Превъзходството на Борн

28.

— Ето я къщата, онази с високата каменна стена — каза служителят от ЦРУ Матю Ричардс, докато караше автомобила нагоре по хълма Виктория Пийк. — Според нашата информация морските пехотинци са навсякъде и ще бъде много лошо, ако ме видят с теб.

— Значи искаш да ми се отплатиш с още долари — каза Алекс Конклин, като се наведе напред и надзърна през стъклото.

— Просто не искам да се забърквам, за Бога! Освен това нямам долари.

— Бедният ми тъжен Мат. Приемаш нещата твърде буквално.

— Не зная за какво говориш.

— И аз не съм сигурен за себе си, но карай засега покрай къщата, сякаш отиваме на друго място. Ще ти кажа къде да спреш и да ме оставиш.

— Ще ми кажеш ли?

— При едно условие. Долари.

— Проклетник.

— Хайде, хайде, ще ти се обаждам по няколко пъти на ден, за да те питам дали уговорката ни за вечеря остава, или за да те видя на колоездачната обиколка в Хепи Вели…

— А, там не — прекъсна го Ричардс.

— Добре тогава, в Музея на восъчните фигури. Ако ти кажеш „съжалявам, зает съм“, няма да се показвам.

— Не зная дори къде ще бъдеш! Каза ми да те взема от ъгъла на Карнавейшън и Гренвил.

Преминаха покрай портата. Конклин премести поглед и разгледа големия викториански вход.

— Кълна ти се, Алекс, не зная за какво говориш.

— Още по-добре. Съгласен ли си? Ще бъдеш ли мой гуру вътре?

— Да, по дяволите. Мога да се оправя и без моряците.

— Добре, спри тук. Аз ще сляза и ще се върна. Ако стане въпрос, взел съм железницата, а после такси до грешен адрес и съм отишъл пеша до верния адрес. Доволен ли си, Мат?

— В екстаз съм — каза служителят и натисна спирачките.

— Спинкай добре тази вечер. Не сме така млади, както в Сайгон, и имаме нужда от повече сън.

— Чух, че си се пропил. Не е вярно, нали?

— Чул си онова, което си искал да чуеш — отговори рязко Конклин. Сви юмруци и неловко слезе от колата.

Кратко почукване и вратата се отвори. Хавиланд стреснат погледна Едуард Макалистър, който нахлу в стаята със сиво лице.

— Конклин е при портата — каза той. — Иска да те види и каза, че ще остане там цялата нощ, ако трябва. Каза също, че ако се застуди, ще си запали огън да се топли.

— Сакат или не, той още не е изгубил размаха си — каза посланикът.

— Това е много неочаквано — продължи Макалистър, разтривайки дясното си слепоочие. — Не сме подготвени за конфронтация.

— Май нямаме избор. Това там е обществен път и пожарната на колонията ще довтаса, ако някой се обади.

— Съмнявам се все пак, че той…

— Не се съмнявай — прекъсна го Хавиланд. — Пусни го да влезе. Това е не само неочаквано, а като цяло е много необикновено. Той не е имал никакво време да събере факти и да организира атака, която да му даде надмощие. По този начин открито показва, че е замесен и нищо няма да му се удаде лесно. Самият той преди време издаде заповед контролът върху развоя на онази операция да се премахне.

— Можем да предположим, че е във връзка с жената — каза заместник-секретарят и тръгна към телефона върху бюрото на посланика. — Сигурно така се е снабдил с всички факти, от които се нуждае.

— Не. Тя не знае толкова много.

— А откъде знае да дойде при теб? — попита Макалистър с ръка върху телефона.

Хавиланд се усмихна мрачно.

— Всичко, което трябва да научи, е, че аз съм в Хонконг. Освен това говорихме по телефона и съм сигурен, че е направил връзката.

— А как е намерил къщата тогава?

— Никога няма да ни каже. Конклин е с много дълги пипала тук и има контакти, за които нищо не знаем. Плюс това никога няма да разберем как е дошъл, освен ако не го пуснем да влезе, нали?

— Да. — Макалистър вдигна телефона и набра три цифри. — Охрана? Пуснете мистър Конклин да влезе, претърсете го за оръжие и го придружете до офиса в източното крило… Той какво? Пуснете го бързо и загасете тая проклетия!

— Какво става? — попита Хавиланд, когато Макалистър затвори.

— Запалил е огън от другата страна на пътя.

Александър Конклин влезе, куцукайки, и морският офицер затвори вратата след него. Хавиланд се изправи, заобиколи бюрото и се приближи с протегната напред ръка.

— Мистър Конклин?

— Приберете си ръката, посланик, не искам да ме заразите.

— Разбирам. Ядът изключва възможността за нормално общуване.

— Наистина не искам да пипна някоя инфекция. Струва ми се, че вие я разнасяне.

— И каква е тя?

— Смърт.

— Защо сте толкова мелодраматичен? Разполагате и с някои добри страни.

— Наистина имам предвид точно това. Преди по-малко от двайсет минути видях как убиват жена на улицата с четирийсет или петдесет куршума в тялото. Направо я издухаха през стъклата на входа. Шофьорът й беше убит на място в колата си и казвам ви: наоколо всичко беше в кръв и меса…

Очите на Хавиланд се разшириха от ужас, но истеричният глас на Макалистър беше това, което спря мъжа от ЦРУ.

— Тя ли? Жена ли беше?

— Беше жена — каза Конклин, като се обърна към заместник-секретаря, чието присъствие все още не бе удостоил с внимание. — Вие, Макалистър…

— Да?

— Вашата ръка също не искам да стисна. Тази жена беше замесена и с двама ви.

— Жената на Уеб е мъртва! — изкрещя Макалистър парализиран.

— Не, но благодаря, че потвърдихте това, в което не бях сигурен.

— Боже Господи! — извика посланикът. — Била е Стейпълс. Кетрин Стейпълс.

— Да, а сега дайте на този, който я пречука, цигара с бомбичка вътре. Благодаря и за второто потвърждение. Ще обядвате ли скоро с канадския консул? Бих искал да присъствам и аз — просто да погледам как прочутият посланик Хавиланд здраво се е заловил за работа.

— Престани, проклети глупако! — извика Хавиланд, отпусна се отвисоко на стола зад бюрото и затвори очи.

— Няма да престана — каза Конклин и тропна с протезата си по пода. — Вие сте отговорен за всичко. — Човекът от ЦРУ се наведе и хвана ръба на бюрото. — Точно както сте отговорен за онова, което се случи на Дейвид и Мари Уеб! Кой си мислите, че сте? Посявате гнилото си семе в чиста почва и всичко се отравя. Вашето семе — това са лъжите и измамите. Те поникват в хората и ги превръщат в зли и страхливи кученца, които тичат след вашата свирка. И пак повтарям — ти, аристократично копеле, кой си мислиш, че си?

Хавиланд поотвори очи и се наведе напред. Изразът му беше на стар човек, който предпочита да умре, само и само да се освободи от болката. Но същите очи бяха изпълнени със студена ярост и виждаха неща, които убягваха на другите.

— Ще се успокоите ли, ако ви кажа, че на практика Кетрин Стейпълс ми каза същото?

— Много съм доволен.

— И все пак тя беше убита, защото обедини усилията си с нас. Личният й избор явно беше друг, но при дадените обстоятелства тя не виждаше алтернатива.

— Още една марионетка?

— Не. Човек с изключителен ум и богат опит, тя напълно разбра какво ни заплашва. Страдам за нейната загуба повече, отколкото можете да си представите.

— За кое страдате? За нейната загуба или че святата ви операция се провали?

— Как смеете! — изрече Хавиланд с леден глас и се изправи. — Малко сте закъснели да ми четете морал. Вашите пропуски в етиката бяха очебийни. Ако нещата се бяха развили според вашата воля, сега нямаше да има нито Дейвид Уеб, нито Джейсън Борн. Вие доведохте нещата дотук. Планирахте неговата екзекуция и почти успяхте.

— Аз платих за това и само да знаете колко скъпо!

— Струва ми се, че още плащате, иначе нямаше да бъдете в Хонконг — каза посланикът и кимна. — Разоръжете се, мистър Конклин, и аз ще направя същото. Кетрин Стейпълс наистина ме разбра и ако нещо стои зад нейната смърт, нека разберем какво е то.

— Нямам и най-малка представа къде да търся причините.

— Всичко ще ви бъде обяснено точно както на Стейпълс.

— Може би не трябва да го зная.

— Нямате друг избор.

— Мисля, че не ме чухте добре. Операцията ви пропадна. Канадската връзка е била направена, заповедта дадена, а вие сте я оставили да се разхожда неохранявана.

— Страхувате се за живота си? — попита посланикът.

— Непрекъснато — отговори човекът от ЦРУ. — А сега се страхувам за живота и на някой друг.

— На Уеб?

Конклин направи пауза и разгледа лицето на дипломата.

— Ако това, което знам, е вярно, не мога да сторя за Делта нищо, което той да не умее два пъти по-добре. Но ако той не се справи, знам какво ще ме помоли да направя. Да пазя Мари. И ще постигна това най-добре, като се боря срещу вас, не като ви слушам.

— Как смятате да се борите срещу мен?

— По единствения известен начин. Много нечестно. Ще раздуя по всички тъмни кътчета на Вашингтон, че този път сте стигнали твърде далеч, че сте загубили професионалния си усет може би поради възрастта. Имам историята на Мари. Мо Панов…

— Морис Панов? — прекъсна го Хавиланд предпазливо. — Психиатърът на Уеб?

— Накрая ще научите и нещо от мен. Просто за да упражня паметта ви, аз съм единственият, който е говорил с Дейвид, преди да дойде тук. Изобщо картинката за вас ще се смрачи ужасно.

— Ако го направите, ще поставите в опасност всичко.

— Това е ваш проблем, не мой.

— Тогава аз нямам избор — каза посланикът и ледената нотка в гласа му се възвърна. — Ще бъде принуден да направя същото, което вие направихте преди години. Няма да можете да излезете оттук жив.

— Боже мой! — прошепна Макалистър.

— Това ще е най-глупавото нещо, на което сте способен — каза Конклин с поглед, закован в Хавиланд. — Не знаете какво съм оставил подир себе си, не знаете кой стои зад мен. И какво ще последва, ако в определен срок не се обадя на определени хора. Не ме подценявайте.

— Предположихме, че сте способен на такава тактика — каза дипломатът и се отдалечи от човека на ЦРУ, сякаш не го интересуваше повече. — Зад себе си сте оставили и нещо друго, мистър Конклин. Меко казано, известно е, че страдате от хронична болест, наречена алкохолизъм. Тъй като пенсионирането ви предстоеше и бяха взети предвид предишните ви постижения, не последваха никакви наказателни мерки, но и не ви беше възлагана отговорност. Просто ви толерираха и внезапните ви изблици бяха постоянен предмет на обсъждане сред колегите ви. — Посланикът се облегна назад в креслото и погледна тавана. — Не трябва да бъдете наказван, мистър Конклин, на вас трябва да ви се съчувства. Няма да се учудя, ако нанизът от събития завърши с драматичното ви самоубийство…

— Хавиланд! — извика Макалистър ужасен.

— Починете си, господин заместник-секретар — каза дипломатът. — Мистър Конклин и аз знаем откъде идваме. И двамата сме били тук преди.

— Има разлика — възрази Конклин, а очите му продължаваха да пробождат Хавиланд. — Никога не ми е харесвала тази игра.

— Нито пък на мен. — Телефонът иззвъня и ръката на посланика се стрелна към него. — Да? — Той се заслуша. — Не съм се стреснал, майоре, защото научих преди няколко минути… Не, не от полицията, а от един човек, с когото искам да се срещнете тази вечер. Да кажем, след два часа, удобно ли е? Да, сега той е на наша страна. Има хора, които твърдят, че е един от най-добрите между нас, и смело мога да кажа, че служебното му досие го потвърждава… Да, той е… Добре, ще му предам… Какво? Какво казахте?… Е, надявам се, че са се прикрили добре, нали? След два часа, майоре. — Хавиланд затвори телефона и се отпусна изтощен на бюрото.

— Името му е Лин Уенцзу — каза Конклин, като погледна едновременно и двамата. — Работи за британското разузнаване, което означава МИ-6, вероятно Специалният отдел. Обучен е в Китай, а сетне в Англия и се смята за най-добрият офицер от контраразузнаването на територията. Единствено огромният ръст му пречи. Забелязва се твърде лесно.

— Откъде знаете? — Макалистър направи крачка към човека от ЦРУ.

— Едно птиченце ми каза.

— Е, тогава птиченцето сигурно е било триметров щраус — каза дипломатът.

— Няма да говоря повече по въпроса — отвърна Конклин.

— Но и той знае някои неща за вас.

— Би трябвало. Той беше част от малката операция на гарата в Кулон.

— Каза ми да ви поздравя, защото вашият олимпиец ги е надбягал. Измъкнал се е.

— Това трябваше да му стане ясно по-рано.

— Той знае къде да го намери, но не иска да си губи времето.

— Браво за проницателността. Той каза и нещо друго, и понеже чух ласкателна оценка на моето минало, мога ли да знам какво е то?

— И после ще ме изслушате?

— Или ще бъда изнесен навън в кутия? Или в няколко по-малки кутийки? Имам ли избор?

— Да, съвсем правилно. Ще трябва да го направя, нали знаете.

— Знам, че знаете, хер генерал.

— Това звучи обидно.

— И вие звучите така. Какво ви каза майорът?

— Терорист от Макао се е обадил в Южнокитайската информационна агенция и е поел отговорността за убийството. Казали са само, че това с жената било нещастен случай, мишената бил шофьорът. Като бивш член на група, воюваща с британското разузнаване, той е прострелял техен водач на пристанището в Уанчай преди две седмици. Информацията се потвърди, той беше охраната на Стейпълс.

— Това е лъжа! — извика Конклин. — Тя беше мишената.

— Лин казва, че е загуба на време да се преследва този погрешен източник.

— Тогава той знае?

— Че сме били разкрити?

— А какво друго?

— Той е човек с гордост и брилянтен ум. Никога не е хранил пиетет към провалите и най-малко сега. Седнете, мистър Конклин, трябва да поговорим за доста неща.

— Не мога да повярвам — прошепна развълнуван Макалистър. — Говорите за убийства, метежи, мишени, самоубийства, сякаш обсъждате менюто на някой ресторант! Какви хора сте вие!

— Казах ви, господин заместник-секретар — каза меко Хавиланд. — Хора, дето вършат работа, която другите не могат или не биха искали, или не би трябвало да вършат. Не сме завършили никакви дяволски университети, а просто имаше свободни места и кандидатите за тях бяха малко. Всичко се дължи на случайността. И с течение на времето откриваш, че или имаш, или нямаш достатъчно здрав стомах за тази работа. Прав ли съм, мистър Конклин?

— Това е загуба на време.

— Не, не е — поправи го дипломатът. — Обяснете на мистър Макалистър. Той е много ценен и имаме нужда от него. Трябва да ни разберете.

Конклин погледна Макалистър с непроницаем поглед.

— Той няма нужда от обяснения, той е аналитик. Вижда всичко ясно като нас, ако не и по-ясно. Знае какво става из всички подземни тунели, просто не иска да си го признае и най-лесният начин да се измъкнеш е да се престориш на шокиран. Той е свещеник, влязъл в публичен дом, за да събере материал за неделната проповед, която бърза да напише, когато се прибере у дома и поиграе със себе си.

— Бяхте прав — каза Макалистър и се обърна към вратата. — Това е загуба на време.

— Едуард? — Хавиланд, очевидно ядосан на сакатия агент от ЦРУ, измери с очи заместник-секретаря. — Не можем винаги да избираме хората си и настоящият случай е точно такъв.

— Разбирам — каза студено Макалистър.

— Провери хората от персонала на Лин — продължи посланикът. — Едва ли има повече от десетина-дванайсет, които знаят нещо за нас. Помогни му. Той ти е приятел.

— Да — каза заместник-секретарят и излезе.

— Това беше ли необходимо? — просъска Хавиланд, когато двамата с Конклин останаха сами.

— Да, беше. Ако можете да ме убедите, че пътят, който сте поели, е единствено възможният — в което се съмнявам, — или ако остана без избор, който да спаси живота на Мари и Дейвид Уеб, тогава ще се наложи да работя с вас. Всичко друго е неприемливо. На едно мнение ли сме дотук?

— Ще работим заедно, така или иначе.

— Искам това копеле Макалистър, тоя новобранец да разбере откъде идвам аз. Той е толкова вътре в нещата, колкото и всеки от нас, но добре е да си понапрегне мозъка, да се поразрови в мръсотията и да посочи всяка възможност. Искам да знам кого трябва да убием, за да успеем в начинанието си и да измъкнем семейство Уеб от тази каша. Искам да разбере, че единственият начин да си спаси душата е да успеем. Ако се провалим, проваля се и той и няма да има възможност повече да проповядва в неделното училище.

— Твърде груб сте с него. Той е аналитик, не изпълнител.

— А как, мислите, хората стават изпълнители? Кой ги прави такива? Рицарите на конгресния надзор?

— Вие наистина сте толкова добър, колкото твърдят. И той е постигнал известни резултати. Затова е тук.

— Говорете — каза Конклин, застанал на стола с изпънат гръб и протеза в неудобно положение. — Искам да чуя вашата история.

— Първо жената. Съпругата на Уеб. В безопасност ли е тя?

— Дали е в безопасност — да, но не се чувства особено добре. Съпругът й го няма и тя не знае жив ли е или мъртъв. А за безопасността, тя е в безопасност с мен, не с вас. Аз ще я придружавам, а вие ще трябва да стоите тук.

— Но ние сме отчаяни! — примоли се дипломатът. — Имаме нужда от нея.

— Но тук също може да се проникне. Не искам да я излагам на никакъв риск.

— Тази къща е като крепост!

— Достатъчен е само един проклет готвач в кухнята, един лунатик по стълбите.

— Конклин, изслушайте ме! До нас стигна сведение от паспортната служба на летището. Уеб е в Пекин. Е, той не би отишъл там за нищо на света, ако не преследваше своята цел, единствената цел. Ако по някакъв начин — само Бог знае как — вашият Делта се появи тук с доставката и не намери жена си, той ще убие единствената връзка, която в момента за нас означава всичко. Без нея сме загубени.

— Значи такъв беше сценарият от самото начало. Джейсън Борн на лов за Джейсън Борн.

— Да. Съвсем просто е и без бързо възникналите усложнения той никога не би се съгласил. Сега щеше да бъде в старата си къща в Мейн, заровен в научните си книги.

— Вие наистина сте едно копеле — каза Конклин с известно уважение в гласа. — И бяхте убеден, че той още може да го направи? Да се справи така блестящо, както преди години като Делта?

— На всеки три месеца се извършват проверки на физическото му състояние. Това е част от правителствената програма. Той още е в отлична форма.

— Започнете отначало. — Човекът от ЦРУ се настани удобно на стола си. — Искам да чуя всяка стъпка, защото ще излезе, че слуховете са верни. Намирам се в присъствието на старшото копеле.

— Едва ли, мистър Конклин — каза Хавиланд. — Разбира се, ще имам нужда от вашия коментар.

— Ще го получите. Давайте.

— Добре. Ще започна с име, което със сигурност ви е известно. Шенг Чу Янг. Коментар?

— Той е доста упорит при преговорите с когото и да било и ми се струва, че под благовидната му външност се крие желязна непреклонност. Но все пак е един от най-здравомислещите хора в Пекин. Такива като него трябва да са хилядократно повече.

— Ако броят им беше толкова голям, шансовете за всеобщо клане в Далечния изток щяха да са хилядократно по-големи.

Лин Уенцзу удари с юмрук по масата и деветте фотографии пред него заедно с няколко резюмета на досиета подскочиха във въздуха. Кое? Кое точно? За всяко беше направена съответната справка в Лондон, биографиите на хората бяха внимателно проучени и не беше възможна никаква грешка. Това не бяха просто добре обучени Zhongguo ren, събрани с предварителен бюрократичен подбор, а крайните резултати на усилено търсене на най-ярките умове в държавата — а в някои случаи и извън нея, — които трябваше да заемат най-отговорните места. Британците трябваше да отстъпят водачеството в тайното разузнаване и причините бяха колкото ясни, толкова и неприятни за Лондон. Човекът от Запада никога нямаше да разбере напълно тайните на азиатския ум, а същевременно всякакви грешки от рода на подвеждаща или погрешно преценена информация бяха недопустими. Лондон трябваше да разбере — целият Запад трябваше да разбере — как точно стоят нещата… за благото на Хонконг и за благото на целия Далечен изток.

Самият Лин не вярваше, че неговата специална част от разузнавачи е от кардинално значение при решаването на политически въпроси, съвсем не. Но беше напълно сигурен, че ако колонията трябва да разполага с такъв специален отдел, то той трябва да се оглави и да се състои от хора, които се справят с работата си по възможно най-добрия начин, а в това число не влизаха ветераните от британските секретни служби с европейска ориентация, колкото и блестящи да са били. В началото те изглеждаха съвсем еднакво и не се справяха нито със средата, нито с езика. След години работа и блестящо изпълнявани задължения Лин беше призован в Лондон и в продължение на три дни го разпитваха мрачни специалисти по разузнаването в Далечния изток. Все пак на сутринта на четвъртия ден се появиха усмивки заедно с препоръката майорът да поеме командването на Хонконгския специален отдел с право на неограничена власт. И години след това той напълно се придържаше към оказаното доверие от комисията и го оправдаваше. Но сега разбираше, че в най-важната операция в професионалния му и личен живот се беше провалил. Под негово командване бяха трийсет и осем офицери от Специалния отдел и той беше избрал деветима от тях, за да участват в тази изключително налудничава операция. Но той я смяташе за такава само докато не чу необикновеното обяснение на посланика. Деветимата бяха най-изключителните сред трийсет и осмината; всеки от тях при определени обстоятелства можеше сам да поеме командването, ако водачът им бъде изваден от строя. До момента той се подписваше за изпълнението на служебните им задължения. И се бе провалил. Един от деветимата беше предател.

Нямаше смисъл да преглежда досиетата отново. Каквито и основания за подозрения да намереше там, всяко от тях щеше да отнеме много време, докато се изясни, още повече, че самият човек беше заблудил и него, и Лондон. Нямаше време за сложни анализи, за мъчително бавно проучване на девет отделни живота. Имаше една-единствена възможност. Фронтално нападение срещу всеки поотделно и думата фронт беше част от плана му. След като бе могъл да изиграе ролята на тайпан, щеше да се справи и с ролята на предателя. Разбираше, че в плана му се крият много рискове, рискове, които нито Лондон, нито американецът Хавиланд биха толерирали, но те трябваше да бъдат поети. Ако планът му не успееше, Шенг Чу Янг щеше да бъде алармиран за тайнствената война, водена срещу него, и контрадействията му биха били равни на катаклизъм, но като цяло Лин Уенцзу не смяташе да се проваля. Ако знамението за неуспех се изпишеше от северните ветрове, нищо друго нямаше да има значение — най-малко неговият собствен живот.

Майорът се пресегна към телефона. Натисна бутона на командното табло, с който повика радиооператора от компютърния комуникационен център на МИ-6, Специален отдел.

— Да, сър? — прозвуча гласът от бялата строго охранявана стая.

— Кой от „Драгънфлай“ е все още на работното си място? — попита Лин, като назова елитната единица от девет души.

— Двама, сър. В коли с номера три и седем, но с останалите мога да се свържа след минути. Петима се прибраха в центъра, а на останалите имам телефоните. Една от колите е до киното при пагодата и ще остане там до единайсет и половина, но и с този човек можем да се свържем. Другият е в яхтклуба в Абърдийн с жена си и нейното семейство. Тя е англичанка, нали знаете?

Лин се засмя тихо.

— Какво, и да приспаднем сметката на семейството от нашия и без това мизерен бюджет.

— Дали наистина е възможно, сър? Ако да, не може ли аз да заема мястото му в „Драгънфлай“?

— Не ставай нахален.

— Извинете, сър…

— Шегувам се, млади човече. Следващата седмица ще те заведа на великолепен обяд. Справяш се отлично с работата си и много разчитам на теб.

— Благодаря ви, сър!

— Благодарностите са мои.

— Да се свържа ли с „Драгънфлай“ под тревога?

— Можеш да се свържеш с всеки от тях, но за тревога и дума да не става. Всички са претрупани с работа и не са имали почивен ден от седмици. Кажи им, че, естествено, искам всяка промяна в местопребиваването им да се докладва и че за следващите двайсет и четири часа имаме достатъчно хора и ако не възникне допълнителен проблем, могат да се прибират вкъщи, което не значи да се мотаят по баровете. Кажи им, че ги съветвам да си отпочинат добре.

— Да, сър. Ще се зарадват, сър.

— Аз ще обикалям наоколо в друга кола. Сигурно отново ще се обадя. Стой буден.

— Разбира се, майоре.

— И така, очаква те обяд, млади човече.

— Ако позволите, сър — каза ентусиазираният радиотелефонист, — и казвайки това, знам, че говоря от името на всички ни: не бихме искали да работим за другиго освен за вас.

— Печелиш два обяда.

В паркирания автомобил пред жилищна сграда на улица „Юн Пинг“ Лин свали микрофона от стойката му върху командното табло.

— Тук „Драгънфлай-нула“. Обадете се.

— Да, сър?

— Свържете ме към директната телефонна линия с промяна на честотата на вълната. Ще разбера, че съм включен, като чуя ехото по линията, нали?

— Естествено, сър.

Слабото ехо се появи заедно със сигнала. Майорът набра номера и след малко му отговори женски глас:

— Да?

— Господин Жу! Kuai! — каза Лин, подтиквайки жената да побърза.

— Разбира се — отговори тя на кантонски.

— Жу на телефона — отговори мъжки глас.

— Xin su! Xiao Xi! — Лин заговори с гърлен шепот — това беше глас на отчаян човек, който се моли да бъде чут. — Шенг! Обадете се веднага! Сапфир е изчезнал!

— Какво? С кого говоря?

Майорът натисна вилката и бутона от дясната страна на микрофона.

Радиотелеграфистът се появи на секундата.

— „Драгънфлай“, кажете?

— Отсега нататък се свързвай с личната ми линия само с промяна на вълната и препращай всичките обаждания по този начин. Това ще бъде процедурата до второ нареждане. Разбрано?

— Да, сър.

Телефонът в колата иззвъня и майорът подхвана с небрежен глас:

— Да?

— Майоре, обажда се Жу. Току-що имах едно много странно позвъняване. Обади ми се човек с глас на тежко ранен и ми каза да се свържа с някого на име Шенг. Трябваше да предам, че Сапфир е изчезнал.

— Сапфир — каза майорът с изострено изведнъж внимание. — Не казвай нищо на никого, Жу! Проклети компютри! Не зная как става така, но този разговор беше за мен. Това няма нищо общо с „Драгънфлай“, не казвай нищо на никого!

— Разбрано, сър.

Лин запали колата и спря на няколко преки по на запад, близо до улица „Танлунг“. Той повтори упражнението и отново получи обаждане от домашния телефон.

— Майоре?

— Да?

— Току-що ми се обади един, който приличаше на умиращ! Искаше от мен да…

Обяснението беше същото. Била е направена опасна грешка и чутото трябваше да се пази в пълна тайна.

Лин се обади на още три телефона, като всеки път паркираше колата пред сграда или къща, в която живееше негов подчинен. Всеки тест бе отрицателен, всеки от хората му се свързваше с него секунди след обаждането и никой не изтича навън, за да се обади от уличен автомат. Едно нещо майорът знаеше със сигурност. Който и да беше внедреният, той нямаше да използва домашния си телефон, за да се свърже. В телефонните сметки се отбелязваха всички набрани номера и след това се проучваха. Това беше рутинна процедура, срещу която агентите нямаха нищо против. Освен това екстрените разходи за телефонни обаждания на всеки бяха поемани от Специалния отдел, все едно че са на работа.

Двамата агенти от коли три и седем, след като бяха освободени от работа за вечерта, бяха следващите. Тестовете им бяха отрицателни. Седем проверени и седем отрицателни. Тези, които оставаха, бяха човекът при пагодата и другият — в яхтклуба в Абърдийн.

Телефонът на майора отново звънна — звукът ли беше различен, или това беше илюзия, плод на неговите тревоги?

— Да?

— Току-що получих съобщение за вас, сър — каза радиотелефонистът. — „Орел“ до „Драгънфлай-нула“. Спешно. Свържете се.

— Благодаря. — Лин погледна в центъра на командното табло към часовника. Беше закъснял с трийсет и пет минути за срещата с Хавиланд и легендарния сакат агент от миналото Александър Конклин. — Млади човече — каза майорът като отново поднесе микрофона към устата си.

— Да, сър?

— Нямам време за нетърпеливия и не толкова важен „Орел“, но не искам да го обиждам. Ще се обади пак и ако аз не отговоря, искам да обясниш, че не си успял да се свържеш с мен. Разбира се, после ми предай съобщението.

— С удоволствие.

— Моля?

— Когато „Орел“ се обади, звучеше доста ядосано. Викаше, че когато има определена среща, тя трябва да се спазва и че…

— Добре, добре, разбирам, млади човече. Както казваха нашите деди — гръм да удари клюна на орела. Прави това, което ти казвам, и междувременно след петнайсет минути се свържи с нашия човек при киното, а щом се обади, директно го прехвърли на моята честота. Като му дадеш номера ми, разбира се.

— Разбира се, сър.

Лин продължи с колата на изток от булевард „Хенеси“ през Саутхорн парк, после обърна на юг към „Джонстън“, след което отново на изток и по улица „Бъроуз“ стигна до киното. Влезе в паркинга и намери място благодарение на полицейската си карта. Имаше съвсем малко хора за прожекцията на „Страст в Ориента“, която започваше в полунощ. Доста странен избор от страна на неговия агент. Независимо от това, за да не привлича вниманието към себе си и понеже имаше още шест минути, той застана зад тримата чакащи на гишето. След деветдесет секунди беше платил и взел своя билет. Влезе вътре, подаде билета си за проверка и настрои очите си за тъмнината и порнографския филм на далечния екран. Това беше наистина странен избор за човека, който щеше да бъде подложен на теста, ала майорът си беше обещал никога да не прави прибързани преценки.

Но в този случай беше наистина трудно да се въздържи. Не че харесваше особено човека, който седеше някъде в тъмния салон и гледаше заедно с крайно концентрираната публика безбройните сексуални упражнения на иначе дървените актьори. Всъщност не го харесваше, просто отчиташе, че той е сред най-добрите от неговия отбор. Агентът беше арогантен и с неприятен нрав, но храбър по душа; беше избягал от Пекин, тъй като с всеки изминал час имаше опасност косъмът, на който висеше животът му в комунистическата столица, да се скъса. Там е бил служител с висок пост в Силите за сигурност и е имал достъп до ценна информация. Като сърцераздирателен жест на саможертва оставил жена си и малката си дъщеря, запазвайки живота им чрез един овъглен труп, надупчен от куршуми, който по-късно щеше да бъде идентифициран като самия него — герой на Китай, застрелян и изгорен от банда изверги, може би част от наскоро преминалата вълна от престъпления по целия континент. Като всички бегълци с високи постове, той беше подложен на най-строги тестове и определен да залавя потенциални внедрени шпиони. И така историята на този мъж явно не подхождаше за двоен агент независимо от филмовите му предпочитания.

Другият беше човекът в Абърдийн, а той си оставаше голяма загадка за Лин. Беше по-възрастен от всички, обличаше се безупречно, бивш счетоводител, който показваше такава лоялност, че веднъж Лин дори го направи свой довереник, но бързо се овладя, преди да му разкрие информация, която не трябваше да достига до никого. Възрастта на човека беше близка до неговата и може би затова му беше симпатичен. Женен за англичанка и член на богат яхтклуб посредством брака. На Лин изглеждаше невероятно най-близкият му колега, наложил такъв порядък в живота си, да е бил подкупен от Шенг Чу Янг…

Не, невъзможно! Може би трябваше отново да анализира останалите. Не! Сега! Концентрирай се! Майорът погледна встрани и видя стълба. Стана, приближи се до нея и изкачи стъпалата за балкона; прожекционната кабина беше точно срещу него. Почука на страничната врата и влезе вътре, като тежестта на тялото му счупи евтината тънка верига на вратата.

— Ting zhi! — изкрещя операторът, на чиито колене седеше жена и той бъркаше под полата й. Тя скочи встрани и засрамена извърна лице към стената.

— Кралска полиция — каза майорът и показа документа си. — На никого няма да направя нищо лошо, повярвайте.

— Е, тук не е храм за молитви — каза мъжът.

— По това може да се спори, но наистина не е.

— Имаме разрешително, за което редовно се заплаща.

— Няма да ви противореча — прекъсна го Лин. — Полицията просто ви моли за една услуга и едва ли ще е против вашите интереси да я изпълните.

— Каква е тя? — попита нервно операторът и проследи с поглед изнизващата се през вратата жена.

— Спрете филма, да кажем, за трийсет секунди и включете осветлението. Обявете на публиката, че има повреда, която бързо ще бъде отстранена.

Операторът се дръпна.

— Почти свършва! Ще се развикат!

— Направете го!

Машината спря, осветлението бе включено и обявлението беше направено чрез високоговорител. Операторът беше прав. Недоволни подвиквания изпълниха салона, придружени от ръкомахания и средни пръсти. Очите на Лин обхождаха публиката: напред и назад, ред след ред.

Ето го неговия човек… Бяха двама — агентът се бе навел напред и говореше с човек, когото Лин не беше виждал преди. Майорът погледна часовника си.

— Има ли долу някакъв телефон?

— Когато работи, има. Стига да не е счупен.

— А сега работи ли?

— Не знам.

— Къде точно?

— Под стълбището.

— Благодаря. Поднови прожекцията след шейсет секунди.

— Казахте трийсет!

— Промених решението си. А ти се радваш на привилегиите от една добра работа, защото имаш разрешително, нали?

— Тия долу са истински животни!

— Сложи на вратата стол. Бравата е счупена.

Във фоайето под стълбището майорът мина покрай телефонния автомат, като спря за момент само да изтръгне спираловидната жица от кутията, и продължи навън към своя автомобил. Изведнъж спря, забелязал телефонна кабина от другата страна на пътя. Отиде до нея, прочете номера, запамети го и се върна до колата. Седна, запали двигателя, потегли по улицата, за да паркира отново на стотина метра, и изгаси фаровете. Прикова поглед към изхода на киното.

След минута и петнайсет секунди беглецът от Пекин се появи и се огледа в двете посоки, очевидно ядосан. После се взря право напред и видя това, което търсеше, това, което Лин очакваше от него, след като телефонът в киното не работеше. Разбира се, телефонната кабина от другата страна на пътя. Майорът набра номера, когато неговият подчинен влезе в кабината. Телефонът иззвъня, преди човекът да пъхне монетите си.

— Xing su! Xiao xi! — Лин се закашля, докато шепнеше. — Знаех, че ще намерите телефона! Шенг! Свържете се незабавно! Сапфир е изчезнал! — Майорът свали микрофона, готов да отговори на обаждането от телефонната кабина.

Обаждането не дойде. Лин се обърна и отправи поглед към пластмасовата кабинка. Агентът беше избрал друг номер, но не говореше. Човекът в Абърдийн беше чист.

Майорът слезе от колата, прекоси пътя и стигна до сенките на отсрещните дървета, без да изпуска от очи кабинката. Стоеше в относителната тъмнина, като се движеше бавно и проклинаше гените, които му бяха дали този ръст. Без да излиза от сянката, той се приближи към кабината. Беглецът бе на два метра от Лин с гръб към него и говореше развълнувано:

— Кой е Сапфир? Защо точно този телефон? За какво му трябвам?… Не, казах ти, че използва името на водача!… Да, неговото име… Без никакъв код или символ! Абсолютна лудост!

Лин Уенцзу чу всичко, което искаше да чуе. Извади автоматичния си пистолет и бързо излезе от тъмнината.

— Прекъснаха филма и запалиха осветлението. Куриерът и аз бяхме…

— Затвори телефона! — заповяда майорът.

Предателят се обърна.

— Ти! — извика той.

Лин изблъска навътре двойния агент и тресна слушалката.

— Достатъчно! — изрева той.

Изведнъж усети ледено острие, което се заби в корема му. Беглецът дръпна ножа и го вдигна за втори удар. Лин натисна спусъка. Звукът от изстрела проехтя по тихата улица и двойният агент падна на земята с разкъсано от куршума гърло, откъдето бликна кръв и намокри студения бетон.

— Nii made! — извика някой отляво на майора, изричайки проклятие. Това беше човекът, с когото агентът бе разговарял в киното. Той вдигна пистолета си и стреля, докато огромното тяло на майора го нападна и се стовари отгоре му като стена. Зейна рана близо до дясното рамо на Лин, но убиецът беше загубил равновесие. Лин стреля отново; човекът се строполи на земята. Беше мъртъв.

От другата страна на улицата порнофилмът беше свършил и ядосаната тълпа започна да излиза. С последните остатъци от огромната си сила тежко раненият Лин повдигна телата на двамата мъртви конспиратори и с мъка ги завлече до колата си. Няколко души от публиката го изгледаха, сякаш не проумяха напълно видяното. Малко преди да стигне до колата си, той отново се обърна. Те продължиха да го зяпат с безразлични погледи.

Алекс Конклин се изправи от стола и шумно завлачи протезата си, докато стигна до тъмния прозорец.

— Какво, по дяволите, искате да кажа? — попита той посланика.

— Че при създалите се обстоятелства съм постъпил по единствения възможен начин, единствения, който би предизвикал Джейсън Борн да се задейства веднага. — Хавиланд вдигна ръка. — Преди вашия отговор трябва да ви кажа, че Кетрин Стейпълс не се съгласи с мен. Тя смяташе, че е трябвало директно да апелирам към Дейвид Уеб. Той е ученик на Далечния изток, експерт, който би разбрал цената на всички залози на трагедията, която може да произтече.

— Тя е била луда — каза Алекс. — Той щеше да ви каже да се разкарате.

— Благодаря за това — кимна с глава дипломатът.

— Но почакайте — прекъсна го Конклин. — Той щеше да ви откаже не защото смята, че грешите, а защото сам се съмнява в собствените си сили. А когато сте отвлекли Мари, това просто механично го е върнало назад и го е накарало да бъде човекът, който той искаше да забрави.

— Е?

— Ти наистина си гадно копеле, мръсник такъв.

Внезапно се разнесе звук от сирени и лъчи от фарове започнаха да кръстосват стъклата на прозореца. Оглушителни изстрели, придружени от резки спирачки и удар в метал, изпълниха вечерния мрак. Посланикът и човекът от ЦРУ приклекнаха на пода; след секунди всичко свърши. И двамата се изправиха и в този момент вратата с трясък се отвори. В очертанията й се появи Лин Уенцзу с окървавени гърди и стомах и се олюля, носейки две мъртви тела под всяка мишница.

— Ето го вашия предател, сър — каза майорът, изпускайки двете тела. — И мой колега. С тези двамата, предполагам, че „Драгънфлай“ е в безопасност от Шенг… — Уенцзу подбели очи, падна на пода и изстена.

— Извикайте линейка! — закрещя Хавиланд на скупчените около вратата хора.

— Вземете превързочни материали, нещо за дезинфекция, каквото намерите! — викаше Конклин и се затича доколкото можеше към падналия китаец. — Спрете проклетата кръв!