През страната на скипетарите

Девета глава В кулата на старата майка

Поради бурята и напредналото време на деня беше станало доста тъмно. Халеф искаше да запали лампата, но аз не позволих. Вратата беше леко открехната, а не затворена, за да мога от мястото си да гледам през процепа към градината и да държа под око враговете. Макар да не беше много вероятно да забележа нещо, защото предполагах, че ще се действа с голяма предпазливост, все пак едно щастливо съвпадение щеше да ни е от полза.

Ослепителна светкавица освети за миг тъмнината, но тази секунда беше достатъчна, за да видя, че до купите от житни класове имаше хора. Двама от тях бяха наведени и се опитваха да отворят входа към вътрешността, като извадиха няколко снопа. Кои бяха тези хора? Явно, очакваните от нас, на които дъждовното време с това, че подгони всички хора към къщите им, беше дало добра възможност да стигнат до скривалището си незабелязано. Реших да ги подслушам.

Първо заповядах на Яник да застане до процепа на вратата и да наблюдава за удобен момент. Непрекъснато бляскащите светкавици осигуряваха достатъчно светлина. Щом той ми съобщи, че вече не вижда никого и че отворът в купата отново е затворен, накарах него и Омар да ме занесат дотам. След като двамата бързо се върнаха обратно, се опитах да се мушна между сложените хоризонтално един върху друг снопи, което си имаше своите трудности, защото те се бяха сплъстили здраво от собственото си тегло, а аз исках да избягвам вдигането на всякакъв шум.

В това отношение от голямо предимство за мен бяха силно плющящият дъжд и почти непрекъснатият тътен на гръмотевиците. Проправях си път между снопите с главата напред. Стеблата на ръжта са с височината на човешки бой и не бяха в разбъркани наръчи, а свързани в стегнати снопи, при което стеблата запазват дължината си, а връзките стават значително по-дълги от самите стръкове. Затова дебелината на стената на купата беше повече от дължината на тялото ми и можех да се мушна целия в нея, дори и краката си, без вътре да забележат главата ми.

Снопите бяха обърнати с класовете навътре. Бавно се приближих навътре дотолкова, че класовете изцяло покриха главата ми, но между тях аз спокойно можех да виждам във вътрешността на кухината. Бурята ми беше от голяма полза. Движенията ми предизвикваха неизбежно шумолене в сламата, а при други обстоятелства падането на зърната непременно щеше да ме издаде. Как тогава щях да се защитавам, като не можех свободно да се движа. Всеки насочен срещу мен куршум щеше да ме улучи, защото нямаше да мога да ги избягна. Единственото спасение се състоеше в това, да изпреваря враговете. Затова още вън, пред купата, взех двата си револвера в ръце, защото иначе, притиснат между снопите, нямаше да мога да бръкна в пояса си. Всичко останало, дори ножа и съдържанието на джобовете си, бях оставил в кулата, защото, ако изгубех нещо тук, трудно щях да го намеря отново.

Кръглата основа на купата имаше диаметър от около осем метра, а стените бяха с дебелина приблизително два метра. Значи вътрешният диаметър на празното пространство беше сигурно четири метра, така че там имаше достатъчно място да седнат една дузина мъже. Яник беше казал по-малко. По средата в земята беше забит кух стълб, на който се опираше дебелият връх на купата. В кръг за сядане бяха пръснати снопи, а на стълба беше закачен горящ фенер, който осветяваше кухината. Входът се състоеше от няколко по-тънки снопа, които лесно можеха да се махат и слагат, което отвън не се забелязваше, но вътре се виждаше добре.

Защо беше приспособил Мурад Хабулам това скривалище? Само за да крие вътре брат си Манах ал Барша ли? Тогава вътрешността можеше да е значително по-малка, а в къщата и в двора му сигурно имаше и друго по-удобно място, подходящо за престой на няколко души. Впрочем някогашният събирач на данъци идваше само на кон, а за животното също трябваше да има по-специално скривалище.

Не, тази купа явно беше предназначена за подслоняването на повече хора. Служеше за тайни срещи и лесно можеше да се предположи, че идващите тук хора са привърженици на Жълтоликия. Ако това наистина беше така, то бе сигурно, че Мурад Хабулам е изтъкнат член на тази банда престъпници. Той седеше точно срещу мен. От двете му страни бяха брат му Манах ал Барша и Баруд ал Амасат. До последния седеше мюбарекът, чиято ръка беше превързана. До входа стоеше Хумун, слугата, а срещу него Хайдар, братът на убития месар от Жиганци. Както предполагах, и той беше дошъл. Откъм страната, където бях скрит аз, клечаха двамата аладжи и шпионинът Суеф. Не можех да ги виждам, защото бяха седнали ниско долу, а моята глава беше в сламата, но чувах какво говореха. Значи девет бяха мъжете, чиято вражда си бяхме навлекли. Дрехите им бяха подгизнали от дъжда, а люспите на житните зърна така бяха полепнали по тях, че не можеше да се разпознае същинският им цвят.

Първият, когото чух да говори, беше миридитът, чиято първоначална забележка не се отнасяше за мен:

— Не биваше да подслоняваме конете си в гората. В тази виелица не можем да бъдем сигурни за тях.

— Не се тревожи — отвърна Мурад Хабулам. — Ратаите ми ще внимават.

Значи конете им бяха в някаква горичка, и то под надзора на ратаите на агата. Вече бях сигурен, че освен Хумун, той имаше и други доверени хора.

Мюбарекът беше извадил ръката си от вързаната на врата му кърпа и накара Баруд ал Амасат да развърже превръзката. Хабулам му подаде една кутия с мехлем, който явно му беше поръчан предварително. На земята имаше стомна с вода, с чието съдържание бе промита раната. Видях, че онзиденшният куршум беше минал през мускула над лакътя на стареца. Вчерашният изстрел беше раздробил прегъвката на лакътя. Двете наранявания, особено второто, сигурно му причиняваха големи болки, още повече че не можеше и дума да става за направена по правилата превръзка. В най-добрия случай ръката му щеше да остане неподвижна. По-вероятно беше обаче да се наложи да му се ампутира ръката под лакътя. Ако раненият не се подложеше на истинско лечение, имаше опасност от гангрена.

След като бяха измити наранените места, старецът даде да му увият ръката в намазано с мехлема парче ленено платно и след това да го превържат. Всичко това мюбарекът изтърпя, без по лицето му да мине тръпка. Сигурно имаше здрави нерви, иначе не би могъл да издържи на тези болки.

— Аллах, Аллах, как те е подредил чужденецът! — въздъхна Мурад Хабулам. — Тази ръка никога няма да стане отново такава, каквато е била.

— Да! Станал съм сакат, жалък сакат човек, който не може вече да си служи с ръката си — изскърца със зъби старецът. — Но затова гяурът трябва да умре от десетократна смърт. Толкова лесно ли се хвана в мрежата?

— Лесно като врана, на която слагаш през зимата кесия с парче месо. Глупавата птица си пъха главата вътре, за да извади месото, и понеже кесията е намазана с йоксе[53], така главата й залепва вътре и човек може да я хване с ръце, защото тя не може да вижда. Такава кесия нахлузихме на главата на чужденеца. Моят брат ми го е описвал като много умен, но той не доказа, че е такъв.

— Не, той изобщо не е умен, но шейтанът го закриля.

— Грешиш, не е обладан от дявола, а притежава фена гьоз[54].

— Аллах, Аллах! — извика мюбарекът изплашено. — Вярно ли е това?

— Казал го е на Хумун и го е предупредил. Но което е най-лошото, той не само има просто лош поглед, който действа при непосредствено поглеждане, но и ушага атълан фена гьоз. Достатъчно е само да си представи някой човек в мислите си и тогава погледът му изпраща на съответния човек всичко лошо, което той му пожелае.

— Аллах да е милостив към нас! Не дяволът, а лошите му очи го правят непобедим. Който се бие с него, все пак трябва да го погледне и тогава с него е свършено. Значи с този човек не бива да се влиза в открит бой, трябва да бъде убит из засада, като преди всичко се погрижим за това, погледът му да не попадне върху нас.

— Значи от нашия хубав план няма да излезе нищо? — попита Мурад.

— Няма, освен това някой от вас трябва да се осмели да се направи на джин[55]. Но никого не бих посъветвал да го прави, защото погледът на чужденеца ще попадне върху него и ще го обрече на гибел. Кой беше определен за това?

— Хумун.

— Не, не! — извика слугата страхливо. — Първо бях решен да го направя. Но сега нямам никакво желание да се предрешавам като призрака на старата майка. Животът ми е много по-скъп.

— Тогава сигурно ще се намери някой друг — каза агата. Но тъй като присъстващите отговориха отрицателно, той продължи:

— Значи няма? В такъв случай ще трябва да измислим нещо друго. Събрани сме всички и можем да го обсъдим.

— Няма какво толкова да се съвещаваме — обясни Баруд ал Амасат. — Желаем смъртта на тези хора и трябва да ги убием, без немецът да може да ни погледне. Това може да стане само ако нападнем него и хората му по време на сън.

— Съвсем правилно! — съгласи се Манах ал Барша. — Ще изчакаме, докато чужденците заспят, и ще ги нападнем, ако отровата за плъхове на моя брат дотогава не ги е убила.

— Отрова за плъхове ли? — попита мюбарекът. — Намерихте ли такава?

— Да. Уговорих се с Мурад, като му съобщавах за пристигането ви. Смяташе да я сложи в бърканите яйца, които вероятно са изяли.

— Е, тогава смъртта им е сигурна, в случай че не е сложил прекалено малко.

— О, цели три шепи сложих в яйцата — изръмжа Хабулам. — Това е достатъчно да убие десет души. Но на тези чудовища изобщо не им навреди.

— Изобщо ли? — учуди се мюбарекът. — Как така?

— Защото тези хора не ядоха яйцата! Гяурът с лошия поглед веднага забелязал, че ястието е отровено.

— Но това е невъзможно! — подскочи Манах.

— Невъзможно ли? Бих искал да знам дали за чужденеца въобще има нещо невъзможно! Представете си, той дойде при мен с тримата си придружители, за да ми донесе яйцата. По неговия любезно-подигравателен начин ми каза, че най-хубавата част от яденето се полагала на домакина и затова трябвало да изям яйцата.

— Вай!

— Освен това ефендито искаше да ги изям пред очите им. Дори отгоре беше наслагал умрели врабчета, на които преди това дал да опитат отровата.

— О, Аллах, така всичко е пропаднало!

— За съжаление! За нещастие Яник също е ял от тях и сигурно ще умре.

— За този човек не е жалко! — прекъсна го Хумун злорадо.

— Защото е твой враг ли? Помисли само на какво подозрение ме излага! За отровителство може да ме осъдят.

Агата разказа на учудените си слушатели целия случай, а после продължи:

— Бърканите яйца унищожиха всички врабчета, но трябва да ми докаже, че са били отровени!

— Смъртта на Яник ще докаже това.

— О, не! Кой знае какво е ял? Ще кажа, че самият аз съм ял от тях, но не са ми навредили ни най-малко.

— Дали чужденците ще ядат тази вечер още веднъж?

— Така си мисля. Най-малкото трябва да им предложим истинска вечеря, разбира се, без отрова. Не искам отново да се излагам на опасност, пак да ме видят като отровител и тогава сигурно ще ме разобличат. Не, трябва да бъдат добре и богато нахранени, сякаш са ми най-скъпи гости.

— Според мен добре ще постъпиш. Това гостоприемство ще заблуди враговете ни и ще разпръсне подозрението им. Вниманието им ще бъде приспано и тогава лесно ще се справим с тях. И така, нагости ги възможно най-пищно. Можеш да го направиш, защото това, което ще ти струва, е дреболия в сравнение с огромната полза, която извличаш и ще продължаваш да извличаш от нашия съюз.

— Огромна ли? Говориш така, сякаш сте ми донесли милиони. Но предимствата, които ми предлагате, са нищожни в сравнение с опасността, на която се подлагам като ваш съучастник.

— Охо!

— Помисли само за днешния случай! Ако убием тези чужденци, с мен е свършено. Цялото ми влияние няма да стигне, за да си спася живота! Вие ще си заминете и няма да ви хванат. Нямате родина и недвижим имот. Ако искам да се спася с бягство, ще загубя всичко, каквото притежавам.

— Извърши всичко умно! — измърмори мюбарекът. — От омразниците не бива да остане никаква следа.

— Те трябва да бъдат накълцани на дребни парченца и хвърлени в големия рибарник на Мурад, за храна на щуките — каза Суеф.

— А после аз ще ям щуките, нали? — попита агата, правейки жест на отвращение. — Само това ми остава!

— Не е необходимо. Ще продадеш рибите. Сега да побързаме да приключим всичко до разсъмване без шум, защото не бива да стреляме.

Последва дълго съвещание как е най-добре да ни нападнат и дали да ни удушат или пребият. Най-сетне враговете ни се споразумяха да се изкатерят по кулата със стълба, да вдигнат капака в отвора на стълбището и после внимателно да слязат до най-долния етаж, където ще спим ние.

— Негодниците сигурно са нащрек — подхвърли Баруд ал Амасат.

— Не вярвам — отвърна агата. — Защо ще пазят? Ще затворят вратите и прозорците и понеже не предполагат, че някой ще влезе в кулата отгоре, ще се чувстват съвсем сигурни. Впрочем преди това бихме могли да се убедим дали спят.

— По какъв начин? — осведоми се Манах ал Барша.

— Ще подслушваме край прозорците — обясни Мурад Хулам. — Твърдо съм убеден, че ще спят, защото на тъмно човек не може дълго да остане буден.

— Но нали си им дал лампа? — попита Манах.

— Да, но с толкова малко масло, че ще угасне още преди полунощ.

Старият мошеник нямаше представа, че се бяхме снабдили с масло от Яник.

— Не скърцат ли стъпалата на стълбището? — осведоми се Баруд ал Амасат.

— Не, каменни са. Някои може и да са се поразхлабили, но сигурно няма да предизвикат шум.

— Ще се получи голяма глупост, ако се изтърколим долу с гръм и трясък с все стъпалата.

— Не бива да се страхуваме от това. Впрочем ще вземем един фенер, за да осветим стълбището, преди да тръгнем по него.

— За да ни забележат негодниците ли?

— Не. Те са няколко етажа и светлината не може да проникне от единия през другия. Преди да стигнем до долния етаж ще оставим фенера и ще го вземем едва когато чужденците вече са мъртви.

— Доволен съм. Въпреки това начинанието не е лесно. Трябва да свършим работата си съвсем безшумно и в пълна тъмнина. Това е трудно.

— Вече не се страхувам — одобри Мурад неговия план. — Само трябва точно да се разберем и да си разпределим ролите, за да знае всеки какво ще прави.

— Мисля, че на всеки трябва да бъде казано кого да хване, за да не си пречим един на друг. А за немеца ще са необходими двама души.

— Ние ще го направим — каза Сандар. — Двамата с брат ми се заемаме с него.

— Добре — съгласи се агата. — Сега нека изберем най-силните измежду нас. За всеки от тях ни трябва по един човек. След аладжите най-силен е Хайдар. Нека той се справи с онзи, когото наричат Оско.

— Не — противопостави се Баруд ал Амасат. — Този Оско го искам за себе си. Аз съм този, когото той преследва, на мен иска да си отмъсти, затова ще издъхне в моите ръце.

— Иска да ти отмъсти ли? Защо?

— Защото преди известно време отвлякох дъщеря му и я продадох като робиня. На кого, не ви засяга.

— Такава шега, разбира се, не би се харесала на всеки баща!

— Оттогава Оско непрекъснато е по петите ми. Черногорец е. Преди бяхме много добри приятели.

— Сигурно те е обидил и ти за отмъщение си отвлякъл дъщеря му?

— Не, нищо не ми е направил. Дъщеря му Зеница беше голяма красавица. Главатарят на други наши побратими я видя и я поиска за жена. Тя го отхвърли. Тогава той се обърна към мен и ми предложи голяма сума. Какво бихте направили на мое място?

— Щяхме да си заслужим парите — изсмя се Мурад Хабулам.

— Съвсем правилно! Откраднах я, което ми беше лесно, защото като приятел на баща й тя ми се доверяваше, и я продадох на чужденеца. Той я отведе със себе си в Египет, където тя скоро отново беше отвлечена.

— От кого?

— Не можете да познаете. От този, който е виновен за всичко, дори и сега, а именно от мерзавеца на име Кара Бен Немзи ефенди.

— От този алеман?

— Да.

— Аллах да го прокълне!

— Вероятно желанието ти ще се изпълни още днес! Зеница обичаше сина на един нечувано богат търговец в Стамбул. Казва се Исла и се срещнал в Египет с немеца. Той открил Зеница, отвлякъл я и я предал на Исла, който заминал с нея за Истамбул, където се оженили. Само бих искал да знам как алеманът я е надушил.

— Пак благодарение на лошия си поглед — каза агата. — Той вижда и открива всичко. А мъжът, на когото ти продаде Зеница и от когото отново е била отвлечена, не си ли отмъсти?

— Искаше, но не успя, защото дяволът закриляше алемана. Да, дори един от неговите придружители успял по-късно да убие моя приятел. И ето че сега с Оско ме преследват. Черногорецът няма по-горещо желание от това да ми отмъсти.

— Ще му мине!

— И аз така мисля, затова се заемам с него. Нека Хайдар потърси другия, който се казва Омар.

Досега миридитът беше стоял на мястото си неподвижно и тихо със скръстени на гърдите ръце. Но ето че махна с ръка и спокойно каза:

— Този Омар изобщо не ме интересува.

— Така ли? — учуди се агата. — Тогава сигурно си си избрал някого другиго. Може би Хаджи Халеф? Смятах те за по-смел, отколкото се показваш сега.

— Вероятно ще кажеш, че нямам никаква смелост, като ти заявя, че не искам да се занимавам с нито един от тези хора. Тези думи на миридита отблъснаха всички от него.

— Да не искаш да кажеш, че изобщо няма да вземеш участие в боя срещу враговете ни? — попита Мурад ага възбудено.

— Да, това имах предвид.

— Но това е измяна спрямо нас и затова се надявам, че само се шегуваш.

— Говоря напълно сериозно.

Настъпи тишина и всички втренчиха изпитателни погледи в застиналото неподвижно лице на Хайдар. После Баруд ал Амасат започна:

— Ако наистина мислиш така, щеше да е по-добре, да не те бяхме познавали. Който не е с нас, е против нас. Ако не промениш намерението си, ще трябва да гледаме на теб като на наш враг.

— Не съм ваш враг — отвърна миридитът. — Няма да преча на начинанието ви, но няма и да ви помагам.

— Тази сутрин говореше друго.

— Оттогава мнението ми се промени.

— Значи няма да смяташ тези хора за наши общи врагове?

— О, напротив, те убиха моя брат. Но между тях и мен е сключено мютареке[56].

— Мютареке ли! Луд ли си! Съответстват ли тези думи на онова, което ни каза преди това при идването си?

— Не мисля, че има противоречие.

— Има, и то голямо. Сутринта ти се раздели с нас с твърдото намерение да убиеш чужденците или най-малкото поне този Кара Бен Немзи. Затова бяхме разочаровани, като дойде после и ни каза, че не си успял да изпълниш замисленото. А сега дори ни съобщаваш, че си сключил с тях примирие. Мислехме, че са ти се изплъзнали. Но според сегашните ти думи излиза, че си разговарял с тях!

— Наистина го направих.

— И действително ли сключи с тях сулхнаме[57]?

— Само временно.

Колкото по-спокойно отговаряше Хайдар, толкова повече се разпалваше Баруд ал Амасат. Той стана от мястото си, пристъпи към Хайдар и заповеднически му каза:

— Това не ти беше позволено!

— Защо? Кой би могъл да има нещо против?

— Ние, разбира се, ние! Ти си наш побратим и нямаш никакво право, нито позволение да вършиш подобно нещо без наше съгласие. Твоят договор е невалиден, защото е сключен без нас и срещу нас. Би трябвало да знаеш това!

Веждите на миридита се смръщиха. Погледът му искреше, но той все пак продължаваше да се владее и отвърна спокойно като преди:

— Да не би да смяташ, че можеш да ми заповядваш?

— Да, ние сме съзаклятници и никой от нас няма право да върши нищо против волята на другите. Затова трябва да ти кажа, че си действал много необмислено и лекомислено!

— Шейтан! — извика Хайдар вече гневно. — Ти се осмеляваш да ми кажеш това, ти, когото не познавам и за когото никога не съм чувал кой е, откъде идва и на кое място ще намери входа към ада? Само изречи още една такава обида и куршумът ми ще те запрати в бездната, в която живее Иблис[58]. Аз съм миридит, син на прославеното и храбро племе на арнаутите и няма да позволя да ме обиждаш. Щом се обръщаш към мен с такива думи, смятай, че си с единия крак в гроба. Само леко да те блъсна и ще паднеш вътре!

— Охо! Аз също съм въоръжен! — изсъска Баруд ал Амасат и сложи ръка върху дръжката на пистолета.

— Спрете! — извика мюбарекът. — Нима приятелите ще се разединят? Баруд ал Амасат, хубаво е, че се горещиш за нашите работи, но не бива да го правиш с обидни думи. Седни си на мястото! Хайдар ще ни каже по какъв начин е сключил примирие с тези хора. Баруд седна намръщен, а миридитът обясни:

— Дадох на алемана чакана си.

— Аллах! Това е свещен обичай, при който никога не можеш да се откажеш от споразумението. За колко време ще задържи той оръжието?

— Докато доброволно ми го върне.

— Ами то е направо за вечни времена!

— Ако той реши така, не мога да направя нищо.

— Не искам да те упреквам, защото все още не знам какви са били причините ти. Но не се сключва такъв мир с човек, срещу когото имаш кръвно отмъщение, без основателни подбуди. Значи ти дължиш много на този гяур, Аллах да го убие.

— Дължа му всичко, а именно живота си. Беше в ръцете му, но въпреки това той не ми го отне.

— Разкажи ни как стана това!

Миридитът им разправи за неуспешното си нападение, като предаде това толкова вярно, че поведението ми бе представено в най-добра светлина. Той завърши със забележката:

— Виждате, че не съм действал лекомислено. «Керем силахдан даха куветли дир» [59]. Досега винаги съм смятал тази поговорка за невярна, но вече съм на същото мнение. Брат ми сам е виновен за смъртта си. Въпреки това възнамерявах да отмъстя за него и като кръвен отмъстител се нахвърлих върху алемана така враждебно, че за да спаси живота си, трябваше да ме лиши от моя. Но той не го направи. Бях в ръцете му и въпреки това той не ме докосна! «Канън бедели кан» [60] гласи законът на отмъщението, но коранът заповядва: «Пощада за пощада!» На кого трябва да се подчиня: на корана на Пророка или на законите на грешните хора? Не пише ли в свещените книги «Благодарността води към небето»? Ефендито ми направи възможно най-голямото добро. Ако в замяна искам да го убия, ще си навлека завинаги гнева на Аллах. Затова му дадох чакана си. Това, че няма да вдигна ръка срещу него по тази причина, не бива да ви кара да мислите, че ще предприема враждебни действия срещу вас. Правете каквото искате! Няма да ви преча, но не искайте от мен да вземам участие в убийството на благодетеля си!

Хайдар говореше сериозно и много убедително. Думите му постигнаха в голяма степен необходимото въздействие. Другите се споглеждаха известно време мълчаливо. Не можеха да не му признаят правото, но въпреки това пощадата, която той ни даваше, им беше крайно неприятна.

— Шейтан бу аламаниси дерииле сачиле ют! (Дяволът да глътне този немец с кожата и костите!) — извика най-накрая мюбарекът. — Като че ли този човек във всичко успява и довежда всичко до добър край. Разчитах на теб. Признавам, че си имал малка причина да позволиш да използват доброто ти сърце, но не бива да отиваш прекалено далеч. Щом гяурът ти е подарил живота, разбирам защо сега не се решаваш да отнемеш неговия. Но защо искаш да пощадиш и останалите? На тях не дължиш нищо. Аладжите ще се заемат с алемана. Ти трябва да нападнеш Омар и не виждам причината, поради която не искаш да го направиш.

— Имам достатъчно основания. Каквото прави ефендито, той не го прави сам, а в съгласие със спътниците си. Аз не съм благодарен само на него, а и на останалите. Дори и да бях задължен само на него, не бива да посягам на никого от придружителите му, защото ще му причиня болка. Така повелява нашият стар обичай. Дойдох да ви кажа, че не можете да разчитате на мен за тази работа. Решил съм да не участвам и ще остана верен на това свое намерение.

— Помисли за последиците!

— Няма за какво да мисля.

— О, напротив! Все едно ли ти е дали ще загубиш приятелството ни?

— Това заплаха ли е? По-добре да не я беше изричал. Дал съм на немеца чакана си, тоест моята намус юзерине верилен сьос[61], и ще я удържа! Ако някой реши да ми попречи, ще си има работа с мен! Щом искате да превърнете приятелството си във вражда, то направете го в името на Аллаха, но не мислете, че ме е страх от вас. Възнамерявам и ще бъда напълно безучастен, но само докато не ме закачате. Това е всичко, което искам да ви кажа. Готов съм и вече мога да си тръгвам.

Хайдар се наведе и отмести сноповете, които затваряха изхода. Останалите разбраха, че той няма да позволи да го задържат, затова мюбарекът каза:

— Ако наистина искаш да си вървиш, преди това поне ни се закълни в брадата на Пророка, че няма да се грижиш за чужденците.

Правейки гневен жест, миридитът отговори:

— Това искане е обида! Дадох ви думата си и трябва да ми вярвате. Да не би ти да нямаш навика да спазваш твоята? Въпреки това ще положа клетвата, защото не искам да се разделям с вас с вражда. Доволен ли си?

— Да. Помисли какво наказание те очаква, ако ти хрумне да ни измамиш! Ние не търпим да се шегуват с нас.

Тези думи бяха изречени с тон, който предизвика гордостта на миридита. Той пристъпи съвсем близо до стареца и избухна:

— Ти се осмеляваш да кажеш това? Ти, цялото същество и държание на когото са просто една голяма лъжа? Кой си ти? Старият мюбарек, светецът! Не е ли лъжа? Ти беше и Бусра, сакатият. Не беше ли това измама? Откъде си и как е истинското ти име? Никой не знае и никой не може да каже. Дошъл си в тази страна като болест, като веба[62], Аллах да пази всички вярващи от нея. Ти се настани сред порутените зидове на развалините като шукран[63], като бендж[64], отровил всичко около себе си. Аз самият съм само един грешен човек, но не бих искал да се сравнявам с теб, а още по-малко ще ти позволя да ме обиждаш. Ако смяташ, че притежаваш сила, от която всички трябва да се страхуват, оставям на слабите хора да изпитват страх от теб. Достатъчна е само една дума, и с теб ще е свършено. Никога няма да изрека тази дума, освен ако не ме принудиш да го направя. Не забравяй това! А сега, лека нощ!

Хайдар махна снопите и изпълзя навън. По знак на Мурад Хулам, Хумун предпазливо го последва. Когато слугата след известно време се върна, съобщи, че миридитът наистина си е заминал.

— Аллах му е взел ума! — изръмжа Баруд ал Амасат. — Не можем повече да разчитаме на него.

— Не, повече не можем — съгласи се мюбарекът. — Но той не напразно ме заплаши. Ще се погрижа да не може да ни навреди.

— Да го убиеш ли искаш? — попита Манах ал Барша.

— Още не знам какво да направя! Но пак ни беше даден добър пример колко е наложително да премахнем от пътя си този ефенди и неговите спътници. Сега се пита кой от другите ще убие Омар.

— Аз ще се заема с него — каза Суеф, мнимият шивач.

— Добре! — отвърна мюбарекът. — Остава само дребният хаджия. За съжаление не мога да се включа, защото ръката ми е ранена.

— Дайте го на мен — каза Манах ал Барша. — Удоволствие ще бъде за мен да го погубя. Дребен е и изглежда слаб, но не е за подценяване. Този дребосък е смел като пантера и е сръчен като атмаджа. А чухме също, че бил и доста силен физически. Затова не бива да смятате, че е липса на смелост, като избирам него. А що се отнася до времето, когато ще ги нападнем, предлагам да не нарочваме точно определен час. Ще подслушваме от време на време и щом установим, че преследвачите ни са си легнали, преминаваме към действие.

— Такова е и моето мнение — заяви Мурад Хабулам. — Трябва да се подготвя и затова сега тръгвам. Хумун ще дойде с мен. Но от време на време ще го изпращам да пита дали можем да започваме.

Агата стана.

— Почакай още малко! — помоли мюбарекът. — Искам да те попитам за нещо по-маловажно.

[#1 Ястреб-чучулигар. — Бел. нем. изд.]

Трябваше да се измъквам. След като домакинът си тръгнеше, щеше да ми е много трудно да изляза от купата. Предполагах, че останалите щяха да чакат мълчаливо, а тогава щяха да чуят и шумоленето на сламата. В този момент обаче гласовете на говорещите звучаха толкова високо, че никой нямаше да може да долови шума от предпазливото ми оттегляне. Успях. А сега как да стигна до кулата? Наистина не беше далеч, но не носех нищо, с което да мога да се подпирам. Тогава вратата се отвори и Омар подаде глава, което той беше правил на всеки две-три минути. Забеляза ме и бързо дойде при мен, качи ме на гърба си и ме отнесе в кулата, където ме остави върху килима. Разказах им какво съм видял и чул. Халеф страшно се ядоса от чутото.

— Сихди — гневеше се той, — ще ида при негодниците в купата и на всеки ще пусна по един куршум в главата. Така ще се отървем от тях и ще можем да продължим пътя си в мир.

— Искаш да станеш убиец ли?

— Убиец? Какво говориш! Тези негодници са хищници, затова както убивам някой вонящ чакал или хиена, без да се упреквам за това, така мога да обезвредя и тези мерзавци. Това не е престъпление.

— Но в моите очи е. Ако мога да се отбранявам срещу враговете си по друг начин, то тогава е недопустимо да ги убивам. Често с хитрост се постига повече, отколкото със сила.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще позволя на враговете ни да се качат на кулата и ще се погрижа повече да не могат да слязат от нея.

— Тази идея не е лоша. Но щом ще се качат, то тогава ще могат и да се върнат по същия път.

— Дори и след като им вземем стълбата, когато вече са се озовали горе?

— Хм! Тогава ще слязат надолу по стълбището.

— Ще им преградим пътя. Трябват ни само чук и големи пирони, за да заковем капака на пода.

Яник предложи да донесе необходимите неща заедно с една голяма желязна скоба.

— Това е добре — продължих аз. — Тази скоба най-добре ще ни послужи. Така ще закрепим капака към горните стълби, че изобщо да не може да се отвори отвън. Тогава те няма да могат да слязат долу, а тъй като ще им вземем стълбата, ще трябва да останат там в дъждовното време до сутринта. Вероятно това малко ще поохлади предприемчивостта им.

— Сихди — каза Халеф, — планът ти ми помага да се примиря с изключителната ти доброта. Наистина мисълта да знаеш, че онези негодници са горе, където ще останат през цялата нощ, е много хубава, тъй като няма да могат да седнат, понеже от всички страни ще влиза дъжд. На пода сигурно ще се събере много вода. Горният кат[65] е направен като фенер без стъкла. Служел е само за това да осигурява добър изглед, а дъждът безпрепятствено влиза вътре. Тъй като вратата, водеща към чардака, сега е затворена, а и капакът е уплътнен, може би водата няма да потече надолу.

— О, напротив — намеси се Яник. — Има една малка дупка, която я отвежда през стената.

— Не можем ли да я запушим?

— Много лесно. Тук има достатъчно истопа[66].

— Чудесно! Тогава добре ще я затъкнем. Ах, убийците ще трябва да стоят горе във водата и да си навлекат подагра, ревматизъм и всички видове десет хиляди простудни заболявания. Иска ми се да стоят до рамене във водата и…

Халеф скочи и започна да се разхожда напред-назад. Беше го обладала някаква мисъл. После спря пред ратая, сложи ръка на рамото му и каза:

— Яник, добри и верни приятелю! Обичам те и ще те обичам сто пъти повече, ако намериш това, което ми трябва.

— Какво е то? — попита другият.

— Трябва ми един предмет, който едва ли може да се намери тук. Нямате тулумба[67], нали?

— Голяма нямаме, но бостан шърънгасъ[68] на две колелета имаме.

— Човече! Приятелю! Братко! Чудесен си! Смятах за абсолютно невъзможно да имате пръскачка!

— Миналата година агата нареди да я донесат от Юскюб, защото непрекъснато подпалваха купите му със сено и жито. Използваме я в градината.

— Колко вода събира?

— Малко повече от една голяма курна[69].

— Това е добре, но за какво ми е прекрасната бостан шърънгасъ, щом липсва главното.

— Какво имаш предвид?

— Кърба[70], възможно по-дълга кърба. Но сигурно тук няма такова нещо?

Дребничкият хаджия беше страшно въодушевен. Поставяше въпросите си така настойчиво, сякаш ставаше дума за най-голямото земно щастие.

— О, имаме кърба, но не за съхраняване на вода по време на път, а су боросу, какъвто се използва за гасене на пожари. Само се пита колко дълъг трябва да бъде.

— Толкова дълъг, че да стига до зъбците на кулата.

— Има такава дължина, дори сигурно е и по-дълъг.

— Яник, искам да те прегърна! Ела до сърцето ми! Ти си радостта на моето съществуване, блаженството на моя живот и щастието на дните ми! Значи има помпа, а също и маркуч. Това е прекрасно! Маркуч с необходимата ми дължина! Кой би повярвал, че тук, в Килисели, може да се намери такова нещо!

— Съвсем разбираемо е. Без този маркуч помпата нямаше да ни върши кой знае каква работа, защото щяхме да сме принудени да влачим водата отдалеч.

— Да не би да искаш да кажеш, че я носите от рибарника?

— Не, много е далеч. Точно зад кулата до този зид има един хавуз[71], който винаги е пълен. Помпата е вътре, а маркучът, естествено, води дотам, където гори.

— Хавуз, от който може да се напълни помпата! Дълбок ли е? Голям ли е? Има ли много вода в него?

— Не знам за какво ти е водата, но мисля, че ще е достатъчна за това, което си намислил.

— Мислиш ли? Наистина прекрасно! Думите ти са като капки роса, падащи върху линеещото поле. Словата ти струват повече от сто пиастъра, а ако бях бин кере бин сахиби[72], щеше да получиш дори хиляда. Значи не знаеш за какво ми е водата?

— Не.

— И дори не предполагаш?

— Не.

— Аллах да пази ума ти, който прилича на изстискан лимон. Обърни внимание, ефендито веднага ще се досети какво намерение имам. Нали, сихди?

Тъй като този въпрос беше отправен към мен, кимнах утвърдително с глава.

— И какво ще кажеш?

Очите на Халеф сияеха от вътрешно удоволствие. Мисълта го изпълваше с блаженство, че ще може да скрои номер на враговете ни. Затова беше доста разочарован, като му отговорих:

— Това е просто чоджуклук[73], нищо друго.

— Сихди, не бива да говориш така. Негодниците се качват на кулата, за да ни убият. Ти искаш да направиш така, че да не могат да слязат и да останат горе през цялата нощ. Е, добре, аз пък искам да добавя своето, за да не се чувстват там прекалено добре. Ще напълним най-горния етаж с вода. Наистина, той е открит, но стената е с височина до гърдите на човек и ще трябва да стоят в толкова дълбока вода. Или ти е жал за тях? Да не би да те вълнува това, че може да се простудят или да получат диш агръсъ[74]?

— Не, това не. Трябва да им се даде възможност да прекарат нощта възможно най-неприятно, но все пак не мога да одобря намерението ти.

— И все пак трябва да ги накажем!

— Съвсем правилно. Но така би могъл да ни навлечеш неприятности.

— Не, сихди. Ще направим приготовленията си така, че никой нищо няма да забележи. Какво ще кажете, Оско и Омар?

Двамата мъже бяха съгласни с него. Тримата се нахвърлиха върху мен с молби, докато волю-неволю трябваше да кажа да.

Яник излезе и след известно време се върна с навит на колело маркуч и едно въже. Другите се качиха заедно с него на кулата и скоро въпреки плющящия по капаците дъжд чух глухи удари от чук. Яник беше пъхнал чука и скобата в пояса си, а след като закрепиха маркуча, заковаха капака към стълбището така здраво, че никой не би могъл да влезе отгоре.

Щом се върнаха, Халеф доволно каза:

— Хубава работа свършихме, сихди. И ти самият не би могъл да го направиш по-добре.

— Е, как закрепихте маркуча?

— Така че да се спуска от външната страна на кулата и да може да се завинти за помпата долу.

— Но враговете, като слагат стълбата, ще го видят.

— Яник казва, че ще сложат стълбата откъм срещуположната страна, където дърветата няма да им пречат. Краят на маркуча води към вътрешността, така че водата да се стича по стената, без да вдига шум. Убийците ще трябва доста да търсят в тъмнината, докато го намерят. В другите стаи капаците на прозорците също са залостени и ми се иска, гостите на басейна скоро да дойдат.

— Ще мине доста време дотогава, защото Мурад Хабулам каза, че ще ни изпрати хубава вечеря.

— Да я донеса ли? — попита Яник.

— Да, направи го. Колкото по-скоро се наядем, толкова по-малко ще се наложи да чакаме. Но се преструвай, че наистина си ял от бърканите яйца и имаш болки. Гледай също да говориш с Анка! Може да ти каже нещо.

Яник тръгна, а ние тихо чакахме връщането му, тъй като нямахме нищо важно за обсъждане. Халеф се сви върху одеялото си, от време на време потриваше ръце, тихо се смееше и издаваше неразбираеми викове. Мислите му бяха заети изключително с накисването на враговете ни.

Яник се върна, но не беше сам. Носеше ни вечерята, придружаваше го Хумун, защото той не можеше сам да носи всичко. Ала слугата не влезе, а остана отвън, докато Яник взе от него товара, след което бързо се отдалечи.

Яденето беше отлично. Получихме огромна купа балък чорбасъ[75], по-добра от която не биха ни сервирали нито в Прага, нито във Виена. Понеже нямаше лъжици, ни дадоха чаши, с които си гребяхме супата и я пиехме. После следваше иблиг долмасъ[76], пълнен с тесто от брашно, смокини и очукани орехи. След това идваше ред на оглак кебабъ[77], което не беше чак толкова лошо, въпреки че често хората имат неоснователни предразсъдъци срещу козето месо. Към него имаше мазен пилаф със стафиди и бадеми. За десерт получихме плодове и сладкиши, които не докоснахме. От другите ястия също остана повече от половината. Ние нямаше нищо да вкусим, но Анка беше поръчала да ни кажат, че спокойно можем да ядем, понеже сама е приготвяла ястията и по време на готвенето никой не бе влизал при нея в кухнята.

— Агата в стаята си ли е? — попитах аз Яник.

— Да. Седи, пуши и гледа втренчено пред себе си. Наредил беше да ме извикат при него и ме попита какво ми е, защото правех страдалчески физиономии. Казах му, че съм ял айва[78], която сигурно е била зелена и ми причинява стомашни болки.

— Много умно си постъпил. Сега той сигурно си мисли, че нищо не знаеш за опита му да ни отрови, и няма да сметне за необходимо да се преструва пред теб.

— Правилно, ефенди. Мурад Хабулам ага наистина не се преструваше. Той открито изрази пред мен гнева си срещу вас и искаше да узнае всичко, което правите. Казах му, че те боли крака и не можеш да ходиш, а умората ви е толкова голяма, че сигурно скоро ще легнете да спите. Затова той ми заповяда веднага след вечерята да ви приготвя постелите. А после моментално трябвало да отивам да спя. Колкото по-навреме сте си легнели, толкова по-рано сте щели да станете, а аз трябвало да съм се наспал, за да мога да ви прислужвам.

— Много умно го е измислил! Ти къде спиш обикновено?

— С Хумун и останалите слуги.

— Това е много неприятно! Така не можеш да излезеш незабелязано, а ние имаме нужда от теб.

— О, що се отнася до това, ефенди, не се тревожи. От днес нататък никой не иска да спи с мен, а по заповед на агата Хумун ми изнесе едно легло под покрива. Но ако искаш, ще се престоря, че отивам да спя, а ще дойда тук в кулата. Понеже ще е заключено, ще почукам.

— Но не както обикновено с върховете на пръстите. Това би могъл да направи и някой друг. Почукай на капака на задния прозорец, и то с юмрук, първо веднъж, после два пъти, а накрая три. Така ще знаем, че си ти, и ще отворим. Кажи този знак и на твоята Анка! Не се знае какво може да се случи по време на отсъствието ти при Мурад Хабулам. Нека тя да следи и ако е необходимо, да ни извести.

Яник изнесе съдовете от вечерята и ни донесе още няколко одеяла за постелите. След като той отново излезе, изгасихме светлината. Наистина капаците на прозорците и вратата бяха залостени, но имаха толкова много пролуки, та отвън лесно можеше да се види, че вече нямаме осветление.

След около два часа Яник се върна. Даде уговорения знак и ние го пуснахме да влезе.

— Закъснях — прошепна той, — защото ми хрумна да подслушам агата. Всички трябваше да отиват да си лягат, а после той се промъкна с Хумун до купата. Двамата веднага влязоха вътре.

— Сега вече знаем какво следва. Ще мислят, че спим, и скоро можем да очакваме качването им на кулата.

— Ще видим — каза Халеф и бързо се качи с другите нагоре по стълбите.

Все още продължаваше да вали, като така силно плющеше, че крачките на ходещите вън хора нямаше да могат да бъдат чути.

Седях сам в най-долната стая. След известно време четиримата мъже слязоха при мен и Халеф съобщи:

— Сихди, враговете са горе. Току-що се качи и последният. Бяха седем души.

— В купата бяха девет. Миридитът си тръгна, а мюбарекът сигурно е останал заради нараняването си.

— Така е. Сега ще махнем стълбата и ще пуснем градинската помпа.

— Наметнете се с одеялата, иначе ще се измокрите до кости. Те го сториха и с най-голяма бързина дръпнаха резето на вратата и излязоха. Изправих се, подпирайки се на стената, и отворих гледащия назад прозорец. Вън беше тъмно, но въпреки мрака и силния дъжд скоро забелязах четиримата мъже, които се бяха заели с работата си близо до прозореца. После долових равномерното скърцане на ръчката на помпата. Те бяха завинтили маркуча и изпомпваха с всички сили водата нагоре. Резервоарът за вода беше пред прозореца ми. От време на време се чуваха заповедите на Халеф. Въпреки проливния дъжд дребосъкът беше в превъзходно настроение.

Горе всичко беше тихо. Вероятно престъпниците върху кулата не можеха да си обяснят откъде идва водата, но внимаваха да не издадат присъствието си. Сигурно полагаха големи усилия да отворят капака над стълбището. Ако това им се удадеше, щяха да слязат долу, затова се приготвих да ги посрещна с револвера си. Но колкото и напрегнато да се ослушвах, не се чуваше нищо. Значи Халеф здраво беше заковал капака.

Измина доста време, сигурно повече от час, когато четиримата отново се върнаха при мен.

— Готови сме, сихди! — съобщи Халеф с голямо задоволство. — Помпахме с всички сили. Мокри сме до кости. Разрешаваш ли да запалим лампата?

— Да, по-добре е да е светло.

Той наля маслото и запали лампата. После те се качиха до стаята, над която враговете ни стояха във водата. Отвориха един от капаците на прозорците и чух гласа на Халеф:

— Аллах селямет вер, ефендилерим! (Аллах ви поздравява, господа!) Искате да си поемете глътка чист въздух от непоносимата горещина на деня ли? Нашият ефенди пита дали да ви изпрати неговия дюрбюн[79], за да можете по-добре да наблюдавате дъжда.

Не чух отговор. Изглежда, подиграните мъже си мълчаха.

— Защо всъщност се къпете толкова нависоко през нощта? — продължи Халеф. — Това местен обичай ли е? На мен щеше да ми е неприятно, ако водата не е с необходимата температура. Но не е учтиво хората да бъдат подслушвани в банята, затова възпитано се оттегляме. Вероятно до разсъмване ще сте готови! Тогава аз, вашият най-покорен слуга, ще си позволя да се осведомя за височайшето ви здраве.

Той слезе долу с другите и се изсмя:

— Сихди, хубавичко се хванаха в клопката и никой не смее да обели нито дума. Струваше ми се, че чувам как зъбите им тракат.

Сега можем хубаво да се наспим, защото никой няма да ни попречи.

— Да, спете спокойно — каза Яник. — Уморени сте от ездата, а аз съм още бодър. Ще пазя, а ако се наложи, веднага ще ви събудя. Но няма от какво да се страхуваме. Най-много водата да проникне през пода и да потече към нас. Ала и това не е опасно.

Той имаше право и тъй като можехме да се осланяме на него, легнахме да спим.