Превъзходството на Борн

23.

— Кой сте вие? — извика Борн, яростно стисна стареца за врата и го блъсна в стената.

— Делта, престани! — изкомандва Д’Анжу. — По-тихо! Ще те чуят! Хората ще помислят, че го убиваш. Ще се обадят на рецепцията.

— Може и да го убия, а телефоните не работят! — Джейсън пусна врата на имитатора на собствения му имитатор, хвана яката на ризата му и го накара да седне на близкия стол.

— Вратата — продължи Д’Анжу ядосано. — Сложи я на мястото й, за Бога! Искам да напусна Пекин жив, а с всяка изминала минута ти намаляваш този шанс. Вратата!

В полуунес Борн стана, вдигна разбитата врата, напъха я в рамката и с два ритника я вкара в пантите. Старецът разтриваше шията си и изведнъж се опита да скочи от стола.

— Non, mon ami! — каза Французина и застана на пътя му. — Стой мирен. Не се страхувай от мен, но той е опасен. Нали виждаш, че наистина можеше да те убие. Гневът му заличава уважението към златните години, но аз вече ги наближавам и ги почитам.

— Гняв ли? Какво безобразие! — изкашля думите си старецът. — Бих се в Ел Алмеин и, кълна се в Бога, ще се бия и сега! — Старецът отново се опита да стане от стола и Д’Анжу отново го блъсна обратно.

— О, тези стоически героични британци — отбеляза Французина. — Поне проявихме милост и запазихме правото ти на дървен сандък за малко по-късно.

— Престани с глупостите! — извика Борн, изблъска Д’Анжу встрани, отиде до стола, хвана се за двете облегалки и приклещи стареца. — Кажи ми къде е той и го направи бързо, защото иначе ще съжалиш, че си се измъкнал от Ел Алмеин жив!

— Къде е той, ненормалник такъв?

— Не си същият човек, когото видяхме долу! Не си Джоузеф Уадсуорт, наел стая триста двайсет и пет.

— Това е стая триста двайсет и пет и аз съм Джоузеф Уадсуорт! Пенсиониран бригаден генерал от Кралските инженерни войски!

— Кога се регистрирахте тук?

— Поне тези глупости ми бяха спестени — отговори Уадсуорт надменно. — Бях посрещнат с изключителна учтивост. От митницата ме доведоха направо тук.

— Попитах ви кога!

— Снощи, но след като самолетът имаше близо два часа закъснение, би трябвало да кажа тази сутрин.

— Какви бяха инструкциите за вас?

— Мисля, че това не ви влиза в работата.

Борн издърпа ножа за писма от колана си и опря върха му в гърлото на стареца.

— Влиза ни, ако искаш да се измъкнеш жив от този стол.

— Боже мили, същински луд!

— Прав си. Нямам много време, за да бъда нормален. Всъщност нямам никакво. Инструкциите!

— Те са съвсем безобидни. Трябваше да ме вземат в дванайсет на обяд, а сега е към три, та виждате, че китайското правителство не се движи с по-голяма точност, отколкото самолетите на авиокомпанията му.

Д’Анжу докосна рамото на Борн.

— Самолетът в единайсет и трийсет — каза Французина тихо. — Той е примамката и не знае нищо.

— Тогава твоят юда е тук, но в друга стая — отговори Джейсън през рамо. — Няма начин!

— Не казвай нищо повече, той ще бъде разпитан. — С внезапна властност Д’Анжу застана пред Борн и се обърна към стария човек. — Вижте какво, генерале, извиняваме се за главоболията, които ви причинихме. Зная, че е безобразие. Това е третата стая, която разбиваме по този начин, тоест използваме предимствата на шоковия разпит, за да съберем информация за обитателите.

— Шоковият… какъв? Не разбирам.

— Един от четиримата души на този етаж е внесъл по контрабанден път наркотици за пет милиона долара. След като не го открихме сред вас тримата, вече знаем кой е. Предлагам ви да постъпите като другите. Кажете, че в стаята ви е нахлул пиян човек, ядосан от битовите условия — същото ще потвърдят и те. Добре е нещата да останат извън подозрение, защото правителството тук реагира твърде остро при подобна тревога. Вратата, майоре! — заповяда Д’Анжу на Джейсън. — Полека. Опитайте се да я задържите изправена. — Французина се обърна към англичанина. — Окажете ни съдействие, генерале. Останете тук и ни дайте двайсет минути да хванем нашия човек, а после правете каквото искате. И запомнете: вбесен пияница. За ваше собствено добро е.

— Да, да, разбира се. Пияница. Вбесен.

— Елате, майоре!

Навън в коридора те взеха чантите си и веднага тръгнаха към стълбите.

— Бързо! — каза Борн. — Все още имаме време. Ще проверим всички изходи, пиаците на такситата и ще трябва да изберем два от тях — по-логични или по-нелогични, дявол го взел, като всеки от нас заеме по един изход и при нужда даде сигнал на другия.

— В този коридор има още две врати, които трябва да проверим — прекъсна го Д’Анжу. — Избери някоя, но бързо. Разбий я, влез и наговори разни обиди, като приказваш несвързано, разбира се.

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен, Делта. Както сами се уверихме, обяснението е напълно приемливо. Управата на хотела без съмнение ще убеди нашия генерал да мълчи. Ще го направят от страх, че може да загубят чудесната си работа. Хайде по-бързо! Избери си една врата и я разбий!

Джейсън спря пред следващата врата вдясно. Отстъпи две крачки и скочи напред, като удари с рамо горната част на крехкия панел. Вратата се отвори с трясък.

— Madad demaa! — изкрещя жена на хинди; нейното сари беше омотано около коленете й и откриваше горната част на тялото.

— Kyaa baat hai? — извика гол мъж, който изскочи от банята, прикрил с ръка гениталиите си.

И двамата стояха и гледаха с широко отворени очи побеснелия натрапник. А той се залюшка с нефокусиран поглед, събори някакви предмети от бюрото и закрещя с пиянски глас:

— Скапан хотел! Тоалетните не работят, телефоните не работят! Нищо… ох, това не е моята стая. Съжжжалявам…

Борн им махна за довиждане и тръшна вратата зад себе си.

— Добре беше — каза Д’Анжу. — Побързай сега! Още една! Ето тази. — Французина посочи към вратата вляво. — Чух отвътре смях. Два гласа.

Джейсън разби отново вратата със замах и изрева пиянските си оплаквания. Но вместо пред него да се изправят хора, глътнали езиците си от страх, той се намери пред млада двойка, и двамата голи до кръста, които пушеха ръчно свита цигара, вдъхваха дълбоко и цъклеха очи.

— Заповядай, съседе — каза младият американец с треперлив глас, но с ясна дикция. — Недей да се притесняваш за такива дребни работи. Телефоните не работят, но я виж каква цигарка си имаме ние тук. Сподели я с нас. Отпусни се.

— Какво правите в моята стая, да ви удари гръм дано? — продължи Джейсън със същите децибели.

— Ако това е твоята стая, мачо — прекъсна го момичето и се полюшна в стола си, — сигурно вече си добре осведомен за интимните работи, които стават тук. — И се изхили.

— Боже, яко сте се надрусали!

— Без да споменавам Божието име напразно — отвърна младият човек, — ти пък си ужасно пиян.

— Ние не вярваме в алкохола — добави отнесено момичето. — Събужда враждебни чувства. Обладава те като демоните на Луцифер.

— Съседе, първо изтрезней — продължи миролюбиво младият човек. — След това, за да оздравееш, пуши дрога. Ще те изведе на широките поля, където отново ще намериш душата си…

Борн изхвърча от стаята и хвана Д’Анжу за ръката.

— Да вървим — каза той и когато наближиха стълбите, добави: — Ако историята, която разправи на генерала, се разчуе, тия двамата ще прекарат двайсет години да кастрират овни по платата на Южна Монголия.

Китайската склонност към наблюдение отблизо и подсилване на сигурността диктуваше на хотелите само два входа: един от предната страна, предназначен за гостите, и един страничен — за персонала. Последният беше претъпкан с охраняващи постове, които изискваха служебен пропуск от всекиго и претърсваха чанти, куфарчета и издути джобове, когато работниците напускаха хотела. Честата подмяна на охраната, за да се предотврати евентуалната опасност от подкупи, обясняваше липсата на фамилиарност между работници и пазачи.

— Оттук той няма шансове — каза Джейсън, след като преминаха през служебния изход, където бързо отвориха чантите си за проверка, твърдейки, че закъсняват за самолета си. — На пазачите сигурно им раздават медали, ако пипнат някой откраднал пилешко крилце или сапун.

— Освен това много мразят работещите тук — съгласи се Д’Анжу. — Но защо смяташ, че е все още в хотела? Той добре познава Пекин. Би могъл да вземе такси до друг хотел.

— Мисля, че ще предпочете да се чувства свободен, като се застрахова от преследвачи.

— Но ако е така, те могат да го открият и тук. Знаят как изглежда.

— Взел е друга стая в същия хотел.

— Противоречиш си сам! — възрази Французина, когато се приближиха към многолюдния изход на хотела. — Ти каза, че той ще получи инструкциите си по телефона. Който и да го търси, ще пита за стаята, която са дали на него, а не тази на Уадсуорт.

— Ако телефоните работят — условие, което е несъмнено в полза на твоя юда, — тогава най-лесното е да се прехвърли разговорът от една стая в друга. В таблото се вкарва щекер, ако номераторът е обикновен, или се програмира, ако е компютърен. Няма нищо по-лесно от това. Бизнесконференция, запознанство по време на полета — предлогът може да бъде какъвто си искат или въобще без никакви обяснения, което вероятно е най-добрият начин.

— Каква самозаблуда! — възкликна Д’Анжу. — Клиентът му тук, в Пекин, ще разтревожи хотелските телефонисти, неволно дочули телефонния разговор.

— О, не би го направил — каза Борн и даде път на Французина да мине през въртящата се врата. Навън беше пълно с объркани туристи и бизнесмени, които се опитваха да си уредят някакъв транспорт. — Това е опасна игра, на която той не би се хванал. Клиентът на твоя десантчик ще спазва максимална дистанция от тях. Не трябва да има и най-малкия риск, че ходовете му ще бъдат разкрити, а това означава, че всичко трябва да бъде сведено до много тесен кръг от възможности — никакви разговори през номератора, никакви действия, които биха насочили нечие внимание, особено на твоя десантчик. Той също така няма да рискува да обикаля из хотела. Клиентът ще чака твоя човек да направи първия ход. Тук има много полиция и всяко навъртане наоколо би представлявало излишен риск.

— Телефоните, Делта. Както разбрахме, те не работят. Тогава какво ще прави?

Джейсън се намръщи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— Времето е на негова страна, ето един плюс. Той със сигурност е получил и допълнителни инструкции в случай, че не се свържат с него през определения период. Причините може да бъдат всякакви, най-вече предпазните мерки, които трябва да се вземат.

— Но все пак той ще бъде държан под око, нали? Хората на клиента му ще сноват наоколо и ще се опитат да го пипнат, не е ли така?

— Да, и той го знае много добре. Ще трябва да се промъкне и да заеме своята позиция, без да бъде видян. Единственият начин да запази контрол върху положението. Това е първата му работа.

Д’Анжу стисна лакътя на Борн.

— Тогава мисля, че забелязах един от преследвачите.

— Какво? — Джейсън се обърна към Д’Анжу и забави крачка.

— Не спирай! — нареди му Французина. — Тръгни към онзи камион, който е паркирал на асфалта, с човека на сгъваемата стълбичка до него.

— Ах, да — каза Борн. — Това е службата за телефонни повреди. — Все така безлични в тълпата, те стигнаха до камиона.

— Погледни камиона. А сега — наляво. — Онази камионетка пред първия автобус. Виждаш ли я?

Джейсън се взря в посоката и веднага усети, че Французина е прав. Камионетката беше бяла, почти нова и прозорците й бяха затъмнени. Цветът беше различен, но иначе спокойно можеше да бъде същата камионетка, която прибра убиеца в Шенцзен на границата Ло Уо. Борн зачете китайските йероглифи по предната врата.

— „Niao Jing Shan“… Боже мой, същата е! Името няма значение — тя принадлежи на резерват за птици, на резервата за птици „Джинг Шан“! В Шенцзен беше Чутанг, а тук нещо друго. Как я забеляза?

— Виж човека, застанал на последния отворен прозорец от тази страна. Оттук личи ясно, че гледа назад към входа на хотела. Не пасва — един служител в резерват не би изглеждал така.

— Защо?

— Той е армейски офицер и ако се съди по кройката на дрехата и висококачествения плат, с доста висок чин. Може би славната Народна армия сега набира „бели чапли“ във войските си? Или този там е един нетърпелив човек, който трябва да забележи някого и да го проследи под хитро прикритие?

— Без Еко съм за никъде — каза Джейсън Борн, някогашният член на „Медуза“. — Резерват за птици. Боже, каква красота! Така отдалечено от всичко, така миролюбиво. Съвсем добро прикритие.

— Типично китайски подход. Честната маска прикрива нечестното лице. Конфуций е предупредил за това.

— Е, не е същото, за което говоря. В Шенцзен, където изпуснах за първи път твоето момче, пак имаше камионетка със затъмнени прозорци и също принадлежеше на държавен резерват за птици.

— Както казваш — отлично прикритие.

— Дори нещо повече, Еко. Това е някакъв отличителен знак.

— От векове насам птиците са уважавани в Китай — каза Д’Анжу, поглеждайки към Джейсън. — Изобразяват ги навсякъде в своето велико изкуство и върху коприните. Имат ги за деликатес и едновременно за очите и за небцето.

— В нашия случай са средство за нещо много по-просто и практично.

— Като какво например?

— Резерватите за птици обикновено са големи. Те са отворени за свободни посещения, но са под правителствен контрол.

— И какво?

— В страна, в която всеки десет души, деклариращи опозиция на правителствената линия, се страхуват да бъдат видени заедно, какво по-добро място за среща от резерват сред природата, разпрострян на мили? Няма офиси, къщи и апартаменти, няма телефонни подслушвания и електронни уредби за наблюдение. Наблюдатели са само невинните птици.

— Повторението на станалото в Шенцзен? Явно става дума за нещо доста по-мащабно, отколкото предполагахме.

— Както и да е, не ни интересува. Само той ни интересува… Трябва да се разделим, но да не се губим от очи. Аз ще тръгна напред…

— Няма нужда! — прекъсна го Французина. — Ето го и него!

— Къде?

— Отдръпни се назад в сянката на камиона!

— Точно кой е?

— Свещеникът, дето потупва онова малко момиченце по рамото — отговори Д’Анжу, опрял гръб на камиона и наблюдаващ тълпата пред входа на хотела. — Това — продължи с горчивина Французина — е дегизировка, която аз съм го научил да използва. Той имаше черен костюм, ушит по поръчка, с пришита към яката благословия от англиканската църква. Името на шивача беше Савил Роу. По костюма го познах. Аз съм платил за него.

— Е, явно идваш от богата епархия — каза Борн, без да изпуска от очи човека, когото искаше да хване, отведе и укроти, като го вкара в някоя хотелска стая, а после да поеме обратния път към Мари. Маската на убиеца беше добра, дори повече от добра, и Джейсън се опита да анализира положението. Сиви бакенбарди се показваха изпод тъмната шапка на убиеца; очила с тънки стоманени рамки бяха кацнали на самия връх на носа. Широко отворените му очи и повдигнатите вежди издаваха радост и почуда от видяното на това непознато място. Всички наоколо бяха Божии творения и Божии деца, затова той милваше с любов малкото момиченце по косичката и кимаше любезно на майката. „Е, това е — помисли си Джейсън, — копелето излъчва любов.“ Тя присъстваше във всеки жест, във всяко колебливо движение, в топлотата на погледа му. Този човек беше изпълнен със състрадание, пастир на своето стадо. И с маската си можеше да заблуди всеки, който го търсеше, дори и най-тренираното око би го пропуснало.

Борн си спомни. Карлос! Чакала също беше облечен в дрехи на свещеник, тенът му, издаващ явна принадлежност към латинската раса, контрастираше с колосаната бяла яка, когато излизаше от църквата в Нюли сюр Сен в Париж. Джейсън го видя! Те се съзряха, погледите им се приковаха един в друг и всеки знаеше кой кой е, без да има нужда от обяснения. Хвани Карлос! Постави клопка на Карлос! Каин означава Чарли и Карлос означава Каин! Кодовете експлодираха в ума му, докато тичаше след Чакала из улиците на Париж… само за да го загуби в тълпата.

„Е, тук не е Париж“ — помисли си Джейсън. Щеше да хване този Чакал в Пекин. Не можеше да си позволи никакво друго развитие.

— Имай готовност! — каза Д’Анжу, като прекъсна мислите на Борн. — Приближава се към автобуса.

— Но той е претъпкан.

— Точно така. Ще се качи последен. Кой ще откаже да помогне на свещеник, който бърза за някъде?

Французина беше прав. Вратата на малкия очукан автобус тръгна да се затваря, но беше спряна от ръката на свещеника, който провря рамо през нея и явно се примоли да я отворят пак, защото го е притиснала. Вратата се отвори отново и убиецът се напъха вътре.

— Това е експресът за площад „Тянанмън“ — каза Д’Анжу. — Записах номера.

— Да намерим такси. Хайде!

— Няма да бъде лесно, Делта.

— Разработил съм една тактика — отговори Джейсън и излезе от сянката на камиона на телефонната служба. Пробиха си път през тълпата пред хотела и продължиха надолу покрай колоната от таксита, докато стигнаха до края. Едно такси зави от платното и щеше да се присъедини към другите, но Джейсън изтича на платното, препречи пътя му и вдигна ръце. Колата спря и шофьорът подаде глава от прозореца.

— Shemma?

— Wei! — извика Джейсън и изтича до шофьора, като му подаде китайски юани на стойност петдесет долара. — Bi yao bang zhu — каза той, обяснявайки на човека, че се нуждае от помощ и ще заплати за нея.

— Hao! — извика шофьорът и грабна парите.

Борн и Д’Анжу се качиха. Шофьорът не скри раздразнението, когато вратата от страната на тротоара се отвори и се качи втори пътник. Борн му подаде още двайсет юана и това го направи по-благосклонен. Таксито мина покрай редицата от коли и излезе от комплекса на летището.

— Пред нас има автобус — каза Д’Анжу като се наведе напред и се обърна към шофьора на развален мандарин. — Разбирате ли ме?

— Езикът, на който говорите, е от Гуанджоу, но аз ви разбирам.

— Той потегли към площад „Тянанмън“.

— По кой път ще мине? — попита шофьорът. — По кой мост?

— Не знам. Знам само номера на предната страна на автобуса. Седем-четири-две-едно.

— Щом свършва с едно — каза шофьорът, — ще мине през портата Тиан, по втория мост. Входът към Императорския град.

— Там има ли паркинг за автобуси?

— Подреждат се в дълга редица. Обикновено всички са пълни. „Тянанмън“ е претъпкан по това време на деня.

— Трябва да изпреварим автобуса, за който ви говоря, по пътя, защото бихме искали да пристигнем преди него. Можете ли да направите това?

— Съвсем лесно — отговори шофьорът и се ухили. — Автобусите са стари и често издъхват по средата на пътя. Можем да стигнем до мястото няколко дни преди той да премине през Небесната северна порта.

— Надявам се, че говорите сериозно — прекъсна го Борн.

— О, не, щедри туристи. Всичките шофьори са страхотни механици, ако успеят да намерят двигателя. — Той се изсмя презрително и натисна педала на газта.

След три минути задминаха автобуса, в който пътуваше убиецът. Четирийсет и шест минути по-късно стигнаха до огромния бял мраморен мост, минаващ над изкуствено направен ров, и се изправиха пред масивната Порта на небесния мир, където на голяма платформа бяха изложени китайските водачи. Отвъд Портата се намираше едно от най-необикновените човешки постижения на земята — площад „Тянанмън“. Замайващият водовъртеж на Пекин.

Величествени размери — от пръв поглед посетителят е поразен. След това идва ред на Великия народен дворец от дясната страна, който също удивлява с гигантския си ръст. От другата страна на Портата се намира огромен мраморен обелиск, сякаш достигащ облаците, четириъгълна кула, блестяща на слънцето, в чиято основа са изобразени във вид на безкрайни релефи борбите и триумфите на революцията на Мао. Има и много други сгради и постройки: музеи, мемориали, порти и библиотеки — докъдето се простира погледът. Но на първо място е смайването от такова необятно пространство. Огромна шир, изпълнена с хора… ала за слуха впечатлението е доста различно и неочаквано. Дузина от най-големите стадиони на света, спрямо които римският Колизеум е джудже, може да бъдат поместени на площад „Тянанмън“, без да покрият площта му; стотици хиляди хора биха могли да се разхождат по площада и да остане достатъчно място за още стотици и стотици хиляди. Но има нещо друго, което не е присъщо за кървавата арена на Рим, още по-малко за съвременните огромни стадиони. Шумът тук едва се чува, царува пълна тишина, нарушавана от време на време от подрънкването на велосипедни звънчета. Безмълвието в първия момент е успокояващо, а след това става страшно.

Джейсън набързо и безстрастно отбеляза тези факти. Плати на шофьора сумата, отчетена от таксиметровия апарат, и се концентрира върху проблемите, които се изправяха пред тях двамата. По неясни причини, независимо дали поради телефонно обаждане или съобразно допълнителни инструкции, десантчикът бе дошъл на площад „Тянанмън“. Пристигането му щеше да съвпадне с началото на паваната, а бавните предпазливи стъпки на танца щяха да заведат убиеца до човека или хората, представящи неговия клиент. Предполага се, че клиентът няма да се яви лично. Но никакъв контакт не ще се осъществи, преди имитаторът да е сигурен, че мястото на срещата е чисто. Затова „свещеникът“ първо ще обиколи от разстояние точните координати и внимателно ще потърси въоръжените хора, подсигуряващи мястото с присъствието си. Ще си избере един, а може би и двама, като опре острието на нож или пистолет със заглушител до ребрата им, за да получи необходимата информация; неискрените им погледи биха му съобщили, че срещата е прелюдия към неговата екзекуция. И накрая, ако пейзажът изглежда чист, той ще накара човека от охраната да отиде до представителя на неговия клиент и да съобщи ултиматума: трябва да се появи самият клиент, за да влезе в паяжината на убиеца. Всичко останало беше неприемливо. Балансът можеше да бъде създаден единствено от присъствието на централната фигура — самия клиент. Когато той пристигнеше, и при най-малкия опит за измама щеше да бъде ликвидиран. Това беше схемата на Джейсън Борн. Десантчикът също трябваше да я използва, ако имаше поне малко мозък в главата.

Автобус 7421 бавно се приближи до края на колоната от превозни средства, от които се изсипваха туристи. Убиецът се появи, помогна на възрастна жена да слезе, като я потупа нежно по ръката и кимна за довиждане. После се обърна, заобиколи автобуса и изчезна зад него.

— Стой на трийсет стъпки зад мен и ме наблюдавай — каза Джейсън. — Прави това, което правя аз. Когато спра, спираш и ти, когато се обърна, се обръщаш и ти. Стой все в тълпата, придвижвай се от една група към друга и непрекъснато да има хора около теб.

— Внимавай, Делта. Той не е аматьор.

— Аз също.

Борн изтича зад автобуса и го заобиколи. Свещеникът имаше около петдесет крачки преднина, тъмният му костюм се открояваше на ярката слънчева светлина. Това улесняваше много преследвачите му. Прикритието му беше добро, самият той играеше ролята си още по-добре, но цветът беше неподходящ. На католически свещеник той може би отиваше, но не и на английски викарий; солидно сиво би било много по-подходящо. Освен това сивият цвят избледняваше на слънцето, а черният — не.

Изведнъж убиецът се отдели от тълпата и спря зад един китайски военен, който правеше снимки с фотоапарат. Държеше го на нивото на очите, а главата му се въртеше във всички посоки. Борн разбра. Не беше някакъв незначителен офицер от армията в отпуска в Пекин; беше твърде изискан и униформата му стоеше много добре, както Д’Анжу беше отбелязал за човека от камионетката. Фотоапаратът всъщност беше бинокъл, предназначен за наблюдение на тълпата наоколо. Самото място на срещата не беше далеч.

Десантчикът, който играеше ролята си докрай, положи дясната си ръка върху лявото рамо на военния и го стисна бащински. Лявата ръка не се виждаше, но дрехата му се издаде напред и изпълни пространството между тях — в ребрата на офицера вече бе забито дуло на пистолет. Военният замръзна на място, но лицето му изразяваше стоицизъм, въпреки обзелата го паника. Той тръгна напред, изпълнявайки нарежданията на убиеца. Изведнъж направи странно движение и се хвана за слабините, после се съвзе и поклати глава; оръжието отново бе забодено в ребрата му. Трябваше да изпълнява заповедите или щеше да умре на площад „Тянанмън“. Място за компромиси нямаше.

Борн се извъртя назад и сниши тяло, за да завърже връзката на обувката си, като се извини на хората зад себе си. Десантчикът беше проверил задния фланг. Джейсън се изправи. Но къде е той? Къде е имитаторът? Там! Борн с изненада установи, че убиецът е пуснал жертвата си! Но защо? Офицерът, викайки, тичаше сред хората с резки движения и накрая се свлече на земята. Веднага тълпа от любопитни зяпачи се насъбра около тялото му.

Джейсън се втурна напред, чувствайки, че моментът е настъпил. Значи не е било пистолет, а игла, с която човекът е бил прободен. Убиецът се бе справил с един от охраната, а сега вероятно щеше да потърси втори, а после може би и трети. Сценарият, който беше предвидил Борн, се разиграваше пред очите му и тъй като вниманието на убиеца беше заето с откриването на следващата жертва, моментът бе подходящ. Сега! Джейсън знаеше, че може да се справи с всеки, ако му нанесе парализиращ удар в бъбреците, особено ако човекът не го очаква. Борн съкрати разстоянието помежду им. Петдесет стъпки, четирийсет и пет, трийсет и пет… той бързо преминаваше от една група към друга… Свещеникът в черния костюм беше съвсем наблизо. Джейсън се приготви за нападение. Мари!

Войник. Друг войник. Но сега, вместо да използва оръжие, убиецът започна да преговаря. Човекът от охраната кимна и посочи наляво. Джейсън погледна озадачен в същата посока. Нисък китаец в цивилни дрехи, с дипломатическо куфарче в ръка, стоеше в основата на широка каменна стълба, водеща към входа на огромна сграда с гранитни колони, които поддържаха гигантска пагода с характерните извити покриви. Тя беше точно зад Монумента на героите и издълбаната калиграфия над големите порти обясняваше, че е Мемориалът на великия вожд Мао.

Две редици се придвижваха нагоре по стълбата, като пазачите разделяха отделните групи. Цивилният стоеше между двете редици с куфарчето си, символ на власт, и никой не го закачаше. Изведнъж, без никакво предупреждение, високият десантчик сграбчи войникът за ръката и го избута напред. Човекът изпъна гръб, раменете му се извиха назад; отново оръжието беше допряно в гърба му, придружено със съответните нареждания.

Докато наоколо вълнението растеше и хората и полицията се стичаха към покосения военен, убиецът и неговата втора жертва напредваха към цивилния, застанал на стъпалата пред Мемориала на Мао. Той сякаш се страхуваше да направи каквото и да било движение и Борн отново разбра причината. Убиецът познаваше тези хора, те бяха в центъра на елитния кръг, който водеше към неговия клиент, а той не беше никак далеч. Нападението, бързо сведено до обикновен смут благодарение на бързата и ефективна намеса на полицията, даде на имитатора необходимите секунди, за да задържи контрола върху веригата, която водеше до неговия клиент. Войникът щеше да умре при най-малкото неподчинение, а всеки приличен стрелец би елиминирал човека на стълбите с един-единствен изстрел. Убиецът контролираше втория етап и при това положение трябваше да продължи напред. Очевидно клиентът му се намираше някъде вътре в огромния мавзолей и не можеше да знае какво става отвън, нито пък някой би се осмелил да отиде на мястото на срещата, за да предупреди.

Нямаше време за никакви анализи и Джейсън го знаеше. Той трябваше да действа. Бързо. Трябваше да влезе в Мавзолея на Мао Дзедун, да заеме наблюдателна позиция и да изчака, докато срещата приключи по един или друг начин. Отвратителната мисъл, че може да се наложи да защитава убиеца, му мина през главата. Но това беше част от реалността, а единственият плюс за него си оставаше фактът, че имитаторът действа по сценарий, който изцяло съвпада с неговия собствен. А в случай, че срещата протече мирно, въпросът беше единствено в това да проследи убиеца, който тогава сигурно щеше да бъде главозамаян от успеха на тактиката си, и да го хване на площад „Тянанмън“.

Борн се обърна и потърси с поглед Д’Анжу. Французина вървеше в края на групата от туристи; той кимна, сякаш беше прочел мислите на Делта. Д’Анжу посочи земята и после направи малък кръг с показалец — беше знак от дните в „Медуза“. Означаваше, че ще остане на мястото му, но ако се наложи да се движи, ще обикаля в същия район като осигури видимост към себе си. Това беше достатъчно. Джейсън тръгна по диагонал към дясната страна на стълбата и приближи до един от пазачите. Заговори учтиво на мандарин:

— Дълбоко уважавани служителю, ужасно объркан съм! Така бях погълнат от калиграфията на Народния монумент, че изгубих групата си, която мина оттук само преди минути.

— Много добре говорите нашия език — каза изненадан пазачът, свикнал с многообразието от езици, които нито знаеше, нито искаше да знае. — Вие сте много любезен.

— Аз съм просто един ниско платен учител от Запада, който изпитва непреодолима любов към вашата велика нация, многоуважаеми служителю.

Пазачът се разсмя.

— Е, моят пост не е кой знае колко висок, но нашата нация наистина е велика. Дъщеря ми носи сини джинси на улицата.

— Моля?

— О, нищо. Къде е вашата идентификация за групата, към която принадлежите?

— Моята… какво?

— Табелката с името на туриста, която трябва да се закачи на връхната дреха.

— А, непрекъснато ми падаше — каза Борн и безпомощно поклати глава. — Може да съм я загубил някъде.

— Щом влезете, веднага идете при вашия екскурзовод, за да получите друга. Вървете. Включете се отзад в колоната. Нещо става. Може би ще се наложи следващата група да почака. Ще изпуснете вашата обиколка.

— О! Има ли някакъв проблем?

— Не знам. Получаваме заповедите си от онзи служител с куфарчето. Струва ми се, че брои юаните, които може да бъдат спечелени тук, и вероятно си мисли, че това място трябва да бъде като пекинското метро.

— Бяхте много любезен.

— Побързайте, господине.

Борн изтича нагоре по стълбите, като още веднъж се наведе, за да си завърже връзката, и повдигна глава, без да изпуска от очи свещеника в черен костюм. Онзи спря при човека с цивилните дрехи и проведе тих разговор с него, докато продължаваше да държи ръката на пленника си — но в цялото действие имаше нещо странно. Ниският китаец кимна, ала очите му не гледаха към десантчика; после погледът му беше отправен някъде встрани. Или не беше така? Джейсън нямаше достатъчно добра позиция за наблюдение.

Мина през вратите и влезе в полумрака, поразен като всеки друг от внезапно появилия се мраморен колос, изобразяващ Мао в седнало положение. Скулптурата беше с гигантски размери и излъчваше такова величие, че човек буквално ахваше. Театралността също не беше пропусната. Светлите лъчи, идващи от различни места, правеха мрамора прозирен и рязко го открояваха от кадифената тъкан, която служеше за фон, и тъмнината наоколо. Масивната статуя изглеждаше като жива.

Групата на Джейсън влезе във втората зала, която беше очевидно по-шокираща от първата. Те се изправиха пред кристален ковчег, в който лежеше тялото на Мао Дзедун, загърнато в ален флаг. Очите на балсамирания труп сякаш всеки момент можеха да се отворят и да погледнат посетителя заплашително. Около саркофага имаше цветя и две редици от тъмнозелени борчета, посадени в огромни керамични саксии, разположени по дължината на стените.

Някакъв шум от първата зала смути за миг тишината, но секна така, както беше започнал. Борн беше последният турист от групата и никой не забеляза кога се отклони от нея. Застана зад една колона и прикрит в сянката й, погледна към мястото на огромната статуя.

Това, което видя, го парализира и дузина мисли светкавично минаха през главата му, но основната беше — капан! Нямаше друга група след неговата, тя беше последната, допусната вътре, а той беше последният допуснат турист, който беше чул затварянето на вратите и разочарованите подвиквания на онези отвън.

Нещо става… Може би ще се наложи следващата група да почака… Любезният пазач на стълбите.

Боже Господи, от самото начало всичко си беше капан! Всеки ход е бил внимателно изчислен. От самото начало! Информацията, за която платиха на онзи потопен в дъжда остров, самолетните билети, с които едва се сдобиха, убиецът, появил се на летището — професионалният убиец, способен на много по-добра дегизировка. След това усложнението с онзи старец, пенсиониран генерал от Кралските инженерни войски — всичко беше толкова логично! Миризмата на измамата беше толкова натрапчива! Офицерът от прозореца на камиона, който не чакаше убиеца, а тях! Черният костюм, тъмното сигнално петно. Костюмът, който беше платен от създателя на имитатора, толкова лесно се забелязваше, толкова лесно се проследяваше. И накрая сценарият, разигран на огромния площад — сценарий, който би могъл да бъде написан от самия Джейсън Борн; отново уловка, на която преследвачът не можеше да устои. Хвани този, който иска да хване теб!

Джейсън трескаво се огледа. Изходите бяха в другия край на Мавзолея и, естествено, се наблюдаваха, като пазачите внимателно оглеждаха всеки турист, който излизаше.

Стъпки. Зад гърба му. Борн се извъртя, измъкнал месинговия нож за писма от колана си. Човек в сив костюм и с къса военна прическа предпазливо мина покрай дебелата колона. Беше на не повече от пет стъпки. В ръката си държеше пистолет с прикрепен към цевта заглушител, който гарантираше, че при изстрел звукът нямаше да е по-силен от глухо тупване. Джейсън направи хладнокръвните си изчисления по начин, за който Дейвид Уеб не би разбрал нищо. Острието трябваше да се вкара така, че да предизвика моментална смърт. От устата на врага не трябваше да излезе нито звук.

Той нападна, като впи пръсти в лицето на мъжа, изви главата му назад и заби в тила му ножа, който проби тънкия хрущял и преряза трахеята. Борн смъкна лявата си ръка и взе от ръката на жертвата големия пистолет, който тя все още стискаше, обърна трупа по гръб и заедно с него легна на земята под клоните на боровете, подредени край дясната стена. Той пъхна тялото между две от керамичните саксии.

Втори човек, облечен в униформа, мина през осветеното пространство при входа на втората зала. Той застана пред кристалния ковчег, осветен от тайнствените лъчи, и се огледа. Извади от джоба си радио, каза нещо и изслуша отговора, при което на лицето му се изписа загриженост. Тръгна бързо вдясно по дирята на първия. Джейсън се притисна към мраморния под и застина под ниско провесените борови клони.

Униформеният приближи, като забави крачка, и внимателно се вгледа в последните туристи от групата. Сега! Борн скочи напред, когато човекът мина покрай него, стисна го за шията, без да му даде възможност да издаде дори звук, и го издърпа надолу под клоните. Опря дулото на пистолета в стомаха му и натисна спусъка. Чу се тъп, глух звук като излизане на въздух под високо налягане.

Той трябваше да се измъкне! Ако го убиеха тук, в злокобната тишина на Мавзолея, убиецът щеше да остане на свобода и смъртта на Мари беше сигурна. Враговете му бяха поставили капан, който всеки момент щеше да щракне. Той трябваше да му попречи и някак да оцелее. Най-доброто бягство се осъществява на етапи, като се използва всяко объркване, което съществува или може да се предизвика.

Първите два етапа бяха прескочени. Сега трябваше да се създадат условия за безпорядък, толкова силен и неочакван, че неговите преследвачи да станат обект на неговото преследване.

Начинът беше само един и Джейсън знаеше, че трябва да го приложи, ако искаше да има резултат. Оцеляването му в този случай не засягаше само него.

Борн се изправи, мина между клоните и прекоси разстоянието до колоната. След това изтича до съседната колона, а после и до следващата, която се намираше на трийсет стъпки от кристалния ковчег. Джейсън погледна към изхода на залата.

И тогава те се появиха. Офицерът, който играеше ролята на заложник на убиеца, изникна на входа заедно с ниския цивилен с куфарчето. Военният приближи до устните си радио, после поклати глава, прибра радиото в джоба си и измъкна от кобура под лявата си мишница пистолет. Цивилният кимна и извади от сакото си револвер с къса цев. И двамата тръгнаха към кристалния ковчег с останките на Мао Дзедун и по средата на пътя се разделиха, като единият тръгна наляво, другият надясно.

Сега! Джейсън вдигна пистолета, прицели се бързо и стреля. Веднъж! А сега надясно. Втори път! И двамата паднаха на земята сред тъпите звуци на изстрелите. Джейсън хвана края на дрехата си и развъртя горещия заглушител от цевта. В пистолета имаше още пет патрона. Натисна последователно спусъка и изстрелите изпълниха Мавзолея, звукът резонираше в мраморните стени. Кристалното стъкло на ковчега се разби на малки парченца и куршумите се забиваха в трупа на Мао; първият проникна в безкръвното чело, вторият отнесе лявото око на вожда.

Изведнъж завиха сирени, които разцепиха тишината и от всички страни обзети от паника войници се затичаха към мястото на ужасното престъпление. Двете редици туристи внезапно разбраха, че са пленени в зловещата светлина на къщата на смъртта, и изпаднаха в истерия. Вкупом побеснялата тълпа се затича към изхода и слънчевата светлина, като мачкаше изпречилите се на пътя. Джейсън се присъедини и се вмъкна всред човешкия поток. Посрещна го ослепителната светлина на площад „Тянанмън“ и той изтича надолу по стълбата.

Д’Анжу! Джейсън тръгна надясно, оглеждайки мястото, където беше видял за последен път Французина. Пазачите успокояваха ужасените тълпи и се опитваха да разберат какво е станало. Борн продължаваше да търси с очи Французина, но от него нямаше и следа. Не се виждаше човек, който поне малко да прилича на него.

Изведнъж се чу изскърцване на гуми по главния път към площада от лявата страна на Джейсън. Той се обърна и погледна. Камионетка със затъмнени прозорци се движеше с голяма скорост към Южната порта на площад „Тянанмън“.

Те бяха хванали Д’Анжу. Еко го нямаше вече.