше той?

— Много приятно ни е да отбележим, че е постигнат по-нататъшен прогрес по отношение на споразуменията. Ние от Обединеното кралство…

— Ние от Китайската народна република — единственият истински Китай на тази земя — изразяваме своето желание да основем тясна дружба с онези, които желаят да…

Речите бяха прекъсвани от изказваната подкрепа на всеки от водачите към мнението на другия, но заедно с това се даваше да се разбере, че ще има още много преговори. Под привидната любезност и дежурните усмивки се усещаше напрежение. Джейсън не откри абсолютно нищо, за което да се залови, така че изтри капките дъжд от лицето си, кимна на пазача, провря се под въжетата и тръгна назад към мястото, откъдето беше дошъл.

Изведнъж вниманието на Борн беше привлечено от светлини на фарове, които завиха от страничен път и тръгнаха по пистата към спрелия самолет. Тогава, сякаш по даден знак, избухнаха аплодисменти. Кратката церемония беше приключила. Пристигаха лимузините, всяка от които се съпровождаше от ескорт от мотоциклетисти.

Моментът настъпи. Ако нещо трябваше да се случи, то трябваше да се случи сега. Ако трябваше да се постави някакъв инструмент на смъртта и зарядът му да експлодира след една минута или по-малко, той трябваше да се постави сега! На няколко стъпки от лявата си страна той забеляза полицай, чиито очи се движеха със същата бързина като неговите. Джейсън се наклони към него и заговори на китайски, като държеше в ръка разрешителното си.

— Аз съм човекът от Израел! — изкрещя той, за да бъде чут сред шума от ръкопляскането.

— Да, знам за вас! — извика полицаят. — Казаха ми. Благодарни сме затова, че сте тук!

— Имате ли някакво фенерче?

— Да, разбира се! Искате ли го?

— Много.

— Заповядайте.

— Ще дойдете ли с мен, за да ме представяте на пазачите. Нямам време да се легитимирам.

— Разбира се — китаецът го последва и застана срещу пазача, който преди малко беше спрял Джейсън. — Пуснете го да мине! Той е един от нас и е специално обучаван за тези неща!

— Евреина антитерорист?

— Това е той.

— Казаха ни за него. Благодаря ви, сър… Но, разбира се, той едва ли може да ме разбере.

— Колкото и странно да е, той ви разбира. Говори местен жаргон.

— На улица „Фуд“ в ресторант „Козур“ може да опитате от нашите рецепти…

Борн се намираше вече между редицата от лимузини и въжената преграда. Вървеше покрай въжето, движейки фенерчето по черния асфалт и давайки заповеди на английски и китайски с тона на напълно разумен човек, който търси някакъв загубен предмет. Той се приближи до лимузината на двамата лидери; флаговете на Великобритания и Китайската народна република бяха разположени съответно от дясната и лявата страна в предната част. Това показваше, че Англия е домакин, а Китай гост. Джейсън концентрира вниманието си върху земята под колата; високопоставените пътници всеки момент щяха да се качат в огромната лимузина заедно с най-доверените си съветници сред продължителни аплодисменти.

Нещо се случи, но Борн не беше сигурен какво е то? Лявото му рамо докосна друго рамо и допирът сякаш произведе електричество. Човекът, когото Джейсън закачи, първо се наклони напред, а после така рязко се изпъна назад, че Борн почти загуби равновесие. Той се обърна и погледна човека, възседнал мотоциклета от полицейския ескорт, след което вдигна фенерчето си, за да погледне през елипсовидния отвор на каската му, закрит от тъмна пластмаса.

От небето се спуснаха огнени мълнии и обгърнаха главата му; очите му бяха приковани в това, което видя, сякаш се опитваха да свикнат с невероятното. Той гледаше към себе си! Чертите на лицето, скрито зад тъмния предпазител, бяха неговите! Това беше десантчикът! Имитаторът! Убиецът!

Очите, които отвърнаха на погледа му, също издаваха паника, но бяха по-бързи от тези на Уеб. Дълга, силна ръка се протегна и нанесе светкавичен удар в сънната артерия на Джейсън, замъглявайки цялото му съзнание. Борн падна назад, без да има възможността да извика, конвулсивно стиснал шията си, докато убиецът скочи от мотоциклета и се провря под въжето.

Хванете го! Настигнете го!… Мари! Думите ги нямаше, единствено истеричните мисли крещяха в ума му. Овладя се, прескочи въжето и се втурна в тълпата, като следваше пътеката от паднали тела, пометени от убиеца в стремежа му да избяга.

— Спрете… го! — Само последната дума успя да напусне гърлото му под формата на дрезгав шепот. — Пуснете ме да мина! — Две от думите бяха произнесени ясно, но никой не слушаше. Отнякъде долитаха звуците на оркестър, свирещ в дъжда.

Пътеката беше затворена! Наоколо имаше само неподвижно стоящи хора. Намери го! Настигни го! Мари! Изчезнал е!

— Пуснете ме да мина! — извика той отчетливо, но без да го чуе никой. Напрегна всичките си сили, за да стигне до края на тълпата, но когато излезе от нея, се изправи пред друга тълпа, която гледаше през стъклените врати на терминала.

Нищо! Никой! Убиецът беше изчезнал.

Убиец ли? По дяволите, убийството!

Лимузината с флаговете на двете правителства! Мишената беше тя! Някъде вътре в колата или под нея се намираше бомба със закъснител, който щеше да я издуха във въздуха и да убие лидерите на двете делегации. Резултатът — напълно съобразен със сценария… хаос. Нашествие!

Борн се обърна в неистово търсене на някой от охраната. На двайсет стъпки от другата страна на въжето видя човек от кулонската полиция, застанал мирно при свиренето на британския химн. На колана му беше закачена радиостанция. Ето една възможност! Лимузините бяха потеглили към изхода на летището.

Джейсън се затича към ниския изпънат полицай.

— Xun su! — изрева той.

— Shemma? — отговори му стреснатият човек, като инстинктивно посегна към пистолета си.

— Спрете ги! Колите, лимузините! Онази, която е най-отпред!

— За какво говорите? Кой сте вие?

— Израел! — извика Борн. — Бързо!

— Вие сте човекът от Израел? Чух за вас…

— Слушайте ме! Свържете се по радиото и им кажете да спрат! Веднага да напуснат колата! Ще гръмне! Направете го веднага!

Полицаят погледна Джейсън в очите, кимна и измъкна радиото от колана си.

— Това е тревога! Изчистете канала и незабавно ме свържете с „Червена звезда-1“!

— И другите коли също! — намеси се Борн. — Наредете им да се разпръснат!

— Промяна! — изкрещя полицаят. — Тревога до всички коли! — С глас напрегнат, но контролиран, китаецът говореше ясно, като подчертаваше всяка дума. — Това е Пето подразделение и имаме спешен случай. До мен е човекът от Израел и аз предавам инструкциите му. Указанията трябва да се изпълнят незабавно. „Червена звезда-1“ да спре и всички пътници да излязат от колата, като потърсят някакво прикритие. Всички останали коли да завият вляво към центъра на пистата, надалеч от „Червена звезда-1“. Изпълнявай незабавно!

Изненаданата тълпа наблюдаваше как петте коли се отклониха от пътя. Първата лимузина закова на място, вратите й се отвориха и наизскочилите хора се разбягаха във всички посоки.

Осем секунди по-късно последва експлозия. Лимузината с името „Червена звезда-1“ се превърна в летящи късове пламтящ метал и пръснато стъкло.

Пекин, 23,25 часът.

Над северните покрайнини на Пекин е разположен огромен лагер със строго ограничен достъп, за когото почти не се говори. Основната причина за това са мерките за сигурност, но също и смущението на това общество, привърженик на социалното и политическото равенство. Защото в тази залесена шир се намират вилите на най-могъщите хора в Китай. Лагерът е заобиколен с висока стена от сив гранит, входовете му се пазят от калени стари ветерани, а вътре в гъстите гори непрекъснато сноват свирепи полицейски кучета. И ако някой иска да разбере нещо повече за социално-политическите отношения между обитателите тук, трябва да знае, че няма вила, от която да се вижда друга вила, тъй като всяка е оградена от своя собствена вътрешна стена, а персоналната охрана се подбира след години на вярна служба и доверие. Името на мястото е Нефритената кула. По едно или друго време, следвайки приливите и отливите на политическия възход, тук са живели хора като Мао Дзедун, Лиу Шаоки, Лин Бяо и Джоу Енлай. Сега измежду живеещите тук беше човекът, определящ икономическата съдба на Народната република. Световната преса го наричаше просто Шенг и с това име го знаеха всички. Пълното му име беше Шенг Чу Янг.

По пътя пред масивната сива стена се зададе кафяв седан, който се приближи до пропускателния пункт номер 6 и рязко удари спирачки, като колата спря само на сантиметри от оранжевата бариера. Охраняващият се приближи с бързи стъпки.

— При кого идвате и как се казвате? Трябва да видя документите ви за самоличност.

— Министър Шенг — каза шофьорът. — Моето име не е важно, нито има нужда да ви показвам документите. Моля да съобщите във вилата на министъра, че неговият пратеник в Кулон се е завърнал.

Войникът сви рамене. Тези отговори бяха напълно стандартни за Нефритената кула, а едно по-голямо любопитство можеше да предизвика преместване на друга служба и лишаване от тези райски задължения, където остатъците от храна надхвърляха представите на всеки, а за добра служба даваха дори вносна бира. Но въпреки това пазачът използва телефона. Посетителят трябваше да се приеме според правилата. Той отиде при кабината до портала и избра вилата на Шенг Чу Янг.

— Пуснете го. Бързо!

Без да се връща до колата, пазачът натисна бутона и оранжевата бариера се вдигна. Колата профуча под нея и се понесе по алеята от чакъл. „Пратеникът явно бърза много“ — си помисли пазачът.

— Министър Шенг е в градината — каза армейският офицер до вратата, като се оглеждаше плахо наоколо и се взираше в тъмнината. — Отидете при него.

Пратеникът прекоси фоайето, обзаведено с лакирани мебели от червено дърво, и мина по сводест коридор, отвъд който беше обградената със стена градина. В нея бяха симетрично разположени четири езера с водни лилии и меко осветление под водата. Две пресичащи се алеи от бял чакъл образуваха голямо Х между четирите езера, като в края на всяка алея имаше ниски столове и маси близо до брега на езерцата. В края на източната алея седеше сам слаб мъж, среден на ръст, с ниско подстригана, преждевременно побеляла коса и изпито лице. Ако имаше нещо стряскащо във вида му, това бяха очите, тъмните очи на мъртвец, които не примигваха дори за миг. Но редом с това те бяха и очите на фанатик, сляпо посветен на някаква кауза, която му вливаше невиждани сили. Това бяха очите на Шенг Чу Янг и в този момент те горяха гневно.

— Кажи ми — изкрещя той и стисна с ръце черния стол, — кой е извършил това?

— Всичко е било лъжа, министре! Направихме справка с хората ни в Тел Авив. Там няма човек, когото са изпращали в Кулон. Лъжа!

— Какви действия предприехте?

— Всичко е много объркано…

— Какво направихте?

— Следим командир от хонконгската полиция, за когото никой не знае нищо.

— Глупаци и идиоти! Идиоти и глупаци! С кого говорихте?

— С нашия човек от кулонската полиция. Беше доста объркан и съжалявам, че трябва да го кажа, но мисля, че беше изплашен. На няколко пъти спомена Макао и тонът му никак не ми хареса.

— Той е мъртъв.

— Ще предам инструкциите ви.

— Мисля, че няма да можеш. — Шенг жестикулираше с лявата си ръка, а дясната бавно пъхна под масата. — Ела и отдай почит на Гоминдана — заповяда той.

Пратеникът се приближи до министъра. Направи нисък поклон и пое лявата ръка на великия мъж. Шенг вдигна дясната си ръка, в която блесна пистолет.

Оръжието гръмна, като буквално отнесе главата на пратеника. Малки парченца от черепа и мозъчната тъкан заплуваха между лилиите в езерото. Армейският офицер се появи в коридора.

— Изнесете го — заповяда Шенг. — Той чу твърде много, научи твърде много… позволи си твърде много.

— Разбира се, министре.

— И се свържи с човека в Макао. Имам инструкции, отнасящи се до него, с които трябва да се съобрази веднага, още преди да е угаснал огънят в Кулон. Искам го тук.

Офицерът се приближи до мъртвия куриер, а Шенг рязко стана от стола си и бавно отиде до ръба на езерцето. Лицето му се освети от подводните светлини. Той заговори отново с монотонен, но многозначителен глас.

— Скоро целият Хонконг и териториите — каза той, загледан в една лилия — ще бъдат част от Китай.

— Вие ни водите, министре — каза офицерът с очи, излъчващи огромна преданост. — Ние ви следваме. Обещаният от вас поход започна. Завръщаме се при нашата Майка и земята отново ще ни принадлежи.

— Да, ще ни принадлежи — съгласи се Шенг Чу Янг. — Никой не може да ни отрече, никой не може да ме отрече.