През страната на скипетарите

Осма глава Чаканът на скипетаря

Трябва да призная, че Хайдар добре беше избрал мястото, защото беше много подходящо за планираното начинание. Миридитът можеше да изскочи от храстите срещу нас светкавично бързо и също така бързо да изчезне. Неочакваната му поява трябваше да ни стъписа. Докато дойдехме на себе си, той щеше да ме е застрелял или пречукал и отново щеше да се скрие, преди изплашените ми спътници да могат да помислят за преследване на убиеца.

Това, разбира се, беше хубаво измислено, но понеже не беше искал позволението ми, за да тегли чертата под сметката, през последните две минути вече бях размотал ласото си.

Това оръжие, което в ръцете на обигран човек, може да стане страшно за противника, не е само американско, както много хора мислят. Всички номадски племена, които имат многобройни стада, си служат с него под различна форма и по свой начин. Унгарският чикош си служи с въжето или ласото по същия начин като руския табунщик. Туркмените със своите дълги, гъвкави кайи, както и монголите, остяките, тунгусите и киргизите изваждат отделни животни от стадата с примка.

Затова идеята да взема ласото със себе си по време на пътуването, не беше смешна. Бях влизал в контакт предимно с номади и плетеното ми, дълго десет метра ласо многократно ми беше свършвало чудесна работа. Споменато беше, разбира се, че преди много време то беше срязано и изхабено, затова трябва да разкажа, че си изплетох от ремъци ново, разбира се, не толкова добро ласо.

[#1 Коняр (унг.) — Бел. пр.]

Завързах края на ласото за халката в предната част на седлото. Исках да хвана миридита. Той сигурно досега не беше виждал ласо и може би нямаше представа как да се предпази от него. За да не му издавам предварително намеренията си, не държах примката в ръка, а я окачих на седлото. Затова пък взех мечкоубиеца. Това беше единственото оръжие, с което можех да се предпазя от брадвата. Впрочем този трик може да си го позволи само човек, който се е упражнявал да отклонява хвърлена по него томахавка с цевта на пушката си, така че брадвата да излети встрани, без да предизвика опасни наранявания, каквито обикновено се получават вследствие на неправилна отбрана. Докато брадвата лети, не е достатъчно само да се прецени на кое място ще удари тя, но и въпреки голямата скорост на приближаващото се с въртеливо движение оръжие да бъде различена дръжката от острието, иначе брадвата може да се плъзне около цевта на пушката и пак да улучи целта си. Преди всичко пушката, с която ще се отбива ударът, трябва да се държи с две ръце, иначе и брадвата и пушката ще те ударят в лицето, защото ударът е страшен. Освен това цевта на пушката трябва да е наклонена, за да се удари брадвата в нея под остър ъгъл и после да я отбие настрани. За това се изисква физическа сила, обиграност и набито око. Положението в момента беше следното: конят ми беше застанал така, че точно пред мен беше посоката, в която знаех, че се намират спътниците ми. Вляво от мен беше миридитът. Погледнах към него и разбрах, че се мъчи да види конниците. Едно неволно припряно движение на Хайдар ми издаде раздразнението, че Суеф не е тръгнал в указаната от клоните посока. Ако не бях казал на Халеф да се движат доста по-надясно, спътниците ми щяха да минат съвсем близо покрай миридита. Сега обаче те се движеха по края на откритата равнина, което, разбира се, не харесваше особено на дебнещия човек.

Видях конниците да се приближават. Сигурно и Хайдар ги виждаше. Но пръснатите наоколо храсти му пречеха да различава отделните ездачи, така че той не можеше да се убеди дали наистина съм с тях. Обаче като очакваше със сигурност да е така, тръгна. Първо бавно, а после по-бързо, докато конят му премина в бърз тръс.

Последвах миридита, с пушката в дясната си ръка, като гледах между нас винаги да има по някой храст. Действително, това беше излишно, защото вниманието на Хайдар беше насочено изключително напред и дори и през ум не му минаваше да се обърне назад. Меката почва заглушаваше тропота от копитата на коня ми, пък и шумът от неговия собствен кон не му даваше възможност да чуе, че съм зад него. Развръзката щеше да последва след няколко секунди. Не се страхувах, единствено брадвата му можеше да ми създаде грижи.

Скипетарят трябваше да мине покрай още два храста. Той профуча край последния и излезе в откритата равнина, като нададе пронизителен вик, за да ни изплаши. Спря коня си, вдигна пушката за стрелба, но не стреля. Дори и не се прицели, а нададе втори вик, вик на изненада, на гняв. Видя, че не бях при другите. Моите спътници също спряха. Халеф високо се изсмя.

— Какво искаш от нас? — попита той. — Защо гледаш така, сякаш си глътнал собствената си глава заедно с лепенката през бузата си?

— Кучи синове! — процеди през зъби скипетарят.

— Ти се ядосваш? Сигурно, защото не виждаш този, когото търсиш? Ами огледай се!

Отмъстителят се обърна и ме съзря, защото бях на около петнайсет крачки от него.

— Мен ли търсиш? — усмихнах му се аз. Той обърна коня си към мен, вдигна отново пушката си и извика:

— Да, ти ми трябваш, шейтан! Познаваш ли ме?

Не направих никакво движение, само потвърдих с жест.

— Ти уби моя брат! Сега ще бъдеш жертва на кръвно отмъщение. Не искам коварно да те застрелвам в гръб, а отпред!

— Не стреляй, защото всички сме неуязвими от куршуми!

— Искам да видя! Отивай в Джехената! Хайдар натисна спусъка. Фитила изпука, но не произведе изстрел.

— Виждаш ли? — засмях се аз. — Предупредих те. Сега си мой! Вдигнах мечкоубиеца, за да стрелям. Тогава той грабна чакана си и гневно извика:

— Още не съм! Като не те улучи пушката, ще те улучи брадвата!

Хайдар размаха брадвата над главата си и после я запрати към главата ми. От такова малко разстояние тя можеше да ми разцепи черепа, ако при отбраната сгрешах дори на педя.

За миг чух свистенето на брадвата. Беше като глухо, но все пак рязко изсвирване. Следях внимателно движението на ръката на миридита. Останах върху седлото неподвижно, държейки пушката с двете си ръце. Светкавично бързо замахнах с пушката нагоре. Брадвата улучи цевта и излетя встрани. Иначе щеше да ме улучи в челото.

От смайване отмъстителят изпусна юздите от лявата си ръка. Вече нямаше никакво друго оръжие освен пистолетите, но от тях нямаше защо да ме е страх.

— Виждаш ли, че и от брадвата ти не се страхувам! — извиках му аз. — Сега ти попадаш под ударите на моето отмъщение. Внимавай!

Прицелих се с мечкоубиеца в него. Тогава Хайдар дойде на себе си. Хвана отново юздите, изви коня си и препусна към равнината точно както бях очаквал.

Аз се приближих до Халеф, дадох му пушката, защото само щеше да ми пречи. Той я взе, но настойчиво предупреди:

— Бързо, бързо! Иначе ще избяга!

— Търпение! Имаме време. Този добър, беден шивач Африт трябва да види един ездач, на когото Жълтоликия не би посмял да излезе насреща. Следвай ме в галоп!

Подсвирнах леко и моят Рих полетя. Сложих юздите върху шията му и се вдигнах на стремената, въпреки че болният крак ми създаваше доста затруднения. Яздейки, откачих ласото от седлото и го нанизах на лявата си ръка, за да може равномерно да се размотава, но края държах с дясната си ръка. Не направлявах жребеца си нито с юздите, нито с коленете си, защото умното животно знаеше за какво става дума.

Първоначално Хайдар препускаше по права линия, което от негова страна беше глупост, защото лесно можех да го улуча с куршум, а по този начин той ме улесняваше в прицелването, ако изобщо смятах да стрелям. Но тъй като откритата равнина беше най-широка в тази посока, после той се отклони наляво, където пак имаше храсти, които можеха да му осигурят прикритие, а може би и спасение. Рих веднага се стрелна наляво, без намесата ми, като добро ловно куче. Между мен и миридита имаше разстояние от около четирийсет конски дължини, но не мина и минута и вече бях на две дължини от него.

— Стой! Заповядвам ти! — извиках аз.

Скипетарят се обърна към мен. Вече беше приготвил пистолетите си и стреля. По прицелването му разбрах, че няма да ме улучи, размахах ласото над главата си и го хвърлих. В мига, когато примката се намираше над тялото на ездача като обръч, спрях жребеца си и дръпнах назад. Последва тласък, после вик — Рих стоеше здраво, кафявият кон продължи да тича напред, а миридитът се намери на земята, със стегната около ръцете и тялото примка. Видях, че Хайдар не мърда, но не бързах да слизам от коня. Не можеше да избяга.

Щом конят ми направи няколко крачки към него, видях, че пленникът беше затворил очи. Беше в безсъзнание. Останах на седлото и погалих коня си в знак на благодарност за усилията му. Жребецът беше много чувствителен към такива нежности. Той обърна шията си назад и посегна да ме оближе с език, но не можа да ме достигне. После се опита да ме докосне поне с опашката си. За да му доставя тази радост, се наклоних назад и протегнах ръка, по която той ме удари десетина пъти с великолепната си опашка, при което изцвили от удоволствие.

След малко дойдоха и спътниците ми. Учудих се, като видях с каква лекота препускаше старата кльощава кранта на шивача. Сякаш на старата кобила й доставяше удоволствие, че може хубавичко да се разтъпче. А мършавото джудже седеше на седлото несравнимо добре! Мисля, че крантата беше лицемер също като господаря си.

— Мъртъв ли е? — попита Халеф, като се приближиха.

— Не знам. Провери!

Той скочи от коня и прегледа пленника.

— Сихди, скипетарят само малко е позаспал. Ето ти чакана му. Халеф ми подаде чудесното оръжие. Извитата дръжка беше обвита с кожа от акула. Самата брадва беше със старинна, фина и чудесно орнаментирана изработка. От едната страна на арабски беше написано «Лима ак келимет» (Трябва да ти кажа нещо), а от другата «Авази, хатрак» (Добра среща, сбогом!). Майсторът, който я беше изработил, е бил с малко сатиричен нрав.

— Е, Африт, великанско създание, какво ще кажеш за този кон? — попита го Халеф.

— Несравним е! Никога досега не съм виждал такъв — отвърна запитаният. Шивачът оглеждаше жребеца с око на познавач. Алчността, четяща се в погледа му, не беше за подценяване. Виждаше се, че желанието му да притежава жребеца, беше голямо, колкото и да се стараеше да го прикрие.

— Добре — каза Халеф, доволен от похвалата. — А какво ще кажеш за господаря му?

— Заслужава да има такъв кон, защото язди добре.

— Добре ли? Африт, какви ги приказваш? И ти яздиш добре, но в сравнение с него си жаба, седяща върху гърба на вол. И кой те е питал как язди? Имах предвид друго нещо. Не удържа ли моят сихди блестящо на думата си?

— Да, разбира се, че го признавам.

— Разбира се? Трябва да го признаеш, принуден си. Не доказа ли той, че миридитът е хлапак в сравнение с него? Хлапе, което още не може да си закопчава палтото? Как прекрасно Кара Бен Немзи ефенди надхитри отмъстителя! Предполагаше ли, че той отново ще го издебне?

— Не, Хаджи Халеф!

— Аз веднага се досетих. Мозъкът ти е като прегорял и изсъхнал сладкиш, от който човек не може да изпита никакво удоволствие. Колко се учуди миридитът, като не видя нашия сихди при нас, и как се изплаши, като го съзря зад себе си! А после колко точно се прицели Хайдар в него! Знаеш ли защо не гръмна пушката му?

— Защото засече.

— Не, защото сме неуязвими. Разбра ли, шивачо на всички бедни шивачи! Моят сихди не ти ли каза предварително, че пушката на Хайдар няма да гръмне? А после оня хвърли чакана! Ти щеше ли да можеш да отбиеш брадвата?

— С моята бедна душа, не!

— С твоята бедна душа никога нищо не бе могъл да свършиш, защото душата ти е едно дълго и безпомощно нещо, като дъждовен червей, който напразно се гърчи в теб, за да измъдри някоя умна мисъл. Ами гонитбата! Виждал ли си някога как се сваля ездач от коня с ласо?

— Никога.

— Вярвам ти. Въобще ти не си виждал много, дори хиляди неща, които ние разбираме и можем. С какво може да излезе твоят Жълтолик срещу нашия ефенди? Нашата хитрост и храброст ще бъдат като винт, който се забива в тялото му!

— Моят Жълтолик ли? Не говори така!

— Ти го защитаваш!

— И през ум не ми е минавало!

— Не каза ли, че Жълтоликия ни превъзхождал и щял да ни погуби.

— Казвам ви го, защото от сърце искам да ви предупредя.

— Тогава и аз също толкова сърдечно ти казвам, че за в бъдеще трябва да си затваряш муцуната! Нямаме нужда от предупреждения. Сами знаем какво трябва и какво не трябва да правим, защото познаваме и себе си, и враговете си. В сравнение с нас са изсъхнали треви пред палми, чиито клони достигат облаците. Този Жълтолик ще лежи в краката ни, както лежи на земята сега миридитът. А всички, които му служат, ще смачкаме, както се натъпква тютюн в лула.

— Хаджи Халеф, какво съм направил, та говориш с мен така строго и сърдито?

— Ти постави Жълтоликия над нас! Това не е ли достатъчно? Ти още не си виждал прочут герой. Но пред себе си имаш мъже и храбреци, които презират Жълтоликия като муха, която ще хванат и смачкат с ръка!

За да не давам възможност на дребния хаджия, който беше във вихъра си, да се надува повече, го прекъснах:

— Като бях зад миридита, чух едно изсвирване. Кой беше?

— Шивачът.

— Защо?

— Каза, че през храстите било притичало куче.

— Да, ефенди, добре го видях! — обясняваше предателят усърдно.

— Какво те засягаше животното?

— Сигурно се беше загубило и можехме да го вземем с нас до следващото село, откъдето е вероятно.

— Така ли! Но миридитът като че ли познаваше това изсвирване.

— Едва ли.

— Той веднага скочи от земята и яхна коня. Изглежда, Хайдар се е бил уговорил със Суеф да предупреди приближаването ни с подсвирване. Голяма глупост от страна и на двамата, защото така се издават, че действат заедно. Вероятно предателят ще ми падне в ръцете и тогава ще му обърна внимание върху тази глупост.

— Не искаш ли да видиш миридита. Той се размърда. Скипетарят беше направил някакво движение с крака. Видях, че беше отворил очите си и гневно ме гледаше.

— Е — казах аз на Хайдар, — как ти харесва краят на твоето приключение?

— Бъди проклет! — изсъска отмъстителят.

— От устата ти не се леят благословени думи, но все пак не съм настроен зле към теб.

— Знам колко добре си настроен, знам. Ще ме убиеш!

— Грешиш. Ако исках да те убивам, днес много пъти можех да го направя.

— Нещо по-лошо ли си намислил?

— Ти как мислиш? — подпитах аз.

— О, има много начини да бъде обезвреден един отмъстител, без веднага да го убиваш.

— Например като го оставиш да умре от глад, както смятахте да направите с нас.

— Шейтанът ви помогна да се измъкнете! — изръмжа миридитът.

— Не, ако трябваше той да ни помага, щяхме да предпочетем да останем в колибата.

— Все пак сте с дявола, защото всичките сте неуязвими!

— Мислиш ли, че за това е необходима помощта на шейтана? Това човек може да направи сам, без чужда помощ. Само трябва да е достатъчно умен и да е понаучил някои неща. Наистина не се страхуваме от никакви куршуми, а също и от твоето джепане, което днес толкова грижливо зареди в цевта.

— Ах, ти си взел пушката ми?

— Не, виси си на седлото, а конят ти избяга с нея.

— Как би могъл тогава да знаеш, че съм заредил джепане?

— Винаги знам всичко, което трябва. Сега не можеш да се прибереш в Жиганци, а трябва да последваш съучастниците си, както се уговори с тях.

— Аз ли? Къде? — осведоми се Хайдар.

— Много добре знаеш. Те не тръгнаха ли пред теб през Енгели?

— Ефенди, кой ти каза?

— Сънувах. В съня си ги видях да те чакат на хълма отвъд Варци. Ти дойде, слезе от коня и тръгна да ги търсиш, за да им кажеш, че най-сетне сме тръгнали. После продължихте ездата си заедно. Ти обаче скоро се отдели от тях, за да дойдеш тук, където Суеф трябваше да ни набута в ръцете ти.

— Суеф! — извика миридитът изплашено.

Хайдар потърси с поглед Суеф. Направих се, че не виждам предупредителния поглед, който му хвърли дребосъкът. Този знак, изглежда, успокои миридита, защото той каза:

— Кой е Суеф?

— Твой приятел.

— Не познавам никакъв Суеф.

— А може би ще го познаеш, ако, както се надявам, заповядам да го набият с камшик пред теб. Ти се уговори с другарите си, че ако не се върнеш днес, значи съм мъртъв, но ако нападението ти не успее тази вечер, ще се присъединиш към тях. Не успя. Искаш ли да тръгваш? Отмъстителят не знаеше какво да мисли за мен, но все пак мрачно каза:

— Не мога да разбера откъде знаеш всичко. Но не ми и трябва да знам. Хайде свършвай по-бързо и ме убий!

— Защо да те убивам?

— Защото исках да ти отнема живота.

— За мен това не е никаква причина, защото съм християнин и не отвръщам на злото със зло.

— Значи тогава не познаваш закона за кръвното отмъщение.

— Знам го.

— Известно ли ти е, че докато съм жив, трябва да те преследвам и убия?

— Да.

— И въпреки това няма да ме убиеш?

— Не. Отбранявах се срещу теб и ти не успя нищо да ми направиш. Това е достатъчно. Ние християните не познаваме кръвното отмъщение, затова при нас убийството се наказва със смърт. Но теб те принуждава да убиваш законът за кръвното отмъщение. Не мога да ти се сърдя, че искаш да се подчиниш на закона.

Той ме погледна слисано, защото не можеше да схване думите ми.

— Но — продължих аз, — размисли дали съм заслужил кръвното отмъщение. Бях затворен. Трябваше да се освободя. Налагаше се да стрелям и не знаех кой седи отгоре. Брат ти сам си е виновен, че куршумът ми го улучи. Той знаеше, че оръжията ни са у нас. Много глупаво беше от негова страна да сяда отгоре.

— Ефенди, думите ти съдържат много зрънца истина!

— И защо Чурак искаше да ме остави затворен, докато умра от глад? Какво съм направил? Да не би да съм го обидил, наранил, окрал или ограбил? Не! Дойдох да разпитам за Жълтоликия. Беше свободен да избира дали да ми даде сведения или не и тогава щях да си тръгна с мир. Защо стана мой враг?

— Защото неговите приятели са твои врагове и защото искаш да погубиш Жълтоликия.

— Не, и това не искам да правя.

— Ти го търсиш и си убил шурея му Деселим. Над теб тегне кръвното отмъщение и няма да го избегнеш.

— Не съм убил Деселим. Той ми открадна коня, падна от него и си счупи врата. Аз ли съм убиецът?

— Трябваше да го оставиш да избяга! А ти си го гонил и преследвал.

— Ах, значи попадам под закона за кръвното отмъщение, защото не съм искал да позволя да откраднат коня ми? Слушай, отнасях се с уважение към вас, защото мислих, че сте храбри и чистосърдечни мъже. Но сега виждам, че сте страхливи, коварни подлеци. Вие сте жалки крадци, а като ви отмъкнат някоя плячка, казвате, че ние подлежим на кръвно отмъщение. Заслужавате човек да ви заплюе. Пфу! Сега вашият Жълтолик за мен е едно нещастно хлапе, а всички вие, които му служите, сте мизерни негодници, на които изобщо няма да обръщам внимание. Ставай и изчезвай оттук! Не се страхувам от теб. Стреляй по мен колкото искаш. Халеф, освободи го от ласото!

— Сихди! — извика дребосъкът изплашен. — Луд ли си?

— Не. Развържи го!

— Няма да го направя!

— Сам ли да го сторя? Хайдар не стреля по мен коварно из засада, а открито се изправи срещу мен. Освен това, преди да стреля по мен, ми държа хубава реч, през което време, ако исках, можех да го убия. Не е подъл убиец и няма да се отнасям с него като с такъв. Махни ласото!

Халеф се подчини и развърза ласото. Другият стана от земята. Погрешно беше да очакваме от него, че ще побегне по най-бързия начин. Той протегна ръцете си, които преди това бяха здраво притиснати към тялото му, а после се приближи към мен.

— Ефенди — заяви Хайдар, — не знам какво означава поведението ти.

— Вече казах! Можеш да отидеш, където искаш.

— Значи не искаш нищо от мен?

— Не.

— И никакво обещание да те пощадя?

— И през ум не ми минава! — казах аз нетърпеливо.

— Но аз трябва да те убия!

— Опитай се!

— Ти самият знаеш, че тази вечер ще последвам приятелите си.

— Знам и нямам нищо против.

По лицето на Хайдар личаха следи от вътрешна борба. Бореха се гордост и снизходителност, омраза и вълнение. После той ми каза:

— Ще ме смяташ ли за страхливец, ако се възползвам от свободата си?

— Не. И аз бих го направил, а се считам за смел мъж.

— Добре, ще приема помилването на живота си от теб. Вече никой не би се докоснал до него, щом позволявам той да ми бъде подарен от убиеца на брат ми, за да се откажа от кръвното отмъщение. Кръвното отмъщение остава между нас, но засега ще се отложи. Виждам чакана си, окачен на пояса ти. Макар да знам, че всъщност е твоя плячка по право, въпреки това те моля да сметнеш, че съм ти го дал доброволно. Знаеш ли какво означава това?

— Не.

— Това е знак, че за известно време кръвното отмъщение ще се отложи. Веднага щом ми върнеш брадвата, отмъщението започва отново.

— Значи, докато чаканът ти е у мен, борбата между нас се отлага?

— Да. Искаш ли да задържиш оръжието ми в такъв смисъл?

— Вземам го.

— Накъде избяга конят ми?

— Пасе отвъд храстите.

— Тръгвам, ефенди. С удоволствие бих ти подал ръка за сбогуване, но по твоята лепне кръвта на брат ми. Мога да те докосна само за да те убия. Сбогом!

— Сбогом!

Хайдар тръгна. На известно разстояние той още веднъж се обърна и ни махна, а после отиде при коня си и препусна нататък.

Чакана пазя и до днес. Кръвното отмъщение между нас все още спи и никога няма да се събуди.

Дребният шивач наблюдаваше тази сцена с напрегнато внимание. По лицето му личеше, че въпреки думите е бил твърдо убеден, че ще наредя да убият миридита. Но дали беше доволен или не от изхода на случката, не можеше да се разбере. Физиономията му изразяваше само голямо учудване.

Халеф беше видимо недоволен. На него щеше да му достави голямо удоволствие, ако го бях накарал да удари на човека петдесет камшика и после да го пусне. Но като се има предвид низостта на подобно деяние, щях да си спечеля двойно по-зъл смъртен враг, докато сега нямаше от какво да се страхувам. Тъй като Хаджията не смееше да ми каже нищо, изля лошото си настроение върху мнимия шивач:

— Е, господарю на иглата и конеца, какво стоиш и гледаш във въздуха, сякаш валят камили? Какво се чудиш толкова?

— На ефендито.

— И аз също.

— Той можеше да заповяда да убият Хайдар — каза замислено мнимият Африт.

— И теб също!

— Мен ли? Защо?

— Ще ти кажа, когато му дойде времето, а мога и да ти го напиша.

— Тогава няма да имате водач.

— Голяма работа.

— И кой знае какво може да ви се случи по пътя!

— Нищо по-лошо, отколкото ако си с нас. Знаеш ли закона на кръвното отмъщение, както се прилага тук, в тази страна?

— Да, знам го.

— Наистина ли е вярно, че враждата вече е приключена?

— Да, само докато бъде върнат чаканът. Но това важи само за кръвното отмъщение, а не въобще.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Хайдар би могъл да ви нападне например, за да ви ограби, при което може и да ви убие. Тогава ще ви е убил не заради кръвното отмъщение, а заради грабежа.

— Аллах е велик, честността ви обаче не е особено голяма — каза Халеф възмутено. — Все едно да обещая на съседа си, че няма да му крада тиквите, и още на следващата нощ да му обера дините? Всички вие сте престъпници един спрямо друг!

Прекъснах разговора им с думите:

— Колко има още до Йерселю?

— Около час — отвърна Суеф припряно.

— Тогава можем да спрем там, за да се подкрепим. Има ли хан?

— Да, познавам ханджията.

— А къде предлагаш да пренощуваме?

— В Килисели. Познавам и тамошния ханджия.

— Колко е пътят дотам?

— От Йерселю четири часа.

— Защо избираш тъкмо това село?

— Защото е хубаво и се намира в равнината Мустафа, където човек може да получи в изобилие и евтино всичко, каквото му душа поиска.

— А колко е оттам до Юскюб?

— Осем часа.

— Добре, тогава оставаме в Килисели.

Шивачът яздеше отпред като водач и сякаш повече не го интересувахме. Тъй като Оско и Омар яздеха подире му, ние с Халеф можехме да говорим за него, без той да ни чува.

— Сихди — попита Халеф любопитно, — и ти мислиш, че той е Суеф, нали?

Потвърдих по ориенталски маниер с поклащане на глава. Халеф продължаваше да пита, като ме стрелкаше с поглед отстрани:

— Ще си удържиш думата за петдесетте удара, нали?

— Суеф трябва да ги получи, но не сега.

— Той напълно си ги заслужи. Учудих се, че му каза толкова много неща, макар да знаеш, че е наш противник.

— Направих го нарочно.

— Да, ти винаги имаш някакви скрити намерения. Предвиждаш нещата много по-далеч от нас и затова се преструваш, че вярваш на шивача предател. А аз бих го набил с камшик и зарязал.

— И после да събираш лоши плодове от тази постъпка. Докато е при нас, ще знаем всичко, което възнамеряват да предприемат съюзниците му срещу нас. Тази вечер пак ще направят нападение, което ще смятат за последно, понеже вярват, че ще е успешно. Довечера всички трябва да бъдем убити. Още не знам как смятат да го направят.

— Но ние ще го разберем, нали?

— Да, и то именно чрез шивача. По това, което върши, сигурно ще можем да си извадим извод какво ще се случи.

— Тогава ще си отварям очите на четири.

— Тъкмо за това исках да те помоля, защото не мога за всичко да се грижа сам. Заради крака си сигурно отново ще се наложи да пазя стаята. Вие тримата трябва да наблюдавате какво става навън. Трябва да имаме сведения за всичко: къде са аладжите, Баруд ал Амасат и другите, кога и къде ще разговарят с шивача, кога и къде трябва да бъдем убити.

— До много неща ще трябва да се доберем, сихди! Засега можем да се радваме, че сме се отървали от един от най-злите си врагове.

— Миридита ли имаш предвид?

— Да. Тази вечер вероятно няма да дойде.

— А аз мисля, че Хайдар ще дойде със сигурност.

— За да помогне на аладжите ли.

— Напротив, да се застъпи за нас.

— Ами, не вярвам!

— Аз пък вярвам. Той е честен миридит и е мой враг само защото куршумът ми е улучил брат му, но не и заради Жълтоликия. Мисля, че сега Хайдар ни уважава и се отвращава от коварното и вероломно поведение на останалите. Той знае, че съм му подарил живота. Кой човек не обича живота си? Затова се чувства задължен да ни се отблагодари.

— Че ти нали пощади и останалите? Да не би да ти благодариха?

— Не, но те са само жалки мерзавци. Ако имаха характера на Хайдар, неговата откровеност, отдавна да бяхме приключили с тях. Почти съм убеден, че той ще дойде и неговото присъствие ще ни е от полза.

Както беше казал шивачът, пристигнахме в Йерселю след около час. Беше планинско село, за което не може да се каже нищо особено. Спряхме при хана и поискахме да ни дадат храна: кисело мляко с царевични питки. Конете ни бяха нахранени и напоени.

Направи ми впечатление, че като наближихме селото, шивачът избърза пред нас. Той каза, че го прави, за да ни поръча нещо да се подкрепим. Халеф ме погледна, поклати глава и попита:

— Знаеш ли защо го прави?

— Ще каже в хана да не го наричат Суеф, а Африт.

— И аз така мисля. Но тогава сигурно е говорил предварително и с нашия ханджия в Жиганци!

— Може там да е познат само под името Африт.

— Или пък Илия не е бил искрен с нас.

— Това също е възможно, но не го вярвам.

След като се нахранихме, продължихме ездата си и скоро започнахме да се спускаме от западната страна на платото към споменатата равнина Мустафа, за прекосяването на която са необходими много часове. През плодородните поля, където реколтата вече беше прибрана, се стигаше до пътя, водещ от Енгели за Команова, а след четири часа видяхме пред себе си Килисели.

Местността беше прекрасна. Планини нямаше, но затова пък толкова по-прелестни намирахме намиращите се край пътя гори, в които имаше вечнозелени дървета. Минахме през великолепни овощни градини, където в изобилие зрееха южни плодове. Богати, но вече ожънати житни полета се ширеха отляво и отдясно, а като приближихме до селото, видяхме голям рибарник, в чиито кристални води се отразяваха дърветата на една голяма градина. Градината принадлежеше към огромна, подобна на дворец постройка, което в тази страна с бедняшки къщички не можеше да не направи впечатление.

— Каква е тази сграда? — попитах аз нашия водач.

— Дворец — отговори той.

— На кого е?

— На гостилничаря, при когото ще нощуваме.

— Но както ми се струва, този дворец не е обществена странноприемница.

— О, не, ефенди.

— Нали говореше за някакъв хан?

— Познавам стопанина. Той много обича гости и с радост ще ви приеме.

— Кой е той?

— Турчин от Салоники, който идва да си почива тук. Казва се Мурад Хабулам ага.

— Как изглежда?

— Агата е на средна възраст, висок и доста слаб, без брада.

Не изпитвах симпатия към високия, сух, голобрад турчин. Не мога да си представя, че един почтен, честен турчин може да изглежда почти или напълно като скелет, а освен това от опит вече знаех, че в Османската империя човек много трябва да внимава с всеки, който е прекалено висок и слаб, а на всичко отгоре е и без брада. Явно физиономията ми не е била особено благосклонна, защото шивачът ме попита:

— Не ти ли харесва, че ви водя при него?

— Не. Мисля, че е много нескромно да се канят петима души на гости при напълно непознат човек.

— Но не вие предлагате да му гостувате, а той нареди да бъдете поканени при него.

— Това е ново за мен!

— Нали ти обяснявам, че Мурад Хабулам ага много обича гости. Аз често идвам при него и той веднъж завинаги ми е заповядал да водя при него чужденци, ако няма да се срамува от тях.

Обича непознатите хора и е учен мъж, обикалял много по света, точно като теб. Много ще си допаднете един на друг. Освен това е толкова богат, че нищо не му пречи да подслони десет, та дори и двайсет души.

Учен човек, с житейски опит, това звучеше привлекателно. А за да ме заинтересува още повече, предателят добави:

— Ще имаш великолепно жилище с парк и всичко, каквото може да има един богат човек.

— А има ли и книги?

— Голяма сбирка.

С това, разбира се, беше сложен край на колебанията ми и аз изпратих шивача да съобщи за нас.

Докато с Халеф си говорихме за баснословно богатия и учен турчин, а аз изразявах предположението си, че не е нужно да се съобщава за нас, защото той вече е узнал за пристигането ни от аладжите, конят на Хаджията изведнъж стана неспокоен.

Отидохме близо до брега на езерото, по чиято повърхност точно към нас се приближаваше една лодка. В нея седеше младо момиче и гребеше със силните си ръце. Облечено беше като неомъжена българка. Изпод червената забрадка, вързана на главата й, се подаваха две дълги, тежки плитки.

Българката, изглежда, много бързаше, защото скочи от лодката, без преди това да я върже, и понечи да изтича покрай нас. Червеното й облекло, а може би припряността й или нещо такова, беше изплашило коня на Халеф. Той подскочи настрани, замахна към момичето с копито и го събори. Моят вран жребец също се изплаши малко и се изправи на задните си крака. Българката искаше да се изправи, но го направи в погрешна посока, озова се под коня ми и извика от страх.

— Тихо! Ще подплашиш конете ни! — заповядах й аз. — Стой спокойно.

Наистина Рих продължи да потрепва още известно време, но не настъпи българката и тя вече можеше да се изправи. Тя искаше да побегне, но аз я спрях с думите:

— Стой! Почакай малко! Как се казваш?

Тя спря и вдигна поглед към мен. Беше истински българско, младежко лице, меко, кръгло и пълно, с малък нос и ласкави очи. Съдейки по облеклото й, тя беше бедна, а беше и боса. Конят на Халеф сигурно й бе причинил болка, защото тя сви крака си нагоре.

— Анка се казвам — отговори момичето.

— Имаш ли родители?

— Да, ефенди.

— А братя и сестри?

— О, много!

— А изгора?

Гъста руменина покри младото лице, но въпреки това тя бързо отговори:

— Да, един красавец!

— Как се казва?

— Яник. Ратай е.

— Двамата май не сте богати?

— Ако имахме състояние, отдавна щях да съм станала негова жена. Но спестяваме.

— И колко?

— Аз трябва да имам хиляда пиастъра и той хиляда.

— С какво ще се захванете после?

— Ще се преместим близо до Скопие, където живеят моите и неговите родители, и ще вземем градини под аренда. Неговият баща е градинар, а и моят също.

— А как върви спестяването? Расте ли сумата?

— Много бавно, ефенди. Моята заплата е малка, а освен това трябва да давам по нещо и на баща ми, който също работи под аренда.

Зарадвах се. Българката изглеждаше толкова всеотдайна и почтена. Даваше на баща си от оскъдната си заплата, въпреки че така отдалечаваше лелеяното щастие.

— Удари ли се?

— Конят ме ритна.

Но не беше чак толкова лошо, защото тя отново стоеше изправена. Бръкнах в пояса си, извадих една малка кесийка с може би петдесет-седемдесет пиастъра и й я подадох.

— Тогава трябва да идеш на лекар и при аптекаря, Анка, за да излекуваш раната си. Имаш ли с какво да им платиш? Анка понечи бързо да ги грабне, но отдръпна ръката си и каза:

— Не мога да приема това.

— Защо?

— Сигурно няма да се наложи да ходя на лекар и при аптекаря, затова не мога да взема и парите.

— Тогава ги приеми като подарък от мен!

Анка слисано ме погледна и попита смутено:

— Защо? Аз не съм направила нищо за теб?

— Когато се прави подарък, не е и задължително. Прибави ги към спестяванията си или ги изпрати на баща си, който сигурно се нуждае от тях.

— Правилно казваш, ефенди. Ще изпратя парите на баща си.

Той ще се моли за теб на Божията майка, въпреки че си мюсюлманин.

— Не съм мюсюлманин, а християнин.

— Тогава се радвам още повече. Аз съм католичка, а и годеникът ми изповядва същата вяра.

— Е, аз съм бил в Рим и съм виждал баба мукадес[38], заобиколен от кардналалар.

— О, да можеше да ми разкажеш!

Макар това желание да беше породено от женското любопитство, идваше от добро сърце, което се виждаше по светналите й очи.

— С удоволствие бих го направил, Анка, но вероятно няма да те видя повече.

— Както виждам, чужд си по тези места. Къде ще отседнеш?

— При Мурад Хабулам.

— Света Панагия! (Света майчице!) — извика тя изплашено на български. Приближи се бързо, хвана стремето ми и попита на турски с приглушен глас: — Да не си ефендито, когото очакват с тримата му придружители?

— Ефенди съм и имам трима придружители. Но дали ме очакват, не бих могъл да знам.

— От Жиганци ли идваш?

— Да.

— Значи си ти.

Анка се вдигна на пръсти и ми прошепна още по-тихо отпреди:

— Внимавай, ефенди!

— Говори по-високо, Анка. Тези трима мъже могат да го чуят. Те са ми приятели. От кого трябва да се пазя?

— От Мурад Хабулам, моя ага.

— Ах, ти слугуваш при него? — попитах аз.

— Да, и Яник също.

— Имаш ли основание да ме предупреждаваш?

— Искат да ви убият.

— Това го знам, Анка. А би ли могла да ми кажеш по какъв начин смятат да го направят?

— Още не. Двамата с Яник подслушвахме. Успяхме да чуем някои неща, от които предположихме, че с вас ще се случи нещо лошо.

[#2 Кардиналите. — Бел. нем. изд.]

— Искаш ли да станеш моя закрилница?

— С удоволствие, ефенди, защото си от моята вяра и си виждал Светия отец. Ще ти помагам дори нашият ага да ни изгони!

— Ако го направи, ще се погрижа за вас.

— Наистина ли ще го направиш, ефенди?

— Давам ти думата си.

— Значи ще удържиш на нея, защото си християнин. Сега не мога да ти кажа повече, защото нямам време. Трябва да вървя в кухнята, защото господарката замина на гости в Юскюб. Трябваше да замине веднага, щом вестта за пристигането ви дойде. Пазете се от Хумун, слугата, който е довереник на агата и ме мрази, понеже обичам Яник, а не него. Ще живеете в ихтиар ана калеси[39], а аз ще се погрижа да узнавате всичко. Ако не мога да дойда аз самата, ще изпращам Яник, на когото можете да се доверите.

Анка изрече това много припряно, а после бързо хукна нататък.

— Какво чуваме, ефенди! — каза Оско. — Заплашва ни голяма опасност! Не е ли по-добре да отидем в хана?

— Не. Там ще бъдем също толкова застрашени, без да можем да се защитим. А тук намерихме помагачи и приятели, от които ще узнаваме какво трябва да правим.

— Сихди, имаш право — съгласи се Халеф. — Аллах ни изпраща тази приятелка и нейния годеник, за да ни закриля. Християнството, изглежда, е добро, щом веднага свързва сърцата. Понеже съм мюсюлманин, не мога да стана християнин. Но ако не бях мюсюлманин, щях да стана привърженик на Иса Бен Мариам[40]. Вижте, там ни маха шивачът, предателят!

Бяхме стигнали до ъгъла на градинския зид и се отправихме покрай едната му стена. Там имаше отворена една врата, а пред нея стоеше джуджето и ни чакаше.

— Елате, елате! — извика ни той. — Добре сте дошли. Агата ви очаква!

— Не може ли Мурад Хабулам ага сам да дойде да ни посрещне?

— Не. Краката му са болни и не може да ходи.

— Значи ще го обезпокоим и ще му създаваме големи неприятности?

— Съвсем не. Мурад Хабулам ага се радва, когато самотата му нарушават хора, с които може да разговаря, защото най-лошото нещо при неговата болест е скуката.

— Е, това може да се излекува. С нас ще се развлича и занимава.

Минахме с конете през портата. Според описанието, което ни беше направил водачът, и от впечатлението отдалеч, очаквах да видя подобна на дворец сграда. Но как изглеждаше само!

Наистина, беше дълга и висока, но бе полуразрушена. Отворите на прозорците зееха празни. Покривът беше пробит на много места. Мазилката на стените беше олющена, а по протежение на челната страна се трупаше прахоляк от рушащите се под влияние на атмосферните условия кирпичени тухли. Яздихме до високата и широка порта, където ни посрещна един мъж, чието издължено, притворно лице в никакъв случай не будеше доверие.

— Това е Хумун, слугата на агата — обясни Суеф. Ах, значи веднага се бяхме натъкнали на човека, от когото трябваше да се пазим. Той направи пред мен дълбок, почтителен поклон, посочи към две силни момчета, които стояха зад него, и каза:

— Ефендим, моят ага с мъка научи, че не можеш да ходиш. Затова заповяда тези двама души да те носят. Те са достатъчно силни и можеш да им се довериш.

Слязох от коня. Двамата споменати сплетоха ръцете си на «столче». Седнах върху ръцете им и се облегнах на тях. С помощта на този стол бях пренесен през коридора и две стаи в гостната. Спътниците ми ме следваха. А шивачът изчезна.

Този селямлък беше обзаведен сносно. Около стените имаше дивани. На едно по-високо място срещу входа седеше господарят на двореца. До него имаше подобно издигнато място, което вероятно беше предназначено за мен, а пред него бяха сложени няколко възглавници за спътниците ми. Двамата ми носачи спряха заедно с мен на вратата. Агата се поклони, без да става, и каза:

— Добре дошъл, ефендим! Аллах да благослови пристигането ти в моя дом и да ти отреди много дни при мен! Прощавай, че не ставам, но никрис измъчва краката ми, така че не мога да се движа. Нека те донесат до мен и те сложат от дясната ми страна. А твоите спътници могат да си починат на местата пред нас.

Сложиха ме да седна до него, а тримата други заеха местата срещу нас. Изразих благодарността си и извинението си с няколко учтиви думи, които той обаче прекъсна с уверението, че не аз, а той ми дължи благодарност. Носачите се отдалечиха, а слугите донесоха лули и кафе. В ориенталските страни оценяват богатството на човека обикновено по изработката на лулите му. Според това мерило Мурад Хабулам ага беше много богат човек. Тръбите на неговата лула и тази, която дадоха на мен, бяха от истинско розово дърво, увити със златни нишки и украсени с перли и скъпоценни камъни. Мундщуците им бяха истински лукс. Кехлибарът, от който бяха изработени, бе от онзи полупрозрачен, опушен вид, който в Ориента се цени много повече от прозрачния.

[#1 Подагра. — Бел. нем. изд.]

Малките филджанлар[41] бяха сложени в златни подставки с чудесна филигранна изработка, а като опитах кафето, трябваше да призная, че по-добро бях пил само веднъж в Кайро. По ориенталски обичай то се пиеше на един дъх. По обем една чашка съдържаше приблизително колкото четири напръстника. Тютюнът също беше отличен. Жалко, че лулите бяха толкова малки! След около петнайсет дръпвания отново трябва да бъдат пълнени, за което се грижеше Хумун, любимецът на господаря си.

Тъй като според добрите обноски гостът не биваше да бъде питан веднага след пристигането му за това, кой е и откъде е, си разменяхме само общи приказки. После Мурад Хабулам се помести малко по-близо до мен и попита:

— Хубаво ли беше днес пътуването ти, ефенди?

— Аллах добре ме водеше — отвърнах аз.

— Африт, шивачът, ми каза, че идваш от Жиганци?

— Вчера бях там.

— А откъде дойде?

— От Радова и Остромджа.

— Значи всеки ден си бил на път?

— Да, защото пристигаме от Едирне и Стамбул.

— От Стамбул ли? Аллах ти е мислел само доброто, щом е направил така, че да се родиш в града на падишаха!

— Не съм роден там. Дойдох в Еш Шам през Филистин.

— Значи тогава си Шамли?

— И такъв не съм. Аз съм франк, алеман, и тръгнах от родината си през великата Сахар, а оттам към Мъсър.

— Аллах е велик! Толкова далеч ли те отведе пътешествието ти? Направи ли добри сделки?

— Не пътувам, за да търгувам. Искам да видя страните и народите, които ги обитават, да се запозная с езиците и обичаите им. Затова напуснах толкова задълго родината си.

[#2 Дамаск.]

[#3 Палестина.]

[#4 Дамаскец.]

[#5 Египет. — Бел. нем. изд.]

Той ме гледаше недоверчиво.

— Затова ли? Аллах! Каква полза имаш, като гледаш планините и долините, хората и животните, пустините и горите? Какво получаваш, като гледаш как се обличат хората и като чуваш какво говорят?

Това беше схващането, с което вече много пъти се бях сблъсквал. Тези хора изобщо не могат да разберат, че човек може да посещава чужди народи и страни от чисто безпристрастно влечение. Пътуваха само по работа и на поклонение до Мека, за повече разумът им не достигаше.

— Обичаш ли джография[42]? — попитах го аз.

— Много. С удоволствие чета такива книги.

— А кой е написал тези книги, ага?

— Учени мъже, които са били в съответната страна.

— И сигурно си благодарен на тези мъже, че те развличат и поучават с тези книги?

— Разбира се!

— Е, в моята родина също има хора, които искат такива книги. Хиляди ги четат. Затова трябва да има и мъже, които пишат тези книги и пътуват из далечни страни, за да ги опознаят. Такъв съм и аз.

— Значи ти си алим на джографията? Но въпреки това те питам, каква полза имаш от нея? Напускаш къщата си и се отричаш от радостите на живота, за да търпиш в странство неудобства, глад и жажда, а вероятно и да се бориш с опасности.

— Точно така е — съгласих се аз с него.

— И после сядаш и пишеш, докато те заболят очите, за да узнаят любопитните какво си видял. Какъв интерес имаш от това?

— Не е ли удоволствие пътешестването?

— Не, това е голяма тежест.

— Значи тогава ти например не би положил усилия да се изкачиш на някоя висока планина, за да видиш как изгрява слънцето?

— Не, защото разсъдъкът ми е здрав. Защо да оставям удобния си диван, където мога да си пуша и да пия кафе? Защо да се катеря, а после пак да слизам надолу? Та това е безполезно! Слънцето си изгрява и залязва и без да седя горе на планината. Аллах е наредил всичко мъдро и с катеренето си ни най-малко не бих могъл да променя волята му.

Да, такива са възгледите на тези хора. Аллах, навсякъде Аллах. Това е девизът и извинението за духовната и физическата им ленивост.

— Значи не би поел върху себе си трудностите и опасностите на едно далечно пътешествие само за да се запознаеш с чужди места? — попитах го аз.

[#2 Учен. — Бел. нем. изд.]

— Не, и това не бих направил.

— Все пак имам една полза. Живея от това.

— Как така? Можеш ли да ядеш планините и да изпиеш реките, които виждаш?

— Не, но като напиша една такава книга, получавам за нея пари и това е печалбата ми. Най-сетне успях да измисля нещо, което не звучеше чак толкова налудничаво.

— Ах — каза домакинът, — сега те разбирам. Ти не си географ, а китабждъ[43].

— Не, китабджията ми плаща за това, което пиша, после го отпечатва в книга и го продава на читателите. Така и двамата правим търговия.

Мурад Хабулам сложи пръст върху носа си, помисли известно време и отвърна:

— Сега разбирам: ти си такъв, който взема кафе от Арабия, а китабжията е този, който го продава на отделните хора, нали?

— Да, нещо такова.

— Записваш ли си всичко, което видиш?

— Не всичко, а само най-интересното за четене.

— Например, като се запознаеш с някой много добър човек ли?

— Да, той влиза в книгата ми.

— А някой много лош?

— И за него също пиша, за да го знаят читателите и да се отвращават от него.

Мурад направи сериозна физиономия и се почеса под тюрбана с върха на лулата. Работата не му харесваше. Изглеждаше съмнителна.

— Хм! — изръмжа той. — Значи благодарение на теб се опознават и двете: и доброто, и злото в една страна?

— Така е.

— А пишеш ли и имената им?

— Разбира се, ага.

— Кои са и какви са и къде живеят ли?

— Описвам ги съвсем точно — подчертах аз.

— Какво са правили, какво си говорил с тях и какво си научил за тях ли?

— Всичко това!

— Аллах, Аллах! Ти си голям предател! Хората трябва да се страхуват от теб!

— Добрите няма защо да се страхуват, понеже ще се прославят във всички страни, тъй като тези книги се превеждат и на други езици. Но лошите си получават заслуженото, като станат известни и предизвикат отвращение и презрение.

— Ще пишеш ли и за Жиганци?

— Дори много, защото там преживях доста неща.

— Сигурно също и за Килисели?

— Разбира се, защото Килисели е хубаво село, което не бива да отминавам.

— Какво ще пишеш за него?

— Още не знам. Първо трябва да изчакам да видя какво ще преживея и науча тук. Но че имаш великолепни лули и прекрасно кафе, ще спомена с похвала.

Мурад Хабулам гледаше мълчаливо пред себе си и така мина известно време в мълчание. Наблюдавах го внимателно още с влизането си. Струваше ми се познат. Къде бях виждал лицето му. Домакинът в никакъв случай не правеше впечатление на богат човек. Тюрбанът му беше стар и мръсен, както и кафтанът му. От краката му се виждаше само, че са дебело омотани заради подаграта. Въпреки това ходилата му бяха боси и пъхнати в стари, тънки, подпетени пантофи. Турчинът беше висок и много слаб. Лицето му беше преждевременно сбръчкано. Острите черти, малките, проницателни, студени очи, силно развитата брада, увисналите надолу краища на устата не придаваха много приятен израз на лицето му. Това беше лице точно на скъперник, който мисли само за придобивки, които да събира, без да пита по какъв начин се стига до печалбата.

— Надявам се — каза турчинът накрая, — че тук ще ти хареса и за мен ще пишеш само хубави неща.

— И аз съм убеден в същото. Ти толкова любезно ме посрещна, че мога само да ти бъда благодарен.

— Можех още по-добре да те посрещна и още по-добре щях да се грижа за теб, ако домочадието ми не беше заминало за Юскюб, а аз не мога да се движа. Никрисът измъчва краката ми. Навлякох си го по време на войната.

— Ти си бил войник? А може би офицер?

— Бях нещо далеч по-добро и високопоставено. Бях аскер сахреджиси[44]. Давах на султанските герои дрехи и храна.

Ах, военен доставчик! Спомних си за бедните, полуголи и изгладнели войници и за торбите с пари, които тези господа доставчици бяха напълнили по време на войната[45].

— Значи ти си заемал много важна длъжност и си имал доверието на султана — отвърнах аз.

— Да, така е — обясни агата гордо. — Доставчикът печели битките. Той води войниците към победа. Без него няма смелост, няма храброст, а само глад, нищета и болести. Родината ми дължи много.

— Да спомена ли това в книгата си?

— Да, напиши го. Дори те моля за това. Можеш ли да напишеш много хубави работи за империята на падишаха и неговите поданици?

— Да, много — отговорих аз кратко, защото забелязах, че иска да премине към онова, което беше най-важно за него.

— Но сигурно ще има и някои лоши неща?

— Също. Навсякъде има добри и лоши хора.

— Срещна ли при нас много злодеи?

— Доста. Особено в последно време, и то дори тук, в тези околности.

Мурад се размърда неспокойно. Искаше му се да разбере подробности.

— В такъв случай читателите на книгата ще научат всичко. Де да можех да имам и аз такава книга!

— Няма да можеш да я прочетеш, защото няма да е напечатана на твоя език.

— Би могъл поне да ми разкажеш малко от съдържанието й.

— Вероятно по-късно, като си почина.

— Тогава ще заповядам да ти покажат стаята ти. Но преди това все пак би могъл да ми разкажеш мъничко.

— Наистина съм много уморен, но за да видиш, че уважавам желанията на домакина си, моят спътник Хаджи Халеф Омар ще ти разкаже накратко какво сме преживели.

— Нека започва. Слушам.

Халеф много обичаше да разказва. Но това, че агата го подкани да направи това с почти заповеден тон, го ядоса. Знаех какво ще последва.

— Позволи ми преди това да ти кажа — започна Халеф, — кой е разказвачът, който има добрината да ти посвети думите си. Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах, воин на хадедихните от великото племе на шаммарите. Прадядото на моя прадядо е яздил с Пророка в битките, а прадядото на този герой е ял дини заедно с Ибрахим, бащата на Исаак. Толкова ли са многобройни и твоите прадеди?

— Родословното дърво на прародителите ми се издига много нависоко — отвърна Мурад малко смутено.

— Това е добре, защото не бива човекът да се оценява по лулите и чашите му за кафе, а по броя на известните му предци. В рая се намират хиляди мои роднини, чийто любим наследник съм аз. Няма да споменавам поотделно всеки от тях в речта си, но тъй като моят приятел и сихди, Кара Бен Немзи, пожела да разказвам, искам да ми посветиш цялото си внимание.

Всичко бе изречено толкова спокойно, сякаш самият Халеф е присъствал, когато прадядо му е ял дини с Авраам! Държеше се така, сякаш е проява на милост от негова страна, че ще удостои нашия домакин с разказа си.

После Халеф изложи в общи линии с добре премислени думи последните ни случки. Никой юрист не би могъл да го направи по-добре от дребния хаджия. Той не каза нито сричка, която би могла да наведе доставчика на мисълта, че знаем какво ни очаква при него. Аз тайно му се радвах и признателно му кимнах, когато той свърши и въпросително ме погледна, за да разбере как е свършил работата си.

Мурад се престори, че е вън от себе си от учудване. Остави лулата си настрана, което за един мюсюлманин означаваше много, скръсти ръце и извика:

— О, Аллах, Аллах, изпрати долу на земята твоите ангели на отмъщението, за да унищожат с огън злодеите, чиито престъпления крещят за възмездие! Да вярвам ли на това, което чух? Не мога, не, не мога!

Той потъна в мълчание, взе броеницата си и започна да плъзга зърната й с костеливите си пръсти, сякаш се молеше. После изведнъж вдигна глава, изпитателно ме изгледа и попита:

— Ефендим, потвърждаваш ли истинността на думите на този хаджия?

— Дума по дума.

— Ще разкажеш ли всичко това в книгата си? За Жълтоликия, аладжите, Манах ал Барша, Баруд ал Амасат и мюбарека?

— Всички ще спомена.

— Това е ужасно наказание за тях. А мислиш ли, че пак може да се срещнеш с тях?

— Със сигурност, защото те ме преследват. Но в твоята къща, разбира се, съм на сигурно място и това дължа на теб и добрия шивач Африт. Но утре, като продължа пътя си, злодеите отново ще ме нападнат.

— Ти няма да посрамиш дома ми, като останеш тук само една нощ, ефенди.

— Ще помисля. Впрочем според твоите собствени възгледи още от началото в книгата на живота е записано колко време ще остана при теб. Никой от нас двамата не може да промени каквото и да е. Да, дори и самият Аллах не би могъл вече да го промени.

— Така е. Но се надявам, че още дълго време ще виждам светлината на твоите очи да сияе над мен. Живея самотен в къщата си и ти ще разнообразиш съществуването ми и ще съкратиш страданията на краката ми, като останеш по-дълго време.

— На мен също би ми било приятно да мога дълго да се наслаждавам на присъствието ти — отвърнах аз. — Разправят, че си правил големи пътешествия?

— Кой ти го каза?

— Шивачът.

По лицето му разбрах, че Суеф не беше казал истината. Въпреки това турчинът отговори:

— Да, като бяха здрави, краката ми са стъпвали в градовете и селата на много страни.

— А преди малко каза, че не би се изкачил на никоя планина, за да видиш изгрева на слънцето!

— Сега, когато краката ми са болни — защити се той.

— Защо си увиваш краката, а ходилата оставяш боси? Казвайки това, внимателно го наблюдавах. Мурад се смути. Да не би по някаква причина да симулираше, че има подагра?

— Защото са ми болни бедрата, а не ходилата — обясни агата.

— Значи големият пръст не те боли?

— Не, ефенди.

— И не е отекъл?

— Не, здрав е.

— А каква ти е температурата вечер?

— Никога досега не съм имал температура.

Човекът се издаде, защото, ако всички тези симптоми липсваха, то нямаше и подагра! Беше в пълно неведение по отношение на явленията, придружаващи подаграта. Вече знаех за какво ставаше дума. А за да спомена и мнимата му библиотека, се информирах:

— При твоите страдания и самота би могъл да намериш облекчение и разтуха в многото книги, които притежаваш.

— Книги ли? — попита Мурад Хабулам учуден.

— Да, нали си много учен човек и притежаваш огромно количество, за което може да ти се завижда.

— Кой ти каза това?

— Също шивачът.

Явно джуджето беше измислило тези лъжи, за да ме подмами.

Мурад разбра и бързо отговори:

— Ефенди, моята библиотека не е чак толкова скъпоценна, колкото си мислиш. За мен, разбира се, тя е напълно достатъчна, но за един учен като теб е незначителна.

— Въпреки това се надявам, че ще ми позволиш да я разгледам.

— Да, но не сега. Ти си уморен и ще заповядам да ви отведат в жилището ви.

— Къде е то?

— Не е тук, в къщата, защото много ще ви безпокоят. Затова наредих да ви приготвят ихтиар ана кулеси. Така ще сте сами.

— Както искаш. А защо тази постройка се нарича «кулата на старата майка»?

— Не знам. Казват, че някаква стара жена се била върнала там след смъртта си и вечер стояла в бели погребални дрехи горе, на чардака на кулата, за да благославя оттам децата си. Вярваш ли в призраци?

— Не, ага.

— Значи няма да те е страх от старицата?

— И през ум не ми минава! Тя появява ли се и сега понякога?

— Така разправят хората и нощем не ходят в кулата.

Защо ми казваше това агата? Щом в постройката бродеха призраци, това по-скоро беше причина да откажа пренощуването там. Може би някой щеше да ни изиграе лош номер, облечен като призрак, и после отговорността щеше да бъде прехвърлена върху старата жена — една по-скоро детинска приумица, която може да се роди само в мозъците на такива хора.

— Ще се радваме — отвърнах аз — и ние веднъж да видим призрак и да го питаме как изглежда страната на мъртвите.

— Би ли имал смелостта за това, ефенди?

— Разбира се.

— Но би могло да ти се случи нещо лошо. Човек не бива да говори с призраци, защото това може да му струва живота.

— Не вярвам. Аллах не би позволил на никой прокълнат грешник да напусне мъките на ада, за да се разхожда и забавлява по земята. А от добрите духове няма защо да се страхуваме. С предрешените духове ще се справим без затруднения. Но сега те моля да заповядаш да ни заведат в кулата.

— Ще трябва да минете през една част на градината и мисля, че ще ти хареса. Струваше ми много пари и е великолепна като парка на блажените зад портата на рая на първото небе.

— Съжалявам, че няма да мога да й се порадвам, защото не мога да се разходя из алеите й.

— Ако искаш, ще можеш да й се полюбуваш. Не е необходимо да вървиш, ще се возиш. Моето домочадие също не може да върви. Затова съм заповядал да й направят стол с колела. Сега домочадието ми не е вкъщи и можеш да използваш този стол.

— Това е голямо благодеяние за мен.

— Ще заповядам веднага да донесат стола с колелата. Хумун ще те вози и изобщо ще се грижи за вас.

Всъщност прислужникът трябваше да ни наблюдава, така че да не можем да предприемем нищо, без той да забележи. Затова отвърнах:

— Не мога да ти отнемам личния слуга, а и съм свикнал да се осланям на моите придружители.

— Няма да позволя — каза домакинът. — Те също са мои гости, както и ти. Ще бъде много неучтиво от моя страна да се отнасям с тях като с по-низши. Не ме придумвай! Хумун е натоварен да изпълнява заповедите ви и винаги да ви бъде на разположение.

Да бъде винаги при нас! Това означаваше, че сме поставени под наблюдението му. Как да се отърва от него?

Хумун донесе стола с колелата, аз седнах в него и се сбогувах с агата. Слугата ме изкара навън, а другите ни последваха. Излязохме през широкия коридор на главната сграда първо на двора, който, изглежда, се използваше за общо торище. От двете му страни имаше ниски, подобни на навеси постройки, пълни със слама. На четвъртата страна на двора бяха оборите, а в средата беше проходът, през който стигнахме до градината. Първо видяхме тревна площ, върху която имаше няколко купи сено, после минахме покрай много лехи със зеленчуци, между които цъфтяха цветя. Това ли беше прочутата «градина на блажените»? Не, в този случай Пророкът нямаше особена представа за вкуса на мюсюлманина.

Като отминахме лехите, стигнахме до друга тревна площ, която беше по-голяма от първата. И тук имаше няколко големи купи от сено и различни житни растения. Там се издигаше и «кулата на старата майка». Беше кръгла, стара постройка на четири етажа, тоест доста висока. Както обикновено, и тук нямаше прозорци със стъкла. Входът беше отворен. Приземният етаж се състоеше от едно-единствено помещение, от което нагоре се виеше една доста паянтова стълба. Видях, че до стената бяха наредени рогозки и килими, върху които бяха сложени няколко възглавници. В средата върху ниски крачета беше поставено едно четириъгълно легло, което трябваше да ни служи като маса. Нямаше нищо друго.

— Това е жилището ви, ефенди — обясни Хумун, след като ме вкара вътре със стола.

— Тук често ли идват гости?

— Не. Това е най-добрата стая, която имаме, и господарят иска да те почете, като ви я предоставя.

— Какви стаи има над нас?

— Още две като тази тук, а после е помещението с най-хубавата гледка към далечината, но те не са подредени, защото никой не живее в тях.

Обграждащият ни зид изглеждаше така, сякаш тук често имаше леки земетресения, които рушат камъните в стените. Мазилка на зида или камина нямаше. Помещението беше една студена дупка.

По пътя ми беше хрумнала идея как можех да се освободя от слугата. Срещна ни един работник, който имаше зли, сълзящи очи, и тогава неволно си спомних, че всички ориенталци вярват на предразсъдъка за «лошия поглед», който италианците наричат йетатура. Ако човекът с лошия поглед погледне някого пронизващо, то другият трябва да очаква само лоши неща. Човек, имащ остър, пронизващ поглед, лесно може да бъде набеден, че е йетатура, и тогава всички го избягват.

За да предпазват децата от злия поглед, им връзват около шията червени лентички или корали. Възрастните могат да се предпазят от последиците от злите погледи само по един-единствен начин., Трябва да се вдигне ръка и да разперят пръстите й срещу съответния човек. Който направи това, а после бързо се отдалечи, се предпазва от лошите последици на йетатура.

— Много съм доволен от това жилище — казах аз. — Вероятно вечерта ще ни донесеш лампа?

— Ще ви я донеса заедно с вечерята. Имаш ли друго желание, ефенди?

— Вода, това е всичко, от което се нуждаем сега.

— Ще изтичам да донеса и се надявам, че ще бъдете доволни от вниманието и бързината ми. Такива господа като вас трябва да се обслужват по най-бързия начин. Чух какво разказахте на господаря. Спечелихте вниманието и предаността ми. Сърцето ми подскочи, като разбрах в какви опасности сте се намирали. Аллах ви е закрилял, иначе отдавна да сте загинали.

— Да. Аллах винаги ни спасяваше. Той ми е дал една дарба, която ме предпазва във всяка опасност, така че никой враг не може да ми стори нищо.

Любопитството му веднага беше възбудено.

— Каква е тя, ефенди? — подпита той.

— Очите ми.

— Очите ти ли? Как така?

— Погледни ме добре право в очите! Хумун го направи.

— Е, не забелязваш ли? — попитах аз.

— Не, ефенди.

— Няма ли в очите ми нещо, което да ти прави впечатление?

— Нищо не забелязвам.

— Тъкмо това е добре за мен, че не ми личи. Но само трябва да погледна враговете си, и с тях е свършено.

— Как така, Кара Бен Немзи ефенди?

— Защото никога вече няма да им провърви в живота. Когото погледна, ако поискам, ще има от този момент нататък само нещастия. Погледът на очите ми винаги остава върху него. Така душата му вече ми принадлежи и е достатъчно само да помисля за него и да пожелая нещо лошо, и то го постига.

— Ефенди, вярно ли е това? — попита изплашено той. — Да нямаш фена гьоз[46].

— Да, имам лоши очи, но ги насочвам само към злонамерени хора.

— Аллах да ме пази! Не искам да имам с теб повече нищо общо. Аллах, валлах!

Хумун разпери десетте си пръста срещу мен, обърна се и изчезна с най-голяма бързина. Спътниците ми високо се изсмяха.

— Добре го направи — ликуваше Халеф. — Този повече няма да се върне, съвестта му е гузна. Ще ни изпратят друг прислужник.

— Да, вероятно този, когото аз искам: Яник, годеникът на младата християнка.

— Как така, сихди?

— Защото Хумун е враждебно настроен към него заради Анка. Той му желае злото и ще направи така, че омразният съперник да бъде натоварен с обслужването ни от Мурад Хабулам. Сега ми помогнете да седна, а после вървете на разузнаване. Трябва да знам как изглежда тази кула.

Като седнах, другите трима се изкачиха горе на кулата, но скоро отново се върнаха. Халеф съобщи:

— Не мисля, че тук ни дебне някаква опасност. Двете стаи на първия и втория етаж са същите като тази.

— Има ли като тук капаци на прозорците?

— Да, и могат да се затварят с големи дървени резета.

— Тогава ще се погрижим никой да не може да се изкачи там през нощта, без да вдигне шум. А какво има най-горе?

— Кръгло отворено помещение с четири каменни колони, които се издигат до покрива. Отвсякъде е заградено с железен парапет.

— Видях отвън. Сигурно «старата жена» излиза оттам, за да благославя децата си.

— Но сега няма да може да излезе, защото предишният отвор е зазидан — отбеляза Халеф.

— Вероятно има някаква причина за това. А как се стига до тези покои на хубавия изглед? Понеже е отворено, вътре може да влиза дъжд и водата ще тече по стълбите в долните помещения. Сигурно има навеси?

— Да, отворът към стълбите е затворен с един капак, който може да се вдига. Капакът и самият отвор са обточени по края с гума, за да се затварят херметически. Подът е леко наклонен на средата, а в центъра има една малка дупка, през която водата може да се оттича.

— Хм! Това открито помещение би могло да стане опасно. Не е невъзможно оттам да се покатери човек.

— Много е високо, сихди.

— Не. Тази стая е толкова висока, че като съм прав, почти стигам до тавана й. Ако и помещенията над нас са със същата височина, то подът на най-горното е на не повече от единайсет аршина. Като прибавим и два аршина, колкото е височината на зида, който опасва горните покои, се получават около тринайсет аршина.

— За такава височина е необходима мердивен и сигурно има такава.

— И аз така мисля. Може ли да се залоства капакът на пода?

— Не — обясни Халеф.

— Тогава пътят на враговете ни, които със сигурност имат стълба, е отворен към нас. Ще се изкачат горе и после ще се промъкнат към нас, където едва ли ще ги очакваме. Сам трябва да се кача, за да огледам всичко. Омар, ще ме вземеш ли на раменете си?

— Да, ефенди, качвай се.

Яхнах раменете му и той ме понесе нагоре. Всеки етаж на кулата, както и приземният етаж, се състоеше само от една стая. На подовете имаше отвори, през които стълбата водеше нагоре. Тези отвори бяха непокрити, но на най-горния етаж имаше тежък капак. Гумените кантове на капака затваряха отвора херметически. Зидът, от който се образуваше горното помещение, беше висок само два лакътя, така че между колоните, опиращи в покрива, се образуваха още отвори. Те предлагаха чудесна гледка към полята и овощните градини.

[#1 Стълба. — Бел. нем. изд.]

Горе около кулата се виеше балкон. Камъните бяха разхлабени, а на някои места дори и откъртени. Човек не биваше да дръзва да се навежда навън и, изглежда, това беше причината да бъде зазидана вратата, която някога е водела натам. Както казах, то бе единственото опасно за нас място. Човек можеше да се качи горе със стълба и после да стигне до нас по трите стълбища надолу. Ако искахме да се предпазим, трябваше така да залостим капака отвътре, че да не може да бъде отворен. Изгледът бе станал малко мрачен. Още през последните часове на ездата си бяхме забелязали облаци, които сега обграждаха небето и се издигаха все по-нагоре.

Едва отново се бяхме върнали в стаята си и дойде един младеж, който донесе два съда с вода за пиене и миене. Имаше открито, умно лице и ни оглеждаше с приветлив, проницателен поглед.

— Добър вечер — поздрави той на български, а после продължи на турски: — Агата ме изпраща да ви донеса вода, ефенди. Яденето скоро ще бъде готово.

— Защо не дойде Хумун?

— Агата има нужда от него.

— Той ни каза обратното.

— Започнаха да го болят краката, а в такива случаи слугата му трябва.

— Значи при нас оставаш ти.

— Да, ефенди, ако нямаш друго желание.

— Ти ми харесваш повече от Хумун. Сигурно си Яник, годеникът на Анка?

— Да, ефенди. Ти богато си дарил Анка. Тя погледна парите едва като се прибра, и трябва да ти ги върна, защото вероятно си се объркал. Сигурно не си искал да даваш толкова много.

Яник ми подаде парите.

— Няма да ги взема обратно. Може и ти да получиш такъв подарък, ако съм доволен от обслужването ти.

— Не искам бакшиш, ефенди. Беден съм, но с удоволствие ще ви прислужвам. Анка ми каза, че си от нашата вяра и дори си виждал в Рим Светия отец. За мен е удоволствие да докажа предаността си.

— Виждам, че си почтен младеж, и ще се радвам, ако по някакъв начин мога да ти бъда от полза. Имаш ли някакво желание?

— Единственото ми желание е Анка да стане моя жена възможно най-скоро.

— Гледай тогава по-бързо да събереш хилядата пиастъра.

— Ах, Анка вече се е разприказвала! Впрочем аз вече почти съм ги направил хиляда. Но Анка още не е стигнала дотам.

— Колко й липсват?

— Само двеста.

— Кога ще ги спечели?

— Само след две години, но аз ще трябва да потърпя. Не мога да открадна парите, а агата плаща оскъдни заплати.

— А какво ще стане, ако сега ти подаря двеста пиастъра?

— Шегуваш се, Кара Бен Немзи ефенди!

— С такива почтени младежи не обичам да си правя шеги. Искам да ти дам тези пари и така ще можеш да помогнеш на Анка да събере парите си. Ела ги вземи!

Това не правеше дори и пълни четирийсет марки. Дадох ги на Яник с удоволствие, защото ги заслужаваше, а и не бяха мои. Радостта му беше голяма и не можеше да проумее, че един чужденец му прави такъв голям подарък без каквото и да е основание. Не му казах истинската причина. И бездруго постигах целта си, защото бях убеден, че сега Яник решително ще застане на наша страна. Той ме увери, че ще направи всичко, за да останем доволни от него.

Започнах внимателно да го разпитвам за господаря му и резултатът от многото Ми въпроси беше: Мурад Хабулам е приелият исляма брат на Манах ал Барша — избягалия от Юскюб заради злоупотреби събирач на данъци. Затова значи лицето на агата ми се струваше толкова познато. Манах ал Барша е идвал често при Мурад Хабулам и понеже като беглец не е бивало да се показва, поне не в тази околност, се е криел в голямата купа житни класове, намираща се най-близо до кулата ни. Разбира се, за слугите това скривалище се държеше в тайна, но те отдавна го бяха открили. Естествено пазеха пълно мълчание за това. Яник също беше получил нареждането по възможност да не се отдалечава от нас и да предава на господаря си всичко, което си говорим.

— Разкажи му — казах аз накрая, — че не можеш да ни разбираш, защото говорим на арабски език, който ти не знаеш.

— Така ще е най-добре. Сега трябва да тръгвам, защото яденето сигурно е готово.

Като излизаше, Яник остави вратата отворена, за да мога да наблюдавам подозрителната житна купа. Тя беше доста голяма, а на обърнатата към нас страна забелязах едно място, което се открояваше от останалата част. Това, изглежда, беше входът. От фуниевидния връх стърчеше един прът с вързопче слама. Може би това приспособление служеше за даване на тайни знаци.

Скоро Яник се върна с голяма кошница в ръка. Той сложи съдържащите се в нея неща върху ниската маса. Яденето се състоеше от царевичен хляб, студено месо и топъл, великолепно ухаещ омлет[47].

— Ефенди — каза той, — Анка ми прошепна, че трябва да се пазите от юмурта йемеи[48].

— Нещо подозрително ли е забелязала?

— Агата сам е забъркал яйцата и я е изпратил навън. Но тя го издебнала и забелязала, че от джоба си извадил пликче със съчан зехири.

— А Мурад все още ли беше в кухнята, като влезе ти?

— Да, и ме попита за какво сте си говорили и аз му отвърнах така, както ти ми каза. Тогава той ми заповяда да бъда много любезен и колкото е възможно по-често да разговарям с вас, за да ми отговаряте и евентуално да пожелаете да завържете с мен разговор. Агата ми обеща бакшиш от пет пиастъра, ако си свърша работата добре.

— Тогава помисли дали би искал за пет пиастъра да обречеш душата си на мъки в ада.

— И за хиляда не бих го направил! Но Анка каза да ви предам, че спокойно можете да изядете хляба и месото.

— Тогава ще последваме съвета й. Юмурта йемеи ще дам на врабчетата.

Колко изискано обзаведено жилище имахме, може да се види от това, че стаята ни даваше подслон на няколко семейства врабчета. От стената се бяха откъртили няколко камъка и в образувалите се дупки се намираха гнездата на нахалните птички, които нямат голям усет към поддържане на ред и чистота и не правят гнездата си здраво и красиво.

Врабчетата като че ли изобщо не се страхуваха от нас. Без никакво колебание влизаха и излизаха и ни наблюдаваха от прозорците с онази доверчивост, с която врабчетата гледат хората, от които не се страхуват. Хвърлих им в ъгъла малко от омлета, птиците долетяха при него и започнаха да кълват и да се карат заради него. Сега всички врабчета се намираха при нас в кулата. Вън беше станало мрачно и далечен тътен предвещаваше приближаването на буря.

— Донеси ни лампа — заповядах аз на Яник — и използвай тази възможност, за да кажеш на агата, че ще затворим и залостим всички капаци на прозорците в кулата.

— Защо?

— Той сигурно ще те пита за това. Кажи му, че не искам да пускам призрака на старата майка вътре.

Щом младежът излезе, спътниците ми се качиха на горните етажи, за да затворят всички капаци. После ратаят се върна с една глинена лампа, в която имаше толкова малко масло, че след по-малко от час щеше да загасне.

— Защо донесе толкова малко масло? — попитах аз.

— Агата не ми даде повече. Каза, че сигурно скоро ще си лягате да спите. Но Анка е умно момиче и ми даде това.

Яник извади от джоба си шишенце с масло и ми го подаде.

— Всъщност това не е само скъперничество — казах аз. — Мурад ага иска да останем на тъмно, а тогава човек е безпомощен.

Страхливо писукане и цвърчене ме накара да обърна глава към врабчетата. Те седяха в гнездата си с настръхнала перушина и се държаха така, сякаш нещо ги болеше. Едно от тях изскочи от дупката си и падна на земята, където удари още няколко пъти с криле и повече не помръдна. Беше мъртво.

— Толкова бързо! — изръмжа Халеф. — Подлецът явно е сложил доста отрова в бърканите яйца!

— За да бъдат убити четирима силни мъже, е необходимо и съответното количество. При нас, разбира се, нямаше да стане толкова бързо, както при врабчетата. Този човек не само е нечувано зъл, ами и безкрайно глупав. Вероятно си е мислел, че ще рухнем бързо като врабчетата и няма да имаме време да му отмъстим.

На пода вече имаше доста умрели врабчета. Жал ми беше за бедните птички, но трябваше да ги жертвам, за да се добера до истината.

— Какво ще правиш с яденето, сихди? — попита ме Халеф. — Хайде да идем при Мурад Хабулам и с камшика да го принудим да изяде яйцата!

— Първата част от предложението ти ще изпълним, но последната, не. Веднага ще потърсим Мурад, като ще вземем с нас бърканите яйца, върху които ще наредим умрелите врабчета.

— Не прави това, ефенди — помоли Яник, — иначе лошо ми се пише, защото агата ще помисли, че съм ви предупредил.

— Ще предотвратим това, като му кажем, че сме ти дали малко от яйцата и ти си ги изял. Ще се преструваш, че много те боли корем. В състояние ли си да го направиш?

— Мисля, че да.

— Останалото е моя работа. Можеш ли да ни кажеш къде да намерим Мурад ага?

— В стаята му зад селямлъка, където седяхте с него. Веднага ще видите вратата. Ако не е там, потърсете го в кухнята, защото Анка ми каза, че искал да присъства на приготвянето на вашата акшам таамъ.

— Къде е кухнята?

— Вляво, до вратата към двора. Минавал си край нея. Но бъдете предвидливи и внимавайте агата да не ви види предварително, защото ще се скрие.

Яник тръгна, а и ние също, като аз бях със стола на колела. Халеф не даваше друг да носи яйцата и ги беше покрил с пеша на кафтана си. Ние обаче не тръгнахме напряко през двора, а се насочихме към обора и после минахме покрай главната сграда, за да не ни забележат предварително.

Първо потърсихме домакина в стаята му. Тъй като гостната беше постлана с килими и рогозки, не вдигнахме никакъв шум. Оско отвори следващата врата и надникна вътре.

— Какво искаш? — чух аз изплашения глас на Мурад Хулам. В този момент Омар вкара стола ми в стаята. Щом турчинът ме съзря, разпери десетте си пръста срещу мен и изкрещя от страх.

— Хаша, фи аман Аллах! (Господ да ме пази!) Излез вън, вън! Ти си с лош поглед!

— Не се тревожи! Докато си приятелски настроен към мен, очите ми няма да ти навредят.

— Не вярвам. Вън, вън!

За да не ме гледа, той страхливо се беше извърнал настрани и протягаше двете си ръце към вратата.

— Мурад ага — казах аз строго, — какво ти става? Кой се отнася с гостите си по такъв начин? Казвам ти, че погледът ми няма да ти навреди и няма да си тръгна, докато не обсъдя с теб причината за моето идване. Обърни се към мен и спокойно ме гледай в лицето!

— Можеш ли да се закълнеш в Аллаха, че макар и да падне върху мен, погледът ти няма да ми навлече неприятности?

— Давам ти това уверение.

— Тогава ще се осмеля да се обърна. Но ти казвам, че ще те застигне най-страшното ми проклятие, ако ми причиниш зло.

— Няма да ме застигне, защото погледът ми ще бъде насочен с приятелски чувства към теб и няма да ти навреди.

Агата се обърна към мен. Но на лицето му бе изписан такъв страх, че вътрешно бях страшно развеселен.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Искам да те помоля за едно незначително сведение, но преди това ще отправя една приятелска молба към теб. Според обичая домакинът трябва да разчупи хляба с гостите си. Ти не можеш да направиш това, защото подаграта ти пречи да…

[#1 Вечеря. — Бел. нем. изд.]

Спрях посред изречението и едва сега огледах по-добре краката на Мурад. В действителност бях забелязал още с влизането си, че дебелите навои бяха изчезнали. Агата стоеше изправен пред мен. Широките потури се спускаха на големи дипли около коленете му, а предизвиканите преди това от страха му движения бяха толкова бързи и резки, че изобщо не можеше и дума да става за причиняваща страдания болест. Затова след малка пауза обясних учудването си:

— Какво виждам? Чудо ли е извършил Аллах? Болестта те е напуснала!

Агата се сконфузи и само успя да измърмори няколко думи, които не разбрах.

— И при това се страхуваш от очите ми? — продължих аз. — На този, който е доброжелателно настроен към мен, погледът ми носи само добро. Убеден съм, че дължиш това внезапно оздравяване на очите ми и благосклонното ми приятелство.

С това дадох на Мурад ага благовиден предлог за извинение. Той го използва и каза:

— Да, ефенди, сигурно е така. От години страдам от това зло. Едва беше тръгнал оттук и усетих в краката си неописуемо чувство. Опитах се да ходя и видях, че мога! Никога в живота си не съм се чувствал така добре и силен, както сега. Явно, причината е само в твоя поглед!

— Тогава внимавай това да остане така! Всеки обрат във възгледите ти би могъл да предизвика промяна в подобреното ти състояние. Тогава ще се разболееш по-тежко, отколкото си бил преди.

— Че защо ще променям отношението си към теб, ефенди? Не си ми сторил нищо лошо, напротив — излекува ме. Аз съм твой приятел и ти мой.

— Така е. И тъкмо затова ми беше мъчно, че не можем да споделим с теб вечерята си. Но не бива да казваш, че не познаваме законите на учтивостта и приятелството. Затова идваме да ти донесем по-хубавата част от вечерята си и да те помолим, да я изядеш в наше присъствие. Ние ще те гледаме и искрено ще се радваме, ако в наша чест приемеш подаръка. Хаджи Халеф Омар, дай го!

Халеф отметна края на кафтана си от ястието с яйцата, пристъпи към Мурад и му го подаде с думите:

— О, ага, вземи ястието на гостоприемството и ни докажи любовта си, като ни позволиш да гледаме колко ще ти е сладко!

В блюдото лежаха шест умрели врабчета. Мурад слисано местеше поглед от едното към другото и попита:

— Какво означава това? Защо тези врабчета са върху юмурта йемеи?

— Дадох им да ядат от това и от блаженство, поради приятния вкус на ястието, веднага умряха. Сега са тюр ел джине[49] и се реят из градините на рая, като със славееви трели ще възпяват твоето готварско изкуство.

Мурад не посегна към омлета. Беше пребледнял и заекваше:

— Ефенди, не те разбирам. Как може врабчетата да умрат от едни бъркани яйца?

— И аз това исках да те питам. Затова дойдох.

— Как да ти отговоря?

— Ти би трябвало да знаеш най-добре. Не приготви ли сам ястието?

— Аз ли? Защо смяташ, че съм го правил аз самият?

— Мисля, че приятелството към нас те е подтикнало да ни приготвиш вечерята със собствените си ръце.

— Подобно нещо не би могло да ми хрумне. Не съм ашджъ[50] и всичко ще разваля.

— На кого тогава трябва да благодарим за това хубаво ястие?

— Прислужницата Анка го приготви.

— Покажи й го и й кажи сама да си го яде. Това не е юмюр таамъ[51], а юлюм йемеи[52]. Над всеки, който го опита, се спускат сенките на разложението.

— Ефенди, ти ме плашиш.

— Още повече щеше да се изплашиш, ако не притежавах лош поглед. Сега щяхме да лежим като трупове в кулата, а душите ни щяха да се явяват нощем заедно с този на старата жена, за да обвиняват лекомислената жена, забъркала в това ястие смъртта. За щастие погледът ми е толкова остър, че пронизва всичко. Затова веднага забелязах отровата за плъхове и за да ти го докажа, я дадох на птиците, които бързо умряха от нея.

— Аллах! Това не е за вярване!

— Аз ти го казвам и затова ще трябва да повярваш.

— Но кой би могъл да направи това нещо? В кухнята ми въобще няма отрова!

— Но плъхове в къщата имаш, нали?

— Много.

— А също и отрова, за да ги убиваш?

— Да, наредих да ми донесат от Юскюб.

— И къде я държиш?

— Тук, в собствената си стая. Сложена е там, на перваза. Само аз мога да я вземам от мястото й.

Погледнах нататък. Върху тесния перваз бяха наредени всякакви кутийки и сандъчета. Не видях пликче. Вероятно все още беше в джоба му. Затова казах:

— Щом не можеш да си го обясниш, тогава ще използвам острия си поглед, който открива всичко скрито. Виждам в кухнята Анка, а до нея и теб. Казваш й да излезе. Докато тя е вън, изваждаш от джоба си пликчето със съчан зехири и сипваш от него в ястието.

Агата направи няколко крачки назад.

— Ефенди! — извика той. — Аз не съм отровител!

— Казвал ли съм подобно нещо? Сигурно си се объркал и си сметнал отровата за захар.

— Не, не! Очите ти те лъжат. Изобщо не съм бил в кухнята!

— Но аз те виждам там!

— Не, ефенди, лъжеш се. Сигурно е бил някой друг!

— Никога не се лъжа. Бръкни в кафтана си. Отровата е у теб. Агата неволно бръкна с дясната ръка в джоба си, но отново бързо я извади и извика:

— Не знам какво искаш, ефенди! Защо ще нося отровата със себе си?

— За да я използваш срещу плъховете.

— Но аз нямам отрова!

— Мурад Хабулам ага, сега ме лъжеш. Пликчето е в кафтана ти!

— Не е, Кара Бен Немзи ефенди!

— Хаджи Халеф, извади я оттам!

Халеф пристъпи към него и протегна ръка. Мурад Хулам отстъпи назад и гневно извика:

— Какво искаш, ефенди? Да не мислиш, че съм негодник, с когото всеки може да прави каквото си иска? Никой няма право да ме претърсва и да ми бърка в джобовете, а още повече пък в собствената ми къща!

Тогава Халеф предупредително вдигна показалец.

— Мурад ага, не се дърпай. Ако ядосаш моя ефенди, той веднага ще те погледне с лошия си поглед, а тогава животът ти вече няма да струва и пукната пара. Помисли си!

Хаджията бръкна в джоба на Мурад, без той да му попречи, и извади оттам пликчето.

— Е, Мурад Хулам ага! — казах аз. — Кой имаше право?

— Ти, ефенди — запелтечи той. — Но в името на Аллаха, изобщо не знам как това пликче е попаднало в джоба ми. Сигурно някой го е мушнал, за да ме погуби.

— Да вярвам ли?

— Трябва да повярваш, защото ти се заклевам в брадата на Пророка. Никой друг не би могъл да бъде освен Яник, защото той беше в кухнята.

— Най-малкото е той.

— Ти не го познаваш. Яник е коварен човек, който замисля само злини. Защо ви е изпратил при мен? Не е ли при вас, за да ви прислужва? Не знае ли той, че не съм ви очаквал? Защо не ви е попречил да дойдете при мен?

— Защото не можа. За да не слушам възраженията му, го изпратих в обора, а после ние бързо и тайно дойдохме.

— Въпреки това е бил Яник!

— Подозираш го без вина. Той яде от яйцата, защото му предложихме от тях. Щеше ли да яде, ако той беше сложил отровата?

— Какво? Той е ял? Той?

— Питай него самия! Не виждаш ли, че липсва една част?

Това парче бяхме отрязали и скрили.

— О, Аллах! Тогава Яник ще умре!

— За съжаление! И ти си виновникът! Защо ни изпрати това ястие на смъртта? Не можеш да ме излъжеш. Но не искам да те наказвам, а ще ти дам време за разкаяние. Само внимавай да не продължаваш да замисляш срещу нас злини! Всъщност веднага трябваше да напусна къщата ти, но тогава нещастието ще остане при теб и ще те погуби. Затова от състрадание ще остана до утре сутринта, за да можеш да се оправиш. Сега те оставям сам. Помисли колко безразсъдно си действал и какво ще правиш по-нататък!

Агата не пророни нито дума, а ние излязохме. Внимавах да не се изразявам по-ясно. Не биваше да знае какво мислехме и възнамерявахме да правим по-нататък. Като излязохме на двора, блесна светкавица и последва гръм. Разрази се буря и ние побързахме да се приберем в кулата, където ни чакаше Яник.