Превъзходството на Борн

26.

Борн спря черната шанхайска лимузина в дясното платно на пустия път. Според картата беше преминал през Източната порта на Летния дворец, на чието място върху този обширен къс земя с езеро на име Кунминг преди векове са били разположени разкошните вили на владетелите. Беше карал по крайбрежния път в северна посока, докато красивата архитектура се смени с обикновени селски къщи. Джейсън загаси светлините и излезе от колата, държейки в ръка импрегниран сак, в който беше сложил нещата, купени от магазините до хотел „Пекин“. Тръгна към редицата дървета отстрани на пътя и опита земята с пета. Почвата беше мека; това определено улесни задачата му, тъй като имаше реална възможност колата да бъде претърсена. Бръкна в сака, извади работни ръкавици и ловен нож с дълго острие. Коленичи и изкопа дупка, достатъчно голяма, за да скрие сака. С ножа изряза резка върху ствола на най-близкото дърво, докато се показа бялата сърцевина под кората. Върна ръкавиците и ножа обратно в сака, сложи го в дупката и го затрупа с пръст. Отиде до колата, провери брояча на километража и запали двигателя. Ако картата беше толкова точна по отношение на разстоянията, както при детайлното изобразяване на районите около Пекин, в които шофирането беше забранено, централният вход на резервата „Джинг Шан“ беше на не повече от километър.

Картата беше точна. След малко се появиха светлините на предния вход, осветяващи висок портал от зелен метал, над който на огромни панели бяха изобразени ярко оцветени птици. Порталът беше затворен. В малка стъклена постройка досами входа седеше самотен пазач.

Забелязал светлините на Джейсън, той стана и изтича навън. Не можеше да се каже дали връхната му дреха и панталоните, които носеше, бяха някаква униформа, или не; май не носеше оръжие.

Борн спря лимузината на няколко метра от портала, излезе от колата и се приближи до пазача, застанал зад него. Изненада се, когато видя, че мъжът беше най-малко на петдесет години.

— Bei tong, bei tong! — извика Джейсън, извинявайки се за притеснението. — Случиха ми се куп ужасни неща — продължи бързо, без да даде време на човека да проговори. Извади от джоба си списъка на хората, с които френският бизнесмен трябваше да води преговори. — Трябваше да бъда тук преди три часа и половина, но колата ми не пристигна навреме, а аз не успях да се свържа с министър — Джейсън прочете името на текстилен министър от списъка — Уенцзу и съм сигурен, че и той съжалява като мен!

— Вие говорите нашия език — каза учуден пазачът. — В колата ви няма шофьор.

— Министърът нареди така. Бил съм много пъти в Пекин. Уговорката ни беше да вечеряме заедно.

— Но резерватът е затворен и наблизо няма ресторант.

— А дали той остави бележка за мен?

— Тук никой не оставя нищо освен забравени вещи. При мен има много хубав японски бинокъл, който мога да ви продам изгодно.

Борн видя. Отвъд портала на около трийсет крачки в сянката на голямо дърво имаше човешка фигура във военна униформа. Офицер. Дрехата му беше закопчана с четири копчета отпред, а на кръста носеше дебел колан, на който висеше кобур. Оръжие.

— Съжалявам, но нямам нужда от бинокъл.

— Но можете да го купите за подарък, нали?

— Имам малко приятели, а децата ми крадат.

— Тъжна работа. Нищо друго освен приятели и деца — и, разбира се, духовете.

— Сега аз наистина искам да намеря министъра. Сключваме важни сделки за много милиони.

— А този бинокъл струва само няколко юани.

— Е, добре! Колко?

— Петдесет.

— Взимам го — каза хамелеонът нетърпеливо и бръкна в джоба си, като хвърляше небрежни погледи през зелената ограда, докато пазачът изтича до малката постройка. Китайският офицер се отдръпна назад в сянката, но все още наблюдаваше входа. Сърцето на Джейсън тупаше като барабан — както много пъти дотогава през времето, прекарано в „Медуза“. Беше разкрил тази стратегия. Делта познаваше азиатския ум. Потайност.

— Погледни колко е страхотен! — извика пазачът, като изтича обратно до портала с бинокъла в ръка. — Сто юана.

— Нали каза петдесет!

— Не бях забелязал лещите. Невероятни са. Дай ми парите, и аз ще ти го хвърля през оградата.

— Много добре — каза Борн, но задържа ръката си, преди да пъхне банкнотата през решетките. — Имам само едно условие, крадец такъв. Ако случайно те разпитат нещо за мен, не искам да изпадна в неудобно положение.

— Да ме разпитат ли? Това е глупаво. Тук няма никой освен мен.

Делта беше прав.

— Но ако случайно бъдеш разпитан, настоявам да кажеш истината за мен! Аз съм френски бизнесмен, който спешно търси министъра на текстилната промишленост, защото колата ми беше непростимо забавена.

— Както желаеш. Парите, моля.

Джейсън подаде юаните през оградата, пазачът ги пое и хвърли бинокъла през портала. Борн го улови и погледна китаеца умолително.

— Имате ли представа къде може да е отишъл министърът?

— Да, и аз щях да ви кажа, без да ми плащате допълнително за това. Хора с такова високо положение като вас и него без съмнение биха отишли в ресторанта „Тинг Ли Гуан“. Това е любимото място на богати чужденци и на могъщите хора от нашето велико правителство.

— Къде се намира?

— В градината на Летния дворец. По пътя насам сте минали покрай него. Като се върнете петнайсет-двайсет километра, ще видите великата порта Донг Ан Мен. Минете оттам и ще ви покажат пътя, но си дайте документите. Пътувате без шофьор и това е странно.

— Благодаря ви! — извика Джейсън и изтича към колата. — Vive la Frdnce!

— Колко хубаво — каза пазачът, сви рамене и се върна на поста си, броейки парите.

Офицерът тихо се приближи до къщичката и потропа на стъклото. Нощният пазач подскочи, стана от стола си и отвори вратата.

— О, господине, уплашихте ме! Сигурно сте заспали на някое приказно местенце в нашия чудесен резерват, били сте заключен вътре и сега не можете да излезете. Ще ви отворя вратата веднага!

— Кой беше този човек? — спокойно попита офицерът.

— Чужденец, господине. Френски бизнесмен, който има много неприятности. Доколкото разбрах, трябвало да се срещне тук преди часове с министъра на текстилната промишленост и да отидат да вечерят заедно, но автомобилът му бил забавен. Много разстроен беше. Не иска да бъде притесняван от проверки.

— Какво е името на министъра?

— Уенцзу каза, струва ми се.

— Почакай отвън.

— Разбира се, господине. А порталът?

— След малко. — Военният вдигна телефона на малкото бюро и набра. — Мога ли да зная номера на министъра на текстилната промишленост Уенцзу?… Благодаря ви. — Офицерът натисна вилката, чу сигнал свободно и набра отново. — Министър Уенцзу, моля?

— На телефона — каза нервен глас от другата страна на линията. — Кой се обажда?

— Служител от Министерството на търговията, господине. Извършваме проверка на френски бизнесмен, който има делова среща с вас…

— Велики Боже, пак ли оня идиот Ардисон! Какво е направил пък сега?

— Познавате ли го, господине?

— Много бих искал да не го познавам изобщо! Всичко иска да бъде специално. И на слон няма да му издържат нервите! Смята, че когато се изсере, замирисва на лавандула!

— Вие сте планирали да вечеряте с него?

— Вечеря ли? Може и това да съм казал, за да го накарам да си затвори устата днес следобед! Естествено, чува само това, което иска да чуе. Китайският му е плачевен. От друга страна, възможно е да е използвал името ми, за да получи резервация в някой ресторант. Нали ви казвам, всичко трябва да е специално за него. Дайте му каквото иска. Пълен лунатик, но иначе безвреден. Бихме го изпратили със следващия самолет обратно за Париж, ако глупаците, които представлява, не плащаха толкова пари за такива третокачествени материали. Хайде, не ме притеснявайте повече, забавлявам се. — Министърът рязко затвори.

Армейският офицер остави слушалката на мястото й и излезе навън при нощния пазач.

— Думите ти бяха верни — каза той.

— Чужденецът беше доста развълнуван, господине. И доста объркан.

— Казаха ми, че и двете особености са характерни за него. — Офицерът замълча и след малко добави: — Сега можеш да отвориш вратата.

— Разбира се. — Пазачът бръкна в джоба си и извади връзка ключове. Той спря и погледна офицера. — Не виждам вашия автомобил, господине. На километри оттук няма никакъв транспорт. Летният дворец е първият…

— Телефонирал съм за кола. Ще бъде тук след десет-петнайсет минути.

— Страхувам се, че тогава няма да съм тук, господине. Ето, виждате ли по пътя фар на велосипед. Това е човекът, който застъпва на смяна. Аз си отивам след пет минути.

— Аз ще почакам тук — каза офицерът, без да обръща внимание на думите на пазача. — От север идват облаци. Ако донесат дъжд, ще използвам постройката за подслон, докато пристигне моята кола.

— Не виждам никакви облаци, господине.

— Очите ти вече не са така зорки.

— Съвсем вярно. — Чу се звънецът на велосипеда. Пазачът, който щеше да поеме смяната, стигна до оградата и нощният пазач тръгна да отключи вратата. — Вие, младите, известявате пристигането си като ангели небесни.

— Искам да ти кажа нещо — каза рязко офицерът и спря пазача по средата на пътя. — И аз като чужденеца не искам да попадна в неудобно положение, задето съм си позволил един час сън на това прекрасно място. Нали обичаш работата си?

— Разбира се, господине.

— И допълнителните доходи от продажбата на забравени вещи, като например японски бинокъл?

— Господине…

— Слухът ми е остър, а пискливият ти глас силен. Не казвай нищо за мен и аз няма да разправя за неетичните ти постъпки, за които без съмнение ще бъдеш вкаран в стаята с пистолет в ръка, за да се застреляш сам. Поведението ти заслужава порицание.

— Не съм ви видял, господине! Кълна се в духовете на моята душа!

— Ние в партията отхвърляме напълно мисълта за духове.

— Тогава ще се закълна в каквото искате!

— Отваряй вратите и се махай.

— Първо да си взема колелото, господине! — Пазачът изтича на няколко метра покрай оградата, изкара велосипеда си и отключи входа. Кимна на новия човек, бързо му подаде ключовете и се качи на колелото, като въздъхна с облекчение. След минута се изгуби в тъмнината на пътя.

Вторият пазач дойде до постройката, като тикаше своя велосипед за дръжките на кормилото.

— Можете ли да си представите? — обърна се той към офицера. — Синът на военачалник от Гуоминдана да застане на място, което досега се заемаше от глуповат селянин. На нас такива би трябвало да ни поднасят храната!

Борн забеляза бялата резка върху тъмното стебло на дървото, отби встрани и паркира между два бора. Изгаси фаровете и слезе. Бързо откъсна клони, с които да замаскира колата в тъмното. Инстинктът му подсказваше да работи бързо, но за нещастие след малко по пътя откъм Пекин се появиха фарове на кола. Джейсън легна ниско между храстите и наблюдаваше как автомобилът мина покрай него. Върху покрива му беше натоварен велосипед. След секунди шумът от двигателя рязко прекъсна; колата беше спряла на завоя на пътя. Съзнанието, че част от неговата кола може би е била забелязана от нечие опитно око, го накара да изтича от другата страна на пътя и да се скрие в гъстия шубрак между дърветата. Той се придвижи вляво, където отново се спотаи в сенчестите храсти и зачака да чуе някакъв шум, като едновременно с това наблюдаваше и двете страни на пътя.

Нищо. След малко наистина се чу шум, и когато видя от какво идваше той,всичко му се стори много странно. Човек с велосипед се носеше по пътя и въртеше педалите толкова бързо, сякаш животът му зависеше от това да постигне скорост, която му бе непосилна. Когато се приближи, Борн позна нощния пазач… на колело… а друго колело беше качено върху покрива на автомобила, който беше спрял малко по-нагоре по пътя. То за пазача ли беше? Не, разбира се, иначе колата щеше да продължи до самия портал… Второ колело? Друг пазач, който пристига на колело? Разбира се. Ако това, което мислеше, излезеше вярно, пазачът на входа щеше да бъде сменен и на негово място щеше да застане конспиратор.

Джейсън почака, докато светлината от велосипеда на пазача се превърна в малка точица в далечината, тогава бързо пресече пътя до колата си и се приближи до дървото с белега. Изрови сака и се зае да подрежда необходимите инструменти. Съблече якето си заедно с калъфа на ловния нож на колана на тъмния си панталон и от другата страна пъхна автоматичния пистолет с един-единствен куршум. Взе две макари, свързани с тънка тел, дълга един метър, и си помисли, че този смъртоносен инструмент при дадените обстоятелства беше много по-надежден от другия, който беше изобретил в Хонконг. Нави телта по равно на двете макари и внимателно ги пъхна в задния джоб на панталона си. След това взе малко фенерче, което закачи за предния си джоб. В левия джоб сложи фишеци, които бяха сгънати и придържани от ластик, и заедно с тях три кибрита и малка восъчна свещ. Най-неудобното за носене беше ръчната резачка за тел с размери на клещи. Той я пъхна в левия заден джоб и освободи закопчалката между двете къси дръжки, така че те се отвориха и се притиснаха в плата. Накрая взе необходимите дрехи, които бяха стегнати здраво, за да може обемът им да бъде сведен до минимум, намести вързопа на гърба си и го препаса с каиш на кръста. Можеше да не се наложи да използва дрехите, но не биваше да оставя нищо на случайността — беше прекалено близо.

„Ще го пипна, Мари! Кълна се, ще го пипна! И ще заживеем отново заедно. Толкова те обичам! Имам такава нужда от теб!

Спри! Няма никакви хора, има само мишени. Никакви емоции, всеки, който застане на пътя ти, трябва да бъде елиминиран. Нямам полза от теб, Уеб. Ти си мекушав и аз те презирам. Слушай, Делта — слушай, Джейсън Борн!“

Убиецът по необходимост зарови сака с якето си и бялата риза и се изправи между боровете. Гръдният му кош се изду; мисълта за това, което му предстоеше, караше една част от него да бъде уплашена и несигурна, а другата — яростна и хладнокръвна.

Джейсън се прокрадваше в северна посока от дърво до дърво, докато стигна до колата, която беше минала покрай него. Автомобилът беше паркиран отстрани на пътя; на предното му стъкло се виждаше голям надпис. Той се приближи, докато ясно видя китайските йероглифи: „Това превозно средство принадлежи на правителството. Докосването до която и да е част е строго забранено. За кражбата на този автомобил, извършителят ще бъде наказан със смърт.“

В долния ляв ъгъл беше написано с дребен шрифт: „Народен печатен цех номер 72. Шанхай.“

Джейсън се зачуди колко стотици хиляди такива табелки са направени от печатен цех 72 до този момент. Може би те служеха за застраховка.

Той продължи напред, докато стигна до откритото пространство близо до ярко осветения портал. Очите му проследиха дългата зелена ограда. Надясно тя се губеше в тъмнината на дърветата, наляво стигаше може би на около шейсет метра от входа и обграждаше пространство, предназначено за паркинг, после рязко извиваше на юг. Както очакваше, в Китай резерватът за птици беше заграден с висока ограда, за да не могат да проникват бракониери. Както Д’Анжу се беше изразил: „Птиците се уважават в Китай от векове. Смятат се едновременно за деликатес за небцето и очите.“ Еко. Еко го нямаше вече. Чудеше се дали Д’Анжу е страдал… Нямаше време за това.

Гласове! Борн рязко извърна глава към портала и се хвърли в близките храсти. Китайският офицер и нов доста по-млад пазач излязоха от къщичката. Вторият буташе велосипед, а офицерът държеше малко радио, долепено до ухото му.

— Ще започнат да пристигат веднага след девет часа — каза военният и свали радиото, като сгъна антената. — Колите са седем и се движат на разстояние от по няколко минути.

— А камионът?

— Той ще бъде последен.

Пазачът погледна часовника си.

— В такъв случай можеш да отидеш да прибереш колата. Ако има телефонна проверка, знам как да се справя.

— Уместна идея — съгласи се офицерът, сложи радиото на колана си и хвана дръжката на колелото. — Знаеш ли, нямам никакво търпение към тези бюрократи от женски пол, които лаят като кучета.

— А би трябвало — настоя пазачът със смях. — Първо трябва да избереш най-грозните и да се представиш блестящо между краката им. Ами ако изпратят доклад за несъвестно изпълнение на служебните ти задължения? Можеш да загубиш хубавата си работа.

— Искаш да кажеш, че този глуповат селянин, когото ти смени…

— Не, не — прекъсна го пазачът и остави колелото. — Тези жени търсят младите и красивите като мен. Избират ни по снимка, разбира се. А онзи пазач им плаща с юаните, които припечелва от загубените вещи. Понякога се чудя дали изобщо има някаква печалба.

— Не ви разбирам вас, цивилните.

— Ще трябва да ви поправя, полковник. В истинския Китай аз съм капитан от Гуоминдана.

Джейсън не можеше да повярва на ушите си! Това, което чу, беше невероятно! В истинския Китай аз съм дясната ръка на Гуоминдана. Истинският Китай? Тайван ли? Боже мой, нима всичко беше започнало? Войната между двете държави Китай? За това ли се готвеха тези хора? Лудост! Повсеместна касапница! Далечният изток щеше да бъде заличен от лицето на земята! Господи!

Всичко това беше прекалено силно, прекалено страшно и наподобяваше катаклизъм. Той трябва да действа бързо, да спре всякаква мисъл и да се концентрира единствено върху това, което пряко му предстои. Погледна светещия циферблат на часовника си. Часът беше 8,54 и оставаше много малко време. Почака, докато офицерът мина покрай него, възседнал колелото, след което тихо и предпазливо се запровира през храстите, докато видя оградата. Той се приближи до нея, взе джобния си фенер и светна за два кратки мига, за да прецени размерите. Височината беше поне от четири метра и накрая се извиваше напред като ограда на затвор. Отгоре бяха намотани кълба от бодлива тел. Джейсън бръкна в джоба си, стисна дръжките на резачката и я извади. С лявата си ръка опипа преплитащите се снопове тел, които бяха най-близо до земята, и нагласи остриетата върху най-долния ред.

Ако Дейвид Уеб не беше така отчаян и Джейсън Борн — толкова яростен, задачата не би била изпълнима. Оградата не беше обикновена. Плетеницата метал беше много, много по-здрава от всяка друга, затворила най-опасните престъпници на земята. Всяка жица отнемаше всичката сила, която Джейсън имаше; движеше резачката напред-назад, докато успееше да я пререже. И успяваше, но бавно, скъпоценните минути се изнизваха.

Отново погледна часовника си. Той показваше 9,06. Като буташе с рамо, заровил крака в земята, той успя да наклони навътре правоъгълното парче, не по-дълго от половин метър. Пропълзя вътре, цялото му тяло се обливаше в пот и той остана на земята, дишайки тежко. Няма време. 9,08.

Изправи се несигурно на краката си, отърси глава и пое наляво, като се подпираше на оградата. След малко стигна до ъгъла, който беше точно пред паркинга. Осветеният портал остана на шейсет метра от лявата му страна.

Изведнъж първият автомобил пристигна. Беше руска лимузина ЗИЛ, произведена около седемдесета година. Тя влезе в паркинга и зае място най-вдясно. Слязоха шестима и с почти маршова стъпка се отправиха към пътя, който явно беше главната алея на резервата. Изчезнаха в тъмнината; останаха да се виждат само лъчите от фенерчетата, с които осветяваха пътя си. Джейсън внимателно наблюдаваше; той също щеше да тръгне натам.

Три минути по-късно, точно по разписание, втора кола влезе през портала и паркира до ЗИЛ-а. От задните врати слязоха трима, докато пътникът на предната седалка и шофьорът разговаряха. След секунди двамата мъже слязоха и Борн трябваше да сподави вика си, когато погледът му се фокусира върху пътника — висок и строен мъж с движения на котка, който заобиколи колата, за да се присъедини към шофьора. Това беше убиецът! Осуетяването на опита за атентат на летище Кай Так беше наложило необходимостта от клопката в Пекин. Този, който се опитваше да попречи на действията му, трябваше да бъде хванат и ликвидиран. Трябваше да има някаква провокация, която да стигне до създателя на убиеца, защото нямаше човек, който да познава по-добре тактиката на този наемник от онзи, който го беше учил да я използва. Кой искаше отмъщение повече от Французина? Кой можеше да даде по-ясна информация за другия Джейсън Борн? Д’Анжу беше ключът и клиентът на убиеца го знаеше.

Инстинктите на Джейсън Борн — същите, които вярно му бяха служили в отдалечената във времето „Медуза“, от която спомените бяха откъслечни, — инстинктите му бяха верни. Когато така добре скроеният капан в Мавзолея на Мао се провали и отгоре на всичко провалът беше придружен с оскверняването на храма, което щеше да разтърси цялата република, елитният кръг от конспиратори трябваше да се прегрупира бързо и скрито. Нямаха никакво време да отлагат следващите си ходове.

Най-важното от всичко си оставаше потайността. Където и да е мястото на срещата им, потайността беше най-силното им оръжие. „В истинския Китай аз съм капитан от Гуоминдана.“ Възможно ли беше всичко това?

Потайност. Къде можеше да бъде намерена тя, ако не сред дивите пространства на идиличните държавни резервати? Една отчаяна стратегия, която накара Борн да прозре невероятното. Няма време! Това не ти влиза в работата! Само той трябва да те интересува.

След осемнайсет минути на паркинга имаше шест автомобила; техните пътници тръгнаха по пътя на колегите си и тъмнината на гората ги погълна. Накрая, двайсет и една минути след пристигането на руската лимузина, камион, покрит с платнище, премина през портала, направи широка дъга и спря до последната кола, на не повече от десет метра от Джейсън. Шокиран, той наблюдаваше как вързани мъже и жени със запушени уста бяха изблъсквани от каросерията на камиона и падаха, търкаляха се по земята, издаваха глухи стонове от болка. Тогава в тесния отвор се появи нисък човек, ритащ и блъскащ държащите го от двете страни, които накрая го хвърлиха върху чакъла. Това беше бял човек… Борн замръзна. Беше Д’Анжу! На светлината на далечните прожектори Джейсън видя, че лицето на Еко е подуто и деформирано от побой. Когато Французина се изправи на крака, едва не падна отново, но успя да се задържи прав.

Бързо направи нещо! Какво? „Медуза“ — ние имахме сигнали. Какви бяха те? Камъни, пръчки, клечки… о, да, чакъл! Хвърли го и създай лек шум, който може да дойде от всичко. Бързо!

Джейсън се наведе внимателно, взе малко чакъл и го хвърли високо във въздуха над главите на пленниците. Тихото потропване върху покривите на няколко от колите явно не беше достатъчно; заглушиха го стоновете на пленниците. Борн повтори действието, сега с повече чакъл. Пазачът, изправен до Д’Анжу, погледна в посоката, откъдето дойде шумът, но след това го забрави, когато вниманието му беше привлечено от една жена, която се изправи на крака и хукна към портала. Пазачът се затича след нея, хвана я за косата и я завлече обратно в групата. Джейсън отново събра камъчета. Д’Анжу беше паднал на земята, като се подпираше на дясното си коляно. Погледна към разсеяния пазач, след това бавно се обърна в посоката на Борн.

„Медуза“ никога не беше твърде далеч от Еко — той си беше спомнил. Борн бързо показа дланта си и помаха веднъж, два пъти. Слабата светлина от плътта му беше достатъчна, за да привлече погледа на Французина. Борн показа и лицето си. Еко го видя. Очите им се срещнаха. Д’Анжу кимна, след това се обърна и с болка се изправи на крака.

Джейсън преброи затворниците. Имаше две жени и петима мъже, включително Еко. Пазачите ги струпаха на едно място, като използваха гумени палки, които свалиха от коланите си. След малко подобно на стадо ги подкараха към пътеката от другата страна на паркинга. Д’Анжу падна. Спъна се на левия си крак, тялото му се сгъна и той се просна на земята. Борн внимателно гледаше; в падането имаше нещо странно. Тогава разбра. Пръстите на вързаните ръце на Французина бяха разперени. Като прикриваше действието с тялото си, Еко загреба две шепи чакъл и когато пазачът дойде и го изправи на крака, Д’Анжу отново се обърна леко в посоката на Джейсън. Това беше сигнал. Еко щеше да пуска малките камъчета, докато не се свършеха и по този начин да указва пътя на своя другар от „Медуза“.

Затворниците бяха поведени надясно, извън района, покрит с чакъл, докато младият пазач, капитан от Гуоминдана, заключваше вратата. От сянката на оградата Джейсън притича до сянката на камиона, извади ножа от калъфа и коленичи до калника с поглед към малката постройка за пазача. Самият той беше от другата страна на портала и се виждаше, че говори по портативен радиотелефон, който го свързваше с мястото на срещата. Радиото трябваше да се премахне. Също и човекът.

Завържи го! Използвай дрехите му, за да запушиш устата.

Убий го! Не можеш да поемаш допълнителни рискове.

Борн заби ловния нож в предната лява гума на камиона и след като тя спадна, пропълзя до задната и направи същото. Заобиколи камиона отзад и влезе в пространството между него и следващия автомобил. Сряза останалите гуми на камиона и левите гуми на автомобила, докато всички гуми бяха срязани с изключение на ЗИЛ-а, намиращ се на десет крачки от постройката. Дойде ред на пазача.

Вържи го…

Убий го! Всяка стъпка трябва да се прикрие, всяка стъпка те води обратно към жена ти!

Джейсън отвори тихо вратата на руския автомобил, пресегна се вътре и освободи ръчната спирачка. След като затвори вратата безшумно, както я беше отворил, той прецени разстоянието между торпедото и оградата; беше приблизително три метра. Хвана рамката на прозореца, наклони се с цялата си тежест и напрегна всичките си сили. Огромният автомобил се придвижи напред. Изтласка го силно за последен път и изтича обратно до следващата кола от редицата. Руската лимузина се заби с грохот в оградата; Джейсън залегна ниско и бръкна в задния си джоб.

При звука от удара стреснатият пазач бързо заобиколи постройката и изтича на паркинга, като стрелкаше очи във всички посоки, и накрая погледът му попадна върху неподвижния ЗИЛ. Той поклати глава, сякаш приписваше необяснимото поведение на автомобила на очевидно лошото му качество, и тръгна обратно към вратата. Борн изскочи от тъмнината, хванал двете макари в ръце; телта между тях заплашително проблясваше. Всичко свърши след не повече от три секунди; действието на гаротата беше смъртоносно. Капитанът от Гуоминдана беше мъртъв.

Джейсън откачи радиото от пояса му и претърси дрехите. Винаги имаше възможност да се намери нещо ценно. И наистина такива неща имаше. Първото беше оръжие и както можеше да се очаква, автоматично. Същият калибър, както първото, което беше отнел от другия конспиратор в Мавзолея на Мао. Специалните оръжия бяха за специални хора. Сега вместо един патрон той разполагаше с цели девет плюс заглушител, който изключваше възможността да бъде смутен сънят на уважаван покойник в уважаван мавзолей. Второто, което намери, бяха сгънати банкноти и официален документ, уверяващ, че носителят му е член на Силите за сигурност на Народната република. Конспираторите имаха колеги, заемащи високи постове. Борн изтъркаля трупа под лимузината, сряза двете леви гуми, изтича от другата страна и направи същото с десните. Огромният автомобил клекна. Капитанът от Гуоминдана се сдоби със скришно място за почивка.

Джейсън изтича до постройката, като се поколеба дали да стреля в прожекторите, но реши да не го прави. Ако оцелееше, щеше да има нужда от тази светлина. Ако, ако! Трябваше да оцелее! Мари! Той влезе вътре, клекна под прозореца, извади патроните от автоматичното оръжие на пазача и ги зареди в своето. Тогава се огледа за някакви графици и указания. Видя списък, до който, закачена на пирон, висеше връзка ключове. Той я грабна.

Телефонен звън! Оглушителният звук от звънеца завибрира в стените на малкото помещение. „Ако има проверка по телефона, знам как да се оправя.“ Капитанът от Гуоминдана. Борн се изправи, взе телефона от бюрото и отново клекна на земята, като сложи ръка пред устата си.

— Джинг Шан — каза дрезгаво той. — Да?

— Здравей, моя палава пеперудке — отговори женски глас на много некултурен мандарин според Джейсън. — Какво правят твоите птички тази вечер?

— Те са добре, но аз не съм.

— Дори гласът ти не прилича на твоя. Говоря с Уо, нали?

— Да, с ужасна настинка съм, повръщам и всеки две минути тичам до тоалетната. Нищо не задържам.

— Ще се оправиш ли до сутринта? Не искам да ме заразиш.

— Да, не искам да провалям срещата ни…

— Но ще бъдеш прекалено изтощен. Ще ти се обадя утре вечер.

— Сърцето ми е като вехнещо цвете.

— Кравешко лайно такова! — жената затвори.

Докато говореше, очите на Джейсън се спряха на тежка верига, намотана в единия ъгъл на помещението и той разбра за какво служи тя. В тази страна, където толкова механизми отказваха да работят, за всяко нещо трябваше да има заместител. Веригата очевидно служеше за заключване на портала, в случай че бравата заяде. На веригата имаше обикновен стоманен катинар. Един от ключовете трябва да пасне в ключалката, помисли си той и пъхна няколко, докато катинарът щракна и се отвори. Джейсън събра веригата и излезе навън, след това спря, върна се и изскубна телефона от стената. Още един апарат, който не работи.

На портала той разви веригата, нави цялата дължина около двата железни стълба, докато се образува тежко кълбо от навита стомана. Нагласи четири брънки по такъв начин, че през тях свободно да промуши стоманения прът, на който се закачаше катинарът. След като го заключи, той се обърна и тръгна надолу по централната алея, като отново се прикриваше зад дърветата от двете й страни.

Пътят беше тъмен. Светлината от прожекторите при портала не проникваше в гъстите гори на резервата, но все още на небето имаше сияние, идващо от нея. Джейсън стисна джобното си фенерче и слабата светлина огря земята под него. След малко на всеки три-четири метра започна да вижда по камъче чакъл. Когато мина покрай първите три, вече знаеше как да ги открива. В тъмнината използваше периферното си зрение, като извърташе леко глава от пътя, и по тъмната земя с ириса на окото си виждаше светлите петънца на камъчетата, които Д’Анжу беше изтрил от полепналия прах, за да може белезникавият им цвят да бъде забелязан по-лесно. Пребитият Еко не беше загубил здравия си разум.

Изведнъж видя две камъчета на не повече от пет сантиметра едно от друго. Те явно не бяха случайност, а друг сигнал. Главната пътека продължаваше направо, но групата от пленниците беше завила надясно. Двете камъчета означаваха завой.

По-късно той забеляза, че разстоянията между отделните камъчета се увеличават все повече, и вече мислеше, че няма други, когато видя едно малко по-нататък. След него отново имаше две камъчета, отбелязващи друг завой. Д’Анжу знаеше, че скоро камъчетата щяха да свършат, и бе приложил друга тактика, която скоро се изясни на Джейсън. Докато вървяха по път без завой, той не пускаше чакъл, но при промяна на посоката две камъчета показваха пътя.

Той мина покрай някакво блато, откъдето се дочу силен плясък от крила и крясъци на смутени птици, които се вдигнаха към лунното небе. Накрая застана пред пътечка, която водеше надолу към тясна долчинка…

Джейсън изведнъж спря и изгаси фенерчето. На около трийсет метра надолу по пътеката видя светлинка от цигара. Светлинката се движеше бавно нагоре-надолу, пушещият явно безгрижно прекарваше времето си, но вниманието на Джейсън беше погълнато от тъмнината зад него. Тя явно беше по-различна, в смисъл че беше частично осветявана от снопчета лъчи. Това бяха фенери, разбира се. Той беше стигнал до мястото. Надолу в долчинката, оттатък пушещия пазач, беше мястото на срещата.

Борн бързо влезе в гъсталака от дясната страна на пътеката. Продължи напред, но скоро видя, че нагъсто израсналите храсти и долните клони на дърветата са безнадеждно преплетени, а да си проправя път между тях или да ги чупи, означаваше да вдигне шум, съвсем различен от нормалните звуци на резервата. Скършване на клон и звук, наподобяващ отваряне на цип, не бяха типичните пърхания на крила и чуруликане. Джейсън взе ножа си, като съжали, че острието не е по-дълго, и започна да напредва бавно към мястото, до което би стигнал само за трийсет секунди, ако вървеше по пътя. Сега това му отне близо двайсет минути — тихо прерязваше клоните и се придвижваше като охлюв.

— Боже Господи! — Джейсън закри устата си с ръка и рязко пое въздух, за да не извика. Подхлъзна се на нещо гладко, съскаща твар, която беше настъпил. Беше дълга най-малко метър и половина. Змията бързо се уви около краката му и в паниката си той я задърпа яростно, за да я откъсне от плътта си. След секунда успя и я разсече във въздуха с ловния си нож. Влечугото се замята в кратка агония, която продължи десетина секунди, и утихна. Джейсън затвори очи и потръпна. Запълзя напред, прилепен към земята. След малко беше на метри от пазача, който се опитваше да запали нова цигара с кибрит, чиито клечки се чупеха, преди да се запалят. Пазачът изглеждаше раздразнен от проклетия кибрит, явно производство на Народната република, и изрази гнева си под нос:

— Ma de shizi, shizi! — занарежда той с цигара в устата.

Борн внимателно се провря през последните клони и застана само на пет крачки от мъжа. Прибра ножа в кожения калъф и извади от задния си джоб саморъчно направената гарота. От удара с нож жертвата можеше да извика; когато телта се впиеше в гърлото, единствено кратко издишване би нарушило тишината.

„Той е човешко същество. Син, брат, баща!

Той е враг. Той е твоята мишена. Това трябва да знаеш. Мари е твоя, не тяхна.“

Джейсън Борн изскочи тихо от храстите, когато пазачът дръпна за последен път от цигарата си. Тютюневият дим излезе наведнъж от устата му. Секунди по-късно безжизненото тяло се свлече на земята с прерязана трахея.

Борн избърса кръвта от гаротата, нави телта на макарите и ги пъхна в задния си джоб. Завлече тялото в дълбоката тъмнина на шубраците и се зае да претърсва джобовете. Това, което откри, първо му се стори като дебело руло тоалетна хартия. Извади фенерчето и го запали, за да види какво е намерил. Хартията беше мека и нагъната, но не беше тоалетна хартия. Бяха китайски юани, може би хиляди, равни на няколкогодишния доход на повечето китайци. След това намери портфейл със снимки на деца, която бързо отстрани, шофьорска книжка, която удостоверяваше, че притежателят й е член… на Силите за сигурност на Народната република! Джейсън извади първото удостоверение и ги сложи едно до друго на земята. Бяха идентични. Той ги сгъна и ги прибра в джоба си. Последната вещ, която намери, му се видя интересна и странна. Беше пропуск, осигуряващ достъп до веригата магазини, обслужващи чужденци, забранена за китайци, освен ако не са членове на правителството. Които и да бяха хората долу, помисли си Борн, те впечатляваха с блясъка си. Пазачите им разполагаха с огромни суми пари, радваха се на привилегии, далеч надвишаващи служебното им положение, и носеха в себе си документи, обявяващи ги за членове на правителствената тайна полиция. Ако те бяха конспиратори — а всичко, което беше видял и чул от Шенцзен и площад „Тянанмън“ до този див резерват, го потвърждаваше, — заговорът беше оплел в пипалата си висшата пекинска йерархия.

„Няма време! Това не са твои грижи!“

Оръжието, което откри в кобура на пазача, както очакваше, приличаше много на затъкнатото под неговия колан, както и на оръжието, което хвърли сред дърветата близо до портала. Беше много ефективно, а оръжията също бяха символи. Доброто оръжие говореше много по-малко за социалния статут на човека от скъпия часовник, който, разбира се, можеше да има много имитации, но опитното око веднага щеше да разпознае оригинала.

„Няма време! Не е твоя работа! Движение!“

Джейсън извади патроните, пъхна ги в джоба си и хвърли оръжието. Пропълзя отново до пътеката и тръгна бавно и безшумно към блещукащите светлинки зад редиците високи дървета.

Това не беше малка долина, мястото наподобяваше огромен кладенец, образуван с течение на хилядолетията, пропаст, датираща от времето на ледниците. Птици прелитаха със страх и любопитство над нея, крясъци на кукумявки раздираха пространството в бесен дисонанс. Борн стигна до ръба на пропастта и погледна надолу между дърветата. Кръг от трепкащи светлини ограждаше мястото на срещата. Дейвид Уеб изстена, доповръща му се, но леден глас заповяда: „Престани! Наблюдавай! Трябва да знаеш с кого си имаш работа.“

Провесен на клона на едно дърво, с вързани китки, с изпънати нагоре ръце и крака само на сантиметри от земята, един мъж се гърчеше в паника, от запушената му уста излизаха глухи викове, очите му бяха широко отворени и молеха за пощада.

Строен мъж на средна възраст, облечен в сива маоистка куртка, стоеше прав пред виещото се тяло. Дясната му ръка беше протегната напред и държеше богато украсен меч с дълго и тясно острие. Дейвид Уеб го позна — то беше и оръжие, и не съвсем. Това беше церемониален меч, принадлежащ на пълководец от четиринайсети век, оглавявал безскрупулната класа от войнолюбци, които са унищожавали села, градове и цели провинции и са били известни с това, че са се противопоставили дори на династията Юан — монголски императори, прословути с жестокостта си. Дейвид усети вълна от погнуса, докато наблюдаваше разиграващата се долу сцена.

— Слушайте ме! — изкрещя високият мъж, застанал пред тялото на затворника, но всъщност се обърна към аудиторията. Тембърът на гласа му беше писклив, но заедно с това приканваше към бързо изпълнение на дадените инструкции.

Борн не го познаваше, но лицето му трудно можеше да бъде забравено. Късо подстриганата коса, изпитото бледо лице и най-вече погледът. Джейсън не можеше да види очите ясно, но отраженията в тях бяха достатъчни. В тях също гореше огън.

— Нощите на Великото острие започват! — изведнъж извика слабият човек. — И това ще продължава нощ след нощ, докато всички предатели бъдат изпратени в ада! Всяко от тези отровни насекоми е извършило престъпления срещу нашата свещена кауза, престъпления, за които ние знаем и които съставляват едно голямо престъпление, а то трябва да се накаже с меч. — Говорещият се обърна към провесения затворник. — Ти! Кажи истината и само истината! Познаваш ли чужденеца?

Затворникът поклати отрицателно глава и издаде гърлени звуци, придружаващи движението.

— Лъжец! — изкрещя глас от тълпата. — Той беше на „Тянанмън“ днес следобед!

Затворникът отново конвулсивно отметна глава встрани.

— Той говореше против истинския Китай! — добави друг. — Чух го да приказва на младежите в парка „Хуа Гонг“! — И в кафенето „Ксидан Бей“!

Затворникът направи някакво движение — очите му, широко отворени, се взираха в тълпата. Борн започна да разбира. Това бяха лъжи и затворникът се чудеше каква е причината за тях, но Джейсън я знаеше. Започваше инквизицията; човек, който създава проблеми, или друг, в когото се съмняват, трябваше да бъде отстранен след обвинение в по-голямо престъпление. Всичко се основаваше на възможността човекът наистина да го е извършил някога. „Нощите на Великото острие започват — нощ след нощ!“ Това беше място, където царуваше ужасът, вътре в малко царство, заляно от кръв, намиращо се в пределите на огромна земя, където векове наред изцапани с кръв пълководци са побеждавали.

— Той е направил тези неща! — извика бледият оратор. — Той е казал тези неща!

Неистов хор от утвърдителни отговори изпълни долината.

— На площад „Тянанмън“!…

— Той говореше с чужденеца!…

— Предаде всички ни!…

— Той причини оскверняването на мавзолея на великия Мао!…

— Иска да ни види мъртви, да попречи на каузата ни…

— Говори против нашите водачи и иска те да бъдат убити!…

— Да се противопоставиш на нашите водачи — каза ораторът с все още спокоен, но усилващ се глас, — означава да ги очерниш и ако направиш това, трябва да си готов да платиш с живота си. Когато тези неща се случат, скъпият подарък, наречен живот, ще ти бъде отнет.

Висящият човек изпадна в истерия, виковете му въпреки запушената му уста се чуваха ясно сред стенанията на останалите затворници, на които беше заповядано да коленичат пред говорещия, обърнати към мястото на неизбежната екзекуция. Само един се противеше, като непрекъснато искаше да се изправи и отново падаше под ударите на пазача, застанал до него. Това беше Филип Д’Анжу. Еко изпращаше някакъв знак на Делта, но Джейсън Борн не можеше да го разбере.

— Този заразен, неблагодарен самохвалец, подстрекател на по-младите, на когото беше оказана честта да постъпи в нашите редове, защото повярвахме на думите му, е един най-обикновен предател. Думите му не струват пукната пара. Той е заклет съучастник на изменчивите ветрове, които са го отвели при нашите врагове — мъчителите на майка Китай! Нека в смъртта си се пречисти! — Прегракналият оратор вдигна меча над главата си.

„Така, че семето му да не се разпръсне“ — изрецитира ученикът Дейвид Уеб, спомняйки си думите на едно древно заклинание и желаещ да затвори очи, но без да може да го стори. „Разрушаваме кладенеца, от който извира семето, и се молим на духовете да го унищожат навсякъде, където го намерят по земята.“

С рязко движение мечът отряза гениталиите на агонизиращото тяло.

„Така, че мислите му да не заразяват невинните и слабите, молим се на духовете да го унищожат, където и да се намира, така както ние унищожаваме кладенеца, откъдето то извира.“

Сега мечът с хоризонтален удар преряза гърлото на затворника. Обезглавеното тяло падна на земята под фонтан от кръв, бликащ от отрязаната глава, която мъжът с изпитите черти продължи да удря с острието, докато всяка прилика с човешко лице изчезна.

Останалите затворници изпълниха долината с ужасени викове, затъркаляха се по земята и замолиха за помощ, целите в прах. С изключение на един. Д’Анжу се изправи и мълчаливо погледна мъжа с меч в ръка, представящ се за месия. Пазачът се приближи. Д’Анжу го чу, обърна се и се изплю в лицето му. Пазачът, удивен от видяното, се отдръпна назад. Какво правеше Еко? Какво искаше да каже?

Борн погледна към палача с бледото лице и къса сива коса. Той почистваше дългото острие на меча с бял копринен шал, докато помощници преместваха тялото и това, което беше останало от черепа. Той посочи към много красива жена, която двама пазачи влачеха към въжето. Стойката й беше изправена, но жената сякаш не можеше да стори и крачка. Делта погледна лицето на палача. Под маниакалните очи тънките устни си усмихваха.

Той беше мъртвец. Някога. Някъде. Може би тази вечер. Касапин, кървав, сляп фанатик, който можеше да хвърли Далечния изток в ужасна война — Китай срещу Китай, останалият свят щеше да ги последва.

„Тази вечер!“