През страната на скипетарите

Трета глава Неуязвими

Като се събудих и отворих кепенците на прозореца, ме заля ярка дневна светлина. Часовникът ми показваше, че съм спал два часа и половина. Халеф вече беше станал. Намерих го в обора. Той с такова усърдие чистеше жребеца, че не забеляза появата ми. Когато все пак ме видя, попита:

— Станал ли се вече? В къщата всички все още спят. Но е добре, че вече си буден, защото трябва да се приготвиш.

— Така ли? За какво? —- осведомих се аз, въпреки че много добре знаех какво има предвид.

— Трябва да идеш в аптеката.

— Има още време.

— Не, сихди. Правенето на такива куршуми трае дълго.

— Откъде знаеш?

— Не съм толкова глупав, че да не мога да се сетя, сихди.

— Е, може и да си прав, защото ще трябва да сваря и листата. Но не знам къде е аптеката, а в града все още никой не се е събудил, за да ми покаже къщата.

— Следотърсач като теб би трябвало да може да намери и една аптека.

— Ще се опитам.

Отворих портата и излязох навън. Казах си, че аптеката едва ли ще е свряна в някой ъгъл. Сигурно до нея се стига бързо и се намира в центъра на града, а аз се намирах тъкмо там.

Като оглеждах къщите една след друга, забелязах стара порутина. На два вероятно вече разхлабени пирона висеше дълга, изкривена от вятъра дъска, чийто надпис за щастие все още ясно се виждаше.

«Табиб ве еджнеби хаджи доктор Юмер»

Това беше написано с бели букви върху зелен фон и означава:

«Поклонникът от Мека Юмер, лекар по медицина и продавач на лекарствени изделия». Значи този хаджия беше лекар, който или наистина притежаваше докторската титла, или си я бе присвоил.

Вратата беше затворена, но един по-силен удар с ръка щеше да ми даде възможност веднага да вляза. Звънче, каквото в родината ми на такива места обикновено имаше, тук не се виждаше, но на двата края на едно въже висяха два дървени капака, и то на такава височина, че можеха да бъдат достигнати от възрастен човек. Предполагайки, че това би трябвало да представлява домашната камбанка, хванах капаците и ги ударих един в друг. Наистина те издадоха някакъв шум, който би могъл да събуди спящ човек.

Наложи се дълго време да тропам, докато ме чуят. Над мен се отвори капакът на един прозорец, но само отчасти, защото дъските вече се бяха разпаднали. После се появи следното изображение: плешиво теме с цвят на слонова кост, прорязано от напречни бръчки чело, две малки сънливи очи, нос, подобен на чучура на голяма, кафява, глинена кана за кафе, каквато при нас може да се види на село, широка уста без устни, извита брадичка, която не беше по-широка от носа, и накрая от устата му се отрони:

— Ким дир? (Кой е?)

— Хаста (Пациент) — отговорих аз.

— Не асъл хасталък? (Каква болест?)

— Мидем кърък (Стомахът ми е пробит) — обясних аз направо.

— Шимди, шимди! (Веднага, веднага!) — извика господин «докторът» с глас, по който се познаваше, че досега не бе имал подобен случай.

Главата бързо се отдръпна назад, а върху лицето ми — понеже нахално продължавах да гледам нагоре — се посипаха частици от дървения капак. Все пак запазих присъствие на духа и отскочих настрана едва когато дъските вече бяха паднали на земята.

След около минута чух зад вратата шум като от приближаващо земетресение. Няколко котки изпищяха, разлая се едно куче, раздрънчаха се съдове, чу се крясък на неописуем, чудноват женски глас, после във вратата се блъсна нещо, което се оказа самият лекар, защото тя веднага се отвори и ученият господин ме покани с дълбок поклон да се приближа.

Но какво същество видях пред себе си само! Ако сложеха този «лекар и аптекар» в някой от бостаните в родината ми, така щеше да изплаши всички конопарчета, щиглеци, скатии и врабчета, че веднага щяха да отлетят за Африка и никога вече нямаше да се върнат обратно.

Отблизо лицето му изглеждаше още по-допотопно старо, отколкото преди. Беше толкова сбръчкан, че по лицето му не се виждаше дори и едно гладко петънце. Халатът му приличаше на риза, която, макар да се спускаше от раменете до глезените, покриваше едва наполовина голотата му, защото по нея имаше множество дупки и разцепени места. На единия си крак беше обул стар, смачкан пантоф от червена кожа, а на другия — черен филцов ботуш за езда. Но, изглежда, и филцът беше зажаднял за въздух, защото осигуряваше безпрепятствен поглед на пръстите на краката към всички посоки на турската империя. Плешивото си теме бе покрил със стар женски фес, поради бързината, с която искаше да спаси пробития ми стомах.

— Приближи се, ефенди! — каза той. — Влез в бедната фабрика за здраве на твоя незначителен слуга. Радвам се, че тъкмо твоя пробит стомах трябва да излекувам.

— Така ли? Познаваш ли ме?

— Много добре. Ти си говорил на целебния извор с Нохуда, интимната приятелка на моето «заведение», и с Небатия, която ни носи билки, а те ми разказаха за теб. После те видях по време на съдебния процес. Светът е изпълнен с благодарност към теб, а сърцето ми ти пее хвалебствени химни. Плача с горчиви сълзи, че при мен те води болестта. Но аз съм изучил всички ики бин бир илач[11] и ще те избавя от страданието ти. Досега никой не си е тръгвал оттук, без да намери при мен помощ и спасение. Затова спокойно можеш да ми се довериш.

Това звучеше многообещаващо. Юмер изглеждаше така, сякаш не само беше изучил тези две хиляди и едно лекарства, но и ги беше изгълтал и сега страда от въздействието им. И в случай, че се разболея, трябваше да се доверя на този човек! Затова казах:

— Прощавай, о, шифа гюнеши[12], но няма да се възползвам от услугите ти. Аз самият съм хекимбашия, главен лекар в моята страна, и познавам тялото си. То се нуждае от съвсем други лекарства, отколкото телата на тукашните хора. Дошъл съм само да взема цяровете, които ми трябват.

— Вай аджънаджак! (О, колко жалко!) — извика той. — Можех да прегледам цепнатината на стомаха ти и точно да я измеря. Имам мидемелхеми[13], който щях да намажа на единия край на кърпата на тюрбана. Щом сложа кърпата с мехлема върху дупката, след няколко часа зараства.

— Сигурно мехлемът ти е като моя, защото той действа също толкова бързо. Но ми позволи сам да си го приготвя.

— Да бъде както желаеш. Влез в стаята за чудотворни мехлеми и си избери каквото сърцето ти поиска.

Той отвори една странична врата и ме пусна да вляза. Щастливият притежател на аптеката гордо пристъпи след мен. Това, което видях, ме изпълни с онова особено душевно настроение, което обикновено се характеризира с думите «побиват ме тръпки от страх».

Намирах се в помещение, подходящо по-скоро за кокошарник, отколкото за аптека. Ударих си главата в тавана. Подът беше самата майка земя, а стените се състояха от груби дъски, кората от които не беше обелена. На пирони бяха окачени една до друга цели редици малки торбички. От средата на тавана се спускаше едно въже, на което се люлееше огромна помпичка за клизми. Върху една дъска бяха наредени множество ножици с най-причудливи форми, стари вендузи, бръснарски легени и клещи за зъби с дебели по един цол челюсти. По пода се търкаляха всякакви цели и счупени съдове, а миризмата, която се разнасяше наоколо, беше направо неописуема.

— Ето! — каза той. — Това е моята лечебница. Сега ми кажи от какво приготвяш твоя мехлем.

Аптекарят се приближи към мен и напрегнато ме гледаше в лицето. Явно се радваше, че ще може да изкопчи тайната на рецептата ми.

— Имаш ли в някоя от тези торбички садар? — попитах го аз.

— Имам садар. Истиляхи фениси ЛОТОС комар (Науката го нарича лотос.).

Този истински доктор и хеким искаше да ми покаже, че знае латинското наименование на растението. Но тъй като то за съжаление вече беше остаряло, аз му отвърнах:

— Хакики истилахи фениси celtis australis комар. (Истинската наука го нарича celtis australis.)

Доктор Юмер широко отвори уста, погледна ме учудено и попита:

— Нима има две различни науки?

— О, дори повече от сто.

— Аллах! Аз знам само една. Колко садар искаш, ефенди?

— Една голяма шепа.

— Добре! Ще ти я дам в една кесия. Какво друго желаеш, ефенди?

На пода се търкаляше една хартия. Изглеждаше така, сякаш е взета от улицата. Той я вдигна, уви я на фуния, навлажни края с език, за да може да се залепи, и сложи в нея една шепа celtis australis. Тъй като щях да използвам лекарството външно, не протестирах срещу това непринудено държание на аптекаря.

— Имаш ли алкали? — попитах аз.

Юмер разтегли уста в самодоволна усмивка и се осведоми:

— От кой искаш?

— Все ми е едно.

— Ефенди, научих, че родината ти се намира на запад. Имам много хубав алкал оттам, ако искаш, можеш да го получиш.

— Как го наричаш?

— Шавел сую.

— Покажи ми го!

Наистина, както и предполагах, той извади шишенце, на което пишеше: «Eau de Javelle, fabrique de Charles Gautier, Paris».

— Как се сдоби с този алкал? — осведомих се аз.

— Купих няколко шишенца от един Commis voyageur[14], който беше при мен. Идваше от столицата на Франза, която се казваше Прага. Искаш ли още нещо, ефенди?

— Имаш ли живак?

— Да. Използвам го за пълнене на барометрите и термометрите, които правя.

— Така ли? Сам ли ги приготвяш?

— Да. Не ми ли вярваш?

— О, напротив! Който е изучил толкова много лекарства, може всичко!

— Нали? Да, ти си разумен и високообразован човек. Скоро получих голямо количество от Салоники. Колко живак искаш, ефенди?

— Около половин ока. Имаш ли толкова?

— Дори повече.

— Почакай тогава! Искам първо да видя дали имаш и още нещо, което ми трябва.

— Какво е то?

— Кюл куршуни. (Бисмут.) Наистина това е много рядък метал. Дали го имаш?

— Нямам кюл куршуни, но имам кюл калаи (също бисмут), който използвам, като правя белило.

— И това става. Ако имаш една викие от него, ми дай и две викии живак.

Аптекарят коленичи на земята и започна да рови из старите съдове.

— Какво търсиш? — попитах го аз.

— Шише, за да ти напълня живака. А, ето едно.

[#2 Пътуващ търговец. — Бел. нем. изд.]

Той стана и ми подаде бутилката. Тя беше толкова голяма, че сигурно щеше да събере целия му запас от живак, та и още толкова. Вдигнах го срещу светлината, огледах съдържанието му и казах:

— Но вътре все още има стар лак!

— Какво пречи? Ще го измия с вода!

Той се отдалечи с шишето, а аз не се възпротивих на намерението му. След известно време той се върна с почервеняло от напрежение лице.

— Ефенди — оплака се той. — Шишето е омагьосано. Лакът не иска да излезе.

— Така си и знаех. Може да бъде отстранен само с терпентиново масло, защото лакът не поема вода.

— Трябваше да ми го кажеш предварително!

— О, не. Щеше да се обидиш.

— Защо?

— Един аптекар би трябвало да го знае. Впрочем тези неща са известни и на хора, които не са учили непременно химия. Ако ти бях обърнал внимание върху това, щеше да е неучтиво, защото щеше да прозвучи така, сякаш не ти вярвам, че си изучил две хиляди и едно лекарства.

— Ти си много учтив човек. Затова ще ти дам безплатно и лака. Ще изсипя живака върху него. Но къде ми е везната? Ах да, в двора е, защото вчера теглих с нея зайчетата, които ще изядем днес.

О, ужас! Аптекарска везна, върху която се теглят заклани зайци. Като я донесе, видях, че собственоръчно беше издялкал опорната ос на везната от дърво. За показалец служеше парче тел, което се движеше между двата зъба на една вилица за ядене. Блюда бяха една кръгла дървена кутия и капака й. Въпреки това обаче чудноватият уред бе приведен в задоволително равновесие.

На тази везна той измери исканите от мен неща. Бях доволен от цената, която доктор Юмер ми определи, още повече че бисмутът бе на добре оформени кристални ромбоиди.

След като купих и олово, излязох от странния «магазин за здраве» и получих от аптекаря най-добри пожелания за благополучие по пътя.

Отправих се към добрата Небатия, която вече беше станала и с радост ме посрещна. Тя ми показа царя на белия трън, когото разгледах вече по-добре на дневната светлина. Искаше да ми го подари, но аз не го приех. Благодарих на Небатия за предупреждението и й обясних колко важно ще бъде то за мен. Като й казах, че с това тя дори е станала спасителка на живота ми, тя беше направо възхитена. Добрата жена си беше извоювала моята съпричастност и още предишния ден ми бе хрумнало как бих могъл да облекча бъдещето й. Споделих с нея тези мисли.

Парите, които бях намерил у Манах ал Барша, Баруд ал Амасат и тъмничаря още бяха у мен. Всъщност трябваше да ги предам на някого. Но на кого? На порядъчните власти на Остромджа ли? Ами! На по-висшите инстанции? Лично нямаше да мога да го сторя, защото нямах време за това. Да изпратя куриер? Човекът сигурно щеше да потрие ръце от удоволствие. Пък и тримата, от които ги бях взел, избягаха. Лудост би било да им ги върна. Значи не можех да направя нищо по-добро от това, да ги подаря на нуждаещи се, бедни хора. Към тях на първо място спадаше Небатия.

Разбира се, не можех да й кажа откъде съм взел парите, защото сигурно щеше да се изплаши. А освен това не смятах да й давам цялата сума, защото бях сигурен, че щях да попадна на още други нуждаещи се, а и знаех, че определената за жената част щеше да й стигне, за да се избави от мизерията. Като й дадох парите на четири очи, билкарката занемя от радостно учудване. Не искаше да повярва, че толкова пари могат да бъдат нейни, защото за нея това беше цяло богатство. Сълзите на радост се стичаха по лицето й, а аз направо трябваше да се спасявам от потока благодарствени думи.

Междувременно Халеф ме беше чакал с нетърпение. Стоеше пред портата на хана и отдалеч ми извика:

— Най-сетне, най-сетне, сихди! Толкова бързаме, а ти се бавиш! Какво е положението с фокуса?

— Много добро. Ханджията Байро събуди ли се вече?

— Всички вече станаха.

— Трябва ми печката. Трябва да сваря и разтопя някои неща.

— Ще стоя при теб и ще ми обясниш всичко, за да мога и аз да го правя.

— Не, скъпи, не става с подражание. Необходими са и някои знания, които на теб ти липсват, а дори и сведущият човек при най-малко невнимание би могъл да направи грешка, която да му струва живота или живота на някой друг. Затова никога няма да ти кажа четирите съставки, нито пък съотношението им в сместа. Кажи на Оско да ми донесе калъпа си за куршуми, той е с калибъра на тукашните пушки.

Приготовленията ни отнеха половин час. Сварих листата от садар в разредена Eau de javelle и прецедих отварата през една стара ленена кърпа. От наличния метал се получиха осем куршума, които напълно приличаха на истински оловни куршуми. Освен това отляхме и много оловни куршуми и леко ги белязахме с върха на ножа. Нямаше защо да се страхувам от предателство, защото бяха посветени само Халеф, Оско и Омар, а тези тримата вече неведнъж ми бяха доказвали дискретността си.

Направихме всичко тъкмо навреме, защото, като се върнах, тъкмо идваше адвокатът с още няколко мъже от съда. Щом адвокатът ме забеляза, дойде при мен, дръпна ме настрана и каза:

— Ефенди, досещаш ли се защо идвам?

— Искаш да ми съобщиш какво е положението с коджабашията.

— О, не! Искам да те попитам дали си поискал позволението от Хаджи Халеф. някой да стреля в главата му.

— Толкова много ли те вълнува това?

— Да, защото е невероятно. Той изяде ли днес вече поредната сура от корана?

— Питай го сам!

— Предпочитам да не питам Хаджи Халеф, защото би могъл да се обиди. Нали знаеш ножа му! А с камшика е още по-сръчен и щедър!

— Да, той е смел дребен човек.

— Е, кажи ми: пита ли го?

— Да, преди да си легнем да спим.

— И какво ти отговори Хаджи Халеф?

— Хм! Изглежда, няма да откаже.

— Би било прекрасно! Кога можем да проведем изпитанието?

— Имай търпение! Не става толкова бързо, колкото ти се иска. Моят закрилник си има своите странности. Впрочем вчера не ти казах всичко. Всички ние — а именно тримата ми придружители и аз — имаме същото качество и не се страхуваме от куршуми.

— Какво? И ти ли?

— Както ти казах.

— И ти ли ядеш сури от корана?

— Не разпитвай толкова много! Такива тайни човек, разбира се, не обича да издава.

— Значи можем да стреляме по когото искаме от вас?

— Да, ако ви е омръзнал животът.

— Как така? — учуди се адвокатът. — Все още не чувствам да ми е омръзнал.

— Тогава внимавай и не стреляй по никого от нас, без преди това да си помолил за разрешение.

— Но защо, ефенди?

— Като дадем позволение за това, можете да го направите, без вреда за самите вас. Но който се опита да стреля коварно, куршумът му се връща към него, и то точно към онова място от тялото му, в което се е целил по някой от нас.

— Значи, ако се прицеля в главата на Хаджи Халеф или в твоята, куршумът ми ще улучи моята собствена глава?

— Точно така. Искаш ли да опиташ?

— Не, ефенди, благодаря! А защо тъкмо така сте го измислили, а не другояче?

— Съобразителността ти лесно би могла да ти го подскаже: заради евентуалните врагове. За да ги накажем, не е достатъчно само това, че куршумите няма да ни навредят, но и те самите трябва да бъдат улучени от тях, както са искали да направят с нас. Това е старият закон на справедливото и заслужено възмездие.

— Евет гьоз ичюн гьоз, диш ичюн диш. (Око за око, зъб за зъб.) Не бих искал да съм ви враг. Кога тръгвате оттук?

— Ти май се радваш на заминаването ни?

— Не. Предпочитам завинаги да останете тук. Все пак ти ни донесе голяма промяна.

— Но за добро!

— Да, и затова сме ти благодарни, макар че е по-добре да оставим всичко така, както го е решил Аллах.

— Нима е искал Аллах мюбарекът да ви мами и коджабашията да освободи вашите затворници?

— Сигурно не, ефенди.

— Как е коджабашията?

— Затворен е на сигурно място — увери ме адвокатът.

— Надявам се, че няма да предприемеш нещо, което да му даде възможност да избегне справедливото наказание.

— Как може да мислиш така за мен! Аз съм верен служител на падишаха и винаги изпълнявам дълга си. Затова би могъл да ми направиш услугата да се застъпиш пред Хаджи Халеф за мен.

— Добре, ще му напомня.

— А ще позволиш ли да доведа и други хора?

— Нямам нищо против — отвърнах аз.

— Скоро ще се върна. Трябва да кажа на Тома, който сигурно ще иска да види това.

— Кой е Тома?

— Това е човекът, който изпълнява нашите поръчки и е куриер между Остромджа и Радова.

— Честен човек ли е?

— Много. Щом ти вчера си тръгна, той много те хвали. Разказах му, че Хаджи Халеф яде сури от корана и вследствие на това е неуязвим от куршум. Той също искаше да го види. Мога ли да го доведа?

— Доведи го!

Адвокатът бързо се отдалечи.

Мислите на тези хора можеха да бъдат прочетени толкова лесно! У човек веднага възниква подозрението, че този доблестен куриер сигурно е получил поръчение от двамата аладжи да ни наблюдава и после да им даде сведения. Скоро забелязахме резултата от усилията на адвоката. Насъбраха се много хора, от чиито изпълнени с възхищение погледи ни спасяваше само това, че стояхме вътре в стаята. Там ни намери и адвокатът, придружаван от един кривокрак човек, когото той представи с думите:

— Ефенди, това е куриерът Тома, за когото ти разказах. Погледнах изпитателно мъжа и го попитах:

— Значи ти ходиш между Остромджа и Радова?

— Да, ефенди — отвърна той, — но не ходя, а яздя.

— Кога тръгваш пак?

— Вдругиден.

— Чак тогава ли?

Тома потвърди, а аз обясних:

— Това е добре за теб.

— Защо?

— Защото днес този път можеше да е опасен за теб. Ако смяташе да потегляш днес, щях да те предупредя.

— Но ти самият май смяташ да тръгнеш на път? Досега Тома ме бе гледал открито и честно, а при този въпрос погледът му стана остър и пронизващ.

— Наистина — отвърнах му аз привидно непринудено.

— Кога, ефенди?

— Точно по обяд. Човек не бива да язди през непознати гори нощем, още повече пък, ако наблизо са аладжите. Познаваш ли ги?

Той кратко отрече.

— Но си чувал за тях? — продължих да питам аз.

— Малко. Адвокатът ми каза, че щели да те нападнат.

— Ако двамата братя са достатъчно умни, няма да ме закачат, защото не обичам да се шегуват с мен.

— Да, чух вече, ефенди — усмихна се Тома дяволито. — Теб и хората ти не ви лови куршум.

— О, това не е всичко!

— Да, дори куршумът се връща обратно към този, който го е изстрелял.

В погледа му проблесна лукавство, сякаш искаше да ми каже:

«Слушай, ти не си вчерашен, но аз съм още по-малко, хайде да не се правим на интересни.» По-умен беше от адвоката. Той сигурно също бе забелязал усмивката му и правилно я беше изтълкувал, защото го попита:

— Май не ти се вярва, а, Тома?

— О, щом сам ефендито го казва, трябва да му се вярва!

— Същото те съветвам и аз. Би било обида да се съмняваш в това. Ти винаги си бил учтив човек.

— Да, Аллах ми е свидетел. Затова мисля, че и ефендито трябва да е учтив и да ни докаже, че е неуязвим.

Халеф наблюдаваше и него, и мен. Беше му станало навик, щом говорим с някого, да чете по лицето ми какво мисля за този човек. Беше разбрал, че не се отнасям приятелски с куриера, защото сложи ръката си върху дръжката на камшика и каза:

— Тома, ти да не би да искаш да учиш на учтивост нашия прочут ефенди? Ако смяташ, че можеш да го направиш, готов съм с камшика да изпиша върху гърба ти всички параграфи на учтивостта. Ние сме привърженици на Пророка и верни поданици на падишаха и няма да понесем нищо обидно от някой си на име Тома. Така може да се нарича само един неверник, на когото е разрешено да яде само корите от дините на мюсюлманите. Впрочем ще ви докажем, че не ви лъжем, и ще видите знамения и чудеса, пред които ще си затворите човките. Няма ли да започваме, сихди?

— Да, Халеф, щом желаеш.

— Искам. Хайде да излезем на двора!

Като излязохме, дворът беше пълен с хора, очакващи с любопитство чудото, обещано им от адвоката. Намиращите се наблизо хора ни гледаха с широко отворени очи, а тези, които бяха по-надалеч, протягаха вратове, за да видят всяко от движенията ни. Малкият хаджия извади камшика и с няколко удара наляво и надясно освободи пространство, в края на което имаше малък навес.

— Ще ми дадеш ли патроните, сихди? — попита ме той тихо.

— Не. Искам да съм съвсем сигурен, че няма да се случи някакво произшествие. Първо ще вземем истински оловен куршум. Ти говори с хората. Притежаваш по-голям ораторски талант от мен.

Той беше поласкан от похвалата. Изпъна се и гласът му прозвуча високо:

— Мъже на Остромджа, сега ще имате незаслуженото щастие да видите четирима храбри мъже, през чиито тела не може да премине вражески куршум. Отворете очи и напрегнете мозъците си, за да не изпуснете нещо от чудото и да можете да го разказвате на децата си, на техните деца и на децата на внуците на най-далечните си правнуци, ако сте живи дотогава. Спазвайте добър ред и не вдигайте шум, за да не се случи нещо нередно, и ми изпратете мъжа, когото смятате за най-добрия стрелец, заедно с пушката му.

Разнесе се полугласно шушукане. Търсеше се подходящ човек и накрая напред излезе един мъж с оръжието си в ръка. Не виждах никой друг да е въоръжен с пушка.

— Заредено ли е оръжието ти? — попитах го аз.

— Да — увери ме той.

— Имаш ли и други куршуми?

— Не, ефенди.

— Нищо, ще ти дам от моите. Но преди това трябва да ни покажеш, че си добър стрелец. Виждаш ли новата дъска, закована на навеса? В нея има един чеп. Опитай се да го улучиш!

Мъжът отстъпи назад, вдигна пушката и стреля. Много от присъстващите провериха попадението и установиха, че не е улучил целта само на един палец разстояние.

— Не успя съвсем — казах аз. — Опитай още веднъж. Дадох му един от новоизлетите оловни куршуми, а Оско му предложи барут. Вторият изстрел беше по-добър: мъжът се беше прицелил по-внимателно. Дадох му четири куршума от моята сплав, а тайно мушнах един оловен в дясната ръка на Халеф и казах:

— Сега се опитай да улучиш дупката, която току-що направи в дъската. Но преди това покажи на хората куршумите, за да са убедени, че наистина зареждаш.

Куршумите тръгнаха от ръка на ръка, което отне известно време, защото всеки ги разглеждаше и опипваше. Щом му ги върнаха обратно, той зареди пушката си.

— Приближи се! — заповядах му аз и го избутах към целта. — Сега можеш да стреляш.

Казвайки това, застанах пред дъската. Той свали вдигнатото оръжие.

— Ефенди — отвърна той, — как бих могъл да улуча дъската? Препречил си ми пътя!

— Няма значение.

— Гърдите ти са точно пред целта ми.

— Стреляй през тях!

— О, Кара Бен Немзи ефенди, нали ще умреш!

— Няма. Искам да ви докажа, че куршумът няма да може да ме улучи.

Той вдигна ръка към главата си и стеснително се почеса зад ухото.

— Тъкмо затова! — каза той. — Много е опасно за мен.

— Защо?

Куршумът ще рикошира в теб и ще се върне към моите гърди.

— Не се притеснявай! Ще го хвана с ръка и ще го задържа. Шепот на учудване премина през редиците на присъстващите.

— Наистина ли, ефенди? Храня семейство. Ако умра, само Аллах ще се грижи за тях.

— Няма да умреш! Обещавам ти.

— Щом казваш, ще се опитам, ефенди.

— Стреляй спокойно!

Внимателно наблюдавах куриера Тома. Той се приближи и не откъсваше поглед от мен. Стрелецът, който беше на десет-единайсет крачки, се прицели в мен. Но той отново свали пушката и каза:

— Никога досега не съм стрелял по човек. Нали ще ми простиш, ефенди, ако те улуча?

— Няма да има за какво да ти прощавам, защото няма да ме улучиш.

— А ако все пак те нараня?

— Не бива да се упрекваш, защото аз съм ти заповядал. Вдигнах дясната си ръка и тайно пуснах куршума да се изтърколи в ръкава ми, после показах празната си ръка и казах:

— С тази ръка ще хвана куршума. И така, броя. Като кажа три, можеш да стреляш.

Свалих ръката си и хванах изтъркулващия се куршум от ръкава ми. Нямаше човек, който да не гледа към мен.

— Едно, две, три!

Изстрелът изтрещя. Замахнах напред с ръка по посока на дулото на пушката, сякаш исках да хвана изстреляния куршум, и показах приготвения куршум между палеца и средния си пръст.

— Ето ти куршума. Или ще го вземеш ти, Тома! Разгледай го дали е същият, който беше поставен в цевта.

Разбира се, той изглеждаше досущ като другия. Куриерът стоеше със зяпнала уста и ме гледаше втренчено, сякаш бях призрак. Въздействието и върху останалите зрители беше не по-слабо. Все пак до последния момент се бяха съмнявали, а ето че мнимото чудо все пак се случи. Куршумът се предаваше от ръка на ръка, Като се върна обратно при стрелеца, казах високо, така че всички да чуят:

— Сега зареди отново и се прицели в дъската.

Той го направи и стреля. Куршумът проби дупка в дъската.

— Виждаш ли, такава дупка щях да имам и аз в гърдите, ако не бях неуязвим. Сега по желание можеш да стреляш по мен или по моите спътници.

Това, че при повторния изстрел куршумът бе оказал обикновеното си въздействие, макар преди това да не ме бе улучил, защото го бях уловил, предизвика у скромните хорица необикновена възбуда. Те се приближиха, за да разгледат ръката ми и не можеха да намерят думи да изразят учудването си, че по нея не се виждаше и следа от нараняване.

— Аллах онун ле! (Аллах е с него!) — чух да казва един мъж.

— Шейтан сахиби! (Господар е на дявола!) — отвърна друг.

— Как би могъл дяволът да го закриля, щом яде корана? Не, Аллах е велик!

Докато пред навеса се изреждаха Халеф, Оско и Омар, сред зрителите се разменяха най-различни мнения. Вероятно и тримата ми спътници също не бяха вярвали особено в начинанието. Но след като куршумът не ми навреди, без страх изявиха готовност да стрелят и по тях. Само от финта с улавянето на куршума трябваше да се откажат, защото едва ли щяха да могат да го направят. По-добре беше сам да се погрижа за това. Заставах близо до тях и при натискането на спусъка замахвах във въздуха, за да мога веднага след това да давам по един оловен куршум, с който да се стреля за проба и по дъската.

След като Халеф, Оско и Омар също доказаха неуязвимостта си, се разрази неописуема буря от възторг. Хората напираха към нас, за да ни пипнат, да ни огледат и разпитат. Щяха да ни трябват няколко дни, за да можем да отговорим на всичките им въпроси. За да се избавим от напора им, отново влязохме в къщата.

Оттам наблюдавах Тома. По оживените жестове, с които се опитваше да опише случилото се на хората, стояли по-назад, разбрах, че се бе избавил от неверието си. Махнах на Халеф да дойде при мен и му показах куриера.

— Не го изпускай от очи! А ако успееш, проследи го незабелязано и го наблюдавай.

— Защо, сихди?

— Подозирам, че аладжите са го изпратили да ни шпионира.

— Ах! Затова ли присви едното си око, като го видя за първи път. Веднага си помислих, че не му вярваш. Но с какво би могъл да ни навреди?

— Куриерът ще съобщи на двамата скипетари, че ще тръгнем оттук по обяд.

— Но Тома нали каза, че няма да пътува?

— Той излъга, не му вярвай! Като се върне сега вкъщи, ти ще излезеш извън града и ще се скриеш някъде по пътя, водещ за Радова. Като мине оттам, ще ми съобщиш.

— А ако Тома не дойде?

— След около два часа ще се върнеш. Може да се предположи, че няма да тръгне по-късно.

Осведомих се къде има бръснарница и се отправих натам, за да ми подрежат косата и брадата. Притежателят на бръснарницата също беше гледал нашето чудо. В Ориента баните са любимо място за събиране на разпространителите на новините. Затова не бях изненадан, като заварих бръснарницата пълна с хора.

Добрите хорица дебнеха всяко мое движение и стояха мълчаливо, докато бръснарят се въртеше около мен. Един от тях, който седеше точно зад мен, винаги посягаше напред, за да хване отрязаните коси, докато бръснарят, чиито гневни погледи се бяха оказали безплодни, не го ритна силно и извика:

— Крадец! Всичко, което падне тук, е моя собственост. Не ме ограбвай!

По обратния път се отбих в магазина на един търговец на чорапи и при друг — на очила. Купих няколко чифта дълги чорапи, които стигаха чак до бедрото, и очила със сини стъкла. В трети магазин се снабдих със зелен тюрбан, какъвто може да носи само потомък на Пророка, и с това вече имах всичко, което ми трябваше.

Бях се бавил около час. Като се върнах в хана, и Халеф вече също беше там.

— Имаше право, сихди — съобщи ми той. — Куриерът замина.

— Кога?

— Няколко минути, след като се бе прибрал вкъщи.

— Значи предварително е бил подготвен.

— Сигурно, защото иначе тепърва трябваше да оседлава животните си.

— Какви бяха?

— Тома язди катър и води четири натоварени магарета, всяко от които е вързано за самара на предишното, а първото — за седлото на катъра.

— Бавно ли яздеше куриерът?

— Не. Като че ли бързаше.

— Тома иска да занесе възможно най-бързо новината на мъжете. Но това не би могло да ни навреди. Сега аз потеглям на път, а вие ще напуснете Остромджа по обяд.

— А остава ли в сила това, което ми каза преди лягане?

— Разбира се.

— Значи ще яздя Рих?

— Да, а аз ще взема твоя кон. Оседлай го и отново излез извън града. Вземи си обаче и сандалите.

— Защо, сихди?

— Трябва да ми ги заемеш, защото аз ще ти дам дългите си ботуши за езда.

— Да не би да се налага и да ги обувам?

— Не, малчо. Ще се изгубиш в тях. Ще ти дам всичките си неща, които трябва да пазиш, и най-вече пушките. Първо ще се сбогуваме.

Сбогуването, разбира се, стана по-трудно, отколкото си мислех. Ханджията Ибарек, който също искаше да се връща вкъщи, ми обеща да нареди да напердашат здравата двамата братя, които се бяха настанили в хана му. На мен обаче не ми се вярваше, че храбрият герой има необходимата смелост за това.

Най-сетне можех да се метна на седлото. Двамата гостилничари се учудиха, че няма да яздя жребеца си, но не узнаха по каква причина.

Халеф ме чакаше извън града, а при него беше и Небатия.

— Ефенди — каза ми тя, — чух, че искаш да ни напуснеш, и дойдох още веднъж да ти благодаря, тук, където никой не може да ни види. Ще мисля за теб и никога няма да те забравя!

Сбогувах се още веднъж и бързо продължих пътя си, защото сълзите в очите й ми причиняваха болка. Халеф ме следва още известно време, докато стигнахме до едни храсти. Там аз слязох от коня и се скрих зад тях. Дребният хаджия трябваше да носи съда с отварата от садар. С помощта на едно парцалче, което бях взел за целта, той трябваше внимателно да намаже косата и брадата ми с тази течност.

— Сихди, защо ме караш да мажа главата и брадата ти с тази мътилка? — попита ме той.

— Веднага ще видиш.

— Косата ти наистина ли ще се промени?

— Мисля, че дори ще се учудиш на това.

— Любопитен съм да видя. Но ти вадиш от пояса си някакви безкрайно дълги чорапи. Да не би да имаш намерение да ги обуваш?

— Да. И върху тях ще обуя сандалите ти.

След като Халеф приключи с «балсамирането» на главата ми, събу ботушите за езда и на тяхно място ми обу дългите чорапи. Наистина, сандалите му ми бяха доста малки, но все пак ги намъкнах криво-ляво. Щом после хаджията погледна главата ми, плесна с ръце от учудване и извика:

— О, Аллах, какво чудо! Косата ти става съвсем руса!

— Наистина ли? Действа ли вече отварата?

— На места.

— Тогава трябва да повторим тъмните места. Ето ти гребен, за да разнесеш с него течността.

Халеф продължи започнатата работа, а после, като се огледах в джобното си огледало, видях, че съм съвсем рус. Сложих си феса, а Халеф уви около него зеления тюрбан така, че краят с ресните да се спуска от дясната страна.

— Сихди, върша голям грях — каза той смутено. — Само наследниците на Пророка по права линия имат право да носят този знак. А ти дори не си привърженик на Пророка, а на китаб ал мукадас[15]. Дали ще трябва да отговарям за това осквернение, като се наложи да мина по тесния като бръснач «мост на смъртта»?

— Със сигурност.

— Съмнявам се.

— Не се тревожи, скъпи Халеф! С готовност приемам този грях върху своята съвест.

— И ще се пържиш вместо мен в ада?

— Да.

— О, сихди, не мога да се съглася, прекалено много те обичам. По-добре да се пържа аз самият, защото мисля, че съм по-издръжлив от теб.

— Мислиш, че имаш повече сили от мен ли?

— Не, но съм много по-дребен от теб. Може би ще намеря някое място, където ще мога да се свия под или между пламъците, така че да не ми причиняват болка.

Шегобиецът не изразяваше тези съмнения сериозно. Все пак знаех, че в сърцето си той отдавна бе станал християнин. За да довърша преобразяването на външността си, си сложих и очилата и наметнах покривалото за езда на раменете си, като мексиканец.

— Машаллах — извика Халеф. — Сихди, ти стана съвсем друг! Не знам дали бих могъл да те позная, ако минеш покрай мен. Само по държанието бих разбрал, че си ти.

— О, то също ще се промени. Но не е необходимо. Аладжите не са ме виждали досега. Познават ме само по описание, значи лесно ще ги заблудя.

— Но куриерът те познава!

— Него вероятно няма да срещна.

— Мисля, че Тома ще е при тях.

— Едва ли. Те ще ни нападнат по пътя за Радова. Той е натоварил магаретата си и ще иска да откара стоките в Радова. Така че трябва да се предположи, че той ще уведоми разбойниците пътьом и после ще продължи за Радова.

— А смяташ ли, че ще можеш сам да се справиш с тях?

— Разбира се.

— Лошата слава на петнистите се носи навсякъде. Вероятно ще е по-добре, ако те придружа. Аз съм твой приятел и закрилник.

— Сега трябва да закриляш Оско и Омар! Поверявам ти и двамата.

Това го утеши и повиши самочувствието му. Затова той бързо отговори:

— Напълно си прав, сихди. Какво биха правили двамата без твоя храбър Хаджи Халеф Омар? Нищо! Освен това имам и Рих, на който трябва да посветя душата си. Твърде много неща са ми поверени!

— Тогава бъди достоен за това доверие! Помниш ли все още всичко, което говорихме?

— Всичко. Паметта ми е като пастта на лъв, чиито зъби задържат всичко, което веднъж са хванали.

— Време е да се разделяме. Аллах исалмак! (Господ да те пази!) Не прави грешки!

— Сихди, не наранявай душата ми с това предупреждение. Аз съм мъж, герой! Знам какво трябва да правя.

Той хвърли гърнето в храстите, метна дългите ми ботуши през рамо и тръгна обратно към града. Аз се отправих на северозапад за една опасна, а може би и страшна среща.

В началото нямах причини да се страхувам от опасност. Ако двамата аладжи ме познаваха, можеше да се мисли за коварно нападение или за някой куршум от засада. Но така в най-лошия случай можех да очаквам открита разбойническа атака, като всеки друг пътник. А в сегашния ми външен вид нямаше нищо примамващо.

Изглеждах като беден потомък на Мохамед, от когото почти нямаше какво да се вземе. Макар да бях оставил пушките си, в пояса ми бяха скрити двата револвера, а те бяха достатъчни, за да обезвредя и повече от двама нападатели. Щяха да видят само ножа ми и да предположат, че нямам никакво друго оръжие. Този факт вероятно щеше да приспи вниманието им, което можеше да стане опасно за тях.

Областта от Остромджа до Радова е плодородна. Редуват се поля и ливади с гори, а Струмица е феята, даряваща този благодат на местността. От лявата ми страна се издигаха северните хълмове на Велица планина, а отдясно се спускаха склоновете на Плачковица.

Не срещах никого. Едва след един час срещу мен се зададе човек, който по облеклото си приличаше на турчин. Като видя зеления ми тюрбан, той спря и се поклони, като почтително ме пропусна да мина край него. И най-богатият мюсюлманин почита най-бедния, окъсан шериф. Той почита наследника на Пророка, на когото още приживе е било позволено да види небето на Аллаха. Спрях коня си, отвърнах на смирения му поздрав и го попитах:

— Аллах да благослови началото на пътуването ти! Откъде идваш?

— Пътуването ми започна от Радова.

— И накъде отиваш?

— В Остромджа, където ще пристигна благополучно, ако не ми откажеш благословията си.

— Нека те придружава винаги! Срещна ли много пътници?

— Не, шериф. Пътят беше толкова пуст, че спокойно можех да посветя мислите си на благодеянията на Аллаха.

— Значи не си видял никого?

— По пътя срещнах само куриера Тома от Остромджа.

— Говори ли с него?

— Разменихме няколко думи. Беше се отбил при колибите, където и ти скоро ще стигнеш, на мястото, при което пътят минава над Струмица.

— Ти отбива ли се там?

— Не, нямах време.

— Но може би знаеш къде отсяда куриерът, като ходи в Радова.

— Ще го търсиш ли?

— Вероятно.

— Както сигурно ще предположиш, той не отсяда в хан, а при един роднина. Като ти кажа името му, би могъл да го намериш макар и не без помощ, защото не мога да ти опиша точно улиците. Затова ще те помоля в Радова да попиташ още веднъж.

— Благодаря ти. Нека Аллах те води!

— А за теб да се отвори небето!

Турчинът продължи да крачи напред, а и аз яздех спокойно, както и досега.

Вече можех да си представя ситуацията. Двамата аладжи явно не се появяваха в Радова, защото би могло да бъде опасно за тях. Значи сигурно са чакали Тома в махалата с колибите. Какво щяха да предприемат по-нататък, зависеше единствено от съобщението на куриера. В никакъв случай нямаше открито да ни нападнат, а беше съмнително дали ще се осмелят да стрелят коварно от засада, щом вече знаеха, че сме неуязвими. Имаше още време до обяд. Затова мислех, че все още ще мога да намеря разбойниците в махалата. Куриерът вече сигурно им беше казал, че ще тръгна едва по това време. Значи имаха достатъчно време, да си намерят скривалище. Радвах се, че мога да им погодя номер и безпрепятствено да мина покрай тях.

След около половин час стигнах до махалата, състояща се само от няколко къщи. Пътят правеше завой под прав ъгъл към моста, което ми даде възможност да хвърля поглед към задната част на една постройка, намираща се близо до него. Там пасяха две крави, няколко овце и три коня, два от които — на бели и тъмнокафяви петна — бяха оседлани. Веднага забелязах, че са мелези и вероятно са от кобила мешерди. Тези коне са здрави, непретенциозни, имат яки вратове и едри задни крака, въпреки това са много бързи и издръжливи. Един добър ездач би могъл да очаква от подобен кон много.

Дали не бяха това конете на двамата аладжи? Може би се намираха в къщата, покрай която непременно щях да мина? Много ми се искаше да говоря с тях, но това трябваше да стане възможно най-непринудено, за да не събудя подозрението им.

Като минах завоя, видях и предната част на къщата. Имаше издаден напред покрив, подпрян с четири колони, под който имаше няколко маси и пейки, сковани от груби дъски. Бяха празни с изключение на една, където седяха двама мъже. Видяха ме, че идвам. Изглежда, внимателно се оглеждаха и на двете посоки, защото хора от такова тесто винаги трябва да са нащрек. Забелязах с какъв изпитателен и недоверчив поглед ме наблюдаваха и се престорих, че имам намерение да подмина. Тогава обаче те станаха от местата си и направиха няколко крачки напред.

— Дур! (Спри!) — започна единият и заповеднически вдигна ръка. — Не искаш ли да изпиеш с нас чашка ракия?

Убеден бях, че пред мен бяха тези, които търсех. Сигурно бяха братя, защото страшно много си приличаха. И двамата еднакво високи и широкоплещести — бяха много по-високи и силни от мен. Гъстите им дълги бради, обветрените лица и оръжията им придаваха войнствен вид. Пушките им бяха опрени в масата. В поясите им блестяха затъкнати ножове и пистолети, а от лявата си страна всеки от тях носеше чакан, подобен на сабя.

Оправих очилата върху носа си, огледах ги, както даскал непослушен ученик, и попитах:

— Кои сте вие, та да смущавате благочестивите мисли на един потомък на Пророка?

— Ние сме благочестиви поклонници на Пророка, както и ти. Аз се казвам Сандар, а брат ми Бибар. Искахме да те почетем, като ти предложим да се освежиш.

— С ракия? И това ти наричаш освежаване? Не знаеш ли, че коранът забранява ракията?

— Не знам подобно нещо.

— Иди тогава при някой тълкувател на светите сури да те научи.

— Нямаме време. Не би ли искал ти самият да го направиш?

— Щом искаш, готов съм, защото Пророкът казва: «Който освободи една душа от ада, след смъртта си веднага отива на третото небе. А който спаси две души, попада направо на петото.»

— Заслужи си тогава петото небе! Готови сме да ти помогнем да идеш там. Слизай от коня, благочестиви човече, и направи и нас светии, като самия себе си!

Сандар хвана стремето, а Бибар ме хвана за ръката и ме свали долу, изпреварвайки всякаква съпротива.

Като се намерих на земята, закуцуках важно към масата, на която бяха седели и сега отново заеха местата си.

— Нещо влачиш единия си крак — изсмя се Бибар. — Да не си се ударил?

— Не. Такъв ми е късметът — отговорих аз кратко.

— Значи си се родил куц. Значи Аллах е бил добър към теб, защото на тези, които обича, той изпраща страдания. Няма ли да назовеш на нас, недостойните грешници, свещеното си име?

— Ако погледнете в списъка на Накиб ал Ашраф[16], който се води за нас във всеки град, ще го намерите.

— Вярваме ти. Но тъй като тук нямаме на разположение такъв списък, сигурно все пак ще проявиш снизхождение и ще ни назовеш името си.

— Е добре, аз съм Шериф. Хаджи Шехаб Един Абд ал Кадер Бен Хаджи Гасали ал Фараби Ибн Тебит Мерван Абел Ахмед Абу Башар Хатид еш Шонахар.

Двамата разбойници си запушиха ушите с ръце и избухнаха в гръмък смях. Изглежда, нямаше да изпаднат във възторг от мен в качеството ми на шериф. Ако бяха скипетари с гръцко или католическо вероизповедание, тогава нямаше да се учудя. Но съдейки по облеклото им, стигнах до заключението, че изповядват исляма, затова предположих, че не се интересуваха особено от учението си и правилата му.

— Откъде идваш, човече с дългото име, което нито един човек не би могъл да запомни? — продължи да пита Бибар.

Хвърлих му над очилата продължителен, сериозен, укорителен поглед и отвърнах:

— Което никой не може да запомни! Не ти ли казах току-що името си?

Двамата отново високо се изсмяха.

— Да! — обясни после Бибар. — Още по-лошо щеше да бъде, ако и ти самият не знаеше собственото си име. Но ти сигурно си единственият, който е могъл да го запомни.

— Името ми никога не би могло да бъде забравено, защото е записано в книгата на живота.

— Ах, да! Ти си шериф, а никой от вас не отива в ада. Но ти искаше да ни спасиш от него и да ни обясниш, че ракията е забранена.

— Така е, и то строго забранена.

— И това е написано в корана?

— Разбира се.

— А когато Пророкът е бил осенен от тези откровения, имало ли е ракия?

— Не, нищо не се споменава по този въпрос.

— Тогава ракията не би могла да бъде забранена.

— О, напротив! Думите са следните: «Кулу мус кюрюн харам — всичко, от което човек се напива, е забранено и се проклина». Значи ракията е прокълната.

— Но ние не се напиваме от нея!

— Е добре, в такъв случай за вас не е забранена.

— Виното също не е опасно за нас.

— Тогава благоговейно му се наслаждавайте, но в умерени количества!

— Приятно ни е да чуем това! Изглежда, не си лош тълкувател. Ти напиваш ли се от ракия?

— Ако пия малко, не.

— А какво наричаш малко?

— Една пълна догоре чашка, разредена с една такава бутилка вода — казах аз, сочейки към голямата бутилка с ракия, която стоеше пред нас на масата.

— Да, така наистина не би могъл да се напиеш. Ще ти донеса вода и ще пиеш с нас.

Бибар стана и скоро донесе гаванка, пълна с вода, и една чаша. Той наля в нея четири пети вода и я допълни с ракия.

— Така — засмя се той, като я сложи пред мен. — Вътре има и вода. Сега можеш да пиеш с нас, без да нарушаваш законите на корана. Аллах да благослови живота ти!

Той допря бутилката до устата си, отпи голяма глътка и после подаде шишето на брат си, който също така щедро се обслужи. Аз скромно сръбвах по малко от чашата си.

Изглежда, Бибар смяташе да води разговора, а брат му само мълчеше и наблюдаваше. Скоро той отново попита:

— И така, откъде идваш?

— Всъщност идвам от Аврет Хисар.

— А накъде си се запътил?

— Към Юскюб което българите наричат Скопие, за да посвещавам правоверните в законите и правилата на корана.

— В Юскюб ли? Там не те очакват много радости.

— Защо? — попитах аз стеснително.

— Не знаеш ли, че там се присмиват на набожността?

— Дочух подобно нещо и затова отивам там.

— Можеш само да си навлечеш туберкулоза, но не и да успееш да поучиш някого.

— Ще стане каквото трябва. Записано е в книгата на живота — отвърнах аз.

— Изглежда, много добре си изучил тази книга!

— Аллах я знае и единствено той я чете. Надявам се, че вътре са записани и някои жители на Юскюб.

— Много се съмнявам. Там има само скипетари, а те за нищо не стават.

— За съжаление и аз чух същото — съгласих се. — Не ги познавам, но сред тях имало крадци, разбойници и убийци.

— Нима още не си виждал разбойник?

— Все още не съм имал голямото нещастие да срещна някой от тези грешници — въздъхнах аз, като направих възможно най-невинна физиономия. Братята се побутнаха с крака под масата и, изглежда, много се забавляваха с наивността ми.

— А не се ли страхуваш от тях? — продължи да разпитва Бибар.

— Че защо? Биха ли могли разбойниците да ми направят нещо по-различно от това, което предварително ми е предопределено?

— Хм! Ами ако те нападне някой разбойник?

— Ще бъде жалко за усилията му. Това е цялото ми състояние. Казвайки това, хвърлих шест пиастъра на масата и казвах истината, защото действително не носех нищо друго в себе си, тъй като бях дал парите си на Халеф.

— Вярно, че не могат да вземат много от теб, но нали ти трябват пари за пътуването?

— Пари ли? За какво?

— Ами за да можеш да живееш.

— Нямам нужда от нищо. Не е ли заповядал Пророкът хората да бъдат гостоприемни?

— Ах, ти просиш? — засмя се Бибар.

— Да прося? Искаш да обидиш един шериф ли? Навсякъде намирам нещо за ядене, пиене и легло за пренощуване.

— Къде спа през последната нощ?

— В Остромджа.

— Ах, там ли! Какво стечение на обстоятелствата!

— Защо? Оттам ли сте?

— Не. Но чухме, че през последната нощ там е имало голям пожар.

— Голям ли? О, не!

— Но нали бил изгорял половината град?

— Някой лъжец ви е казал това. Вярно е, че имаше пожар, но беше незначителен, и то не в града, а горе в планината.

— Но там няма къщи!

— Обаче има една колиба.

— Да не е тази на стария мюбарек?

— Да.

— Разбраха ли кой е подпалвачът?

— Самият мюбарек го е направил.

— Не вярвам. Как може един благочестив човек да е подпалвач?

— Не е бил толкова благочестив за колкото се е представял.

— Значи това, което чухме, е било вярно?

— Какво сте чули?

— Че всъщност бил голям измамник и престъпник.

— Правилно са ви казали.

— Сигурен ли си?

— Да, защото и аз бях там, като арестуваха стареца. Бях и на мястото на пожара, и въобще навсякъде.

— Значи тогава си видял и четиримата чужденци, които са се занимавали с всичко това?

— Дори живях и спах в един и същи хан с тях.

— Наистина ли? Вероятно си разговарял с тях?

— И с четиримата.

— Ще ги познаеш ли, ако ги срещнеш?

— Моментално!

— Много добре. Всъщност ние ги чакаме, защото трябва да разговаряме с тях. Но тъй като все още не сме ги виждали, лесно бихме могли да се заблудим. Ще ни ги посочиш ли, като дойдат?

— С удоволствие, стига да не се наложи да чакам дълго.

— Но ти имаш време!

— Не, вдругиден трябва да съм в Юскюб.

— Достатъчно е да почакаш около три часа.

— Прекалено много е — изръмжах аз.

— Ще ти платим.

— Да ми платите ли? Ах, това би могло да даде друг обрат на нещата. И колко ще ми платите?

— Пет пиастъра, докато дойдат.

— А ако не дойдат или пристигнат много късно, така че да не мога да продължа пътя си, защото ще се стъмни?

— Тогава ще ти платим да пренощуваш тук и храната.

— Тогава оставам. Но петте пиастъра трябва да ми дадете веднага.

— Шерифе! Да не си мислиш, че нямаме пари?

— Не, мисля си, че аз нямам, и искам да ги получа.

— Добре, тази дребна сума можем да ти платим и предварително. Ето!

Бибар ми хвърли десет пиастъра и презрително се изсмя, като го погледнах учудено:

— Вземи ги, ние сме богати.

Наистина бяха добре обезпечени, защото кесията им беше голяма и съдържанието й звънтеше като злато.

Започнаха да ме разпитват за мен самия. Трябваше да опиша себе си и спътниците си съвсем точно, а освен това и да им кажа дали съм видял, че куршумите не са ни били улучили.

Разказах им всичко, каквото се беше случило, а после скипетарът попита:

— Не чу ли кога смятат да тръгват четиримата?

— Бях там, когато единият от тях каза, че ще потеглят по обяд.

— И ние така узнахме, но мислим, че няма да дойдат.

— Защо?

— Защото ги е страх.

— О, тези чужденци не изглеждат като страхливци! От кого да се страхуват?

— От разбойниците.

— Не вярвам. Аз не се страхувам от разбойници, а още по-малко пък тези четиримата! Да бяхте видели само пушките на единия от тях!

— Чух за него. Дори му били казали, че ще го издебнат.

— Не знам такова нещо. Но наистина се говореше за някакви двама разбойници.

— Значи все пак си дочул! И какво казваха за тях?

— Мюбарекът бил пазарил двама мъже, за да убият четиримата чужденци по пътя.

— Откъде знаят за това?

— Някой бил подслушал един разговор.

— По дяволите! Колко са непредпазливи! А знаят ли се имената на двамата разбойници?

— Не, мисля, че въобще не ги познават.

— А какво казват четиримата чужденци за това?

— Смеят се.

— Аллах! Смеят се? — избухна Бибар. — Надсмиват се над тези, от които ще бъдат нападнати? Да не мислят, че разбойниците са слаби момчета?

— Разбойниците могат да бъдат силни колкото си искат, но на тези четиримата не могат да сторят нищо, защото са неуязвими.

— Неуязвими ли? По дяволите! Никога не съм вярвал в такива неща и винаги съм смятал за празни приказки твърденията, че човек може да стане неуязвим. А ти добре ли видя всичко?

— Много добре. Бях в непосредствена близост.

— И куршумите не улучваха, а ефендито дори ги улавял?

— С ръка. А после, щом със същия куршум стреляха по дъската, тя се пробиваше.

— Не е за вярване! — чудеше се Бибар.

— Имаше около петстотин души и гледаха, а също пипаха и куршумите.

— Тогава, разбира се, трябва да се вярва. Значи, за да мога и аз да правя този фокус, трябва всеки ден да ям от корана.

— Вероятно само това не е достатъчно. Предполагам, че има и някакви други тайни.

— Без съмнение. Всичко бих дал, за да ги узная.

— Едва ли някой ще ти ги издаде — твърдях аз.

— Все пак може би има двама души, които биха могли да я научат.

— Кои?

— Разбойниците, които ще ги издебнат.

— О, най-малко пък те.

— Нищо не разбираш, въпреки че си шериф. А чужденците уязвими ли са от саби и ножове?

— Хм! Не знам.

— Не са, иначе щяха да се прочуят и с това. Или мислиш, че ако ние бяхме тези двама скипетари, трябва да се страхуваме от този чужденец, който язди врания кон?

— При борба, сигурно не — изразих аз мнението си.

— Значи все пак не са напълно неуязвими. Но аз съм сигурен, че нищо няма да им се случи, ако ние застанем на тяхна страна.

— Наистина ли искате да го направите? — осведомих се аз спокойно.

— Защо се съмняваш? Ние тръгнахме от Радова срещу четиримата мъже, ще ги пресрещнем и ще ги изненадаме. Ще трябва да живеят при нас, защото ние ще сме домакините им. Горко на този, който иска да им стори зло!

— Хм! Разбира се, че вярвам. Но приятелите ви може да бъдат нападнати, преди да стигнат дотук.

— О, не. Няма подходящи места.

— Толкова добре ли си запознат с тези местности? — попитах аз, като се опитвах да правя глуповати физиономии.

— Да, защото съм бил войник. Нагоре, в посока към Радова, където се минава през гората, има подходящо място. Там от двете страни на пътя има големи късове скали, а дърветата са толкова нагъсто, че човек не може да избяга нито наляво, нито надясно. Ако гостите ни бъдат нападнати там, би било невъзможно да се спасят.

При настъпилото мълчание, понеже Бибар гледаше замислено пред себе си, чух много ясно идващо от къщата стенание. Вече бях го доловил, но не така добре. Приличаше на детски глас. Макар да изглеждаше много подозрително, не можех да допусна, че скипетарите ще посмеят да извършат тук някакво злодеяние, а след това да продължат спокойно да си стоят.

— Кой скимти така вътре? — попитах аз.

— Не знаем.

— Тази къща хан ли е? Къде е ханджията?

— В стаята.

— Ще ида да видя — отвърнах аз, станах и тръгнах към вратата.

— Стой! Къде отиваш? — попита Бибар.

— При ханджията.

— Ела тук до прозореца!

Веднага разбрах, че братята не искаха да ме оставят да разговарям насаме с ханджията. Явно той познаваше скипетарите и те се страхуваха да не бъдат издадени. Закуцуках към отворения прозорец и пъхнах главата си вътре. Стенанието продължаваше да се чува.

— Ханджи! — извиках аз.

— Тук съм — отговори ми мъжки глас.

— Кой скимти така вътре?

— Дъщеря ми. Боли я зъб.

— На колко е години?

— На дванайсет.

— Викал ли си бербер или хекимин?

— Не, много съм беден.

— Тогава ще ти помогна. Идвам.

Двамата аладжи чуха всичко. Щом отново се насочих към вратата, те станаха и ме последваха. Дори и според местните представи стаята беше изключително бедна. Освен ханджията и болната, която скимтеше в единия ъгъл, вътре нямаше никой друг.

Мъжът беше седнал върху едно трикрако столче, с лакти върху коленете си, опрял брада на дланите и изобщо не погледна към нас.

— Ти ли си ханджията? — попитах го аз. — Къде е домочадието ти?

— Мъртво е — каза той глухо, без да вдигне поглед.

— Наистина си за съжаляване. Имаш ли и други деца?

— Още три, по-малки.

— Къде са?

— На Струмица.

— Каква непредпазливост! Децата не бива да бъдат оставяни без надзор близо до реката. Ханджията вдигна глава и учудено ме погледна.

— Защо не ги доведеш тук? — продължих да питам аз.

— Не мога!

— Защо?

— Не бива да излизам.

— Че кой може да ти забрани?

Той хвърли мрачен поглед към двамата аладжи, а същевременно забелязах, че Сандар го заплаши с пръст. Направих се, че нищо не съм видял, и отидох в ъгъла. Казах на малката няколко благи думи и я заведох до отворения прозорец.

— Ела тук — казах аз нежно, за да спечеля доверието й. — Веднага ще премахна болката ти. Отвори уста и ми покажи зъба.

Тя го направи без колебание. По зъба не се виждаше нищо. Може би болката беше ревматична. А за нея, разбира се, лек нямаше. Но от опит знаех какво влияние има внушението особено при децата. Преди всичко трябваше да я накарам да спре да плаче.

— Сега затвори уста и ми отговаряй с поклащане на глава — казах аз. — Боли ли те?

Малката поклати главичка и с това според местния обичай отговори утвърдително на въпроса ми.

Притеглих главата на детето към себе си и сложих дланта си върху бузата му, като леко я галех. Никакво понятие нямах от биологичен магнетизъм, но се осланях на фантазията на детето и на приятното усещане от допира на приятелска топла ръка до болната буза.

— Е, изчезна ли болката? — попитах аз след известно време. Момичето утвърдително поклати глава.

— Напълно ли?

— Да, съвсем! — отговори детето, а личицето му сияеше и очите му благодарно ми се усмихваха.

— Не говори и известно време дишай само през носа. Така болката повече никога няма да се върне.

Всичко беше толкова просто и естествено, но все пак, като тръгнах да излизам, ханджията се приближи към мен и каза:

— Тя още вчера започна да плаче. Просто не можеше да се търпи и затова другите деца излязоха. Ти можеш да правиш чудеса, шериф!

— Не, това не е чудо. Използвах едно много просто средство, но ще помогне, ако задържиш дъщеричката си и днес в стаята. Аз ще отида да доведа другите три деца.

— Ти ли, шериф? — попита той.

— Разбира се! Ти не можеш.

Двамата аладжи ми хвърляха гневни погледи. Ханджията се наведе, преструвайки се, че иска да вдигне нещо, приближи се до мен и като се изправяше, ми прошепна:

— Внимавай! Това са аладжите.

— Какво беше това? — изкрещя Сандар, който бе дочул нещо. — Какво каза?

— Аз ли? Нищо! — отвърна ханджията възможно най-непринудено.

— Кучи сине, не лъжи, иначе ще те пребия! Скипетарът вдигна юмрук. Аз хванах ръката му и го предупредих:

— Какво правиш, приятелю! Не знаеш ли, че Пророкът е забранил на правоверните да кривят лице от гняв?

— Какво ме засяга твоят Пророк!

— Не те разбирам. Държиш се като лош човек, а ужким си приятел на четиримата чужденци, които и червей не биха обидили.

Сандар отпусна ръката си, отново хвърли мрачен поглед към гостилничаря и ми отговори:

— Имаш право, шериф. Но аз обичам истината и мразя лъжата, затова толкова се ядосах. Хайде да излезем вън!

Последвах го и после сякаш бе съвсем естествено, спокойно закуцуках към реката. Нямаше съмнение, че аладжите гледаха на мен като на свой пленник. Не можеха да ми позволят да се върна обратно, нито пък да продължа напред, защото лесно бих могъл да ги издам дори и да не ги познавах и да нямах намерение да ги предавам. Затова трябваше да ме държат под око.

Близо до реката седяха три деца и предположих, че са на ханджията. Дадох им десетте пиастъра, които получих от Бибар, и им казах, да отидат при баща си, защото сестра им вече е оздравяла. Те скочиха и с радостни викове се затичаха към къщи. Като седнах отново на масата, по очите на аладжите разбрах, че не бяха взели никакво решение.

На това място те не се намираха в пълна безопасност от нежелани срещи, а наближаваше и времето на пристигането на хората ми, и отгатнах, че явно смятаха да тръгват.

И наистина! Бибар каза:

— Вече ти казах, че има само едно-единствено място, където чужденците могат да бъдат нападнати. И моят брат като мен е на мнение, че ще е добре и ние да се скрием там. Така ще сме в състояние да помогнем на нападнатите. Готов ли си?

— Хм! Всъщност мен това изобщо не ме засяга.

— О, напротив! Ако разбойниците дебнат там, биха могли да нападнат и теб веднага щом продължиш пътя си. Впрочем искаме да ти покажем няколко истински скипетарски номера, за които после ще можеш да разказваш в Юскюб.

— Ти наистина събуди любопитството ми и ще дойда с вас.

— Яхвай тогава коня!

— Платихте ли ракията?

— Не, ханджията ни я даде безплатно.

Да дава без пари! Сигурно е постъпил правилно. Приближих се към прозореца и хвърлих няколкото си пиастъра вътре. Двамата разбойници ми се присмяха.

Бибар отиде зад къщата да доведе конете, а Сандар остана при мен да ме пази.

Като минахме през моста, аз се обърнах. Ханджията стоеше пред вратата и предупредително вдигна ръка. Не предполагах, че отново ще го видя. От другата страна на моста пътят водеше през полята, после продължаваше през ливади и храсталаци, докато накрая стигнахме до една гъста гора.

Никой не казваше нито дума. Разбойниците не смятаха, че съм особено способен да преценявам нещата, защото в това, което говореха и вършеха, имаше ярки противоречия, които щяха да направят впечатление дори и на един неопитен човек. Ако в гората наистина имаше скрити врагове, то истинска глупост беше да спасяваме изложените на опасност хора, като също се скрием и се притечем на помощ едва в момента на битката. По-скоро трябваше да разберем къде са се разположили разбойниците и да предупредим заплашените от опасността хора. Вероятно те щяха да успеят да заобиколят опасното място или, ако това е невъзможно поради гъстотата на гората, биха могли с общи усилия, без коне, тайно да нападнат в гръб негодниците и да им подготвят великолепно поражение.

Насред гората пътят се спускаше стръмно надолу и същевременно завиваше. Отдясно и ляво имаше скали, зад които човек можеше да се скрие и от височините да стреля към пътя. Това място беше наистина сякаш създадено за нападения и двамата разбойници действително спряха тук.

— Това е мястото — отсече Бибар. — Сега трябва да се скрием. Да се мушнем в храстите вляво!

Той говореше тихо, за да ме накара да повярвам, че е сигурен в това, че разбойниците биха могли да са някъде наблизо. Те щяха да ни видят и чуят, но не и ние тях! Стигнах до убеждението, че, изглежда, лицето ми по рождение не изглежда особено одухотворено, защото необиграната ми преструвка едва ли щеше да е достатъчна, за да му придам толкова глупав израз. Освен това човек трябваше да е направо наивен, за да не прозре веднага кои са тези двамата негодници.

Горе, над пътя, дърветата не бяха толкова нагъсто, така че можехме да яздим още известно време. После трябваше да слезем от конете и да ги водим.

Ето че спряхме. Вързахме конете един до друг. Това обстоятелство не ми хареса, защото имах намерение по-късно тайно да се измъкна. За целта моят кон трябваше да е на такова разстояние от другите, че братята да не могат да го виждат.

Незабелязано взех от земята едно камъче с остри ръбове. После се престорих, че искам да разхлабя колана на седлото на завързания ми при петнистите жребци кон, но всъщност, доколкото можах, го затегнах повече отпреди и мушнах камъка под седлото, така че единият му ръб да опира в тялото на коня. Камъчето щеше да причини болка на животното. Ефектът просто трябваше да се изчака.

Междувременно двамата аладжи бяха намерили подходящо място, откъдето можеха да наблюдават част от пътя зад нас, без самите те да се виждат. Пушките им бяха до тях, а развързаха и брадвичките си. Отгатнах намерението им. Вярваха, че куршумите им нищо не могат да ни направят, затова смятаха да ни убият с брадвите си. Местните хора са много сръчни в хвърлянето на този вид оръжие, но предполагах, че макар все още да не бях го вземал в ръка, и аз щях да мога като тях, тъй като притежавах доста голяма ловкост в хвърлянето на томахавка.

Седнах при братята, но разговорът вече се водеше почти шепнешком. Преструваха се, че са готови за бой, за да предпазят чужденците, тоест нас, от разбойниците. Скипетарският номер, който аладжите смятаха да ми покажат, се състоеше в това, че си бяха осигурили моето съдействие, въпреки че те самите бяха убийците.

В момента на нападението аз щях да се ужася и после, като разказвам за това, щяха да се присмеят на глупостта ми.

Камъчето ми отдавна беше започнало да действа. Конят на Халеф бе станал неспокоен. Пръхтеше и тропаше с копита.

— Какво става с коня ти? — попита Бибар.

— О, нищо му няма! — отвърнах аз равнодушно.

— Че нищо ли е това? Може да ни издаде!

— Така ли?

— Ако продължава да се държи така, може да се очаква, че скритите тук разбойници ще чуят шума, и тогава с нас е свършено.

В действителност обаче той имаше предвид, че шумът може да бъде чут от очакваните четирима чужденци и щяха да станат по-предпазливи.

— Ще стане още по-лошо — обясних аз спокойно.

— Защо?

— Жребецът ми не може да понася да е вързан в близост до други коне. Това си му е каприз, от който не мога да го отуча. Винаги се налага да го държа на голямо разстояние от другите.

— Отведи го тогава! Станах.

— Стой! Остави тук наметалото и ножа си. Също и тюрбана!

— Че защо?

— За да сме сигурни, че ще се върнеш. Сваляй тюрбана!

Ама че история щеше да се получи! Разбойниците щяха да видят, че главата ми не е бръсната, от което следва, че не съм добър мюсюлманин, а още по-малко пък шериф. Затова небрежно отговорих:

— Какво ти става? Може ли един шериф да оголва главата си? Аз съм изучил мюлтека ел бухур[17], мишкат ел масабих и прочутите фетви на Алем Гири и Хамадан[18]. Много добре знам какво е забранено на правоверните, а сега трябва да предам душата си на въздуха, за да я издуха оттам бурята.

— Добре тогава, остави само ножа и наметалото. Върви! Развързах коня и го отведох на известно разстояние, където набързо го завързах. После се втурнах през храсталаците, като ту скачах, ту пълзях, докато стигнах до завоя на пътеката, откъдето можех да се изкача на централния път, без двамата аладжи да ме виждат. Там откъснах един лист от бележника си и написах: «Ай-ръ айръ хазърлайън! Оско иле Омар яваш, Халеф дьорт нал гицин, ики бин адъмлар тахминен» [19].

С помощта на едно колче, което отрязах, и джобното си ножче закрепих тази бележка към стеблото на намиращо се плътно до пътя дърво, така че непременно да бъде забелязана. Разбира се преди това по пътя можеха да минат и други хора, но това беше единственото нещо, което успях да направя. Сигурно щяха да оставят бележката на мястото й. Впрочем очаквах идването на Халеф всеки момент.

Всичко това ми бе отнело не повече от две минути, а после хукнах обратно към коня, за да го вържа по-здраво и да му махна камъчето. Още не бях свършил с тези занимания, когато чух зад себе си стъпки.

Сандар идваше да ме търси.

— Къде се бавиш толкова? — попита ме той строго.

— Тук, при коня — отвърнах аз и озадачено го погледнах.

— Виждам! Но защо се мотаеш толкова?

— Не съм ли господар сам на себе си?

— Не, сега не си. Вече си с нас и трябва да се съобразяваш!

— Да сте ми казвали случайно колко време мога да се бавя?

— Не задавай глупави въпроси, магаре такова! Тръгвай към нас!

— Ако искам — отвърнах аз, защото въпреки ролята ми на шериф държанието на Сандар към мен беше прекалено самонадеяно.

— Няма какво да искаш, ясно ли е? Ако не тръгнеш моментално, ще ти помогна!

Тогава аз пристъпих към него и казах:

— Слушай, я не се дръж така грубо! Нарече ме магаре. Ако нямаш никакво уважение към потеклото на един шериф, то настоявам поне за уважение към личността ми. А ако ми го откажеш, знам как да я получа.

Сандар не ми повярва.

— Ама че нахалство! Трябва да се отнасям с уважение към жалката ти личност! Дори не е необходимо да те докосвам за да паднеш от страх на земята.

Той ме хвана за ръката и така грубо ме стисна, че някой по-слаб от мен човек би изкрещял от болка. Аз обаче спокойно се засмях и му отвърнах:

— По друг начин трябва да хващаш, ето така! Извих ръката му на гърба, така че палецът му се озова под ключицата, но останалите четири пръста се притискат към стърчащата нагоре част на лопатката. Който знае тази хватка, може да събори на земята и най-силния мъж. С бързо и силно движение сгънах ръката му. Той силно изкрещя и се опита да се освободи, но не можа, защото болката прониза цялото му тяло, така че коленете му се огънаха и той падна на земята. Викът накара брат му да дойде.

— Какво става, Сандар? — попита той.

— Аллах акбар! Не знам! — отвърна попитаният и стана от земята. — Този човек ме повали на земята само с една ръка. Сигурно ми е счупено рамото.

— Събори ли те? Защо?

— Скарах се с него за това, че се бави.

— По дяволите, какво ти става, шериф? Да те смажа ли искаш? Бибар сграбчи дрехата на гърдите ми, за да ме разтърси. Съпротивата не се вписваше в ролята ми на шериф, но да ме хващат и разтърсват като хлапак, не беше по вкуса ми. Аз също сграбчих Бибар отпред за дрехата, първо го притеглих към себе си, а после толкова бързо го блъснах назад, че той ме пусна. Наведох се леко и без да го пускам, подложих ръката си напречно на тялото му, вдигнах великана със светкавично бърз тласък нагоре и го хвърлих на земята.

Той остана да лежи в продължение на секунда, слисан от учудване, после бързо скочи и протегна двете си ръце към мен.

— Още веднъж ли? — попитах го аз и направих крачка назад. Бях се ядосал. Вероятно очите ми, подаващи се над смъкнатите очила, са имали съвсем друг израз, отколкото подхожда на един душеспасяващ шериф, защото аладжата отскочи назад, погледна ме втренчено и извика:

— Шериф, ти си истински великан! Наклоних глава и смирено обясних:

— Сигурно така е записано в книгата на живота. Какво да направя.

Двамата високо се изсмяха.

— Знаеш ли, Бибар, този човек въобще не подозира каква сила има — каза Сандар.

Бибар обаче недоверчиво ме наблюдаваше от тюрбана до сандалите и отвърна:

— Това не е просто великанска сила, той е и обигран. Подобна хватка човек може да направи само след дълго упражняване. Къде си научил това, шериф?

— При «виещите» дервиши в Стамбул. Често в свободното си време се боричкахме за развлечение.

— А, така ли? Вече вярвам, че си по-друг, отколкото изглеждаш. Имаш късмет, защото, ако искаше да ни измамиш, животът ти щеше да струва толкова, колкото този на муха в човката на птица. Но сега няма да се движиш с нас, а между нас. Трябва да се отнасяме с теб по-внимателно.

Върнахме се на предишното си място, като двамата ме сложиха между тях. Недоверието им се бе събудило. Положението ми се беше влошило, но въпреки това не се страхувах, защото с револверите си имах далеч по-голямо надмощие над тях.

Повече не говорихме. Двамата герои сигурно си мислеха, че при сегашните обстоятелства мълчанието е за предпочитане. Ако все пак имах някакви притеснения, те изобщо не бяха свързани с мен, а със спътниците ми. Може би въобще нямаше да забележат бележката ми или пък минаващите преди тях хора щяха да я откъснат по някаква причина.

Не е много приятно чувството, което човек изпитва, седейки между двама силни като мечки и въоръжени до зъби разбойници. Това, че в Турция има куп такива хора, може лесно да се обясни, защото е свързано с тамошните условия. В почти всеки брой на който и да е вестник можеше да се прочете за непозволено преминаване на границите, за разбойнически нападения и грабежи. Правителството беше издало наредба, в която заповядваше всеки съдия най-сетне да започне да действа според закона. Един известен и «могъщ» паша беше отправил към Високата порта заплахата, че веднага ще напусне длъжността си, ако не му бъде позволено да наказва взелите вече връх в района му разбойнически нападения. Чудно ли е тогава, че по тези места пътникът е трябвало сам да защитава правата си, защото няма кой друг да направи това?

Нима е непонятно, че непрекъснато се появяват нови банди веднага след унищожаването на някоя стара? Мирният жител се е виждал едва ли не принуден, да се съобразява с тези хора. Те са били истинските господари и са се разпореждали по жесток начин.

Дълго седяхме така и накрая търпението ми вече започна да се изчерпва. Най-сетне отдясно се чу шум.

— Слушай? Някой идва — каза Сандар и грабна брадвата си. — Може би са те!

— Не — отвърна брат му. — Само един конник е. Излиза от завоя.

Обърнах се назад и за своя радост видях, че идва Омар, и то сам. Значи бяха намерили и прочели бележката ми. Омар приближаваше бавно, с ниско наведена глава, като човек, потънал в мислите си. Не се оглеждаше нито надясно, нито наляво.

— Няма ли да… — попита Бибар, сочейки пушката си.

— Не — отвърна Сандар. — На този му личи, че няма нищо. Двамата негодници не се стесняваха да говорят в мое присъствие за истинското си занимание.

Омар мина край нас, без да вдигне поглед. След малко Сандар каза:

— Идва още един!

— И той е голтак!

— Но нима ще пуснем всички да минат?

— Сега, да. Не забравяй, че изстрелите ни могат да бъдат чути.

— Разбира се — от скритите наблизо разбойници — съгласих се аз наивно. — Тогава ще разберат, че сме тук, за да им отнемем занаята.

— Глупак! — ухили ми се Сандар.

Сега идваше Оско. Той също се преструваше на безгрижен и нищо неподозиращ човек. Външността му не даваше повод да го мислят за богат и той благополучно мина.

Сега трябваше да дойде Халеф. При него имах основание за опасения. Аладжите можеха да го застрелят, за да му отнемат великолепния кон. Наистина аз нямаше да позволя да се стигне дотам, по-скоро щях да пусна по един куршум на всеки от двамата, но все пак беше по-добре, ако можех да го предотвратя. Затова трябваше да се опитам да отвлека вниманието им.

Напрегнато, но тайно гледах към завоя кога ще дойде Халеф. Ето че го забелязах. Двамата братя още не го бяха видели. Станах.

— Къде? — попита ме Сандар грубо.

— Отивам при коня си. Не чуваш ли, че отново става неспокоен?

— Шейтанът да го вземе дано. Стой тук!

— Не можеш да ми заповядваш — отвърнах аз троснато и се направих, че тръгвам.

Той скочи и ме хвана за ръката.

— Стой или ще ти…

Беше прекъснат обаче от вика на Бибар, който първо беше насочил погледа си към нас, но после бе забелязал Халеф.

— Идва трети ездач! Тихо! — заповяда Бибар. Сандар погледна към пътя.

— Машаллах! — извика той. — Какъв кон! Сигурно е чужденецът, той е!

— Не, ездачът е много дребен.

— Но враният кон е чистокръвен арабски жребец! О, Аллах! Лети като вятър!

Сандар имаше пълно право. Името на жребеца ми беше Рих, а тази дума означава вятър. Стотици пъти се бях надпреварвал с вятъра, яздейки върху него, но още не бях виждал отстрани каква великолепна гледка представляваше прекрасният кон в най-устремния си бяг. Тялото му едва докосваше земята, а краката му почти не можеха да бъдат различени. Гривата му обгръщаше лицето на ездача, а опашката му стърчеше изправена като кормило. Все пак забелязах, че Рих препускаше като на шега. Ако аз бях на седлото, щеше да лети по съвсем друг начин, и то защото щях да използвам неговата «тайна», която го караше да развива смъртоносна скорост.

Моят малък, храбър Халеф беше ниско приведен над стремената. Пушката си, а също и моите две, беше метнал през рамо. Отзад на седлото беше вързал кафтана и дългите ми ботуши за езда. Неговият собствен кафтан се развяваше зад него, носен от въздушната струя, получаваща се от несравнимата скорост на коня. Хаджията яздеше отлично. Осеяният с малки и големи камъни път причиняваше огромни затруднения при такава езда. Само едно стъпване накриво и двамата, и конят, и ездачът, можеха да си счупят вратовете. Но моят Рих никога досега не беше правил погрешна стъпка. Остротата на погледа му и гъвкавата сила и лекотата на движенията му и сега доказваха по най-прекрасен начин благонадеждността си.

Ако присъстваше някой ръководител на конезавод, кой знае каква сума би предложил за благородния и напълно безупречен вран жребец!

А колко време измина, докато конят и ездачът изминат разстоянието от завоя до нас? Всичко ставаше с такава бясна бързина, че човек нямаше време да помисли за няколкото секунди или мига. Едва бях видял Халеф да идва и да разменя няколко думи със Сандар, той вече беше наближил и летеше като стрела към пътя през просеката.

— Спри го! Застреляй го! Бързо! Бързо! — извика Сандар и грабна пушката си.

Бибар също вдигна своята до бузата си, но жребецът бързо профуча край нас, така че нямаха време да се прицелят. Дори и за мен нямаше миг време, за да предотвратя изстрелите. Те изтрещяха. Но куршумите излетяха към пътя далеч след като Халеф бе минал оттам!

— След него! — изкрещя Сандар, почти не беше на себе си при мисълта, че скъпоценната плячка може да му се изплъзне. — Ей там гората свършва, хайде да се целим в тази посока!

Той скочи надолу по стръмния склон, от камък на камък, а Бибар го следваше, също така възбуден като брат си. Сега имах време и възможност да изчезна. Но не биваше да го правя. Не се страхувах за Халеф, но все пак… Не мислех, че тримата ще спрат, след като изминат около две хиляди крачки, но все пак щяха да продължат заедно и тогава можеха незабелязано да бъдат настигнати от разбойниците и застреляни. Наистина едноцевките на разбойниците не бяха заредени, но те бързо можеха да го направят. Значи трябваше да попреча на придвижването им.

С един скок се намерих до петнистите коне и след миг те бяха свободни. Извадих камшика от пояса и заудрях по животните. Те се изправиха на задните си крака, а после се спуснаха към храстите, където не можеха да стигнат далеч, защото висящите им юзди им пречеха.

Изтичах напред и извиках след двамата аладжи:

— Сандар, Бибар, спрете, спрете! Конете се откъснаха! Това подейства. Братята спряха, защото не искаха да изгубят превъзходните си коне.

— Вържи ги пак! — извика ми Сандар в отговор.

— Но те избягаха!

— Триста дяволи! Къде отидоха?

— Знам ли? Питай ги сам!

— Глупак!

Двамата аладжи се върнаха бегом. На тяхно място нямаше да бързам, а да се опитам да се докопам до врания жребец. Петнистите коне им бяха сигурни! Те се катереха по склона и с пълен глас ме ругаеха. Сандар пръв пристигна горе и веднага се убеди, че конете наистина бяха избягали. Той се нахвърли върху мен и изкрещя:

— Кучи сине! Защо не ги спря?

— Ами и аз като вас не гледах към конете, а към ездача.

— Но можеше да внимаваш!

— Конете се изплашиха от изстрелите ви. Защо стреляте по хора, които не са ви направили нищо лошо! А и конете не са мои, а ваши. Не съм ви ратай, та да ги пазя!

— Как се осмеляваш да ни държиш такъв тон? Ето ти това в замяна!

Сандар държеше в дясната си ръка пушката и замахна към мен с левия си юмрук, за да ме удари. Аз вдигнах ръка за самоотбрана, но не бях обърнал внимание на един камък зад мен, спънах се в него и паднах на земята.

Тогава Сандар вдигна приклада на пушката си и ме удари в гърдите, което не можах да предотвратя напълно. От удара дъхът ми спря, но в следващия миг скочих, хванах великана с две ръце за кръста, вдигнах го във въздуха и го хвърлих към стеблото на едно отдалечено на няколко метра от мен дърво, където той се строполи неподвижен. Тогава някой ме хвана отзад.

— Откажи се, подлецо! — извика Бибар, който бе дотичал междувременно. Беше ме стиснал здраво и искаше да ме вдигне. Разкрачих крака, свих рамене и си поех дълбоко въздух, за да стана по-тежък. Тогава обаче усетих в левия си глезен режеща болка. Кракът ми отказваше да се подчини. Сигурно го бях наранил при падането.

Стоящият зад мен скипетар напрегна всички сили, за да ме вдигне. Той пъшкаше от гняв и напрежение. Брат му лежеше в безсъзнание до дървото. Сигурно го мислеше за умрял и искаше да отмъсти за него. Усещах, че няма да мога да издържа дълго само с упорство. Трябваше да се освободя от прегръдката му. Затова извадих ножа и ударих Бибар по ръката. Той ме пусна, изрева от яд и болка и процеди през зъби:

— Намушка ме? Тогава ще те застрелям!

Бързо се обърнах и видях, че вади от пояса си пистолет. Двата спусъка изщракаха. Може би щях да успея да го изпреваря с моя револвер, но не исках да го убивам. Той вдигна оръжие. Замахнах към него, още преди да успее да изпразни едната цев. Изстрелът не улучи.

Светкавично бързо отправих към Бибар втори удар с юмрук, и то отдолу към лицето, по носа, така че главата му се отметна назад. С бързо движение изтръгнах пистолета от ръката на разбойника и го захвърлих настрана. За миг той се хвана за устата и носа, които бяха разранени. После нададе пронизителен вик и се хвърли към мен. Но аз се наведох, промъкнах се под него, хванах го за бедрата, така че ми се струваше, че пръстите ми стигат чак до месото му и прехвърлих огромния мъж през мен. Бързо се обърнах и се спуснах върху него, за да не му оставя време да се изправи, и го ударих в слепоочието, от което той изпусна дълга въздишка и изпадна в безсъзнание.

Стана това, което бях смятал за невъзможно: не бях по-слаб от двамата аладжи! Като гледах проснати пред себе си огромните им неподвижни тела, едва вярвах на успеха си. Сигурно всеки един от тях беше по-силен от мен, но аз се бях оказал по-бърз, а знаех и хватки, които, разбира се, не бях научил при виещите дервиши. Прегледах и двамата. Не бяха мъртви — скоро щяха да дойдат на себе си, затова трябваше по най-бързия начин да изчезна. Но за да ги обезвредя още за известно време, им взех торбичките с барута, които висяха на поясите им, и смачках с крака пушките им.

Правейки това, осезателно почувствах, че левият ми крак е наранен. Ако преди се преструвах, че куцам, сега принудително закуцуках към коня си, след като вдигнах от земята и отново обух сандалите на Халеф, които се бяха изхлузили от краката ми по време на боя. Развързах коня и го заведох на едно подходящо място надолу по пътя, където го яхнах. Болката в крака ми се беше усилила от ходенето.

Щом жребецът потегли с мен върху гърба, въздъхнах с облекчение. Аз и спътниците ми се бяхме измъкнали от голяма опасност, което дължахме на добрата Небатия. Ако имах при себе си сигурен куриер, щях да взема ограбените от аладжите пари и да й ги изпратя. При това положение обаче трябваше да им ги оставя. Друг, юридически обоснован притежател за тях, нямаше. А да ги предам на властите? Опитите ми в това отношение в Остромджа не бяха обнадеждаващи. С удоволствие обаче си мислех за това, какво щяха да кажат аладжите, като разберат, кой е бил глупавият шериф в действителност.

Яздих така известно време и гората свърши. Пътят водеше към долината на Струмица. Реката оставаше от лявата ми страна. Недалеч пред себе си видях, че Халеф, Оско и Омар бяха спрели. Те веднага ме познаха и ме посрещнаха с радостни викове. Смушках коня, но не с шпорите, а със сандалите и препуснах към тях в галоп.

— О, сихди, колко се тревожехме за теб! — извика ми Халеф отдалеч. — Къде се беше скрил?

— В гората. Както виждате, идвам оттам.

— Така си и помислихме, щом прочетохме бележката ти.

— Надявам се, че сте я взели?

— Да, но аз пак я оставих там.

— Защо?

— За удоволствие. Мислехме си, по-скоро аз си мислех, че по-късно негодниците много ще се ядосат, като я видят и разберат какъв номер сме им погодили. Не биваше ли да го правя?

— Не си направил грешка. Аладжите наистина ще я намерят и здравата ще се ядосат, особено щом по съдържанието й разберат, че тъкмо аз, на когото бяха взели мерника, съм бил при тях в продължение на няколко часа.

— Какво? Ти си бил при тях?

— Да, разговарях, пих и дори се бих с братята. Сега лежат в гората в безсъзнание.

— Сихди, тогава бързо трябва да се върнем при тях, за да мога и аз да им кажа няколко думи.

— Не е необходимо, достатъчно чуха от мен. Разговарях с тях с юмруци.

— Разказвай бързо!

— Добре, но все пак бихме могли да продължим пътя си.

— Ела да се качиш на Рих.

— Не, ще остана върху това седло. Ще яздиш Рих до Радова за награда, че така чудесно галопира с него покрай мен.

— Нима си ме видял?

— Ти мина съвсем близо покрай нас.

— И добре ли яздех?

— Великолепно. По-хубаво и от мен.

— Сихди, ти ми се подиграваш! Не бива да постъпваш така с мен!

— Е, просто исках да ти кажа, че ти се радвах. А чу ли, че стреляха по теб?

— Не, изобщо не съм разбрал.

— Само бързината на жребеца те спаси. Двамата аладжи стреляха след теб. Искаха да те свалят от коня, за да го плячкосат. Тогава Халеф спря врания жребец и извика:

— Все пак ще трябва да се върнем в гората, сихди. Трябва да благодаря на тези негодници за куршумите им.

— Пфу! Ела тук, малчо! Аладжите не се шегуват. Те са истински великани и могат да те удушат с един пръст.

Продължихме да яздим и аз разказах на спътниците си за срещата си с братята. Те слушаха с голям интерес. Щом свърших, Халеф каза:

— Сихди, мислиш ли, че този мил мухбир все още е в Радова?

— Сигурно, иначе щяхме да го срещнем.

— А защо да не го потърсим? Искам да му отдам дължимата благодарност за държанието му. Трябва ли да говорят за мен, че не спазвам правилата на благоприличието?

— Никой не би ти отправил подобен упрек. Мога да ти издам удостоверение, че във всички случаи си бил учтив, например със заптието Селим и коджабашията в Остромджа, които доволно усетиха сладостта на камшика ти.

— Значи няма да търсим Тома, така ли, сихди?

— Не. Но ако ни срещне, ще се направим, че не го познаваме.

— Сихди, това е в противоречие с добрата ми душа. Поне ми кажи колко време ще останем в Радова.

— За съжаление не знам точно. Във всеки случай по-добре ще бъде, ако минем през града, без много да се бавим, но първо трябва да прегледам крака си. Може лечението ми да налага да останем. Вероятно при падането съм го изкълчил и ще трябва да го превържа.

— Тогава по-добре този куриер да не попада в ръцете ми, защото ще му направя такава превръзка на гърба, че ще я помни цял живот. Впрочем и в Остромджа имаше хора, на които с удоволствие бих направил такава превръзка.

— Кой например?

— Двамата братя, които ни преследваха и трябваше да съобщят за пристигането ни при развалините.

— Тези, които отседнаха при ханджията Ибарек ли?

— Да. Бяха отрезнели от махмурлука си много по-бързо, отколкото си мислехме, защото ти току-що беше тръгнал, когато те пристигнаха.

— Къде ги видя?

— Къде ли? В същия хан, където бяхме и ние. Нямаха никаква представа какво се е случило и веднага се бяха отправили към развалините. Като видели там само пепелище, се върнаха в хана, за да се осведомят за станалото. Можеш да си представиш какви физиономии направиха, като разбраха какво се бе случило.

— Ти говори ли с тях?

— Не. Бяха оставили конете си в обора, а след това изчезнаха и повече не се върнаха, преди ние да потеглим.

— Хм! Сигурно са събирали сведения. Може би отново ще ги видим.