Превъзходството на Борн

6.

Седеше на скалите над плажа и се опитваше да разсъждава трезво. Трябваше да си изясни какво има пред себе си, какво се очаква от самия него и как да изпревари ходовете на онези, които го манипулираха. Преди всичко знаеше, че не бива да се оставя на паниката — човек, изпаднал в паника, ставаше опасен за себе си. Нещо повече, излезеше ли от контрол, щеше да предизвика и гибелта на Мари. Работата бе изключително тънка и деликатна на фона на цялото насилие.

За Дейвид Уеб не можеше и да се мисли. Този, който трябваше да установи контрол, беше Джейсън Борн. Сега се налагаше да разсъждава като Борн, да отрече част от себе си и да приеме нейната противоположност.

Странно, но това не се оказа невъзможно, нито дори непоносимо, защото там, при тях, беше Мари. Неговата любов, единствената му любов… „Не мисли по този начин.“ Заговори Джейсън Борн: „Тя е ценно притежание, което ти е отнето! Върни си я.“ А Дейвид Уеб се обади: „Какво притежание?! Тя е моят живот!“

Джейсън Борн: „Тогава прекрачи всички правила! Намери я! Върни си я.“

Дейвид Уеб: „Не зная как. Помогни ми!“

Джейсън Борн: „Използвай ме! Използвай всичко, което научи от мен. От години разполагаш с нужните умения. Та ти беше най-добрият в «Медуза». Най-важното е самоконтролът. Ти го проповядваше и го спазваше. И успя да останеш жив.“

Самоконтрол. Проста дума. Но какви невероятни изисквания поставя.

Уеб повторно изкачи тревясалата стръмна пътека към улицата и пак се върна в старата викторианска къща. Внезапно изпита неприязън към нея заради плашещата й, несправедлива пустота. В мислите му пробяга име, после се задържа и съответстващото му лице дойде на фокус — много бавно, защото човекът предизвикваше омраза у Дейвид, несмекчена от чувството на тъга, която му вдъхваше.

Александър Конклин се бе опитал да го убие, при това два пъти, като едва не бе успял. А Алекс Конклин, както бе установил по време на продължителните си сеанси с Мо Панов, бе навремето близък приятел на дипломатическия служител Уеб, на съпругата му тайландка и на децата им в Камбоджа преди цял един живот. Когато от небето връхлетя смъртта и изпълни реката с кръв, Дейвид, заслепен от ярост, отлетя за Сайгон и тъкмо приятелят му от ЦРУ Алекс Конклин го уреди да постъпи в нелегалния батальон, наречен „Медуза“.

Преживя жестоките тренировки и се превърна в Делта. Без никакво друго име, просто буква от азбуката. Делта Едно. А след войната Делта стана Каин — предизвикателството, хвърлено срещу Карлос, убиеца. Създаденият от „Тредстоун 71“ убиец на име Каин трябваше да залови Чакала.

Именно като Каин, когото подземният свят в Европа идентифицираше с азиатския Джейсън Борн, Уеб беше предаден от Конклин. Мъничко доверие от негова страна би променило всичко, ала Конклин повярва на най-лошото за бившия си приятел, защото така му диктуваше собственото чувство за мъченичество. По този начин се опитваше да възстанови изгубеното си самоуважение, като си внушаваше, че е по-добър от някогашния си приятел. По време на дейността на Конклин в „Медуза“ кракът му пострада от пехотна мина и бляскавата му кариера на полеви стратег бе прекъсната. От друга страна, Конклин не притежаваше качества за бюрократическо въжеиграчество, за да направи кариера в Лангли. И той, някогашният изключителен тактик, бе принуден да гледа безсилно как го задминават хора с далеч по-ограничени възможности; от богатия му опит се възползваха само при най-строга секретност.

Две години наложено бездействие и тогава човек, наречен Монаха — този Распутин на тайните операции, — го издири, защото някой си Дейвид Уеб бил избран за мисия с изключителна важност, а Конклин познавал Уеб от години. Бе създадена „Тредстоун 71“, Джейсън Борн стана неин продукт, а мишената бе Карлос Чакала. В продължение на трийсет и два месеца Конклин ръководеше тази най-секретна от всички тайни операции, додето сценарият се провали поради изчезването на Джейсън Борн и изтеглянето на над пет милиона долара от цюрихската сметка на „Тредстоун“.

Тъй като нямаше никакви доказателства, Конклин повярва в най-лошото. Легендарният Борн е предал своите; животът му в неизвестност му се е отразил твърде тежко и той не е устоял на изкушението да се спаси от него с печалба от над пет милиона долара. Не бе никак трудно за човек, известен с хамелеонските си умения, един многоезичен експерт в дейността под прикритие, който без усилия можеше да променя външността си и начина си на живот, да потъне буквално без следа. Беше поставен капан за международен престъпник, а после стръвта беше изчезнала и се оказа, че са се доверили на един хитър крадец. За осакатения Александър Конклин бе особено тежко да приеме това коварно предателство. Той самият бе жертвал толкова много, без да получи особено признание.

И тъй, някогашният му близък приятел Дейвид Уеб се превърна във врага Джейсън Борн. И то не просто враг, а болна страст. Той бе помогнал да създадат този мит и сега лично щеше да го унищожи. Първият му опит беше чрез двама наемни убийци в околностите на Париж.

Дейвид потръпна при спомена за неуспелия Конклин, който се отдалечаваше, куцукайки, докато той спокойно можеше да го застреля от мястото си.

Вторият опит бе замъглен в паметта му. Може би никога нямаше да си го възстанови докрай. Бе станал в тайната квартира на „Тредстоун“ на Седемдесет и първа улица в Ню Йорк — хитроумен капан, създаден от Конклин, но провален от нечовешките усилия на Уеб да оцелее и, по ирония на съдбата, от присъствието на самия Чакал.

По-късно, когато се изясни, че „предателят“ не е никакъв предател, а жертва на психическо отклонение, наречено амнезия, Конклин рухна. По време на мъчителните месеци на възстановяването на Дейвид във Вирджиния Алекс многократно бе правил опити да види някогашния си приятел, да обясни, да разкаже за своето участие в тази кървава история, да моли за прошка с всяка своя фибра.

Ала Дейвид не бе намерил прошка в душата си за него.

— Ако влезе през тази врата, ще го убия — бяха думите му.

Сега това трябва да се промени, мислеше си Уеб, докато крачеше към къщата. Каквато и да беше вината на Конклин, малцина имаха неговата прозорливост и солидни източници на информация, създадени през дългогодишната служба. Дейвид не се беше сещал за Конклин месеци наред; веднъж Мо Панов го бе споменал в разговор. „Не мога да му помогна, тъй като той сам не желае да си помогне. Напълно се е спиртосал. Не вярвам да изкара до пенсионирането си в края на годината. Чудя се как изобщо успява да ходи на работа.“ Панов бе казал това преди пет месеца. Следователно Конклин още беше на служба.

Спиртосан или не, мислеше си Дейвид, докато се качваше по стълбището, Конклин все още има своите източници и контакти.

Отиде право в кабинета си, като си наложи да не обръща внимание на хаоса в къщата. Сега не биваше да допуска този хаос да проникне в мислите му, не можеше да си го позволи.

Той седна на бюрото и се опита да събере мислите си. Пред него беше вечната дебела тетрадка със спирала. Отвори я и посегна да вземе молива. Не можеше да го хване! Ръката му трепереше тъй силно, че цялото му тяло се тресеше. Той задържа дишането си и стисна здраво юмрук. Затвори очи, пак ги отвори и изкомандва ръката си да вземе молива и да пише. Думите едва се разчитаха, но все пак се появяваха върху листа.

„Университетът… — обади се на президента му и на декана на факултета. Семейни проблеми, не Канада — лесно се проверява. Измисли — може би брат в Европа. Да. Европа. Молба за отпуск — кратък. Веднага. Ще ги държиш в течение.

Къщата — обади се на посредника от агенцията, същата история. Помоли Джак да се отбива от време на време. Той има ключ. Постави термостата на петнайсет градуса.

Поща — попълни формуляр в местния клон. Да задържат всички писма. Вестници — отказ.“

Дребните подробности — сега те бяха много важни; трябваше да се погрижи за всекидневните неща, за да не създава впечатление за внезапно заминаване без планирано връщане. Това беше жизненоважно, трябваше да го помни при всяка дума, която изговаря. Нужно бе да сведе въпросите до минимум, да избегне връзката със скорошното напускане на охраната му, да наблегне на обстоятелството, че отсъствието му ще бъде кратко. Ще действа по инстинкт, в съответствие с реакцията на президента на университета и декана на факултета. А сега да пише, никакво отказване. Да не спира да движи молива по страницата. Паспорти, инициали върху портфейлите и ризите, които да съответстват на използваните имена; самолетни резервации — с междинни полети, никакви преки маршрути… О, Господи! Накъде? Къде си, Мари?!

Престани! Овладей се! Ти си способен да се справиш. Длъжен си да се справиш. Нямаш избор, затова бъди какъвто беше някога. Замрази чувствата си, стани лед.

Внезапно бронята, с която се обгръщаше, се разтърси от оглушителния звън на телефона върху бюрото му. Погледна го, преглътна; запита се дали ще може да овладее гласа си, за да звучи поне донякъде нормално. Телефонът иззвъня отново с ужасяваща настойчивост.

Нямаш избор.

Вдигна го, като сграбчи слушалката с такава сила, че кокалчетата му побеляха. Успя да изрече една-единствена дума:

— Да.

— Тук е телефонистката от „Сателитни връзки“.

— Кой? Какво казахте?

— От въздуха по радиоканала търсят господин Уеб. Вие ли сте господин Уеб, сър?

— Да.

И тогава светът, който познаваше, се пръсна на хиляди нащърбени огледални парченца, всяко от които отразяваше нечовешко терзание.

— Дейвид?

— Мари!

— Не изпадай в паника, мили! Чуваш ли ме, остани спокоен! — Гласът й долиташе през пукота на статичното електричество; тя се опитваше да не крещи, но й беше невъзможно да се владее.

— Добре ли си? В бележката пише, че си ранена!

— Нищо ми няма. Няколко драскотини, това е всичко.

— Къде си?

— Над океана. Едва ли ще ти кажат повече. Аз самата нямам точна представа. Бях упоена.

— Господи! Не мога да го понеса! Отвлякоха те от мен!

— Стегни се, Дейвид. Знам какво ти е, но те не го знаят. Разбираш ли какво ти казвам? Те не го знаят!

Тя му изпращаше кодирано съобщение. Не бе трудно да го разгадае: той трябваше да се превърне в омразния за себе си човек. В тялото на Дейвид Уеб трябваше да заживее отново презреният убиец Джейсън Борн.

— Добре. Да, добре. Направо ще полудея.

— Те ми разрешиха да се обадя, за да знаеш, че съм жива.

— Сториха ли ти нещо?

— Не умишлено.

— А онези драскотини? Как стана?

— Аз се съпротивлявах, борих се. Не забравяй, че съм отраснала в ранчо.

— Боже мой…

— Дейвид, моля те! Не допускай да те сринат психически.

— Не ме интересува какво могат да ми сторят! Боя се за теб!

— Знам, мили. Струва ми се, че те изпитват, досещаш ли се?

Отново съобщението. Да бъде Джейсън Борн в името на спасението и на двамата.

— Да, добре, добре. — Опита се да овладее напрежението в гласа си. — Кога стана това?

— Тази сутрин, около час след като ти излезе.

— Тази сутрин?! Господи, цял ден. Как се случи?

— Позвъниха на вратата. Двама мъже…

— Кои?

— Разрешено ми е да кажа, че са от Далечния изток. Всъщност и аз не знам повече от това. Помолиха ме да ги придружа и аз отказах. Изтичах в кухнята и взех оттам нож. Раних с него единия в ръката.

— Кървавият отпечатък на вратата…

— Не те разбирам.

— Няма значение.

— Един човек иска да говори с теб, Дейвид. Изслушай го, но не с гняв, разбираш ли?

— Добре. Да, добре. Разбирам.

По линията прозвуча мъжки глас. Имаше колеблив, но прецизен, почти британски акцент на чужденец, обучаван от англичанин или живял в Англия. И все пак си личеше безпогрешно, че е от Изтока, нещо повече, интонацията издаваше човек от Южен Китай.

— Ние не желаем да упражняваме насилие срещу съпругата ви, господин Уеб, но ако се наложи, няма как да го избегнем.

— Бих се въздържал на ваше място — студено отвърна Дейвид.

— Джейсън Борн ли го казва?

— Същият.

— Това признание е първата стъпка в споразумението ни.

— Какво споразумение?

— Отнели сте от един човек нещо много ценно.

— Вие също ми отнехте нещо много ценно.

— Тя е жива.

— И гледайте да си остане жива.

— А другата е мъртва. Вие я убихте.

— Сигурни ли сте?

— Напълно.

— Какво доказателство имате.

— Видели са ви. Висок мъж, който е избягал през пожарния изход с пъргавината на дива котка.

— Значи в действителност не са ме видели. А и не е било възможно. Бях на хиляди мили далеч.

— Какво разстояние е това в наше време за бързите самолети? — Азиатецът замълча, сетне добави остро: — Преди две седмици и половина сте отменили задълженията си за период от пет дни.

— Ами ако ви кажа, че бях на симпозиум в Бостън на тема династиите Сунг и Юан, което напълно влиза в задълженията ми…

— Удивен съм — насмешливо подхвърли азиатецът, — че Джейсън Борн може да си послужи с такова плитко оправдание.

Не бе искал да заминава за Бостън. Темата на симпозиума бе на светлинни години отдалечена от лекциите му, но го поканиха официално. Поканата бе дошла от Вашингтон, от Програмата за културен обмен, и му бе предадена посредством Факултета по източни науки. Господи! Всяка пешка си беше на мястото!

— Оправдание за какво?

— Че е бил там, където не е бил. Лесно е да се каже, че сте били сред множеството, както и да се плати на неколцина, за да потвърдят, че са ви видели.

— Това е нелепо, да не говорим, че е наивно аматьорство. Аз никому не плащам.

— На вас са платили.

— На мен? Как?

— Чрез същата банка, която сте използвали и преди. „Гемайншафтбанк“ в Цюрих. На Банхофщрасе, естествено.

— Странно, че не съм получил извлечение — промърмори Дейвид, напрегнал цялото си внимание.

— Когато бяхте Джейсън Борн в Европа, никога не ви е било нужно извлечение, тъй като сметката ви е с три нули — от най-секретните в Швейцария. Ние обаче намерихме платежно нареждане до „Гемайншафт“ сред вещите на един човек… мъртвец, разбира се.

— Разбира се. Но това сигурно не е човекът, когото уж съм убил.

— Естествено, че не. Но и неговото убийство е част от плана. Излишно е да говорим повече, господин Борн. Няма съмнение, че вие сте убиецът. Идете в хотел „Риджънт“ в Кулон. Регистрирайте се под каквото име желаете, но помолете да ви дадат апартамент шестстотин и двайсет. Кажете, че е предварително запазен за вас.

— Колко удобно. Собствен апартамент.

— Така ще спестим време.

— Необходимо ми е време да уредя нещата си тук.

— Уверени сме, че няма да вдигате шум и ще бъдете възможно най-експедитивен. Бъдете там до края на седмицата.

— Можете да разчитате. А сега искам отново да говоря с жена си.

— Съжалявам, не мога да ви позволя.

— За Бога, вие чувате всичко, което си казваме!

— Ще говорите с нея в Кулон.

Последва щракване и по линията вече се чуваше само пукот. Той остави слушалката, като с труд успя да откопчи от нея схванатата си от стискане ръка. Благодарен беше на болката, защото му даде възможност по-плавно да се върне към действителността. Вече знаеше какво трябва да предприеме. Без да губи време, щеше да уреди дребните си дела тук и да потърси във Вашингтон Конклин, подлия плъх, който се опита да го убие посред бял ден на нюйоркската Седемдесет и първа улица. Ако се наложи, ще притиска Александър Конклин, докато от очите му на плъх рукнеше кръв, но щеше да узнае каквото му е нужно.

Уеб се изправи, залитайки, и отиде в кухнята да си налее питие. Ръцете му вече не трепереха така силно.

Можеше да повери някои от задълженията си другиму. Джейсън Борн никога не го правеше, но той все още бе Дейвид Уеб, а в университета имаше няколко души, на които би се доверил — не да им каже истината, разбира се, а някоя полезна лъжа. Отново отиде при телефона.

— Ало, Джим? Обажда се Дейвид Уеб.

— Здравейте, господин Уеб. Нещо объркал ли съм?

— Не си, Джим. Но при мен нещата се пообъркаха. Нужна ми е помощта ти и ще съм ти благодарен, ако бъдеш дискретен. Налага ми се да отсъствам за седмица-две и ще предложа на началството ти да ме заместиш. Няма да се затрудниш. Периодът е от 1900 до 1912 г. Ще застъпиш китайско-руските споразумения, японците и Порт Артур, естествено, както и Теди Рузвелт.

— Дадено — самоуверено отвърна аспирантът. — Утре ще ми дадете някои указания, нали?

— Трябва да замина довечера, Джим. Жена ми тръгна още сутринта. Имаш ли нещо за писане под ръка? Слушай сега, ще се обадиш в пощата…

И така, аспирантът беше вербуван. Следващият разговор протече по-лесно, отколкото Дейвид беше очаквал. Президентът на университета даваше официална вечеря в дома си и много повече се вълнуваше от предстоящата си реч, отколкото от отпуската на някакъв си хоноруван преподавател.

— Моля ви, позвънете на декана, господин… Уеб. Аз тук ухажвам дарители, дявол ги взел.

С декана обаче не беше тъй просто.

— Дейвид, да не би това да е свързано с онези хора, дето ходеха подире ти през последната седмица? Знаеш, че съм от малцината посветени за свръхсекретните ти дела във Вашингтон.

— Нищо подобно, Дъг. Онова си беше чиста глупост от самото начало, а това е нещо сериозно. Брат ми е тежко пострадал, колата му е напълно смачкана. Трябва да отскоча до Париж за няколко дни, най-много за седмица.

— Бях в Париж преди две години. Карат като луди.

— Не е по-зле, отколкото в Бостън, и далеч по-добре от Кайро.

— Добре, все ще измисля нещо. Една седмица не е чак толкова много време. Джонсън отсъства цял месец заради пневмонията си, а…

— Аз вече си уговорих заместник, стига да не възразяваш, разбира се. Джим Краудър, аспирантът, познава материала и вярвам, че ще се справи.

— О, да, Краудър, той е умен младеж, макар и брадат. Нямам особено доверие на тия, брадатите…

— Може би не е зле да си пуснеш и ти брада. Ще се почувстваш разкрепостен.

— Това ще го пропусна покрай ушите си. Ти сигурен ли си, че няма нищо общо с ония от Държавния департамент? Нужно ми е да знам фактите, Дейвид. Как се казва брат ти? В коя болница е настанен?

— Нямам представа за болницата, но Мари сигурно знае. Тя замина сутринта. Трябва да тръгвам за летище Логан в Бостън. Дочуване, Дъг, ще ти се обадя утре или вдругиден.

— Дейвид?

— Да?

— Защо имам чувството, че не си напълно искрен с мен?

— Може би защото досега не съм бил в подобно положение. Искам услуга от приятел заради някого, когото предпочитам да не си спомням.

И Дейвид затвори телефона.

Полетът от Бостън до Вашингтон едва не му скъса нервите. Съседът му се оказа ужасно словоохотлив, а отгоре на всичко имаше и влудяващо остър глас. При кацането човекът си призна, че през цялото време ужасно се е страхувал.

— Защо не си го признахте? — усмихна се Дейвид. — Това не е престъпление.

— Сигурно от притеснение да не ми се присмеете.

— Ще го запомня. Ако се случи да летя с някого като вас, ще се опитам да помогна.

— Вие сте добър човек. И много откровен. Благодаря ви.

— Няма защо.

Дейвид прибра куфара си от багажния конвейер и излезе отпред да потърси такси. За негово съжаление шофьорите не взимаха по един пътник, а държаха да качат двама или трима в една посока.

Заедно с Дейвид в таксито се качи привлекателна жена, която умело използваше езика на жестовете в съчетания с разтапящ поглед. Но поради липса на интерес от негова страна скоро се отказа. И все пак прояви добрината да остави първо него на посочения адрес.

Регистрира се в хотел „Джеферсън“ на Шестнайсета улица под фалшиво име, измислено в момента. Хотелът облаче не беше плод на случаен избор. Намираше се на една пресечка от жилището на Конклин, което той обитаваше от двайсет години. Дейвид имаше и номера на телефона му, но не искаше да го използва. Целта бе да свари Конклин неподготвен и да го накара да си плати.

Погледна часовника си: оставаха десет минути до полунощ. Нищо му нямаше на часа, беше дори доста удобен. Той се изми, смени ризата и извади от куфара единия от двата разглобени и добре опаковани пистолета. Сглоби го. Преди осем часа не би и помислил да хване в ръка оръжие от страх, че ще стреля с него. Но това беше преди осем часа, а сега нещата стояха иначе. Сега пистолетът, чист и неразпознаваем, бе част от него, продължение на самия Джейсън Борн.

Излезе от хотела и тръгна по Шестнайсета улица като следеше с поглед намаляващите номера на жилищните сгради — много стари, напомнящи му с каменните си фасади нюйоркския Ийст Сайд. Странно хрумване, като се имаше предвид ролята на Конклин в проекта „Тредстоун“. Онази тайна квартира в Манхатън на „Тредстоун 71“ също бе в сграда с кафява каменна фасада и прозорци от синкаво стъкло. Виждаше я ясно в съзнанието си и отчетливо чуваше гласовете, без всъщност да разбира думите — онзи инкубатор, в който бе създаден Джейсън Борн, другата му същност. Колко нужна му беше сега.

Ето, това беше сградата, където живееше Конклин. Апартаментът му се намираше на втория етаж и гледаше към улицата. Прозорците светеха. Алекс си бе у дома и не спеше. Уеб пресече улицата, влезе в тясното фоайе и заразглежда имената по пощенските кутии на шестте апартамента. Под всяка имаше овална мембрана, за да може посетителят да извести за пристигането си.

Нямаше време за сложни планове. Ако преценката на Панов беше точна, би трябвало да се справи лесно. Той натисна бутона на Конклин и почака за отговор близо минута.

— Да? Кой е?

— Хари Бабкок е тук — с подчертан южняшки акцент рече Уеб. — Трябва да говоря с теб, Алекс.

— Хари? Че как тъй… Добре де, качвай се.

Веднага след като чу жуженето на отблокираната ключалка, Уеб отвори и изтича по тясното стълбище до втория етаж. Държеше да е вече пред вратата, когато Алекс отвори, и успя да го изпревари с част от секундата. Алекс, със силно разфокусиран поглед, отстъпи заднишком от прага и закрещя. Уеб светкавично запуши устата му и с крак тръшна вратата зад гърба си.

Откакто датираха ясните му спомени, не бе нападал човек физически. Би трябвало да изпита странно, дори неловко чувство, но нищо подобно. Усещането бе като при съвършено естествено действие. Господи!

— Ще си махна ръката, Алекс, но ако отново закрещиш, пак ще ти запуша устата. И ако се наложи, няма да останеш жив, ясно ли е?

Дейвид свали дланта си от устата му и силно дръпна главата му назад.

— Пълен си с изненади — изхриптя човекът от ЦРУ и се сгърчи веднага щом Дейвид го пусна. — Няма как да не полея пристигането ти.

— Както виждам, постоянно имаш поводи за поливане.

— Каквито сме, такива — измърмори Конклин и се пресегна непохватно към една празна чаша върху масичката пред голямото окъсано канапе. Отнесе я до бара с медна обшивка на отсрещната стена, където в редица бяха подредени еднакви бутилки бърбън. Нямаше нито миксер, нито вода, само кофичка за лед. Барът очевидно бе предназначен не за гости, а лично за домакина. Лъскавата му повърхност бе единственият лукс, който той си бе позволил и който красноречиво го открояваше в безличната дневна.

— На какво дължа това съмнително удоволствие? — попита Конклин, докато си наливаше. — Отказа да се видиш с мен във Вирджиния. Заплашваше, че ще ме убиеш. Точно така си казал, че ще ме убиеш, ако прекрача прага ти.

— Пиян си.

— Сигурно. По това време обикновено съм така. Лекция ли ще ми изнасяш? Няма полза, но можеш да опиташ, ако настояваш.

— Ти си болен човек.

— Не, само пиян. Ти сам го каза.

— Отвратително изглеждаш.

— Моите извинения. — Конклин остави бутилката, отпи няколко яки глътки и погледна Уеб. — Не аз прекрачих твоя праг, а ти моя, но това е подробност без значение. Да не си дошъл да изпълниш заплахата си, да осъществиш възмездие или нещо от тоя род? Не вярвам тая очебийна издутина под сакото ти да е бутилка с уиски.

— Вече не изпитвам неопределим стремеж да те убия, но все пак бих могъл да го сторя. Ти сам лесно можеш да ме накараш.

— Колко вълнуващо? И как ще те накарам?

— Като откажеш да ми дадеш информация, която ти е известна.

— Каква е тя?

— Отвлякоха съпругата ми — с леден тон съобщи Дейвид. — Отнеха ми Мари.

Конклин премигна стъписано.

— Какво говориш? Отвлекли са Мари?

— Намира се в самолет над Тихия океан. Аз трябва да я последвам. Трябва да замина за Кулон.

— Но това е безумие! Ти си се побъркал!

— Чуй ме, Алекс. Изслушай ме много внимателно… — И думите се изляха с онази яснота и спокойствие, които не бе успял да постигне пред Морис Панов. В пияно състояние Конклин имаше много по-будни реакции, отколкото повечето служители от разузнаването в трезво. Дейвид не биваше да пропуска нищо в разказа си пред него, за да бъде напълно разбран.

Докато Дейвид говореше, очите на Конклин нито веднъж не се откъснаха от лицето му. Накрая Алекс поклати глава и се пресегна за чашата си.

— Странна работа — продума той след кратко мълчание. — Изглежда, замислената стратегия излиза от контрол.

— Как тъй?

— Жена ти е отвлечена и ти реагираш така, както се е очаквало. Ала когато споменаваш „Медуза“, получаваш недвусмислена заплаха. Някой не си е направил добре сметката.

— Очаквам от теб през остатъка от нощта и утре да ми дадеш нужните отговори. В седем вечерта летя за Хонконг.

Конклин поклати глава и с трепереща ръка отново посегна към уискито.

— Сбъркал си адреса — измърмори той и отпи. — Напълно съм безполезен за теб. Никой вече не ще да си има работа с мен. Още една стъпка и ще бъда „планиран за елиминиране“, ако помниш какво означава това.

— Да, помня: „Да се убие. Знае твърде много.“

— Тъй че, ако искаш, можеш да дръпнеш спусъка. А не го ли направиш, няма сам да се поднеса за „елиминиране“. Твърде много дадох и бих искал да получа от тях известна отплата.

Конклин се изправи и тръгна към луксозния си бар. Куцането му сега бе по-изразено, отколкото го помнеше Уеб.

— Кракът ти е по-зле, нали? — рязко отбеляза той.

— Мога да преживея с болката.

— Можеш и да умреш с нея — процеди Уеб и вдигна пистолета си. — Не чувстваш ли задължение след всичките мъки, на които подложи мен и жена ми?

— Теб! — уточни Конклин, докато пълнеше чашата си, с поглед, отправен към пистолета. — Не нея.

— Ние двамата сме едно. Но не очаквам от теб да го разбереш.

— Никога не съм имал този шанс.

— Самосъжалението не ти позволява да ми помогнеш. Искаш да се въргаляш на воля в него, замъглил ума си с алкохол. Ти си жалък. Превърнал си живота си…

— Можеш да ми го отнемеш! Стреляй! Натисни спусъка! — Конклин изгълта уискито си наведнъж, задави се и се закашля дълго и мъчително. След като спазъмът премина, вгледа се в Дейвид с помътнели, навлажнени очи. — Мислиш ли, че не бих се опитал да помогна, ако можех, копеле такова?! — рече пресипнал. — Знам, че няма шанс да успея, а нов неуспех не бих понесъл. Това би означавало да убия и двама ни. Не е по силите ми да поема такъв риск.

Уеб отпусна пистолета.

— Не вярвам, че няма да успееш с всичко, което знаеш, което носиш в главата си. Във всеки случай изборът ми е ограничен до теб. Няма при кого другиго да отида. Освен това имам няколко идеи, дори нещо като план, но той трябва да се оформи извънредно бързо.

— Нима? — измърмори Конклин и се подпря на бара, за да запази равновесие.

— Може ли да направя кафе, Алекс?