Превъзходството на Борн

8.

Лека мъгла се вдигаше като нагънат ефирен воал над пристанище Виктория, докато огромният самолет правеше кръга си за подход към летище Кай Так. Утринната омара обещаваше влажен ден в колонията. Долу, във водата около корабите, пъплеха джонки и плоскодънни гемии, задминавани от време на време от катерите на морската охрана. Самолетът се снижаваше и неясните силуети на небостъргачите на остров Хонконг започнаха да се очертават под първите лъчи на слънцето като алабастрови гиганти.

Уеб бе вперил очи в гледката под себе си, обзет от непоносимо напрежение и в същото време от палещо любопитство. Някъде в тази гъсто населена територия бе Мари — тая мисъл бе най-властна от всички останали и най-мъчителна. Ала друга част от съзнанието му работеше като при прецизен и съсредоточен учен, опитващ се да различи под микроскоп онова, което е недостъпно за просто око и за ума. Познатото и непознатото се смесваха и резултатът бе обърканост и страх. По време на сеансите с Панов във Вирджиния Уеб бе чел и препрочитал стотици илюстровани диплянки и туристически брошури, описващи местата, където се бе подвизавал митичният Джейсън Борн. Изживял бе мъчителни мигове, при които в паметта му проблясваха откъслечни образи и картини: някои смътни и мимолетни, други — продължителни и изумително подробни. Вгледан през малкото прозорче, съзнаваше, че мястото, където отива, му е познато, макар и бледо в паметта му. Реши да се съсредоточи към предстоящия ден.

От летище Дълес бе телеграфирал до хотел „Риджънт“ в Кулон да запазят апартамент шестстотин и деветдесет на името на Хауърд Крюет, отговарящо на синеокия от паспорта на Кактус.

Апартаментът му бе осигурен. Трябваше да узнае от кого е осигурен. Това бе първата крачка към Мари. Нужно му бе също да се снабди с някои неща. Не очакваше трудности в това отношение. Тук бе Хонконг, тук нямаше нищо невъзможно, що се отнася до средствата за оцеляване. То бе също и единственото цивилизовано място на земята, където процъфтяваха всякакви религии, но единственото общопризнато от вярващи и невярващи божество бяха парите. Както Мари се бе изразила: „Това е единственият му мотив за съществуване.“

В топлото утро се разнасяха миризмите на гъмжащото и забързано човешко множество; странно, усещането бе дори приятно. По тротоарите се плискаха яростните струи на маркучите, от съхнещите под слънцето плочи се вдигаше пара, а от павилиончета и колички прииждаха ароматите на подправки и пържено, натрапчиво зовящи за внимание. Шумовете се акумулираха, прераствайки в непрестанно кресчендо, настоятелно приканващо към сделка или поне пазарлък. Хонконг беше есенцията на оцеляването; пробиваш си път с лакти в бизнеса или не оцеляваш. Адам Смит беше демоде тук; той никога не би могъл да си въобрази подобен свят. Свят, който се надсмиваше над всичките му норми за свободна икономика. Истинска лудница. Това бе Хонконг.

Дейвид вдигна ръка за такси със съзнанието, че е правил същото и преди. Без труд се бе насочил право към изхода след безкрайните митнически формалности, а сега улиците, по които минаваше шофьорът, също му бяха познати — не че си ги спомняше, а по-скоро знаеше, че ги познава. Усещане и успокояващо, и ужасяващо. Знаеше и едновременно не знаеше. Беше марионетка, манипулирана на сцената на собственото си представление, но не бе наясно коя е куклата и кой е кукловодът.

— Станала е грешка — обясни Дейвид на чиновника зад овалния мраморен плот в центъра на фоайето на хотел „Риджънт“. — Не искам апартамент. Бих предпочел нещо по-малко. Единична или двойна стая напълно ще ме задоволи.

— Но вече всичко е уредено за апартамент, господин Крюет — объркан го погледна чиновникът.

— Кой го е уредил?

Младоликият азиатец погледна извадената от компютъра резервация.

— Тук е сложен подписът на помощник-управителя, господин Лианг.

— Тогава вероятно трябва да разговарям с него.

— Сигурно, господине. За съжаление не разполагаме със свободни стаи в момента.

— Разбирам. Тогава ще потърся друг хотел.

— Вие сте наш важен гост, господине. Ще отида да говоря с господин Лианг.

Уеб кимна, а чиновникът с листчето за резервацията забързано прекоси фоайето и се скри зад една врата. Фасадата на хотела изглеждаше добре позната, но обстановката вътре бе чужда. Със сигурност никога не бе отсядал тук. Само след минута чиновникът отново се появи, придружен от азиатец на средна възраст, без съмнение господин Лианг.

— Мога ли да ви услужа? — отправи се към него помощник-управителят. — Уверявам ви, за нас е удоволствие да ви посрещнем в хотела.

— Боя се, че ще е някой друг път — любезно се усмихна и поклати глава Уеб.

— Не ви ли харесва при нас, господин Крюет?

— Напротив, сигурен съм, че предоставяте всички удобства. Просто бих желал стая, а не апартамент. Но доколкото разбрах, нямате свободна в момента.

— Но вие изрично упоменахте в телеграмата си апартамент шестстотин и деветдесет.

— Да, така е и моля да ме извините. Прекалено старателният ми завеждащ продажбите е виновен за това. Впрочем кой направи резервацията, защото със сигурност не съм аз.

— Вероятно вашият представител — предположи Лианг с абсолютно безизразни очи.

— Завеждащият продажбите? О, той няма такива пълномощия. Не, той спомена, че е някоя от тукашните компании. Не мога да приема, естествено, но бих искал да знам от кого идва това щедро предложение. И след като вие лично сте подписали резервацията, господин Лианг, няма как да не знаете.

В безизразните очи за миг проблесна пламъче. За Дейвид това беше достатъчно, но водевилът трябваше да се разиграе докрай.

— Някой от персонала, а ние имаме голям персонал, е дошъл при мен за одобрение. Много сме заети, господин Крюет, постоянно правим резервации и не мога да си спомня.

— Сигурно е записано някъде.

— Имаме почетни гости, чието обаждане по телефона е достатъчно.

— Хонконг се е променил.

— И постоянно се променя, господин Крюет. Възможно е вашият приятел да желае да ви уведоми лично. Не би било редно да се бъркам в намеренията му.

— Възхищавам се на дискретността ви.

— Това е част от професията ни — опита се да се усмихне Лианг, но усмивката излезе фалшива.

— Е, след като нямате нищо свободно, сам ще се оправям. Ще опитам в „Пенинсюла“ отсреща. Там имам приятели.

— Няма да е необходимо. Може да се уреди нещо.

— Но чиновникът на рецепцията каза…

— Чиновникът не е заместник-управител на „Риджънт“.

— Компютърът ми показва, че всичко е заето — заоправдава се младият човек.

— Замълчи! — Лианг моментално залепи усмивка, също тъй фалшива като предишната. — Той е още млад и неопитен, но полага старание. Държим няколко резервни стаи за в случай на недоразумение. — После се обърна към чиновника и заговори бързо на китайски. Уеб стоеше с каменно лице, макар да разбираше всяка дума. — Слушай, безмозъчно петле такова, не се обаждай в мое присъствие, че ще те пратя да ринеш сметта. А сега дай на тоя глупак двеста и две. Резервацията е условна. Запиши я на негово име. — Заместник-управителят отправи восъчната си усмивка към Уеб. — Ще получите чудесна стая с изглед към пристанището, господин Крюет.

Водевилът бе приключил и победителят се задоволи с небрежно кимване за благодарност.

— Много ме улеснявате. Ще ми спестите обикалянето из града, за да съобщавам къде съм отседнал. — Млъкна, но вдигна предупредително ръка във въздуха в знак, че има да добави нещо. Инстинктът на Джейсън Борн подсказваше, че това е моментът, за да всее страх: — Когато казвате „стая с добър изглед“, предполагам, че имате предвид you hao jingse de fang jian. Прав ли съм? Или прозвуча глупаво на китайски?

Лианг зяпна срещу американеца.

— Не бих могъл да се изразя по-добре — каза той. — Чиновникът ще се погрижи за всичко. Желая ви приятно прекарване при нас, господин Крюет. Ако имате нужда от нещо, не се притеснявайте да се обърнете към мен. — И Лианг леко се поклони.

— Едва ли ще се наложи, но благодаря ви — отвърна Дейвид. — Честно казано, полетът беше дълъг и уморителен, затова ще помоля централата да не ме свързва с никого до вечерта.

— О, така ли? — Сега безпокойството на Лианг беше по-очевидно. Без съмнение той беше уплашен. — Но ако има нещо спешно…

— Нищо не е тъй спешно, че да не може да почака. И тъй като не съм в апартамент шестстотин и деветдесет, може просто да съобщят, че още не съм пристигнал. Така става, нали? Ужасно съм уморен. Благодаря ви, господин Лианг.

— Аз ви благодаря, господин Крюет. — Помощник-управителят отново се поклони и потърси някакъв знак в очите на Уеб. Но като не прочете нищо, обърна се бързо и нервно се отправи към кабинета си.

„Действай изненадващо. Обърквай врага, вади го от равновесие.“ Правило на Джейсън Борн. Или може би на Александър Конклин?

— Кога си тръгва господин Лианг? — попита Джейсън чиновника, като измъкна от портфейла си двайсетдоларова банкнота и дискретно я пъхна в дланта му под формата на ръкостискане.

Очите на младежа светнаха.

— Много сте любезен, господине, но не беше нужно. Господин Лианг си тръгва в пет, а също и аз, освен ако управата не поиска от мен да остана. Защото аз се старая да дам най-доброто от себе си за честта на хотела.

— Не се и съмнявам — увери го Уеб. — Дайте ми ключа, моля. Погрижете се за багажа ми, когато пристигне от летището.

— Разбира се, господине.

Дейвид седеше на кресло до прозореца и гледаше през пристанището към остров Хонконг. Бе направил първата стъпка. По един или друг начин Лианг щеше да му осигури някаква информация, макар и на най-ниско ниво, но все пак щеше да сложи началото — име, място, бегъл намек, от които можеше да премине към друг контакт, от него към трети и така нататък. Трябваше да действа бързо и да не дава на врага си време за маневри. Ала за да постигне каквото и да било, трябваше да се подготви. Предстояха някои покупки, а също и обиколка на колонията. Около час разглеждане от задната седалка на автомобил щеше да му стигне да измъкне каквото може от нарушената си памет.

От справочника на хотела установи, че в близост има пететажен търговски център, а още и че чрез портиера може да наеме лимузина за бизнес или разглеждане на забележителности. А лимузина, това означаваше опитен шофьор, който познава като петте си пръста всички булеварди, кръстовища и малки улички в Хонконг, Кулон и Новите територии. Компетентността на шофьорите всъщност рядко спираше дотук. Такива хора бяха наясно с всички тънкости и порядки в града, където работят. Нужен му бе пистолет. Накрая, в централната част на Хонконг имаше банка, в която беше получено нареждане на негово име от банка-кореспондент на Каймановите острови. Трябваше да отиде, да подпише нужните документи и да излезе оттам с много повече пари, отколкото нормален човек би се осмелил да носи у себе си в Хонконг, а и където и да било другаде. Трябваше да намери място, където да ги държи, но не в банка, защото работните часове ограничаваха достъпа му до тях. Джейсън Борн знаеше: обещай на човек, че ще пощадиш живота му, и той ще ти съдейства. Обещай му живота и малко пари и тогава резултатът е пълно подчинение.

Извади тефтерче и молив и направи списък. Толкова много неща имаше да се свършат. Вече бе единайсет, а трябваше да приключи до четири и половина следобед, когато възнамеряваше да се закотви незабелязано до изхода за персонала или някъде в гаража, за да проследи и спипа Лианг с восъчното лице, неговата първа връзка.

В този момент внезапно телефонът иззвъня, рязко разкъсвайки тишината на хотелската стая. Трябваше да затвори очи и да стегне всичките си мускули, за да не скочи и грабне слушалката с надеждата да чуе гласа на Мари, макар и като пленница. Не биваше да вдига телефона. Инстинктът на Джейсън Борн. Вдигнеше ли го, щеше да постави себе си под контрол. Остави го да звъни и излезе от стаята.

В дванайсет и десет се върна, понесъл найлонови торбички с покупки от търговския център. Стовари ги на леглото и се зае да ги разопакова. Сред вещите имаше тъмен лек шлифер, тъмна платнена шапка, чифт сиви маратонки, черни панталони и пуловер; това бяха дрехите, които щеше да носи през нощта. Имаше и други покупки: макара с рибарска корда и две големи скоби, двайсетфунтова преса за хартия във формата на пиринчено звънче, метален шиш за лед и двуостър ловджийски нож в калъф. Безшумни оръжия, които щеше да носи със себе си ден и нощ. Трябваше да си набави още нещо и скоро щеше да го направи.

Докато оглеждаше покупките си, с крайчеца на окото си забеляза някакво мигане на светлина. Изправи се и видя, че мига червената лампичка на телефона. Очевидно имаше съобщение за него, а не го търсеха отвън. Вдигна слушалката и натисна бутона на централата.

— Да, господин Крюет? — обади се телефонистката.

— Имате съобщение за мен ли?

— Да, господин Лианг се мъчеше да се свърже с вас.

— Спомням си, че дадох ясно да се разбере. Не желая да ме безпокоят до второ нареждане.

— Да, но господин Лианг е помощник-управител и в отсъствието на управителя е най-старшият в хотела, какъвто е случаят сега. Каза, че е много важно. Ще ви свържа с него.

Дейвид затвори телефона. Не беше готов за Лианг или почти по-точно Лианг не беше готов за него. Лианг беше почти в паника, защото той беше контактът на най-ниско ниво, а не бе успял да настани обекта според уговорката. Но на Дейвид му бе нужно Лианг да изпадне в пълна паника. И най-бързият начин да предизвика такова състояние бе да не му дава никаква възможност за разговори и обяснения.

Уеб грабна дрехите от леглото и ги натика в две от чекмеджетата на бюрото, заедно с вещите, извадени от пътническия сак. Пъхна рибарската корда и скобите помежду тях. Пресата сложи върху менюто за сервиране по стаите, а ножа — в джоба си. Погледна шиша за лед и мигом му хрумна мисъл, родена от същия онзи странен инстинкт: един разтревожен вече човек ще реагира силно, щом неочаквано се изправи пред страшна гледка. Ужасът му щеше да нарасне неимоверно. Дейвид извади носна кърпа от джоба си, изтри внимателно дръжката на шиша и като хвана смъртоносния инструмент през плата, излезе в антрето. Прецени нивото на погледа и заби шиша в бялата стена срещу вратата. Телефонът зазвъня настойчиво, почти истерично. Уеб излезе навън, изтича покрай асансьорите, скри се зад ъгъла на съседния коридор и зачака.

Добре си беше направил сметката. Лъскавите врати на средния асансьор се разтвориха, отвътре изскочи Лианг и забърза към стаята на Уеб. Дейвид притича към асансьорите и се спотаи зад ъгъла на своя коридор. Помощник-управителят, почти обезумял вече, едновременно натискаше звънеца и думкаше по вратата. После престана и долепи ухо до нея; уверил се, че вътре няма никакъв шум, бръкна в джоба си и извади връзка ключове. Уеб бързо скри главата си, когато Лианг се огледа предпазливо в двете посоки на коридора и пъхна ключа в ключалката. Сега Дейвид можеше само да слуша, без да гледа.

Не се наложи дълго да чака. Приглушеният гърлен вик бе последван от силно затръшване на врата. Шишът за лед бе оказал нужния ефект. Уеб притича до скривалището си зад последния асансьор и отново се прилепи към стената. Лианг бе видимо разстроен, дишаше накъсано и шумно и няколко пъти натисна нервно бутона на асансьора. Най-сетне се чу лек звън и вратите на втората кабина се отвориха.

Дейвид нямаше конкретен план, но инстинктивно знаеше какво трябва да направи, защото начинът бе само един. Той бързо стигна до стаята си, вдигна слушалката на телефона и избра цифрите, които вече бе наизустил.

— Говори портиерът — обади се приятен глас, вероятно на индиец.

— Точно портиерът търся — тихо проговори Дейвид. — Мога ли да разчитам на вас за една дискретна услуга. Ще бъда щедър.

— Гост ли сте на хотела?

— Да, тук съм отседнал.

— И онова, което искате, не е незаконно, естествено, нито ще навреди на репутацията на хотела?

— Само може да подобри още повече репутацията му, като помага на предпазливи бизнесмени, дошли тук за големи сделки.

— На вашите услуги съм.

Уредено бе лимузина даймлер с най-опитния от местните шофьори да го чака при паркинга на Сализбъри Роуд. Портиерът щеше да го посрещне до колата, за да получи двеста американски долара, равняващи се приблизително на хиляда и петстотин хонконгски. Сметката щеше да бъде платена в брой и вместо името на клиента щеше да бъде вписана случайно избрана фирма. А господин Крюет, съпровождан от служителя да етажа, щеше да слезе със служебния асансьор до сутерена на хотела и оттам да стигне до изхода на Сализбъри Роуд.

След като се разплати, Дейвид се качи в даймлера и се разположи на задната седалка. Шофьорът, човек на средна възраст, облечен в униформа, обърна към него умореното си лице.

— Добре дошли, сър. Казвам се Пак Феи и ще се постарая да ви обслужа отлично. Само ми кажете къде искате да отидете, и ще ви заведа. Аз знам всичко.

— На това и разчитах — меко продума Уеб.

— Простете, сър, не чух.

Дейвид повтори думите си на китайски и продължи на същия език:

— От години не съм идвал и бих искал да си припомня някои места. Прекарай ме по скучния дежурен туристически маршрут, а после ще обиколим набързо Кулон. Трябва да се върна обратно след около два часа. И нека оттук нататък говорим на английски.

— Китайският ви е отличен. Говорите като хората от висшето общество, но разбрах всяка ваша дума.

— Нали казах, ще говорим на английски. Бакшишът ти зависи от това дали ще се разбираме добре.

— Да, да! — отзова се с готовност Пак Феи, включи мотора на даймлера и с лекота го поведе през невъобразимото движение по Сализбъри Роуд. — Обещавам, че ще получите отлично обслужване.

И Дейвид го получи. Имената и местата, изплували в паметта му в хотелската стая, сега получиха и образ. Да, беше виждал всичко това, добре му бе познато, но той с нищо не можеше да го свърже.

Погледна часовника си; бяха пътували близо два часа. Имаха още една последна спирка на острова и после щеше да подложи Пак Феи на тест.

— Върни се на Чатър Скуеър — нареди той. — Имам работа в една от банките. Ще ме почакаш.

В този свят голямото количество пари са инструмент, отстраняващ по магически начин всички бариери. Ако трябваше да получи петстотин долара, Дейвид сигурно повече би се забавил, но сумата от половин милион му осигури светкавично обслужване. Незнайно откъде се появи и дипломатическо куфарче за пренасяне на парите. Предложиха му човек от охраната да го съпроводи до хотела, но Дейвид отклони любезността, подписа нужните документи и повече въпроси не бяха задавани. Той отново се върна до колата, паркирана на оживената улица.

Вътре се наведе напред към Пак Феи. Между пръстите си държеше стодоларова банкнота.

— Пак Феи, нужен ми е пистолет.

Шофьорът бавно обърна глава. Погледна банкнотата, после премести очи към лицето на Уеб. Угодническото изражение мигновено бе изчезнало, заместено от непроницаема маска.

— В Кулон — отвърна той. — В Монкок. — И взе стоте долара.