Втора глава Отново на свобода

Като стигнахме в Остромджа, отидохме при коджабашията, за да направя описа. Малките му очички заискриха, като започнахме да броим съдържанието на трите кесии. Той още веднъж ме попита дали няма да оставя на него да се занимава с изпращането на нещата, но аз настоях сам да се погрижа за това. Скоро щеше да се окаже, че съм постъпил правилно. Ала за да ме ядоса, припираше торбичките да са запечатани и подпечатани и с неговия печат. Не се съпротивлявах дори и един миг.

После накарах да ми покажат пленниците. Затворени бяха в някакво подземно помещение и бяха вързани. Казах на съдията, че това е безполезно мъчение. Той обаче смяташе, че за такива престъпници нито едно наказание не е достатъчно строго и през нощта дори щял да постави пред вратата едно заптие да пази. Успокоих се, че затворниците са на сигурно място, без да помисля, че съдията ги беше вързал само защото е очаквал да дойда и да проверя какви мерки е взел.

Отправих се към хана, където ме чакаха за закъснялата вечеря. Седяхме в същата стая като на обяд. Разговорът беше много оживен, защото събитията през деня даваха богат материал за обмен на мисли, и когато легнахме да спим, отдавна беше минало полунощ.

Дадоха ми най-хубавата стая, до която се изкачих по една стълба. Тъй като бяха приготвени две легла, взех малкия хаджия при себе си. Знаех колко се радваше на такива доказателства за приятелство.

Като се канехме да се събличаме, часовникът ми показваше малко след два. Тогава някой почука долу на портата, която вече беше заключена. Отворих капака на прозореца и погледнах навън. До портата стоеше човек, но не можех да го разпозная.

— Ким дир? (Кой е?) — попитах аз.

— О, това е твоят глас — отвърна ми някаква жена. — Нали си чуждият ефенди?

— Да. А ти билкарката ли си?

— Да, ефенди. Слез долу! Трябва да ти кажа нещо.

— Наложително ли е?

— Разбира се.

— Ще мога ли отново да се върна да спя?

— Няма да е веднага.

— Чакай! Идвам.

След минута двамата с Халеф бяхме долу.

— Знаеш ли какво се случи, ефенди? Или по-добре ми кажи с колко време разполагаш още. Виж моя крал Хаджи Мариям!

Небатия ми го подаде в ръка. Бодливият трън беше две педи широк, но наистина тънък като острие на нож. Въпреки тъмнината светлата зигзагообразна линия върху дългата тясна корона ясно се виждаше. Наистина тя не «светеше», но излъчваше доста силен, почти фосфоресциращ блясък.

— Сега вярваш ли ми? — попита ме тя.

— Не съм се съмнявал в думите ти. Тук е много тъмно, ще дойда при теб утре сутринта, за да разгледам подробно тръна на дневна светлина. Кажи сега какво искаш да ми съобщиш!

— Нещо много лошо: затворниците избягаха.

— Какво? Наистина ли? Откъде знаеш?

— Видях ги и чух какво си говореха.

— Къде?

— Горе на планината, до колибата на мюбарека.

— Сихди! — подскочи Халеф. — В такъв случай моментално трябва да тръгваме към планината. Ще ги убием, иначе животът ни е в опасност.

— Почакай! Първо трябва да разберем всичко. Кажи ми, Небатия, колко души бяха?

— Тримата непознати, мюбарекът и коджабашията.

— Какво? Коджабашията е бил при тях? — учудих се аз.

— Да. Той самият ги пусна, за което получи от мюбарека пет хиляди пиастъра.

— Сигурна ли си?

— Чух го много добре — уверяваше ме Небатия.

— Разкажи, но накратко! Не бива да губим време.

— Бях откъснала белия трън и тръгнах да се връщам през просеката. Тогава видях, че откъм града идват четирима мъже. Не исках да ме забележат и се скрих в ъгъла, образуващ се между колибата и зида от развалините, в който тя се опира. Четиримата понечиха да влязат в колибата, но тя беше заключена. Трима от тях не познавах. Четвъртият беше мюбарекът. Говореха, че ги е освободил съдията и щял да дойде веднага, за да си вземе петте хиляди пиастъра за услугата. Щяха да тръгват, след като му платят, но трябвало да ви отмъстят. Единият каза, че сигурно си щял да тръгнеш към Радова и Истип. По пътя щели да ви нападнат аладжите.

— Какви са тези аладжи?

— Не знам. После дойде коджабашията. Тъй като никой от тях нямаше ключ, разбиха вратата с ритници. Запалиха фенер и отвориха един прозорец над скривалището ми. Оттам излязоха птици, прилепи и други животни, които мюбарекът освободи. Изплаших се и побягнах с всички сили надолу, за да дойда при теб. Това исках да ти кажа.

— Благодаря ти, Небатия. Утре ще получиш възнаграждение за това. Сега си върви! Нямам повече време.

Върнах се обратно в хана. Не беше необходимо да будя никого. Това, че бяха събудили мен, беше сигурен знак, че се е случило нещо, и всички бяха станали. След по-малко от две минути бяхме въоръжени и се отправихме на път: Халеф, Оско, Омар и аз. Двамата гостилничари искаха да вдигнат тревога, но аз им забраних, защото бегълците можеха да чуят шума и щяха да разберат, че ги преследваме. Поръчах на ханджиите тихо да доведат още няколко смели мъже и с тях да тръгнат по пътя, водещ към Радова. Така във всички случаи бегълците щяха да паднат в ръцете им, ако ние не успеехме преди това да ги обезвредим.

Ние четиримата се отправихме първо към планинската пътека. Като стигнахме до гората, бяхме принудени да вървим по-бавно. Понеже не вървяхме през открита местност, трябваше да внимаваме да не падаме. Пътят се изкачваше стръмно нагоре, а почвата между дърветата беше осеяна с камъни, тъй като стичащата се надолу дъждовна вода постепенно беше отмила меката пръст отгоре.

Стори ми се, че пред нас чух пронизителен звук, издаден от човек, който в страха си сякаш бе извикал кратко «и». После долових глух звук, като че ли някой падна.

— Стойте! — прошепнах аз на другите. — Пред нас има човек. Спрете и не вдигайте шум!

Скоро чухме към нас да се приближават бавни стъпки. Бяха неравномерни, защото човекът пристъпваше с единия крак по-бавно, отколкото с другия. Куцаше. Сигурно се беше наранил при падането. Вече се бе приближил до мен. Нощта не беше светла, а между дърветата тъмнината беше още по-гъста. Затова по-скоро разбрах, отколкото видях, че мършавата фигура е на коджабашията. Сграбчих го за яката отпред.

— Дур ве сус! (Спри и мълчи!) — заповядах му аз с приглушен глас.

— Аллах! — извика изплашено той. — Кой си ти?

— Не ме ли позна?

— Ах, ти си чужденецът! Какво правиш тук? Вероятно беше разпознал гласа ми или пък фигурата ми се различаваше по-добре от неговата, но беше разбрал кой е пред него.

— А ти кой си? — попитах аз. — Сигурно коджабашията, който е освободил затворниците!

— Машаллах! — извика той високо. — Ти знаеш! Той отскочи настрани, за да се отскубне. Наистина, аз го държах здраво, защото бях очаквал да направи опит за бягство, но прогнилият кафтан не беше чак толкова здрав. Чу се звук от скъсване на плат, парче от който остана в ръката ми, а мъжът изчезна сред дърветата, където всяко преследване би било безполезно. На всичко отгоре той се развика с всичка сила:

— Хайде, сауш кулибеден, чабук, чабук! (Бягайте от колибата, бързо, бързо!)

— О, какъв глупак си, сихди! — ядосваше се Халеф. — Беше го хванал и го изпусна! Ако го бях направил аз, щеше…

— Тихо — прекъснах го. — Нямаме време за упреци. Трябва да побързаме към колибата, защото от предупредителния му вик трябва да се предположи, че враговете ни са горе.

Тогава оттам се раздаде друг вик:

— Ничун, нейе? (Защо, по каква причина?)

— Ябънджълар, ечнебилер! Кошун кошун, съчраен! (Чужденците, чужденците! Бягайте, изчезвайте!) — отговори им беглецът.

Постарахме се да се придвижим напред с най-голяма бързина, но неравният път ни пречеше. Едва бяхме направили няколко крачки, и отгоре изтрещя изстрел: видяхме нагоре да се издига огнен лъч, после наоколо отново стана тъмно.

— Сихди, бир топ фишенклер иле! (Сихди, това беше оръдие с ракети!) — каза Халеф, пухтейки след мен. — О, Аллах, и продължава да гори.

Сега забелязахме между дърветата светлина от огън, а като стигнахме до оголеното място, колибата пред нас беше обхваната от пламъци.

— Ето ги там! Виждате ли ги? Огън! Бяхме добре осветени от огъня и представлявахме чудесна мишена.

— Назад! — предупредих аз, като същевременно отскочих встрани и се озовах зад едно дърво.

Другите моментално последваха примера ми и тъкмо навреме, защото към нас полетяха още три изстрела, но не улучиха никого. Още по време на скока бях вдигнал оръжието си. Проблясването на изстрелите ми беше издало местонахождението на негодниците. Стрелях почти едновременно с тях и бях улучил, защото един глас изкрещя:

— Ей фелякет, бре ха! Яраланмъшън! (О, нещастие! Помощ! Ранен съм!)

— Напред! — извика храбрият Хаджи Халеф Омар и изскочи иззад дървото.

— Стой! — заповядах му аз и го хванах за ръката. — Може пушките им да имат две цеви!

— Нека да имат и сто, ще ги пречукам!

Той се отскубна, обърна пушката си и притича през ярко осветеното място. Не ни оставаше нищо друго, освен да го последваме. Беше опасно, но за щастие онези отсреща нямаха двуцевки, а бегълците не бяха имали време да заредят отново. Стигнахме здрави и читави до скалата, откъдето бяха дошли изстрелите, но това беше единственият успех от щурма ни. Там вече нямаше никой.

— Къде са, сихди? — попита Халеф. — Имаш ли представа?

— Къде са ли? Нямам! Но знам КАКВИ са.

— И какви са?

— По-умни от нас, преди всичко по-умни от теб.

— Пак ли ме упрекваш?

— Заслужаваш го. Със сигурност щяхме да хванем престъпниците, ако ти не беше хукнал напред.

— И по какъв начин?

— Ако бяхме заобиколили просеката под прикритието на дърветата, щяхме да стигнем до тях.

— Пак нямаше да са там.

— Това е въпросът. Разбира се, четиримата избягнаха откритото нападение. Но тайното промъкване щеше да се увенчае с успех, ако един от нас беше останал тук да стреля от време на време във въздуха. Тогава щяха да си мислят, че все още всички сме на едно място.

— Значи мислиш, че вече не можем да ги хванем?

— Те сигурно са някъде наблизо, но хайде намери ги в тази тъмница! Огънят осветява само просеката. А дори и да знаехме къде са се скрили, трябва да ги оставим на мира. Вероятно са ни чули, като идваме, и какво би могло да стане по-нататък, сигурно се досещаш.

— Да, ще ни посрещнат със стрелба, а съм чувал, че такива куршуми понякога са в състояние да ти попречат да остарееш. Но какво ще правим сега?

— Ще дебнем!

Разбира се, всичко това беше изречено много тихо. Можеше да се предположи, че четиримата мъже не са далеч от нас и не биваше да ги насочваме към мястото, където се намираме, с непредпазлив шум. Освен това бяхме застанали така, че тъмнината ни скриваше.

Ослушвахме се известно време, но пращенето от горящата колиба ни пречеше. Щом обаче ухото веднъж привикна с този звук, чух доста ясно силно шумолене. Оско също го беше доловил, защото ме попита:

— Чуваш ли ги как се промъкват през храсталаците, ефенди?

— Ако се съди по шума, са най-много на стотина крачки оттук и понеже предполагам, че зад дърветата няма храсти, то пръстенът от дървета около планинския връх едва ли е голям на това място. Те са го знаели и затова са се насочили натам.

— Откъде биха могли да го знаят? Нали те самите не са оттук?

— Манах ал Барша често е идвал по тези места, а и мюбарекът е с тях.

Отидох до колибата и откърших един прът от покрива, който висеше горящ надолу. Тъй като дървото беше много смолисто, пламтеше като факел. Тръгнах с него в посоката, в която предполагах, че бяха поели бегълците. Тримата ми спътници тръгнаха след мен, като държаха оръжията си готови за стрелба.

Все пак пращенето на огъня ме бе подвело. Ширината на опасаната с дървета ивица не беше толкова голяма, колкото бях мислил. След малко стигнахме до храстите и видяхме мястото, през което бегълците се бяха измъкнали в гората. Тръгнахме натам и в следващия миг се озовахме на открито, а факелът ми угасна.

Тогава чухме под нас цвилене на жребец, а веднага след това в нощта се разнесе силен тропот на коне.

— Аллаха смарладък, ховардалар! (Сбогом, негодници!) — достигна до нас отдолу силен глас. — О бир гюн яняджяксънъс дже-хенеде! (Утре ще се пържите в ада!)

Беше казано много ясно. Ако не бях знаел, че искат да ни спрат, сега щях да се досетя. Тези хора не бяха особено умни.

Моят малък Халеф беше страшно ядосан от обидата. Сложи двете си ръце около устата и с всичка сила изкрещя в тъмнината:

— Шейтана гидин! (Вървете по дяволите!)

Толкова беше ядосан, че продължи да крещи след тях:

— А хаирсъзлар, хайдутлар, каилар, кондакджилар, иптен казъкдан куртулмушлар! (Разбойници, убийци, подпалвачи, кожодери, обесници!)

В отговор се разнесе подигравателен смях. Задъхан от положеното усилие, дребосъкът попита:

— Не ги ли наредих хубаво, сихди? Не им ли го казах кратко и ясно?

— Да, толкова хубаво, че както чу, ти се изсмяха.

— Тези хора нямат никакво възпитание. Не знаят как трябва да се държат. Понятие нямат от законите на учтивостта и правилата за добрите нрави. Дори към врага си трябва да се държиш почтително и да го побеждаваш с красиви, благозвучни комплименти.

— Да, ти току-що ни го доказа, скъпи Халеф. Ласкателствата, които изкрещя след тях, бяха прелестни.

— Не бях аз, а гневът ми. Ако аз самият бях говорил, щях да съм по-учтив. Но вече ги няма. Какво ще правим?

— Сега нищо. Отново седим по същия начин, както и при пристигането ни в Остромджа. Враговете ни са пред нас. Свободни са и дори се увеличиха с още един човек. Гонитбата може да започне отново и кой знае дали пак ще имаме такава благоприятна възможност, както тук.

— Прав си, сихди. Този коджабашия трябва да бъде обесен!

— Той не само освободи затворниците, но им върна и конете.

— Мислиш ли?

— Разбира се! Нали чу, че имат коне? Бяха приготвени за тях.

— Съдията ще отрече.

— Лъжите няма да му помогнат. Откъснах парче от кафтана му и го прибрах в пояса си.

— И какво ще правиш с него? Имаш ли власт над коджабашията?

— За съжаление, не.

— Тогава аз поемам всичко в свои ръце.

— Не прибързвай отново, Халеф!

— Не се тревожи, сихди! Няма да прибързвам, а ще свърша всичко най-бавно и спокойно. Няма ли да идем до колибата?

— Да. Може би все пак ще успеем да спасим нещо. Не ни беше трудно да намерим обратния път, защото вече го познавахме. Изглежда, жилището на мюбарека съдържаше много запалителни вещества, защото пламъкът продължаваше да се издига нагоре. Междувременно бяха надошли хора, примамени от виждащия се надалеч пожар. Като се показахме между дърветата, коджабашията се приближаваше тичешком от другата страна, където беше пътят. Щом старейшината на Остромджа ни съзря вдигна ръка, посочи към нас и извика:

— Хванете ги! Заловете ги! Те са подпалвачите! Бях повече учуден, отколкото ядосан от това нахалство. Този човек притежаваше направо смайващо безсрамие. Присъстващите, които знаеха как се бях държал с него през изминалия ден, не бързаха да изпълнят заповедта му.

— Чухте ли? — изкрещя той на поданиците си. — Трябва да хванете подпалвачите!

Тогава се случи нещо, което трудно можеше да се проумее. Дребният хаджия пристъпи към него и попита:

— Биз не ис, севгилим? (Какви сме, драги?)

— Кондакчъ сънъс (Подпалвачи сте.) — твърдеше той.

— Грешиш, коджабаши. Нещо съвсем друго сме. Ние сме кожари и за да ти го покажем нагледно, ще ощавим част от кожата ти, не цялата, само малка част, на чиято здравина после наистина ще се зарадваш, защото ще ти трябва да сядаш на нея. Оско, Омар, елате!

Двамата не чакаха да им повторят. Наистина те първо въпросително ме погледнаха, за да разберат какво е мнението ми за скандалното поведение на дребосъка. Понеже не казах нито «да», нито «не», двамата сграбчиха стареца с клатушкащата се глава и го проснаха на земята.

Той разбра какво ще последва и се развика от страх.

— Аллах, Аллах — трепереше той. — Какво ще правите? Да не би да искате да посегнете на божията и човешка власт? Аллах ще ви унищожи, а падишахът ще ви тикне в затворите си. Ще ви отсекат главите, а после ще окачат телата ви пред портите на села и градове.

— Млъкни! — заповяда Халеф. — Пророкът е заповядал на последователите си да приемат търпеливо съдбата си, защото така е записано в книгата на живота. Вчера прочетох в нея, че трябва да бъдеш бит с пръчка, и понеже съм правоверен привърженик на Пророка, ще се погрижа този хубав късмет да се сбъдне. Сложете го по корем, ако изобщо има такъв, и го дръжте здраво!

Оско и Омар изпълниха указанието му. Наистина коджабашията положи всички усилия, за да се противопостави на ориста си, но двамата силни мъже го превъзхождаха толкова, че както съпротивата му, така и силните му викове бяха абсолютно безполезни.

Признавам, че тази сцена не ми беше особено приятна. Нанасянето на побой не е привлекателно занимание, а освен това бяхме чужди по тези места и не можехме да знаем как ще реагират на това присъстващите местни хора. Беше се събрал много народ и прииждаха още. Но недостойният старейшина се бе държал много враждебно с нас. Действията му бяха незаконни и дори само обвинението му, че ние сме подпалвачите, беше толкова нахално, че подобен урок нямаше да му навреди. Може би пердахът беше допринесъл за това, по-късно да стане доста добър тълкувател на параграфите на закона.

Не се страхувах от любопитно тълпящите се хора, които застанаха в кръг около нас. Вероятно съдията нямаше приятели, които бяха готови да се жертват за него. И така, поставиха го в описаното положение. Оско натискаше раменете му, а Омар беше коленичил върху краката му. Щом дребният Халеф извади камшика си, някой високо извика:

— Нима ще допуснете нашият старейшина да бъде набит? Защитете коджабашията!

Няколко души, споделящи мнението на говорещия човек, започнаха заплашително да мърморят. Приближиха се. Бавно пристъпих към тази група, опрях приклада на мечкоубиеца на земята, кръстосах ръце върху дулата и без да кажа нито дума, ги загледах в лицата. Те се отдръпнаха.

— Чок ейи, чок догру, вурун ону, вурун ону! (Добре, добре, набийте го, набийте го!) — подвикваха ни повечето доброжелателно настроени към нас хора.

Халеф махна изключително благосклонно по посока на тези възгласи и започна благодетелното си дело. То му се удаваше със затрогващо усърдие. Когато отново прибра камшика в пояса си, даде на наказания човек следния добър съвет:

— Сега те моля през следващите няколко дена да не сядаш върху нищо твърдо. Това би могло да навреди на блясъка на очите ти, на красотата на лицето ти, на хармонията на чертите ти и на тържествеността на речта ти. Не бива да пречиш на въздействието на благородното ни дело и отсега до дълбока старост ще благославяш чужденците, чиято поява ти е била от толкова голяма полза. Надяваме се, че всяка година ще празнуваш днешния ден по подобаващ начин, а ние винаги ще си спомняме за теб със симпатия. Стани и ми отдай заслужената благодарност с целувка!

След тази изнесена с изключителна сериозност реч, екна силен смях.

Щом Оско и Омар пуснаха коджабашията, той бавно стана и сложи двете си ръце върху току-що подробно описаната от Халеф част на тялото. Когато Халеф се приближи до него, тоя яростно се нахвърли върху му:

— Кучи син! Какво направи! Ти оскверни тялото на управата. Ще заповядам да оковат и теб, и хората ти…

— Не се горещи! — прекъсна го дребосъкът. — Ако наричаш оскверняване това, че получи само двайсет удара, веднага ще поправим грешката. Сложете го пак долу!

— Не! Не! — развика се заплашеният човек. — Тръгвам си, тръгвам си!

Той понечи да се отдалечи по най-бързия начин, но тогава го хванах за ръката аз.

— Чакай, коджабаши! Искам да ти кажа нещо!

— Няма за какво да говориш с мен! — извика той, като го издърпах обратно в кръга. — Не искам и да знам повече за вас, стига ми толкова!

— Вероятно е така, но искам да разбера нещо от теб, затова ще останеш тук още малко. Махни ръцете си оттам! Не е прилично да ги държиш там, когато говориш с един ефенди.

Той се опита да изпълни заповедта ми, но му беше толкова трудно, че току посягаше назад ту с дясната, ту с лявата ръка.

— Каза, че сме подпалвачи. Какво основание имаш да твърдиш подобно нещо? — попитах го аз сериозно.

Този въпрос причини видимо неудобство на стареца. Ако продължаваше да защитава твърдението си, боят лесно можеше да продължи. Ако пък се отметнеше, щеше да излезе, че е лъжец. Той се почеса по голата глава с лявата ръка, а дясната държеше зад хълбока и предпазливо отговори:

— Така мислех.

— А защо така си мислеше? Един коджабашия би трябвало да може да обясни предположенията си.

— Защото бяхте тук преди нас. Видяхме пожара и веднага дойдохме. Щом пристигнахме, ви заварихме на това място. Това не е ли причина за подозрение?

— Не, защото и ние като вас бихме могли да дотичаме дотук, като сме видели пожара. Но я си спомни, наистина ли бяхме тук преди теб?

— Разбира се! Нали ме видяхте, като идвам?

— А аз мисля, че ти беше тук преди нас.

— Невъзможно!

— Напротив! Видяхме те да идваш от това място и те познахме.

— Лъжеш се, ефенди. Бях вкъщи и спях. Събудих се от голямата врява. Станах, погледнах през прозореца и видях големия пожар в планината, затова веднага се отправих натам, понеже като представител на властта съм длъжен да го направя.

— Задължен ли си като представител на властта да предупреждаваш бягащите престъпници?

— Не те разбирам, ефенди.

— Не лъжи! Къде са затворниците, които ти бяха поверени?

— В затвора, разбира се.

— Добре ли ги пазят?

— Имат двойна охрана. Едно заптие стои пред вратата им, а друго пред сградата.

— Какво прави тогава този тук горе?

Наблизо стоеше мъжът, който се бе застъпил преди това за коджабашията. В него веднага разпознах заптието, на което беше поверена охраната на затворниците, и го издърпах напред.

Чиновникът се престори на ядосан.

— Какво правиш тук? — тросна се той на заптието. — Моментално отивай на поста си!

— Остави го — казах аз. — Вече няма кого да охранява. Пленниците са на свобода.

— На свобода ли? — престори се той на уплашен.

— Не се преструвай! Знаеш го много по-добре от мен. Ти самият си ги освободил, за което получи от мюбарека значителна сума.

Сега за първи път съдията протегна напред и двете си ръце. Той плесна и извика:

— Какво говориш? В какво ме обвиняваш? Кой си ти, та се осмеляваш да обвиняваш коджабашията в престъпление? Бил съм получил пари? Бил съм пуснал затворниците? Ще те затворя и ще приложа към теб цялата строгост на закона — не, не, махни се, остави ме!

Последните думи бяха отправени към Халеф, който го беше хванал за ръката и вдигайки камшика, го бе попитал:

— Да обработя ли и други места от кожата ти? Още ли не си разбрал, че не позволяваме да се разговаря с нас по този начин? Кажи само още една дума, която не е приятна за ушите ми, и камшикът ми ще заплющи върху теб като градушка, трополяща по покривите.

Обърнах се към присъстващите хора и им разказах това, което бях научил от Небатия, без обаче да споменавам името й. Добавих също, че после коджабашията ни бе срещнал и предупредил престъпниците.

Тогава напред излезе един човек, в чието лице разпознах единия от съдебните заседатели, и каза:

— Ефенди, изпълнен съм с учудване от това, което чувам. Трябва да ви благодарим, че разобличихте най-големия престъпник, който някога е имало. Ако затворниците — мнимият мюбарек и неговите съучастници, наистина са избягали, то тогава този, който им е помогнал, трябва да бъде наказан по най-строг начин. Днес те гледах и слушах. Мисля, че не казваш нищо, което преди това не си премислил. Значи имаш особени причини да обвиняваш коджабашията. Тъй като съм адвокат, тоест най-вишестоящият след него, съм задължен да заема мястото му, ако е злепоставил сана си. Така че трябва да се обърнеш към мен.

Изглежда, човекът бе изпълнен с почтени намерения, макар че не вярвах особено в решителността му. Без много да му мисля, заявих:

— Радвам се да видя един човек, който приема присърце благополучието на хората, и се надявам, че ще действаш безстрашно и безпристрастно.

— Ще го направя, но ти ще трябва да ми докажеш истинността на твоето обвинение.

— Разбира се!

— Ще ми кажеш ли откъде знаеш, че коджабашията е бил тук горе с бегълците и е получил пари от мюбарека.

— Не, няма да ти кажа.

— Защо?

— Не искам да навредя на човека, който е чул и видял всичко.

— Няма да му навредиш.

— Позволи ми да се усъмня в това. Ти си почтен човек, но не всички чиновници са като теб. Познавам ви достатъчно добре. Като си тръгна, този коджабашия отново ще прави каквото си иска. Човекът, от когото узнах всичко, ще пострада. Затова е по-добре да не назовавам името му.

— Тогава не можеш да докажеш твърдението си!

— Напротив! Парите, които коджабашията е получил, са у него или в дома му, а това, че е бил тук и ми се е изплъзнал, лесно мога да докажа, защото в ръката ми остана част от кафтана му.

— Не е вярно! — извика обвиняемият. — Я погледни! Липсва ли нещо?

Той с две ръце посочи към мястото, където го бях сграбчил. Кафтанът беше здрав.

— Виждаш ли, че грешиш? — каза адвокатът.

— Шегуваш се — отвърнах му аз, смеейки се. — Като гледам умното ти лице, се убеждавам, че си забелязал как коджабашията се издаде.

— Издал ли се е?

— Претендира, че е управник на Остромджа, а прави глупости като новак в престъпленията. Видя ли къде посочи, като ни показваше кафтана си?

— Разбира се! На гърдите, вляво.

— Да съм ви казвал, от кое място съм откъснал парчето?

— Не, ефенди.

— Точно от мястото, което посочи съдията. Но откъде той знае това?

Представителят на закона смаяно ме погледна и попита:

— Ефенди, ти сигурно си полковник от полицията?

— Защо питаш?

— Защото само един високопоставен служител може да има толкова проницателни мисли.

— Грешиш. Не живея в страната на падишаха, а в Алемания, чиито жители строго се придържат към законите и всяко дете веднага би забелязало и прозряло непредпазливостта на коджабашията.

— Тогава Аллах е дарил земята ви с много повече разум отколкото нашата.

— Значи разбираш, че имам право?

— Да, щом коджабашията посочи това място, значи е знаел, че кафтанът е бил скъсан там. Какво ще кажеш, коджабаши?

— Нищо — измърмори запитаният. — Гордостта ми не позволява да се занимавам повече с човек като този алеманец.

— Но държанието ти не е особено гордо. Какво правят ръцете ти там отзад? — изсмях се аз.

— Млъкни — изкрещя ми той гневно. — Чака те нещо много лошо и дълги години след това ще си спомняш за последиците от клеветата си. Не виждаш ли, че кафтанът ми не е скъсан?

— Разбира се. Но виждам, че си облякъл друг. Защото този, с който беше облечен днес, беше по-стар от този, с който си сега.

— Имам само един-единствен.

— Хайде да видим.

— Да, коджабашията има само този кафтан — намеси се заптието.

— Ще говориш само като те питат — отвърнах му аз. А обръщайки се към адвоката, продължих: — Знаеш ли случайно колко кафтана има коджабашията?

— Не, ефенди. Кой се интересува от дрехите на другите хора?

— Но сигурно знаеш къде е отвел конете на тримата престъпници? Аз му ги предадох.

— В неговия обор.

— А той самият има ли коне?

— Да. Четири. Обикновено ги държи в двора, за да са на свобода.

— Какъв цвят са?

— Черни са, защото има предпочитания към черните коне. Нали, коджабаши?

— Какво ги засягат тези чужденци моите коне! — отговори той.

— Засяга ни много и ти го знаеш — обясних аз. — Дал си на бегълците коне и понеже имат причина да сменят конете си с такива с друг цвят, сигурно си им предоставил своите. Ще бъде добре дошло за теб, ако установим, че всички коне са у вас. Тук не може да се направи нищо повече. Колибата изгоря и след малко ще стане тъмно. Мюбарекът постъпи много умно, като я запали на заминаване, иначе сигурно щяхме да намерим доста доказателства за престъпни деяния. Дори се беше запасил с барут, за да я запали или взриви. Лудост е от страна на коджабашията да твърди, че ние сме я запалили. Тъкмо ние имахме най-голям интерес колибата да остане непокътната. Хайде сега да отидем в къщата на съдията, за да се уверите, че затворниците наистина са избягали.

Като се канехме да тръгваме, видях как хаджията бързо хукна към пътя и веднага след това чух заплашителния му глас:

— Стой, спри или ще забия ножа между ребрата ти!

— Остави ме — отговори друг глас. — Каква работа имам с теб?

— Абсолютно никаква, но затова пък аз имам с теб. Арестуван си.

— Охо!

— Да, и ако не се подчиниш, много бързо ще се запознаеш с ето този камшик, както твоят началник вече се наслади на ласките му.

Аха! Заптието искаше да избърза, за да стигне преди нас в къщата на коджабашията, сигурно за да предупреди семейството му. И той като господаря си трябваше да застане между нас.

Странното шествие за втори път се спускаше надолу по склона. Няколко мъже носеха запалени главни, за да осветяват пътя. Всички жители на града бяха будни и като влязохме в двора, той беше пълен почти толкова, колкото и на свечеряване.

Затворът, разбира се, беше празен. Конете на бегълците стояха в стария порутен обор, но враните жребци на коджабашията ги нямаше. Ратаите твърдяха, че били изчезнали по същия необясним начин, както и престъпниците!

— Хайде сега да видим дали ще намерим парите и стария кафтан на коджабашията — казах аз на адвоката.

— Къде ще ги търсиш?

— При семейството му.

— Те ще излъжат.

— Нека изчакаме. Много зависи от начина, по който ще им се говори. Ела с мен!

Двамата влязохме в къщата, като досега на никого не бяхме позволявали да прави това, дори и на стопанина. Адвокатът познаваше разположението. Той вървеше пипнешком в тъмнината и стигна до една врата. Тя водеше към една малка стаичка, в която имаше ниска маса и няколко дървени стола. Покрай едната стена бяха наредени възглавници за сядане по ориенталски. Върху масата имаше глинена лампа, а до нея седеше една стара жена, която бързо се закри с фереджето си.

— Това е жена му — каза придружителят ми. Приближих се към нея, заплашително опрях дулото на мечкоубиеца в пода и грубо попитах:

— Сенин коджанън ески кафтанъ нереде? (Къде е старият кафтан на мъжа ти?)

Дори и да е била готова да излъже, тонът ми много я бе изненадал, защото тя отговори, сочейки към следващата врата:

— Сандукта.(В сандъка.)

— Гетир ону! (Донеси го!)

Жената тръгна към другата врата. Чух отварянето на дървен капак, после тя отново се върна и донесе исканата дреха. Взех я от ръцете й и я разгънах. Част от лявата предница липсваше, а като извадих откъснатото парче и го наложих върху дупката, то пасна точно. Жената изплашено наблюдаваше действията ни. Сигурно бе посветена във всичко.

— Не акче! (Донеси и парите!) — заповядах й аз със същия груб тон.

— Не асъл акче? (Какви пари?) — попита тя колебливо.

— Тези, които мъжът ти преди това получи от мюбарека. Къде са? Бързо! — отвърна адвокатът.

Той се стараеше да подражава на тона ми. Жената толкова се изплаши, че разтреперана призна:

— Също в сандъка.

— Донеси ги!

Тя отново отиде в тъмната стая, но този път мина повече време, докато се върне. Парите бяха скрити дълбоко в раклата. Увити бяха в стар скъсан тюрбан. Адвокатът ги преброи и сумата съответстваше на тази, която Небатия ми беше съобщила.

— Какво ще правим с тях? — попита държавният служител.

— Ти би трябвало да знаеш — отвърнах му аз.

— Ще ги конфискувам.

— Естествено, нали трябва да ги изпратиш в областния съд.

— Разбира се, и ще го направя веднага щом се съмне. Ще излезем ли?

— Не. Трябва да си поговорим за още нещо с тази жена, защото, ако не ми каже истината, лошо й се пише. Бастонадата за жена на нейната възраст може да бъде смъртоносна.

Тя се свлече на земята, вдигна ръце нагоре и извика:

— Не искам бастонада, не искам бастонада, велики, прочути, милостиви ефенди! Виждам, че всичко е издадено и няма да лъжа.

— Стани тогава! Само пред Аллаха се коленичи. Мъжът ти пусна четиримата мъже да избягат, нали?

— Така беше.

— Като им даде и враните си коне?

— Да, и четирите.

— Накъде тръгнаха?

— Към… към… към Радова!

Тъй като тя заекваше, предположих, че не признава докрай. Затова й заповядах:

— Кажи всичко! Защо премълчаваш другите места? Ако не си откровена, ще донеса пейката и ще заповядам на момичетата да те набият с камшика.

— Ще кажа, ефенди. Тръгнаха за Радова, а оттам ще продължат за Жиганци.

— При месаря Чурак, който живее там, ли отиват?

— Да, при него.

— А после ще се отправят към планинската колиба, нали?

— Ти знаеш ли я, ефенди?

— Отговаряй!

— Да, там ще ходят.

— А после?

— Не знам.

— Какво ще правят по онези места?

— И това не можах да разбера. Моят господар не ми казва такива неща.

— Той винаги тайно ли върши работите си с мюбарека?

— Никога не узнавам какво правят. Но често ходеше в планината, а мюбарекът идваше нощем у дома.

— А какво друго знаеш за тези работи?

— Нищо, абсолютно нищо, ефенди. Казах ти всичко, което знам.

— Мисля, че казваш истината, затова няма да те измъчвам повече. Но сигурно си чувала названието «аладжи»?

— Не съм.

— Ефенди — каза адвокатът, — в какво са замесени те?

— Познаваш ли ги?

— Не, но съм чувал да говорят за тези двамата.

— Значи са двама? Какво си чувал за тях?

— Те са най-жестоките разбойници, по тези места, двама братя, огромни на ръст, чиито куршуми никога не пропускат целта си и чиито ножове винаги улучват мястото, към което са били хвърлени. Чаканите им били страшно оръжие. Хвърляли ги толкова надалеч, че летели като куршуми и улучвали с такава точност тила на противника, чийто гръбнак искат да счупят, че сякаш самият шейтан хвърля секирите им. Никой не може да се равнява с тях и в използването на прашки.

— Къде се подвизават?

— Те са навсякъде, където има убийства и грабеж.

— Били ли са вече някога тук?

— В Остромджа още не, но околностите са навестявали. Неотдавна ги били видели около Кочани.

— Това не е много далеч оттук, нали? Мисля, че на кон може да се стигне за около пет часа.

— Изглежда, добре познаваш околностите?

— О, не, просто преценявам приблизително. А откъде са двамата братя, сигурно не знаеш?

— Казват, че били от Калканделен, от планините Шар Даг, където живеят скипетарите.[9]

— А защо ги наричат аладжи?

— Защото яздят два пъстри коня, които са обладани от дявола, както и господарите им. Сигурно са родени на тринайсети мухарем, това е денят, в който дяволът е бил прогонен от небето. Господарите им всеки ден им дават да ядат по един написан стих от корана, затова са неуязвими, бързи са като светкавици, не ги ловят болести и никога не стъпват накриво.

— Мюбарекът е извикал тези аладжи да ме издебнат и убият.

— Откъде знаеш?

— Човекът, който е подслушвал всичко горе при колибата, е чул и това.

— Вярваш ли му?

— Разбира се.

— Може и така да е, защото са виждали двете страшилища наоколо. Ефенди, пази се! Трийсет мъже като теб са безсилни пред тези двама скипетари. Ако те хванат, с теб е свършено. Не ти мисля злото.

— Благодаря ти за съчувствието, но не се страхувам от тях! Със себе си имам закрилник, на когото мога да се осланям.

— Кой е този закрилник?

— Хаджи Халеф Омар, когото ти вече видя. Лицето на мъжа се издължи от учудване, той вдигна вежди и попита:

— Той ли? Този дребосък!

— Да, но не го познаваш.

— Наистина чудесно умее да си служи с камшика. Но какво може да се направи с кърбъч срещу двама силни юначаги!

— Значи мислиш, че дори трийсет мъже като мен трябва да се страхуват от двамата ездачи на пъстрите коне. А аз ти казвам, че и петдесет души като тях са безсилни пред Хаджи Халеф. Аз съм под негова закрила и не се страхувам от никакви врагове.

— Щом мислиш така, то тогава на теб наистина не може да ти се помогне и ти си загубен.

— О, не! Трябва да знаеш, че хаджията всеки ден изяжда не само по един стих, а по цяла сура от корана. Затова дори и гюлле от оръдие би рикоширало от тялото му. Никой не може да го прониже или застреля. За целта гълта ножове, байонети, барут и кибрит. И всичко това толкова му се услажда, сякаш е ял тлъст пилаф.

Той ме погледна със сериозен, изпитателен поглед и след кратко размишление попита:

— Кара Бен Немзи ефенди, ти сигурно се шегуваш?

— Не повече от теб, като каза, че конете на скипетарите били неуязвими.

— Но това е просто невероятно!

— И аз не вярвам в приказките ти за конете.

— О, но то е нещо съвършено различно!

— Същото е.

— Не, ефенди. Стих от корана, написан върху малко парченце хартия, не може да е опасен за един кон. Лесно може да бъде смлян. Но да се гълтат ножове и байонети! Пък и барут и кибрит! Човек може да се пръсне от такива неща.

— Е, наистина има лек пукот, но той става вътрешно, а може и да не се случи, ако вместо една изяде две сури.

— Не мога да го проумея, ефенди, но Пророкът седи на седмото небе и е всемогъщ. Ще разгледам този хаджия по-добре от досега.

— Направи го! Убеден съм, че не го е страх и от сто безделници.

— Мога ли да го подложа на изпитание?

— Как смяташ да го направиш?

— Ще се промъкна зад него с пистолета си и ще се опитам тайно да пронижа с куршум тялото му.

— Направи го — отвърнах аз пак така сериозно, както той смяташе да проведе изпитанието си.

— И мислиш, че Хаджи Халеф нищо няма да забележи?

— Е ще усети, защото чак толкова тайно няма да може да стане. Като се удари куршумът в главата му, все пак ще го почувства, както сигурно се сещаш.

— Разбира се.

— Тогава обаче се страхувам, че не те чака нищо хубаво, и със сигурност трябва да се очаква, че разгневеният хаджия ще забие ножа си в някоя част на тялото ти, което няма да е особено благоприятно за здравето ти.

— Защо ще се ядоса? — попита адвокатът.

— На неверието ти. Не обича да го подлагат на такива изпитания без негово знание.

— Тогава по-добре да се откажа или поне да го помоля за разрешение. Мислиш ли, че ще ми го даде?

— Да, ако аз се застъпя за желанието ти.

— Направи го тогава, моля те.

— Ще говоря с него. Но сега имаме по-важна работа. Убеден ли си вече във вината на коджабашията?

— Напълно.

— Тогава го предавам в твои ръце. Трябва да арестуваш и двете заптиета, защото те са му помагали. Що се отнася до мен, нямам желание повече да се занимавам със случая.

— Но как ще се справя без теб, ефенди?

— Би трябвало да знаеш, нали си мюде-и-умуми. Когато падишахът ти е поверявал тази важна служба, той ти е дал необходимите пълномощия и вярвам, че ти ще оправдаеш доверието му.

— О, да, разбира се. Ще бъда строг и справедлив съдия. Да затворя ли и жена му?

— Не, тя е трябвало да се подчинява. Жената няма душа и няма да иде в рая: следователно не бива да бъде наказвана за грехове, които мъжът й е извършил.

Това прозвуча толкова добронамерено в ушите на старицата, че тя хвана висящите ресни на пояса ми и ги притисна към челото си. Аз бързо излязох, за да не слушам благодарствените й слова.

Адвокатът ме последва, носейки кафтана в ръка, а парите мушна в пояса си. Сигурен бях, че от този момент нататък той ги смяташе за своя собственост. А може би след заминаването ми щеше да твърди, че съм ги взел със себе си.

Вън ни очакваха, тъй като междувременно бяха дошли и други хора, както и смелчаците, които по заповед на двамата гостилничари бяха ходили да устроят засада на бегълците. Не бяха успели да направят обаче нищо, защото иначе щяха да водят престъпниците.

Ибарек се приближи към мен и попита най-сериозно:

— Не ги ли хванахте, ефенди?

— Не, както сигурно вече си чул.

— И ние не успяхме.

— Така ли! Така поне няма да си отправяме взаимни упреци.

— Разбира се. Изпълнихме дълга си.

— И как направихте това?

— Извикахме съседите и хукнахме натам, където ни изпрати.

— Колко души бяхте?

— Дванайсет.

— Напълно достатъчно. Дванайсет срещу четири.

— Бяхме и въоръжени. Щяхме да ги избием до крак.

— Да, знам, че Остромджа се слави с храбрите си жители. Нищо ли не можахте да видите и чуете?

— О, напротив! Много неща!

— Какво? Разкажи ми!

— Видяхме огъня и се зарадвахме.

— Така ли? Защо?

— Мислехме, че сте изгорили крадците в колибата.

— Не, не съм чак толкова храбър. Впрочем те изобщо не бяха в колибата.

— После видяхме, че хората тръгват с факли през храстите.

— Бил съм аз с приятелите си.

— След това чухме викове и ругатни.

— Познахте ли гласовете?

— Разбира се. Първо мюбарекът ви подвикна, а после отгоре изрева Хаджи Халеф.

— Значи си бил сигурен, че е мюбарекът.

— Разбира се. Всички познахме гласа му.

— Тогава е трябвало да хванете и него, и придружаващите го.

— Нямаше как. Щяхме да нарушим заповедта ти.

— Какво? Как? В какъв смисъл?

— Ти ни заповяда да им преградим пътя, което и направихме. Но те се изхитриха и не минаха по пътя, а през угарта между пътя и реката.

— И вие не се насочихте натам?

— Не. Биваше ли да напуснем поста си? Храбрият мъж стои докрай там, където са го поставили.

Ибарек изрече тези думи с гордо достойнство и предизвикателно ме погледна, сякаш очакваше особена похвала. Вероятно в този момент не съм направил особено умна физиономия, защото Халеф ме побутна и прошепна:

— Сихди, затвори си устата. Да не искаш да глътнеш този смелчага?

Наистина бях доста слисан от тази странна защитна реч. Но нима беше чудно? Какво да се прави с такива хора? Да ги упрекнеш? Не. Да ги похвалиш? Още по-малко. За щастие в това затруднено положение се появи един конник, а именно адвокатът. Като най-вишестоящ управник в момента, него особено много щеше да го интересува съобщението на изключително храбрия гостилничар, но не го беше чул, а и той не сваляше очи от хаджията. Адвокатът застана между него и мен и тихо каза:

— Ефенди, сега е най-подходящият момент!

— За какво?

— За застъпничеството, което ми обеща пред Хаджи Халеф. Или няма да удържиш на думата си?

Да се ядосвам ли трябваше, или да се смея? Добрия адвокат го вълнуваше повече неуязвимостта на Халеф, отколкото повереният му съдебен процес.

— Сутринта, след като се наспим — обясних му аз. — Сега трябва да изпълниш задълженията си.

— Кои?

— Ето там е коджабашията, а в ръцете ти е кафтанът му. Тези хора чакат изобличаването му, а ти още се бавиш? Изглежда, нямаш намерение да изпълниш дълга си.

— Напротив, ефенди! Веднага ще видиш колко сериозно и строго ще се заема с този случай.

— Надявам се.

На заптиетата им беше наредено отново да запалят няколко от споменатите светилници. С тяхна помощ дворът бе осветен достатъчно добре, за да се разпознават силуетите на отделните хора.

Адвокатът излезе напред и извика:

— Правоверни, сега съм наместник на падишаха, нека Аллах му отреди радостите на рая. Трябва да ви съобщя, че коджабашията е разобличен. Намерихме кафтана, от който чуждият ефенди е откъснал парче. Наистина, според закона той трябва да плати кафтана на коджабашията, което ще направи с удоволствие, защото е богат и парите ще влязат в касата на съда. — всъщност това означаваше в неговата собствена кесия, — но той блестящо доказа, че коджабашията е бил горе в планината. Намерихме и парите, които коджабашията е получил, за да освободи негодниците. Освен това узнахме, че им е дал и своите четири коня да избягат. Значи повече няма съмнение във вината му, затова те питам, Кара Бен Немзи ефенди, колко ще платиш за кафтана?

— Аллах акбар! (Господ е велик!) — извика Халеф до мен. Аз бях не по-малко учуден от него. Като непосредствена последица от привеждането на доказателствата бях очаквал, че коджабашията ще бъде обявен за арестуван. Вместо това трябваше да платя мизерния кафтан. Отговорих високо:

— За моя радост чувам, о мюде-и-умуми, че справедливостта ти е толкова голяма, колкото и остроумието ти. Затова те питам, кой всъщност скъса кафтана?

— Ами ти, ефенди!

— О, не!

— Кара Бен Немзи ефенди, учудвам се! Вече е доказано и всички го знаем.

— Имай добрината да ме изслушаш. Позволено ли е да бъде спиран човек, на път да извърши престъпление?

— Да, дори това е дълг на всеки поданик на падишаха.

— Значи не мога да бъда глобяван за това, че съм искал да спра коджабашията!

— За това, не.

— Нищо друго не съм извършил.

— О, напротив! Скъсал си му кафтана.

— Не. Казах му да стои мирно и държах кафтана му здраво. Щеше ли да се скъса, ако притежателят му не беше мърдал, както изисквах от него?

— Сигурно нямаше.

— Но остана ли той неподвижен?

— Не, отскубнал се е.

— Значи кой е скъсал кафтана?

Мина известно време, преди той да отговори:

— О, Аллах! Това е много труден въпрос. Трябва да докладвам за него на по-високо място.

— Не е необходимо. Достатъчно си справедлив, за да отговориш. Питам те: парчето ли е откъснато от кафтана, или кафтанът от парчето? Аз стоях неподвижно и го държах здраво. Коджабашията обаче се отскубна заедно с кафтана.

Адвокатът замислено се загледа в земята, а после високо извика:

— Чуйте, жители на Остромджа. Трябва да узнаете колко са справедливи вашите съдии. В името на закона, съдържащ се и в корана, решавам, че кафтанът е бил откъснат от парчето. Вие на същото мнение ли сте?

Отговори му многогласно «да».

— Но сега, ефенди, трябва да ми отговориш на още един въпрос. Длъжен беше да платиш кафтана, защото смятахме, че ти си го скъсал. Не мислиш ли, че който го е скъсал, трябва да го плати?

— Разбира се! — отвърнах аз, вътрешно зарадван от обрата, защото се досещах за намерението му.

— И кой го е скъсал?

— Коджабашията.

— Кой трябва да го плати?

— Той самият.

— И къде ще отидат парите?

— В касата на съда.

— И колко трябва да плати?

— Стойността на непокътнатия кафтан.

— Правилно. Сам ще определиш колко струва. На колко го оценяваш?

— Беше стар и мръсен. Не бих предложил повече от петнайсет пиастъра за него.

— Ефенди, прекалено малко е!

— Дрехата не струваше повече.

— Какво са петнайсет пиастъра за касата на падишаха!

— Падишахът с удоволствие приема и най-нищожните приходи.

— Напълно си прав. Но достойно ли е за един коджабашия да носи мръсен кафтан?

— Едва ли.

— Със сигурност не е. Достойнството на сана му изисква да носи много хубава и дълга дреха и трябваше да е нова. А колко струва един нов кафтан?

— На пазара в Стамбул съм виждал такива дрехи да струват по триста, та дори и по петстотин пиастъра.

— Те не са най-скъпите. С кафтан от триста пиастъра може да се задоволи някой беден баш кятиб, но един коджабашия трябва да носи дреха поне за петстотин пиастъра. Не мислиш ли?

— Съгласен съм.

— Е, тогава, коджабашията според неговия ранг ли да оценявам и глобявам, или според този на един баш кятиб?

— Според неговия собствен.

— В такъв случай му правя строг укор, че не е ценил достатъчно длъжността си и е носел толкова мръсен кафтан, и го осъждам съобразно сана му да заплати стойността на нов кафтан в размер на петстотин пиастъра. Ако не разполага с парите в брой, ще направя запор на сумата от имуществото му и ще я внеса в касата. Определям и разпореждам това въз основа на свещения коран, който е наш закон и ръководно начало. А сега коджабашията и двете му заптиета да бъдат арестувани и затворени. Строгостта на закона ще го смаже.

Старецът започна шумно да протестира. Но на мен ми беше омръзнало и не исках да слушам повече нищо. Махнах на тримата си спътници да дойдат и се отдалечих. Двамата храбри гостилничари, които така безстрашно бяха стояли на поста си, ни последваха. Вън пред портата чакаше една жена, която веднага щом ме видя, се приближи към мен. Беше Небатия.

— Ефенди — каза тя, — чаках те. Страх ме беше.

— Защо?

— Страхувам се от отмъщението на съдиите. Ти издаде ли, че аз съм ти разказала всичко?

— Не, нито дума.

— Благодаря ти! Значи мога да бъда спокойна.

— Напълно. Ще се погрижа да сложа край на неволите ти веднъж завинаги. Като се развидели, ще дойда у вас.

— Винаги си добре дошъл, ефенди, защото появата ти беше за мен като изгрева на слънцето. Аллах да ти дари спокоен сън и щастливи сънища!

Тя си тръгна.

Тогава си спомних за нещо, което ми беше хрумнало в планината. Извиках й да се върне и я попитах:

— Познаваш ли растение, наречено хадад[10]?

— Да, много добре. Бодливо е и има горчиви плодове, подобни на зърна от черен пипер.

— Расте ли по тези места?

— Тук не, но към Баня има.

— Жалко! Трябват ми листа от това растение.

— Ще ги получиш.

— От кого?

— От аптекаря, на когото съм носила листа от разводниче.

— За какви болести ги използва?

— Като пластир за гнойни рани. Отварата помага при болни уши и гангренясали венци, при замъгляване на зрението и напукване на устните.

— Благодаря ти! Ще ида да си купя.

— Да ти донеса ли такива листа, ефенди?

— Не, сам ще си взема.

Растението има едно специфично действие, което смятах да използвам върху себе си, но не бях сигурен дали мога да му се доверя.

По пътя двамата гостилничари непрекъснато разказваха за геройските подвизи, които щели да извършат, ако четиримата престъпници им бяха паднали в ръцете. Не обръщах внимание на приказките им. Като стигнахме до хана, аз веднага се качих с Халеф в стаята ни, но не беше лесно веднага да заспим. Изминалият ден беше толкова наситен на събития, че превъзбудените ни духове не можеха да се успокоят.

— Сихди — попита хаджията, — колко време ще останем тук?

— Нямам никакво желание да стоя в това гнездо повече от необходимото.

— Аз също, сихди. Отвратих се от тези хора. Утре трябва да тръгнем след Баруд ал Амасат.

— Утре ли? Искаш да кажеш днес, защото утрото наближава, за което дори не бях помислил. Като се наспим, ще посетя Небатия, а после ще продължим пътя си.

— Ако не ни принудят да останем!

— Няма да позволя да ме спрат.

— Правилно ли постъпих, като накарах съдията да опита камшика ми?

— Хм! — изръмжах аз.

— Или спокойно трябваше да приемем обидата му?

— Не, в това отношение ти давам право. Той наистина си заслужи боя.

— И още един го заслужаваше.

— Кого имаш предвид, Халеф?

— Адвоката. И той е негодник като другия. Колко щях да се радвам, ако ми беше разрешил да изпробвам върху него камшика си!

— Скъпи Халеф, ти съвсем си се пристрастил към камшика си, но това е много опасно.

— Сихди, не сме ли създадени да се противопоставяме на тези опасности?

— Да, досега имаше късмет.

— И ще продължавам да го имам.

— Дори и когато не съм при теб ли? Винаги съм успявал да те отърва, като се заплетеш в разни истории с камшика. Но по-късно това вече няма да е възможно.

— Изобщо не искам да мисля за това, сихди.

— Въпреки това ще трябва от ден на ден да свикваш с тази мисъл. Все някога ще се разделим. Теб те зове твоята родина, а мен — моята. За съжаление двете се намират на голямо разстояние една от друга и ще трябва да се сбогуваме.

— Завинаги ли?

— Вероятно.

— И никога ли няма да дойдеш в Арабистан?

— Какво представлява човешкото желание? Полъх в сравнение с волята Божия.

— Тогава ще се моля на Аллах да те принуди отново да дойдеш. Какво имаш в твоята страна? Нищо, абсолютно нищо — нито пустиня, нито камили, нито дори фурми и жалки диви дини, които и чакал не би искал да яде.

— Имам повече неща от теб — родители, братя и сестри.

— А аз — моята Ханех, украшението сред жените и момичетата. Кое момиче ще дойде при теб, след като вече никой не те познава в родината ти? А при бени араб можеш да избираш и да си вземеш най-хубавата — с изключение на моята Ханех. В твоята родина може и да е хубаво, но все пак не е като пустинята. Само помисли: не можеш да набиеш с камшик човек, който те е обидил, защото той ще отиде при кадията и ще те затворят или ще трябва да платиш петдесет пиастъра глоба. А у дома аз мога да набия дори и кадията, ако го заслужава. А каква храна само трябва да ядеш! О, Аллах!

— Нямаш абсолютно никаква представа.

— О, казвал си ми някои неща, а в Стамбул разпитвах много хора за твоята родина. Там има картофи, които се ядат с една дребна риба, която само пиян човек може да яде. Освен това има моркови и гъби, чиято отрова разяжда вътрешностите. Има и стриди, които приличат на охлюви, а кой би седнал да яде охлюви! Ядете също и раци, които се хранят с умрели жаби и дори с нечистотии. Сигурно е ужасно да се живее така! На всичко отгоре с железницата пътувате в кафези, в които човек не може да стои изправен и като се срещате един друг, трябва да си сваляте шапките и да осквернявате главите си.

Ако някой живее при друг човек, трябва да плаща голям наем, а който работи усърдно съгласно заповедите на Аллаха, за да храни близките си, му събират данък. Ако някоя жена си изпусне носната кърпичка, всички мъже трябва да скочат, за да я вдигнат. А ако някой мъж иска да пуши чибук, се налага първо да иска позволение от жените. Когато хората ви искат да видят колко е часът, се вторачват в църковните кули, а ако някой свещеник иска от вас да живеете по волята Божия, обидно го наричат поп. Ако някой има хрема и кихне, което е белег на оздравяване и облекчение, му викат «Господ да ти помогне»! А ако кашля, защото има туберкулоза, мълчите, въпреки че е къде по-опасна от хремата. Младежите ви си слагат на носовете очила със стъкла от прозорци, а мъжете вместо корана денонощно изучават играта на карти. Щом някой реши да се весели, носи дрехите и леглата си в заложната къща и после като луд подскача в танцовата зала. Може ли да е хубаво в подобна страна? Кажи ми, наистина ли копнееш за нея, сихди?

Дребният доблестен хаджия нямаше ясна представа за живота в Европа. Но какво можех да му отговоря? Макар да преувеличаваше, а някои неща да бе разбрал неправилно, все пак не можех по принцип да не му дам право.

— Е, какво ще кажеш — повтори той, като не му отговорих веднага.

— Доста от казаното от теб е неправилно. Освен това се отнася за всички страни на Запада. Образованието дава много неща, които иначе няма откъде да се получат, а…

— За образованието, което не носи нищо добро, благодаря. Моето образование се състои в това, че се подчинявам на Аллаха, обичам своя господар и приятел и показвам на всеки подлец камшика си. Щом стигна до местата, където започва образованието, се връщам обратно.

— Значи не би искал да ме придружаваш по-нататък?

— Теб ли? Хм! Да, ако можех да бъда при теб и Ханех беше с мен, щях да остана и нямаше да ме е грижа за нищо друго! След колко време ще стигнем до тези страни?

— Ако нищо не ни задържа по пътя ни, ще ни трябва малко повече от седмица, докато стигнем до морето.

— А после?

— Разделяме се.

— О, сихди, толкова бързо ли?

— За съжаление! Ще заминеш с кораб за Египет, а оттам ще отидеш при племето на твоята Ханех, а аз ще тръгна на север, към страната, чиито условия не ти харесват особено, но щеше да я обикнеш, ако можеше да я опознаеш.

— Не съм предполагал, че ще се разделим толкова скоро. Но мисля, че все пак имам една утеха.

— Каква?

— Че тук няма да можем да се придвижим толкова бързо. Четиримата престъпници пред нас ще ни създадат още много работа.

— И аз съм на това мнение, още повече че в играта влизат и двамата аладжи.

— Петнистите ли? Научи ли нещо ново за тях? Разказах му каквото бях чул от адвоката, като споменах също, че суеверният човек го смята за неуязвим.

— Сихди — изръмжа Халеф, — това може да стане много опасно за мен!

— О, не!

— Сигурно! А какво ще се получи, ако този турчин за проба ми пусне един куршум в главата?

— Няма да го направи, защото го е страх от ножа ти.

— Вярно е, сихди. Впрочем ние няма да стоим тук дълго и ще внимавам. Но все пак ще ми е забавно, ако можем да го измамим.

— Мислих вече по въпроса. Това би могло да бъде голямо предимство. Враговете ни сигурно ще изпратят хора да ни наблюдават и тогава ще е от полза, ако смятат един или двама от нас за неуязвими.

— Не можем ли да го направим, сихди? Хаджията беше толкова въодушевен от тази мисъл, че стана от леглото.

— Хм! Може би! — отвърнах аз.

— Не казвай може би! Познавам те. Щом говориш така, значи вече имаш някакво определено решение. Няма ли някой фокуснически номер, който би могъл да бъде приложен тук?

— Дори няколко.

— Казвай!

— Бихме могли да заредим пушката със специално подготвен за целта патрон. Но това не струва, защото буди подозрение.

— По-нататък!

— Пушката се зарежда, като преди това куршумът се показва на всички. Докато го увиваш в гилзата, мушваш куршума в ръкава си, а в цевта слагаш само празната обвивка. Но куршумът лесно би могъл да изпадне и тогава намерението за измама лесно ще се разкрие.

— И така не става. Не, трябва да се измисли нещо друго. Не може неуязвимият, по когото ще стрелят, сам да зарежда оръжието. Необходимо е да го зареди този, който се съмнява. Той и останалите трябва да са убедени, че в цевта на пушката наистина има куршум и той наистина трябва да е вътре. Не става ли?

— Може би.

— Само че имаме нужда от броня.

— Като се удари куршумът в нея, ще се чуе звук, който ще провали номера. А и какво ще стане, ако бронята не е добре направена?

— О, Аллах! Тогава с бедния ти Халеф ще бъде свършено, сихди!

— Да, разбира се, а не бива да се случва.

— Въпреки това съм сигурен, че знаеш някакъв начин. Познавам по очите ти.

— Знам едно средство, но не вярвам, че можем да го намерим тук.

— Какво е то?

— Има два метала, от които — ако са смесени в правилно съотношение — могат да се направят твърди куршуми, които изглеждат като оловни и са почти толкова тежки. При стрелба обаче сместа се разхвърчава на около един аршин от дулото на пушката на дребни прашинки.

— Какви са тези метали?

— Живак и бисмут. Вторият не ти е известен. Много е скъп и тук едва ли ще го има.

— А откъде бихме могли да го вземем?

— Само от аптеката. Като се наспим, ще отида там.

— А съвсем сигурен ли си, че куршумът се разпада? Иначе твоят Халеф все пак ще загине.

— Не се тревожи! Първо ще го изпробвам. Чел съм за този фокус в една книга за вълшебства и съм опитвал. Става сполучливо.

— А парченцата от метала не се ли виждат?

— Не. Металът се разпада на много малки, невидими частички. Фокусът би имал голямо въздействие, ако в ръката си имаш истински оловен куршум. После при изстрела ще се престориш, че искаш да уловиш излизащия от пушката куршум и вместо него, разбира се, ще покажеш другия куршум или ще се престориш, че го отблъскваш от себе си на земята.

— Така ще направим, сихди!

— Ако успея да намеря бисмут, да. Иначе няма да е възможно.

— А мислиш ли, че разбойниците ще научат, че куршумите не могат да ми навредят?

— Сигурен съм, че тук има някой, от когото ще научат новината.

— Би било добре да си мислят, че и ти си неуязвим от куршум.

— Така е.

— Нека тогава стрелят и по теб!

— Зависи дали ще можем да направим такива куршуми и колко. Впрочем с тези вероломни хора трябва да действаме много хитро. И все пак ще мога да заблудя нехранимайковците и по отношение на себе си.

— Как, сихди?

— През деня ще се появя с руса брада…

— Как ще го направиш, сихди?

— Има едно растение, чиито листа, сварени на луга, могат да придадат за известно време светъл цвят и на най-тъмната коса. Такива листа има в тукашната аптека.

— А, това ли е растението, за което говореше с Небатия?

— Точно така. По този начин ще заблудя двамата разбойници. Смятам също да тръгна напред, за да разузная пътя.

— Въпреки това ще те познаят, защото ще им кажат, че яздиш твоя Рих, арабски вран жребец с червени ноздри.

— Няма да яздя него.

— А кой?

— Твоя кон. А ти ще яхнеш моя.

Едва бях изрекъл тези думи, и откъм постелята на Халеф се чу тропот. В следващия миг дребосъкът седеше на ръба на леглото ми.

— Какво правиш, човече? — попитах го аз.

— Направих кълбо от моето легло дотук — отвърна ми той задъхан. — Сериозно ли казваш, сихди, че ще яздя Рих?

— Не се шегувам.

— О, Аллах, Аллах! Ще яздя Рих! Какво щастие! Толкова много луни пътувам вече с теб, а досега само два пъти ми е било позволявано да го яздя! Помниш ли къде се случи това?

— Да, такива неща се помнят.

— Утре ще бъде третият път! А с готовност ли ми го доверяваш?

— Разбира се. Ти си единственият, който знае как трябва да се отнася с него.

Ако дребосъкът знаеше, че имам намерение преди раздялата ни да му подаря скъпоценния кон, сигурно щеше да се преметне още много пъти, та дори щеше да мине и през тънката стена.

— Да, скъпи, добри ми сихди, знам тайната му от теб. Рих има повече ум от някои глупави хора. Той разбира всяка дума, всеки звук, всеки жест. Жребецът умее да бъде по-благодарен от човека за всичко, което правят за него. Ще се отнасям с него като с мой приятел и брат.

— Убеден съм.

— Да, можеш да разчиташ. Колко време ще мога да стоя на седлото ти? Цял час ли?

— Много повече. Може би цял ден.

— Какво! Как! Ефенди, сихди, приятел и притежател на моята душа! Сърцето ми е изпълнено с блаженство — та чак ще се пръсне. Аз съм само един беден, незначителен, глупав бен араб, а ти си най-достойният от достойните. Въпреки това ще позволиш устата ми да докосне твоите устни, които ми съобщиха такава радостна вест. Ако не те целуна, ще се пръсна от възхищение.

— Е, Халеф, не бива да се пръскаш. Нали не се пукаш, като гълташ ножове, байонети, барут и кибрит.

— Не, не се пукам, но вътрешен взрив има — извика той, смеейки се весело.

После почувствах брадата му — шест косъма отдясно и седем отляво — да докосва моите мустаци. Той толкова ме боготвореше, че не се осмели на истинска целувка. Притиснах към себе си добрия, сърдечен човек и звучно го мляснах по бузата, но от блаженство той не се самозабрави, а скочи и застана пред мен безмълвен, докато не го попитах:

— Е, Халеф, няма ли да говорим повече?

— О, сихди — отвърна той щастлив, — знаеш ли какво направи? Целуна ме, ти ме целуна!

После го чух, че направи няколко крачки и тършува из вещите си.

— Какво правиш? — осведомих се аз.

— Нищо. Утре ще видиш.

Мина известно време и по шума разбрах, че той отново се приближава към постелята си и седна върху нея. После попита:

— Значи ще яздя Рих цял ден? Защо толкова дълго? Няма ли да си с нас?

— На този въпрос сега не мога да ти отговоря, защото самият аз все още не знам какво ще се случи. Ще се опитам да променя възможно най-неузнаваемо външността си и тогава…

— О, въпреки това ще те познаят!

— Съмнявам се, защото аладжите все още не са ме виждали. Само съм им бил описан.

— Да, в такъв случай е възможно да ги заблудиш. Но няма ли самите те да дойдат в Остромджа?

— Не е много вероятно.

— Защо? Мислиш ли, че тук не се чувстват в безопасност?

— Едва ли. Както ми описаха аладжите, тъкмо обратното е, те са в състояние да вдъхнат ужас на цялото тукашно население. Но не бива да се показват тук пред мен, затова ще ме издебнат извън града. Съвсем сигурно е. Дори няма да вземам със себе си пушките, а ще ги оставя на вас. Ще потегля сам и ще се преструвам на обикновен жител на тази област. Ще успея да видя разбойниците.

— Дори и ако са се скрили?

— Също и тогава. Ако се натъкна на някое място, удобно за нападение, ще потърся следи и сигурно ще ги намеря. Какво ще се случи след това, все още не знам.

— Но ние трябва да знаем какво ще стане!

— Разбира се. Вие бавно ще тръгнете по пътя за Радова. След два часа се минава през реката и най-много след още три часа ще пристигнете там. Ако по пътя не се случи нищо и не ви направи впечатление нещо, се отбийте в първия хан вдясно. Възможни са три варианта. Или вече ще съм там…

— Така ще е добре, сихди.

— Или отново ще съм тръгнал…

— Но ще си оставил вест за нас, нали?

— Или още няма да съм пристигнал. В такъв случай ще чакате, докато дойда.

— А ако не дойдеш?

— Ще дойда със сигурност!

— Ти си човек и е възможно да грешиш. Може да ти се случи нещо и да имаш нужда от нашата помощ.

— Тогава на другия ден ти ще се върнеш обратно, но сам и не преди да стане обед, и не с жребеца. Той ще остане при Оско и Омар в хана. Не искам да го излагам на опасност. По обратния път ще намериш някакъв знак от мен. Затова трябва да поговорим предварително. Сега нищо повече не може да се каже. Хайде да довършим разговора си. Трябва ни почивка и трябва да се опитаме да се освежим със сън.

— Не мога да заспя. Фокусът с куршумите и жребецът не ми дават покой. Лека нощ, сихди!

— Лека нощ!

Напълно вярвах на дребосъка, че е страшно развълнуван. Имаше три същества, на които принадлежеше сърцето му. Знаех, че аз съм на първо място сред тях. После беше ред на Ханех, «украшението сред жените и момичетата», а сетне беше ред на жребеца. Това, че щеше да язди Рих, беше изключително събитие. Убеден бях, че няма да може да заспи.

Така и стана. Аз самият бях доста превъзбуден и не можех истински да си почивам. Ако не бях срещнал добрата Небатия в планината, където беше отишла заради белия трън, тя нямаше да чуе разговора и нямаше да може да ме предупреди. В такъв случай смъртта ми на следващия ден щеше да е сигурна. Колко е нищожно човешкото желание пред волята Божия! Дори и да бях най-смелият, най-силният, най-умният и съобразителен човек, без Небатия с мен щеше да е свършено.

Подобни мисли отварят вратата, през която човек поглежда назад към миналото. Блазе тогава на човека, който осъзнава, че наистина е можел да направлява съдбата си, но че има и една силна ръка, която винаги го подкрепя и направлява дори и когато мисли, че е отблъснал тази ръка от себе си! Лежах така, мислейки за различни неща в полусън, докато накрая наистина задрямах.


Загрузка...