Превъзходството на Борн

35.

Хеликоптерът за спешни медицински случаи бучеше над пристанището Виктория, а след малко над външните острови в Южнокитайско море по пътя си за Макао. За късмет на Макалистър партиен член от китайската делегация беше настанен в болницата „Кианг У“ с кръвоизлив от язва на дванайсетопръстника. Човекът се нуждаеше от преливане на кръв с отрицателен резус-фактор, която беше непрекъснато в недостиг. „Да правят каквото искат. Ако беше прост селянин щяха да му прелеят кръв от коза и да го оставят в ръцете на съдбата.“

Борн и заместник-секретарят на Държавния департамент носеха бели престилки и шапки като хората от Кралския медицински корпус. Върху ръкавите на униформите им нямаше никакъв чин; те бяха просто подчинени, на които беше заповядано да транспортират кръвта за човек, свързан с режима, отговорен за по-нататъшното подриване на основите на империята. Всичко беше изпълнено бързо и качествено в новия дух на сътрудничество между колонията и нейните бъдещи господари.

Задният паркинг на болницата беше разчистен от превозни средства. Няколко прожектора посрещнаха хеликоптера отдалеч и пилотът го задържа, после започна внимателно да се спуска към бетонната площадка. Ярките светлини и силният шум от хеликоптера бяха привлекли тълпи от хора на улицата зад портала на болницата. Това е добре, помисли си Борн. Вероятно още повече наблюдатели щяха да бъдат привлечени от заминаването на хеликоптера след пет минути. Перките намалиха оборотите си, светлините останаха включени, а полицейските кордони не мръдваха от местата си. Всичко говореше за много необичайни действия. Тълпите бяха най-доброто, на което той и Макалистър можеха да се надяват. В настъпилото объркване те щяха да станат част от любопитните зяпачи, докато други двама кралски мними медици с бели престилки щяха да заемат местата им за обратния рейс към Хонконг.

Джейсън не можеше да отрече умението на Макалистър да движи фигурите по шахматната дъска. Той знаеше какво да направи, за да премести своите пионки. В настоящата криза пионката беше доктор в болницата „Кианг У“, който преди няколко години беше злоупотребил с лекарствени средства, отпуснати от Международния валутен фонд, като ги вложил в собствената си клиника на улица „Алмиранте Серджио“. Тъй като Вашингтон беше спонсор на Международния валутен фонд и след като Макалистър беше пипнал доктора на местопрестъплението, сега го беше заплашил, че ще го разкрие. Тази вечер докторът си плащаше.

— Хайде! — извика Борн и вдигна една от двете банки с кръв. — Движи се!

Макалистър се придържаше за парапета на стената, докато двете ски на хеликоптера докоснаха бетона. Беше блед, лицето му приличаше на чужда маска.

— Отвратително — изстена той. — Почакай да се оправим.

— Оправили сме се. Това е ваш график, аналитико. Движи се.

С дадените от полицията указания те прекосиха пространството на паркинга и влязоха през двойните врати, държани отворени от две сестри. Вътре доктор в бяла престилка с неизбежния стетоскоп, увиснал на единия джоб, пое ръката на Макалистър.

— Радвам се да ви видя, сър — каза той на добър английски, макар и със силен акцент. — Въпреки твърде странните обстоятелства…

— И вашите бяха такива преди три години — прекъсна го Макалистър, като дишаше тежко. — Накъде тръгваме?

— Последвайте ме до лабораторията. В края на коридора. Старшата сестра ще провери етикетите, после ще дойдете с мен в друга стая, където двамата мъже чакат да ви заместят. Сменяте си дрехите и те тръгват.

— Кои са? — попита Борн. — Къде ги намерихте?

— Португалски интернисти — отговори докторът. — Млади доктори, изпратени от Педрозо.

— По-конкретни обяснения? — настоя Джейсън, когато тръгнаха надолу по коридора.

— Всъщност няма — каза човекът от Макао. — Просто това, което вие на английски наричате „чейндж“. Двама британски лекари искат да прекарат нощта тук, а други двама отрудени интернисти заслужават да прекарат една нощ в Хонконг. Напълно законно. Те ще се върнат с ферибота сутринта. Няма да знаят нищо, няма да подозират нищо. Само ще бъдат доволни, че по-възрастен лекар е признал техните нужди.

— Намерил си точния човек, аналитико.

— Той е крадец.

— Ти си курва.

— Моля?

— Нищо. Да вървим.

След като банките бяха доставени и запечатването им проверено, Борн и Макалистър последваха доктора в заключения съседен офис, в който се съхраняваха наркотични средства и който имаше отделна врата към коридора, също заключена. Двамата португалски лекари чакаха пред стъклените шкафове, единият значително по-висок от другия, но и двамата с приветливи усмивки. Нямаше представяне, само леко кимване и кратка забележка на доктора към Макалистър.

— Бих казал, че на ръст са подходящи, нали?

— Да — отвърна Макалистър и двамата с Джейсън започнаха да събличат престилките си. — Макар че са по-високи от нас. Ако се приведат и изтичат достатъчно бързо, няма да има проблеми. Кажете им да оставят дрехите и рецептите на пилота.

Борн и аналитикът навлякоха тъмни измачкани панталони и широки куртки. Всеки подаде на човека, който щеше да го замести, дрехите и лекарските шапчици. Макалистър каза:

— Нека побързат. Заминаването е определено за след по-малко от две минути.

Докторът заговори на развален португалски, след което се обърна към заместник-секретаря.

— Пилотът няма да потегли без тях, сър.

— Официално всичко е заковано до минута — просъска аналитикът със страх в гласа. — Нека не даваме възможност някой да полюбопитства повече, отколкото трябва. Всичко е част от часовников механизъм. Бързо!

Интернистите се облякоха, нахлупиха ниско шапките си, подписаните рецепти за доставката потънаха в джобовете им. Докторът даде последните инструкции на американците, като им връчи два оранжеви пропуска за болницата.

— Навън ще излезем заедно, вратите се заключват автоматично. Веднага ще съпроводя нашите млади доктори до хеликоптера, като им благодаря на висок глас, докато минаваме покрай полицейския кордон. Вие ще завиете вдясно, а после вляво към предното фоайе и входа. Надявам се, че колкото и приятно да прекарахме заедно, вече всичко свърши.

— За какво са ни? — попита Макалистър, като вдигна болничния пропуск.

— Да се надяваме, че няма да ви дотрябват. Но в случай, че ви спрат, те ще обяснят вашето присъствие тук и никой няма да ви разпитва.

— Защо? Какво се разбира от тези пропуски? — За аналитика не можеше да има нищо скрито.

— Много просто — отвърна докторът, като гледаше спокойно Макалистър. — Според тях сте пациенти чужденци без никакви средства в момента и аз щедро ви лекувам безплатно в моята клиника. От гонорея, за да бъдем точни. Разбира се, има и отличителни белези като височина, тегло, цвят на косата и очите и народност. Вашите са по-изчерпателни, защото не бях виждал до този момент приятеля ви. Но в моите папки има точни копия, така че никой няма да сбърка, че сте бил самият вие.

— Какво?

— Надявам се, че когато излезете оттук, моят стар дълг към вас ще бъде изплатен. Не е ли така?

— Или ще ме изнудвате с тази гонорея?

— Моля ви, сър, трябва да побързаме според вашите собствени думи. — Докторът отвори вратата, изведе четиримата мъже и веднага пое с двамата интернисти към страничния изход, където ги очакваше хеликоптерът.

— Да вървим — прошепна Борн, докосвайки ръката на Макалистър, и тръгна надясно.

— Чухте ли го този човек?

— Вие казахте, че бил крадец.

— И още е!

— Понякога човек трябва да се въздържа да краде от крадец.

— Какво ще рече това?

— Ами просто — каза Джейсън и погледна към аналитика до себе си, — че може да ви извади много кирливи ризи. Тайно споразумение между вас двамата в ущърб на трета страна, корупция и гонорея.

— Боже опази!

Те спряха зад тълпата от външната страна на оградата и загледаха как хеликоптерът бавно набра височина и след малко се изгуби в нощното небе. Прожекторите бяха загасени и след малко паркингът отново се осветяваше само от мъждивите си лампи. Повечето от полицаите се метнаха на един микробус, останалите се върнаха спокойно към предишните си постове и запалиха цигари. Тълпата започна да се разотива, като всеки задаваше въпроси относно станалото.

Кой беше? Някой много важен, нали? Мислите ли, че някога ще ни кажат какво става? На кого му пука? Ей, я погледни това парче. Мръсница от класа, нали? Тя е братовчедка ми, мърльо такъв!…

— Да вървим — каза Джейсън. — Да изчезваме.

— Знаете ли, мистър Уеб, има две команди, които използвате с дразнеща честота: „да вървим“ и „да изчезваме“.

— Те вършат работа.

— И аз зная, че трябва да действаме бързо, но поне да ми бяхте обяснили накъде сме тръгнали.

— Не съм забравил.

— Време е вече. — Продължиха да вървят, като Борн определяше темпото. — Нарекохте ме курва — продължи заместник-секретарят.

— И сте.

— Защото се съгласих да направя това, което сметнах за правилно?

— Защото ви използваха. Момчетата с власт ви използваха и без да му мислят много, ще ви захвърлят. Вие си представяхте бъдещето с лимузини и конференции на високо ниво, така че не можахте да устоите. Бяхте готов умишлено да сложите край на живота ми, без да потърсите някаква друга възможност, за което именно ви е било платено. Бяхте готов да рискувате живота на жена ми, защото не можехте да устоите. Обеди с Комитета на четирийсетте, дори възможност да станете член; тихи поверителни срещи в Овалния кабинет с прочутия посланик Хавиланд. За мен това е поведение на курва. Само че, повтарям ви, те ще ви захвърлят без никакво колебание.

Мълчание. Малко преди да стигнат следващата пряка, Макалистър проговори:

— Мислите ли, че не го знам, мистър Борн?

— Кое?

— Че ще ме изхвърлят.

Джейсън отново изгледа пресметливия бюрократ до себе си.

— Знаете ли го?

— Разбира се. Аз не членувам в тяхната Лига и те не го желаят. Имам нужните пълномощия и интелект, но нямам това изключително чувство и театрален талант, които имат те. Аз бих замръзнал пред една телевизионна камера, макар че непрекъснато виждам глупаци, които играят и правят най-смешни грешки. Знам своя предел. И след като не мога да се оправям по техните методи, за мен остава вариантът да направя това, което е най-полезно за тях и страната. Трябва да мисля за тях.

— Вие мислехте за Хавиланд? Дойдохте в къщата ми в Мейн и отвлякохте жена ми! Не можа ли да измъдри нещо по-умно болният ви мозък?

— Нищо, което да свърши работа. Нищо, което да съответства по-всеобхватно на стратегията на Хавиланд. Убиецът беше единствената връзка с Шенг. Ако вие го заловехте и ни го доставехте, това щеше да бъде най-лесният начин, по който да изкараме Шенг от бърлогата му.

— Доверието ви в моите възможности далеч надхвърляше собствената ми преценка.

— Вярвахме на Джейсън Борн, на Каин, на човека от „Медуза“. Имахте най-силният мотив за действие — да си върнете жената, която обичате. И всякакви връзки с правителството щяха да отпаднат…

— Подушихме предварителния сценарий от самото начало — избухна Борн. — С Конклин го подушихме.

— Подушването не означава нищо — възпротиви се аналитикът, докато завиваха по павираната алея. — Не знаехте нищо конкретно, което да издадете, нямаше никакви сигнали към Вашингтон. Вие просто трябваше да намерите убиеца, който се преструва на вас, така че да получите жена си от един разгневен тайпан — човек, чиято жена се предполага, че е била убита от друг, който се представя от човек на име Джейсън Борн. Първо помислих, че е лудост, но след това видях спираловидната логика. Хавиланд беше прав. Ако някой можеше да ни доведе убиеца и по този начин да неутрализира Шенг, това бяхте вие. Но с Вашингтон не трябваше да има никаква връзка, затова решихме да ви потопим в една невероятна лъжа. Ако тя беше по-малка, вие щяхте да действате по-нормално. Щяхте да отидете в полицията или да се обърнете към правителствените служители, хора, които ви познават от миналото, а това също би било наше преимущество.

— Аз отидох при хора, които познавам отпреди.

— За да не научите нищо друго, освен че ако продължавате да заплашвате с нарушаване на мълчанието, шансовете да ви върнат към терапия се увеличават. Все пак идвахте от „Медуза“ с явна амнезия, дори шизофрения.

— Конклин отиде при други…

— И му е било казано само толкова, колкото ние да разберем какво знае. Струва ми се, че едно време е бил сред най-добрите.

— Бил е. И все още е.

— Той издаде тогава заповед за поставяне на операцията извън контрол.

— Минало-заминало. При същите обстоятелства сигурно и аз щях да постъпя като него. Той научи много повече, отколкото аз във Вашингтон.

— Накараха го да повярва в това, което искаше. Ето ви друг момент от брилянтния подход на Хавиланд. Запомнете, Алекс Конклин е много разочарован човек. Той не обича света, в който прекара двайсет години от живота си, нито хората, с които споделяше този живот. Било му е казано, че някаква „черна“ операция евентуално е тръгнала в грешна посока. — Макалистър направи пауза, след като завиха зад ъгъла и изведнъж попаднаха сред нощните тълпи на Макао. — Всичко водеше към началната лъжа, не виждате ли? — продължи аналитикът. — Конклин е бил убеден, че е станало нещо непредвидено и вашето положение е безнадеждно, както и това на жена ви, освен ако, разбира се, не започнете да действате според новия сценарий.

— Това ми каза и той — намръщи се Джейсън, припомняйки си чакалнята на летище Дълес и сълзите, които бяха изпълнили очите му. — Каза ми да изпълня сценария.

— Нямал е избор. — Макалистър изведнъж хвана Борн за ръката и го поведе към тъмната витрина на един магазин. — Трябва да поговорим.

— Ние говорим — отвърна рязко човекът от „Медуза“. — Зная накъде вървим и няма време за губене.

— Не бързайте — настоя аналитикът. Отчаянието в гласа му накара Борн да спре, да го погледне и да тръгне след него. — Преди да направите и най-малкия ход, би трябвало да разберете.

— Какво да разбера? Лъжите?

— Не, истината.

— Не знаете каква е истината.

— Знам по-добре от вас. Както казахте, това е моя работа. Стратегията на Хавиланд нямаше да отиде по дяволите, ако не замесваше жена ви. Тя избяга и с това стана причина за провала.

— Знам.

— Тогава сигурно знаете, че Шенг знае за нея и схваща ролята й.

— Не бях помислил за това.

— Помислете сега. Между хората на Лин Уензцу се появи предател, когато те я търсеха в цял Хонконг, Кетрин Стейпълс беше убита, защото беше свързана с жена ви, и са били прави, че благодарение на онази мистериозна жена тя е научила някои ужасни истини. Заповедите на Шенг очевидно целят да премахнат цялата опозиция, дори потенциалната опозиция. В Пекин сте видели, че той е фанатик и търси под вола теле. Врагове във всеки тъмен ъгъл.

— Не разбирам мисълта ви — стана нетърпелив Борн.

— Той обаче е и много резултатен и агентите му са пръснати тук, в колонията.

— Е?

— Когато историята се включи в утрешните вестници и в телевизионните новини, той ще направи известни предположения и ще нареди къщата във „Виктория Пийк“ и хората от МИ-6 да бъдат наблюдавани всяка минута час по час, дори ако трябва да задържи като заложници собствениците на съседното имение и за втори път да проникне в редиците на британското разузнаване.

— По дяволите, накъде биете?

— Той ще намери Хавиланд и тогава ще намери жена ви.

— И?

— Да предположим, че се провалите. Да предположим, че ви убият. Шенг няма да се успокои, докато не научи всичко, което трябва да бъде научено. И ключът несъмнено е жената с Хавиланд, защото е енигмата в центъра на цялата мистерия и е свързана с посланика. Ако нещо се случи с вас, Хавиланд ще бъде принуден да я пусне и Шенг ще я получи. Качват я на самолет от Кай Так, от Хонолулу или от Ню Йорк. Той няма да спре, докато не я хване. Той ще трябва да разбере какво е било скроено срещу него и ключът е тя. Друго няма.

— Какво искате отново да ми кажете?

— Всичко може да се повтори с далеч по-ужасни резултати.

— Сценарият? — попита Джейсън, като в същия момент го нападнаха кървавите образи от долината в птичия резерват.

— Да — каза твърдо аналитикът. — Само че този път жена ви ще бъде отвлечена наистина, не просто като част от някаква стратегия. Шенг ще направи всичко възможно.

— Не, ако е мъртъв!

— Вероятно не. Но рискът от провал съществува — тоест да остане жив.

— Искате да кажете нещо, но не го казвате!

— Добре, сега ще го кажа. Също както убиеца, сега вие сте връзката към Шенг, този, който може да се свърже с него, но аз съм този, който може да го примами да излезе на открито.

— Вие?

— Това беше причината, поради която настоявах да се използва моето име при изявленията в пресата. Вижте, Шенг ме познава и аз внимателно слушах, когато излагахте на Хавиланд теорията си за конспиратора, изпратен по дирите на друг конспиратор. Той не я хареса и аз, да си призная, също. Шенг не би приел да се види с непознат, но той би приел, ако човекът му е познат.

— Защо точно с вас?

— Заради една половин лъжа, половин истина.

— Благодаря ви, че сте слушали толкова внимателно. Сега ми обяснете.

— Първо истината, мистър Уеб, или Борн, или както искате да ви наричам. Шенг е наясно както с големия ми принос за моето правителство, така и с очевидната липса на професионален прогрес. Аз съм умен, но неизвестен бюрократ, защото ми липсват качествата, които биха ме издигнали на висок пост. В известен смисъл съм като Конклин — без неговия проблем с алкохола, но не и без неговото огорчение. По нищо не отстъпвам на Шенг, и той го знае, но Шенг успя, а аз не.

— Трогателна изповед — каза нетърпеливо Борн. — Но защо ще иска да се види с вас, мистър аналитик — надявам се, знаете до какво ще доведе това.

— И аз искам парче от хонконгския му пай. Едва не ме убиха снощи. Това преля чашата. След всички тези години и аз искам нещо за себе си и за семейството си. Това е горе-долу лъжата.

— Не мога да проследя мисълта ви.

— Защото не усещате подтекста. Аз съм в края на кариерата си. Бях изпратен тук да потвърдя и анализирам слух, появил се от Тайван. Този слух за икономически заговор в Пекин ми се струваше основателен и ако беше истина, щеше да съществува само един източник в Пекин — моят колега от китайско-американските търговски преговори, олицетворяващ силата зад новата китайска търговска политика. Нищо не би могло да се направи без него, ето защо съм приел, че имам достатъчно основания да се свържа с него, без да вдигам много шум, просто по официален път да разсея слуховете срещу определена цена. Мога да стигна чак дотам, да кажа, че не виждам нищо срещу интересите на моето правителство и, естествено, срещу моите собствени. Главното е, че той ще трябва да се срещне с мен.

— И после?

— После вие ще ми наредите какво да правя. Казахте, че и бомбаджия може да се справи, тогава защо да не мога и аз? Разбира се, не с експлозиви, с тях не бих се справил, с оръжие обаче…

— Ще ви убият.

— Поемам риска.

— Защо?

— Защото трябва да бъде направено, Хавиланд е прав. А в момента, в който Шенг разбере, че сте истинският убиец, онзи, който се е опитал да го пречука в птичия резерват, неговата охрана ще ви направи на решето.

— Никога не съм искал той да ме вижда. Вие ще се погрижите за това, но не по този начин.

В тъмнината аналитикът изгледа отблизо човека от „Медуза“.

— Взимате ме с вас, нали? Принудете ме, ако трябва.

— Да.

— Това си и помислих. Иначе нямаше да се съглася на идването ми до Макао. Можехте на летището да ми кажете как да се свържа с Шенг и да поискате да ви дадем малко време, преди да започнем да действаме. И ние не бихме нарушили срока, защото сме много изплашени. А сега виждате, че няма защо да ме принуждавате. Дори си взех дипломатическия паспорт. — Макалистър спря, за да си поеме дъх и после добави: — И още един паспорт, който взех от досието на техника, дето ви направи снимката върху масата.

— Какво става?

— От техническия персонал на Външно министерство трябва да предават паспортите си, когато се занимават със сериозни секретни задачи. Това е предохранителна мярка за тяхна собствена безопасност.

— Аз имам три паспорта. Как, по дяволите, си мислите, че се добрах дотук?

— Знаехме, че имате най-малко два. Когато тръгвахте за Пекин, използвахте едно от имената, за което имаше описание като за човек с кафяви очи, не лешникови. Как го направихте?

— Носех очила — от чисто стъкло. По идея на мой приятел, който използва странно име и е по-добър от всичките ви хора.

— О, да. Чернокож фотограф и експерт по идентифициране на личността, който се казва Кактус. Всъщност той работеше тайно за „Тредстоун“, но вероятно си спомняте, както и факта, че идваше да ви види във Вирджиния. Според сведенията работи за престъпни лица.

— Ако го пипнете, ще ви изкарам на сухо от водата на бюрокрацията.

— Нямам намерение. Сега все пак ще трябва да докараме тук този, който най-много прилича на човека от паспорта.

— Това е губене на време.

— Не е. Дипломатическите паспорти са значително преимущество, особено тук. Благодарение на тях отпада въпросът за визите, който е загуба на време, и макар да съм сигурен, че имате откъде да си купите готов, така е по-лесно. Китай иска парите ни, мистър Борн, и нашите технологии. Ще ни пуснат да минем бързо и след граничната проверка Шенг ще има възможност да се увери, че аз съм този, който твърдя, че съм. Могат също да ни снабдят с бърз транспорт, той също ще ни бъде необходим при нашите разговори с Шенг и неговите помощници.

— Нашите какво?

— Вие ще говорите с помощниците на Шенг в каквато последователност това бъде изисквано. Ще ви кажа какво да кажете, но когато настъпи момент за последната уговорка, аз ще говоря с Шенг Чу Янг.

— Ти си нула! — извика Джейсън. — В тези неща си абсолютен аматьор!

— В това, което вие правите, наистина. Но не и в това, което правя аз.

— Защо не казахте на Хавиланд за великия си план?

— Защото нямаше да позволи. Би ме поставил под домашен арест, защото ще помисли, че съм луд. Винаги мисли така. Аз не съм изпълнител. Но това тук е различно и изпълнителите го виждат, защото е част от техния театър. Като оставим икономиката настрана, това е заговор за подриване основите на един крайно съмнителен, авторитарен режим. И кой е в центъра на този заговор, чийто провал е неизбежен? Кои са тези агенти, на които Пекин вярва като на своите собствени? Най-дълбоко посветените врагове на Китай, техните собствени братя от Гуоминдана. И когато лайното падне върху вентилатора, с извинение, всички актьори и статисти ще излязат на сцената и ще закрещят срещу предателството и с право ще се бунтуват, защото не са способни на нищо друго. Ще настъпи всеобщ смут, а на световната сцена всеобщият смут води до всеобщо насилие.

Беше ред на Борн да погледне аналитика. Когато го направи, си спомни думите на Мари, казани по друг повод, но поводът беше без значение в момента.

— Това не е отговор — каза той. — Това е само гледна точка. Защо вие? Надявам се, че не за да докажете своята честност. То би било най-глупавото сега.

— Колкото и да е странно — отвърна аналитикът, като се намръщи, — а що се отнася до вас и жена ви, вашата роля е незначителна. Но основната причина, мистър Борн, е, че ми омръзна да бъда Едуард Нюингтън Макалистър, може би добър, но непоследователен аналитик.

Джейсън разгледа лицето на заместник-секретаря.

— Преди малко казахте, че мога да се проваля, а аз съм опитен. Вие не сте. Взехте ли под внимание последствията, ако вие се провалите?

— Не мисля да се провалям.

— Не мислите да се провалите — повтори спокойно Борн. — Мога ли да ви попитам защо сте толкова сигурен?

— Премислил съм го.

— Чудесно!

— Не наистина — настоя Макалистър. — Стратегията ми е много проста: да остана насаме с Шенг. Аз мога, а вие не можете да останете насаме с него. Това, от което имам нужда, са няколко секунди и оръжие.

— Ако се съглася, не знам кое ще ме разтревожи повече. Вашият успех или вашето поражение. Мога ли да ви напомня, че сте високопоставено лице от правителството на Съединените щати и ако бъдете заловен, ще кажат „довиждане, Чарли“ за всички ни?

— От деня, в който пристигнах в Хонконг, го обмислям.

— Тоест?

— От много време мисля, че това е разрешението, че разрешението съм аз. Правителството е извън играта. Всичко е записано в документите ми във „Виктория Пийк“ с едно копие за Хавиланд и друго, което да бъде изпратено в китайското консулство в Хонконг в срок от седемдесет и два часа. Посланикът дори може би е намерил вече своето копие. Така че връщане назад няма.

— Какво, по дяволите, сте направили!

— Това може да се определи като кръвна вражда между Шенг и мен. Като се имат предвид миналите ми действия и времето, което прекарах тук, както и известната склонност на Шенг към потайност, всичко е много приемливо. Естествено, враговете му от Централния комитет ще заложат на това. Ако ме убият или заловят, върху Шенг ще бъде съсредоточено толкова внимание, че той няма да посмее да мръдне. Ако оцелее, разбира се.

— Мили Боже, спаси ме! — извика изуменият Борн.

— За вас не е необходимо да знаете подробностите, но ще видите вашата теория отчасти изпълнена. Всъщност аз го обвинявам, че не е удържал на думата си и ме е оставил вън от хонконгските манипулации, след като съм му помогнал да строи структурите си в продължение на години. Отрязва ме, защото не съм му необходим повече, пък и няма да издам нищо и той го знае, защото в противен случай ще бъде погубен от собствената си грешка.

— Забравете го! — извика Джейсън. — Забравете за тази лудост.

— Предполагате, че ще се проваля. Или ще бъда заловен. Аз не предполагам нито едно от двете, но ако вие помогнете, разбира се.

Борн пое въздух и сниши глас.

— Възхищавам се на вашата смелост, дори на латинското ви чувство за почтеност, но има по-добър начин, по който да го покажете.

— Как? — запита заместник-секретарят озадачен.

— Виждал съм ви да работите и Конклин е прав. Вие сте кучи син, но имате достойнства. Свързвате се с Външното министерство в Лондон и узнавате кой може да промени правилата. Тук сте прекарал повече от шест години, като сте въртял бизнес, пълен с мръсни номера. Залавяли сте убийците, крадците и сутеньорите на Далечния изток в името на добросъседската политика на правителството. Знаете кой бутон да натиснете и къде са заровени труповете. Дори си спомнихте за някакъв си лекар тук, в Макао, който ви дължал услуга, та го накарахте да си плати.

— Всичко това не е кой знае какво. Човек не забравя лесно подобни хора.

— Намерете ми други, намерете ми наемни убийци, двамата с Хавиланд можете да го направите. Ще се свържете с него по телефона и ще му кажете, че аз искам това. Трябва да преведе един милион, ако трябва и пет милиона до утре сутринта в Макао. И до ранния следобед ще искам групата наемници да бъде тук, готова да потегли за Китай. Аз ще установя връзката. Знам мястото на срещата — хълмовете на Гуандонг. Има полета наоколо, до които лесно може да се стигне с хеликоптер. Там Шенг и неговите лейтенанти са се срещали с десантчика. Ако Шенг получи съобщението, той ще тръгне — това ви го обещавам. Вие просто свършете вашата работа. Намерете трима-четирима опитни кожодери. Кажете им, че рискът е минимален, а цената висока. Това е вашият звезден час, мистър аналитик. Звучи ви привлекателно, нали? Хавиланд ще ви направи свой шеф, може би държавен секретар. Няма как иначе да постъпи.

— Невъзможно — каза тихо Макалистър, загледан право в Джейсън.

— Е, може би държавен секретар е малко много…

— Това, което предложихте, е невъзможно — прекъсна го Макалистър.

— Искате да кажете, че такива хора не могат да бъдат намерени? Ще излъжете отново, ако го твърдите.

— Убеден съм, че има. Част от тях със сигурност фигурират в списъка, който ви даде Лин, когато позираше като тайпан в бял костюм в Забранения град. Но към такива хора няма да се обърна, дори ако Хавиланд ми заповяда. Бих отказал веднага.

— Тогава не искате планът да успее. Лъжец!

— Грешите. Искам да успее, но както вие казахте, има и по-добри начини.

— А защо не посредством този директен качествен метод?

— Защото не мога да поставя правителството си, страната си в положение на такъв компромис. Смятам, че Хавиланд би се съгласил с мен. Да наемаш убийци, е много открит начин. Да пренесеш пари през граница — още повече. Някой се ядосва или тръгва да се хвали, или се напива и на големите във Вашингтон им се поднася на тепсия едно убийство. Аз не участвам в тази игра. Напомням ви за опитите на Кенеди да премахне Кастро, използвайки мафията. Лудост… Съжалявам, мистър Борн, струва ми се, че ще се наложи да действате съобразно моите разбирания.

— Няма да действам според ничии разбирания! Аз мога да се свържа с Шенг, вие не.

— Комплицираните теми могат да бъдат сведени лесно до уеднаквяване, ако бъдат запомнени някои факти.

— Какво означава това?

— Значи, че настоявам всичко да бъде изпълнено по моя начин.

— Защо?

— Защото Хавиланд разполага с жена ви.

— Тя е с Конклин, с Мо Панов! Той няма да посмее…

— Не го познавате — прекъсна го Макалистър. — Обиждате го, но не го познавате. Той е като Шенг Чу Янг. Нищо няма да го спре. Ако съм прав — а в това съм сигурен, — мисис Уеб, мистър Конклин и мистър Панов са гости в къщата във „Виктория Пийк“.

— Гости?

— Домашният арест, за който ви споменах преди няколко минути.

— Мръсно копеле! — прошепна Джейсън и мускулите на лицето му затрепераха.

— А как да се свържем с Пекин?

Със затворени очи Борн отговори:

— Човек от Гуангдонския гарнизон на име Су Янг. Ще говоря с него на френски и той ще остави съобщение за нас тук, в Макао. На масата в едно казино.

— Движи се! — каза Макалистър.