През страната на скипетарите

Седма глава Шивачът Африт

Сутринта се събудих едва когато Халеф задраска с върха на пръстите си по вратата ми. Подпирайки се на стената, отидох до вратата и я отворих. Вътре нахлу ярката дневна светлина. Бях се успал. В къщата внимаваха да не вдигат шум, за да не ми пречат.

Поканихме шивача да закусва с нас. После аз платих храната и се приготвихме за път.

Илия беше излязъл за малко, но после ми държа въодушевена прощална реч. Завърши я със забележката:

— Ефенди, разделяме се приятелски, въпреки че ти ми създаде големи грижи. Но всичко мина добре и аз искам да те предупредя за още нещо. Току-що бях при месаря, защото като съсед трябваше да изкажа съболезнованията си. Не видях брата на мъртвия. Казаха ми, че Хайдар бил заминал. Но в двора зърнах оседлан и впрегнат най-добрия кон на месаря. Това е свързано с теб.

— Може би Хайдар има работа.

— Само на това не вярвай! Щом е ранен така, както ми каза моят полицейски началник, от къщи той ще излезе само за кръвно отмъщение. Бъди нащрек!

— Какъв е конят му?

— Кафяв кон с дълго и широко петно на челото. Това е най-добрият кон в цялата околност. Щом този човек е решил да те преследва, няма да се върне, преди да умреш, защото според законите на кръвното отмъщение, ако те остави да избягаш, ще бъде лишен от честта си.

— Е, благодаря ти за предупреждението. Сбогом!

— Сбогом! И не се плаши, като излизаш през портата!

— Какво може да ме стресне?

— Ще видиш и чуеш.

Потеглихме. Отвориха портата едва сега. Яздех най-отпред. Щом застанах под свода на портата и главата на коня ми се подаде навън, се разнесе такъв трясък, сякаш беше паднала светкавица, последвана от страшна дандания. Жребецът ми се изправи на задните си крака и започна да рита на всички страни. С голямо усилие го накарах отново да стъпи на земята.

Но какъв беше този неистов шум? Туш, хубав, почетен туш бяха искали да ни изпълнят. Вън стоеше вчерашният военен оркестър. Тромбонът беше произвел първия разтърсващ трясък, а после другите инструменти продължаваха да го съпровождат с гръм и трясък. Накрая тромбонистът със силен замах на зурната си даде знак и настъпи тишина.

— Ефенди! — извика ми нейният притежател. — След като ти вчера ни оказа такава висока чест, днес ние искаме да ти отвърнем със същото и да застанем начело на вашето шествие, за да ви придружим до края на селото. Надявам се, че няма да отхвърлиш молбата ни.

Без повече приказки шествието продължи пътя си под звуците на музикалния шум. Като излязохме от Жиганци, Халеф произнесе благодарствена реч на господата, след което те се върнаха обратно. Ние обаче се насочихме към Варци, откъдето бяхме дошли предишния ден. Но там се отклонихме от вчерашния път, защото оттук трябваше да продължим към Йерселю.

Като минахме по моста от другата страна на Слетовска, казах на Халеф:

— Продължавайте да яздите напред. Забравих нещо и трябва да се върна, но скоро ще ви настигна.

Те продължиха напред. И през ум не ми минаваше да се връщам в селото. Имах съвсем друго намерение, но не исках шивачът да узнае за него. Все още не го познавах достатъчно, за да мога да му се доверявам.

Братът на месаря замисляше отмъщение. Това беше сигурно. Беше приготвил коня си и щеше да ни преследва. Ако Хайдар наистина възнамеряваше да го прави, щеше да тръгне веднага след нас. Необходимо беше да изчакам малко, за да видя дали наистина трябваше да се страхуваме от него. Във всеки случай щеше да мине по този мост. Влязох с коня си в храстите на брега, които щяха да ме скрият, като се наведа, и зачаках.

Не бяха минали и пет минути, когато Хайдар пристигна в тръс и мина по моста. Яздеше кафявия кон с бялото петно на челото, беше окачил встрани от седлото си пушка и чакан. Лицето му беше загрозено от лепенка, минаваща от феса през челото, носа и се спускаше през бузата. Той не тръгна по посока на Варци, а продължи по течението на реката до мястото, където тя се събираше с Брегалница, после продължи още малко нататък и пое към стръмните склонове, които след това се спускаха към равнината на Йерселю.

Внимателно го проследих, като си помагах с далекогледа. Жребецът ми се движеше плавно и равномерно, така че непрекъснато виждах в стъклото малката точка, която представляваше ездачът. Той пресече пътя, водещ от Каранорман, към Варни, а после го последвах през една равна ливада, която на места като острови беше обрасла с храсти.

Тук не можех да го държа под око, защото островите от храсти се пречкаха между нас. Трябваше да вървя по следите му, а те бяха достатъчно ясни. Склоновете от лявата ми страна се издигаха стръмно нагоре. Следата водеше към тях. Тревата свърши и се появиха сипеи. Храсти обаче все още имаше. Тук следите трудно се забелязваха, но още не ги губех. Вече се намирах близо до каменистия склон, покрай който бях яздил.

Тогава — аз бързо дръпнах юздите на коня си да спре — съвсем близо и точно пред себе си чух пръхтенето на кон. Тъкмо смятах да заобиколя един храст. Предпазливо надникнах иззад края му и видях кафявия кон, който беше вързан за следващия храст. На седлото нямаше никой. Като накарах коня си да направи още една крачка напред, видях миридита бавно да върви нататък, като внимателно оглеждаше земята и търсеше нещо, докато изчезна зад следващите храсти. Кого или какво търсеше? Много ми се искаше да разбера, но не можех да го издебна, защото нямаше как да го последвам на кон, понеже сигурно щеше да ме забележи, а пеша не бях в състояние, защото не можех да вървя.

Но ако имах време, едно можех да направя: да обезвредя пушката на Хайдар. Тя висеше на седлото. Наистина нямах време да извадя патрона, но имаше друг начин да я направя неизползваема. А ако скипетарят ме завареше, вече щях да имам превъзходство над него, освен ако наблизо нямаше другари, с които искаше да се срещне.

Скочих от седлото и взех карабината, от една страна — за да се подпирам на нея при ходенето, а от друга — да имам благонадеждно оръжие. Можех да се осмеля да извървя няколкото крачки до кафявия кон. Като стигнах до него, свалих пушката от седлото, махнах петлето и извадих фитила. Измъкнах от джоба си една карфица — винаги нося такива в себе си — и я мушнах възможно най-дълбоко и здраво в капсулния канал. Понеже я извивах наляво и дясно, тя се счупи. Дупчицата беше напълно запушена, а пушката неизползваема като запушено оръдие. Отново сложих фитила и върнах петлето обратно. Като окачих пушката пак както преди на седлото, закуцуках назад към коня си и го яхнах. Все още бях прекалено близо до Хайдар. Върнах се към предишния храст и се скрих зад него. След известно време чух тропот на копита и гласове на приближаващи се хора.

— Достатъчно дълго чакахме — чух аз някой да казва и ако не се лъжех, това беше гласът на Баруд ал Амасат. — Няма още един ден напразно да се влачим след тях, ще ги изпреварим и ще ги причакаме. Междувременно, докато ги чакаме, можем да си починем.

— Кучите синове потеглиха твърде късно — отвърна друг, чийто глас не познавах и вероятно беше на миридита. — И аз изгубих много време. Сега ще побързам.

— Внимавай да не се получи провал като вчера вечерта.

— То беше друго нещо. Днес чужденецът няма да се измъкне. Дори съм заредил цевта с джепане.

— Внимавай! Той е неуязвим от куршуми!

— Джепането не е куршум.

— Така е, може и да си прав. Отдавна трябваше да се сетим за това!

— Впрочем аз не вярвам на тези приказки.

— Охо! — чух да отговаря Манах ал Барша. — Снощи заредих много внимателно, промъкнах се до прозореца и дори опрях пушката си на перваза. После съвсем точно се прицелих в главата му. Като натиснах спусъка, се чу страшен трясък, а пушката ми ме събори на земята. Че не съм го улучил, сам виждаш. Тъкмо защото е неуязвим!

— Е, сега аз ще се опитам с джепане, ако и то нищо не му направи, ще грабна брадвата си. Нея владея майсторски, а този франк никога досега не е държал подобно оръжие в ръка. Няма да го убивам в гръб, а открито ще го нападна.

— Не рискувай прекалено много.

— Пфу! Още преди да успее да окаже съпротива, ще е мъртъв.

— А хората му?

— Не се страхувам от тях.

— Те веднага ще се нахвърлят върху теб.

— Няма да имат време. Не забравяй, че яздя кафявия кон. Впрочем аз ще си избера някое покрито с храсти място, където бързо да мога да се скрия.

— Подценяваш факта, че неговият вран жребец при всички случай превъзхожда твоя кафяв кон.

— Какво може да ми навреди жребецът, щом убия ездача му?

— Някой друг може да го яхне и да те настигне, например дребният сатана, който е бърз и сръчен като маймуна.

— Това ще е добре дошло за мен. Така ще мога да му отмъстя за вчера.

— Е, желаем ти късмет! Трябва да отмъстиш за брат си, което е справедливо дело и Аллах сигурно ще го благослови. Но ако все пак не успееш, ела при нас. Знаеш къде да ни намериш, а тази вечер ще решим как да нападнем тези мъже. Сега се разделяме, но знаем, че са потеглили и са се насочили към Юскюб.

— Значи няма да вървите по пътя, по който те са се отправили?

— Не, защото ние ще минем през Енгели, а те ще яздят през Йерселю. Ще пристигнем преди тях.

— Е, тогава мога да остана още малко при вас. Ако днес не се върна, значи съм успял и вие никога повече няма да видите този ефенди, защото ще лежи някъде заровен. Напред!

Отново чух тропот на отдалечаващи се коне. Предпазливо излязох с жребеца иззад прикритието си и видях двамата аладжи върху петнистите им коне, миридита с кафявия кон, Манах ал Барша, Баруд ал Амасат и мюбарека, който седеше неустойчиво върху седлото, а ръката му беше пъхната в превръзка през врата.

Само да знаеха, че съм най-много на пет метра от тях! Каква сцена щеше да се получи! Достатъчно беше конят ми да изпръхти, и щях да съм предаден. Но умното ми животно знаеше какво искам да му кажа, като сложа ръката си върху ноздрите му за момент. После беше сигурно, че няма да издаде звук.

Вече можех да се присъединя към спътниците си, които отдавна бяха оставили Варци зад себе си. Завих надясно, така че изобщо да не се приближавам до селото. Не познавах добре местността, а и от Варци до Йерселю нямаше добре утъпкан път. Бях го научил от шивача. Все пак на около три километра от селото намерих следите на хората си и тръгнах по тях. Те ме водеха през осеяна с камънаци долина, нагоре към гората, в чиято мека почва се виждаха много добре, така че не беше необходимо повече да напрягам очите си и можех да яздя по-бързо. Скоро настигнах спътниците си.

— Сихди, тъкмо исках да спрем да те изчакаме — каза Халеф. — Какво беше забравил?

Преди да му отговоря, хвърлих изпитателен поглед към дребния шивач. Изглежда, отговорът ми не го интересуваше.

— Исках да видя дали идва миридитът, братът на месаря — отвърнах аз. — Нали чу от ханджията Илия, че тези братя са миридити.

— Какво ни интересува този миридит?

— Твърде много. Смята да ме застреля по пътя с джепане или да ме убие с чакана си.

— Откъде знаеш?

— Самият Хайдар го каза на нашите добри приятели, които искаха да ни оставят да умрем от глад.

Разказах само случката, без да споменавам, че съм запушил пушката на миридита, като при това не свалях поглед от шивача. Той направи искрено учудена физиономия и накрая каза:

— Ефенди, какви са тези хора? Нима наистина може да има такива безбожни люде?

— Както чуваш.

— О, Аллах! Нямам никаква представа. Какво сте им направили?

— При случай ще узнаеш, ако яздиш по-дълго с нас, защото ние няма да останем в Юскюб. Само ще минем през града и бързо ще продължим към Калканделен и Призрен.

— Значи към родното ми място? Много се радвам. Тази сутрин разбрах от ратая какво ви се е случило вчера. А ето че днес отново ви заплашва смърт. Човек може да го хване страх!

— Ако искаш, отдели се от нас!

— Нямам никакво намерение да го правя. Може от мен да зависи да се измъкнете благополучно. Ще ви водя така, че този миридит да не може да ви намери. Ще ви преведа през планински ливади и открити местности. После ще се спуснем надолу към прочутата плодородна равнина Мустафа, която се простира от Юскюб на югоизток до Кьопрюлю и в която ще се строи новата железопътна линия. Така ще сме на открито. А ако искате, и след Юскюб мога да продължа да бъда ваш водач.

— Това ни е изключително приятно. Както се вижда, си обикалял доста надалеч?

— Само в тази област, която обаче познавам много добре.

— Чужди сме по тези места, но чухме да се говори за един човек, когото наричат Жълтоликия. Кой е той? — попитах аз между другото.

Джуджето вдигна високо вежди и отвърна:

— Това е един много прочут с лошата си слава разбойник. — Той страхливо се огледа и добави: — Не е добре да се говори за него. Хората му са навсякъде. Зад всяко дърво може да има някой от тях.

— Нима бандата му е толкова многобройна?

— Жълтоликия има съюзници навсякъде, във всяко село, във всеки град. Най-високопоставеният съдия и най-благочестивият имам може да е член на тази банда.

— Няма ли начин да се излезе наглава с него?

— Не. Законът тук не е в състояние. Не съм сведущ по корана, суната и техните тълкувания, но веднъж чух, че нашите закони били толкова тъмни и двусмислени, та дори и там, където може да им се придаде повече тежест, носят повече щети, отколкото полза. Съдията може да подложи един такъв закон на най-различни тълкувания.

— За съжаление това е повече от вярно.

— Какво да се очаква тогава от място, където законът няма никаква тежест и където никой няма намерение да се съобразява с него, както тук при нас? Да вземем например албанците и всички тези народности и отделни племена, всяко от които има свои собствени закони, обичаи и права. Това е най-благоприятната почва за човек като Жълтоликия. Той се присмива на султана и неговите чиновници. Подиграва се на съдиите, властите, полицията и войската. Никой от тях не може да му стори каквото и да е било. Тук всяко село живее във вражда със съседното. Всяко селище има да си връща на някое друго за кражба, грабеж или кръвно отмъщение. Това е вечна война, в която надмощие взема, разбира се, най-бруталният и най-големият злодей.

— На друго място това наистина не би могло да се случи — казах аз.

— Няма ли по другите места и страни разбойници?

— Да, понякога, но само за кратко време, почти само за няколко дни, защото там законът има необходимата сила, за да го обезвреди бързо.

— О, хитростта често побеждава властта!

— Хитростта се побеждава с хитрост. Колкото и да са хитри престъпниците при нас, все се намира някой по-хитър полицай. Ако дойде някой такъв тук, скоро ще се докопа до Жълтоликия.

— Пфу! Жълтоликия ще узнае много по-бързо за него, отколкото другият. И тогава?

Като че ли с тона си шивачът изразяваше някакво отношение. Звучеше почти като подигравка или може би се лъжех?

— Е, тогава с тайния полицай ще е свършено — отвърнах аз, — но други ще заемат мястото му.

— И те ще изчезнат като него. При това положение на нещата тук никой не може да се добере до Жълтоликия. Най-добре е да не се говори за него, затова нека и ние прекратим този разговор. Колкото и да съм беден, като си помисля за него, ме хваща страх. Печеля само по няколко пари и не мога да събера много. Но все пак успях да спестя няколко пиастъра за чудотвореца, който ще ме лекува. Ако разбойниците ме нападнат и ми отнемат плодовете на моя труд, никога няма да мога да получа лекарството си, за да оздравея!

— Прочут ли е този чудотворец?

— Надлъж и нашир.

— Тогава сигурно и село Вейча е много известно?

— Разбира се. Достатъчно е само да попиташ.

— Да, наистина, вече чух да говорят за Вейча. При това споменаваха името на един известен хан, който се намирал наблизо.

— Как се казва той?

— Не мога да си спомня точно. Но мисля, че съдържаше думичката «Кара».

Африт изпитателно ме погледна. В очите му премина бърз, неволен проблясък, като изпепеляваща светкавица. Но погледът му отново доби предишната си мекота, а шивачът каза:

— Кара, Кара, хм! Не мога да си спомня. Ако знаеше цялата дума, сигурно щях да се сетя.

— Вероятно ще ми дойде наум. Кара… Кара… Халеф, ти също чу името. Да си го спомняш случайно?

— Каранорман ли? — отвърна хаджията, който много добре ме разбираше.

— Да, така беше. Ханът Каранорман. Знаеш ли го, Африт?

Той като че ли се замисли, преди да отговори:

— Да, знам какво имаш предвид. Но това изобщо не е голям хан, а само една съборетина. Никой не живее там. Някога е било голяма странноприемница, преди векове, сега обаче лежи в развалини. Какво разказват за това място?

— Казват, че Жълтоликия се подвизавал там.

— Жълтоликия… ли?

Нежната уста на Африт се разкриви по начин, който ме изненада. Изглеждаше така, сякаш в следващия миг щеше да избухне в смях. Учудвах се, защото очаквах по-скоро израз на страх. Според това, което тъмничарят ми повери, преди да умре, без съмнение Жълтоликия трябваше да бъде търсен около Вейча, но физиономията на шивача почти ме разколеба в убеждението ми.

— Мисля, че някой те е баламосал — добави Африт с обичайната си благост. — Бил съм там по всяко време на деня, а също и през нощта, но никога не съм виждал нещо, от което да си направя извода, че тази легенда се основава на истина. А и в цялата околност никой не знае такова нещо. Дори мога да твърдя, че там Жълтоликия се споменава много по-малко, откъдето и да е другаде.

— Той би се пазил от това да настройва срещу себе си населението точно там, където живее.

— Възможно е. Виждам, ефенди, че си проницателен и бързо стигаш до същността на нещата. Но това може да ти струва живота. Знаеш ли, вече те подозирам, че търсиш Жълтоликия.

— Ах! Как ти хрумна тази мисъл?

— Съдя по цялото ти поведение.

— Слушай, започвам да забелязвам, че и твоята проницателност не е по-малка. А това лесно би могло да ти навлече гибелта.

— Шегуваш се. Аз съм беден шивач, а ти, както чувам, от доста време преследваш и продължаваш да преследваш съзаклятниците на Жълтоликия. В такъв случай трябва да те смятам за някой от онези полицаи, за някой от хитреците, за които преди малко ми говори.

— Не съм.

— Но така изглежда. Може би ще търсиш Жълтоликия в хана Каранорман. Но няма да стигнеш дотам.

— Защо?

— Защото преди това ще бъдеш убит. Ако Жълтоликия е във Вейча, той вече знае за намеренията ти. Вече си в ръцете на смъртта.

— Ще видим!

— Като го видиш, вече ще е твърде късно.

— Повтарям, че не съм никакъв служител и полицай. Нека Жълтоликия и хората му ме оставят на мира.

— Но и ти тях също!

Тези думи бяха изречени повелително. Гласът на Африт тътнеше и звучеше дрезгаво. Беше вътрешно възбуден. Това джудже, което се наричаше Африт — Великан, не беше онова, за което се представяше. Можех да се закълна, че е така. Той притежаваше необикновена дарба да се преструва. Този дребен ястреб знаеше как да сграбчи гургулицата за перушината. Вероятно той беше онзи Суеф, който трябваше да ме «поднесе». Но това отново ми се стори невъзможно, защото ханджията Илия го познаваше, а знаеше и името му. А може би «Суеф» го наричаха само членовете на бандата? Дали не обикаляше като беден, честен шивач наоколо, за да издебва добри възможности за разбойниците? Трябваше много да внимавам с него. Отвърнах:

— Ще ги оставя на мира. Преди не са ме интересували нито аладжите, нито другите, докато те не ми дадоха повод за това.

— Тогава се направи, че не си получавал такъв повод!

— Не, скъпи, няма да го направя. Който застане на пътя ми, го прегазвам, дори и да е самият Жълтолик. Ако иска, нека се опита да се справи с мен. Ще видим кой ще загуби.

Джуджето вдигна глава и изпъна врат така, сякаш се канеше да избухне в подигравателен смях. Че щеше да е много язвителен, разбрах по изражението на лицето му. Но той се овладя и предупредително каза:

— Никои султански служби не могат да се справят с него, дори и войската е прекалено слаба. А ти, сам-самичък чужденец, се опитваш да го заплашваш?

— И Жълтоликия е сам като мен. Той ми е толкова чужд, колкото и аз на него. Като се срещнем, нещата между нас ще решават само собствената ни сила, сръчност и хитрост.

— Виждам, че ти наистина възнамеряваш да намериш Жълтоликия.

— Да, прекалено горд съм, за да го отричам.

— Ах! Ти дори искаш да се биеш с него?

— Според обстоятелствата. Чужд съм по тези места и не ме засягат тукашните хора и отношения. Дали Жълтоликия е жив или не, дали има един разбойник повече или по-малко, ми е все едно. Но аз имам към него лично искане. Ако се подчини на заповедта ми, тогава…

— Сигурно искаш да кажеш, ако удовлетвори молбата ти, ефенди?

— Не. Честният човек стои над злодея и може да му заповядва.

И така, ако се подчини на заповедта ми, ще се разделим, без косъм да падне от главата му. Но ако не го направи, тогава едно време ще е имало един Жълтолик!

Видях, че малките му тесни гърди дишат тежко. Мъжът беше пребледнял като мъртвец. Беше страшно раздразнен, но се овладя и спокойно каза:

— Ефенди, държиш се така, сякаш си неприкосновен и не се страхуваш и от хиляда Жълтолики.

— Точно така — отговорих аз, като плеснах с ръка по коляното си. — Ние сме само четирима мъже. Имаме сметки за уреждане с Жълтоликия. Той и съзаклятниците му трябва да се страхуват от нас, а не ние от тях. Ще издухам всички тези хора в прахта на един дъх!

Казвайки това, вдигнах ръка и духнах дланта си. Нямах намерение да се хваля или да се правя на фанфарен. Като се представях за толкова силен, преследвах определена психологическа цел. Исках да накарам дребосъка да кипне от яд, за да изгуби самообладание и да се разкрие. Но човечето се показа по-хитро. Той ме гледаше насмешливо и каза:

— Духай тогава, докато и ти бъдеш издухан. Аз съм твой приятел. Ти любезно прие и на гости бедния шивач. Затова съм ти благодарен и искам да те предпазя от зло, като те предупреждавам. Но ти не искаш да ме послушаш и не можеш да бъдеш спасен. Чужд си по тези места, но аз познавам страната по различен начин от теб. Обещах да те заведа до Калканделен, но съм убеден, че ти никога в живота си няма да видиш този град, защото животът ти е прекалено кратък за това пътуване.

— След два, най-много след три дни ще бъда там.

— Не. Ще почиваш в гроба!

— Сигурен ли си? Звучи така, сякаш си изключително близък довереник на Жълтоликия!

— Не го мислиш сериозно. Говоря така, защото от подобни примери знам, че Жълтоликия не разрешава да се шегуват с него!

— О, аз няма да се шегувам със зетя на Деселим!

— Ефенди, кой ти издаде това? — извика той възбудено. Сега вече го хванах въпреки невероятно голямата му хитрост и способност да се преструва! Той познаваше Деселим и знаеше, че той е сват на Жълтоликия. Лицемерният шивач се беше издал! Аз се направих, че не забелязвам нищо, защото веднага щом мнимият Африт разбереше, че съм го разкрил, повече нямаше да мога да извлека никаква полза от него.

— Самият Деселим ми го каза — отговорих аз. Той ме стрелна с искрящ поглед, който обаче се плъзна по лицето ми светкавично бързо. Това беше поглед, излъчващ омраза! Той знаеше, че Деселим си бе счупил врата заради мен. Забелязах го по погледа му. Този дребен, учтив, покорен човек беше мой смъртен враг!

— Много непредпазливо е постъпил — отбеляза той любезно. — Но знае ли Деселим с какво се занимава зет му и че той е Жълтоликия?

Ах, лицемерът е разбрал грешката си и сега се опитва да я оправи, като се преструва на наивен по детски.

— Сигурно го знае, иначе нямаше да ми го каже — отвърнах аз.

— Как успя да измъкнеш това от него?

— С хитрост.

— В името на Аллаха, ти си изключително опасен човек! Ако бях Жълтоликия, моментално щеше да умреш. Но тъй като съм само един беден шивач, се радвам, че има умни хора, които са в състояние да надхитрят злото. Ала щом знаеш това, тогава то е много опасна за теб тайна. Жълтоликия трябва да нареди да те убият, за да я запази за себе си.

— Пфу! През последната седмица много пъти се опитаха да ме убият. Само вчера — два пъти, също и онзи ден, че и предишния. Днес миридитът иска да ме застреля с джепане или да ме убие с брадвата си!

— Но как си се осмелил да тръгнеш след него? Ако се беше обърнал, с теб щеше да е свършено!

— Не с мен, а с него! — твърдях аз.

— Така си мислиш! Хайдар е миридит, храбрец!

— А какъв съм аз, ще видиш днес. Като го следвах, той непрекъснато беше пред мен. Не можех ли в който и да е момент да го застрелям? Той ли е бил във властта ми, или аз в неговата.

— Този път може и да е бил в ръцете ти, ако си добър стрелец. Но ако днес ги видите отново, ти ще си в неговата власт.

— Не вярвам.

— О, сигурно! Той те дебне и ще стреля по теб, когато и където пожелае, без да подозираш. Ти няма да го видиш и ще бъдеш труп.

— А аз ти казвам, че ако той се осмели да вдигне пушката си срещу мен, тя няма да гръмне!

— Аллах ми е свидетел, че това вече е прекалено! — извика шпионинът ядосано.

— Не е дързост. Знам какво говоря!

— А аз ти казвам, че дори и по някаква причина куршумът му да не те улучи, ще бъдеш повален от чакана му. Той е майстор в хвърлянето на това оръжие. Ти хвърлял ли си някога хайдушка брадва?

— Не.

— В такъв случай си загубен. А ако му се изплъзнеш, то тук са другите, от които вчера се измъкна. Те биха могли да са зад всеки храст и да те нападнат.

— Това е невъзможно!

— Защо?

— Защото се отправиха за Енгели. А ако бяха тук, щеше да има следи от тях, конят ми щеше да ги надуши и да изпръхти, а аз още отдалеч щях да ги видя, защото очите ми от много години са привикнали към гората.

Предателят във всеки случай беше убеден, че след един час няма да съм жив повече, затова се ядосваше, че толкова подценявам враговете си.

— Повтарям ти — каза той, — на теб не може да ти се помогне. Ти дори на истината не вярваш, че е истина!

— Щом първо настоява да й повярвам, значи вече не е вярна! Хайде да оставим това. Изправял съм се и срещу други мъже, като този Хайдар, който е брат на месаря, и знам как да се отбранявам от него. Халеф, ако той ме нападне, оставете го първо само на мен. Не се намесвайте.

— Както искаш, сихди — отговори дребосъкът равнодушно.

Хълмовете, които водеха към платото на Йерселю, са обрасли с гори. Самата равнина е покрита с прекрасни пасища и ниви.

Бяхме оставили обръча от дървета зад себе си и вече яздехме през широка, равна морава, обрасла с ниска, остра трева. От време на време в далечината се появяваше по някой храст.

Тогава се натъкнахме на следа от кон, която идваше отляво и завиваше в нашата посока. Спрях и я разгледах, навеждайки се от седлото.

— Какво търсиш? — попита шивачът.

— Искам да разбера кой е яздил тук — отвърнах аз.

— Как ще го установиш?

— По мой си начин, който ти, разбира се, не знаеш. Виждам, че е бил миридитът. Хайдар е минал оттук преди около четвърт час.

— Не можеш да твърдиш подобно нещо!

— О, напротив! Стъпканите тревички ми издават времето. Хайде да продължим!

Сега трябваше да наблюдавам две неща, а именно следата и мнимия шивач. Забелязах, че го обзе безпокойство. Погледът му блуждаеше, но все пак беше зорък. Гледаше ту наляво, ту надясно и ми се стори, че особено внимателно се вглежда в храстите, край които минавахме. Имаше ли основателна причина? Сигурно! Затова и аз самият наблюдавах храстите по-зорко и скоро забелязах, че миридитът оставяше на водача ни тайни указания. Ту отляво, ту отдясно беше отчупен някой клон и поставен в посоката, към която трябва да се придържаме.

Бяха се уговорили и сигурно са си мислели, че им е хрумнало нещо много умно. Можех да използвам наблюденията си, без да кажа нито дума за това, но този предател сигурно в себе си ни се присмиваше. Както той предвиждаше нападението, така и аз трябваше да го предскажа.

Затова спрях, щом отново стигнахме до един знак, и казах на Халеф:

— Хаджи Халеф, виждаш ли този счупен клон?

— Да, сихди.

— Кой ли го е счупил?

— Някое диво животно.

— Сигурно е било някое високо животно. Би трябвало да забележим и следите му.

— Вероятно тревата отново се е изправила, затова не можем вече да ги видим.

— В такъв случай от отчупването на клона трябва да са минали много часове и мястото на счупването трябва да е изсъхнало. Но то е още прясно и влажно, така че може да е минал най-много четвърт час, откакто е станало.

— Кой може да го е направил и какво ни засяга нас това, сихди? Защо си се загрижил толкова за този клон.

— Защото той ми разказва цяла история.

— История ли? Сихди, знам, че можеш да четеш и разбираш следи и дири като никой друг. Е, тези на миридита пред нас са ясни. Какво общо има тук обаче клонът?

Шивачът стоеше настрана и ме гледаше с привидно спокоен поглед. Но единият ъгъл на устата му беше леко отворен и разтегнат встрани, което придаваше на лицето му макар и трудно забележим израз на скрита подигравка.

— Щом не знаеш какво ми разказва този клон, тогава може би нашият водач ще е по-проницателен от теб — заявих аз. Шпионинът веднага направи учудена физиономия и отвърна:

— Ефенди, нищо не знам и нищо не подозирам, а едва ли и ти знаеш нещо. Какво би могъл да ти разкаже един клон?

— Много неща.

— Да, изнася проповед за преходността на земното. Вчера все още е бил зелен, а сега вехне и изсъхва.

— Да, и трябва да каже и на мен, че и аз съм обречен на смърт.

— Как така? Не те разбирам, ефенди.

— Сега съм убеден, че миридитът е отчупил клона.

— Защо?

— Нарочно. Ти не забеляза ли и другите отчупени клони?

— Не, ефенди.

— Този тук, сигурно е единайсетият, който виждам.

— Това още нищо не означава.

— Човек може да пречупи веднъж с пръсти клонче при ходене или езда, потънал в мислите си, но единайсет пъти, и то ту наляво, ту надясно, това може да се направи само с определен умисъл.

— Бих искал да го знам.

— Само трябва да внимаваш. Вероятно ще намерим още много такива знаци и тогава ще видиш, че всичките са пречупени в определена посока.

— Сигурно, защото въпросното животно е тичало в тази посока.

— Не става въпрос за диво животно. Пречупените клончета са точно на височината на протегната ръка на ездач. Толкова високо не може да стигне нито сърна, нито пък рогата на елен. Освен това следите на миридита винаги са придружени отляво или дясно към храстите с такива знаци.

— Но, ефенди, това, че си толкова проницателен, ни казва също и какво е възнамерявал!

— Да познаваш случайно човек на име Суеф?

Това джудже, което упорито се наричаше беден шивач, сигурно притежаваше необикновено самообладание, защото по лицето му не трепна и един мускул. Ако през очите му не беше преминала сянка, докато ме гледаше, щях да си помисля, че греша.

— Суеф ли? — отговори той. — Чувал съм това име, но не познавам никого, който да се казва така.

— Понеже си добре осведомен за всичко в този район, си мислех, че сигурно познаваш човека, когото имам предвид.

— Не го познавам. Какъв е той?

— Привърженик на Жълтоликия. Днес трябва да ни заведе под прицела на оръжието на миридита.

— Ефенди, какво говориш?

Сега лицето му издаде ако не страх, то поне явна загриженост.

Но той можеше да я проявява с еднакъв успех както за себе си, така и за мен.

— Знам — продължих аз, — че вчера беше решено този Суеф да се опита да спечели доверието ни и после да ни отведе в клопката.

— Ти, изглежда, си всезнаещ, ефенди.

— Само съм внимателен, нищо повече.

— Откъде го знаеш?

— Не искам да говоря за това. Свикнал съм да наблюдавам всичко и да си правя съответните заключения. И ти ще го разбереш сега, по тези клони.

— Наистина ли е дошъл този Суеф?

— Не. Трябваше да ни предложи услугите си като водач. Но за щастие преди това срещнахме теб и Суеф е разбрал, че няма да може да се добере до нас.

— Как обаче свързваш това с клоните?

— Миридитът иска да даде указания на Суеф накъде да язди.

— Значи Хайдар не знае, че този Суеф не е при нас?

— Не. Шпионинът и предателят вероятно първо е искал да се приближи към нас по пътя. Тогава обаче от скривалището си е видял теб и е разбрал, че нямаме нужда от водач. Може би сега се промъква след нас.

Лицето на шивача се разведри. Той наистина се беше притеснил, че е разкрит. Сега се беше успокоил, защото аз вярвах, че Суеф е някъде зад нас. Той не предполагаше, че го бях разпознал, и трябваше да е убеден в това.

— Все пак мисля, че ти грешиш — започна той отново. — Подозрението ти е погрешно.

— Така ли?

— Защо му е на миридита да кърши клони? Предателят, този Суеф, все пак ще различи следите му. Щом една следа е толкова ясна, няма нужда от специални знаци!

— О, напротив! С тези знаци Хайдар не иска да покаже накъде язди, а накъде трябва да ни води Суеф.

— То не е ли едно и също?

— Изобщо не е. Убеден съм, че не след дълго посоката на тези знаци, ще се отдели от тази на следите му.

— Аллах! Що за глава имаш! — извика мнимият шивач. Това беше непресторено учудване. Бях отгатнал правилно и отвърнах:

— Главата ми не е по-добра от твоята. Над всичко размишлявам подробно. Представям си как миридитът ни чака тук, виждам как идваме и ние, водени от предателя Суеф. Ако Хайдар иска да ме убие, трябва да ме издебне. Значи ще се скрие встрани в храстите, ето защо преди това трябва да се отклони от посоката. Не го ли разбираш?

— О, да!

— Значи преди това Хайдар трябва да остави знак от едно определено място нататък Суеф да не го следва повече. А този знак ние скоро ще намерим. Хайде да продължим!

Щом отново подкарахме конете си, шивачът каза:

— Много съм любопитен да разбера дали предположението ти е правилно.

— Убеден съм, че не греша. Много добре знам, че все още няма от какво да се страхувам. Нападението ще бъде извършено едва когато посоките се разделят. И както вече ти доказах, че този клон ми разказа всички мисли и намерения на миридита и на Суеф, мога да предвидя също още много неща, повече, отколкото ти можеш да предположиш и мислиш. За мен Жълтоликия е безобидно момче.

Минахме покрай още много пречупени клони. Аз обръщах внимание на шпионина върху това и му доказах, че конят на миридита винаги е минавал близо до съответния храст.

После стигнахме до мястото, за което предварително му бях казал. Следата от коня водеше наляво, докато отпред пречупените клони на два срещуположни храста сочеха направо.

— Виж, ето ти мястото, за което ти говорех — твърдях аз. — Миридитът е продължил наляво, за да ни устрои засада. Суеф обаче трябва да ни поведе направо между тези храсти. Не си ли и ти на това мнение?

— Не мога да ти отговоря, ефенди. Твоите мисли са прекалено сложни за мен.

— Но нали ти обясних всичко много ясно!

— Да, но въпреки това не мога да проумея изводите ти. Мисля, че ти сигурно грешиш.

— Не греша.

— Какво ще правиш сега, ефенди?

— Първо, ако този Суеф беше при мен, щях да накарам така да го набият с камшик на това място, че да не може повече да стане.

— Така му се пада! Но за съжаление не е тук.

— Но във всеки случай е след нас. Нямам голямо желание да го чакам тук.

— Той едва ли ще се покаже.

— Правилно, но аз все пак ще го пипна, а после ще си получи заслуженото.

— Точно така, ефенди!

— Мислиш ли, че сто удара ще са му достатъчни?

— Не. Ако го хванеш, трябва да заповядаш да го пребият до смърт, защото един предател е по-лош и от убиец.

— Съвсем правилно. Но и петдесет са достатъчни.

— Това би било изключителна милост и снизходителност, ефенди.

— Запомни тези свои думи, после да не молиш да се смиля над него, но това ще стане много по-късно. Сега да се заемем с действителността.

— Да, сихди, не можем да продължим да стоим на това място! — предупреди Халеф. — Вероятно миридитът е скрит недалеч оттук.

— Не ме е страх от това. Ще продължим да яздим нататък, но не точно в посоката, която ни сочат клоните, а малко по-надясно. Така между нас и него ще има повече пространство. Аз ще поостана още малко тук, но бързо ще ви настигна. И още нещо, Халеф! Носи пушката си в ръка. Не се знае какво може да се случи. Аз сам ще се заема с миридита. Но ако по някакъв начин забележиш този Суеф, моментално му изстреляй един куршум в главата!

— Съгласен съм! — заяви Халеф.

— А тъй като нашият добър Африт не е въоръжен, трябва да го закриляме. Нека Оско и Омар застанат от двете му страни, а ти ще яздиш зад тях, за да си подръка веднага, ако се случи нещо подозрително.

— Не се притеснявай, сихди, моментално ще се озова след този Суеф.

Хаджията ме разбра. Убеден бях, че мигновено ще застреля предателя, ако на този му хрумне да бяга. Той самият обаче ме гледаше със загрижен и изпитателен поглед и каза:

— Ефенди, не се тревожете за мен!

— Това е наш дълг. Ти си при нас, значи си враг на нашите врагове. И те ще се отнасят към теб като към такъв. Затова трябва да те вземем под закрилата си. Но не се отдалечавай от тримата ми спътници, защото тогава би могло да ти се случи нещо, за което не поемаме отговорност. Само при тях си на сигурно място.

— А ти няма ли да яздиш с нас?

— Аз ще остана за момент.

— Защо?

— От страх. Хайдар може да застреля първо вас, преди да улучи мен. Напред! Халеф се изсмя на отговора ми и намигна по посока на следите на миридита. Разбра, че аз ще продължа по тях. Изчаках, докато приятелите ми се озоваха между двата храста, и бавно продължих да яздя наляво по следата. Сега трябваше да си отварям очите на четири. Хайдар можеше да ме забележи много по-рано, отколкото аз него. Затова предпочетох да се отклоня от следата и продължих малко по-наляво, успоредно с нея. Храстите бяха на относително равномерни разстояния един от друг, все по на около пет и осем метра. Щом стигнех до някой храст, спирах и внимателно се оглеждах наоколо.

Чух пронизително изсвирване. Идваше оттам, където сега вероятно се намираха спътниците ми. Кой беше изсвирил? Халеф, за да ме предупреди или да ми даде знак? Не, знакът му щеше да е друг. А може би мнимият шивач? Дали не се беше уговорил с миридита да му съобщи за приближаването ни с изсвирване? Тогава щеше да е много безразсъдно от негова страна при сегашните обстоятелства, като знаеше, че планът е разкрит от мен, да дава знак. Едва бях чул изсвирването, когато зад храста пред мен чух звук, като че ли някой полугласно извика думата «олду!» (най-сетне!). Чух тропане на копита, но не ясно, а поради меката почва — глухо, и се изправих високо върху седлото, за да погледна над храста, зад който бях. Тогава видях миридита, който седеше в тревата до коня си, но сега веднага се метна на седлото. Той също се изправи на стремената и занаднича към нас.