Превъзходството на Борн

36.

Звънът на телефона стресна голата жена в леглото и тя бързо се изправи. Мъжът до нея се пробуди с впечатлението, че някой го безпокои посред нощ или по-точно в ранните часове на утринта. Изражението на облото му азиатско лице обаче показваше, че такива случаи не бяха рядкост. Той се пресегна за телефона до леглото.

— Wei — каза меко.

— Macao lai fianhua — отговори телефонистът в щаба на Гуангдонгския гарнизон.

— Свържете ме с промяна на честотата и изключете всички уреди за записване.

— Готово, полковник Су.

— Ще трябва лично да се уверя — каза Су Янг и като седна, извади малък четвъртит предмет.

— Не е необходимо.

— Необходимо е. — Су Янг приближи предмета до микрофона в слушалката и натисна бутона. Ако по линията имаше някакво засичане, уредът щеше да реагира незабавно. Сега той запищя за секунда и спря. — Давай Макао — каза полковникът.

— Bon soir, mon ami5 — каза гласът от Макао, а френският беше знак, че на телефона е двойникът.

— Vous? — въздъхна Су озадачен. — Attendez!6 — Той се обърна към жената. — Вън. Изчезвай. Вземи си дрехите и ги облечи в коридора. Дръж вратата отворена, за да мога да те виждам.

— Дължиш ми пари! — извика ядно жената. — Дължиш ми парите за още два пъти и двойна такса за онази, другата работа!

— Ще ти платя, като не уволня съпруга ти. Сега изчезвай! Махни се или с мъжа ти ще опъвате уши от глад!

— Наричат те Свинята — каза жената, грабна дрехите си и тръгна към вратата на спалнята, където се обърна отново. — Свиня!

— Вън!

След секунда Су се върна към разговора, като продължи на френски:

— Какво става? Съобщенията от Пекин са невероятни! Също и новините от летището в Шенцзен. Той те е пленил!

— Той е мъртъв — каза гласът от Макао.

— Мъртъв?

— Застрелян от собствените си хора с повече от петдесет куршума в тялото.

— А ти?

— Приеха моята история. Аз бях невинен заложник, взет от улицата и използван за примамка. Отнасяха се добре с мен и ме държаха настрана от пресата по мое настояване. Вестникари и хора от телевизията се бяха скупчили около мястото, така че ще прочетеш всичко в утрешните вестници.

— Боже, какво се е случило?

— Имението във „Виктория Пийк“. Част от консулството и много потайно място. Затова трябва да се свържа с твоя първи водач. Научих някои работи и той трябва да знае за тях.

— Кажи ми ги.

„Убиецът“ се изсмя.

— Тази информация се продава, не я давам ей така — особено пък на свине.

— Ще бъдеш подсигурен — настоя Су.

— Виж, това не ми трябва.

— Какво искаш да кажеш с „първи водач“? — попита полковникът, като не обърна внимание на забележката.

— Главният тип, вождът, големият петел — каквото ти дойде наум. Той беше човекът в онзи резерват, който говореше, нали? Този, който използваше меча си толкова ефективно, лудият пуяк с късата коса, онзи, когото предупредих за тактиката на забавяне на Французина…

— Как се осмеляваш? Ти си му казал?

— Питай го. Казах му, че нещо не е наред, че Французина го будалка. Господи, аз трябваше да платя за това, че той не ме послуша! Трябваше да заколи онова френско копеле, когато му казах! Сега му съобщи, че искам да говоря с него!

— Дори аз не говоря с него — каза полковникът. — Свързвам се с негови подчинени, като използвам кодовите им имена. Истинските им не знам…

— Искаш да кажеш хората, които долитат при мен в планината в Гуандонг, за да ме посрещнат и да ми възложат задачите? — прекъсна го Борн.

— Да.

— Не искам да говоря с никой от тях! — избухна Джейсън, влязъл в ролята на собствения си двойник. — Искам да говоря с онзи човек! И за него ще е по-добре, ако поиска да ме чуе.

— Ще говориш първо с другите, но дори и за тях трябва да имаш сериозни причини. Би трябвало да го знаеш вече.

— Добре, ти можеш да бъдеш куриерът. Аз бях при американците за около три часа и се оказах изведнъж зад най-голямото прикритие, което съм виждал през живота си. Те дълго ме разпитваха и аз им отговарях открито — няма нужда да ти казвам, че навсякъде в Хонконг имам хора, които ще потвърдят, че съм бизнесмен или че съм бил при тях по определено време — независимо кой се обажда.

— Няма нужда да ми казваш — рече Су Янг. — Просто ми дай съобщението, което да предам. Говорил си с американците. После какво?

— Също и слушах. Тия от колонията имат глупавия навик да говорят много помежду си в присъствието на други.

— Сега чувам гласа на британското превъзходство.

— Прав си, по дяволите.

— Продължавай, моля те.

— Този, който ме плени и който беше убит от американците, беше също американец.

— Е?

— Убийствата носят моя почерк, а името има дълга история. Човекът се казва Джейсън Борн.

— Знаем това. И?

— Той е истинският! Гонят го повече от две години.

— И какво?

— Имаше и други в онази стая с американците. Китаец от Тайван, който каза, че те се противопоставят на повечето от водачите в тайните общества в Гуоминдана. Бяха много ядосани. Струва ми се, че бяха и изплашени. — Борн замълча.

— Да, продължавай! — подкани го полковникът с тревога в гласа.

— Говориха и за други неща. Непрекъснато споменаваха някакъв човек на име Шенг.

— Aiya!

— Това е съобщението, което трябва да подадеш, ще чакам отговор в казиното след три часа. Ще изпратя някой, който да го прибере, а ти не прави глупости. Имам хора, които ще започнат да буйстват при първата моя дума. При евентуална намеса твоите хора ще бъдат изнесени с краката напред.

— Още помним историята в Цим Ша Цуй преди три седмици — каза Су Янг. — Петима от враговете ни убити в задната стая, а в цялото казино вълна от насилие. Сега няма да има никаква намеса; не сме глупаци, когато въпросът опира до теб. Често се чудим дали истинският Джейсън Борн е наполовина толкова резултатен, колкото е неговият двойник.

— Никога не е бил. — „Какви възможности има за създаване на безредие в случай, че хората на Шенг се опиат да ти поставят капан? Кажи, че ще бъдат убити. Няма нужда да поясняваш. Те сами ще се досетят…“ — Един въпрос — каза Джейсън с истински интерес. — Откъде ти и твоите хора си вадите заключението, че аз не съм оригиналът?

— От пръв поглед — отговори полковникът. — Годините оставят своя отпечатък, нали? Тялото може да запази пъргавината си, но лицето е набраздено от времето — това е неизбежно. Твоето лице не може да бъде на човека от „Медуза“. Беше преди петнайсет години, а ти си най-много на трийсет и пет. „Медуза“ не вербуваше деца. Ти си превъплъщението на Французина.

— Паролата ще бъде „криза“ и имаш три часа, за да предадеш съобщението — каза Борн и затвори телефона.

— Това е лудост! — Джейсън излезе от стъклената кабина в Телефонната палата и ядосано погледна към Макалистър.

— Направихте го много добре — каза аналитикът, като записваше в бележника си. — Аз ще платя сметката. — Заместник-секретарят тръгна към гишето, където се приемаха таксите за международни обаждания.

— Не разбирате какво става — продължи Борн, изправен до Макалистър. — Няма да го бъде. Твърде непоследователно и прекалено очевидно е, за да може някой да се хване.

— Ако искахте направо среща, щях да се съглася с вас, но не е така. Помолихте единствено за телефонен разговор.

— Помолих го да признае, че той е центърът на проклетия заговор!

— Ще ви цитирам отново — каза Макалистър и подаде сметката си на гишето заедно с няколко банкноти. — Той не може да си позволи да не отговори. Трябва да го направи. В този случай не стратегията ви обезсърчава, мистър Борн, защото в основата си това е вашата стратегия. Ядосва ви, че този, който я прилага, съм аз, а не вие. Защото както и Хавиланд мислите, че аз не съм способен.

— Не мисля, че сега е най-подходящото време да се правите на Джон Уейн! Ако се провалите, вашият живот е последното нещо, което ще ме интересува. Далечният изток и светът са някак си по-важни.

— Няма начин да се проваля. Казах ви, дори да претърпя неуспех, провал няма да има. Шенг ще загуби независимо дали ще живее или не. След седемдесет и два часа китайското консулство в Хонконг ще се увери в това.

— Една предварително обмислена саможертва е нещо, което твърдо не одобрявам — каза Джейсън, когато излязоха на улицата. — Един илюзорен героизъм винаги обърква всичко. Освен това вашата така наречена стратегия издава гнилата миризма на капан. Те ще я подушат!

— Така щеше да бъде, ако с Шенг преговаряхте вие, а не аз. Казвате, че е непоследователно, че това са действията на аматьор. Чудесно. Когато Шенг ме чуе по телефона, за него всичко ще си дойде на мястото. Аз съм озлобеният аматьор, човекът, който никога не е поемал действията в ръцете си, първокласният бюрократ, задушен от системата, за която е жертвал толкова много. Зная какво правя, мистър Борн. Просто ми дайте оръжие.

Молбата не беше трудна за изпълнение. Не много далеч, на „Руа да Лорчас“, се намираше бившето жилище на Д’Анжу, където имаше малък арсенал — професионалната екипировка на Французина. Въпросът беше само в това да се отиде дотам и да се подберат най-лесно разглобяемите оръжия, които да направят преминаването на границата при Гуандонг по-малко рисковано. Но всичко отне повече от два часа, след като Джейсън подаваше оръжие след оръжие на Макалистър и наблюдаваше отстрани лицето му. Крайният избор беше пистолет с най-малък калибър от арсенала на Д’Анжу. „Чартър Армс“, 22-ри калибър, със заглушител.

— Прицелете се в главата и изстреляйте най-малко три куршума в черепа. Само така ще бъде сигурно.

Макалистър преглътна, вторачен в оръжието, докато Джейсън избираше най-мощното, с възможно най-малкия размер. За себе си избра три автоматични пистолета КГ-9, които работеха с по-голям пълнител от обичайните.

С оръжията, скрити под връхните дрехи, влязоха в полупразното казино „Кам Пек“. Часът беше 3,35 сутринта. Приближиха се до махагоновия бар и Борн седна на мястото, което беше заел при предишното си идване. Заместник-секретарят се настани през четири столчета встрани. Барманът позна щедрия клиент, който му беше дал близо едноседмична заплата във вид на бакшиш. Той го поздрави като стар познат.

— Nei hu a!

— Mchoh la. Mgoi — отвърна Джейсън с думите, че е добре със здравето.

— Английско уиски, нали? — попита барманът, сигурен, че точната му памет ще доведе до възнаграждение.

— Казах на приятели от казино „Лисабон“, че трябва да говорят с теб. Мисля, че си най-добрият в цяло Макао.

— „Лисабон“? Ето там са истинските пари. Благодаря ви, сър! — Барманът изприпка, за да налее на Джейсън питие, чийто грамаж би умъртвил легионите на Цезар. Борн кимна, без да продума, и мъжът неохотно се обърна към Макалистър. Джейсън видя, че аналитикът си поръча бяло вино, плати точната сума и я записа в тефтера си. Барманът сви рамене, наля виното с кисела физиономия и отиде в центъра на бара, като следеше с очи любимия си клиент.

Стъпка първа.

Той беше тук! Добре облеченият китаец в тъмен костюм, ветеранът на бойните изкуства, човекът, с когото той се беше бил в тъмната алея и който го беше завел до хълмовете на Гуандонг. При тези обстоятелства полковник Су Янг не поемаше никакви рискове. Тази вечер той използваше най-благонадеждните канали. Никакви старци, никакви курви.

Мъжът мина бавно покрай няколко маси, сякаш избираше къде да опита късмета си. Стигна до пета маса и след като наблюдава раздаването на картите повече от три минути, небрежно седна и извади от джоба си пачка банкноти. Между тях, помисли си Джейсън, имаше бележка с думата „криза“. След двайсет минути наконтеният китаец поклати глава, прибра си парите в джоба и стана от масата. Той беше връзката с Шенг! Той знаеше как се преминава между Макао и границата Гуандонг, а Джейсън знаеше, че трябва да направи контакт с него, и то по най-бързия начин! Погледна към бармана в другия край на бара и след това към Макалистър.

— Аналитик! — рязко се обърна към него. — Стойте тук!

— Какво ще правите?

— Отивам да поздравя майка си! — Джейсън слезе от високия стол и тръгна към вратата, откъдето беше излязъл китаецът. Като мина покрай бармана, му каза на кантонски:

— Връщам се веднага.

— Няма проблеми, сър.

Отвън на улицата Джейсън проследи наконтения мъж, докато след няколко преки онзи зави в слабо осветена улица и се приближи към празна паркирана кола. Той нямаше да се срещне с никого, беше оставил съобщението и сега се измъкваше от района. Джейсън се затича напред и докато мъжът отваряше вратата на колата, го хвана за рамото. Китаецът се извъртя и опитният му ляв крак направи движение като камшик. Джейсън отскочи назад и вдигна ръце примирително.

— Хайде да не започваме пак — каза на английски, тъй като си спомни, че човекът го говореше след дълго и качествено обучение при португалски монахини. — Раните от предишното сбиване още ме болят.

— Aiya! Ти! — Китаецът направи същото движение с ръце. — Оказвате ми чест, която не заслужавам. Онази нощ ме победихте и през последвалата седмица тренирах по шест часа на ден, за да подобря формата си. Тогава ме победихте. Но сега няма да можете.

— Като се вземе предвид възрастта ти и моята възраст, трябва да ти кажа, че не ти беше битият. Костите ме боляха повече от твоите и съм далеч от мисълта да проверявам формата ти след тренировките. Ще ти платя много пари, без да се бия с теб. Приеми, че умирам от страх.

— Не и вие, сър — каза азиатецът и се ухили. — Вие сте много добър.

— Да, аз, сър — отвърна Джейсън. — Ти ме изплаши и заедно с това ми направи голяма услуга.

— Вие ми платихте добре. Много добре.

— Сега ще ти платя още по-добре.

— Съобщението за вас ли беше?

— Да.

— Тогава сте заели мястото на Французина?

— Той е мъртъв. Убит от хората, които изпращат съобщението.

Китаецът придоби объркан вид, дори се натъжи.

— Защо? — попита той. — Служеше им добре и беше стар. По-стар и от вас.

— Благодаря много.

— Предал е тези, на които служи?

— Не, беше предаден.

— Комунистите?

— Гуоминдана — каза Борн, поклащайки глава.

— Dong wu! Те са по-лоши от комунистите. Какво искате от мен?

— Ако всичко върви както трябва, ще искам същото, което и преди, но този път и ти ще трябва да бъдеш с мен. Искам да наема чифт очи.

— Искаш да отидеш в хълмовете на Гуандонг?

— Да.

— Тогава ти трябва помощ за преминаване на границата, нали?

— Не, ако ми намериш някой, който да премести снимка от един паспорт в друг.

— Най-простата работа. И дете може да го направи.

— Добре. Тогава стигаме до желанието ми да наема твоите очи. Има известен риск, но не голям. Ще ти бъдат платени двайсет хиляди американски долара. Миналият път ти платих десет, сега двойно.

— Aiya! Цяло състояние! — Китаецът замълча и погледна Джейсън в очите. — Рискът сигурно е огромен.

— Ако възникне проблем, ти ще се измъкнеш. Ще оставим парите тук, в Макао, но ще можеш да ги получиш само ти. Съгласен ли си, или да потърся друг?

— Тук са ястребовите очи. Другаде не търси.

— Ела с мен до казиното. Почакай отвън и аз ще се върна със съобщението.

Барманът с удоволствие изпълни молбата на Джейсън. Малко се учуди при думата „криза“, която трябваше да се използва, докато Джейсън му обясни, че е име на състезателен кон. Той занесе бележката с питието за играча от пета маса и се върна със запечатан плик под своя поднос. Джейсън гледаше внимателно към съседните маси, докато се осъществи размяната, търсеше дебнещи погледи и следящи лица, но такива нямаше. Цветът на сакото на бармана се сливаше с лилавия цвят на саката на всички келнери, така че това не можеше да привлече вниманието на околните. Според инструкциите подносът беше поставен между Борн и Макалистър. Джейсън извади цигара от своя пакет и под бара скришом му подаде кутия кибрит. Преди обърканият заместник-секретар да разбере какво става, Борн слезе от стола си и се приближи към него.

— Имате ли огънче, мистър?

Макалистър погледна кибрита, извади клечка, драсна я и я поднесе към цигарата. Джейсън се върна на мястото си, запечатаният плик беше у него. Той го отвори, извади листа и прочете напечатания на английски текст: Обадете се в Макао. 32-61-443.

Огледа се за автомат и изведнъж се сети, че никога до този момент не е използвал уличен телефон в Макао и не е запознат с монетите от португалската колония. Винаги малките камъчета обръщат колата. Той направи знак на бармана, който се приближи, преди Джейсън да беше сложил отново ръката си на бара.

— Да, сър? Още едно уиски?

— Не, благодаря. — Борн му плати в хонконгски пари. — Трябва да се обадя на човек тук, в Макао. Кажи ми къде има уличен автомат и ще те помоля да ме снабдиш с монети.

— Не мога да позволя на такъв фин джентълмен като вас да използва обикновен телефон. Между нас казано, струва ми се, че много от клиентите са заразно болни. — Барманът се усмихна. — Позволете ми, сър. Тук имам телефон, който е само за специални хора.

Преди Джейсън да възрази, пред него беше поставен телефон. Той избра номера под любопитния поглед на Макалистър.

— Wei? — каза женски глас.

— Инструктиран съм да се обадя на този номер — отговори Джейсън на английски. Мъртвият двойник не знаеше китайски.

— Ще се срещнем.

— Няма да се срещнем.

— Ние настояваме.

— Тогава се разкарайте. Познавате ме и може би се досещате, че искам да говоря с мъжа и само с него.

— Вие сте нахален.

— А вие сте идиотка. Такъв е и проповедникът с големия меч, освен ако не се съгласи да разговаря с мен.

— Осмелявате се…

— Това съм го слушал и преди. Да, осмелявам се. Той ще загуби много повече от мен. Той е само един клиент от моя все по-разрастващ се списък. Нямам нужда от него, но в момента смятам, че той има от мен.

— Искам причина, която може да бъде потвърдена.

— На ефрейтори не давам обяснения. Едно време бях майор. Може би не знаете?

— Няма защо да се обиждаме.

— Не виждам защо изобщо говорим. Ще се обадя пак след половин час. Предложете ми нещо по-добро, предложете ми човека. Ще позная дали се обажда той, защото ще задам въпроси, на които само той може да отговори. Чао, лейди. — Борн затвори телефона.

— Какво, по дяволите, правите? — попита Макалистър възбудено.

— Уреждам вашите слънчеви бани и се надявам, че имате лосион. Да се махаме оттук. След пет минути ме последвайте навън. Завийте вдясно от входа и вървете. Ние ще ви настигнем и ще ви качим.

— Кои?

— Има един човек, с когото искам да се запознаете. Млад мъж, който би трябвало да ви хареса. Облича се почти като вас.

— Друг човек? Да не сте луд?

— Не си вирете носа. Няма нужда да му разправяте какви изпити сте държали в колежа. Не, аз не съм луд. Просто наех подкрепление, в случай че бъда надхитрен.

Представянето беше кратко, без да се използват имена, но беше очевидно, че Макалистър се впечатли от широкоплещестия стегнат китаец.

— В някоя от тукашните фирми ли работите? — попита аналитикът, докато вървяха към пряката, където беше паркирана колата на китаеца.

— Всъщност, да. В собствената си фирма. Извършвам посреднически услуги за много важни личности.

— А той как ви намери?

— Съжалявам, сър, но надявам се, разбирате, че такава информация е поверителна.

— Господ да ми е на помощ — промърмори Макалистър и погледна към човека от „Медуза“.

— След двайсет минути ще ми трябва телефон — каза Джейсън от предната седалка. Обърканият заместник-секретар се настани на задната.

— Тогава те използват някой, който предава съобщенията? — попита китаецът. — С Французина много често действаха така.

— Той как им се обаждаше?

— Със закъснение. Казваше: „Остави ги да се потят.“ Мога ли да ви предложа да се обадите след час?

— Прав си. Наоколо има ли отворен ресторант?

— На улица „Меркадорес“.

— Имаме нужда от храна, а Французина беше прав — той винаги беше прав. Остави ги да се потят.

— Той се отнасяше много почтено с мен.

— Малко преди своя край стана красноречив и перверзен светец.

— Не разбирам, сър.

— Не е необходимо да разбираш. Но аз съм жив, а той не е, защото взе такова решение.

— Какво решение, сър?

— Че трябва да умре, за да остана аз да живея.

— Като в Светото писание. Монахините ни учиха на това.

— Не точно — каза Джейсън развеселен. — Ако имаше начин да се измъкнем, щяхме да го направим. Но изход нямаше. Той просто прие факта, че неговата смърт ще бъде моето избавление.

— Харесвах го — каза китаецът.

— Заведи ни в ресторанта.

Всичко, което Макалистър можеше да направи, беше да сдържа реакциите си. Това, което той не знаеше и Борн не желаеше да обсъжда на масата, го караше да се задушава. Два пъти се опита да си изясни кой препредава информацията и два пъти Джейсън го отряза, като му отправи предупредителни погледи. Някои факти бяха известни на китаеца, за други той не проявяваше любопитство в името на безопасността си.

— Почивката и храната — каза Борн замислено, след като привърши своето tian suan rou. — Французина казваше, че те са оръжия. Естествено, беше прав.

— Предполагам, че първото му е било необходимо повече, отколкото на вас, сър.

— Може би. Подобно на преподавател по военна история твърдеше, че повече битки са загубени от преумора, отколкото от по-малобройна артилерия.

— Много интересно — намеси се рязко Макалистър. — Но тук сме от доста време, а имаме задачи.

— Ще се справим с тях, Едуард. Ако сте напрегнат, помислете за тези преимущества. Французина казваше също, че обтегнатите нерви на противника са най-добрият съюзник.

— Вашият Французин започва да ми дотяга — каза ядосан Макалистър.

Борн погледна аналитика и подхвърли тихо:

— Никога не казвайте това. Не бяхте там. — Борн погледна часовника си. — Минал е повече от час. Да намерим телефон. — Той се обърна към китаеца. — Ще имам нужда от твоята помощ. Ти пъхни монетата, аз ще набера.

— Казахте, че ще се обадите след половин час! — изплю жената от другия край на линията.

— Трябваше да уредя една работа. Чакат ме и други клиенти и ми се струва, че не съм достатъчно нахален, като се вземе предвид вашето отношение. Ако само ще ми губите времето, имам си и други задължения, а вие ще отговаряте пред вашия човек, когато дойде тайфунът.

— Как ще стане това?

— О, лейди, не се занасяйте! Дайте ми сандък с повече пари, отколкото изобщо си представяте, и може да ви кажа. Все пак, едва ли. Обичам да имам длъжници на високи постове. След десет секунди ще затворя телефона.

— Моля ви. Ще се срещнете с човек, който ще ви отведе в къща на Гуя Хил, където има свръхмодерна комуникационна техника…

— И където една дузина от вашите разбойници ще ми разбият главата и ще ме изхвърлят на доктора да ме натъпче с опиати, та да разкажа всичко без пари! — Ядът на Борн беше престорен само наполовина; хората на Шенг бяха тези, които действаха като аматьори. — Ще ви кажа за друго свръхмодерно средство за комуникация. Нарича се телефон и не мисля, че щеше да има комуникации между Макао и гарнизона в Гуандонг, ако нямахте уреди за промяна на честотата на вълната. Разбира се, купили сте ги от Токио, защото, ако ги бяхте произвели вие, със сигурност нямаше да работят. Използвайте един от тях. Ще ви се обадя само още веднъж, лейди. Ще очаквам да ми дадете номера. Неговия номер. — Джейсън затвори телефона.

— Това е любопитно — каза Макалистър на няколко крачки от телефонния автомат. — Използвахте тоягата там, където аз бих използвал моркова.

— Използвах какво?

— На ваше място бих наблегнал на важната информация, която мога да им разкрия. Вместо това вие хвърляте заплахи, сякаш искате да се отървете по-бързо.

— Спестете ми тези лекции — каза Борн и запали цигара. — За ваше сведение направих и двете. Заплахата подчертава важността на информацията, а отърваването помага и на двете.

— Все пак усещам здравата логика. — Заместник-секретарят почти се усмихна. — Благодаря ви.

Джейсън погледна строго към човека от Вашингтон.

— Ако всичко това сполучи, ще можете ли да го направите, аналитико? Ще можете ли бързо да извадите пистолета и да натиснете спусъка? Защото, ако не можете, и двамата сме мъртви.

— Ще го направя — каза спокойно Макалистър. — В името на Далечния изток. В името на света.

— И за вашия звезден час. — Джейсън се огледа. — Да се махаме оттук. Не искам да използвам отново този телефон.

Покоят, който цареше във вътрешността на Нефритената кула, контрастираше с трескавата активност във вилата на Шенг Чу Янг. Причината за бъркотията не беше броят на хората — те бяха само петима, — а настъпилата възбуда. Министърът слушаше, докато влизащи и излизащи от градината носеха новините от последното развитие на събитията.

— Нашите хора потвърдиха историята, господине — извика униформен човек на средна възраст, който изтича от къщата. — Те са говорили с журналистите. Всичко е както го описа убиецът и дори фотографията на мъртвия е била доставена на вестниците.

— Намерете я — нареди Шенг. — Да се изпрати незабавно тук. Цялата тази работа е невероятна.

— Това вече се изпълнява — каза войникът. — Консулството е изпратило аташе до Южнокитайската информационна агенция. Ще пристигне след минути.

— Невероятно — повтори Шенг и очите му се спряха върху водните лилии в едно от изкуствените езера. — Симетрията е съвършена, сроковете преценени, което ще рече, че нещо не е наред. Някой е наложил този ред.

— Убиецът? — попита плахо един помощник.

— За какво? Той и представа си няма, че щеше да бъде труп, преди нощта да е отминала. Той смяташе, че е привилегирован, но ние го използвахме единствено за да хванем неговия предшественик, който беше разкрит от нашия човек в Специалния отдел.

— Тогава кой? — попита помощникът.

— Това е въпросът. Кой? Всичко е много примамливо, но въпреки това нескопосно. Явно не е дело на професионалист. Ако убиецът казва истината, той няма защо да се страхува от мен.

— Ето я, сър — извика млад човек, който изтича в градината, държейки снимка.

— Дайте я тук. Бързо! — Шенг я грабна и наклони към светлината на един от прожекторите. — Това е той! Няма да забравя това лице, докато съм жив! Операцията да продължи! Кажете на жената в Макао да даде на нашия убиец номера и изчистете линията от всички възможни подслушвания.

— Веднага, министре! — Телефонистът изтича обратно в къщата.

— Жена ми и децата ми — продължи Шенг Чу Янг дълбокомислено — вероятно ще бъдат разстроени от моето отсъствие. Нека някой от вас влезе да им обясни, че държавните работи ще ме лишат още за малко от тяхното любимо присъствие.

— Ще бъде чест за мен, господине — каза един от помощниците.

— Толкова страдат от служебните ми задължения. Те са същински ангели. Един ден ще бъдат възнаградени.

Борн докосна рамото на китаеца, след което посочи към светещата реклама на един хотел от лявата страна на улицата.

— Ще се регистрираме тук и ще отидем до някоя телефонна кабина в другия край на града. Окей?

— Хитро — каза китаецът. — Ако се обадим оттук, ще ни засекат веднага.

— Да, освен това трябва да си починем. Французина непрекъснато казваше, че сънят е оръжие. Господи, защо се повтарям?

— Защото сте вманиачен — отвърна Макалистър от задната седалка.

— Дали? Не съм.

Джейсън набра номера в Макао, като обаждането автоматично беше прехвърлено към линията в Нефритената кула в Китай, с променена честота на вълната. Докато Джейсън набираше, се обърна към Макалистър.

— Шенг говори ли френски? — попита бързо той.

— Разбира се — отговори заместник-секретарят. — Той води преговори с Ке Д’Орсе и знае езика на всеки, с когото преговаря. Това е една от силните му страни. Но защо не говорите мандарин? Вие го знаете.

— Десантчикът не го говореше, а ако говоря английски, Шенг ще се зачуди къде ми е отишъл британският акцент. Френският ще го прикрие, както стана и със Су Янг, а освен всичко това ще разбера дали говоря директно с Шенг. — Борн сложи кърпа върху микрофона на слушалката и след малко чу втори звън с ехо.

— Wei?

— Comme le colonel, je préfere le français.

— Shemma? — извика объркан глас.

— Fawen — Джейсън вмъкна китайската дума във френската си реч.

— Fawen? Wo buhui! — Мъжът поясни, че не говори на френски. Обаждането се очакваше. Бързо се намеси друг глас:

— Pourqui vous parlez français? — Това беше Шенг! Езикът не беше пречка Джейсън да разпознае напевния говор на оратора. Това беше министърът фанатик, който служеше на един безмилостен бог и който омайваше своята аудитория, преди да я нападне с огън и меч.

— Да кажем, че така се чувствам по-удобно.

— Много добре. Каква е тази невероятна история, която искате да ми разкажете? Лудостта, по време на която се използваха и имена?

— Разбрах, че говорите френски — прекъсна го Джейсън. Последва пауза, през която се чуваше дишането на Шенг.

— Вие знаете кой съм?

— Зная име, което за мен не значи нищо. Но на един друг човек то говори много. Някой, когото познавате от години. Той иска да разговаря с вас.

— Какво? — извика Шенг. — Предателство!

— Нищо такова. Ако бях на ваше място, щях да се вслушам в думите му. — Борн погледна към Макалистър; аналитикът кимна. — Той току-що ме погледна и прецени всичко. Знаете какво сполетя първото момче на Французина; главата му стана на решето.

— Какво сте направили?

— Вероятно най-голямата услуга, която някога сте получавали и за която очаквам да ми бъде платено. Ето вашия приятел. Той ще използва английски. — Борн подаде телефона на аналитика, онзи заговори веднага:

— Шенг, обажда се Едуард Макалистър.

— Едуард… — Изуменият Шенг Чу Янг не успя да завърши името.

— Това е неофициален разговор. Говоря изцяло за ваше и собствено благо.

— Вие… ме изненадвате, стари приятелю — каза министърът бавно, опитвайки се да събере мислите си.

— Ще прочетете за това във вестниците и ще го видите в новините на няколко телевизионни канала. Консулството искаше да изчезна за няколко дни и аз използвам най-рационално времето за това.

— Какво се е случило и как успяхте…

— Подобието в техния външен вид е прекалено очевидно, за да е съвпадение. Предполагам, че Д’Анжу е искал да размени легендарния си приятел срещу колкото се може повече неща. Както и да е, при създалата се паника във „Виктория Пийк“ и почти обезобразеното лице, никой не успя да забележи уникалната прилика. Но това значи, че никой не е познавал Борн. Аз го познавах.

— Вие?

— Аз го изгоних от Азия. Аз съм този, когото той трябваше да убие, и верен на перверзността си, той реши да го направи, като остави трупа на вашия убиец на „Виктория Пийк“. За мое щастие самонадеяността не му позволи да прецени способностите на вашия човек. След като стрелбата започна, нашият общ познат излезе по-храбър и го остави сам срещу дулата.

— Едуард, заляхте ме с поток от информация, не мога така бързо да я смеля. Кой е докарал Джейсън Борн обратно?

— Явно Французина. Надареният му ученик е избягал от него. Той е искал да отмъсти и е знаел кой може да му помогне най-качествено. Неговият колега от „Медуза“, истинският Джейсън Борн.

— „Медуза“! — прошепна Шенг с отвращение.

— Независимо от репутацията й в тази организация е налице голяма лоялност.

— Какво ви кара да правите прибързаното заключение, че имам нещо общо с човека, когото наричате убиец…

— Моля ви, Шенг — прекъсна го Макалистър. — Твърде късно е да отричате. Щом се обадихте. Но аз ще отговоря на вашия въпрос. Това се виждаше в схемата на няколко убийства. Започна с убийството на китайския вицепремиер в Цим Ша Цуй и четирима други. Всички те бяха ваши врагове. Другата вечер на Кай Так двама от вашите опозиционери в китайската делегация станаха жертва на бомбен атентат. Освен това подземният свят гъмжи от слухове — както винаги, — че се предават бързи съобщения между Макао и Гуандонг, съобщения за свързани с тези случаи могъщи хора в Пекин и по-специално един човек — министър, разполагащ с неограничена власт. И накрая досието… То даде отговора. Вие.

— Едуард, какво е това? Какво досие? Защо изобщо е този неофициален и безсмислен разговор?

— Мисля, че знаете.

— Много сте остроумен. Защо щях да ви питам тогава?

— Шенг, аз съм отличен бюрократ, когото държат винаги зад кулисите…

— Истина е, че очаквах да направите по-добра кариера. Вие осигурявахте много повече от думите и ходовете на вашите хора по време на преговорите. И всеки знае, че свършихте блестяща работа в Хонконг. По времето, когато си тръгнахте, влиянието на Вашингтон в територията се засили значително.

— Решил съм да се пенсионирам, Шенг. Дадох двайсет години от живота си на моето правителство, но смъртта си няма да му дам. Не искам да ме застрелят от засада или да ме вдигнат във въздуха. Дойде моментът и аз да спечеля нещо за семейството си и за себе си. Времената се променят, хората също, животът е скъп. Пенсията и перспективите ми ще бъдат много по-мизерни, отколкото заслужавам.

— Напълно съм съгласен с вас, Едуард, но какво общо има това с мен? Ние правихме компромиси, бяхме противници — като в съдебна зала, но никога не сме стигали до разрешаване на проблемите с помощта на насилие. И каква, за Бога, е тази лудост да ме споменават като един от чакалите на Гуоминдана?

— Спестете ми го. — Аналитикът погледна към Джейсън. — Това, което чухте от устата на нашия общ познат, бяха мои думи, не негови. Името ви никога не е било споменато във „Виктория Пийк“ и по времето, докато разпитвахме вашия човек, не присъстваха никакви тайванци. Съобщих тези думи на вашия човек, защото в тях имаше известна истина по отношение на вас. Що се отнася до името ви, то се знае само от тесен кръг и не напуска очертанията му. Името ви е в споменатото от мен досие, заключено в офиса ми в Хонконг. На корицата пише „свръхсекретно“. Има само едно копие на това досие, което е скрито във вашингтонски сейф, и човекът, който може да разполага с него, съм единствено аз. Естествено, ако се случи нещо неочаквано, да кажем самолетна катастрофа или бъда убит, или пък изчезна — тогава то ще бъде прехвърлено в Националния съвет за сигурност. Информацията от това досие, ако попадне в погрешни ръце, ще се окаже катастрофална за целия Далечен изток.

— Едуард, откровената ви, макар и непълна информация започва да ме интригува.

— Да се срещнем, Шенг. И носете пари, огромна сума американски долари. Нашият общ познат ми каза, че има някакви хълмове в Гуандонг, където той се среща с вашите хора. Бъдете там утре между десет вечерта и полунощ.

— Трябва да ви откажа, мой съпернико и приятелю. Никакви облаги не ми предложихте.

— Ще унищожа и двете копия на досието. Изпратиха ме тук, за да проверя дали една история, дошла от Тайван, е вярна — история толкова гибелна, че само намекът за нея би задвижил верига от ужасяващи събития. Аз смятам, че историята е достоверна, и ако съм прав, всички следи водят към моя китайски колега от китайско-американските преговори. Това е последната ми задача, Шенг, а няколко думи от моята уста могат да премахнат досието от лицето на земята. Просто ще дам да се разбере, че информацията в досието е напълно невярна и много опасна, съчинена от враговете ви в Тайван. Малкото хора, които я знаят, искат да вярват в това. Тогава досието ще бъде изгорено. Същата съдба очаква и неговото копие във Вашингтон.

— Все още не сте ми казали защо трябваше да изслушам всичко това?

— Синът на тайпан от Гуоминдана би знаел причините. Водачът на заговор в Пекин би знаел. Човек, който може да бъде разкрит и обезглавен утре, със сигурност ги знае.

Паузата беше дълга, дишането от другата страна на линията учестено. Накрая Шенг проговори:

— Хълмовете на Гуангдонг. Той знае къде.

— Само един хеликоптер — каза Макалистър. — Вие и пилотът, никой друг.