Превъзходството на Борн

31.

Посланик Хавиланд се сблъска с Конклин пред полицейската стая в коридора на болницата. Решението на дипломата да говори с човека от ЦРУ в претъпкания коридор с бели стени дойде именно от факта, че наоколо имаше много хора. Сестри, санитари, лекари и пациенти обикаляха в непрестанно движение, вдигаха се телефони, които сякаш не спираха да звънят.

— Борн се е обадил — каза Хавиланд.

— Да излезем отвън — каза Конклин.

— Не можем — отвърна дипломатът. — Вероятно Лин ще умре всеки момент или всеки момент ще го видим. Няма да мърдаме оттук, а и докторът знае, че сме дошли.

— Тогава да влезем в стаята.

— Вътре има петима служители. Едва ли бихте искали да чуят разговора ни.

— Страхувате се, така ли?

— Трябва да мисля за всички нас едновременно. Не за един, двама или трима, а за всички нас.

— А какво искате от мен?

— Жената. Знаете това.

— Зная, разбира се. А какво ще предложите вие?

— Боже мой, Джейсън Борн!

— Аз искам Дейвид Уеб, искам съпруга на Мари. Трябва да се уверя, че той е тук, в Хонконг, и е жив. Със собствените си очи.

— Не е възможно.

— Тогава ми обяснете защо.

— Преди да се покаже, той трябва да разговаря с жена си по телефона най-много трийсет секунди след като установи връзка. Такова е споразумението.

— Но вие току-що ми казахте, че той се е обадил.

— Той, да. Но ние, не. Не можем да си позволим и да припарим до телефона без Мари Уеб.

— Внимавайте, ще ме загубите! — извика гневно Конклин.

— И той имаше условия като вашите и това е понятно. И двамата сте били…

— А мога ли да зная условията му? — прекъсна го агентът.

— Ако той се обади, означава, че води имитаторът със себе си. Това беше билатерално споразумение.

— Исусе! Билатерално?

— И двете страни се съгласиха.

— Знам какво означава думата! Просто тази новина ме изстреля в космоса…

— Говорете по-тихо… Условието му беше, че ако не чуе гласа на жена си по телефона до трийсет секунди, който и да разговаря с него, ще чуе изстрел, означаващ, че убиецът е мъртъв, Борн го е убил.

— Добрият стар Делта. — Устните на Конклин се разтегнаха в усмивка. — Триковете са му ясни. А ако всичко е наред, какво ще стане?

— Ще разменим жена му срещу убиеца, това е последното споразумение.

— И то ли е билатерално?

— Млъкни!… Ще види жена си да върви към него сама и ако е доволен, ще се покаже заедно с човека, който ни трябва, и размяната ще бъде извършена. От първото обаждане до момента на размяната не трябва да измине повече от час.

Конклин кимна.

— А как знаете, че той е установил връзка, след като вие не сте отговорили?

— Лин е сложил телефонен секретар на номера. Борн е научил, че линията е повредена, и когато се е опитал да провери причините — което в случая е бил длъжен да направи, го държахме на телефона достатъчно дълго, за да може по електронен път да се определи мястото на обаждането. И така, знаем къде е. Хората ни тръгнаха натам със заповедта да стоят скрити и да не се намесват. Ако надуши какво става, ще убие нашия човек.

— И той остана да говори по телефона, за да ви даде възможност да го засечете?

— Разчитахме на ужасната му тревога.

— В такова състояние е може би Дейвид Уеб, но не и Делта — каза Конклин.

— Ще продължи да се обажда — настоя Хавиланд. — Друг избор няма.

— Може би, а може би не. Колко време е минало от последното му обаждане?

— Двайсет минути — каза посланикът, като погледна часовника си.

— А първото обаждане?

— Било е преди около половин час.

— И всеки път, когато се обажда, вие знаете това?

— Да. Информацията се прехвърля автоматично на Макалистър.

— Обадете му се тогава и разберете дали Борн се е опитвал да се свърже пак.

— Защо?

— Защото, както казахте, той е в състояние на крайна тревога и ще продължи да се обажда. Друго не може да направи.

— Какво се опитвате да кажете?

— Че може би сте направили грешка.

— Къде? Как?

— Не знам как, но познавам Делта.

— Какво може да направи, без да се свърже с нас?

— Да убива — каза Алекс просто.

Хавиланд се обърна и погледна надолу по оживения коридор, след което тръгна към регистратурата на етажа. Каза няколко думи на сестрата, тя кимна и той вдигна телефона. Говори няколко минути и се върна намръщен.

— Странно — отбеляза той. — И Макалистър смята като вас. Очаквал е обажданията да са най-много през пет минути, ако Борн може да чака и толкова.

— Защо?

— Съобщението, пуснато през телефонния секретар, казва, че повредата ще бъде отстранена възможно най-бързо — рече посланикът и поклати глава, сякаш отхвърляше невероятното. — Всички сме безкрайно напрегнати. За всеки вариант са нужни куп анализи и обяснения.

Вратата на стаята за спешни случаи се отвори и оттам излезе английският лекар.

— Господин посланик?

— Лин?

— Невероятен човек. Това, което е преживял, може да убие и кон, макар че габаритите им са еднакви, а и конят едва ли ще има такава воля за живот.

— Можем ли да го видим?

— Няма смисъл. Все още е в безсъзнание. Но с всяка минута състоянието му се подобрява.

— Разбирате колко наложително е да говорим с него, нали?

— Да, мистър Хавиланд, разбирам. Дори повече, отколкото си представяте. Предполагам, знаете, че аз бях отговорен за бягството на жената…

— Зная — каза дипломатът. — Казаха ми също, че щом е заблудила вас, е способна да заблуди най-добрия интернист в клиниката „Майо“.

— Съмнявам се, но обичам да се чувствам компетентен. Вместо това се чувствам като идиот. Правя всичко, което е по силите ми, за да помогна на вас и на добрия ми приятел Лин. Грешката тогава беше моя, не негова. Ако изкара следващия час, има всички шансове да оздравее. Тогава ще можете да го видите и да му задавате кратки и прости въпроси. Ще ви се обадя допълнително.

— Това е добре, докторе. Благодаря ви.

Чакането започна. Хавиланд и Алекс Конклин постигнаха свое собствено двустранно споразумение. Когато Борн се опита да се свърже отново, да му съобщят, че повредата ще бъде отстранена след двайсет минути. През това време Конклин трябваше да бъде закаран до къщата във „Виктория Пийк“ и да поеме разговора. Той трябваше да уреди подробностите около размяната и да каже на Дейвид, че Мари е в безопасност заедно с Морис Панов. Двамата влязоха в стаята на полицията и седнаха един срещу друг. Всеки изминал момент увеличаваше напрежението.

Минутите станаха четвърт час, един час. Посланикът се обажда три пъти в строго охраняваната къща, за да разбере дали Борн се е обаждал. Обаждане нямаше. Английският лекар дойде на два пъти, за да ги информира за състоянието на Лин. То оставаше непроменено — факт, който по-скоро даваше основания за надежди. Напрежението между двамата мъже растеше и всеки път, щом се погледнеха, очите им казваха едно и също. „Нещо не е наред. Губим контрол върху положението.“ Дойде един лекар китаец, който се приближи до двама души в задната част на стаята, жена и свещеник, и заговори тихо с тях. Жената извика, след това избухна в ридания и падна в обятията на свещеника. Отведоха вдовицата да вземе последно сбогом със съпруга си.

Мълчание.

Телефонът звънна и дипломатът и човекът от ЦРУ едновременно обърнаха глави към него.

— Господин посланик — каза сестрата. — За вас е. Джентълменът казва, че е крайно спешно.

Хавиланд стана и изтича до бюрото с телефона, като закима с благодарност към сестрата, и грабна слушалката.

Каквото и да беше, то се беше случило. Конклин гледаше, без да вярва на очите си. Лицето на дипломата изведнъж посивя, тънките му стиснати устни сега бяха разтворени, а очите му — широки и празни. Обърна се към Алекс и заговори с шепот, изпълнен със страх:

— Борн е изчезнал. Имитаторът е изчезнал. Двама от хората са били намерени вързани и тежко ранени. — Посланикът погледна към телефона и очите му се стесниха, докато слушаше. — О, Боже мой! — извика той и се обърна към Конклин.

Агентът от ЦРУ не беше там.

Дейвид Уеб беше изчезнал, беше останал само Джейсън Борн. Това бе хищникът Делта, животното, което искаше единствено отмъщение като компенсация за безценна част от неговия живот, която му беше отнета. Главната негова цел беше да убива и човешкият му мозък беше станал животински.

Обикаляше улиците на Яу Ма Ти, водейки със себе си своя вързан пленник, и плащаше хиляди долари за необходимите му неща, които не струваха и половината от парите, които даваше. Из Монкок се разнесе слух за странен човек, водещ със себе си още по-странен вързан пленник, непрестанно треперещ за живота си. Отваряха се и други врати, достъпни само за контрабандисти на злато, наркотици, проститутки и всякакви материали за разрушения и смърт, след което предупрежденията за някакъв странен тип се разраснаха до обвинения в маниакалност.

В полунощ Делта имаше всичко, от което кървавата му професия се нуждаеше. Трябваше да успее. Убийството беше всичко.

Къде беше Еко? Имаше нужда от Еко. Старият Еко беше неговият талисман.

Еко беше мъртъв, убит от фанатик с церемониален меч в тиха гора, населена с птички. Спомени.

Еко.

Мари.

Ще ги избия за това, което ти направиха!

Той спря едно разнебитено такси в Монкок и като показа пари, помоли шофьора да слезе от колата.

— Да, какво има, сър — попита мъжът на развален английски.

— Колко струва колата ти? — попита Делта.

— Не разбира.

— Колко? Пари? За колата?

— Feng kuang!

— Bu! — извика Делта, казвайки на шофьора, че не е луд. — Колко пари ще вземеш за колата? — продължи на китайски. — Утре сутринта кажи, че е била открадната, и полицията ще я намери.

— Това е единственият ми източник на доходи, а семейството ми е голямо. Ти си луд!

— Какво ще кажеш за четири хиляди американски долара?

— Aiya! Взимай я.

— Kuai! — каза Джейсън, призовавайки мъжа да побърза. — Помогни на този болен приятел. Болестта му се изразява в силно треперене, така че трябва да бъде вързан здраво, за да не се нарани.

Собственикът на таксито помогна на Джейсън да прехвърлят убиеца на задната седалка, като го държеше, докато човекът от „Медуза“ направи възлите с найлоновите въжета. Неспособен да разбере китайската реч, убиецът можеше да се противопоставя само пасивно. Пленникът забеляза коренна промяна в истинския Джейсън Борн; той беше навлязъл в друг свят, далеч по-мрачен. В очите му се забелязваше желание за смърт.

Докато караше през задръстения тунел, свързващ Кулон с Хонконг, Делта се подготвяше за нападението, като си представяше препятствията, които щеше да срещне, и своите контрадействия. Всички бяха преувеличени, като с това се подготвяше за най-лошото.

Същото беше направил и в Там Куан и след като взе под внимание и най-неблагоприятните възможности, успя да ги извади от строя всичките — всички освен един. Боклук, човек без душа, пристрастен единствено към златото, предател, който би продал живота на другарите си почти за нищо. Там започна всичко. Делта екзекутира този боклук, заби в слепоочието му куршум точно когато боклукът съобщаваше по радиото координатите им. Боклукът беше човек от „Медуза“ с името Джейсън Борн. Това беше началото на цялата лудост.

Видя високите стени на имението и мина покрай тях — бавно като заблуден турист. Видя стъклото и скритите прожектори зад него, забеляза намотките бодлива тел над високата стена. Очите му се спряха на двама пазачи зад огромната порта. Те стояха в сянка, но платът на тяхната моряшка униформа отразяваше светлината — грешка, платът е трябвало да бъде по-незабележим. Каменната стена пред него свърши, това беше ъгълът; надясно стената продължаваше докъдето стига погледът.

Закара разбитата кола встрани от пътя. Нямаше нужда да я крие, нямаше да се връща. Беше му безразлично — Мари я нямаше и всичко беше свършено. Колкото и живота да беше живял, сега всички бяха изчерпани. Дейвид Уеб, Делта, Джейсън Борн — те бяха вече минало. Той искаше единствено покой. Болката беше надхвърлила неговата издръжливост. Покой. Но преди това някой трябваше да плати. На враговете на Мари, неговите врагове, враговете на цялото човечество, безименните и безлики манипулатори щеше да бъде даден добър урок. Малък урок, разбира се, защото по-късно експертите ще ги обявят за светци с помощта на сложни думи и половинчати истини.

Джейсън слезе от колата, отвори задната врата и сряза въжетата, с които бяха вързани ръцете и глезените на убиеца. Отстрани превръзката от очите му, хвана го за рамото и…

Ударът беше парализиращ! Убиецът се извъртя на място и удари с коляно десния бъбрек на Джейсън. Втори удар го улучи в гръдния кош; падна на земята и десантчикът побягна по пътя. Не! Не биваше да се случи. Нуждая се от неговото оръжие, от неговата сила! Това е част от стратегията!

Делта се изправи на крака; болката в гърдите и слабините му беше ужасна. Той се втурна след бягащата фигура по пътя. След секунди убиецът щеше да се скрие в тъмнината! Човекът от „Медуза“ ускори своя бяг и забрави за болката, като се концентрира единствено върху преследването. По-бързо, по-бързо! Изведнъж срещу тях се появиха фарове; десантчикът сви встрани, за да избегне колата. С ръце, които не му служеха, задачата на убиеца ставаше все по-трудна. Той се спъна в една бабуна и се изправи, за да продължи да тича. Беше много късно; Делта го удари в гръбнака и двамата паднаха на земята. Гърлените звуци, които десантчикът издаваше, бяха хрипове на ранен звяр. Джейсън обърна тялото му и яростно заби коляно в стомаха на пленника си.

— Чуй ме добре, боклук такъв! — каза той, останал без дъх, а потта се стичаше по лицето му. — Дали ще умреш, или не, няма значение за мен. След няколко минути изобщо няма да ме интересуваш, но дотогава си част от плана, моя план! А дали ще умреш, или не, зависи от теб. Просто ти давам шанс, какъвто ти никога не си давал на твоя жертва. Сега стани! Прави което ти казвам, или този последен шанс за теб ще хвръкне заедно с главата ти — а на тях им обещах точно това.

Стигнаха до колата. Делта вдигна сакото си и като извади пистолета, който беше взел в Пекин, го показа на десантчика.

— На летището в Джинан ме помоли за оръжие, нали? — Убиецът кимна; очите му бяха широко отворени, устата му зейнала под останалата превръзка. — То е твое — продължи Борн без никакви емоции. — След като прескочим тази ограда ей там и застанеш пред мен, ще го получиш. — Убиецът се намръщи и присви очи. — Забравих — каза Делта. — Ти не можеш да я видиш. Това е строго охраняваната къща на около триста метра нагоре по пътя. Ще влезем вътре. Аз ще убия всеки, когото мога. Ти? Имаш девет патрона, а аз ще ти дам и нещо допълнително. Едно „балонче“. — Делта извади пакет пластичен експлозив от Монкок и го показа на своя пленник. — Близо до ума е, че няма да можеш да се изкатериш по стената, твоят път е единствено през главната порта; ще трябва да минеш по диагонал вдясно. За целта ще трябва да убиеш всеки, който ти се изпречи на пътя. Експлозивът може да бъде настроен за взрив след десет секунди — това е минимумът. Оправи се по който начин ти харесва.

Убиецът вдигна ръце и посочи превръзката на устата си. Искаше да му бъдат развързани ръцете.

— До стената — каза Делта. — Когато съм готов, ще отрежа въжето. Но когато го направя, ако се опиташ да си свалиш превръзката на устата, преди да съм ти казал, проваляш целия си шанс.

Убиецът го погледна и кимна.

Джейсън Борн и смъртоносният му спътник тръгнаха по пътя към строго охраняваната къща.

Конклин се втурна надолу по стълбите на болницата с най-голямата бързина, на която беше способен, като се държеше за парапета, и след като стъпи на тротоара, трескаво се заозърта за такси. Нямаше никакво такси, а вместо това една сестра в униформа четеше вестник на светлината на лампите към входа на паркинга.

— Извинете, мис — каза Алекс, останал без дъх. — Говорите ли английски?

— Малко — каза жената, очевидно забелязала протезата и раздразнения глас. — Имате проблем?

— Много голям при това. Трябва да взема такси. Трябва да намеря веднага един човек, а това не може да стане по телефона.

— Могат да се обадят от регистратурата и да ви извикат. Когато си тръгвам от работа, винаги ми извикват такси.

— Сега вие го чакате, така ли?

— Ето го, идва — посочи жената приближаващите се фарове.

— Мис! — извика Конклин. — Спешно е! Умира човек, а може да умре и втори, ако не се свържа с него!

— Успокойте се — отвърна сестрата. — Вие бързате, не аз. Вземете това такси, аз ще си повикам друго.

— Благодаря ви — каза Алекс, когато колата опря гуми в бордюра. — Благодаря ви много — добави и се метна в колата. Жената кимна с усмивка, обърна се и тръгна нагоре по стъпалата. В този момент стъклените врати се отвориха с трясък и двама от хората на Лин изскочиха навън. Единият спря жената и я заразпитва, другият застана на ръба на тротоара и замижа в посока на отдалечаващото се такси.

— Бързо! — каза Алекс на шофьора, когато минаха през портата. — Kuai diar, ако това е правилно.

— Ще свърши работа — каза уморено шофьорът на перфектен английски. — Все пак по-добре да си бяхте казали „бързо“.

Началото на булевард „Натан“ представляваше вход към луминисцентния свят на Златната миля. Блестящите светлини, трепкащите реклами с всички цветове на дъгата караха човек да съжали всеки роден далтонист. Там Алекс слезе от таксито. Закрачи с болка, куцането му се засили, усещаше подути вените на крака без стъпало. Тръгна към източния тротоар и очите му бяха като на дива котка, търсеща малкото си в територията на хиени.

Стигна до четвъртата пряка, мястото, което беше определил като крайна точка на разходката им. Къде бяха те? Къде бяха стройният добре сложен Панов и високата червенокоса Мари? Инструкциите му бяха точни. Първите четири преки по източния тротоар. Мо повтори на глас мястото… О, Господи! Той търсеше двама, чиято външност можеше да бъде дублирана от стотици хора по тази претъпкана улица. Но очите му търсеха жена с червеникава коса, а нейната сега беше друга! Косата й бе боядисана сива с бели кичури! Алекс се върна към Сализбъри, сега очите му търсеха определена цел.

Ето ги! Стояха с гръб към него до една количка, богато отрупана с копринени платове.

— Тръгвайте с мен! — каза Конклин, като хвана и двамата за лактите.

— Алекс! — извика Мари.

— Добре ли си? — попита Панов.

— Не — каза човекът от ЦРУ. — Никой от нас не е.

— С Дейвид наистина е станало нещо, нали? — Мари хвана ръката на Конклин и я стисна.

— Не сега. Побързайте. Трябва да се махнем оттук.

— Те са тук? — простена Мари, като се оглеждаше със страх в очите.

— Кой?

— Не знам! — извика тя над глъчката от тълпата.

— Не, не са тук — каза Конклин. — Хайде. При хотела ни чака такси.

Тримата забързаха надолу по булевард „Натан“ и за Мари и Мо не остана скрито, че Алекс едва вървеше.

— Трябва ли да бързаме така? — попита психиатърът.

— Абсолютно се налага!

— Теб те боли — каза Мари.

— Хич да не ти пука! И на двамата ви говоря. Не ми се слушат глупостите ви!

— Тогава ни кажи какво се е случило? — изкрещя Мари, докато пресичаха улицата, гъмжаща от коли, колички, търговци и туристи, тръгнали към ярко светещата Златна миля.

— Ето го таксито — каза Конклин, когато се приближиха към Сализбъри Роуд. — Бързо. Шофьорът знае къде да ни откара.

Вътре в таксито Мари отново стисна ръката на Конклин.

— Отнася се за Дейвид, нали?

— Да. Върнал се е. Той е тук, в Хонконг.

— Благодаря ти, Господи!

— Да се надяваме.

— Какво означава това? — попита психиатърът рязко.

— Нещо е тръгнало не както трябва. Сценарият се беше променил.

— По дяволите! — избухна Панов. — Не можеш ли да говориш нормално.

— Той иска да каже или че Дейвид е направил нещо, което не е трябвало, или че не е направил нещо, което са очаквали от него.

— Приблизително така е. — Очите на Конклин се обърнаха към светлините на пристанище Виктория и остров Хонконг. — Свикнах да предвиждам ходовете на Делта още преди да ги е направил. По-късно, когато стана Борн, можех да го предвиждам все още, защото познавах възможностите му и знаех кои ще използва. Сега Делта се е заловил за работа и както е ставало много пъти в миналото, враговете му са го подценили. Надявам се, че греша. Боже, дано да греша!

С оръжие, опряно в тила на убиеца, Делта се провираше тихо между провесените клони на дърветата пред високата стена на строго охраняваната къща. Убиецът каза нещо иззад превръзката. Бяха на десет стъпки от тъмния вход. Делта опря оръжието в десантчика и прошепна:

— На стената или на земята няма подвижни светлини. Върви напред! Ще ти кажа кога да спреш.

Борн му нареди да спре на около метър от вратата. Хвана затворника си за яката и го обърна с лице към себе си, като цевта на пистолета сочеше към врата му. Човекът от „Медуза“ бръкна в джоба си и измъкна пластичен експлозив, след което протегна ръка напред към портата. Прилепи го към стената, беше настроил предварително малкият дигитален таймер в меката среда на експлозива да задейства след седем минути. Числото беше щастливо, а и щеше да им позволи да се отдалечат на стотина метра.

— Давай — прошепна той.

Те заобиколиха ъгъла на стената и продължиха покрай нея до мястото, където на лунната светлина се виждаше, че камъкът свършва.

— Чакай тук — каза Делта и бръкна в сака си, който беше закачил на гърдите си. Извади четвъртита черна кутия, дълга тринайсет сантиметра, широка седем и висока пет. От едната й страна беше навита дълга двайсетина метра тънка пластмасова нишка. Това беше говорител, захранен с батерия. Той го постави върху стената и го включи от задната страна, а от предната светна червена лампичка. Размота тънкия проводник, като буташе убиеца напред. — Още десет-петнайсет метра. — Стигнаха до мястото, което Делта одобри. Близо до тях плачеща върба беше провесила клони извън оградата. Прикритие. — Ето тук! — каза рязко и хвана рамото на десантчика. Извади резачката за тел от сака и притисна убиеца с лице до стената. Застанаха лице в лице. — Ще разхлабя въжето, но няма да си напълно свободен. Разбираш ли? — Десантчикът кимна и Делта преряза въжето около китките му, докато с другата ръка държеше на прицел главата на пленника. Джейсън се отдръпна на една крачка, като остави крака си свит напред, и подаде на убиеца резачката. — Стъпи върху крака ми и прережи намотките тел. Можеш да ги достигнеш, ако подскочиш малко. И не опитвай нищо. Още нямаш оръжие, а аз имам и както сигурно си разбрал, вече не ми пука от нищо.

Убиецът направи което се искаше от него. Подскочи леко от крака на Делта и безшумно преряза навитата бодлива тел, като обръщаше челюстите на резачката под ъгъл, за да намали съпротивлението. След малко над тях имаше отвор с дължина два метра.

— Покатери се горе — нареди Делта.

Убиецът го направи; левият му крак се прехвърли над стената, а Делта се хвана за десния и се придърпа нагоре, докато се озова до него, след което и двамата се спуснаха по вътрешната част на стената.

— Много добре, майор Алкът Прайс — каза Делта, държейки малък кръгъл микрофон в ръка, а с другата бе насочил пистолета към главата на убиеца. — А сега на твое място бих проучил околността.

След непрестанните подвиквания на Конклин, отправяни към шофьора, таксито се понесе шеметно към „Виктория Пийк“. Преминаха покрай разбита кола, изоставена край пътя, тя просто не се вместваше в стила на елегантната околност; Алекс я изгледа, чудейки се кой от хората, живеещи тук, е решил да демонстрира екстравагантен вкус.

— Ето я къщата! — извика човекът от ЦРУ. — За Бога, побързайте! Отидете до…

Той не довърши изречението — не можа. Пред тях оглушителна експлозия изпълни нощното небе. Огън и камъни се вдигнаха във въздуха, голяма част от стената се срина, после огромните метални порти паднаха напред като на забавен каданс.

— Боже мой, бях прав! — каза Александър Конклин. — Делта се е завърнал. Той иска да умре. Той ще умре.