През страната на скипетарите

Шеста глава На косъм от смъртта

Оставихме храбреците на героизма им, а ние извадихме чибуците си. Вън на двора буйно горяха няколко огъня, на които щяха да се пекат овните. Всеки от тях струваше почти три марки. Подобна щедрост човек можеше да си позволи поне веднъж.

Илия нямаше никаква работа. Той седна при нас, също си запали една лула и потъна в предположения дали някой от четиримата, на които бяхме хвърлили око, ще бъде заловен. А може би щяха да бъдат хванати и четиримата или пък никой. Лицето му имаше особено изражение, което ме наведе на мисълта, че тук има нещо скрито. Убеден бях, че кехаята е честен човек, но криеше от нас нещо, свързано с тържествения поход.

— Ами ако нямат късмет — каза той, — какво ще стане тогава?

— Няма да получим престъпниците.

— Имам предвид бирата.

— А, нея ще я изпием.

— А овните?

— Пак ще ги изядем.

— Говориш като мъдрец, ефенди, защото, ако аладжите са си отишли, няма да помогне и най-голямата смелост.

— Маршалът ще се погрижи да си отидат. Музиката му ще ги накара. Или вече ги е предупредил?

— Да ги предупреди ли? Какво искаш да кажеш?

— Че твоето заптие е изтичало при тях и най-спокойно им е съобщило, че напразно ни дебнат, тъй като ние вече сме при теб.

Илия изпитателно ме погледна, за да разбере дали го мисля сериозно.

— Ефенди, какво говориш?

— Нещо, което е напълно възможно. Същевременно им е казал, да се поотдалечат малко, защото той трябва да свика за нападение срещу тях всички храбреци.

— В никакъв случай не е направил подобно нещо! Това ще бъде в разрез с дълга му.

— А ако ти си му го заповядал?

Кехаята се изчерви, отвърна поглед встрани и колебливо отговори:

— Вярваш ли, че съм способен на подобно нещо?

— Виждаш ми се много хитър. Голямата ти загриженост за героите напълно изчезна, а първият от тези храбреци дойде толкова късно, та наистина си мисля, че твоето заптие първо е направило една малка разходка до храстите. Но не мога да упреквам загрижеността ти за жителите на Жиганци. Да се надяваме, че много малко от тях ще бъдат убити!

Казах това шеговито, а той отговори, като се опита да влезе в тона ми:

— Моите воини ще се бият като лъвове. Разбира се, нямат такива оръжия като вашите, но умеят да си служат с тях. С пушка като нашите не може да се избие желязна кука от дърво. Никога досега не съм виждал такова тежко оръжие.

Той свали пушката ми от стената, където тя беше окачена, и я претегли с ръка.

— Не се ли уморяваш, като я носиш? — осведоми се Илия.

— Не, свикнал съм.

— А защо при вас правят такива тежки пушки? Човек може да го заболи ръката, докато се прицели.

— Вече не се правят такива оръжия. Тази пушка е стара. Тя е от един вид, който се нарича «Мечкоубиец», защото се използва при лов на мечки. В Америка има един вид мечки със сива козина. Тези сиви мечки са толкова силни, че отмъкват дори волове в муцуните си. Никой от другите куршуми не може да ги рани смъртоносно и само с тежка пушка като тази тук могат да бъдат убити.

— А ти убивал ли си такива мечки?

— Да, защо иначе щях да си вземам такава пушка?

— А защо я влачиш със себе си тук, където няма такива мечки?

— Защото по време на пътуванията си попадам в области, където наистина няма мечки, но има други видове силен дивеч. Стрелял съм с нея по лъвове и черни пантери. Впрочем точно поради тежестта си тя гарантира точен изстрел при свободна стрелба. А че ми върши и друга добра работа, днес вече научи.

— Заредена ли е пушката?

— Щом изстрелям патрона, веднага я зареждам отново. Такъв е ловджийският обичай!

— Тогава по-добре да я оставя. А що за странно оръжие е другата пушка?

Трябва да спомена, че седяхме на една маса до отворения прозорец. Аз седях с лице, а Халеф с гръб към прозореца. От дясната ми страна беше Илия, отляво Омар, а зад мен стоеше Оско, който тъкмо си пълнеше една лула и беше станал от мястото си, за да я запали от лампата. Застанал бе зад гърба ми, за да гледа ханджията, който беше оставил мечкоубиеца на масата така, че за щастие ми беше подръка, и посягаше към карабината «Хенри». Ханджията ме разпитваше как се борави с нея, а аз му обяснявах как могат да се изстрелят двайсет и пет патрона, без да се зарежда. Обяснението ми беше прекъснато от изплашения вик на Оско.

— Ефенди! В името на Аллаха! Помощ! — изкрещя той силно.

Огледах се. Черногорецът сочеше към прозореца. Очите му бяха широко отворени, а лицето му беше бледо като на мъртвец. Оско беше олицетворение на ужаса. Като проследих посоката, в която сочеше ръката му, видях срещу себе си дулото на пушка. Цевта й бе опряна в долния ръб на прозореца. Стрелецът беше вън на улицата, а беше опрял пушката си на перваза, за да може по-точно да се прицели в мен.

Има случаи, в които умът за половин миг формулира мисли и изводи, за които нормално са необходими няколко минути. Тогава действията изглеждат инстинктивни, но всъщност умът прави наистина последователни изводи, като свързването на хрумванията става светкавично бързо.

Пушката така беше насочена срещу челото ми, че не виждах цевта, а само дулото, и то като пръстен. Само миг уплаха или колебание, непременно щяха да ми струват живота. Трябваше да се действа с мълниеносна бързина. Но как? Ако бързо дръпнех глава встрани, наистина нямаше да бъда улучен аз, а стоящият зад мен Оско. За да го спася, не биваше да отнемам целта на убиеца, а именно главата си. Започнах толкова бързо да я движа насам-натам, че вече не можеше да ме улучи лесно, и грабнах мечкоубиеца.

Не е възможно всичко да се разкаже и прочете толкова бързо, както се случи. Заелият позиция за стрелба убиец не можеше да види, че вземам пушката от масата. Без да се прицелвам — защото това той щеше да забележи, — аз я вдигнах, насочих двете цеви към заплашващото ме дуло и изстрелях двата патрона почти едновременно.

Между вика на Оско и двата изстрела беше минало толкова кратко време, че почти не би могло да бъде измерено. Едва бе прозвучал викът му, и вече изтрещяха двата или по-скоро трите изстрела, защото стоящият вън стрелец също стреля, но за щастие една десета от секундата по-късно от мен. Трясъкът на изстрелите беше последван от пронизителен писък вън.

Халеф беше чул предупредителния вик на Оско и се бе обърнал към прозореца, но пушката ми беше толкова бърза, колкото и погледът му. Той не беше видял дулото на чуждата пушка, затова сега скочи от мястото си и извика:

— Какво става, сихди? Защо стреляш?

— Убиец! — отговори Оско, като продължаваше да стои неподвижно с протегната напред ръка, а аз скочих, хвърлих мечкоубиеца на масата и грабнах карабината от ръцете на ханджията Илия.

Не можех да видя кой е вън. Ако негодникът все още беше там, с него щеше да е свършено, защото, заставайки встрани от прозореца, изстрелях шест патрона един след друг. Верният ми Халеф веднага разбра какво става.

— Не стреляй повече! — извика ми той.

В следващия миг той се озова до прозореца и искаше да скочи вън.

— Халеф, да не си луд? — викнах му аз и го хванах за краката, за да го издърпам обратно.

— Трябва да изляза! — изкрещя дребосъкът, отскубна се и изскочи на улицата.

Със здравия си крак направих широка крачка и също застанах до прозореца. Стената не беше дебела. Бързо мушнах карабината си, а после и главата и лявата си ръка през прозореца. Само толкова можах да се покажа навън, защото прозорецът беше прекалено тесен за мен. Видях Халеф да тича надясно, към широко отворената порта на двора, а светлината на буйните огньове осветяваше улицата. В същото време от тъмната порта на намиращата се отсреща къща на месаря се отдели една фигура и затича след Халеф.

Враг ли беше? Вдигнах карабината за стрелба. Тогава видях край портата да притичва един човек. Ясно го разпознах на светлината на огъня.

— Манах ал Барша! — ревеше Халеф зад него. Аз също го бях познал, а сега видях и Халеф да притичва край портата. Прицелих се по осветената ивица, през която трябваше да премине и третият човек, който следваше хаджията.

Фигурата на преследвача се появи на светлината. Беше облечен като месаря. Ето че застана пред мушката ми, стрелях, но не го улучих. Тъй като навън беше лявата ми ръка, с нея трябваше да се целя и стрелям. Но нека някой се опита да даде точен изстрел през нощта, при това от неудобно и неподходящо положение, подвеждан от пламъците на огъня, с пушка, вдигната пред лявото око, и да свие дясното! Беше почти невъзможно. Веднага се дръпнах навътре в стаята и заповядах на Оско и Омар:

— Бързо след тях! Излезте на двора през стаята и тичайте по улицата вдясно! Халеф е между двама неприятели.

В този момент се чуха няколко пистолетни изстрела. Двамата грабнаха пушките си.

— Не пушките! Там може да се действа само с ножове и пистолети. Тръгвайте бързо!

Спътниците ми хукнаха към храбрия Халеф на помощ. За съжаление не можех да ги последвам, защото бях принуден да остана поради безпомощното си положение.

Илия все още седеше замръзнал на мястото си. Ръцете му бяха още в същото положение, след като му бях дръпнал карабината. От предупредителния вик на Оско досега той не бе направил нито едно движение и не бе изрекъл нито една дума.

— Еф… еф… ефен… фенди! — запелтечи той сега. — Какво беше това?

— Нали видя и чу.

— Стре… стре… стреляха!

Хванах го за раменете и го разтърсих.

— Ела на себе си, ханджи! Вкаменил си се от страх!

— За мен ли беше?

— Не, за мен — усмихнах се аз.

— Мислех, че искат да ме застрелят, защото съм ви помогнал.

— Не, не твоят скъпоценен живот беше заплашен, а моят. Но я затвори прозореца. На никого не бива да даваме възможност да стреля пак по нас.

Следвайки указанието ми, Илия се заклатушка към прозореца. Разбира се, той не беше страхливец, но бързината, с която се бе случило всичко, съвсем го обърка. След като затвори прозореца, той отново се отпусна върху стола, а аз отново запалих лулата си.

— Ти пушиш, ефенди? — учуди се кехаята. — А онези вън се бият!

— И бездруго не мога да им помогна! Ако беше доблестен мъж, щеше да изтичаш при тях!

— Благодаря! Не ме засяга.

— Тогава пуши!

— Ръцете ми треперят. Старата ти пушка гърми като оръдие!

— Да, има доста дебел бас, добрата матрона. Хайде отново да я заредим. Ти видя колко е полезно това. Ако не беше заредена, лошо ми се пишеше.

— Ти по убиеца ли стреля?

— Не. От него не се виждаше абсолютно нищо. Виждах само дулото на пушката му. Целеше се точно в челото ми. Не можех да направя нищо друго, освен да стрелям, за да отклоня с моя куршум насочената към мен цев, и успях.

Сред жените и децата на двора настана голяма паника. Те също бяха чули изстрелите, а после бяха видели и тичащите мъже.

Всички знаеха, че аладжите са наблизо, и затова бяха много изплашени.

Но ето че отново настъпи тишина и вратата на предната стая се отвори. Оско, Омар и Халеф се връщаха. Дребосъкът изглеждаше зле. Дрехите му бяха мръсни и на места разкъсани, а от челото му по лицето течеше кръв.

— Ранен ли си? — попитах аз изплашено. — Опасно ли е?

— Не знам. Прегледай ме, сихди!

— Донесете вода!

Понеже нямах вода подръка, натопих носната си кърпа в каната с бира и избърсах лицето на храбрия Халеф.

— Слава Богу! Леко одраскване от куршум — успокоих го аз.

— След две седмици драскотината ще зарасне.

— Това да се чува! — засмя се Халеф. — Но намеренията му не бяха такива. Искаше да ме убие.

— Кой стреля по теб? Манах ал Барша ли?

— Не, другият.

— Познаваше ли го?

— Не. Беше тъмно и не можах да различа лицето му, въпреки че брадите ни бяха толкова близо една до друга, че можехме да се целунем.

— Предполагам, че е бил Хайдар, братът на месаря.

— Много е възможно, защото ме сграбчи точно като месар.

— Хайде разправяй! А Омар междувременно да донесе от дисагите ми превързочните материали.

— Ами всичко стана много бързо. Като мушнах главата си през прозореца, видях, че долу лежи един мъж. Исках да скоча върху него, но ти ме задържа. Тогава се отскубнах. Щом преметнах крака, той скочи и избяга.

— Бил е Манах ал Барша. Като ги подслушвах, той каза на другите трима, че би искал да стреля по мен.

— Като скочих, паднах върху нещо дълго и тънко, в което се спънах и паднах. Сигурно е била пушката му, която още е вън.

— Сигурно моят изстрел я е избил от ръцете на Манах ал Барша, тя го е ударила и го е съборила.

— Във всеки случай за малко е бил зашеметен, защото иначе нямаше да остане да лежи до моята поява. Аз веднага скочих и се спуснах след него. Като минахме покрай портата, го познах и му извиках.

— И аз разпознах Манах ал Барша.

— Летеше като вятър. Но аз го следвах по петите. Тогава той се спъна и падна. Бях толкова близо до него, че не можах веднага да спра, спънах се в него и паднах. Той използва това, скочи и продължи да тича.

— Глупаво. Можел е да се хвърли върху теб.

— Разбира се, но подлеците са несръчни.

— Кой стреля тогава?

— Аз. Още като станах, извадих пистолета от пояса си и стрелях по него. Но и аз постъпих глупаво, та стрелях в движение. Ако бях спрял, за да мога спокойно да се прицеля, сигурно щях да го улуча, защото пистолетите ми стрелят надалеч. Никога повече няма да правя така.

Омар се върна с превръзките.

— Вън под прозореца е пушката на Манах — каза му Халеф, — донеси я!

— И аз искам да чуя разказа ти!

— Ще чакам.

Щом Омар донесе пушката, се оказа, че Манах ал Барша сигурно е получил доста силен плесник, защото прикладът се беше разместил. По дулото ясно се виждаше къде бяха улучили моите куршуми.

— Но тя не е заредена — каза Халеф, който усърдно бършеше кръвта от челото си. — Значи все пак е стрелял.

— Разбира се! Почти едновременно с мен.

— Значи твоите куршуми са блъснали назад дулото на пушката му и патронът му е заседнал в стената, близо до покрива. Оско взе лампата и скоро намери дупката, в която беше забит куршумът.

— Ето го — каза той. — Можеше да е в главата ти, ефенди, ако не бях забелязал навреме насочената към главата ти пушка.

— Да, дължа ти живота си.

— Гордея се с това. Дължим ти толкова много, особено аз, защото ти освободи дъщеря ми от ръцете на този Абрахам Мамур. Най-сетне можах и аз да направя нещо дребно за теб.

— Не бих могъл да нарека тази услуга нещо дребно. Приеми сърдечните ми благодарности!

— Не е необходимо да ми благодариш. Друг на твое място въпреки предупреждението ми щеше да е застрелян. Как ти дойде наум да стреляш по цевта му? Просто трябваше да се наведеш.

— Манах ал Барша пак щеше да стреля и да улучи теб. Беше се прицелил.

— Значи, за да спасиш мен?

— Така си мислех. Тъй като намерихме неговия куршум, хайде да потърсим и моите. Те са били отклонени от неговата цев. Огледайте около прозореца.

И наистина, бяха се забили един до друг в меката кирпичена тухла. Оско ги изрови.

— Ще взема и онзи отгоре — каза той. — Ще си запазя тези три куршума за спомен от този час. А сега продължавай, Халеф! Той заразказва:

— Останалото знаеш почти толкова добре, колкото и аз. Настигнах Манах ал Барша и го хванах отзад. Той силно се дръпна встрани и отново се откъсна. Аз паднах. Този път Манах постъпи по-умно отпреди. Хвърли се върху мен и ме хвана за гърлото. Тъкмо извадих ножа си, за да го забия между ребрата му, когато се намеси и още един. Не знам кой беше. Но утре ще го позная, защото го драснах с ножа си през лицето, така че трябваше да ме пусне. Затова пък той опря дулото на пистолета си в главата ми. Изглежда, кръвта го заслепяваше, защото извика: «Дръж го здраво, Манах!» Този наистина го направи. Лежах с глава, обърната настрани. Дулото на пистолета му беше опряно в слепоочието ми. Отметнах глава и той натисна спусъка. Почувствах се така, сякаш някой ме перна с нажежена тел по челото. Събрах всички сили, за да се освободя. Бях изпуснал ножа. Двамата ме държаха здраво, за врата и за ръцете. Тогава изведнъж успях да поема въздух. Единият просъска някакво проклятие, защото беше хванат от някого отзад.

— От мен — обясни Оско. — Сграбчих го за гърлото, но бях прибързал, защото не го бях хванал както трябва. Той се отскубна и избяга.

— Да, междувременно беше избягал и Манах ал Барша — добави Халеф. — Бях останал без въздух и докато си поема дъх, Манах си отиде, без да се сбогува.

Особено и неописуемо е чувството изведнъж да се намериш пред лицето на смъртта и също толкова бързо да се видиш освободен. За щастие милиони хора нямат представа от това чувство.

Раната на Халеф беше лесна за превързване и вероятно щеше да остави лек белег.

— Още един знак за храброст, скъпи Халеф! — казах му аз. — Какво ли ще каже Ханех, перлата на своя род, като види тези паметници на смелостта ти?

— Ханех ще си помисли, че съм го направил заради своя сихди, когото и тя обича. О, какви неща ще мога да разказвам само за нас! Много са малко онези сред бени араб, които са правили пътешествия като нашите! А после, когато… слушай!

Отдалеч се чу звук, някакво звънтене, като острото бръмчене на комар. То все повече се усилваше и скоро разпознахме бойният марш на храбрата войска, която вече се връщаше.

— Идват! — каза Илия и едва сега стана от мястото си. — Ще доведат пленниците.

— Които междувременно бяха в селото, за да стрелят по мен, докато храбрите жители са на разходка — отвърнах аз.

— Ефенди, но тук беше само един! Останалите трима сигурно са заловени.

— Плащам по хиляда пиастъра за всеки!

— Но ние още не знаем дали хората ми са успели. Аз като полковник от полицията трябва да ги посрещна.

Всъщност той излезе, за да предупреди полицая да направи признание. Нареди да отворят вратите, за да можем да гледаме пристигането на победоносната войска.

Пръв се появи мюширът, размахвайки тоягата със сърпа като ръководител на музикално шествие. Следваше го музикантската орда, свиреща с всички сили, но не по ноти и не в такт, а всеки по свой вкус. След тях крачеха героите, всеки от които с такава стойка, сякаш бяха извършили подвизите на Роланд[35] и Баяр[36]. Четирима от тях носеха направени от клони и кора от широколистни дървета носилки, върху които лежаха двамата мъртъвци: месарят Чурак и някогашният тъмничар.

Спряха в предната гостна. Музиката изсвири туш, след което настъпи дълбока тишина. Отвън напираше миризмата на печено овнешко. Фелдмаршалът отвори широко ноздри, с наслаждение вдъхна аромата, а после гордо се приближи към нас.

— Ефенди — съобщи той, — походът завърши. Двамата аладжи застрелях собственоръчно. Така че ми се полагат две овнешки кожи.

— А къде са труповете им?

— Хвърлихме ги в реката.

— А къде са другите двама злодеи?

— Също са в Слетовска река. Удавихме ги.

— А кой ги победи?

— Не се знае точно. Така че ще трябва да хвърляме чоп кой да получи другите кожи.

— Странно е, че сте ги удавили, за да не могат да докажат, че фелдмаршалът лъже.

— Не ме обиждай, ефенди!

— Че откога мъртвите се връщат в селото, за да стрелят в главата ми през прозореца?

Полицейският началник се изплаши.

— Какво говориш, ефенди?

— Че четиримата мъже, срещу които потеглихте, междувременно бяха тук и стреляха.

— Били са духовете им.

— Тогава ти препоръчвам да изядеш с храбрата си войска духовете на четирите овена, защото няма да получите телата им.

— Ефенди, но ти ни ги обеща! Настояваме да изпълниш думата си!

— Обещах ви ги при условия, които вие не изпълнихте. Ако ме смяташ за човек, когото толкова лесно можеш да излъжеш, ще наредя да те набият с камшик. Имам тази власт. Питай кехаята, той ще потвърди.

Бях говорил много високо, така че всички, дори и тези, които бяха вън, ме чуха. Станаха много сериозни и скупчиха глави. Полицаят стоеше като окаян грешник. Кехаята, който беше близо до мен, смяташе, че ще може да се справи с подчинения си, но без да се налага да ми прави отстъпки:

— Извънредно погрешно мислиш, ефенди. Не ти е казана никаква неистина. Как бихме могли да се осмелим на подобно нещо!

— Да, как се осмелявате да ме лъжете и да ме смятате за глупак? Знаеш, че се радвам на закрилата на султана и на препоръките на най-високопоставените му велможи. Какво е един кехая, какво е един полицейски началник в сравнение с мен! Но все пак вие повярвахте, че можете да ме заблуждавате. Не мога и не бива да търпя това! Исках да дам на хората арпа сую, ракия и четири печени овена, а за благодарност вие ми поднасяте такива лъжи! Така че си задръж напитките! А овните утре ще взема със себе си, за да ги подаря на по-достойни хора.

Ако първите ми думи не бяха направили желаното впечатление, то последната заплаха постигна необходимото въздействие. Илия смутено отстъпи назад. «Пълководецът» вдишваше проникващото ухание на печено, стисна устни и безпомощно започна да потрива панталоните си. Тромпетистът обаче овладя положението. Той дойде при мен с широки крачки, застана пред мен и каза:

— Ефенди, не искаме да изгубим овните. Голям товар ще сложиш на съвестта си, ако ни лишиш от тях. Затова бих искал да се освободя от вътрешните си угризения, като ти призная истината.

— Виждам, че тук има поне един честен човек — отвърнах аз.

— О, ние всички сме честни, но само един може да говори. Аз давам такта в музиката и звукът на моята зурна е най-силен, затова и сега ще взема думата. Не сме се били, а отидохме до колибата, за да донесем мъртъвците. Водите на Слетовска река не са виждали никакъв труп. Ако заповядаш, открито ще ти кажа как стана всичко.

— Говори.

— Седях си вкъщи и тъкмо оправях една дълбока гънка на зурната си, която предишния ден се получи, като съборих с нея на земята един човек, който ме обиди. Тогава при мен дойде полицейският началник, който ми е баджанак, защото е женен за сестрата на моята жена. Той ми разказа за теб, за аладжите и за това какво искаш от кехаята. Илия му дал тайната задача да отиде при храстите и да каже на аладжите, че сте им се измъкнали и че трябва да се омитат, защото много скоро войската от нашите бойци ще потегли срещу тях, за да ги залови.

— Така си и знаех!

— Пазачът на общественото добруване искаше от приятелски и роднински чувства да ми даде възможност да стана съпричастен към славата, като ида да говоря с аладжите, затова ме прикани да го придружа.

— А може би по-скоро се е страхувал да отиде сам, затова те е взел със себе си.

— Грешиш. В неговото, както и в моето сърце няма страх. Не се страхувам дори и от най-силния враг, защото зурната ми е мощно оръжие, с което вече съм направил цицини на доста глави.

И така ние потеглихме.

— Но бавно, нали?

— Да, защото трябваше да обсъдим как най-добре да изпълним трудната си задача. Затова тръгнахме бавно по пътя и от време на време викахме на аладжите, че не сме дошли да ги убиваме.

— Много мъдра предпазливост от ваша страна, защото иначе можеха да ви нападнат.

— О, не! Правехме го, за да не изплашим прекалено много аладжите. Но те отвърнаха на нежните ни чувства с неблагодарност.

— И в какво се състоеше тя?

— В бой с камшик, с който богато възнаградиха скъпия ми баджанак, което, разбира се, при мен не посмяха да направят.

— Охо! — прекъсна го полицаят. — Не ти ли удари единият аладжа плесница, така че ти падна на земята?

— Излъгал си се, защото беше тъмно, а ударите от камшика се сипеха върху тебе като градушка, при което ти изобщо не можеше да се огледаш около себе си, та да можеш да ме наблюдаваш. Затова думите ти нямат тежестта на показания на свидетел.

— Не се карайте! — заповядах аз. — Какво направиха аладжите после?

— Попитаха какво трябва да извърши войската ни. Обяснихме им, че първо ще заловим тях, а после ще отнесем стария мюбарек и двата трупа от колибата. Те смятаха мюбарека за мъртъв. Като разбраха, че е жив, се зарадваха и решиха бързо да отидат при него, за да не го оставят да попадне в ръцете ти. Моят шурей получи още един ритник от…

— Не, ти го получи! — извика полицейският началник.

— Млъкни! Дали си го получил ти или аз, е все едно, защото сме близки роднини. И така един от нас получи от тях още няколко ритника, а после страхливо офейкаха в гънките на нощната одежда на земята.

— След това вие сте се върнали, за да свикате храбреците?

— Да. Трябваше ни много време, а за да не заподозреш нещо, трябваше да побързаме!

— Казвахте ли на всеки, че няма от какво да се страхува, понеже враговете са избягали?

— Да, ефенди.

— И че единствената опасност, която ги чака, се състои в това да пият арпа сую и да ядат овнешко печено?

— Поверихме им го за слава на твоята доброта.

— А по време на военния си поход намерихте ли следи от аладжите?

— Не следи от тях, а самите тях.

— Ах! Къде?

— В края на селото. Спрели бяха с конете си: двама вляво и двама вдясно от пътя. Мюбарекът беше с тях. Минахме с еничарската музика между тях. Не е шега работа да се пренесат два трупа от тъмната нощна гора. Сега са в предната стая.

Той посочи с ръка през вратата. Отговорих:

— Всичко, което ми разказа, вече го знаех предварително. Но тъй като ти най-сетне ми призна истината, няма да ви лиша от угощението.

— А кой ще получи кожите?

— Кой е най-бедният човек в селото?

— Перо[37], дърварят, който стои там отзад с брадвата си.

— Дайте ги на него. Отнесете мъртвите и наредете да донесат арпа сую.

Тази заповед беше посрещната с ликуване. Донесени бяха големи тумбести стомни, пълни с бира. Тъй като турците не са познавали бирата преди, нямат собствена дума за нея. Служат си или с чешката дума «пиво», или употребяваното досега описателно наименование. «Арпа» означава ечемик, «су» е вода, а «ю» е окончанието за родителен падеж на думата. Арпа сую означава буквално ечемичена вода, наименование, което не звучи особено привлекателно.

Докато всеки се опитваше да се снабди с чаша за пиене, аз дръпнах полицейския началник настрана и го попитах:

— Къде ще отнесете трупа на месаря Чурак?

— Отсреща в неговата къща.

— Ти ще присъстваш ли на пренасянето?

— Да, защото съм дясната ръка на закона.

— Тогава искам да ти поставя една задача. Убедих се, че си умен и добросъвестен дипломат, който умее правилно да подхване нещата, откъдето трябва. И така, слушай! Много искам да се опиташ да видиш лицето на брата на месаря.

— Че това е много лесно.

— Може да не е. Хайдар може да има причина да не се показва пред другите.

— О, аз съм представител на полицията! При мен той трябва да дойде.

— Не така! Искам да не нахалстваш, а да действаш умно и хитро.

— Аз съм най-подходящият човек за тази работа.

— Тогава се опитай да го видиш. Ще ти дам пет пиастъра, ако успееш.

— Със сигурност ще успея, затова те моля още сега да ми ги дадеш.

— Не, драги. Веднъж вече ме излъга, така че сега трябва да бъда предпазлив. Не си мисли, че можеш да ми кажеш, че си го видял, ако това не е истина. Ще разбера дали не ме мамиш.

— О, ефенди, от устата ми няма да излезе нито една невярна дума. Какво всъщност искаш да узнаеш?

— По-късно ще ти кажа! Трябва да видиш Хайдар. Ако го направиш, ще е напълно достатъчно.

— Но не забравяй, че искаш голяма жертва от мен. Докато мен ме няма, останалите ще ми изпият скъпоценната арпа сую.

— Ще си получиш твоя дял.

Той тръгна. Видях, че нареди на двама мъже да носят трупа на месаря. Този на тъмничаря на първо време беше преместен в един затулен ъгъл.

Вече всичко беше наред. Кой с кръстосани по турски крака на пода, кой седнал на масата по нашенски, героите държаха в ръце всякакви възможни и невъзможни съдове и пиеха арпа сую. Вън на двора жените и децата се мотаеха около огньовете. При тях също бяха оставени няколко стомни с бира. Момичетата и момчетата неуморно се мъчеха да улавят капещата от печащите се овни лой. Един използваше за това камък, а друг парче дърво, за да хване падащата капка и след това бързо да я оближе.

Едно малко, може би осемгодишно момче полагаше особено усърдие да си достави лелеяното удоволствие. А именно като подлагаше малкото си фесче, докато улови няколко капки, после го запретваше така, че вътрешната страна да излезе отгоре, и облизваше съответното място с език. Ако лойта беше проникнала дълбоко в плата или беше залепнала за него здраво, то храбро пускаше в действие зъбите си. По-късно накарах да го извикат при мен и огледах феса му. Малкият беше прегризал в него много дупки и радостта му беше огромна, когато за това старание го възнаградих с един пиастър.

Единият овен направо беше обсаден от малко съзаклятническо ято. Две жени седяха до жарта и въртяха на смени шиша за печене. Щом някоя от тях отклонеше за малко вниманието си, някой от дръзката банда скачаше и близваше печеното, веднага след което бързо изчезваше.

Това не беше лесна работа, защото жаравата можеше да му опърли дрехите. За щастие децата не се радваха на излишък от копринени волани и брюкселски дантели. Щом някой успееше да го стори, биваше възнаграждаван от съзаклятниците си с почетен крясък. Но ако получеше от някоя от жените леко цапване или дори сочна плесница, което ставаше в девет от десет нападения върху печеното, тогава здравата му се присмиваха. Всеки път обаче, все едно с успешен или неуспешен край, следваше изключително изразителна мимика или заради плесницата, или защото щастливецът, облизал печеното, си бе изгорил езика.

Имаше отделни картини, които се сливаха в привлекателно цяло. Хората — както млади, така и стари — вече не полагаха никакви усилия. Външната, студена обвивка, в която ориенталецът се представя пред чужденеца, беше свалена от арпа сую. Постепенно към нас започнаха да се присъединяват все повече хора и накрая бяхме обградени от обръч весели хора, върху които можех да направя много ценни проучвания.

Щом полицейският началник се върна, ми съобщи:

— Ефенди, успях! Видях Хайдар, но ми струваше големи усилия. Може би ще ми дадеш десет пиастъра вместо пет.

— Защо?

— Защото беше десеторно по-голямо напрежение за проницателността ми. Като попитах за Хайдар, ми отговориха, че го нямало. Аз обаче съм умен и казах, че трябва да говоря с него, защото трябва да му съобщя важни сведения за последните мигове на мъртвия. Тогава той нареди да ме пуснат при него в стаята. Като го видях, се изплаших, защото имаше дълбока рана от челото през носа надолу към бузата. До него имаше леген с вода, за да си прави компреси на раната.

— Попита ли го как се е случило?

— Разбира се. Брадвата паднала от гвоздея на стената и го ударила по лицето.

— А когато миридитът поиска да чуе важното ти съобщение?

— Казах му, че брат му не е бил съвсем мъртъв, когато съм го вдигнал, дори въздъхнал още веднъж.

— Това ли беше всичко?

— Не е ли достатъчно? Трябваше ли да обременявам крехката си съвест с още някоя лъжа? За една малка въздишка ще мога да отговарям пред Светата Троица. Но ако бях казал, че мъртвият е говорил дълго, душата ми щеше да си навлече голям грях.

— Е, що се отнася до това, не съм ти заповядвал да лъжеш. А десет пиастъра за една въздишка са прекалено много.

— За теб ли? Човек с такова блестящо влияние и природни дарби? Ако имах достойнствата на твоя характер, дълбочината на твоите чувства, богатството на сърцето ти и грациозността на твоето мислене, щях да си определя петдесет пиастъра!

— Аз си ги определям!

— Имам предвид на мен, а не на теб, още повече че всичко не мина така гладко, както исках.

— Така ли?

— Хайдар се ядоса, скочи и изрече страшно проклятие. Каза, че щял да се погрижи и аз да изпъшкам, и то доста силно. Останалото можеш да си представиш.

— Не. Толкова ясно, колкото си мислиш, не мога да си обрисувам случая.

— Е, получих това, което обикновено се нарича бой, аз обаче го окачествявам като последица от моята най-дълбока преданост към теб.

— Силни ли бяха ударите?

— Страшно.

— Това ми харесва!

— Но не и на мен, защото ще ми трябват много лекарства, за да се излекувам, външно намазване с ракия, а вътрешно арпа сую за охлаждане и овнешко печено за подсилване на намалената телесна пъргавина.

— Мисля, че ти и ракията ще използваш вътрешно. А що се отнася до пъргавината, докажи я, като по най-бързия начин се махнеш оттук. Ето ти десет пиастъра.

— Ефенди, думите ти са обидни, но постъпките ти са успокоителни пластири. Ти спечели душата и сърцето ми, а бъбреците ми се наслаждават от блаженството на благосклонността и предаността ми към твоето скъпо, несравнимо същество.

— Изчезвай, полицейски, да не те науча да подскачаш!

Посегнах към дръжката на камшика и той моментално се изпари.

Скоро, след повторна старателна проверка на овните, се установи, че печеното е готово, и разпределението му започна. За да не възникне спор, с раздаването се зае Халеф, от което отлично разбираше. За отделните парчета се хвърляше чоп. Ние получихме парчетата от опашката. Впрочем ханджията Илия се беше постарал да ни приготви хубава специална, обилна вечеря според местните обичаи. В това отношение можехме да бъдем доволни от него.

След унищожаването на четирите тлъсти овена без остатък военният оркестър се настани в единия ъгъл на двора и се превърна в «Оркестър за песни и танци». Най-напред танцуваха само мъжете. После започнаха да танцуват и няколко жени. Една двойка, мъж и жена, показаха една доста сносна пантомима, съпровождана само от китарата и цигулката. Между танците се чуваха и певци, кога отделно, кога в хор. Соловите песни имаха меланхоличен оттенък, докато хоровите песни бяха почти без изключение бойни, пееха се на един глас и бяха прекъсвани от подвиквания, които заплашваха да разкъсат кожата на барабана. Съпроводът беше посредствен, като главната роля тук играеха тромбонът, барабанът и кавалът.

Късно — беше малко преди полунощ — видях да пристига един конник, който искаше да отседне в хана. Беше дребен човек и слезе от една мършава, много изморена и лошо гледана кранта. Пристигналият размени няколко думи с ханджията, а той ми каза, че на другия ден вероятно ще имам много полезен спътник.

Веднага си спомних за човека, за когото говореха двамата аладжи, че трябва да ме набута в ръцете им. Бяха го нарекли Суеф, истинско арабско име. При неуспех на днешното нападение, той трябваше да започне своята дейност. Планираното нападение не успя. Затова беше почти сигурно, че той щеше да пристъпи към изпълнение на задачата си. Възможно беше още днес да се опита да се сближи с нас, а това можеше да е само пристигналият току-що човек. Трябваше да бъда предпазлив и добре да се осведомя.

— Как ти хрумна да ми говориш за придружител? — попитах аз ханджията. — Ние нямаме нужда от никого.

— Все пак може да ви се наложи. Познавате ли пътищата?

— Никога не сме знаели предварително пътищата в тази страна и въпреки това винаги сме се оправяли.

— Значи не желаеш водач?

— Не.

— Както искаш. Мислех, че ще ти направя услуга. Илия понечи да се отдалечи. Не правеше впечатление новодошлият да му е поставил спешна задача. Затова аз продължих да питам:

— Кой е този, за когото ми говориш?

— Е, сигурно, няма да е подходящ за компанията ви. Той е беден шивач, който няма постоянно жилище.

— Как се казва?

— Името му е Африт.

— Не подхожда на външността му. Значи се казва «Великан», а е почти джудже.

— Не е виновен за името си, дължи го на баща си. Сигурно и той е бил толкова дребен и е искал синът му да стане по-висок.

— Оттук ли е Африт?

— Не знам къде е роден. Навсякъде е познат само като пътуващия шивач. Където намери работа, спира и остава, докато я свърши. Доволен е на храна и малко заплащане.

— Честен ли е Африт?

— Изключително много. Дори е станал пословичен заради своята безкористност, защото хората имат навика да казват: «Честен като пътуващия шивач.»

— Откъде идва сега?

— От Слетово, което е на север от нас.

— И накъде отива?

— В Юскюб и ще продължи нататък. Понеже и ти отиваш нататък, помислих, че мога да ти го препоръчам. По пътя ще пътуваш по-дълго, а преките пътеки се намират трудно.

— Говори ли вече с шивача за нас?

— Не ефенди. Той изобщо не знае, че тук има чужди хора. Попита само дали може да остане тук до сутринта. Исках да му дам работа, но той не можел да я приеме, защото го очаквали при някакъв болен.

— Къде е той сега?

— Зад хана, отиде да заведе коня си на ливадата. По животното му можеш да разбереш колко е беден.

— Позволи му тогава после да дойде при нас. Нека бъде наш гост.

Скоро след това мъжът дойде. Беше дребен, със слабо телосложение и бедно облечен. Изглеждаше потиснат и скромно седна в ъгъла. Освен един нож не носеше абсолютно никакво друго оръжие със себе си. Извади от торбата си парче твърд царевичен хляб и започна да го яде. Този бедняк едва ли беше съюзник на разбойниците. Все пак го поканих да седне при нас и да хапне от остатъците от нашата вечеря, които все още бяха на масата.

— Много си любезен, ефенди — каза Африт учтиво, — а аз наистина съм гладен и жаден. Но съм беден шивач и не мога да седя при такива господари. Ако искаш да ми дадеш нещо, с благодарност ще го приема, ала те моля за позволение да го изям тук.

— Както искаш. Халеф, сложи му!

Халеф сложи толкова много неща пред Африт, че можеха да се наядат няколко човека. Даде му и ракия и бира.

Като се наяде, човекът се приближи и благодари с почтителни думи. Имаше угрижено, честно лице, а погледът му беше толкова искрен, че ми дожаля за него.

— Имаш ли роднини? — попитах го аз.

— Никого си нямам. Жена ми и децата ми починаха преди две години от едра шарка. Сега съм сам.

— Как се казваш?

— Всички ме наричат пътуващия шивач, но името ми е Африт.

— А можеш ли да ми кажеш къде си роден?

— Защо не? Нали трябва да знам къде съм роден! Произхождам от едно малко планинско селце в Шар Даг. Казва се Вейча.

Ах, това беше селото, за което умиращият тъмничар ми беше казал, че живее Жълтоликия. Срещата с този беден човек можеше да бъде от голяма полза за мен.

— Познаваш ли всички там? — попитах аз.

— Много добре, нали съм от този край.

— Кога ще ходиш пак?

— Тъкмо сега. Ще се прибирам през Юскюб и Калканделен.

— На гости ли ще ходиш?

— Не. Там живее един чудотворец, от чиято помощ се нуждая, защото съм болен.

— А защо не си потърсиш истински лекар?

— Направих го, но напразно. Чудотворецът доста облекчи болките ми.

— От какво страдаш?

— Имал съм камъни в черния дроб.

Африт изглеждаше така, сякаш изпитваше вътрешни болки. Дожаля ми.

— Кога тръгваш оттук?

— Утре сутринта.

— За Юскюб ли?

— Не съвсем. Много е далеч, за да може да се стигне дотам за един ден.

— По пътя има ли добър подслон?

— О, на няколко места.

— Ще ни вземеш ли със себе си?

— Как бих могъл да яздя с вас? Аз дори не умея да разговарям с такива господари.

— Е, както ми говориш сега, ми харесва. Ако нямаш нищо против, ще яздим с теб, а аз ще ти платя за водачеството.

— Не, за мен е чест да съм с вас, а да се язди с повече хора е по-добре, отколкото сам. Щом заповядваш, ще се присъединя към вас.

С това въпросът беше уреден и дребният човечец отново седна на мястото си. По-късно ни пожела приятна почивка и се отдалечи, за да си потърси постеля. Спътниците ми също споделиха, че човекът е честен, а Илия го потвърди още веднъж.

Постепенно дворът и предната стая се опразниха, а и на нас ни беше време да лягаме да спим. Ханджията ми постла върху «дивана». Другите обаче трябваше да спят при конете, които в никакъв случай не исках точно тук да оставям без надзор.

Като останах сам, заключих вратата отвътре. Капаците на прозорците също бяха затворени и понеже можех да се осланям на добрия си слух, безгрижно заспах.