През страната на скипетарите

Четвърта глава В Радова

Кракът, който бях наранил в боя с аладжите, започна да ме боли. Затова наредих конете да препуснат в галоп, за да стигнем по-бързо до целта си. Когато недалеч от Радова отново се приближихме към реката, видях малка къщичка, пред която седеше един старец, който ни наблюдаваше особено внимателно. Спрях без каквато и да е причина и го поздравих. Той стана, вероятно заради зеления ми тюрбан,. и почтително ми благодари.

— Познаваш ли ни, бащице? — попитах го аз.

— О, не. Никога досега не съм ви виждал — отговори той. — Но в първия момент ви взех за зли скипетари.

— Нима приличаме на скипетари?

— Разбира се, не, но този черен жребец ме заблуди. Ако ездачът беше с по-едра фигура, макар че не сте облечени така, щях да си помисля, че виждам пред себе си скипетари.

— Кои имаш предвид?

— Прощавай, шериф! Не бива да говоря за това.

— Ах, така ли! Е, уверявам те, че това, което ще кажеш, няма да навреди на никой честен човек. Халеф, дай на стария човек бакшиш!

Хаджията извади торбичката и му хвърли нещо в скута. Старецът потърка хлътналата си буза, а после се реши:

— Шериф, ти си наследник на Пророка. Много бих искал да ти услужа, но не мога. Съвестта ми забранява, защото съм обещал да мълча. Вземи си парите обратно!

— Въпреки това ги задръж, защото виждам, че си беден. Както изглежда, си очаквал скипетарите, които ще минат оттук?

— Така е, шериф.

— Колко скипетари ще дойдат?

— Четирима. Единият от тях, който е обут с дълги ботуши и носи голяма, тъмна брада, яздел арабски вран кон. Този жребец не е ли арабски?

— Да.

— Така си и помислих, затова ви сбърках с онези убийци.

— Кой ти каза, че ще дойдат скипетари?

— Хм! Не мога да ви открия.

— Ти си много потаен човек.

— Сигурно нямаше да съм толкова потаен, но с вас има нещо, което ми се струва подозрително.

— Така ли? И какво е то?

— Двата дълги ботуша, които са вързани отзад на седлото. Жребецът е налице. Виждам и ботушите. Липсва само мъжът, който трябва да язди врания кон и да е обут с тези ботуши. Ако не беше благословен потомък на Пророка, когото…, ах, ето го пак идва!

Един млад мъж идваше през нивата право към къщичката.

— Кой е този? — попитах аз.

— Синът ми, Абид, който беше водач…, о, Аллах не биваше да говоря за това!

Предположих за какво става дума. Явно мюбарекът беше стигнал дотук с тримата си придружители, за да вземе за водач младия мъж до някое място, към което не познаваше пътя.

Тъй като предполагаха, че и ние ще минем оттам, и в случай че се измъкнем от аладжите, ще съберем сведения, бяха вързали бащата и сина с някаква лъжа, като вероятно ни бяха описали като скипетари. Надявах се, че синът ще бъде по-разговорлив от баща си.

Щом Абид се приближи, видях, че по лицето му беше изписано лошо настроение. Той бегло ни поздрави и понечи да влезе в колибата. Старецът обаче го хвана за дрехата и го попита:

— Защо не казваш нищо, Абид? Получи ли хубав бакшиш?

— Да, бакшиш! Нещо съвсем друго получих, но не и бакшиш — отвърна младият човек, който явно беше много ядосан. — Хората стават все по-лоши. Дори и на светците не може да се вярва.

— Да не би да имаш предвид стария мюбарек? — попитах го аз.

— Как се сети? Да не би да си му добър приятел?

— О, тъкмо обратното. Ние сме хората, за които ви е предупредил.

— Аллах, Аллах! — извика старецът изплашено. — Така си и знаех! Ефенди, надявам се, че ще ни пощадиш. Ние сме бедни хора. Абид плете кошници от върбовите клони, които внуците ми режат край реката. Но аз за нищо не ставам, защото дори не мога да беля пръчките, понеже, както виждаш, пръстите ми са изкривени от подагра.

Той протегна ръцете си към мен.

— Бъди спокоен! — обясних му аз. — Ние не сме разбойници!

— Но нали току-що каза, че вие сте хората, за които са ни предупредили.

— Ние сме чужденците, за които е ставало дума. Но това че сме скипетари, е лъжа.

— Къде е конникът, на когото е жребецът?

— Аз съм. Сменихме си конете, а аз се преоблякох, за да не ме познаят веднага хората, които искам да заловя. А ти, изглежда не си видял нищо добро от мюбарека?

Абид, към когото беше отправен този въпрос, отговори, но обърнат към баща си:

— Да, но не само аз, но и зет ми Шукри. Видя ли конете на мюбарека и спътниците му, татко?

— Как бих могъл? Все още бях в леглото и още не се беше развиделило съвсем. Колибата беше обгърната от мъгла. Какво е станало със зет ти?

— Тези хора ограбиха Шукри.

— О, Аллах! Този беден човек, който отгоре на всичко скоро изгуби и жена си, твоята сестра и моя дъщеря. Какво му взеха?

— По-добрия от двата му коня — изръмжа Абид.

— О, небеса! Защо са сторили това? Можеха да вземат кон от някой по-богат човек, тогава нямаше толкова да разгневят Аллах. И мюбарекът е взел участие в подобно нещо? Откога светите отшелници станаха конекрадци?

— Вече няма светци като преди. Всичко е коварство, измама и преструвки. Ако при мен дойдат дори и най-благочестивият марабут и най-благородният шериф, няма да им се доверя.

При думата шериф младият мъж ми хвърли особен, крайно недоверчив поглед. Вече знаех какво е научил и можех да си представя какво е било говорено. Затова му казах:

— Имаш право. На този свят има много измама и коварство. Но аз искам да съм откровен с теб. Не съм нито шериф, нито скипетар, а франк, който няма право да носи зеления тюрбан. Погледни!

Свалих тюрбана от главата си и показах небръснатата си глава.

— Ефенди — извика Абид изплашен, — колко си смел! Ти си рискуваш живота!

— О, не е чак толкова страшно. В Мека би било по-опасно, отколкото тук, където има толкова много християни.

— Значи ти не си мюсюлманин, а християнин? Не мога да повярвам!

— Веднага ще ти докажа, като ти обясня, че Мохамед трябва ниско да коленичи пред Христос, синът Божи и да му се помоли. Би ли казал един мюсюлманин подобни думи?

— Не, никога. С това доказваш, че си християнин и франк. Може би ти си чужденецът, прострелял мюбарека в ръката.

— Кога е станало това?

— Вчера вечерта при колибата в планината.

— В такъв случай съм бил аз. Значи него съм улучил? Беше толкова тъмно, че не можех да различавам отделните хора. Чул си и това, така ли?

— Непрекъснато говореха за него. Сигурно сте чужденците, които са заловили мюбарека и останалите трима.

— Да, ние сме.

— Прощавай, ефенди, че те обидих. Разбира се, чух за теб само лоши неща, но лошото, което зли хора казват за другите, се превръща в добро. Вие сте врагове на тези крадци и измамници и затова сте добри хора.

— Значи вече ни вярваш?

— Да, ефенди! — заяви Абид.

— Разкажи ни как се срещна с тези престъпници.

— С удоволствие, ефенди. Слез от коня и седни на пейката? Баща ми ще ти направи място, а аз ще ти разкажа.

— Благодаря ти. Нека той си седи спокойно. Косата му е побеляла, а аз съм още млад. И на мен единият ми крак не е добре, но предпочитам да остана върху седлото. Разказвай!

— Беше рано сутринта. Тъкмо бях станал, за да се заема с обичайната си работа. Мъглата все още беше толкова гъста, че не можеше да се види по-далеч от една крачка. Тогава чух, че приближават конници, които спряха пред колибата и ме извикаха.

— Познаваха ли те?

— Мюбарекът ме познаваше. Като излязох навън, видях четирима ездачи, които водеха със себе си и товарен кон. Единият беше мюбарекът, а щом след това стана по-светло и вече бяхме тръгнали на път, разпознах в друг от тях Манах ал Барша, предишния събирач на данъци в Юскюб. Искаха да отидат в Ташкьой и ме попитаха дали знам пътя дотам. Потвърдих и те ме помолиха да ги заведа, като ми обещаха бакшиш не по-малко от трийсет пиастъра. Ефенди, аз съм беден човек и трийсет пиастъра изкарвам за цял месец. Освен това познавах стария мюбарек и го смятах за светец. Ето защо с радост се съгласих да им служа като водач.

— Казаха ли защо отиват в Ташкьой?

— Не, но споменаха, че ги преследвали четирима скипетари, които не бивало да узнават накъде са поели.

— Излъгали са.

— Разбира се, по-късно и аз го разбрах — призна Абид.

— Къде се намира Ташкьой?

Името означаваше скалисто или каменисто село. Затова предположих, че селището сигурно е в планините. Кошничарят отговори:

— Намира се на север оттук. От Радова дотам няма път и човек трябва много добре да познава гората и планините, за да не се заблуди. Селото е малко и бедно и е в посоката към Брегалница и после надолу към Жиганци.

Жиганци!

Това беше мястото, което трябваше да търся на север от Радова, за да питам месаря Чурак за Дерекулибе и там да узная повече неща за Жълтоликия. Да не би мюбарекът да отиваше там? Може би там щях да намеря събрана цялата банда?

— Още преди да тръгнете оттук ли — продължих да питам аз, — ти казаха, че нищо не бива да издаваш?

— Да. Мюбарекът ми разказа, че по пътя бил нападнат от четирима скипетари, но успял да се измъкне. Преследвали него и спътниците му за кръвно отмъщение и вероятно щели да го гонят. Искал да иде на север, но не желаел да минава през Радова, защото там щели да го видят и да дадат сведения на скипетарите накъде се е отправил. Той ви описа каквито сега ви виждам, с изключение на това, че ти носиш други дрехи и не яздиш врания кон. Като минехте оттук и попитахте за него, не биваше да ви даваме никакви сведения. За това мълчание той ни даде благословията си. После потеглихме. Щом стана по-светло, в товарния кон разпознах жребеца на зет си Шукри, но помислих, че греша, затова си замълчах.

— Не изглеждаха ли конете на тези хора много изтощени?

— Разбира се! Тук, пред къщи, животните се потяха, а от устите им капеше пяна.

— Не би могло да бъде другояче. Щом бегълците са пристигнали тук толкова рано, сигурно са яздили много бързо, което, през нощта и при такъв път означава доста голямо напрежение. Продължавай да разказваш!

— Те яздеха, а аз се движех пеша. Но непрекъснато бях пред тях. Затова долових част от разговора им, който водеха полугласно. Първо чух, че в началото са имали четири коня и всеки е нос ел част от багажа със себе си. После обаче, като приближили махалата, където пътят преминава през моста, срещнали двама конници. Те им казали, че зет ми държи зад къщата си два коня, а под навеса имало окачено товарно седло.

Предположих кой е този Шукри и обясних:

— Аз също дойдох през тази махала и там видях една-единствена къща с навес. Но под него висеше седло за езда, ако правилно си спомням. Беше хан и се намираше вдясно от моста.

— Това е!

— Значи ханджията ти е зет?

— Да, Шукри е мъжът на сестра ми, която умря наскоро.

— Отбивах се при него.

— Значи си видял Шукри и си говорил с него?

— Да. Значи този беден човек са ограбили бегълците? Не казаха ли нищо за двамата конници, с които са се срещнали?

— Да, но нищо не можах да разбера. Непрекъснато говореха за двама петнисти, ала това не са хора, а коне!

— В такъв случай са имали предвид и едните, и другите — и хората, и конете.

— Тези петнистите трябвало да нападнат и убият някого.

— Да, нас.

— Вас ли, ефенди? Защо?

— За да ни отмъстят. Тези петнистите са всъщност двама братя, прочути разбойници, които живеят само от грабежи. Дали са им този прякор, защото яздят петнисти коне.

— Така, да, така е! И не ви ли издебнаха тези разбойници?

— О, напротив! Но им се измъкнахме с хитрост, а именно, като аз се преоблякох. Сега ще разберат, че съм ги измамил, и ще ни търсят.

— Може би и те ще минат оттук?

— Възможно е.

— Ако аладжите питат за вас, ефенди, да им дам ли сведения?

— Не искам да те карам да лъжеш. Кажи все пак на разбойниците, че сме били тук и сме тръгнали за Радова. Но за това, което си говорим сега, не е необходимо да им разправяш.

— Няма, ефенди, няма да спомена нито дума.

— Продължавай да разказваш.

— Дочух, че мюбарекът заедно със съучастниците си е взел коня и седлото на Шукри и са натоварили върху него багажа си. Разбира се, подробности не можах да разбера, защото говореха тихо, а имаше и дълги паузи, през които нищо не можех да чуя. Узнах обаче достатъчно неща, за да мога да си направя извода, че мюбарекът е голям крадец и разбойник. Най-хубавото от това, което е ограбил, се намираше върху товарния кон. Останалото, което не е имало стойност и е заемало много място, изгорил заедно с колибата си. Бегълците обаче се радваха най-много на това, че петнистите са им на разположение. Смятаха преследвачите си, тоест вас, за загубени.

— За щастие жестоко се лъжат. Няма да могат да ни се изплъзнат, защото ще ги следваме по петите.

— Ех, да можех да дойда с вас! — възкликна кошничарят.

— Защо? — попитах го аз.

— Защото ограбиха зет ми и ме измамиха с бакшиша.

— Това вече е прекалено! Чак до Ташкьой ли ходи с тях?

— Дори и още по-далеч.

— На какво разстояние приблизително?

— До селото ни трябваха пет часа.

— А те накъде продължиха после?

— Мюбарекът и приятелите му смятаха да слязат към долината на Брегалница. Нищо повече не можах да узная.

— Предполагам къде смятат да ходят. А ти не настоява ли да ти изплатят възнаграждението?

— Разбира се! Но те постъпиха много умно, като не ме взеха със себе си по-нататък след Ташкьой, защото там можех да намеря помощ и да ги принудя да ми платят. Спряха насред гората, за да ми кажат, че повече нямат нужда от мен. Помолих ги да ми дадат бакшиша, но те ми се изсмяха. Ядосах се и поисках да върнат коня на зет ми. Тогава престъпниците скочиха от седлата. Двама от тях ме събориха на земята и ме държаха, а третият ме удряше с камшика. Трябваше да търпя, защото бях безсилен срещу тях. Никой не ме беше бил досега, ефенди. Тичах в продължение на дванайсет часа. Гърбът ми е разранен от ударите. Пропилях си един работен ден, езикът ми гори от глад. Вместо трийсет пиастъра нямам дори и пукната пара. Ако си бях останал вкъщи, щях да ида до Радова и да продам няколко кошници. Тогава щяхме да имаме какво да ядем.

— Успокой се! — помоли го баща му. — Получих от този шериф, който всъщност не е такъв, подарък пет пиастъра. Можеш да идеш до Радова и да купиш хляб.

— Благодаря ти, ефенди! — каза Абид. — Смятах те за лош човек, но ти си добър с нас. Бих искал да ти услужа с нещо.

Преди да успея да му отговоря, Халеф взе думата. Той се беше обърнал назад и развързваше дългите ми ботуши, които изглеждаха така кръгли и опънати, сякаш краката ми бяха в тях.

Докато разговаряхме, децата на кошничаря бяха дошли, натоварени с върбовите пръчки, които бяха нарязали.

— Гладни ли сте, дребосъци? — попита ги Халеф. По-големите отговориха утвърдително, но най-малките започнаха да плачат. И в Турция е като при нас. Ако попиташ някое момиченце на две годинки дали е гладно, веднага му бликват сълзите.

— Хайде, донеси една кошница! — заповяда дребният хаджия на бащата на гладното ято. — Но да е по-големичка.

— За какво? — осведоми се бащата.

— Да изпразня тези безкрайно дълги ботуши.

Кошничарят донесе една кошница, която вече беше използвана, и я вдигна към Халеф. Хаджията изсипа от двата ботуша цял куп плодове, месо и печива в кошницата, от което тя се напълни.

— Така! — засмя се той. — Нека сега децата ти да ядат, а Аллах да ги благослови!

— Ага! — извика Абид щастлив. — Всичко това за нас ли е?

— Разбира се!

— Но ние и за една седмица няма да можем да го изядем!

— Никой и не ви кара. Яжте колкото искате, но не изяждайте и кошницата!

— Благодаря ти, ага! Сърцето ти е пълно с доброта, а от устата ти струи веселие.

— Не бих казал. Настроението ми не е особено весело, дори от сърцето ми капе кръв, като гледам тези празни ботуши. Във всеки от тях имаше по една кокошка, толкова препечена и хрупкава, както само в рая на третото небе ги правят. Душата ми е много привързана към такива кокошки. Това, че трябва да се разделя с тях, изпълва душата ми с тъга, а очите ми със сълзи. Но понеже тези кокошчици трябва да се разделят с живота си, за да бъдат изядени, то в крайна сметка е все едно, в чий стомах ще бъдат погребани. Затова ги яжте внимателно и благоговейно, а за мен запазете кокалите, докато се върна.

Той говореше толкова сериозно и с такова достойнство, че всички от сърце се разсмяхме.

— Я кажи, Халеф, как стигна до необикновената мисъл да се запасиш с толкова продукти, а ботушите ми да използваш като склад?

— Всъщност не на мен хрумна тази хубава идея. Като исках да платя на ханджията Байро в Остромджа, както ми беше заповядал, човекът заяви, че не ние, а той ни е задължен. А именно за услугата, която сме направили на шурея му Ибарек. Ето с това още веднъж се доказва, че Аллах двойно възнаграждава всяка добра постъпка, защото ние нищо не платихме и на Ибарек.

— И какво стана по-нататък?

— Да, по-нататък! Много предпазливо казах, че любимото ми ястие е печена кокошка…

— Ах ти, обеснико!

— О, сихди! Устата е дадена на човека не за да мълчи, а за да говори. Ханджията бе слушал внимателно и паметта му бе запомнила печеното пиле. Като събирах багажа, той ми донесе двете кокошки и всички тези неща за ядене, които виждаш събрани в тази кошница в прелестен сговор.

— Не е трябвало да приемаш нищо.

— Прощавай, сихди! Ако не бях взел нищо, сега нямаше да имаме какво да дадем!

— Пак щяхме да дадем нещо!

— Но не и такова, което моментално да утоли глада на тези гладни деца. Впрочем аз се съпротивлявах, докато едва не стана въпрос на живот и смърт, но Байро не отстъпваше. Каза ми,че подарява всичко не на мен, а на теб. Това смекчи доброто ми сърце и аз отстъпих. Но за да съм сигурен, че всичко е точно така, стоях настрана. Подаръкът беше предназначен за теб и тъй като ханджията не можеше да ти го връчи лично, му дадох ботушите ти като твои заместници и пълномощници и се отдалечих. Когато после отново ги видях, за моя радост бяха претъпкани с произведения на любимия ми животински свят и прелестната растителна империя. Все пак предадох на ханджията твоите благодарности, затворих ботушите отгоре и ги вързах върху седлото. Ако съм извършил грях, моля те за милостива присъда над прегрешението ми.

Как да се разсърдиш на такъв мил човек. Убеден бях, че не е било негово хрумването да накара гостилничаря да даде този подарък. Халеф не беше способен на подобно нещо, защото бе болезнено чувствителен по отношение на честта. Но той обичаше да се задява с мен и му доставяше голямо удоволствие, когато се преструвах на предизвикан от него.

— По-късно ще определя наказанието ти — заплаших го аз. — Най-малкото за дълго време ще ти се наложи да се откажеш от любимото си ядене. Не се надявай скоро да отделя някоя невинна квачка от пиленцата й заради теб.

— Тогава бих могъл да се задоволя и с някое младо петле, сихди, и то ще ми се услади също толкова, колкото и ябълката, която отхапва онзи малкия в момента.

Децата се бяха събрали около кошницата и най-напред се нахвърлиха върху ябълките. Истинско удоволствие беше да се гледа как усърдно работеха малките устички.

На стареца от радост му се бяха насълзили очите. Неговият син му беше дал парче месо, но той не ядеше. Забравил беше за самия себе си от радост, че внуците му са доволни.

Абид благодари още веднъж, а после каза:

— Ефенди, повтарям, че много ще се радвам, ако мога да ти услужа с нещо. Не е ли възможно?

— Да, има една услуга, за която дори бих искал да те помоля.

— Казвай, ефенди! — помоли Абид.

— Ще трябва да заведеш и нас до Ташкьой.

— С удоволствие! А кога, ефенди?

— Още не знам. Ела утре сутринта в Радова. Тогава ще мога да ти кажа.

— Къде да те търся?

— Хм, и това не знам още. Можеш ли да ми посочиш някой добър хан?

— Най-добре е да отседнеш в странноприемницата «При Високата порта». Познавам ханджията и ще те заведа там.

— Не мога да се съглася с това. Уморен си.

— О, до Радова ще стигна без усилие. След четвърт час сме там. Трябва да те препоръчам на гостилничаря. Понякога работя при него и той държи на мен, въпреки че съм само един беден човек. А утре сутринта ще дойда, за да разбера кога си решил да тръгнеш за Ташкьой.

— Това зависи от наранения ми крак. Има ли в града добър лекар, на когото човек би могъл да се довери?

— Ако имаш предвид хирург, да. Има един, който е известен надлъж и нашир. Лекува всякакви рани по хора и животни. Може дори да ваксинира против сипаница, нещо, което никой друг не умее да прави.

— Та това е истинско чудо за такъв лекар! Трябва обаче да поговорим и за бакшиша, който ти се полага.

— Няма да го приема, ефенди. Вие вече богато ни възнаградихте.

— Това беше подарък! А другото ще си го спечелиш. Двете неща не бива да се смесват.

— Но аз не мога да искам от теб пари. Направо е срамно.

— Е, добре, няма да е възнаграждение, а само бакшиш. Ще го дам на баща ти.

Поисках от Халеф една кесия и махнах на стареца да дойде при мен. Като видя петдесет пиастъра в изкривените си пръсти, той до такава степен не беше на себе си от радост, че в началото дори не беше в състояние да каже и една дума.

— Ефенди, не знам на какво дължа добрината ти и как да ти се отблагодаря — каза той най-накрая. — Дано хекиминът успее скоро да излекува крака ти!

— Да се надяваме. Но я ми кажи как се казва този прочут лекар?

— Наричат го Чефаташ.

— О! Ако лечението му съответства на името му, благодаря за подобна помощ.

Чефаташ означава всъщност камък за «мъчения».

— Не се тревожи — успокояваше ме кошничарят. — Той няма да слага върху крака ти името си, а пластир. А това умее чудесно да прави.

— Хайде, тръгвай тогава, щом искаш да дойдеш с нас!

Абид си взе малко храна, за да я изяде по пътя, и потеглихме. След около четвърт час стигнахме до града. Водачът ни ни преведе през открит пазар в една улица, където през широка порта влязохме в просторен и чист двор. Халеф отиде с Абид при ханджията, а аз останах върху седлото, за да не излагам крака си на ненужно напрежение.

След малко двамата се върнаха заедно с ханджията, който след хиляди любезности и извинения ми обясни, че за съжаление имал само една малка стаичка, която била долепена до общото помещение. Тук не било обичайно отсядащите гости да искат по-специална стая. В целия град нямало да може да се намери такава и затова специално трябвало да я подготви за мен, поради което първо трябвало да вляза в общата гостна.

Съгласих се и слязох от коня. О, ужас! Кракът ми беше отекъл. Ходенето ми причиняваше болки и трябваше здраво да се опирам на Оско.

Като влязохме в гостната, вътре нямаше никой. Седнах в най-отдалечения ъгъл, до вратата, водеща към определената за мен стая. Халеф се върна с Оско и Омар в двора, за да се погрижат първо за конете.

По пътя не бях мислил, че трябва да сменя облеклото си. Сред фанатични хора това можеше да е много опасно, но тук нямаше кой знае какво значение.

Кошничарят предложи да ми доведе лекаря и аз се съгласих. Тъкмо беше тръгнал и влезе един посетител. Седях с гръб към вратата и се обърнах само наполовина, за да видя човека. Беше не някой друг, а самият Тома, куриерът, който ни беше издал на петнистите.

«О, само гледай да не те види хаджията!» — помислих си аз и отново се извърнах, защото не исках да се занимавам с него. Тома обаче нямаше същото намерение. Явно имаше желание да разговаря. Аз бях единственият посетител, когото той завари, направи няколко крачки напред-назад, после спря встрани от мен и попита:

— Не си ли оттук?

Направих се, че не чувам въпроса му.

— Не си ли оттук? — повтори той по-високо.

— Да — отговорих аз вече.

— Тук ли ще спиш днес?

— Още не знам.

— Откъде идваш? — продължи да пита Тома.

— От Стамбул.

— А, от столицата. Ти си много щастлив човек, щом можеш да живееш близо до падишаха.

— Неговата близост ощастливява само добрите хора.

— Нима смяташ, че там има много лоши хора?

— Както навсякъде.

— Какъв си?

— Писател.

— Учен значи! С такива хора много обичам да разговарям.

— Но аз не обичам да разговарям с други — отблъснах аз предателя.

— Аллах! Ама че си дръпнат. Тъкмо исках да те попитам дали ще ми позволиш да седна при теб.

— Ще ти позволя, но това няма да ти донесе голяма радост.

— Защо?

— Лицето ми не харесва на всеки.

— Нека видя дали на мен ще се хареса.

Тома седна на моята маса, на пейката срещу мен и ме погледна. Физиономията, която направи, не подлежи на описание.

Все още бях със зеления тюрбан на главата и сините очила върху носа. Това го обърка, въпреки че лицето ми не се беше променило. Устата му зина, веждите му се извиха под остър ъгъл нагоре, а очите му така напрегнато ме гледаха, че трябваше да положа големи усилия да не избухна в смях.

— Шериф… ефенди… кой… кой си ти? — запелтечи той.

— Нали вече ти казах.

— А истината ли беше?

— Осмеляваш се да ме обвиняваш в лъжа ли?

— В името на Аллаха, не, защото знам, че ти… че… От страх и съмнение Тома не можа да продължи.

— Какво? Какво знаеш за мен?

— Нищо, абсолютно нищо, освен че си писател и живееш в Стамбул.

— Какви объркани неща пелтечиш тогава?

— Объркани ли? Ах, шериф, нищо чудно няма, защото, изглежда, си онзи, за когото мисля, че е онзи, от когото… о Аллах! Напълно си прав. Съвсем се обърках, защото приликата е страшно голяма.

— На кого приличам толкова?

— На един мъртъв ефенди.

— Ах! Кога е умрял?

— Днес, по пътя.

— Много е тъжно, ако някой правоверен загине по време на пътуване. Така близките му не могат в последния му час да му прочетат сурата на смъртта. От какво е умрял?

— Беше убит.

— Ужасно! Видя ли трупа му?

— Не, шериф.

— Значи други хора са ти съобщили за смъртта му?

— Така е.

— Кой е убил ефендито?

— Никой не знае. Лежал насред гората по пътя от Остромджа за насам.

— И аз минах през тази гора. Защо не чух нищо за това убийство? Да не би да са искали да го оберат?

— Не, отмъщение било.

— Сигурно кръвно отмъщение?

— Не, друго. Този непредпазлив човек е франк и в Остромджа буквално подстрекавал към бунт, настройвал хората едни срещу други и дори вечерта подпалил къщата на един благочестив човек.

— Това наистина е престъпление, което Аллах никога няма да прости. Адът ще се отвори за него.

— За отмъщение причакали чужденеца и го убили.

— Че сам ли е бил? — попитах аз.

— Не. С него е имало още трима.

— А те къде са?

— Изчезнали са. Смятат, че и те са убити.

— Къде са отнесли трупа му?

— Не знам!

— Странно! И аз приличам на този франк?

— Имаш неговата фигура и лице, само брадата ти е доста по-къса и много по-светла от неговата.

— Значи все пак между мъртвия ефенди и мен, шерифа, съществува някаква, макар и малка разлика, което радва сърцето ми. Ами ти кой си?

— Мухбир от Остромджа.

— В такъв случай знаеш точно как е станало всичко. Но — хм, днес по пътя узнах, че имало двама скипетари, които наричали петнистите. Чувал ли си за тях?

— Да, защото куриерите узнават всичко.

— А познаваш ли ги?

— Не, шериф. Как може един честен човек да познава разбойници? Какво е станало с тях?

— Аладжите били видени тази сутрин близо до Остромджа.

— Аллах да се смили над това място!

— При тях имало и един мухбир. Мисля, че се казвал Тома. Куриерът трепна от страх, но аз спокойно продължих:

— Случайно да го познаваш?

— Много добре. Той… ми е приятел.

— Тогава, като го срещнеш, трябва да го предупредиш. Полицията го търси.

— Аллах, Аллах! Защо?

— Защото и Тома носи вина за убийството, защото е издал християнина на аладжите, на убийците. Съобщил им е по кое време чужденецът ще напусне Остромджа.

— Това… това вярно ли е? — запелтечи той.

— Убитият сам го е казал.

— Че може ли един мъртвец да говори?

— Не е мъртъв и не е убит. Никой не знае, че е трябвало да бъде убит, никой друг освен теб, Тома. Куриерът скочи от мястото си.

— Ти ме познаваш? — извика той слисан.

— Точно така, и тези хора тук също те познават. Свалих тюрбана и очилата и посочих към вратата, през която

тъкмо влизаха Оско, Омар и Халеф. ~Зц миг Тома остана като вкаменен от уплаха, защото едва сега ме позна. Но после извика:

— Трябва да тръгвам, бързам! Имам спешна работа. Той се втурна към вратата, но Халеф вече го беше сграбчил за яката.

— Защо толкова бързо искаш да ни напуснеш, скъпи приятелю? — попита го дребосъкът любезно.

— Защото имам да върша много работа.

— Мислех, че пренасяш нещо само насам. Значи и оттук вземаш пратки за Остромджа?

— Точно така, не ме задържай!

— Би могъл да вземеш нещо и от мен.

— За кого?

— Ще ти го напиша.

— Какво е то?

— Поздрав, само един поздрав.

— Добре, с удоволствие ще ти услужа, но сега ме пусни!

— Не може. Трябва да почакаш, докато напиша поздравлението.

— Дълго ли ще трае?

— Не много. С такива приятелски писма не се отдавам на големи церемониалности. Не ми трябва нито хартия, нито мастило, защото пиша направо върху нещавен пергамент. Същевременно ще получиш и възнаграждението за куриерската услуга. Моливът ми е в обора и ще трябва да дойдеш с мен дотам, скъпи Тома. Хайде тръгвай!

Куриерът изпитателно погледна дребосъка. Той не вярваше на тази работа, но Халеф говореше изключително любезно. И така Тома го последва навън, а Оско и Омар излязоха след тях, смеейки се. От мястото си, през отворения прозорец можех да обхвана с поглед почти целия двор. Видях как четиримата преминаха през него и изчезнаха зад вратата на обора, след което я затвориха.

След малко долових отдалеч онези звуци, които все още можеха да се чуят само в Китай и Турция, онези неописуеми тонове, получаващи се вследствие на сливането на свистенето на камшика с човешката кожа.

После вратата отново се отвори и куриерът излезе. Не вървеше съвсем изправен, а по лицето му се четеше израз на душевна обърканост. Походката му беше като на орангутан, който ходи на задните си крака, без помощта на тояга: коленете му бяха издадени напред, гърдите свити навътре, а главата увиснала назад. Явно Тома не се интересуваше от това, какво впечатление прави мъчителното му придвижване, защото не се оглеждаше.

Тримата раздавачи на справедливост веднага се върнаха при мен.

— Този извади голям късмет! — пошегува се Халеф, поглади рядката си брада и доволно се засмя.

— Какво каза куриерът, като те видя, сихди? Разказах му.

— Ама че нахален хъшлак! Е, нека сега носи в Остромджа трийсетте искрени поздрава, които му натоварих, а там да ги раздава на когото иска.

— Той не се ли съпротивлява?

— Тома не прояви подобно желание, защото аз много прочувствено му обясних, че ако се съпротивлява, ще получи петдесет, а ако доброволно легне на земята, ще бъдат само трийсет. Той постъпи много умно, като избра последното. Аз обаче се погрижих тези трийсет поздрава да отекнат в душата му така, все едно че са петдесет. Одобряваш ли, сихди?

— Този път, да.

— Дано късметът ми по-често ми доставя тази радост, когато става дума за такива подлеци! Има и още няколко човека, на които с удоволствие бих предоставил избора между трийсетте и петдесетте. Надявам се да срещна някой от тях в подходящо време.

Но как е кракът ти, сихди?

— Не става по-добре. Нека Омар иде да провери дали някъде в града не може да се намери гипс и да донесе около пет оки. А ти донеси леген с вода, за да потопя крака си. Събуй ми чорапа.

В този момент се върна кошничарят и ми съобщи, че се наложило дълго да търси, докато намери доктора «Камък на мъченията». Този господин бил много зает в момента, но веднага щял да дойде. Благодарих на Абид за усилията, подарих му малко тютюн и му казах да си върви вкъщи.

Халеф донесе водата. Като огледах подутия си крак, установих, че е изкълчен, но за щастие не много. Вероятно щях да мога и сам да си наместя ставата, но все пак предпочитах това да направи лекар. В случай на грешка щях задълго да остана тук. На първо време сложих крака си в студената вода.

Най-сетне лекарят дойде, но по-скоро бих го сметнал за китайски пощенски раздавач, отколкото за турски лекар. Беше дребен и много дебел. Бузите му блестяха като хубави коледни ябълки, а свитите му, малко дръпнати очички издаваха, че люлката на рода му се е люляла на пръчката на някоя монголска палатка. Върху гладко избръснатата му глава, но килнат назад, така че цялото му чело се виждаше, се мъдреше стар, изтъркан фес. Късият му кафтан, достигащ само до коленете, изглеждаше така, сякаш се състои от един-единствен огромен джоб, защото на всички страни, отгоре и отдолу, вдясно и ляво, отзад и отпред беше силно издут. Сигурно съдържаше подвижната аптека на лекаря. На всичко отгоре през едното рамо на този медик на ремък висеше доста голяма четириъгълна кошница, вероятно представляваща хранилище на скъпоценните му инструменти. Обут беше с дебели вълнени чорапи с двойно стъпало, като краката му бяха пъхнати в огромни обувки, които бяха от онзи вид, които образно се описват с думите: «с две крачки минава през

Рейн». Щом хекиминът влезе в стаята, събу тези обувки и се приближи до мен по чорапи, което според местните обичаи беше израз на учтивост. Понеже бях сложил крака си във вода, той веднага разбра, че аз се нуждая от помощта му. Той се поклони пред мен, при което кошницата се плъзна напред така, че ремъкът щеше да го задуши. Отвърнах на поздрава му най-учтиво. Сега той свали кошницата, сложи я на пода и попита:

— Обичаш ли да говориш много?

— Не — отвърнах аз кратко.

— Аз също. И така с кратки въпроси и отговори бързо ще свършим!

Не предполагах, че шишкото притежава такава решителност. С нея той наистина можеше да направи впечатление в Радова. Застана пред мен с разкрачени крака, огледа ме от главата до петите и попита:

— Значи ти си този с крака?

— Не, с два крака съм.

— Какво? И двата ли са счупени? Не беше разбрал шегата ми.

— Само единият, левият!

— На две места ли е счупен?

О, ужас! Хекиминът говореше за двойно счупване, а защо не направо за десеторно![20] Впрочем това си беше негова работа. Не можеше да иска от мен да знам какво точно ми е нараняването.

— Само е изкълчен — отговорих аз.

— Покажи си езика!

Това беше още по-забавно! Но аз направих тази услуга на доктора и се изплезих. Той огледа езика ми, попипа го, подръпна върха му напред-назад, нагоре-надолу и каза:

— Опасно изкълчване!

— Не, не е чак толкова!

— Тихо! Виждам по езика ти! Откога е изкълчен?

— От три часа, най-много от четири.

— Прекалено отдавна! Лесно може да се получи отравяне на кръвта!

Едва не му се изсмях в лицето, но се овладях. Учудих се само, че терминът «отравяне на кръвта» беше добил гражданственост и в турския език.

— Боли ли? — продължи да пита той.

— Търпи се.

— Имаш ли апетит?

— Голям и неутолим.

— Много добре, съвсем добре! Ще издържиш. Покажи крака!

Лекарят се наведе. Понеже не се чувстваше особено удобно, седна до легена с водата, а аз доверчиво положих мокрия си крак в скута му. Лекарят го опипа с върха на пръстите си първоначално леко, а после по-силно, накрая наклони глава встрани и попита:

— Викаш ли, като те боли?

— Не.

— Много добре.

Сграбчи ме бързо, дръпна силно, в ставата се чу леко пукане, а после ми намигна:

— Е, как беше? — осведоми се шишкото любезно.

— Чудесно!

— Остава само да го превържем.

Като хирург наистина много го биваше. Кой знае как би ме измъчил някой друг само за да представи всичко много по-опасно, отколкото е, и да си напише по-тлъста сметка.

— С какво ще го превържеш?

— С шини. Къде има летви?

— Не искам.

— Защо? — попита хекиминът, смръщвайки чело.

— Не струва.

— Не струва ли? Да не би да искаш сребърни или златни шини, обсипани с брилянти?

— Не, искам гипсова превръзка.

— Гипс? Да не си луд? С гипс се мажат стените и зидовете, но не и краката! Тук беше слабото му място. Все пак бях в Турция.

— Но с гипс могат да се правят и чудесни превръзки — твърдях аз.

— Бих искал да видя!

— Ще видиш. Пратих да донесат гипс.

— Как смяташ да го направиш? — изръмжа шишкото.

— Почакай.

— А ако не намерят гипс?

— Ще си направя превръзка от лепило.

— От лепило! — извика турчинът. — За глупак ли ме смяташ?

— Не.

— Дори не го помисляй!

— О, не съм и искал! — засмях се аз.

— Какво! Аз съм учен!

— Аз също!

— Какво си учил?

— Всичко! — казах аз кратко.

— А аз три пъти повече! Знам дори първоначалното лечение на Сабур Ибн Сахели!

— А аз имам в главата си целия медицински речник на Абд ал Машджид!

— На мен не само ми е в главата, но и в цялото тяло и всички кости. Превръзка от гипс, та дори и от лепило! Гипсът е брашно, а лепилото е меко и течно. Но превръзката трябва да е здрава.

— Гипсът и лепилото се втвърдяват. Ще се учудиш. А и в момента въобще не е необходимо да се прави превръзка. Първо трябва да се налагат компреси, докато спадне отокът и болките утихнат. Разбра ли?

— Аллах, ти наистина говориш като лекар.

— А също и разбирам! — триумфирах аз.

— Тогава сам си намествай кокалите, като си ги изкълчиш. Защо прати да ме извикат?

— За да ти покажа езика си.

— По-голям и по-впечатляващ е от езика на теле. Запомни го! Посещението ми струва десет пиастъра. Чужденец си, затова ще плащаш двойно. Разбра ли?

— Ето ти двайсет пиастъра. Но повече не се мяркай пред очите ми!

— И през ум не ми минава! Веднъж ми стига! Доктор «Камък на мъченията» пусна парите в един процеп на кафтана си, отново метна кошницата през рамо и излезе. Там нахлузи обувките си и тъкмо се канеше да излезе през вратата, без да ме удостои със сбогуване, Омар влезе с голям съд в ръка. Лекарят спря, разгледа съдържанието на съда и попита:

— Какво е това?

— Алчъ.(Гипс.)

— Ах, значи това е гипсът, от който ще се правят шините? Каква лудост, каква глупост! Това е смешно в най-висша степен, само един смахнат човек може да измисли подобно нещо!

Омар още стоеше в рамката на отворената врата. Той я дръпна зад себе си, за да не може лекарят да излезе, сложи съда на пода, хвана дебелия доктор за ръцете от двете страни и попита:

— Хей, чудовище, кой си ти всъщност?

— Аз съм лекарят, разбра ли?

— В такъв случай добре умееш да лепиш пластири! Какво говореше за лудост, глупости и смях? Нашият ефенди поиска гипса! Трябва му, а той винаги знае какво прави. Хиляда такива търбуха като теб нямат толкова ум в празните си глави, колкото има на върха на един негов косъм. Ако го обиждаш с такива думи, бързо можеш да се озовеш насаден в копривата! Веднага се вижда, че твоята майка е глупостта!

Явно на този човек на науката още не му беше казвано подобно нещо. Той се откъсна от Омар, отстъпи няколко крачки назад, пое си дълбоко дъх и експлодира, сякаш дробовете му бяха заредени с барут:

— Може би трябва да запуша голямата ти муцуна с феса си?

Ето ти го, маймунски син, внук и правнук на павиан!

Той смъкна феса от главата си, смачка го на топка и го хвърли в лицето на Омар. Омар го хвана, бръкна с другата си ръка в съда, напълни феса с гипсово брашно и каза:

— Ето ти капак за пробития ти мозък!

Омар запрати пълния с гипс фес към зачервеното му от гняв лице. Гипсът се разхвърча и в следващия миг лекарят приличаше на омесен от бяло тесто Дядо Коледа. Гипсовите прашинки влязоха в очите му. Той усърдно се бършеше, тропаше с крака, изгуби си обувките, врещеше, сякаш го набучват на шиш, а накрая, когато отново можеше да вижда, измъкна ремъка на кошницата си през главата и рамото и се опита да я хвърли върху главата на Омар. Той обаче беше подготвен за това и я улови. Капакът й се отвори и съдържанието й се изтърколи на пода: клещи, ножици, шпатулки, пинцети, кутийки и какви ли не още всевъзможни неща, като не липсваше, разбира се, и главният инструмент за един ориенталски лекар, помпичката за клизми.

Сръчният арабин бързо се наведе и започна да замеря доктора с тези предмети. В яда си, изглежда, лекарят не можеше да намери друго решение освен отмъщението. Той вдигаше от пода предметите, които отскачаха от тялото му и падаха на земята, и отново с все сила ги запращаше към Омар, като ги придружаваше с ругатни, в които, изглежда, беше голям майстор и които не можеха да бъдат върнати. Този ураганен огън представляваше толкова забавна гледка, че ние останалите неволно избухнахме в смях. Той беше чут отвън от двора и примами ханджията заедно с хората му, които при вида на странния двубой също се присъединиха към смеха ни.

На Халеф му хрумна да помогне на своя приятел и спътник.

— Сихди, извади крака си от водата! — помоли той и казвайки това, вече беше хванал крака ми и го вдигна. Взе легена с водата и се затича с него към вратата, за да отреже пътя за бягство на лекаря. После хаджията взе помпичката за клизми от пода и започна така усърдно и точно да пръска шишкото, че след няколко мига той заприлича на мокър пудел.

— Хубаво, чудесно, великолепно! — викаше Омар. — Сега ще опита всичкия гипс. Продължавай да пръскаш, храбри Халеф! Омар Бен Садек взе съда и изсипа всичкия гипс върху жертвата си, а Халеф се грижеше да получи необходимото количество вода. Исках да ги спра, но от смях не можах да го сторя, защото доктор «Камък на мъченията» представляваше гледка, която не можеше да бъде наречена другояче освен «страшно хубава». Дори и най-киселия и мрачен човек щеше истински да се развесели. Наблюдателите се тресяха от смях.

Най-много се смееше ханджията. Той не беше висок, имаше тесни рамене, представително щръкнало коремче и чифт кльощави крачета, които сигурно с усилие носеха тялото му. Чипото му носле и широката уста с бели зъби бяха необикновено подходящи за смешни физиономии. Той беше скръстил ръце под тресящото се шкембе, за да го подпира. Очите му се бяха насълзили и буквално кукуригаше от удоволствие, като няколко пъти извика: «Хай, вай, теним, вюджу-дум, карнъм, мидем, джегерим, далакъм, бобреким, вай, хасмим, синдиримим! (О, тялото ми, коремът ми, стомахът ми, дробовете ми, далакът ми, бъбреците ми! О, храносмилането ми, храносмилането ми!) Патларъм, патларъм! (Ще се пръсна, ще се пръсна!)»

Той така и изглеждаше, сякаш кожата му нямаше да задържи друсащите се части на тялото му.

Последователят на Ескулап беше избягал в ъгъла. Стоеше там и държеше ръкавите на кафтана пред лицето си, но под тези ръкави той викаше, крещеше и ругаеше с несравнима сила. Щом помпичката повече не искаше да пръска, Халеф взе съда с гипса и изсипа цялото му съдържание върху главата на лекаря с думите:

— Това ще се случи с всеки, който нарече нашия ефенди смахнат. Оско, иди да налееш вода, за да може сихди да изстудява крака си. А този умен мъж с пластирите, мехлемите и дървените шини ще сложим на един стол, за да почистим лицето му. Стой мирно, приятелче, иначе ще ти отрежа нослето.

Малкият хаджия издърпа доктора върху ниското столче, вдигна дървената шпатула от пода и започна да стърже гипса от лицето му. Това, което успееше да смъкне, го намазваше върху ушите му, като работеше съвсем спокойно. Човекът, когото стържеха, не се съпротивляваше, но продължаваше да ругае. Колкото повече се уморяваше езикът му от това напрежение, толкова по-солени ставаха ругатните, излизащи от устата му. Изричаше най-ужасни обиди, но, изглежда, не го задоволяваха.

Както е известно, гипсът се стяга много бързо и след няколко минути се превръща в твърда като камък маса. При него изсъхваше още по-бързо, защото дрехите изсмукваха влагата. Халеф спря да го стърже едва когато гипсовата обвивка напълно побеля и здраво се стегна.

— Така! — каза той. — Почистих те, защото дори и на враговете трябва да се правят добрини. Но от мен не можеш да искаш нищо повече. Сам ще си потърсиш нещата и ще си ги прибереш в кошницата. Ставай! Лечението приключи!

Шишкото се опита да стане от стола, но разбра, че дрехите му така се бяха втвърдили, че му пречеха да го стори. Това беше причината да не спра лудорията. Възможността да се използва гипсът като превръзка беше доказана върху собственото му тяло.

— Не мога да стана, не мога да стана! — викаше хекиминът, като разперваше десетте си пръста. — Кафтанът ми е станал като стъкло, кафтанът ми ще се пръсне!

Халеф хвана феса за пискюла, дръпна го от главата му, върху която преди това отново го беше нахлузил, размаха го пред очите на доктора и каза:

— Виж, това е достопочтеното покривало на учената ти глава.

Как ти харесва?

Сега фесът представляваше твърд, бял, камбанообразен предмет, който бе приел формата на черепа му. Беше много смешно!

— Фесът ми, фесът ми! — развика се докторът. — Той от младини е на главата ми, а сега честта на старостта му и достойнството на великите му дни са осквернени от вас, мюфлислар! Дай ми го!

Той искаше да го хване, но щом вдигна ръка, гипсът започна да къса ръкава му.

— Вай, вай! — извика той. — Свършено е с ръката ми и солидността на ставите ми! Какво ще правя? Трябва да си ходя. Моите болни ме чакат.

Доктор «Камък на мъченията» понечи да стане. Щом кафтанът отново започна да пращи, той бързо седна обратно.

— Видяхте ли? Чухте ли? — попита шишкото Плачливо. — Очертанията на тялото ми и линиите на телосложението ми се чупят. Чувствам, че и вътрешностите ми стават на парчета. Изчезна грациозността на хармонията и меката заобленост на пълнотата ми се превърна в ужасни бръчки. Превърнахте ме във фигура без външност и човек без чар. Възхищението на моите почитатели ще се превърне в присмех, а удоволствието от погледите им в подигравка. На улицата ще ме сочат с пръст, а вкъщи ще оплакват нежността поради загубата на моите достойнства. Аз съм свършен човек и мога само да бъда отнесен направо на гробищата, където кипарисът ще рони сълзи над мен. О, Аллах, Аллах, Аллах!

[#1 Пропаднали хора. — Бел. нем. изд.]

Гневът му се бе превърнал в меланхолия. Загубата на красивата му външност го засегна. Всички присъстващи отново щяха да избухнат в смях, ако не бях заповядал с жест на ръката да замълчат и му обясних:

— Не се вайкай, хеким! Мъката ти ще се превърне в радост, защото тук ти получи възможност да добиеш опит за нещо от изключителна важност.

— Да, добих опит, но не беше важен за мен. Разбрах, че не бива да се занимавам с хора, които нямат образование.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти го имаш, хеким?

— Да, защото съм човек, който лекува болните тела и ободрява уморените сърца. Това е истинското образование!

— Ти си човек, който казва на болния, че езикът му не е толкова внушителен, колкото на едно теле. Ако наричаш това образование, наистина си високообразован учен. Впрочем не можах да проумея как позна по езика ми дали изкълчването на крака ми е опасно или не.

— Твърде малко неща ще успееш да схванеш в живота си. Личи ти. Но сигурно добре разбираш, че ме поставихте в положение, което ще навреди на честта ми и ще погребе авторитета ми в страната.

— Не, изобщо не го разбирам.

— Тогава умът ти е къс колкото един ден, но глупостта ти е безкрайна като мютевазилар[21], който опасва земята. Въпреки това бърчиш нос, седиш с важна физиономия и говориш така, сякаш си мюдерис на всички възможни науки.

— В сравнение с теб съм професор, защото ти дадох нагледен урок по превръзки.

— Не чух нито дума за подобно нещо.

— Имам предвид нагледен урок, а не говорене. Това, което научи сега, може да те превърне в най-прочутия хеким на всички страни, които владее падишахът.

— Подиграваш ли ми се? Щом наистина си толкова мъдър, колкото твърдиш, дай ми тогава един добър съвет как да изляза от тази гипсова черупка.

— За това — по-късно. Ти ми се изсмя, като ти казах, че може да се направи превръзка с гипс, а тя е възможно най-добрата, която може да има. Ти не ме остави да ти обясня, затова получи нагледна поука. Пипни си кафтана. Преди това беше мек, а сега е твърд като камък, толкова твърд, колкото трябва да бъде и една превръзка, необходима за обездвижването на една става. Не си ли го забелязал още?

Той високо вдигна вежди и замислено ме погледна. Аз продължих:

— Като шинираш счупен крак, шините ще убиват на ставите, защото не могат да се нагодят по тяхната форма. Подобна превръзка нищо не струва.

— Но не съществува друг вид. Най-великите лекари на империята напразно си блъскат главите, за да изнамерят такава превръзка, която да е здрава и да прилепва към формата на ставата. Аз самият притежавам една книга, чието заглавие е: «Касък кемиклерин шифасъ»[22]. Там пише, че тези счупвания могат да се лекуват само с шини.

— Кой е авторът на тази книга?

— Прочутият лекар Кари Асфан Сулфикар.

— Е, той е живял преди около двеста години. За тогава може и да е бил прав, но сега ще му се изсмеят.

— О, аз не му се присмивам.

— Затова знанията ти са годни само за онези времена, но не и за днешните. Сега съществуват съвсем друг вид превръзки. Видя ли преди малко феса, който сега отново е на главата ти?

— Как да не съм го видял? Твоята малка отровна жаба го държа достатъчно дълго пред носа ми.

— Кажи тогава, каква форма е приел?

— Тази на главата ми.

— И то съвсем точно. Същото е и с всяка друга част на тялото. Ако съм си счупил ръката и отида да ми я наместят, първо ще я увия с тънък плат. Него ще напоя с гипс, който предварително е разтворен във вода, а отгоре ще навия още парчета, също напоени с гипс. Щом всичко това изсъхне и се стегне, вече имам превръзка, която е здрава и добре приляга по формата на ръката.

— Ах, ох, ах! — извика той, като първо ме гледа известно време втренчено, а после се обърна към Халеф: — Я пак ми свали феса и ми го покажи!

Хаджията го поднесе пред очите на лекаря, като обръщаше шапката от всички страни.

— Още по-добре е — продължих аз, — ако платът веднага се напоява с гипс и едва тогава се увие около ставата. А за да не притиска гипсът болното място, като се втвърди, най-напред отдолу се слага слой памук. После гипсираната част на тялото е на меко и в добре прилепнала превръзка.

Той отново ме погледна и накрая извика:

— Аллах, Аллах! Не парлак иджат, не гюзел ихтира! (Чудесно откритие, прекрасно откритие!) Тичам, бързам. Трябва да си го запиша!

Той скочи, без да мисли за втвърдения си кафтан и хукна към вратата.

— Чакай, чакай! Вземи си кошницата с инструментите! — извика Халеф. — И първо си сложи феса!

Лекарят спря. Гледката беше възхитителна. Гипсът се пукаше напречно и надлъжно и се лющеше от него. Кафтанът не можеше да се оправи от гънките и диплите, нито пък от формата, която беше приел по време на седенето. Задната долна част стърчеше напред и пречеше при ходене. Тогава шишкото се обърна с гръб към хаджията, протегна ръцете си назад и помоли:

— Издърпай ми ръкавите! Трябва да се съблека! Халеф го хвана и държеше здраво. Последователят на Ескулап дърпаше и тръскаше, докато най-сетне с такава сила се измъкна от гипсираната си дреха, че полетя към вратата и понеже вече я беше отворил, излетя през нея в двора.

— Текрар гелирим, текрар гелирим, шимди текрар гелирим! (Пак ще дойда, пак ще дойда, веднага ще дойда пак!) — извика дебелият хекимин, падайки на земята, след което веднага се изправи и хукна да бяга.

Беше въодушевен от гипсовата превръзка. Трябваше да се прибере вкъщи, за да си запише указанията. Това, че беше оставил обувките, феса, както и кошницата с инструментите и тичаше гологлав по улиците, изобщо не го тревожеше. Беше отдаден на професията си с цялото си сърце и душа, но за съжаление не беше научил повече от това, което другите знаеха, а всъщност те не знаеха нищо.

Сега трябваше да се почисти гостната. Кафтанът бе метнат на облегалката на стола, а инструментите — събрани. После подредиха моята стая. Оско отдавна отново ми беше донесъл вода и за своя радост забелязах, че отокът спадаше. По-късно ги накарах да ме занесат в стаята ми и да ме сложат върху подготвеното легло. Продължих да налагам компреси, а вечерта реших да направя превръзката. За целта трябваше да ми донесат памук, марля и отново гипс. След като бях лежал около три часа, през вратата чух гласа на лекаря.

— Къде е ефендито?

— В малката стаичка — беше отговорът на Халеф.

— Съобщи му за мен!

Халеф отвори вратата и лекарят влезе, но как! Беше празнично облечен. Синият му кадифен кафтан се спускаше до краката, обути в изискани сахтиянени обувки, а върху главата си носеше тюрбан на бели и сини ивици, в който блестеше гранатена брошка. На лицето му беше изписана тържествена физиономия, а походката му бе изпълнена с достойнство. На вратата той спря, скръсти ръце пред гърдите си, поклони се дълбоко и каза:

— Ефендим, арзу и шюкюр ве хюрмет ичюн гелдим! (Уважаеми ефенди, правя ти посещение на благодарност и почитание!) Гирмаме мюсааде верирмисин! (Позволи ми да вляза!)

Тържествено кимнах с глава и отговорих:

— Яклаш, кош син! (Влез, добре си дошъл!)

Той направи три малки крачки, окашля се и започна:

— Ефенди, твоята глава е люлка на човешкия разум, а мозъкът ти съхранява знанията на всички народи. Умът ти сече като острието на бръснач, а размишленията ти са остри като иглата, с която се отваря гноен цирей. Затова имаш късмета да решиш големия въпрос — как да се лекуват счупванията, навяхванията и изкълчванията. Твоят талант е прекосил всички сфери и е изследвал всички области на науката, докато е стигнал до варовика на сярната киселина, наречен от нямащите понятие от наука варвари гипс. Ти си прибавил към него вода и си го разбъркал, за да премахнеш кристалите му и да може да се маже върху ленено платно, което се увива около стави, кокалчета и кости, за да им даде опора, ако те се нуждаят от нея. Така с течение на времето ще предпазиш милиони ръце и крака от навяхване и изкълчване, а бъдещите професори ще събират пиастри, за да ти издигнат паметник, на чиято плоча името ти ще блести със златни букви. Дотогава обаче то ще стои в книгата със записките ми и те моля да ми го кажеш, за да мога да си го запиша.

Всичко това той изрече тържествено, като говорител на делегация. За съжаление делегацията се състоеше само от самия него.

— Благодаря ти! — отговорих аз важно. — Любовта към истината ме задължава да ти съобщя, че не аз съм направил това голямо откритие. В моята родина то е толкова разпространено, че всички лекари и неспециалисти го знаят. Но ако искаш да си запишеш името на ефендито, ще го узнаеш. Ученият мъж, на когото толкова много хора трябва да благодарят за красивата си фигура, се казва Матисен и е бил прочут лекар в Холандия. Не съм заслужил благодарностите ти, но много се радвам, че откритието ти харесва, и се надявам, че старателно ще го прилагаш.

— Ще ти докажа, че съм твърдо решен да го използвам. Но не бива да отклоняваш благодарностите ми. Дори ти самият да не си откривателят, то ти въведе тук това несравнимо благодеяние. Няма да забравя днешния ден и за моя радост видях, че сте прибрали кафтана ми. Отсега нататък той ще е фирмената ми табела и ще го окача до вратата на къщата си, за да могат всички хора със счупени кости за свое успокоение да видят, че ще ги превързвам със сернокиселинен варовик. Вече изпробвах прилагането му и те моля да прегледаш работата ми, за да ми дадеш оценка. Ще го направиш ли?

— С удоволствие! — заявих аз.

Той се приближи към прозореца и плесна с ръце. Вратата към голямата стая се отвори и чух тежки стъпки.

— Елате тук! — заповяда докторът.

Първо се появиха двама мъже, които носеха голямо каче, пълно с гипс. Единият от тях държеше също и голямо количество памук, което щеше да стигне за превързването на десет души, а в ръката на другия имаше вързоп басма. Те оставиха товара си и се отдалечиха. Отново влязоха двама души, които носеха носилка. Върху нея лежеше брадат мъж, чието тяло беше омотано до шията. Мъжете оставиха носилката и излязоха от стаята.

— Ето, виж първите превръзки, които направих — започна лекарят. — Купих всичко необходимо и извиках този работник да ми служи като модел. За днес ще получи десет пиастъра и храна. Позволи да махна покривалото и прегледай болния.

Той махна завивката. Щом погледът ми попадна върху «модела», трябваше да положа усилия да не прихна от смях. О, Аллах, как само изглеждаше човекът! Шишкото беше измислил всевъзможни счупвания и изкълчвания и съответно бе гипсирал бедния човечец на тези места. Но как!

Раменете, ръцете под и над лактите, краката под и над коляното, та дори и тазът бяха с гипсови превръзки, които сигурно бяха дебели по една педя. Гръдният му кош също беше снабден с броня, през която трудно би могъл да мине куршум. Мъжът лежеше като истински болен, близо до смъртта. Не можеше да се движи, дори едва си поемаше въздух. И трябваше да изтърпи всичко за по-малко от две марки на ден. За цял ден! Това беше най-смешното в цялата работа. Значи горкият модел беше задължен да лежи в превръзки по цял ден и за какво?

— Колко време ще продължи опитът ти? — попитах аз.

— Дотогава, докато човекът повече не може да издържи. Искам да изуча въздействието, което оказва превръзката с варовик на сярната киселина върху различните части на тялото.

— Върху здрав човек? Единственото въздействие ще бъде, че няма да може да издържи дълго. Какво му е на гърдите?

— Счупил си е пет ребра, две отдясно и три отляво.

— А на рамената?

— Счупени са ключиците.

— А какво е положението с тазобедрените стави?

— Ябълките на костите му са излезли. Но едно нещо не мога да направя. А именно, ако долната му челюст се е откачила и получи схващане на устата. Не мога да й направя гипсова превръзка, затова сега ще го сторя под твое указание.

— О, хеким, това никога не може да се превърже!

— Не може ли? Защо?

— Като се намести изкълчването на долната челюст, тогава преградата е отстранена напълно и няма нужда от гипс.

— Добре! Както решиш. Да предположим, че устата му отново се схване.

— Бъди така добър и освободи и ребрата му! Той едва си поема въздух.

— Както искаш. Ще ида да донеса инструментите от ханджията.

Когато той отново се върна, аз се занимавах с компресите си и вдигнах поглед едва като чух удари от чук.

— Какво правиш, за Бога? Какво държиш в ръцете си?

Понеже беше с гръб към мен, не можех нищо да видя.

— Чекич иле хакак калеми (Чук и длето), отговори той съвсем непринудено.

— Така наистина ще му счупиш ребрата и ще забиеш длетото в гърдите му.

— Да. А какво да взема тогава?

— Ножица, нож или подходяща ножовка, според мястото и дебелината на превръзката.

— Ножовката за кости е в кошницата ми. Ще я донеса.

— Доведи и ниският ми спътник! Той ще ти помогне, защото аз не мога.

Щом Халеф влезе, бяха достатъчни само няколко знака от моя страна, за да се заеме с гипсовата обвивка. Работата беше трудна и продължи дълго, докато «моделът» бъде освободен от всички превръзки, така че междувременно настъпи нощ и трябваше да се запали лампа. Горкият човек, на когото лекарят наред с всички възможни превръзки искаше да гипсира и устата му, не беше изрекъл нито дума. Но щом и последната превръзка беше свалена, той ми каза:

— Благодаря ти, ефенди!

После скочи и изчезна през вратата.

— Стой! — извика дебелият хекимин след него. — Още ми трябваш! Започваме отначало! Но виковете му бяха напразни.

— Ето че избяга — вайкаше се докторът. — Какво ще правя сега с хубавия гипс, памука и плата?

— Остави го да си върви! — казах му аз. — Ти какво си мислеше? Със съдържанието на това каче можеш да намажеш две къщи. Малка част от него може да ми потрябва и мисля, че е дошло време да се превържа.

— Добре, добре, ефенди! Веднага започвам!

— Яваш! (Бавно!) Спазвай точно указанията ми!

Човекът беше огън и пламък. Докато ме превързваше, ми разказваше за леченията, които беше правил. Като свърши, каза:

— Да, това, разбира се, е нещо съвсем друго! Отново ще доведа болния за опити и ще наредя да го доведат тук и утре.

— Кога смяташ да го превързваш?

— Още тази вечер.

— О, Аллах! И той ще трябва да лежи до утре? Ще го убиеш. Ако искаш да се упражняваш на него, не бива да гипсираш всички части на тялото му едновременно, а поотделно, а после трябва да сваляш превръзката веднага щом се стегне. Впрочем трябва да запомниш също, че в превръзката могат да се слагат и парчета стъкло.

— Защо? — осведоми се любопиткото.

— За преглед и наблюдения на отделни места. Нямаш учител, който да те обучава, нито пък учебник, по който да учиш. Така че сам трябва да правиш изводи и опити.

— Ефенди, остани тук да ме обучаваш! Всички тукашни лекари ще бъдат твои ученици.

— Да, а ние останалите ще се подложим за опити! — засмя се Халеф.

— Само това оставаше! През този следобед ти научи достатъчно, нататък сам ще се оправяш.

— Щом нямате време, ще се откажа от обучението. Вярно е, че днес научих много и изобщо не знам как да ти се отблагодаря. Пари няма да приемеш. Затова искам да ти дам нещо за спомен, ефенди. Ще те зарадва.

— Какво е то?

— Няколко бурканчета със спирт и всякакви видове тении и глисти, които са ми много скъпи. Но на теб ще ги дам от сърце.

— Благодаря ти! Стъклениците само ще ми пречат по време на пътуването.

— Съжалявам, ала ти все пак трябва да разбереш, че съм ти благодарен. Ще ти дам най-любимото си нещо, което притежавам: един скелет. Сам съм почиствал, варил, промивал и избелвал костите.

— Благодаря ти и за това. Добре разбираш, че не мога да сложа при себе си върху коня скелет.

— Така е наистина. Тогава поне ми позволи по франкски обичай най-сърдечно да ти благодаря с ръкостискане.

Както повечето дебели хора, хекиминът беше по душа много непринуден човек. Беше ученолюбив и умееше да бъде благодарен, а от следобед насам напълно се бе променил. Почувства се щастлив, като го поканих да вечеря с нас, след което се сбогува с такава сърдечност, сякаш бяхме стари, добри приятели. Дотогава носачите му трябваше да чакат, а после помъкнаха обратно тежкия си товар. Върху носилката вместо «модела» лежеше кошницата с инструментите и коравия кафтан, който той искаше да използва за фирмена табела.

Останалата част от вечерта премина в разговори за това, какво ще предприемем през следващия ден. Бях решил въпреки състоянието на крака си да продължим пътя си, защото не биваше да даваме прекалено голяма преднина на преследваните от нас четирима мъже и можехме да изгубим следите им. В бележката, която Хамд ал Амасат беше написал и бе попаднала в ръцете ми в Едирне, се четеше: «Ин пипех бесте ла Каранорман хан али са панаир Мелникде!» (Бързо съобщение в хана на Караорман, но след панаира в Мелник!)

През Мелник вече бяхме минали и до днес бяхме следвали брата на Хамд ал Амасат, без да имаме представа къде всъщност се намира този Караорман. Във всички случай това място беше неговата цел и вероятно двамата щяха да се срещнат там. Имаха лоши намерения, които ние искахме да предотвратим. По тази причина трябваше да продължим пътя си. Ако им позволяхме да вземат голяма преднина, замисълът ни лесно можеше да се провали. Затова на всяка цена трябваше да тръгнем още на следващия ден.

Халеф се отнасяше с мен като с болен и настояваше да се щадя. Оско и Омар обаче бяха съгласни с мен. Дори арабинът изрече зова на отмъщението на пустинята: «Ед дем бед дем!» (Кръв за кръв!) Заклех се да отмъстя за кръвта на своя баща и трябва да изпълня обета си. Ако не тръгнете утре, продължавам преследването сам. Няма да намеря спокойствие, докато ножът ми не се забие в сърцето на убиеца.

Тези думи прозвучаха диво и нечовешки. Като християнин бях привърженик на възвишеното учение: «Обичайте враговете си», но като си спомня за онзи миг, когато баща му, нашият водач, потъна под страшните пластове на соленото езеро, ми се струваше, че това деяние трябва да получи възмездие. Дали това щеше да стане по желания от Омар начин, зависеше от момента. Във всеки случай бях решил да не позволявам да се вършат варварски убийства.

Сигурно щях да спя до късно сутринта, ако не ме бяха събудили. Вън чакаше кошничарят и искаше да говори с мен. Посрещнах Абид почти ядосано заради притеснението. Щом обаче видях след него да влиза зет му Шукри, предположих, че за да ме събудят, имаха основателна причина, и изражението на лицето ми се смекчи.

— Ефенди — каза Шукри, — не вярвах, че скоро ще мога да те видя. Прощавай, че нарушаваме почивката ти. Но трябва да ти съобщя нещо важно. Отнася се за живота ти.

— Пак ли! Може би не е чак толкова страшно, колкото ти се струва.

— Щеше да е страшно, ако не можех да те предупредя. Двамата аладжи бяха при зет ми Абид.

— Така ли? Кога?

— На разсъмване — каза кошничарят, към когото бях отправил последния си въпрос. — Тъкмо се бяхме събудили, защото радостта от твоите подаръци, не ни остави да спим. Бях слязъл до реката, за да проверя дали през нощта се е хванало нещо в мрежите, които бях заложил вчера вечерта. Като се върнах, пред вратата стояха двама ездачи върху петнисти коне и говореха с децата. Баща ми все още не беше станал. Като ме видяха, че идвам, ме попитаха дали предишния ден не са минавали четирима конници, единият от които носел тюрбана на шерифите и цветни очила. Единият от конете бил черен арабски жребец.

— Ти какво му отвърна? — попитах аз напрегнато.

— Веднага се сетих, че това са аладжите, за които бяхме говорили, и признах, че сте били тук и сте тръгнали за Радова.

— И нищо повече ли не им каза?

— Смятах да им кажа само това, но братята вече бяха разпитали децата и узнали от тях, че сте изпразнили храната от ботушите, дали сте на дядо им пари и че днес аз ще ви водя до Ташкьой, където преди това съм бил с мюбарека и неговите спътници.

— Разбира се, че е трябвало да признаеш. Не биваше да говоря пред децата. Разбойниците имаха ли пушки?

— Да, а те самите изглеждаха така, сякаш им се е случило нещо лошо. Единият имаше лепенка на горната си устна, а носът му беше с цвят на слива.

— Това е бил Бибар — обясних аз, — на когото разпорих горната устна с един удар. Но той беше с брада?

— Обръснал я е, за да залепи раната. Шукри също го видя. Бибар мълчеше. Говореше само другият. Той пък толкова лошо седеше на седлото, сякаш му е счупен гръбнака.

— Блъснах Сандар в едно дърво и още го боли. Какво направиха после?

— Удариха ме няколко пъти и потеглиха за Радова.

— Не вярвам. Мисля, че аладжите са се отправили към гората, през която трябва да ни преведеш. Там ще ни нападнат. Те без съмнение познават местността много добре.

— Правилно отгатна, ефенди. На мен също ми мина тази мисъл през ума и ги проследих. Скоро те наистина завиха надясно, към планината.

— Е, сега разбойниците са там и ни чакат. Най-важното е, да разбера обаче докъде си стигнал с признанията си. Каза ли им нещо за болния ми крак и че заради него ще трябва да остана в Радова?

— Не, не съм споменавал нито дума.

— Значи ще ни очакват днес. Не питаха ли кога възнамеряваме да тръгваме?

— Да. Отговорих им, че още не знам. Тогава те се заклеха, че ще ме убият и ще изгорят колибата ми, ако ги предам. Казаха ми също, че са аладжите, за които сигурно съм чувал, и че със сигурност ще изпълнят заплахата си.

— И въпреки това ми го казваш?

— Това е мой дълг и благодарност, ефенди. Вероятно ще съумееш да направиш така, та да ги накараш да повярват, че не съм ги издал.

— Лесно би могло да се уреди. Благодарен съм ти за предупреждението, без което сигурно щеше да ни се случи нещо лошо.

— Да, ефенди, с теб щеше да е свършено — намеси се зет му. — С ушите си го чух.

— Значи разбойниците отново дойдоха при теб?

— Разбира се! Но не им се зарадвах особено, защото първото им посещение ми беше достатъчно.

— Вчера предобед ли се случи това? Или си ги видял по-рано?

— Чувал бях за аладжите, но още не ги бях виждал. Дойдоха сутринта, поискаха ракия и седнаха на масата пред къщата, след като бяха завели конете си отзад, и останаха да седят там.

— Предполагаше ли кои са?

— Да. Конете бяха петнисти, а огромните им тела съответстваха на описанието, което ми бяха дали за тях. Бях им разгневен, защото смятах, че те са откраднали товарния ми кон и седлото.

— Значи вече си знаел, че са изчезнали?

— За съжаление. Забелязах веднага, след като бях станал, и разказах на аладжите за кражбата. Те вероятно са разбрали, че подозрението ми е насочено към тях, тогава се ядосаха и накрая ме принудиха да остана в стаята. Не ми позволиха дори да отида да прибера децата, което ти самият после направи, ефенди.

— През това време никой ли не се отби при теб? Мисля, че идването на някой посетител би могло да ги прогони?

— Да не би твоето идване да ги прогони, ефенди?

— Наистина, не — съгласих се аз.

— Никой не мина покрай нас. Дойде само един-единствен човек и спря при мен, а именно…

— Куриерът Тома от Остромджа — прекъснах аз Шукри. — Той знаеше, че скипетарите го чакат. Впрочем предишната нощ те вече са били наоколо и са знаели, че имаш два коня. Те са истинските виновници за кражбата.

— Разбрах го вече от Абид.

— За малко ли се спря Тома при скипетарите?

— О, не! Слезе от катъра си, седна при тях и останаха заедно в продължение на около един час.

— Не можа ли да чуеш за какво си говориха?

— От стаята, не. Но аз ги смятах за крадци на коня си и се страхувах да не ми сторят нещо лошо, понеже не ми позволяваха да изляза от къщата. Тогава реших да подслушвам. Сигурно си видял, че една стълба води от стаята ми към покрива, където е нахвърляна царевична шума. Качих се горе и оттам тихо минах през отвора върху навеса. Чувах всяка дума и научих какво се е случило в Остромджа. Куриерът разказваше подробно и каза, че ще тръгнете по обяд, значи два часа по-късно щяхте да минете покрай къщата ми. Освен това чух, че е говорил с вас предишната вечер.

— Ах! Сега ми стана ясно — отвърнах аз — как мюбарекът толкова бързо е могъл да намери аладжите и да ги насъска срещу мен.

— Изглежда, той ги е подготвил още преди пристигането ви, за да скрои някакъв номер. Но вие сте му попречили, затова е използвал присъствието им да ви отмъсти.

— Какво друго чу? — продължих да питам аз.

— Мюбарекът се бил измъкнал с другите трима и вие трябвало да умрете. Той определи дори мястото, на което трябва да бъдете нападнати, а именно недалеч след единствения остър завой, който пътят прави в гората.

— Боят между тях и мен наистина се състоя там.

— И както Абид ми разказа, ти си ги победил, ефенди. Аллах е бил с теб, иначе щяха да те надвият!

— Сигурно! Продължавай!

— Тома им каза, че не бива да разчитат на пушките или пистолетите си, защото сте били неуязвими от куршуми. Тогава те се разсмяха с пълен глас. Но щом той подробно им разказа какво се е случило, те се замислиха и накрая се убедиха, че наистина сте неуязвими от куршуми. Затова решиха да не стрелят по вас, а да ви нападнат с брадви и ножове. Куриерът ви описа толкова подробно, че беше изключено да стане грешка. После аз се върнах обратно в стаята. Четвърт час по-късно дойде ти.

— Кого мислеше, че виждаш?

— Шериф. Дори не бих предположил, че си чуждият ефенди, който трябваше да бъде убит.

— Подслуша ли и нашия разговор?

— Не, защото не те смятах за толкова важен. После ти влезе вътре и беше много добър към мен и децата. Дори излекува зъбобола на дъщеря ми. Наистина не знаех какво възнамеряваха да правят с теб разбойниците, но ти беше любезен с нас, затова те предупредих.

— Като изложи на опасност себе си!

— Не беше толкова голяма. Очаквах няколко удара с камшик. Щом аладжите те взеха със себе си, се обезпокоих за теб, защото те си бяха разменили особени погледи. Затова ти махнах още веднъж, когато ти се обърна на моста.

— Разбрах, че искаш да ме предупредиш да бъда внимателен.

Какво направи после?

— Отидох при съседите си, разказах им за случилото се и ги подканих да дойдат с мен в гората, за да те освободим от ръцете на разбойниците, а също да спасим и четиримата чужденци, които трябваше да бъдат нападнати.

— Те обаче не се съгласиха — допълних аз разказа му. — Страхували са се от отмъщението на аладжите и са предпочели да се скрият между четирите стени. Разбирам ги.

— Въпреки това реших да предупредя четиримата чужденци. Затова седнах на една пейка пред къщата и зачаках.

— Видя ли ги?

— Не. Децата се развикаха. Плачеха и аз влязох вътре, за да изгладя кавгата. Изглежда, чужденците бяха минали в това време. По-късно за свой ужас видях, че аладжите се връщат.

— С конете си ли?

— Естествено, ефенди.

— Значи бързо са намерили животните си. В добро настроение ли бяха?

— Как може да питаш такова нещо? Наложи се да вляза с тях в стаята, но сякаш с тях бяха влезли и хиляди дяволи! Ала това, което чух, тайно ми достави радост, защото научих, че глупавият шериф ги беше надвил.

— Значи не са предполагали, че шерифът е водачът на хората, които са искали да издебнат?

— Не им беше дошло наум подобно нещо. Но по-късно, като се успокоиха и отново седнаха пред ракията, единият извади някаква бележка, която прочетоха. Чух, че била забодена на едно дърво. Но те нищо не можаха да разберат от нея, освен че са минали трима конници, които са следвали указанията по бележката.

— Смятаха ли, че тези тримата са очакваните от тях мъже?

— Не, защото липсваше главният. Разбойниците смятаха, че те тепърва ще минат. Въпреки че куриерът им беше казал, че сте предупредени, те искаха да премерят сили с вас. Бяха толкова разярени, че нищо не можеше да ги спре. Пушките им бяха счупени. Носеха парчетата със себе си. Изпитах гнева им на гърба си. Децата плачеха и също получиха ритници и удари. Единият не можеше да държи тялото си изправено, защото си го блъснал в някакво дърво. Той се съблече и трябваше да намажа гръбнака му последователно с ракия и масло. Другият кървеше непрекъснато. Него си ударил в лицето и му беше сцепил горната устна. Той твърдеше, че си го направил с палеца на юмрука си. Носът му стърчеше нагоре и беше подут. Беше кръгъл, крушовиден като гнездо на оси. Натърка го с ракия. По-късно, като дойдоха и другите двама безделници, един му отряза брадата и отиде да донесе от близката гора смола, от която с малко масло направи лепенка, която сложи върху устната му.

— Двама други ли дойдоха? Кои бяха те?

— О, имаха физиономии на истински обесници. Да можеше само да ги видиш! Предишната нощ били спали в Дабила при ханджията Ибарек и…

— Аха, познавам ги. Били са братята. Не забеляза ли приликата?

— Да, малко след това чух, че дошлите са братя като аладжите. Познаваха и скипетарите, и вас.

— А новите гости знаеха ли, че ще се натъкнат на аладжите?

— Не. Двете двойки братя бяха изненадани от срещата. Но радостта им беше по-голяма от учудването, като разбраха, че ги свързва една и съща цел — отмъщението срещу вас.

— Вярвам. Сигурно са си разказвали много неща!

— Твърде много: за Едирне, за Мелник, където бързо сте успели да се измъкнете, въпреки че ви били обезвредили. Сега сте били двойно по-опасни за тях, защото сте подслушали разговора от гълъбарника. Знаели сте, че трябва да търсите преследваните от вас мъже в развалините на Остромджа. Още по-опасно било, че братът на оръжейния майстор в Исмилан ви помислил за истински притежатели на копчата, вследствие на което ви казал, че трябва да отидете в Жиганци.

— Да, той наистина направи голяма глупост.

— Щом аладжите чуха, че знаете за Дерекулибе край Жиганци, не бяха на себе си от яд и казаха, че това на всяка цена трябва да бъде предотвратено и веднага щели да ви нападнат още тук, на пътя.

— Значи скипетарите все още са смятали, че не сме минали?

— Да. Те заеха такава позиция, че никой не можеше да мине, без да го забележат. Другите двама искаха да им помогнат. Сега щяха да са четирима срещу четирима и аладжите заявиха, че вече са толкова неустрашими, та можели да излязат дори срещу цяла войска. Но заблудата продължи, докато куриерът Тома се върна от Радова.

— Ах, значи той ги е информирал!

— Извикаха куриера да влезе вътре. Щом съзря аладжите, той направо извика, като ги видя как изглеждат. Те му казаха, че четиримата чужденци още не били минали. Тома обаче отговори, че ги е видял в Радова и дори бил получил хубава порция бой с камшик. Учудването им беше много голямо. Нито той разбираше тях, нито те проумяваха това, което той им говореше. Разбира се, куриерът ги попита дали не са виждали шерифа, който всъщност бил господар на врания жребец. Това си бил ти, защото си се предрешил.

— Жалко, че не съм могъл да присъствам! Да можех да видя физиономиите им.

— Да, ефенди, забавно беше, но и страшно. Никога в живота си не бях чувал такива проклятия и обиди. Изпочупиха всичко в стаята, което не беше здраво закрепено. Разбойниците вилняха като дяволи. Така се държаха! Искаха да погодят номер на шерифа, а самите те бяха изиграни от него! Не можеха да се успокоят и приличаха на побеснели бикове, от които спасението е само бягство.

— Вярвам, че е така. Какво каза куриерът?

— Беше умрял от страх. Тома ти бил разказал, че е трябвало да бъдеш убит, и така се издал. Но всъщност ти вече си знаел, че е в съюз с аладжите, затова се страхувал, че може да се върнете в Остромджа, за да го предадете на съда.

— Нека бъде спокоен. Оставяме го на гузната му съвест.

— О, тя няма да го измъчва. Във всеки случай тя ще му причини по-малко болка от ударите с камшик, които е получил.

— Разказа ли той за това?

— Да, и беше много ядосан на хаджията. Най-много се гневеше, че сам е трябвало да си избере трийсетте удара. Каза, че иначе били толкова силни, сякаш са му ударили сто. Дрехата беше залепнала по разранения му гръб и той настойчиво молеше аладжите все пак да ви убият. Първо — за отмъщение и, второ — за да не бъде предаден от вас на властите.

— Те обещаха ли му?

— Заклеха се пред Тома и искаха веднага да потеглят към Радова. Но той каза на разбойниците, че вие ще пренощувате там и те ще имат време до настъпването на утрото. Трябвало да се наспят и да отпочинат, за да са бодри на сутринта. За мен, разбира се, това беше много неприятно, защото решиха да прекарат нощта при мен, а аз бях пленник в собствения си дом. Нямаха ми доверие и нямах право да прекрачвам прага на къщата. Аладжите не бяха спали през последната нощ и щяха да си почиват, докато другите стоят на пост.

— А Тома?

— Той потегли към Остромджа, но на следващия ден отново щеше да ходи до Радова, за да разбере дали петнистите са ви хванали и убили. Щом куриерът си замина, аладжите купиха от другите двама пушките заедно с принадлежностите за стрелба. Ти беше счупил техните и им беше взел торбичките с барут. Колкото и да ти бяха ядосани, все пак ти се присмяха, че им беше оставил парите.

— Ако тези скипетари още веднъж ми паднат в ръцете, няма да им давам повече повод да ми се присмиват. А другите двама какво възнамеряваха да правят? Днес не са били с тях?

— Те се върнаха в Мелник и предадоха задачата си на аладжите. А именно, те трябва да намерят някой си Баруд ал… ал… как му беше името?

— Баруд ал Амасат.

— Да, така се казваше. Значи на него трябвало да кажат, че синът му е умрял, освен това, че имате копча, и накрая, че ще се отбиете за сведения при някакъв месар в Жиганци след Дерекулибе.

— Е, аладжите може и да успеят да ни изпреварят.

— Пази се, ефенди! Те също тръгват към Жиганци и знаят най-прекия път през Ташкьой. Ако искаш да ги изпревариш, непременно трябва да поемеш по същия път и в гората да ги заобиколиш. Но няма да знаеш къде са. О, тъкмо обратното, те ще ви издебнат и нападнат.

— Готови сме за това. Когато човек знае опасността, тя е наполовина по-малка. Ако кракът ми не беше болен, въпреки всичко щях да тръгна по този път. Ще открия следите им и винаги ще знам къде се намират. Но за това ще се налага често да слизам от коня, а днес не ми е възможно. По тази причина не мога да вляза и в бой. В гората не можеш да се биеш на кон, а пеша, ще бъда жалка гледка. Ще тръгнем по друг път.

— Но той ще е по-дълъг.

— Няма значение.

— Тогава не ще успееш да ги изпревариш, ефенди.

— Може пък и да ми се удаде. Оттук ще се отправим към Карбанци, а оттам през Варци към Жиганци.

— Но този път е лош, ефенди.

— Не е чак толкова. Ако тръгнем първо към Истип, а после през Караорман към Варци, непрекъснато ще вървим по хубав път. Но така описваме ъгъл, което изисква много време. Най-добре е да тръгна направо за Карбанци, въпреки че ездата ще е доста трудна, защото не вярвам там да има утъпкана пътека.

— Наистина път има само на места — потвърди кошничарят.

— Но ако ми позволиш да те водя, ти обещавам поносима езда.

— Познаваш ли околностите?

— Да. Ще те водя, все едно дали ще вървим към Ташкьой или Карбанци. Разстоянието е почти едно и също. Ще направя така, че да избегнем минаването през гората и през повечето време да вървим на открито. Често ще се налага да се изкачваме и спускаме.

— Е, това може да се издържи.

— Кога ще потеглиш, ефенди? Ще мога ли да се прибера преди това вкъщи?

— Да. Но след половин час трябва да си тук. Не би ли могъл да си наемеш кон?

— О, ханджията веднага ще ми даде.

— Говори тогава с него. Аз ще платя.

— Би могъл да вземеш и моя кон, който е вън — заяви зет му.

— Но се страхувам, че няма да може да се движи наравно с другите, защото е стар. Тези негодници ми взеха хубавия кон. Никога вече няма да го видя, а нямам пари да си купя друг, въпреки че много ми трябва.

— Колко струваше? — попитах аз Шукри.

— Като между роднини, сто и петдесет пиастъра.

— Ще го купя от теб.

— Да го купиш ли? — попита той учудено. — Сериозно ли говориш, ефенди?

— Защо не?

— Защото конят не е при мен.

— Няма значение. Ще си го взема от крадците. Ако ги изпреваря, ще си взема между другото и коня.

— А ако не успееш?

— Това е моя грижа. И така, купувам животното от теб, ако изобщо си съгласен с тази сделка,

— С радост, ефенди, защото аз никога няма да си получа коня обратно. Не ме разбирай погрешно, ефенди, но сигурно ти искаш да платиш коня едва когато наистина го получиш?

— О, не! Кой знае колко време ще трябва да яздя след тези престъпници и кога ще ги срещна! Как бих могъл тогава да ти дам парите? Ще ти дам двеста пиастъра веднага.

— Казах сто и петдесет.

— Не, двеста!

— Неправилно си ме разбрал, ефенди.

— Грешката е моя. Мислех си за двеста пиастъра и ти обявих, че за толкова ще го купя. Искаш ли?

— Прекалено много е.

— А допълнително ще ти дам още петдесет пиастъра за децата. Ето ти двеста и петдесет!

Общо това правеше около петдесет марки за коня на добрия човечец. Но по онези места за обикновените коне цените бяха по-различни, отколкото при нас у дома. На село всеки, дори и беднякът, притежава кон, защото евтина, често безплатна паша има навсякъде. Това, че кошничарят нямаше кон, беше белег за голямата му немотия.

Въпреки незначителността на сумата все пак с нея доставих на човека голяма радост. Загубата, причинена на добрия Шукри, беше повече от обезщетена. А на мен не причиняваше никакви загуби, защото платих коня с парите на крадците, които го бяха задигнали. Сега съжалих, че не бях взел и кесиите на двамата братя. Със съдържанието им щях да мога да направя добро на бедните, добри хора.

Закусихме и се приготвихме за път. Заради крака си изпаднах в неудобно положение. Какво да обуя? Тъкмо размишлявах над този въпрос, когато влезе лекарят.

— Ефенди — каза той, — идвам да направя утринното си посещение и да те попитам как спа.

Човекът беше облечен както вечерта на предишния ден и държеше в ръка един пакет.

— Благодаря ти — отговорих аз. — Моят сън беше спокоен и бих желал и твоят да е бил такъв.

— Аллах не изпълни желанието ти, защото не спах цяла нощ. Главата ми беше изцяло заета от сернокиселинния варовик и не можах да намеря покой. А щом задремах, ми се присъни, че океанът е пълен с гипс и вода, а небето е само от памучно платно и се потапя в гипсовото море, а после непрекъснато се омотава около мен. Тази ужасна превръзка накрая така ме уви, че дъхът ми свърши. Високо изкрещях от страх и… се събудих. Но аз така се бях съпротивлявал срещу превръзката, че се бях смъкнал от възглавницата и изтърколил до средата на стаята.

— Сега имаш представа как се е чувствал вчера твоят «модел».

— Сигурно не му е харесало, но от един час отново е при мен. Счупил си е лявото бедро и два пръста на дясната ръка. Превързан е хубаво, пуши си чибука и пие лимонада.

— Доброволно ли дойде?

— Не, сам наредих да го доведат.

— А какво прави гипсовият ти кафтан?

— Вече виси до входната врата на една желязна пръчка, а пред къщата има много хора. До него съм сложил един младеж да обяснява важното значение на кафтана, а после всеки може безплатно да влезе, за да види превръзките на бедрото и пръстите на моя модел. След няколко дни ще съм прочут човек, а това го дължа на теб. Как е кракът ти?

— Много добре.

— Като твой личен лекар ти препоръчвам повече почивка. Вън на двора оседлават коне. Да не би да искаш да заминаваш?

— Хм, знам, че мога да се осмеля.

— Да, ти още снощи имаше намерение да тръгваш днес на път. А какво ще обуеш на крака си за ездата?

— Тъкмо над това размишлявах в момента.

— А аз мислих над него цяла нощ. Хрумна ми добра идея. В близкото село имам един богат болен, измъчван от подагра. Краката му са отекли и го убива на всички пръсти. За него съм поръчал чифт хубави, меки ботуши. Ти не пожела да вземеш от мен нито тениите, нито скелета и се надявам, че ще ми позволиш с тези ботуши да ти дам доказателство за моето уважение и благодарност.

Доктор «Камък на мъченията» отвори пакета и извади ботушите. Направени бяха от дебел плат, сложени им бяха подметки и обвити с кожа.

— Зарадвай ме, ефенди, и пробвай левия ботуш — помоли той. С готовност изпълних желанието му. Ботушът ми стана и заявих, че ще приема подаръка. Радостта му беше голяма и той ми благодари. Като се опитах да му обясня, че съм му задължен, а не той на мен, той забърза към вратата и преди да я затвори зад себе си, ми пожела благополучно пътуване.

Щом после кошничарят отново влезе, трябваше да тръгваме и попитах ханджията колко да му платим.

— Нищо, ефенди — каза той само.

— Но ние трябва да платим!

— Хекиминът плати. Научил си го на нещо, което ще му донесе много пари. Освен това нареди най-покорно да те поздравим и да ти пожелаем радостно пристигане в родината.

— Сихди — прошепна ми Халеф, — не се противопоставяй, а се съгласи! Този хекимин е по-умен и почтен, отколкото си мислех. Той умее да цени радостта от гостоприемството и затова в книгата на живота сигурно му е определена лека смърт.

С мъка излязох в двора и ме качиха на коня. Щом се озовах на седлото, нещата се оправиха. Потеглихме към портата, отново без нищо да платим.

В една от тесните улички, през които минахме, видях, че се е събрала голяма човешка тълпа. До къщата, пред която се бяха събрали, висеше някакъв бял предмет. Като се приближихме, познах кафтана, над който беше нахлупен фесът. Значи хекиминът не бе говорил на шега. Там наистина висеше кафтанът — чудесен пример за турска реклама.

Не ми се виждаше смешно. А и тълпящите се край него хора гледаха със сериозни физиономии. Спрях и изпратих кошничаря да влезе вътре и разбере дали господарят е вкъщи. Той се върна с отрицателен отговор. Не можехме да си позволим да направим прощално посещение на госпожа докторката.

Щом улиците с неугледните пазари останаха зад нас, поехме към пътя, водещ към Истиб. Разстоянието дотам е почти толкова, колкото от Остромджа до Радова. Но ние изминахме само част от него. Докато яздехме по пътя, се движехме в галоп. После водачът ни зави надясно между гористите хълмове, през чиято долина течеше поток. Тази долина вървеше доста стръмно нагоре и накрая видяхме пред себе си гладко, голо било, което се спускаше на север, накъдето се отправихме в тръс.

Какво да ви разкажа за тази местност? Както е известно, човек запомня добре само онези места, на които е преживял нещо, а тук подобно нещо не се случи. Абид ни водеше през оголени местности, които не притежаваха особено пейзажно очарование.

В Карбанци, село недалеч от левия бряг на река Брегалница, спряхме и се сбогувахме с Абид. Той получи и бакшиш, на който много се зарадва. После продължихме да яздим през реката, за да стигнем до Варци, което се намираше на десния бряг. През това село води познат още от стари времена и много използван път за езда, който свързва намиращите се южно от Истиб селища с Кратово, Кюстендил, Дупница, Радомир и накрая със София. Прехвърлихме се също и през малката Слетовска река и се озовахме в Жиганци, целта на ездата ни за този ден. Бяхме напуснали Радова приблизително в девет сутринта, а в три следобед пристигнахме в Жиганци. При обикновен ход нямаше да можем да стигнем до селото преди падането на нощта.