Превъзходството на Борн

22.

Мари лежеше в тясното легло, с поглед, вперен в тавана. Сутринта отминаваше и слънчевите лъчи струяха през прозорците, на които нямаше никакви щори, затова в малката стая беше невероятно горещо. Потта се стичаше по лицето й, скъсаната блуза прилепваше към мократа й кожа. Още първите слънчеви лъчи я бяха събудили; малкото сън през нощта беше наситен с кошмари. Сега знаеше, че времето отново ще спре до момента, в който Кетрин й се обади. Късно снощи тя беше телефонирала и бе събудила Мари само за да й съобщи загадъчно, че са се случили някои необикновени неща, които щели да доведат всичко до успешен край. Срещнала се с някакъв човек, забележителен човек, който можел да помогне. Мари трябваше да стои до телефона в случай, че има някакви новини. „Първата ми задача сутринта ще е да ти се обадя, скъпа“ — каза Стейпълс и бързо затвори.

Тя не се обади до 8,30, не се обади до 9,00; когато часовникът показа 9,36, Мари загуби търпение. Беше набрала домашния телефон на Стейпълс в Хонконг, където никой не отговори, и сега опита отново, за да се увери, че не е сгрешила номера. Никой. Объркана, тя се обади в консулството.

— Старшата служителка Стейпълс, моля. Аз съм нейна приятелка от Министерството на финансите в Отава. Бих искала да я изненадам.

— Връзката е чудесна.

— Но аз не съм в Отава, аз съм тук — каза Мари, представяйки си лицето на приказливата телефонистка.

— Съжалявам, мила, но мисис Стейпълс е извън сградата и не е казала къде отива. Честно казано, шефът също я търси. Защо не ми дадеш номера…

Мари бавно остави слушалката на вилката и усети нарастваща паника. Вече минаваше 10,00, а Кетрин ставаше рано. „Първата задача за сутринта“ можеше да означава всяко време между 7,30 и 9,30, но не и 10,00 часа — не и при тези обстоятелства. Дванайсет минути по-късно телефонът иззвъня.

— Мари?

— Кетрин, добре ли си?

— Да, разбира се.

— Но ти каза, че преди всичко друго ще ми позвъниш. Вече полудявам от притеснение! Можеш ли да говориш?

— Да, обаждам се от уличен телефон…

— Какво има? Кой е човекът, с когото си говорила?

Настъпи пауза. Положението стана неловко, но Мари не знаеше защо.

— Искам да не се тревожиш, скъпа — каза Стейпълс. — Не се обадих по-рано, защото ти имаше голяма нужда от почивка. Може би зная отговорите, които искаш да чуеш, и трябва да ти кажа, че нещата не са така ужасни, както ти си мислиш. Бъди спокойна.

— Но, Господи, аз съм спокойна или поне все още мога да мисля нормално! За какво, по дяволите, говориш?

— Мога да ти кажа, че съпругът ти е жив.

— А аз мога да ти кажа, че много добре се справя с това, което му се налага да върши. Не ми съобщаваш нищо ново!

— След малко ще дойда да те видя. Движението е кошмарно както обикновено, дори по-лошо заради Силите за сигурност, охраняващи британско-китайската делегация, но мисля, че пътуването няма да ми отнеме повече от час-два.

— Кетрин, искам да получа отговорите!

— Аз ти ги нося, поне част от тях. Почини си, Мари, опитай се да се отпуснеш. Всичко е наред. След малко ще бъда при теб.

— А този човек — попита Мари с жален глас, — той с теб ли ще бъде?

— Не, ще бъда сама, с мен няма да има никой. Искам да говорим. Него ще видиш по-късно.

— Чудесно.

Гласът на Стейпълс ли беше? Мари се замисли за това, след като затвори. Тази Кетрин не й каза нищо съществено, въпреки че се обаждаше от уличен автомат. Доколкото Мари я познаваше, тя би се опитала на всяка цена да смекчи страховете и тревогите на приятел, ако имаше конкретни факти, които да предложи за утеха. Поне малка част от важната информация, ако цялата история е твърде сложна. Жената на Дейвид Уеб го заслужаваше! Вместо това й се говореше дипломатично, но без никакво отношение към същината на случилото се. Кетрин я пазеше, поемаше огромни рискове и Мари знаеше, че би трябвало да изпита благодарност, вместо това обаче тя изпитваше все по-големи съмнения.

Отиде в малката кухня, пусна чешмата и потърси чаша. Водната струя беше слаба и тя наблюдаваше разсеяно, докато чашата се напълни. Затвори крана, изпи хладката вода и се върна в стаята. Застана на вратата и хвърли поглед наоколо, разбирайки гротескния вид на своето убежище. То беше килия, наистина спретната, но все пак килия в някой отдалечен затвор. Дори по-лошо, беше форма на действителен строг тъмничен затвор. Отново беше изолирана с мислите и страховете си. Отиде до прозореца, както би могъл да направи всеки затворник, и погледна света отвън. Това, което видя, беше продължение на нейната килия; и на тази гъмжаща от народ улица тя не се чувстваше свободна. Беше свят, който не познаваше и който не се отнасяше гостоприемно към нея, сякаш тя беше ужасен натрапник, дето нито може да разбере, нито да бъде разбран. Беше сама и тази самота я влудяваше.

Напълно безчувствено Мари погледна към улицата. Улицата? Но ето я и нея! Кетрин! Тя стоеше до сива кола и разговаряше с някакъв мъж. Обърнаха глави и погледнаха към трима мъже, застанали до друга кола на около десет крачки зад тях. И петимата се набиваха на очи, защото нямаше други като тях по цялата улица. Те бяха хора от Запада сред море от китайци, чужденци на непознато място. По начина, по който кимаха с глави, личеше, че са развълнувани, загрижени за нещо. Гледаха във всички посоки и особено към сградата, в която се намираше Мари. Трима от мъжете бяха ниско подстригани като тези… от военноморските сили. Американските военноморски сили!

Човекът, с когото говореше Кетрин, беше цивилен, ако се съдеше по косата му. Той говореше бързо, като размахваше показалец във въздуха… Мари го познаваше! Беше човекът от Държавния департамент, който дойде да ги види в Мейн! Заместник-секретарят с мъртвешки поглед, който разтриваше слепоочията си. Макалистър! Значи той е човекът, с когото Кетрин беше говорила.

Изведнъж буквите от ужасния, безумен ребус започнаха да се подреждат в съзнанието й, докато наблюдаваше сцената долу. Двама моряци от застаналите до втората кола прекосиха улицата и се разделиха. Единият отиде при Кетрин и размени няколко думи с Макалистър, след което се затича и извади от джоба си малка радиостанция. Стейпълс каза нещо на заместник-секретаря и вдигна очи към прозореца на апартамента. Мари бързо се дръпна назад.

„Ще бъда сама, с мен няма да има никой.“

Чудесно.

Това беше капан! Кетрин Стейпълс не беше приятел, тя бе враг! Мари разбра, че трябва да се спасява. За Бога, бягай! Грабна чантата си с парите и за секунда погледът й се спря върху копринените дрехи, които Кетрин беше купила за нея. Грабна каквото й попадна под ръка и излезе тичешком от апартамента. Видя два коридора, първият минаваше по ширината на сградата и свършваше със стълба от дясната страна, която водеше направо на улицата, а вторият коридор пресичаше първия по средата и образуваше „Т“. Той водеше към врата в задната част. Зад нея имаше второ стълбище, което се използваше за изхвърляне на боклука в контейнерите в задния двор. Кетрин небрежно беше посочила стълбата, обяснявайки, че според наредбата е забранено изхвърлянето на смет на улицата, която е главната артерия на Туен Мун. Мари изтича по коридора към задната врата и я отвори. Нададе сподавен вик, стресната от присъствието на старец, който стоеше клекнал и държеше в ръка метла. Той премигна и поклати глава. Лицето му издаваше силно любопитство. Мари застана на тъмната площадка, а китаецът влезе в коридора, минавайки покрай нея; тя задържа вратата леко отворена в очакване Кетрин да се появи от предните стълби. Ако след като намереше апартамента празен, изтичаше обратно към стълбата, за да слезе при Макалистър и хората от военноморските сили, Мари можеше да влезе в апартамента и да вземе останалите дрехи, които Стейпълс й беше купила. В бързината не искаше да губи нито миг, за да рови в килера, където Кетрин ги беше закачила между многото други дрехи. Сега помисли за тях. Не можеше да си представи да тича по улиците с тази скъсана блуза и мръсните си панталони. Но нещо не беше наред. Старецът! Той не помръдваше и се взираше в тесния отвор на вратата.

— Махай се! — прошепна Мари.

Стъпки. Чаткане на високи токчета по металната стълба в предната част на сградата. Беше Стейпълс, тя щеше всеки момент да се появи зад ъгъла.

— Deng yi deng! — излая старият китаец, застанал неподвижен до метлата си, със закован в нея поглед. Мари почти затвори вратата, като сега гледаше през съвсем тесен процеп.

Стейпълс се появи и хвърли любопитен поглед към стареца, явно чула ядосания му писклив гласец. Тя продължи към апартамента; Мари чакаше и туптенето на сърцето й сякаш ехтеше из мрачното стълбище. Изведнъж се чуха викове и истерични молби.

— Не! Мари! Мари, къде си? — Стъпките промениха звука си; токчетата удряха по настилката в коридора. Кетрин зави зад ъгъла и се затича към стария китаец и вратата, зад която беше тя. — Мари, не е това, което си мислиш! За Бога, спри!

Мари Уеб се обърна и се спусна по тъмните стълби. Няколко етажа по-надолу се отвори някаква врата, през която нахлу слънчева светлина, после се затвори по същия внезапен начин. В краткия момент, през който се процеди светлината, се видя фигура в тъмен костюм, която пъргаво влезе — моряк, стоящ на пост. Мъжът се затича нагоре по стълбите; Мари спря на втората площадка и клекна. Морякът стигна до най-горното стъпало преди площадката, като се държеше с ръка за парапета. Мари се изправи и го удари в лицето, изуменият войник се олюля и загуби равновесие. Мари заби рамото си в гърдите му и той се изтърколи надолу по стъпалата. Тя мина покрай тялото му и чу същите молби, този път идващи отгоре.

— Мари! Мари! Зная, че си ти! За Бога, чуй ме!

Тя изскочи от вратата и побягна по задната уличка. Така започна един кошмар — този път разиграващ се под силното слънце на Туен Мун. Тичайки зад сградите, Мари усети как платнените й обувки отново се пълнят с кръв. Спря до контейнерите за отпадъци, бързо събу зеления панталон и го хвърли в най-близкия, загърна се в една от роклите, които носеше, и тичешком продължи вляво по малката уличка, водеща към главния булевард. Излезе на булеварда и се вля в човешкия поток. Бързо го пресече и мина от другата страна.

— Ето там! — извика мъжки глас. — Високата!

Преследването започна отново, но този път беше различно. След нея хукна човек и пресече платното, но беше спрян от някаква количка, застанала на пътя му, опита се да я избута встрани, успя обаче само да си напъха ръцете в тенджери с вряща мазнина. Той извика от болка, обърна количката, същевременно собственикът се нахвърли върху него, явно искайки обезщетение.

— Ето я кучката!

Мари чу думите зад себе си, а отпред видя тълпа жени, тръгнали на пазар. За да ги избегне, зави вдясно и тръгна по друга пряка, но изведнъж разбра, че тя няма изход. В дъното се виждаше стената на китайски храм. И отново се случи нещо странно. Петима млади мъже, облечени в полувоенни дрехи, изскочиха от един вход и й направиха знак да мине.

— Американски престъпник! Американски крадец! — викаха те, посрещайки късо подстригания моряк, който я гонеше, застанаха на пътя му и скръстиха ръце.

— Махайте се, свини такива! — извика морякът. — Махайте се или ще ви опандизя всичките! Това не е ваша работа.

— Страхувам се, че е точно обратното — обади се глас отзад. — И причините за това не са ви известни.

— Дяволи! — Морякът се облегна на стената, останал без дъх, и погледна усмихващите се лица пред себе си.

— Lai — каза една жена на Мари и й посочи врата без дръжка. — Xiao xin. Фнимааа-тел-но.

— Внимателно? Разбирам.

Човек в бяла престилка отвори вратата и Мари се шмугна вътре, изведнъж усетила острия полъх на студен въздух. Намираше се в обширен хладилник, където на куки от тавана висяха огромни бутове, осветени от мъждивата червена светлина на крушки с предпазители от телена мрежа. Човекът с престилката постоя цяла минута, долепил ухо до вратата. Мари се уви с роклята от изкуствена коприна и се обгърна с ръце поради острия студ, който беше още по-непоносим след смазващата жега отвън. Накрая човекът й направи знак да го последва и тя се запровира между бутовете, докато стигнаха до входа на големия хладилник. Китаецът дръпна металната дръжка, отвори вратата и кимна на Мари да мине. Сега тя се намери в дълга, тясна и празна месарница. Спуснатите бамбукови щори спираха силното обедно слънце. Пред единия прозорец стоеше мъж с бяла коса, който направи знак на Мари да се приближи. Тя отново изпълни това, което се искаше от нея, и забеляза странен венец от цветя, закачен от вътрешната страна на входната врата, която явно беше заключена.

Мъжът подкани Мари да погледне през прозореца. Тя раздалечи две от бамбуковите пръчки и пое рязко въздух, изненадана от сцената, която се разиграваше вън. Нейното издирване беше достигнало кулминацията си. Морякът с опарените ръце ги размахваше ожесточено във въздуха, докато обикаляше от магазин в магазин по отсрещната страна на улицата. Видя Кетрин Стейпълс и Макалистър разгорещено да спорят с тълпа китайци, които очевидно протестираха срещу начина, по който чужденците смущаваха мирния живот в Туен Мун. В паниката Макалистър явно беше изкрещял някаква обида и един човек, два пъти по-стар от него, се нахвърли срещу американеца, та трябваше по-младите да го озаптяват. Заместник-секретарят вдигна ръце, като явно отричаше всякаква вина, а Стейпълс викаше нещо, което, така или иначе, не им помагаше да се отърват от ядосаната тълпа.

Изведнъж мъжът с ранените ръце се появи на сцената по твърде особен начин. Изхвръкна на улицата и тупна по средата на платното, парчета стъкло се разлетяха във всички посоки, а морякът извика от болка, когато ръцете му докоснаха настилката. След него се появи и преследвачът му, китаец в бяла туника, пристегната с пояс в кръста, и панталони до под коленете, облекло на учител по бойни изкуства. Морякът скочи на крака и когато азиатецът стигна до него, нанесе силен удар в бъбреците му и продължи атаката с добре премерено кроше в лицето, което повали нападателя на тротоара. Морякът отново изкрещя от силната болка, предизвикана от ударите с изгорените ръце.

Друг моряк от „Виктория Пийк“ притича по улицата, като куцаше с десния крак и придържаше с ръка рамото си — наранявания, явно причинени от падане по стълби, си помисли Мари, докато наблюдаваше с изумление. Той се притече на помощ на другаря си, и то много ефективно. Аматьорските опити за борба, предприети от учениците на поваления инструктор по бойни изкуства, бяха посрещнати със серия от удари с крака и ръце, нанасяни с точността на майстор по джудо.

Пак така неочаквано се дочуха звуци на китайска музика, които приближаваха. Тоновете на цимбали и примитивни дървени инструменти достигнаха кресчендо, все по-оглушителни при всяка крачка на импровизирания оркестър. Тези, които го следваха, носеха табели, украсени с цветя. Борбата спря, юмруците застинаха и по цялата главна улица в Туен Мун се възцари тишина. Американците бяха очевидно смутени; Кетрин едва скриваше объркването си, а Макалистър вбесено размаха ръце.

Мари наблюдаваше буквално хипнотизирана промяната отвън. Всичко замря, сякаш някакво много важно присъствие беше променило обстановката. Тя погледна от другата страна и се взря в приближаващата се група хора. Те идваха към месарницата!

Мари видя как Стейпълс и Макалистър изтичаха покрай странната сбирщина и излязоха на главната улица.

Последва почукване на предната врата на месарницата. Белокосият мъж отиде да отвори. Влезе мъж в тъмен костюм, който се поклони.

— Насладихте ли се на парада, мадам? — попита той.

— Не знам какво беше всичко това.

— Погребално шествие. В нашия случай явно посветено на закланите животни в хладилника на мистър Уо.

— Кой сте вие?

— Позволете ми да се представя — каза мъжът на английски с акцент, но с ясно произношение. — Името ми е Житай и съм шеф на клона на банката „Ханг Чоу“ в Туен Мун.

— Но… да не искате да кажете, че всичко това е било планирано?

— Имахме готовност — обясни Житай. — Наблюдавахме и чакахме. Вие се криехте и бягахте от някого, това е, което разбрахме. Трябваше да ви помогнем.

Мари погледна навън към разтревожените лица на насъбралите се хора, след това премести очи към банкера.

— А откъде знаете, че не съм престъпник?

— Няма значение. Важното е, че сте в опасност. Освен това не говорите, не изглеждате като човек, който избягва правосъдието.

— Не. И имам нужда от помощ. Трябва да се върна в Хонконг, да отида в хотел, където никой няма да ме намери, и да имам под ръка телефон. Не зная как точно, но трябва да се свържа с хора, които да ми помогнат.

— Разбирам — каза банкерът. — Но първо трябва да ви прегледа лекар.

— Какво?

— Краката ви кървят.

Мари погледна надолу. Кръвта беше избила през превръзките и напоила платнените й кецове.

— Може би сте прав — съгласи се тя.

— Ще ви намерим дрехи, ще се погрижим за удобен транспорт, аз самият мога да ви намеря стая в хотел под каквото име искате. Имате нужда от пари. Разполагате ли със средства?

— Не знам — каза Мари и отвори ръчната си чанта. — Не съм погледнала. Моя приятелка — жена, която смятах за своя приятелка — ми остави пари. — Тя извади банкнотите, които Стейпълс беше сложила в чантата й.

— Ние тук, в Туен Мун, не сме богати, но можем да помогнем. Ще съберем волни пожертвувания.

— Аз не съм бедна, мистър Житай — прекъсна го Мари. — Ако се наложи и ако остана жива, всеки цент ще ви бъде върнат с най-висока лихва.

— Както желаете. Аз съм банкер. Но какво може да знае за лихвите такава прекрасна жена като вас? — усмихна се Житай.

— Вие сте банкер, а аз съм икономист. А какво знаят банкерите за ефекта върху валутата, причинен от инфлационните лихвени проценти, особено когато първоначално са били изключително високи? — Мари се усмихна за първи път от много време насам.

Тя имаше на разположение повече от час, за да помисли, докато седеше в таксито, което я караше към Кулон. Щяха да изгубят още четирийсет и пет минути, след като навлезеха в покрайнините, където движението беше по-натоварено, особено в района на Монкок. Хората от Туен Мун бяха не само щедри и любезни, но също така изобретателни. Банкерът Житай явно беше решил, че след като бялата жена се крие и бяга, за да спаси живота си, трябва да влезе във връзка с хора, които могат да й помогнат, и външният й вид да се промени, за да осигури безопасността й. От няколко магазина бяха закупени дрехи, които й се сториха странни; сиви, удобни и спретнати, но безлични. Не бяха евтини, но от дрехите, които би избрала жена или неинтересуваща се от модата, или поставяща себе си над тези неща. След час, прекаран във фризьорски салон, тя разбра защо е бил избран именно такъв тоалет. Жените се суетяха около нея; косата й беше първо измита, а после изсушена със сешоар и когато процесът приключи, тя се погледна в огледалото и дъхът й спря. Лицето й — изпито, бледо и изморено, сега беше обрамчено от сива коса, вместо предишната кестенява. Тук-там беше прошарена. Бяха я състарили с повече от десет години; това беше продължение на опитите й след бягството от болницата, но така дегизирана, изглеждаше много по-различна. Бяха й придали вид на китайка от средната класа, сериозна туристка — вероятно вдовица, която непрекъснато брои парите си и не ходи никъде без пътеводител, на който съвестно поставя кръстче върху посетеното от нея място. Хората от Туен Мун познаваха тези туристи много добре и предадоха знанията си с голяма точност. Джейсън Борн би одобрил дегизировката.

Все пак по пътя към Кулон я занимаваха и други мисли — отчаяни мисли, които се опитваше да контролира, да преодолее паниката, която толкова лесно можеше да я обсеби и да стане причината за погрешен ход, а той да навреди на Дейвид или да го убие. „О, Господи, как мога да те намеря? Къде си? Къде?“

Тя прерови паметта си за някой, който може да й помогне, като непрекъснато отхвърляше лица и имена, защото до известна степен всички бяха свързани с ужасния план, с онзи заплашителен термин „извън контрол“, където смъртта беше единственото приемливо разрешение. С изключение на Морис Панов, разбира се, но Мо беше парий в очите на правителството; той бе нарекъл нещата с истинските им имена, хората, замислили всичко, бяха за него убийци, тръбящи своята некомпетентност.

Пред нея се появи лице, обляно в сълзи, молещо за милост с разтреперан глас, лице на отдавнашен приятел на млад служител от Международния отдел, на жена му и децата му. Конклин! Името беше Александър Конклин! По време на дългото възстановяване на Дейвид той много пъти се опита да го види, но Дейвид не позволяваше с думите, че ще убие човека от ЦРУ само ако прекрачи прага. Оскърбеният Конклин по най-глупав начин обвиняваше Дейвид, без да се вслушва в обясненията на един болен от амнезия; вместо това предположи някакъв вид предателство и стигна дотам, че дори се опита да убие Дейвид в покрайнините на Париж. По-късно беше направил втори опит на Седемдесет и първа улица в Ню Йорк, в къща, известна под името „Тредстоун 71“, и този път почти успя. Когато истината за Дейвид се разбра, Конклин беше разяден от чувство за вина, сринат от това, което беше сторил. Тя изпитваше съжаление към него; терзанията му бяха толкова истински, чувството му за вина така самоунищожително. Беше разговаряла с Алекс на чаша кафе, но Дейвид никога не пожела да го види. Конклин беше единственият, на когото тя можеше да се опре.

Хотелът се казваше „Императрица“ и се намираше на Чатъм Роуд в Кулон. Беше малък хотел в гъсто населения Цим Ша Цуй, гостите му бяха откъде ли не, представители на най-разнообразни култури. Банкерът Житай удържа думата си; беше резервирал единична стая за мисис Остин, Пенлоп Остин. „Пенлоп“ бе идея на Житай, бил чел много английски романи и Пенлоп му изглеждало „толкова правдоподобно“. „Така да бъде, както би казал Джейсън Борн“ — си помисли Мари.

Тя седна на ръба на леглото и се пресегна за телефона, без да е сигурна какво ще каже, но знаеше, че трябва да говори.

— Търся телефонен номер на човек във Вашингтон, Съединените щати — каза на телефониста. — Спешно е.

— Има такса за такава информация…

— Включете я — каза Мари. — Много спешно ми трябва. Ще чакам на телефона.

— Да? — каза сънен глас. — Ало?

— Алекс, обажда се Мари Уеб.

— Къде си, мътните да те вземат? Къде сте и двамата? Той те е открил!

— Не знам за какво говориш. Нито аз съм го намерила, нито той ме е намерил. Ти знаеш ли нещо?

— Кой, мислиш, почти ми счупи врата, когато пристигна във Вашингтон миналата седмица? Дейвид! Имам хора на няколко телефона, които ще ми предадат информацията веднага щом я получат. Мо Панов е направил същото. Ти къде си?

— В Хонконг… Кулон. Хотел „Императрица“, регистрирана съм под името Пенлоп Остин. Дейвид се е свързал с теб?

— Да, също и Мо! И двамата се опитваме да разберем какво, по дяволите, става, но не попаднахме на никаква следа. И другите са в неведение по абсолютно същия начин. Щях да разбера, ако бяха научили нещо. Мили Боже, не съм пил от миналия четвъртък!

— Не знаех, че си способен на такова въздържание.

— Разкажи ми какво става с теб.

Мари му разказа за залавянето си, за начина, по който беше избягала, за помощта на Кетрин Стейпълс, която накрая се оказа капан, поставен от човека на име Макалистър, когото бе видяла на улицата заедно със Стейпълс.

— Макалистър? Видяла си го?

— Той е тук, Алекс. Иска да ме хване отново. Чрез мен той контролира Дейвид и ще го убие! Преди също се опитаха!

Последва пауза, изпълнена със съчувствие.

— Ние се опитахме — каза той меко. — Но това беше тогава, не сега.

— Какво да правя аз?

— Стой, където си — нареди й Алекс. — Тръгвам за Хонконг с първия самолет. Не излизай от стаята си. Не се обаждай на други. Със сигурност те търсят навсякъде.

— Алекс, каквото и да са го принудили да направи заради мен, изплашена съм до смърт.

— Делта беше най-добрият, излязъл някога от „Медуза“.

— Това е едната страна, с която съм свикнала да живея. Но не и с другата, Алекс. Неговият ум! Какво ще стане с ума му?

Конклин отново направи пауза и когато продължи, гласът му беше изпълнен с тъга:

— Ще доведа и приятел — наш общ приятел. Мо няма да ми откаже. Стой, където си, Мари. Идва моментът на последното изпитание и, кълна се в Бога, този път победата ще бъде наша!