През страната на скипетарите

Десета глава «Празникът на пердаха»

Въпреки че бях уморен и имах нужда от почивка, сънят дълго не искаше да се спусне над очите ми. Чувах честото тихо кикотене на моя дребен хаджия, който се радваше на успеха на номера си и затова не можеше да заспи. Долавях монотонния, непрекъснат шум на дъжда, който в крайна сметка все пак ме приспа. Но скоро бях събуден от силно тропане. Някой чукаше на вратата, и то така, както бях поръчал на Яник. Станах, понеже предположих, че е Анка, която сигурно искаше да ни съобщи нещо. Яник отвори и предположението ми се потвърди. Момичето влезе. Халеф, Оско и Омар също веднага се събудиха.

— Прощавай, че преча, ефенди — каза нашата хубава съюзничка. — Нося ви вест. Яник ми разказа за плана ви. Искали сте да потопите онези горе във вода. Успяхте ли?

— Да. Те още са горе.

— А аз мисля, че са слезли.

— Ах! Как биха могли да се измъкнат оттам?

— Не знам, но имам всички основания да смятам, че са отпред в къщата.

— Това наистина би било изненадващо. Разказвай!

— Яник ми каза да внимавам. Агата ме изпрати рано да спя, но аз не си легнах, а гледах през прозореца. Видях господаря ми да се промъква с Хумун през градината. За да мога да чуя кога ще се върне, слязох на приземния етаж и легнах зад вратата на една от стаите, покрай която трябваше да мине, и я оставих леко открехната. Въпреки голямото усилие, което полагах да остана будна, съм заспала. Не знам колко време е минало, когато ме събуди някакъв шум. Двама мъже дойдоха от двора и минаха покрай вратата ми. Единият говореше и познах по гласа Мурад Хулам ага. Ругаеше така, както досега не бях го чувала да прави. Долових, че в кухнята трябва да се напали голям огън и да се изсушат дрехите му. Мисля, че говореше с Хумун. Скоро в кухнята се чу голям шум. Чувах гневни гласове и силното пращене на горящите дървета. Не знам какво ставаше вътре, но дотичах, да ви кажа какво съм разбрала.

— Много си смела. Явно по някакъв начин са избягали. Халеф, къде сложихте стълбата?

— Не я отнесохме, а само я сложихме легнала на земята. Баняджиите не биха могли да се наведат от кулата и да я вземат.

— Но някои може да са се спуснали по маркуча и отново да са сложили стълбата.

— Хаша! (Опазил Господ!) Хайде веднага да проверим!

Той излезе навън. Оско и Омар го последваха. Като се върнаха след няколко минути, Халеф направи много отегчена физиономия и изръмжа:

— Да, сихди, избягали са. Качих се догоре.

— Значи стълбата е на кулата?

— За съжаление е така! От другата страна маркучът е на земята.

— Значи точно както предположих. Престъпниците са открили маркуча. Някои от тях са се спуснали по него, след което горе са го откачили и хвърлили. После са облегнали стълбата. Другите също са слезли и са отишли в кухнята, за да се стоплят и да изсушат мокрите си дрехи.

— Да идат в ада дано, където ще се изсушат много по-бързо, отколкото в кухнята! — ядосваше се Халеф. — Сега какво ще правим, сихди?

— Хм! Трябва да обсъдим. Мисля, че…

Бях прекъснат. Не бяхме залостили вратата и тя леко се открехна, така че светлината проблесна навън. После отново се затвори и се чу гласът на Мурад Хулам:

— Анка, шейтан къзъ[80]! Кой ти позволи да идваш тук? Момичето трепна от уплаха.

— Веднага излизай оттам! — заповяда стоящият отвън господар. — Яник, кучи сине, и ти ли си вътре! Какво търсите в градината? Излизайте! Камшикът ще ви научи какво е послушание!

— Мурад ага — отвърнах аз, — няма ли да имаш добрината да дойдеш при нас?

— Благодаря! Не искам лошият ти поглед да ме погуби. Ако знаех, че ще изкушаваш така слугите ми, къщата ми щеше да остане затворена за теб.

— Ще поговорим по-подробно за това. Само че влез!

— Нямам никакво намерение! Изпрати слугите ми вън! Тези коварни изчадия нямат работа при теб!

— Ела си ги вземи!

Агата не отговори, но чух тихи гласове. Значи не беше сам.

— Ако не иска да дойде, аз ще го доведа — каза хаджията и се приближи към полуотворената врата. Тогава чух щракването на петле на пушка и един глас извика:

— Назад, кучи сине, иначе ще те застрелям!

Халеф затвори вратата.

— Чу ли, сихди? — попита той повече учудено, отколкото изплашено.

— Много ясно — отвърнах аз. — Беше гласът на Баруд ал Амасат.

— И аз така мисля. От другата страна при купата стояха двама мъже и насочиха пушките си към мен. Коварното нападение на хората на Жълтоликия не успя и сега ще опитат с открита атака.

— Съмнявам се. Няма да посмеят да ни застрелят тук. Ще бъде много явно! Ако наистина смятаха да го направят, нямаше само да заплашват, а да стрелят без предупреждение.

— Мислиш ли? Но защо онези двамата са застанали там?

— Ще отгатна. Искат да офейкат. Забелязали са отсъствието на Яник и Анка и са се усъмнили. Търсили са ги и ги намериха при нас. Сега убийците знаят, че най-доброто за тях е бягството, а за да не им попречим, тези двамата тук ни държат в шах, а останалите се готвят за бързо отпътуване.

— Напълно съм съгласен с теб, сихди. Но така спокойно ли ще си седим?

Взех карабината, станах и крепейки се на стената, отидох до най-близкия до вратата прозорец. Омар загаси лампата, за да не могат отвън да ни различават лесно. Тихо отворих капака на прозореца и погледнах навън. Беше престанало да вали и вече се зазоряваше. На няколко крачки от кулата се виждаха два силуета. Единият беше опрял приклада на оръжието си в земята, а другият държеше вдигната пушката в дясната си ръка. Тъй като последният бе обърнат с десния си профил към мен, видях, че цевта на оръжието му достигаше до бузата му. Изглежда, в момента двамата си говореха.

Опрях карабината си върху перваза на прозореца и въпреки тъмнината можех да бъда сигурен в попадението си. Прицелих се в цевта на пушката и натиснах спусъка. Почти едновременно с изстрела се разнесе вик на болка. Куршумът ми беше улучил и блъснал цевта в лицето му, като бе избил пушката от ръката му.

«Ей мюсибет, ей хаинлик! (О, нещастие, о, коварство!) — крещеше той. Познах го по гласа. Беше Баруд ал Амасат.

— Бързо, бързо! — извика Манах ал Барша. — Този изстрел ще събуди всички обитатели на къщата.

Той вдигна пушката на Баруд, хвана самия него за ръката и го помъкна след себе си. В следващия миг изчезнаха.

От думите на Манах можеше да се направи извода, че не са имали намерение да стрелят. Пазеха се присъствието им да не бъде забелязано от хората на агата.

Обърнах се към спътниците си.

— Вземайте оръжията и бързо към обора! Много е възможно бандитите да решат да вземат и конете ни.

Всички хукнаха през вратата. Аз седнах срещу нея, като продължих да държа карабината в ръка, за да съм готов на всичко.

Анка също беше излязла. След известно време се върна заедно с Яник и Омар, който ми каза, че Оско и Халеф са останали в обора, за да пазят конете. Изглежда, никой не бе пожелал да ги отмъкне. Не бяха видели абсолютно никого. Това ме успокои.

Сега трябваше да разберем къде са дърветата, под които бяха скрити конете на враговете ни, но нито Яник, нито Анка знаеха това.

— Убеден съм, че Хумун знае — добави младежът, — но няма да каже.

— О, имам много добро средство за целта — отвърнах аз, — едни клещи, с които мога да измъкна от него всичко, каквото поискам.

— Няма да можеш да направиш повече от когото и да било друг. Той никога не би предал господаря си и неговите съзаклятници.

— Тогава трябва да присъстваш, за да се убедиш колко откровен ще бъде с мен. Познаваш ли добре шивача Африт?

— Не. Всъщност знам, че иначе се казва Суеф, но за съжаление не мога да ти кажа нищо повече. Той често идва при Мурад Хулам ага и имам основание да подозирам, че това, което вършат, не е почтено. Затова винаги се отдръпвам от пътя му. По-добре е човек изобщо да не се доближава до такива хора. Най-много бих искал да се махна оттук.

— Сетих се за нещо. Слушай, от Анка разбрах, че живеете недалеч от Юскюб. Знаеш ли за Вейча, което се намира зад Калканделен?

— Много добре! Доста пъти съм бил там.

— А да си чувал за някакъв хан Каранорман?

— Имаш предвид старите развалини на някогашната странноприемница?

Отговорът му съвпадаше със сведенията, които Суеф ми бе дал предишния ден. Значи в това отношение беше казал истината.

— Да — казах аз в отговор. — Пътят ни вероятно ще продължи в тази посока. Търся един голям престъпник, който вероятно е приятел и довереник на Мурад Хабулам.

— Какво, моят ага се е сприятелил с такива хора?

— Да. Мъжете, които днес бяха при него и искаха да ни убият, също са разбойници и убийци. А какво представлява агата, можеш да разбереш по това, че искаше да ни отрови.

— Вярно е, ефенди. Повече няма да остана тук! Ще напусна тази къща и ако позволиш, ще те придружа до Вейча.

— Точно това исках да ти предложа. Първоначално дотам трябваше да ни заведе Суеф, но след случилото се и дума не може да става за подобно нещо. На теб и Анка няма да ви навреди, защото предполагам, че и тя не иска повече да остане при досегашния си господар.

— Разбира се, че не — отговори Яник пламенно. — Наистина, с това времето на нашето щастие ще бъде удължено, ако се наложи тя да остане по-дълго без работа и заплата…

— Е, що се отнася до това, и ти, и Анка ще получите парите си от мен. Вие двамата ни спасихте живота. Така че от нас трябва да искате възнаграждение, което да отговаря на вашата заслуга и на нашите възможности.

— Така е! — извика някой зад вратата. — Няма да позволим да се говори, че сме били неблагодарни, сихди.

Тези думи бяха изречени от Халеф. Беше се върнал от обора и бе чул последната част от разговора ни. Той продължи:

— За съжаление не сме богати, но сигурно все пак ще успеем с нещо да допринесем за щастието ви. Щом заради нас губите сегашната си работа, ние трябва да се погрижим да не е необходимо пак да търсите друга. Затова, Яник, с цялото достойнство в душата си те питам, дали искаш Анка за жена?

— Да, да! — засмя се доволно Яник.

— И кога?

— Възможно най-скоро.

— А ти, цвете на Килиеели и спасителка на нашия живот, ще вземеш ли този момък за съпруг, на когото винаги ще се подчиняваш, ако той е съгласен да не изисква от теб глупости?

— Да, нека стане мой мъж — каза момичето, изчервявайки се.

— Е, нека тогава нашата благословия се изсипе върху вас от тази кесия на щастието и благодарността. Аз съм славният касиер на нашата дружина. Това бяха пари на нещастието, но ние решихме да ги превърнем в монети на щастието, а сега ни се удава такава възможност.

Халеф извади голямата кесия, в която бяха парите, чието притежание дължахме на боя при Дерекулибе, и я отвори.

— Позволяваш ли, сихди? — попита ме той. — С удоволствие! — засмях се аз, като ми беше любопитно да видя колко щеше да даде на двамата.

— Съберете шепите си, за да се изсипе в тях дъждът на щастието.

Яник не беше от бавните. Той бързо събра двете си шепи една до друга и ги протегна към хаджията. Като видя това, Анка направи същото. Отворените им шепи приеха формата на празна паница и можеха да съберат доста хубаво количество. Халеф бръкна в торбата и започна да брои. Слагаше по една монета ту в ръцете на Анка, ту в тези на Яник, броейки на глас:

— Бир, ики, юч, дьорт, беш, алтъ, йеди, секиз, докус, он. Тоест до десет.

Беше им отброил само златни турски монети по сто пиастъра, така че всеки от тях получи по хиляда пиастъра или по около 180–190 марки в немски пари, което за тези хора беше значителна сума. После той попита двамата радостни и учудени младежи:

— Знаете ли какво е акча фарк?

— Не — призна Яник.

— Акча фарк е разликата в стойността на златото и среброто. В случая тя е осем на сто. Ако искате да обмените една такава монета, за сто пиастъра в злато трябва да получите сто и осем пиастъра в сребро. Запомнете го, защото за двамата са два пъти по осемдесет пиастъра.

Това търговско обяснение не беше излишно. Сто и шейсет пиастъра не бяха малка сума за двамата млади хора. Но те слушаха думите му само с половин ухо. Всичките им мисли и чувства бяха изписани в излъчващите им щастие погледи, насочени към златните монети.

— Хаджи Халеф Омар — извика Яник накрая, — шегуваш ли се с нас?

— Правя го напълно сериозно — отвърна Халеф. — Правете със собствеността си това, което правя аз с моите пари. Пазете ги!

Той завърза кесията и усмихвайки се под мустак я мушна в пояса си. Те обаче се колебаеха да последват съвета му.

[#1 Ажио. Бел. нем изд.]

— Все пак първо трябва да попитам ефендито! — извика Анка. — Това са толкова много пари! Не ни трябват толкова, защото имаме спестявания. Какво ще остане за вас, щом ни подарявате цяло състояние?

— Не се тревожи за нас — засмя се дребният хаджия. — Вече знаем какво да правим, за да живеем без пари. Ще яздим по михманлък йолу[81]. Дори и най-големите ни врагове ще трябва да ни дадат полагащото ни се. Да не си мислите, че ще дадем дори и един пиастър на вашия ага Мурад Хулам за това, което ядохме при него? И през ум не ни минава! Вероятно моят сихди ще ми позволи да им платя с друга монета, която няма да е сечена. Виждате, че не ни трябват пари. Така че можете да вземете тези няколко златни монети, без да мислите, че ние ще гладуваме. Впрочем от известно време сме придобили похвалния навик да отнемаме на всеки негодник, който ни падне в ръцете, това, което е откраднал, и да го подаряваме на честни хора. Сигурно скоро отново ще срещнем такива престъпници! Тогава пак ще седим като куш в пириндж демети и ще възхваляваме Аллаха за добротата, с която се управлява империята на падишаха.

За да сложа край на благодарствените излияния на двамата щастливци, заповядах на Халеф и Яник да вземат нещата ни и да идат в обора, за да оседлаят конете ни.

— Да си тръгваш ли искаш, ефенди? — попита Яник слисан.

— Малко по-късно. Само искам за всеки случай конете да са готови. Теб и Анка също ще вземем със себе си.

— Мурад Хулам ага няма да позволи!

— Ще се погрижа да даде разрешение.

— Тогава ще ти бъдем два пъти по-благодарни. Ти дойде тук, сякаш…

— Замълчи! Знам какво искаш да кажеш, а също и че си добър и благодарен човек. Хайде засега да се задоволим с това.

Те тръгнаха, а аз седнах в стола с колелата и накарах Омар да ме вози.

Първият здрач на разсъмването междувременно беше просветлял. Вече можеше да се вижда доста надалеч. Дъждът беше престанал, а небето предвещаваше хубаво време.

За да стигнем до обора, трябваше да минем покрай една подобна на навес открита постройка. Покривът се крепеше върху задната стена, а отпред върху дървени колони, така че всичко, което беше вътре, се виждаше. Забелязах една каруца, не от най-тежките, които се наричат араба и обикновено се теглят от волове, а от

[#2 Птица в оризов храст. — Бел. нем. изд.]

онези с по-леката и удобна конструкция, които по тези места се наричат с името кочу или хинтоф. До нея на стената беше окачена ат такъм[82], която, разбира се, толкова приличаше на фините немски сбруи, колкото рошавата глава на някой дебел, черен пазач на харем може да се сравни с прическата на френски балетист. Тези два предмета напълно съответстваха на намеренията ми, още повече че в обора освен другите коне имаше и един пъргав жребец, на когото сбруята чудесно щеше да прилегне. Надзиравах поенето и оседлаването на конете ни, а после заповядах да ме отведат при Мурад Хулам.

— А ние с Анка трябва ли да дойдем? — попита младият българин.

— Да.

— Но това няма да има добри последици за нас.

— Не бива да се тревожите. Ще стоите неотлъчно зад мен и няма да напускате това място без мое разрешение.

Като излязохме от обора, видяхме, че наблизо на стената се беше облегнал един човек, който, изглежда, ни наблюдаваше.

— Кой е този? — попитах аз Яник.

— Хамси, един от ратаите, които вероятно са пазили конете на враговете ви. Ще го питаш ли къде са тези дървета?

— Той няма да ми каже.

— Сигурно.

— По-добре да си спестя думите, защото Хумун все пак ще ме осведоми.

Като влязохме в коридора, видях, че слугата е до стената. Стоеше така, че да може през вратата да гледа към обора. Значи и той ни беше удостоил с вниманието си.

— Какво правите тук? — озъби ни се той.

— Искам да говоря с Мурад Хабулам, твоя ага — отговорих аз.

Той не смееше да ме погледне право в очите, защото се страхуваше от погледа ми, и разпери пръстите си така, както беше необходимо, за да се предпази от злия ми взор.

— Не може — обясни той. — Агата спи.

— Тогава те моля да го събудиш.

— Нямам право.

— Но аз го искам!

— Твоите желания не ме засягат.

— Е добре, тогава ти заповядвам! — казах аз настоятелно.

— Не можеш да ми заповядваш.

— Халеф, камшика!

Едва бях изрекъл тези думи и камшикът от хипопотамова кожа вече плющеше върху гърба на враждебно настроения човек, и то с такава сила, че потърпевшият веднага се сви на пода. При това Халеф викаше:

— Грубиян, кой не може да ти заповядва? Аз ти казвам, че цялата империя на султана и всички страни на земята трябва да се подчиняват на моя ефенди, щом съм с него, аз, който в сравнение с теб съм ревящ лъв, лигав дъждовен червей!

Хумун се опитваше да се съпротивлява срещу ударите, но те падаха толкова бързо и често върху него, че трябваше да се примири и да ги приеме. Но затова пък така ревеше, че се чуваше във всички стаи на къщата. Накрая Халеф спря, но продължаваше да държи камшика вдигнат и попита:

— Ще вдигнеш ли ихтияр джанавар[83] от леглото?

— Ще се оплача от теб! Ще ти смъкнат кожата! Жив ще те одерат! — изръмжа набитият човек и побягна.

— Ефенди, ще стане лошо! — предупреди Яник.

— Не се страхуваме — отвърнах аз. — Днес е голям празник, който се нарича даякюн йорту гюню[84]. Ще го отпразнуваме с огромно благоговение.

— Не съм чувал досега за такъв празник.

— Тогава днес ще се запознаеш с него — ликуваше Халеф. — Сихди, ти каза нещо велико и прекрасно. Правоверните ще ти се радват, а блажените от последните три небеса ще ти се наслаждават. Най-сетне ще докажеш, че си герой на героите и украса на мъжкото съсловие. Мускулите ми ще се превърнат в змии, а пръстите ми в щипки на щипещ рак. Ще се разлютя сред разбойниците и ще се развилнея сред убийците. В Килисели ще се разнесе вой, а синовете на престъплението ще пищят за помощ. Майките и дъщерите на тези, които имат нечиста съвест, ще ги оплакват, а лелите и сестрите на неправедните ще си скубят косите и ще късат фереджетата си. Отмъщението ще отвори гърлата им, а справедливостта ще наточи ноктите им, защото тук стои съдията на отплатата с камшика в ръка, героят на Деня на пердаха, Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд Ал Госарах!

Той стоеше с вдигнати ръце, а лицето му излъчваше въодушевление. Държеше се като оратор, съзнаващ, че работи над разрешаването на някоя съдбоносна за света задача.

Хумун ни беше излъгал, като твърдеше, че господарят му спи.

Тъкмо се насочвахме към селямлъка, в който ме беше посрещнал Мурад Хулам, когато същият изскочи срещу нас и ядосано се нахвърли върху мен:

— Ефенди, как си позволяваш да биеш слугата ми? Голямо желание имам да заповядам да ви наложат с камшици!

Той не беше сам, а заедно с Хумун, шивача Суеф, който се наричаше Африт, а зад тях се появиха също петима или шестима ратаи, както и няколко жени слугини.

Присъствието на Суеф ми се виждаше доста непонятно. Не бях очаквал да го срещна тук, а мислех, че е поел пътя с останалите си съучастници. Какво правеше още тук? Да не би да мислеше да продължава да играе пред нас ролята на шивач? Или искаше вече да свали маската, смятайки, че спокойно може да си го позволи, понеже ние по никакъв начин не бяхме в състояние да докажем каквото и да било и защото се осланяше на нашата пощада и снизходителност? Е, почакай, човече, да ти дойде редът!

Не отговорих на Мурад Хабулам, а дадох знак на Омар, спокойно да продължава да ме бута напред. Изглежда, поради мълчанието ми, гневът на турчина продължаваше да расте, защото, като тичаше заедно с нас, се разсипа от заплахи, чието изпълнение щеше да представлява пълното ни унищожение. Като стигнахме до съответната врата, Халеф искаше да я отвори, но той застана пред нея и изкрещя:

— Никой не бива да влиза! Забранявам ви!

— Ти ли? — попита Халеф. — Абсолютно нищо не можеш да ни забраниш!

— Аз представлявам най-висшата полицейска и съдебна власт тук!

— Тогава трябва да пожелаем на хубавото Килисели щастие. Щом най-висшата власт граби и убива, какво остава за поданиците! По-добре се отмести оттук, иначе ще получиш една йопиш[85] от камшика ми, и то едно доста звучно шефталай[86]. Разбра ли?

Халеф вдигна камшика и тъй като агата не освободи вратата, получи такъв удар, че напусна мястото си със скок, който би бил чест за всеки цирков артист. Затова домакинът извика:

— Хаджи Халеф Омар ме удари! Аллах видя, а и вие също! Хванете го! Свалете го на земята! Завържете го!

Тази подкана беше отправена към ратаите, но нито те, нито Хумун или Суеф се осмеляваха да докоснат дребния хаджия. А той дори не се и огледа, отвори вратата и влезе. Ние го последвахме.

Мурад Хабулам се втурна след нас, а другите се тълпяха отзад. В средата на стаята той се спря и изкрещя:

— Това е ужасно! Ще ви накажа най-строго! Аз съм най-главният в тукашния джезах мехкамеси[87].

— Килисели е обикновено село, как би могло да има такъв съд? — отвърнах аз.

— Но аз съм молла тук!

— Не вярвам. Къде си учил?

— Не е необходимо да се учи.

— Охо! За да станеш молла, първо трябва дванайсет години да посещаваш субджан мектеби[88], а после и медресе[89], за да получиш титлата софта. Имаш ли такава и притежавал ли си я изобщо?

— Това не те засяга.

— Засяга ме, и то много. Който иска да ни съди, трябва да може и да докаже, че има право и способности за това. Можеш ли да четеш и пишеш на арабски?

— Да.

— А на персийски?

— Също.

— А знаеш ли целия коран наизуст? Защото всичко това се изисква от един софта.

— Знам го наизуст.

— Докажи го! Кажи ми четирийсет и шестата сура, която се нарича „ел ахкаф“.

— Как започваше? — попита някогашният арменец.

— С думите „В името на всемилостивия Бог“, както и всяка друга сура.

— Но това не е истинското начало.

— Е, то гласи: „Откровението на тази книга е от Бога, всемогъщия и всезнаещия. Небето и земята, и всичко, което е между тях, сме създали в действителност само за определено време, но неверниците се отвърнаха от предупреждението, което им беше отправено.“ Продължавай нататък!

[#4 Уред за бастонада. — Бел. нем. изд.]

Той вдигна ръка, почеса се зад ухото, а после попита:

— Кой ти дава право да ме изпитваш? Станал съм софта и ти трябва да ми вярваш! Пазете вратата, да не може нито един от тези обвиняеми чужденци да избяга, и моментално донесете кьотек алети!

Агата отправи тази заповед към подчинените си, които бързо му се подчиниха. Хумун и Суеф застанаха от двете му страни, а останалите заеха позиция между нас и вратата, за да ни отрежат пътя за бягство. Една от прислужничките хукна да донесе искания предмет.

Мурад Хулам седна насред стаята и махна на двамата други да направят същото.

— Вие сте шахитлер и имдатлар[90] — каза той — и трябва да потвърдите присъдата ми.

Тримата негодници направиха толкова сериозни служебни физиономии, че с мъка удържах смеха си.

— Сихди, нима ще мълчим на всичко това? — попита ме тихо Халеф. — Та това е позор за нас!

— Напротив, удоволствие е. Вече много пъти от обвиняеми сме се превръщали в обвинители, а така ще стане и днес.

— Тихо! — извика ми агата. — Когато престъпникът е изправен пред съда, трябва да мълчи. Яник, Анка, какво правите там при злодеите? Вие тежко се провинихте, като пристъпихте заповедите ми, и после ще си понесете наказанието. Но сега се оттеглете.

Наистина беше прекалено смешно! Всичките ни оръжия бяха при нас, а този стар грешник си въобразяваше, че наистина ще се съобразим с присъдата му. Яник и Анка продължиха да стоят зад мен, затова Мурад Хабулам повтори заповедта си с още по-строг тон.

— Прощавай! — казах аз. — От днес тези хора са на работа при мен.

— Нищо не знам за това.

— Вече ти го казах, така че го знаеш.

— Разбирам, ти си отнел хората ми, но аз няма да търпя подобно нещо и ще ги накажа.

— За това ще говорим по-късно — отвърнах аз спокойно. — Както виждаш, съдебното заседание може да започне.

Посочих към слугинята, която се връщаше с „уреда за бой“ и го постави пред стареца.

Това приспособление представлява дълга, тясна пейка, която някога е имала четири крака, но в единия й край те са махнати, така че й остават само два, намиращи се на другия край. Тази пейка се поставя на земята обратно, с краката нагоре. Злосторникът трябва да легне по корем върху дъската, като краката му са върху тези на пейката. В това положение го завързват и получава

определения му брой удари по босите, поставени хоризонтално ходила.

Мурад Хулам гледаше пейката с почти нежен поглед. После многозначително вдигна очи нагоре и извика на един от стоящите зад него ратаи:

— Беяз, ти си най-силен. Ела тук! Ще се заемеш с иджрата[91].

Ратаят, висок, силен мъж, се приближи до пейката и флиртуваше с очи с пръчките, които момичето беше донесло и сложило върху пейката. Мурад Хабулам гордо се изправи, окашля се и започна, обърнат към мен:

— Твоето име е Кара Бен Немзи, нали?

— Така ме наричат тук — отговорих аз.

— Ти си господар и на този Хаджи Халеф Омар, който стои до теб?

— Не господар, а негов приятел.

— Все едно. Признаваш ли, че той ме удари?

— Да.

— А че е набил и слугата ми Хумун?

— Да.

— Понеже ти самият го признаваш, не е необходимо да питам Хаджи Халеф. Знаеш ли колко пъти е ударил Хумун?

— Не съм ги броил.

— Бяха най-малко двайсет — извика Хумун.

— Добре. Наистина аз получих само един-единствен, но…

— За съжаление! — прекъсна го Халеф. — Много ми се искаше да получиш двойно повече от Хумун!

— Млък! — сряза го агата. — Можеш да говориш само когато те питам. Впрочем благодари на Аллах, че те възпря да ме удариш повече пъти. Тук аз съм господар и всеки удар, който получа, е равен на трийсет. С двайсетте, които си ударил на Хумун, стават петдесет, които сега ще получиш по ходилата. Приближи се и си събуй обувките!

Беяз ратаят започна да оправя връзките, с които трябваше да бъде вързан Халеф. Погледнах спътниците си. Те бяха направили наистина прекрасни физиономии.

— Хайде, бързо! — заповяда Мурад Хабулам. И тъй като Халеф не се подчини, той заповяда на Беяз:

— Иди и го доведи! Ратаят пристъпи към Халеф. Но той извади един от пистолетите си от пояса, насочи го към него и щракна двете петлета с пръст. Тогава Беяз отскочи настрани и изплашено извика на господаря си:

— О, Аллах! Този човек ще стреля! Иди си го доведи сам!

— Страхливец! — подигра му се Мурад Хабулам. — Ти си великан, а се страхуваш от това джудже!

— Не от него, а от пистолета му.

— Той няма право да стреля. Хайде, хора! Хванете го и го доведете тук!

Ратаите си разменяха помежду си нерешителни погледи. Страхуваха се от хаджията. Само един показа, че има смелост, шивачът Суеф. Той също извади един пистолет от пояса си, макар преди да не бяхме забелязвали у него такова оръжие, приближи се и каза на ратая:

— Беяз, изпълни задължението си! Докато той вдигне пистолета си, аз ще му пробия с куршум главата!

Предишния ден този човек изглеждаше като най-миролюбив и безобиден шивач, но сега лицето му имаше израз на омраза и решителност, които на други, по-различни от нас хора, можеха да вдъхнат страх.

— Шивачо, ти ще стреляш? — засмя се Халеф.

— Млъкни! Не съм никакъв шивач! Каква работа имате вие, чужденците, тук, при нас? Какво ви засягат нашите работи? Искате да ни попречите да действаме, както ни харесва, но сте безкрайно глупави, като ме смятате за шивач! Ако ти…

— Кой е безкрайно глупав? — беше прекъснат той от Халеф. — Не е ли проумял врабчият ти мозък, че още вчера по пътя за Йерселю бяхме наясно, че ти си шпионинът Суеф, с когото моят сихди си играеше като котка с мишката? И на такива слабоумници Жълтоликия е поверил сигурността и безценния си живот! Бедни Жълтолики, колко ми е мъчно за теб!

Тонът на най-голямо състрадание, с който бяха изречени тези думи, извадиха Суеф от равновесие. Крайно разгневен той извика:

— Веднага ще разбереш коя е мишката! Ако моментално не идеш до пейката и не си събуеш там обувките, знам как да те накарам да станеш послушен!

Това той каза напълно сериозно. Халеф погледна шпионина изкосо, премести пистолета в лявата си ръка и преди да успея да отгатна какво ще се случи, попита весело:

— Как смяташ да го направиш?

— Така… по този начин!

Суеф протегна ръка, за да хване хаджията за дрехата на гърдите, но Халеф замахна светкавично бързо и му зашлеви такава силна плесница, че другият изпусна пистолета си, а той самият полетя в широка дъга към земята. Още преди да успее да се изправи, Халеф, който бързо бе пъхнал пистолета в пояса си, коленичи и започна да му бие шамари с две ръце с такава скорост, че Суеф изобщо не можа да помръдне и пръст да се защити.

Мурад Хабулам беше станал от мястото си и ревеше от гняв. Хумун беше като побеснял, но не смееше да се притече на Суеф на помощ. Ратаите и слугините също крещяха, но не се осмеляваха да се помръднат от местата си. Вдигаше се адски шум, докато Халеф пусна противника си и се изправи.

Суеф се спусна към мястото, където беше паднал пистолетът му. Хаджията обаче беше по-бърз и ритна с крак оръжието, така че то се удари в стола ми и остана до него. Суеф скочи към него и искаше да го вземе, но се озова в обсега на моите ръце. Щом се наведе, аз го сграбчих за тила и го дръпнах нагоре. Последицата от хватката ми беше, че ръцете му увиснаха отпуснати и той уплашено се мъчеше да си поеме въздух. Оско взе пистолета и го прибра. Цапнах шпионина по главата с лявата си ръка и той се строполи на земята в краката ми.

— Ще седиш тук, без да мърдаш — заповядах му аз. — Ако се опиташ да станеш без мое разрешение, ще смачкам слабоумната ти глава като яйце.

Джуджето отпусна глава и ръце и не помръдна. Другите продължаваха да вилнеят.

— Халеф, вземи камшика и въдвори тишина!

Едва бях изрекъл тези думи и камшикът на дребосъка изсвистя върху гърба на Мурад Хабулам. Старецът веднага притихна, мълчеше и Хумун, а останалите моментално последваха примера му.

— Седни! — заповядах аз на нашия съдия и той незабавно се подчини. — Махнете се от вратата! — изкомандвах прислугата. — Застанете в онзи ъгъл! Ще стоите там, докато ви позволя да си идете!

Всички побързаха да изпълнят заповедта ми. Вече бяхме с осигурен тил и можехме да наблюдаваме добре всичко и всички.

По лицето на агата личеше, че не знае какво да каже и как да се държи. Погледът му гневно се местеше от човек на човек. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, а устата — свита. Накрая я отвори, за да излее яда си върху мен.

— Млъкни, иначе отново ще опиташ камшика! — извиках му аз. — Сега говоря аз! Да не мислиш, че сме те търсили, за да израниш ходилата ни от бой? Смяташ ли, че сме хора, които ти можеш да съдиш? Сега ще ви кажем вашата присъда и ще я изпълним. Ти нареди да донесат „уреда за бой“ и ние ще се възползваме от него.

— Какво ти става! — отвърна той. — Да не би да искаш тук, в собствения ми дом…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Когато аз говоря, ти ще мълчиш. Къщата ти е гнездо на убийци, а ти мислиш, че…

Аз също бях прекъснат. Оско изкрещя и се хвърли върху мнимия шивач. Въпреки че погледът ми беше насочен към Мурад Хабулам, аз също бях забелязал движението на Суеф. Това джудже наистина беше много опасно! Той беше единственият, който се бе осмелил да посегне към оръжието. Сигурно си мислеше, че не го наблюдавам. Беше бръкнал с дясната ръка към пазвата на дрехата си и извади нож. Надигайки се светкавично бързо, е искал да забие гладко излъсканото острие в гърдите ми, но не успя. Оско го хвана за ръката с ножа в последния момент, а и аз вече го държах за гърлото. Халеф скочи при нас и измъкна ножа от повторно победения човек.

— Претърси пояса и джобовете му, а ние ще го държим! — заповядах аз.

Той го направи и извади един двуцевен джобен пистолет, който беше зареден, разни други дреболии и една претъпкана кесия, която отвори и ми я подаде, като ме попита:

— Виждаш ли жълтиците? А това джудже се преструва на бедняк, който ходи от село на село и шие, за да се прехранва! Тези пари са ограбени или откраднати. Какво ще правим с тях?

— Сложи му ги обратно в джоба! Не са наши и не можем да докажем, че са откраднати. Но оръжието ще му отнемем, за да не прави с него злини.

Накарах злодея отново да седне на земята. Той изскърца със зъби. Трябваше да го обезвредя, а за да го постигна, не биваше да отвръщам със същото и за смъртта да отмъщавам със смърт. Но той трябваше да си получи наказанието, което да му попречи да продължи да се занимава с нас.

— Халеф, Оско, Омар, завържете го на пейката! — заповядах аз. След няколко минути Суеф беше вързан за пейката по необходимия за бастонадата начин.

— Виждаш ли, че къщата ти наистина е свърталище на убийци, както ти казах преди това? — сряза Халеф агата. — Но търпението ни се изчерпа. Сега ще разберете какво означава да искате да ни убиете.

— Няма такова нещо — твърдеше старецът.

— Млъкни! И твоят ред ще дойде. Започваме с този нещастник тук. Той ни доведе в тази къща на смъртта. Знаел е, че трябва да бъдем убити. Сихди, Суеф посегна да те прониже. Кажи какво да правя с него? Смяташ ли, че си е заслужил смъртта?

— Да, заслужи си я. Но ще му подарим живота. Възможно е да стане друг човек. Като стимул за поправяне ще получи бастонадата, предназначена за теб.

— Колко удара?

— Петдесет. Толкова обещах вчера на Суеф. Той самият го чу вчера и го определи като изключителна милост.

— Имал е предвид камшика.

— Да не би да смяташ бастонадата за по-малко лоша?

— Не мога да дам преценка — засмя се дребният хаджия. — Досега не съм изпитвал нито едното, нито другото.

— Добре, нека останем на петдесет.

— Кой ще му ги удари?

— Ти нали се радваше предварително, Халеф.

Въпреки че при такива обстоятелства той обичаше да размахва камшика, все пак очаквах, че ще се откаже. Не се бях излъгал в доблестния си спътник, защото той замахвайки гордо с ръка, каза:

— Благодаря ти, сихди! Където се налага да се възстанови уважението с камшика, веднага съм готов, но не искам да бъда заптие. Камшикът е символ на господство. Него обичам да размахвам, но не и пръчките. Изпълнението на съдебна присъда е работа на палача. А аз не съм такъв!

— Имаш право. Сам определи кой да го направи.

— С удоволствие. Хубаво е да се гледа как приятели си оказват един другиму чест. Хумун е съюзник на шпионина. Той ще му удари петдесетте тояги в знак на уважение и братска любов.

Това решение срещна пълното ми одобрение. Изразих го с жест, при което Халеф се обърна към Хумун:

— Чу ли какво беше казано? Ела насам и изсипи благодатта на справедливостта върху твоя приятел!

— Няма да го направя! — съпротивляваше се слугата.

— Не го говориш сериозно. Съветвам те да помислиш за самия себе си. Петдесетте удара ще бъдат изпълнени. Ако не му ги удариш, ще ги получиш ти самият. Заклевам се в брадата на баща си. Така че, напред! Не се бави, за да не ти помогна!

Хумун разбра, че няма да може да се измъкне. Пристъпи към пейката и взе една от пръчките. Не беше трудно да се забележи, че нямаше да свърши работата си особено добре. Затова Халеф го предупреди:

— Но ти казвам, при всеки удар, който ми се стори слаб, самият ти ще получиш камшик. Така че внимавай! Оско, вземи камшика от ефендито и застани от другата страна на този добър човек! Щом го ударя с моя кърбач, направи и ти същото. Това ще го поощри да се стреми да спечели задоволството ни. Нека брои Омар.

Положението на Хумун беше изключително деликатно. Много му се искаше да щади своя събрат, но вдясно от него стоеше Халеф, а вляво Оско, с камшик в ръка. Той самият беше заплашен и разбра, че трябва да се подчини. Всъщност това едва ли беше първият път, когато той привеждаше в изпълнение бастонада. Личеше от начина, по който с лекота удряше точно това място, което искаше да улучи.

Суеф не каза нито дума. Не можеше да мърда, но ако погледите, които ми хвърляше, бяха остриета на ножове, щеше да ни избие всички. Мурад Хабулам не откъсваше поглед от ставащото. Устните му трепереха. Като че ли всеки момент щеше да каже нещо, но успяваше да се овладее. Но щом Хумун замахна за първия удар, той не можа повече да се сдържи и извика:

— Спрете! Заповядвам!

— Не се обаждай! — срязах го аз. — Отнасям се с вас много по-милостиво, отколкото вие възнамерявахте да направите с нас. Но ако кажеш още една дума без мое разрешение, ще те откарам в Юскюб и ще те предам на съдията. Можем да докажем, че си искал да ни убиеш, а ако мислиш, че съдиите на тази страна ще те пуснат на свобода след нашето заминаване, трябва да ти обърна внимание върху факта, че в Юскюб има много онсулар от Европа, които са достатъчно силни, за да поискат за теб строго наказание. Ако си умен, мълчи!

Мурад се затвори в себе си. Той знаеше какво е влиянието на споменатите служби и се страхуваше, затова оттук нататък не каза нито дума повече.

Предателят получи своите петдесет тояги. Той стискаше устни и не издаде нито звук, ако не се смята скърцането на зъбите му. Още при първия удар затворих очи. Присъствието при изпълнението на такова наказание не представлява никакво удоволствие, но бях решил, че в името на справедливостта и вниманието към нас и ближните ни, тук няма място за милост.

[#1 Консули.]

Както споменах, Суеф не бе издал нито звук, но щом му бе ударена и последната пръчка, той извика:

— Ракъ, ракъ, табанлар юзерине дьокюн, чабук, чабук[92].

Сега Мурад Хабулам се осмели да проговори. Той заповяда на Анка да донесе ракия. Тя донесе пълно шише. Хумун го грабна и първо пъхна гърлото на бутилката в устата на бития. Суеф отпи няколко глътки, а после с парливото питие бяха залети раните му. Той само изсъска от болка. Нервите на този човек като че ли бяха от тел. А може би преди толкова често е бил наказван с бастонада, че бе свикнал да й се наслаждава? Развързаха го и той се добра до Мурад Хабулам. Там сви крака и пъхна главата си между коленете, като презрително ни обърна гръб.

— Сихди, с този приключихме — съобщи Халеф. — Кой е наред?

— Хумун — отвърнах аз кратко.

— Колко?

— Двайсет.

— От кого?

— На теб оставям да определиш.

— Мурад Хабулам ага!

Хаджията си изпълняваше задълженията прекрасно. Като караше престъпниците да се бият един друг, той сееше омраза и жажда за мъст между тях. Агата се колебаеше:

— Хумун винаги е бил верен слуга. Как мога да го бия?

— Тъкмо защото ти е служил вярно, осезателно ще му докажеш, че си доволен от него — отвърна Халеф.

— Няма да позволя да ме принуждават!

— Щом агата не иска да удари двайсет тояги на слугата си — отсъдих аз, — тогава той самият ще получи четирийсет.

Това подейства. Слугата се съпротивляваше, като го връзваха за пейката, но това не му помогна. Господарят му неуверено посегна към пръчката, но двата камшика укрепиха десницата му, така че ударите бяха пълноценни. Хумун не понесе наказанието така мъжки като Суеф. Крещеше при всеки удар. Но забелязах, че слугите си правеха знаци на задоволство и ме гледаха почти с благодарност. Той беше любимият слуга на агата и сигурно ги беше измъчвал. Той също пожела да сипят ракия в раните му, а после се примъкна в другия ъгъл и се сви.

— А сега кой следва? — осведоми се Халеф.

— Мурад Хабулам ага — гласеше моят отговор.

Споменатият все още стоеше до пейката с пръчка в ръка. Той отскочи от страх и извика:

— Как? Какво? И аз ли ще бъда наказан с бастонада?

— Разбира се! — казах натъртено аз, въпреки че имах други намерения спрямо него.

— Никой няма право на това!

— Грешиш! Аз съм този, който има такова право. Знам всичко! Не предложи ли къщата си, за да бъдем убити тук?

— Това е голяма лъжа!

— Не беше ли вчера при теб брат ти Манах ал Барша, който преди е бил събирач на данъци в Юскюб, но после е бил уволнен, и не съобщи ли на теб и съучастниците ти за нашето пристигане?

— Сигурно си сънувал. Нямам никакъв брат!

— Тогава сигурно наистина съм сънувал, че си уговорил с него ние да спим в кулата на старата майка, а твоят слуга Хумун да играе ролята на призрака?

— Ефенди, говориш ми за абсолютно неизвестни неща!

— Но Хумун знае за тях, както забелязах по учудения му поглед, който току-що ми хвърли. Изненадва се, че знам тази тайна. Планът с призрака се оказа неизпълним, затова стигнахте до мисълта да се изкачите на кулата и да ни убиете.

— Аллах, Аллах! Ти с акъла си ли си?

— Двамата аладжи трябваше да убият мен, Баруд ал Амасат искаше да убие Оско, понеже заради отвличането на Зеница между тях има отмъщение. Брат ти Манах ал Барша щеше да се заеме с Халеф, а Суеф изяви готовност да убие Омар. Миридитът се оттегли, защото е сключил с мен мир и ми е дал чакана си, който виждаш в пояса ми.

— Аллах акбар! Той знае всичко! Злият му поглед му го е казал! — промърмори Хумун изплашено.

— Не, той не знае абсолютно нищо! — извика Мурад Хабулам. — Не познавам никого от всички тези хора, чиито имена току-що назова, ефенди.

— Те бяха с теб горе на кулата, а преди това всички вие деветимата бяхте в кухата купа, която е близо до кулата.

— Аз нямам кухи купи!

— Тогава ще ти я покажа, защото аз самият се промъкнах между снопите и ви видях и подслушах. Всяка дума чух, всяка дума! Той отстъпи назад и впери уплашен поглед в мен.

— Не се ли скара миридитът с мюбарека, преди да си иде?

— Аз… аз… аз нищо не знам — запелтечи той.

— Е, хайде тогава да попитаме Суеф, може би той знае. А ако не иска да отговори, още няколко тояги ще му развържат езика.

Тогава шпионинът се обърна срещу мен, оголи зъби като диво животно, хвърли ми зъл поглед и изсъска:

— Кучи син! Какво ще ми направиш ти или пък бастонадата ти? Да си ме чул да хленча? Да не мислиш, че ме е страх от теб и с бой ще можеш да ме принудиш да кажа истината?

— Кажи я тогава, ако наистина имаш смелост!

— Да, имам смелост. Точно така е, както го каза: искахме да те убием! Не успяхме. Но в името на Аллаха, няма да можете да стигнете далеч, а труповете ви ще бъдат изядени от гаргите!

— Той не говори истината! — извика Мурад Хабулам. — Болката от бастонадата е отнела разсъдъка му!

— Страхливец! — изсъска Суеф.

— Сихди, попитай и Хумун — каза Халеф. — Ако не иска да говори, ще му ударим още двайсет по ходилата.

Той пристъпи към прислужника и го хвана за ръката.

— Пусни ме, дяволски хаджия! Ще призная всичко, всичко! — крещеше Хумун.

— Така ли е, както моят сихди казва?

— Да, да, точно така е!

— И той е полудял от болка! — извика Мурад Хабулам.

— Е — казах аз, — тогава ще ти доведа двама други свидетели. Яник, кажи истината, невинен ли е господарят ти?

— Той искаше да ви убие — заяви ратаят.

— Подлец! — изрева агата. — За неподчинението ти те очаква наказание. Искаш да си отмъстиш!

— Анка — продължих аз, — ти нали видя как господарят ти слага в бърканите яйца отрова за мишки?

— Да — отговори тя, — видях го много добре.

— О, Аллах, каква лъжа! Ефенди, заклевам се в Пророка и всички халифи, че съм напълно невинен!

— Ти положи много грозна лъжлива клетва, която… Бях прекъснат. Това, че приелият исляма арменец оскверняваше името на Пророка и паметта на халифите с такава лъжлива клетва, страшно възмути присъстващите мохамедани. Халеф посегна към камшика си. Из стаята се разнесе гневно мърморене, Хумун се бе изправил върху разранените си ходила, заклатушка се към господаря си, заплю го в лицето и извика:

— Пфу! Бъди проклет навеки! Малодушието ти ще те изпрати в джехената! Служил съм на господар, когото Аллах ще запрати на дъното на ада. Напускам те. Но преди това ще си разчистим сметките!

Суеф също застана пред агата. И той го заплю, а после му изкрещя:

— Позор за теб и старостта ти! Душата ти е загубена, а споменът за теб ще е изкоренен у всички правоверни! Вече нищо не ме свързва с теб!

Двамата се заклатушкаха обратно към местата си. Те с лекота поемаха върху съвестта си убийства, но охулването на Пророка и неговите последователи ги възмущаваше до дъното на душата им.

Мурад Хабулам стоеше като ударен. Държеше двете си ръце на челото. После изведнъж размаха ръце във въздуха и се завайка:

— Аллах, Аллах, съгреших! Но ще поправя грешката си. Признавам, че трябваше да бъдете убити и че сложих отрова в храната ви!

— Ла илляха ил Аллах, ве Мохамед расул Улах! — разнесе се възглас наоколо.

Халеф се приближи към него, сложи тежко ръка върху рамото му и каза:

— Имаш късмет, че оттегли клетвата си! Макар че моят ефенди нямаше да се съгласи, ти се заклевам в брадата на Пророка, че слънцето на живота ти щеше да залезе, преди да напусна тази къща! Значи признаваш вината си?

— Да.

— Тогава ще изтърпиш и наказанието, което ще ти определим. Сихди, колко тояги трябва да получи той? — попита Халеф.

— Сто! — отсъдих аз.

— Сто ли! — изкрещя старецът. — Няма да ги преживея!

— Това си е твоя работа! Ще получиш сто удара по стъпалата!

Агата рухна. Видях, че коленете му се разтрепериха. Беше голям злодей, но и още по-голям страхливец.

— Бъди милостив! — хленчеше той. — Аллах ще те възнагради!

— Не, Аллах ще ми се разгневи, ако по този начин престъпя законите му. А какво ще кажат Хумун и Суеф, ако ти опростя наказанието, след като те понесоха своето!

— Да си получи бастонадата! — извика Суеф.

— Нека му бъдат ударени стоте! — съгласи се Хумун.

— Нали чуваш! — каза Халеф. — Аллах го иска, искаме го и ние. Така че се приближи и легни върху пейката, за да те вържем.

Той хвана Мурад за ръката, за да го накара да легне долу. Ужасеният старец се извиваше като червей и хленчеше като дете. Махнах на Оско и Омар. Те го хванаха и го натиснаха върху пейката. Вързаха го въпреки съпротивата му. Босите му, костеливи крака се изкривиха, сякаш вече усещаха очакваната болка.

— Кой ще вземе пръчката? — попита Халеф.

— Ти самият — наредих аз.

Той понечи да възрази, но аз му дадох знак да мълчи и той ме разбра.

— Радвай се, Мурад Хабулам ага — каза хаджията, вземайки пръчката, — радвай се, че ще ти направя благодеянието аз да изпълня наказанието. Стоте удара ще усетиш така, сякаш са хиляда. Така голяма част от греховете ще бъдат смъкнати от душата ти.

— Милост, състрадание! — умоляваше агата. — Ще заплатя ударите.

— Ще платиш? — изсмя се Халеф. — Шегуваш се! Скъперничеството е твой дядо, а алчността майка на прадедите ти.

— Не, не! Не съм стиснат. Всичко ще платя, всичко!

— Нашият ефенди няма да позволи, но все пак много бих искал да узная колко би дал, за да се отървеш от тоягите.

— За всеки удар ще ви дам по цял пиастър.

— Значи сто пиастъра? Да не си луд? Ако ти получиш бастонадата, удоволствието за нас ще е десет хиляди пиастъра, а на теб болките ще ти струват двайсет хиляди. Общо прави трийсет хиляди! А ти предлагаш само сто! Засрами се!

— Ще дам двеста!

— Млъкни! Нямам време да слушам езика на скъперничеството ти. Трябва да започвам.

Халеф застана пред ходилата на стареца и се престори, че замахва, за да удари по съответното място.

— Аллах шкъна, дьойме! — простена Мурад Хабулам. — Ще дам повече! Ще дам много, много повече!

Наистина, зрелището, целият този побой, съвсем не беше нещо възвишено и признавам, че с отвращение присъствах на него. Но все пак бих искал да помоля читателите да не говорят за нехристиянство или дори за суровост. Признавайки, че това деяние не би могло да бъде достойно, все пак то бе напълно справедливо.

Не се намирахме в цивилизована страна и имахме работа с хора, които бяха привикнали с плачевните условия на Ориента. Преди всичко трябва да се вземе предвид, че тези хора са членове на изключително опасна престъпна банда, чието съществуване се основаваше само на разрухата при тамошните дадености. От Константинопол до Килисели имахме вземане-даване с хора, за които не беше свята нито собствеността, нито живота на ближните им. Животът ни беше в изключително голяма опасност и заплахата от смърт продължаваше да тегне над главите ни. Бяхме подмамени в тази къща по много добре обмислен и рафиниран начин, за да бъдем убити. Искаха да ни отровят, а понеже не успяха — да ни удушат и намушкат. Чудно ли е тогава, че нас, които през всяка минута на деня и нощта се намирахме в тяхна власт, ни бе обзело доста голямо озлобление? При съществуващите обстоятелства трябваше да се откажем от помощта на властите. Налагаше се да разчитаме на самите себе си. Кое наказание можеше да се сравнява с извършените от тях нападения срещу нас? Нима може да се нарече жестоко или дори кръвожадно това, да накажем с няколко тояги тези безбожни и безсъвестни подлеци, които бяха в ръцете ни? Разбира се, не! Дори, напротив, убеден съм, че се държахме прекалено меко и снизходително с тях.

[#1 За Бога, не удряй! — Бел. нем. изд.]

Кой би могъл да ни прокълне за това, че причинихме на Мурад Хабулам няколко минути мъчения? С това преследвах определена цел. Дори да бъда обвиняван за принуда, издевателство и други подобни, дори да се твърди, че според нашите закони съм действал наказуемо: все пак ние не се намирахме в Германия. Трябваше да се съобразяваме с реалните обстоятелства. Дори и днес не бих се упрекнал за тогавашното си поведение.

— Искаш да дадеш повече? — попита Халеф. — И колко?

— Ще платя триста — и понеже хаджията отново замахна, агата бързо добави, — четиристотин, петстотин пиастъра! Нямам повече от петстотин.

— Е — каза дребният хаджия, — щом нямаш повече, ще трябва да приемеш нашия дар. Ние, разбира се, сме по-богати от теб. Останали са ни толкова много тояги, че бихме могли да направим подаръци на всички в Килисели. За да ти го докажем, ще бъдем великодушни с теб и ще ти отброим още петдесет, така че ще получиш сто и петдесет. Надявам се, че благодарното ти сърце ще оцени щедростта ни.

— Не, не, не искам сто и петдесет! Не искам дори и сто!

— Но те са ти обещани, а тъй като ти като беден човек имаш само петстотин пиастъра, не можем да променим присъдата си. Омар, ела тук, и започвай пак да броиш! Смятам най-сетне да започна.

Той замахна и удари агата по дясното ходило.

— Аллах керим! — изкрещя агата. — Ще платя шестстотин пиастъра!

— Два! — броеше Омар.

Ударът изплющя по левия му крак.

— Спрете, спрете! Ще дам осемстотин, деветстотин, хиляда пиастъра!

Халеф ми хвърли въпросителен поглед, а като му махнах, той отпусна вдигнатата отново пръчка и каза:

— Хиляда ли? Какво ще заповядаш, сихди?

— Зависи от Мурад Хабулам — отвърнах аз. — Пита се, дали има тези хиляда пиастъра?

— Имам ги! Тук са! — заяви домакинът.

— Тогава ще размислим.

— Какво има за мислене? Получавате парите и с тях можете да живеете доволно.

— Грешиш. Дори и да проявя милостта да отменя наказанието ти срещу тази мизерна сума, тези хиляда пиастъра са предназначени за бедните.

— Прави с тях каквото искаш, само ме пусни!

— Заради хората, за които са предвидени, може и да изявя готовност да го направя при положение, че изпълниш едно условие.

— Какво условие? О, Аллах, Аллах, Аллах! Нима искате още пари?

— Не. Искам веднага да освободиш от служба Яник и Анка.

— Добре, добре! Нека си вървят!

— Освен това ще им платиш и възнаграждението, без каквито и да е удръжки!

— Да, всичко ще си получат.

— Добре! Те ще напуснат къщата ти заедно с мен. Юскюб е твърде далеч, за да могат да стигнат дотам пеша. Освен това багажът ще им тежи. Затова искам те да пътуват с каруцата, която е под навеса.

— Вай! Нямам намерение да го изпълня!

— Както искаш. Халеф, продължавай! Следва третият удар.

— Спрете, спрете! — разкрещя се агата, като видя, че дребосъкът замахва.

— Не мога да им дам каруцата! Няма да ми я върнат!

— Яник и Анка са честни хора. Впрочем би могъл да ги принудиш да ти я върнат чрез властите.

Мурад Хабулам продължи да се съпротивлява, но само още известно време, накрая се съгласи Яник и Анка да пътуват до Юскюб с каруцата и един от конете му, където да предадат превозното средство на съпругата на агата.

— Но предполагам, че с това всичко е уредено, нали? — попита той с дълбока въздишка.

— Още не. Ще ми дадеш също подписано от теб писмено признание за намеренията ти спрямо нас.

— Какво ще правиш с него?

— Ще го дам на Яник. Ако се опиташ да му сториш нещо лошо, той ще го даде на съдията.

— Много е опасно за мен!

— Халеф, вземи пръчката!

— Почакай! — разкрещя се старецът. — Трябва да вземеш предвид, че Яник може да си послужи с това писмо срещу мен дори и да не съм предприел срещу него абсолютно нищо!

— А ти трябва да не забравяш — отвърнах аз, — че всъщност документът не може да увеличи опасността за теб. Всички твои слуги, които сега са тук, чуха признанието ти. Знаят какво се е случило и скоро всички обитатели в околностите скоро ще узнаят, че е трябвало да бъдем убити и че си отровител. Хората ще те презират и отбягват. Тъкмо това обстоятелство ме подтикна да се отнеса по-снизход ително с теб. Ти ще бъдеш наказан, без аз да ти отмъщавам. Това наказание няма да може нито да се ускори, нито да се забави с документа, за който става дума. Така че не размишлявай прекалено дълго, нямам време.

Халеф придаде тежест на тази подкана, като докосна с пръчка ходилото на агата и се престори, че ще замахне. Това подейства.

— Ще получиш писмото — заяви Мурад Хабулам. — Развържете ме!

Направихме го, а Халеф и Омар го придружиха да отиде да вземе парите и принадлежностите за писане.

Той бавно закуцука навън, а двамата му пазачи вървяха с него. Стоящите край задната стена ратаи и слугини си шушукаха. После един от мъжете се приближи към мен и каза:

— Ефенди, ние също не искаме да останем повече при Мурад Хабулам ага. Но той няма да се съгласи доброволно да ни пусне, затова бихме искали да те помолим да го принудиш.

— Не мога.

— Но нали го направи за Яник и Анка!

— На тях им бях задължен, защото те ни спасиха живота. А вие бяхте в добро разбирателство с убийците.

— Не е вярно, ефенди!

— Не охранявахте ли конете им?

— Да. Стояхме вечерта и цялата нощ под проливния дъжд, като очаквахме възнаграждение. Но когато онези хора потеглиха, бяха много разгневени и ни се отплатиха за работата с побой.

— Кога тръгнаха?

— Сутринта, на разсъмване.

— В каква посока се отправиха?

— Тръгнаха по пътя за Юскюб.

— Къде бяха конете им?

— Извън селото, край айва агаджларъ[93].

— Ако ме заведеш дотам, ще се опитам да изпълня молбата ви.

— С удоволствие ще те заведа, ефенди.

Мурад Хабулам се върна с двамата си пазачи. Омар носеше хартия, пера и мастило. Халеф се приближи към мен с една кесия и каза:

— Хилядата пиастъра са тук, сихди. Преброих ги. Прибрах кесията в пояса си.

Домакинът бе докуцукал до Яник и Анка. Даде им парите, а после злобно ги сряза:

— Махайте се оттук и предайте каруцата в Юскюб! Но аз всеки ден ще се моля Аллах да съсипе брака ви с нещастие и раздори! Тези думи предизвикаха гнева на Яник. Той прибра парите си и отговори:

— Ти ни обиждаш и си чудовище, каквото никъде другаде няма. Този път се измъкна от палача, защото ефендито е християнин и постъпи милостиво. Но скоро ще дойде часът, в който цялата ви разбойническа банда ще си получи заслуженото наказание. Часовете ви са преброени, защото вашият предводител ще бъде сразен от храбростта на ефендито.

— Нека го намери! — подигра се агата.

— О, той ще намери главатаря на тази банда, защото знае къде се крие!

— Какво, наистина ли знаеш?

— Да не мислиш, че не ни е известно? Аз самият ще отида с тях до Каранорман хан, за да помогна на ефендито.

Думата беше изречена! Бях дал знак на непредпазливия момък, но той не го забеляза. Исках да го прекъсна, но в раздразнението си той говореше толкова бързо, че не успях да изпълня намерението си.

Мурад Хабулам наостри уши. Лицето му прие напрегнато изражение.

— Кара… нор… ман… хан! — извика той, като особено наблегна на двете срички „норман“. — Къде е това?

— Едно място, близо до Вейча, където се подвизава главатарят ви.

— Кара-норман хан! — изсмя се подигравателно старецът. — Ах, това е много добре! Какво ще кажеш, Суеф?

Мнимият шивач се беше обърнал, като чу името и изпитателно гледаше Яник. На въпроса на Мурад Хабулам той високо се изсмя и отговори:

— Да, това е прекрасно! Нека отидат и го потърсят. Бих искал да съм там, за да видя какви физиономии ще направят, като намерят там главатаря.

Това поведение ме изненада, както предишния ден ме бе стъписало поведението на Суеф по същия въпрос. Очаквах, че бандитите ще се изплашат, а те ни се подиграваха. Добре се виждаше и чуваше, че не се преструваха. В този момент вече със сигурност знаех, че главатарят им не се намираше в Каранорман хан.

Но не можех да продължа да размишлявам над това. Вече трябваше да пиша. По ориенталски обичай, правех това върху коленете си. Останалите пазеха тишина, за да не ме объркват.

Мурад Хабулам беше седнал до Суеф. Двамата си шушукаха, а когато от време на време поглеждах скришом към тях, забелязвах злорадите погледи, които ни хвърляха. Накрая те направо започнаха да се кискат. Това нахалство ме ядоса.

— Слез долу и запрегни коня в каруцата — Заповядах аз на Яник. — Натоварете вещите си! След малко тръгваме.

— Да изведа ли и нашите коне? — попита Халеф.

— Още не. Но се качи още веднъж на кулата. Забелязах, че там все още има остатъци от отровните яйца, които хвърлихме на врабчетата. Събери ги внимателно, може да ни потрябват.

Дребничкият, проницателен хаджия побърза веднага да отбележи:

— Торбичката с отровата за плъхове, която взехме от Мурад Хабулам, все още е в мен.

— Много добре. Изглежда, агата ни се присмива. Ще се погрижа отново да стане сериозен.

Халеф, Яник и Анка се отдалечиха. Хаджията се върна, когато вече бях свършил с писането и донесе събраните големи парчета от яйцата, които бяха достатъчни за химически анализ.

— Какво ще правиш с тези неща, ефенди? — попита Мурад Хабулам загрижено.

— В Юскюб ще ги занеса на аптекаря, а после и в полицията, за да се установи, че в яйцата има отрова.

— Има ли някакъв смисъл?

— Да, и то голям. Искам да попреча на веселието ви.

— Но ние не сме се смели!

— Не лъжи! С това само повече влошаваш нещата.

— Смяхме се на Каранорман, ефенди.

— Толкова ли е смешно?

— Не. Но Яник говореше за някакъв главатар, за когото нямаме и понятие, а Каранорман хан ни интересува още по-малко.

— Така ли? Наистина ли не сте чували за Жълтоликия?

— Не — отвърна той, макар добре да забелязах, че той направо се изплаши, щом аз назовах това име. — Не познавам нито него, нито мястото, за което говориш.

— А не знаеш ли някое място с подобно име? Погледнах го изпитателно. Той непрекъснато преглъщаше, сведе поглед към земята и запелтечи:

— Не, не знам такова.

— Виж какво, забелязвам, че пак лъжеш. Не можеш да се преструваш толкова добре, колкото би било необходимо, за да ме заблудиш. Все пак ще проверим!

Извадих портфейла си. В едно от преградките беше бележката, която Хамд ал Амасат беше написал на брат си Баруд и която бе попаднала в ръцете ми. Извадих я и най-подробно я огледах.

Не бях забелязал, че думата Каранорман хан беше написана неясно, затова винаги бях мислил, че правилно съм я прочел. Едва погледът ми бе попаднал на съответното място, и вече знаех за какво става дума.

Арабската азбука няма букви за гласните звукове. Те се отбелязват с така наречените херекет[94]. Това са чертички или кукички, които се поставят над или под съответните съгласни звукове. Така например една малка чертичка (–), наречена юстюн или есре, означава „а“ или „е“, ако е над буквата. Но ако е поставена под нея, то тогава се чете като „ъ“ или „и“. Така наречената йотюрю, кукичка със следната форма „’“ над буквата, означава „о“ и „ю“ или „йо“ и „ю“. Така че при нечетлив почерк понякога лесно можеше да се получи объркване. Така се бе случило и с мен при четенето на бележката.

А именно, бях взел за йотюрю едно черно петно на бележката, а една чертичка над буквата изобщо не бях забелязал, защото при писането бе драсната толкова дребно, че едва можеше да бъде забелязана. Така че не трябваше да се чете „о“, а „и“, а именно „нир“ в третата сричка на думата.

Освен това човекът, писал тази бележка, беше надраскал началната буква на четвъртата сричка толкова неясно, че посоката на завъртулката не можеше да се определи добре. По тази причина бях прочел „т“ вместо „w“. Значи тези две срички гласяха „нирван“ вместо „норман“, следователно името беше Каранирван хан.

Дали това място наистина беше в близост до Вейча, както мислеше мъртвият надзирател, не беше важно. Направих си извода, че Жълтоликия не казваше истинското си местонахождение на всички свои привърженици, а само на най-близките си довереници. Във всеки случай истинското място беше Каранирван хан. За мен вече нямаше съмнение, че е така.

Като вдигнах поглед от бележката, за своя изненада забелязах, че Мурад Хабулам беше насочил жаден поглед към нея.

— Какво е това, ефенди?

— Както виждаш, бележка.

— Какво пише на нея?

— Името Каранорман хан.

— Нека да я видя, ефенди!

Дали този съюзник на Жълтоликия познаваше и Хамд ал Амасат? Струваше ми се, че е по-добре да дам бележката на Мурад. Ако го наблюдавах внимателно, вероятно щях да успея по поведението му да си направя съответните изводи.

— Ето ти я — казах аз. — Но не я забутвай, все още ми трябва. Агата взе парчето хартия и го разгледа. Видях, че пребледня. В същото време чух тихото, но многозначително покашляне на Халеф. Искаше да насочи вниманието ми върху себе си. Бързо погледнах към него, а той почти незабележимо ми кимна с очи към Суеф. Щом погледнах към него крадешком, забелязах, че предателят почти се бе изправил на колене и протягаше врат. Погледът му беше насочен към Мурад Хабулам, а по лицето му бе изписано голямо напрежение, за да не изпусне нещо от онова, което ставаше.

Домакинът внимателно разглежда бележката известно време. После поклати глава и каза:

— Кой би могъл да прочете това? Аз не съм в състояние! Не е на никакъв език.

— Напротив! — отвърнах аз.

— Да, има някакви срички, но от тях не се получават никакви думи!

— Трябва да се четат по друг начин, тогава се получава ясно изречение.

— Ти успя ли? Прочети го тогава!

— Изглежда, тази бележка събуди любопитството ти?

— Мисля, че тези редове изобщо не могат да бъдат прочетени, а ти твърдиш обратното. Групирай сричките и ми ги прочети!

Наблюдавайки скришом, но внимателно и него, и Суеф, аз обясних:

— Правилно прочетени думите гласят: „Ин припа веете ла Каранорман хан али са панаир Мелникде.“ Разбирате ли го?

— Нито дума.

Много добре забелязах, че лицето на Мурад трепна. Суеф беше като уплашен и се сви в предишното си положение. Вече знаех до какво се бях добрал и отбелязах:

— Това е смесица от турски, сръбски и румънски.

— Но с каква цел? Защо написалият тази бележка човек не си е служил само с един език?

— Защото съдържанието на бележката е предназначено за определен човек. Жълтоликия и хората му си служат с някакъв тайнопис. Вземат думите от трите споменати езика и подреждат сричките по определено правило, но привидно разбъркано, така че непосветеният не би могъл да ги прочете.

— Но ти все пак си успял да разчетеш съобщението! — каза Мурад Хабулам.

— Наистина.

— Значи си съзаклятник на Жълтоликия?

— Забравяш, че съм европеец — засмях се аз.

— Искаш да кажеш, че сте по-умни от нас ли?

— Да. За вас този тайнопис е достатъчен, но за нас е лесен за разгадаване, защото е измислен много глупаво.

— И какво гласи съдържанието на тези неразбираеми думи?

— Следното: Много бързо съобщение за Каранорман хан, но след панаира в Мелник.

— Така ли трябва да се разчете! — каза агата с почти детско учудване. — Толкова ли е важна за теб тази бележка, че ме молиш да не я забутвам?

— Да, защото търся Жълтоликия и се надявам да го намеря с помощта на бележката.

— Значи си бил на панаира в Мелник и сега ще ходиш в Каранорман хан?

Потвърдих с готовност и толкова непринудено, сякаш ми доставяше удоволствие да ме разпитват. Той се поддаде на заблудата и продължи да се осведомява:

— Кой е писал тази бележка?

— Твой познат, а по-точно Хамд ал Амасат. Той е брат на Баруд ал Амасат, който тази нощ беше при теб.

— Въпреки това никога нищо не съм чувал за Хамд ал Амасат.

И къде е той?

— Бил е в магазина на търговеца Галингре в Скутари. Но вече се е махнал оттам, за да иде при Жълтоликия, където иска да се срещне с брат си Баруд.

— Откъде знаеш?

— Бележката ми го казва.

— Ефенди, ти си много умен. Това, което ми разправи за злия си поглед, имаше за цел само да ме измами. Ти изобщо не притежаваш лошия поглед. Сега знам, че всичко ти е било подсказвано от прозорливостта ти. Вероятно ще намериш и Каранорман хан, който търсиш.

— Вече го намерих. Но сега няма да яздя към Каранорман хан.

— А накъде, ефенди?

— Превръщам „о“ - то в „и“ и „w“ - то в „т“ и ще се отправя към Каранирван хан.

Казах това бавно и натъртено. Понеже гледах агата внимателно, забелязах, че цветът на лицето му се промени и уплашено вдигна ръка към главата си.

— Шейтан! — изръмжа тихо Суеф.

Това възклицание ми доказа, че съм на вярна следа.

— Има ли място с такова име? — попита Мурад Хабулам с приглушен глас.

— „Нирван“ е персийска дума, следователно това място трябва да е някъде близо до персийската граница. А знаеш ли какво е „илм-и иштикак“[95]?

— Не, ефенди.

— Тогава не мога да ти обясня, защо по състава на тази дума предполагам, че мястото е получило името на притежателя си.

— Може би все пак ще разбера!

— Трудно. Мъжът е нирванин, човек от персийския град Нирван. Има черна брада, затова е наречен „кара“ — черен. Значи тукашното му име гласи Каранирван. Построил си е странноприемница, хан, тогава е лесно да се разбере, че тази къща ще носи името на притежателя си Каранирван хан и продължава да се нарича така и до днес.

— Шейтан! — прошепна още веднъж Суеф.

Мурад Хабулам избърса потта от челото си и каза:

— Чудно е, че от едно име можеш да направиш цяла история! Страхувам се, че грешиш.

— Обзалагам се, че този хан не се намира нито в град, нито в някое село.

— Защо?

— Понеже в такъв случай този град или село щеше да е упоменат в бележката. Къщата сигурно се намира в някое усамотено място.

— Ако е толкова усамотена, никога няма да я намериш. Ти си чужденец и сигурно няма да имаш време да се бавиш тук по-дълго от необходимото, за да направиш такива обширни издирвания.

— Грешиш! Надявам се много лесно да намеря хана. Да познаваш някакъв персиец в по-далечните околности на Килисели?

— Не.

— Склонен съм да ти вярвам. Тук персите са рядкост и ако някъде има такъв, то всеки би чул за тях, още повече че персите са шиити и навиците на този човек биха го направили известен надалеч. Така че, по време на пътуването си просто трябва да се осведомявам има ли наблизо персиец.

— Но той може да живее далеч от посоката, в която си тръгнал, така че хората, които срещаш, няма да знаят нищо за него.

— Търсеният от мен живее в тази посока.

— Откъде би могъл да знаеш?

— Бележката ми го казва. Или мислиш, че Баруд ал Амасат ще извърви големи и безполезни разстояния, за да стигне до брат си?

— Не, не би го направил.

— Значи ще мине по най-краткия път?

— Сигурно, ефенди.

— Тогава просто трябва както досега да следвам дирята му.

Тя ще ме отведе до Каранирван хан, при брат му, а вероятно и при Жълтоликия. Ти не мислиш ли така?

— Шейтан! — дочу се тихо за трети път откъм Суеф. Аз обаче се правех, че нищо не чувам. Тази повторна въздишка само ми доказа, че не се лъжа.

— Ефенди — каза агата, — това, което казваш, звучи добре и аз ти желая да си на прав път, но не вярвам да е така. Хайде по-добре да говорим за нещо друго! Наистина ли искаш да вземеш остатъците от яйцата и отровата в Юскюб? Нали си платих глобата, а получих и две тояги, от които изпитвам ужасни болки.

Каза, че ще се задоволиш с това?

— Ти откупи наказанието си, но след това ни се присмя. Сега ще разбереш, че подигравателният ти смях е бил напразен. Ще намеря хана без вас. Но за това, че си позволи да ни се подиграеш, трябва да бъдеш наказан. В Юскюб ще дам отровата и останките от храната в полицията.

— Ще дам на бедните още сто пиастъра, ефенди.

— Дори и хиляда да ми предложиш, ще ги откажа.

— Моля те да размислиш дали наистина няма нещо, което би могло да те накара да се откажеш от намерението си.

— Хм! — изръмжах аз замислено.

Това даде надежда на агата. Той видя, че поне се замислих.

— Помисли! — повтори той настойчиво.

— Може би… да… може би ще се намери споразумение. Първо ми кажи, трудно ли е човек да си намери в околността слуги?

— Има достатъчно хора, които биха искали да работят като прислуга — отговори той бързо.

— Тогава сигурно няма да те затрудни много да си намериш ратаи и слугини?

— Изобщо. Достатъчно е само да пожелая.

— Добре, тогава пожелай!

— Какво искаш да кажеш?

— Виж онези хора! Искат да ги освободиш от работа. Агата не беше очаквал това. Той се обърна и хвърли на ратаите и слугините заплашителен поглед. После ме попита:

— Откъде знаеш?

— Твоите хора ми го казаха.

— Аллах! Ще наредя да ги набият с камшик!

— Няма да го направиш. Ти самият не го ли опита? Предупреждавам те, да се опомниш и да вземеш друго решение. Защо не искаш да освободиш тези хора?

— Защото не ми харесва.

— Е, тогава сигурно повече ще ти хареса, ако взема отровата със себе си в Юскюб. Халеф, готови ли са конете?

— Да, сихди — отвърна той. — Само трябва да ги изведа. Яник сигурно също е впрегнал.

— Да тръгваме тогава. Закарайте ме пред портата!

— Стойте! — извика Мурад Хабулам. — Много сприхав човек си, ефенди!

— Говори по-накратко — отвърнах аз. — Плащай на хората си и ги пусни да си вървят!

— Бих го направил, но не мога да остана без подходящи слуги!

— Вземи тогава на първо време надничари. Нямам време да преговарям повече с теб. Ето документа, който съставих, прочети го, а после го подпиши.

Той пое листа и седна, за да го прочете внимателно. Съдържанието не го задоволи. Добави някои неща за и против, но аз не позволих промени и най-накрая той все пак подписа. Халеф изнесе признанието, за да го даде на Яник.

— Е, какво ще правиш с хората си?

Агата не отговори веднага. Тогава Суеф гневно му извика:

— Пускай ги да вървят по дяволите! Можеш да си вземеш други, които не знаят нищо за случилото се вчера и днес. Изгони ги! И колкото по-далеч отидат, толкова по-добре!

Това беше решаващо. Мурад Хабулам отиде и донесе парите, а аз изчаках, докато бяха раздадени заплатите. После му върнах отровата и остатъците от храната и наредих да докарат конете.

Не е трудно да си представите, че раздялата между нас и домакина ни не беше особено нежна. Той се извини, че може да ме изпрати само до вратата, понеже краката му били изранени.

— Ти разбра — казах аз сериозно, — че Аллах обича да превръща дори и най-голямата лъжа в истина. Като дойдохме вчера, ти ни рече, че не можеш да вървиш. Това беше лъжа. Днес стана истина. Що се отнася до гостоприемството ти, няма за какво да ти благодаря. Суеф трябваше да ме заведе в някой хан. Той ме измами и ме доведе при теб. В хана щях да платя, но на теб няма да предложа нищо. Като се вземе предвид всичко, днес сме квит и се надявам, че няма да се открие нова сметка.

— Още не сме квит! — извика ми злобно Суеф. — Ще ми платиш днешната сметка!

— С удоволствие! Всеки път с пръчки!

— О, не! Следващия път ще се раздават куршуми!

— По-късно ще видим. Знам, че след няколко минути и ти ще напуснеш тази къща…

— Нима мога да вървя?

— Не, ще яздиш!

— Ти си всезнаещ! — подигра се предателят. — Щом си толкова умен, ми кажи накъде ще тръгна.

— След другите.

— Защо?

— За да им съобщиш, че търся Каранирван. Поздрави ги от нас и им кажи, че следващия път няма да стоят във вода, а вероятно в кръв, и то в своята собствена.

Оско ме изведе навън със стола на колела. Конете бяха там и ние ги яхнахме. Каруцата с Яник и Анка също беше пред вратата. Бяха натоварили малкото си вещи отзад, а лицата им сияеха от радост.

— Първо ще идем до мястото, където са били конете на враговете ни, а после ще тръгнем по тях — извиках им аз.

— Ратаят, който щеше да ни води, беше готов. Изобщо не влязохме в селото и след пет минути той ни заведе на мястото, а после се сбогува. Попитах го също, за да не забравя главното, колко души са потеглили оттам. Били са петима, но познавал само Манах ал Барша, брата на Хабулам. Накарах го да ми опише другите четирима. Оказа се, че са били Баруд ал Амасат, мюбарекът и двамата аладжи. Раненият мюбарек седял на седлото изпънат. Изглежда, старецът беше жилав като хипопотам.

Заради крака си не можех да сляза от коня, затова наредих на спътниците си да огледат многобройните следи.

— Каква полза ще има от това? — попита Оско.

— За да разпознаем конете им. Може да изпаднем в неприятното положение да не знаем кой е пред нас. В такъв случай би било голямо предимство, ако някой от конете има някаква особеност по копитото, която да се отпечата в следата. По-късно бихме могли да разпознаем коня по дирята.

Спряхме на една поляна. В сянката на няколко огромни чинара растяха многобройни храсти и дюлеви дръвчета, между които земята беше разровена. Така че следи имаше достатъчно, но в нито една от тях не открихме нещо особено, за да можем да я различаваме по-нататък сред другите. Потеглихме, без да успеем да направим нищо. Дъждът така бе размекнал почвата, че беше много лесно да се върви по следата. Тя водеше към пътя, минаващ през Гурилер и Караджинова към Юскюб. Дори и по него следата се виждаше много ясно, тъй като калта беше дълбока и нямаше абсолютно никакво движение.