През страната на скипетарите

Пета глава В планинската колиба

Жиганци не е невзрачно село. Понеже тук има пазар, бих могъл да го нарека дори градче. Разположено е между Брегалница и Слетовска река, земята му е добре напоявана и много плодородна. В сравнение с другите селища, през които бяхме минали, идвайки насам, видът на къщите говореше за известно благосъстояние на жителите му.

Помолихме да ни посочат някой хан. Този, към който се насочихме, се състоеше от няколко постройки, обграждащи двора, и създаваше впечатление за дворянско имение. Виждаше се, че притежателят му сигурно е българин, и така се и оказа. Той ни посрещна много любезно, обърна се към мен с почетни титли, понеже вероятно беше добър познавач на конете и бе възхитен от моя Рих. Покани ни да влезем в гостната. Казваше се Илия. Човекът разполагаше с две стаи. Една за обикновени посетители и друга, по-хубава, за гости, на които искаше да засвидетелства по-голямо уважение.

Двама ратаи ми помогнаха да сляза от коня и ме занесоха в специалната гостна, където за мое учудване имаше едно нещо, което се състоеше от облегалка и дълга и мека седалка. Тази мебел би могла направо да бъде наречена канапе.

Щом гостилничарят забеляза погледа, с който наблюдавах тази мебел и върху която бях сложен да седна, каза със самодоволна усмивка:

— Учудваш се, че виждаш тук диван, нали, ефенди? Правен е в София и е докаран дотук с кола. Ти като мюсюлманин си свикнал на рахат отурмак[23], но аз съм християнин и мога да седя с опънати крака. Понеже кракът ти е отекъл, сега ще се почувстваш удобно.

— Свикнал съм да седя по този начин още от малък — отговорих аз, — защото не съм мюсюлманин, а християнин.

— Щом си християнин и от младини си свикнал с дивана, сигурно си от много далеч.

— От Алемания съм.

— О, много добре я знам.

— Наистина ли? Радвам се.

— Да, намира се до Бавария, където тече Волга, и до Швейцария, където Дунав се влива в Ак денис адалари[24].

— Радвам се да чуя, че знаеш границите на родината ми. Толкова начетени хора тук рядко се срещат.

— Защото не искат нищо да научат и нищо да запомнят — отвърна Илия поласкан. — Но аз държа очите и ушите си отворени и не позволявам нищо да изчезне от паметта ми. Зная още много неща за родината ти.

— Вече забелязах.

— Столицата е Мюник[25], където се вари най-хубавата арпа сую[26] и която можеш да пиеш и при мен, колкото искаш, и…

— Имаш арпа сую? — прекъснах го аз. — Сигурно сам я вариш?

Мислех, че доблестният баварец е минавал оттук и срещу рецептата си за бира е получил безплатна храна.

— Да — отвърна пивоварят от Жиганци. — Сам я варя и хората обичат да я пият, особено през лятото.

— От какво я правиш?

— Не мога да ти издам, ефенди. Това е голяма тайна.

— О, в Бавария всяко дете знае тази тайна. Знам повече тайни за бирата и знам как се прави и тъмно, и светло пиво, гъсто и рядко, както и съвсем светло, което наричат ак арпа сую[27].

— Ефенди, ти сигурно си много по-опитен пивовар от онзи, който беше при мен и от когото научих всичко това.

— Откъде дойде този човек?

— От Стамбул.

Аха! Сигурно беше мъжът, чието произведение вече бях пил при Ибарек в хана на Дабила.

— А той къде отиваше?

— В родината си.

— По кой път?

— Към Дунав, а после щеше да продължи по течението му.

Значи на север. А аз отивах на запад. Тогава нямаше да мога да настигна усърдния пратеник на Гамбринус. С удоволствие бих вървял още известно време «изнервен по следите му», изнервен заради постиженията на ученика му, при когото неотдавна пих турско произведение по немската му рецепта.

— Вече чух за него и съм пил от бирата му.

— Как беше, ефенди?

— Много топла!

— Тогава трябва да й се сипе студена кладенчова вода. Искаш ли да ти дам една кана бира?

— Разбира се.

— Голяма ли?

— Дай ми първо една малка, за да я опитам.

Илия излезе в мига, когато влизаха тримата ми спътници. Бяха завели конете на една ливада зад къщата и предали наглеждането им на един пазач. Като им казах, че ще пием бира, те много се зарадваха. Стори ми се обаче, че го направиха повече, за да ми доставят удоволствие, отколкото по «вътрешни» подбуди. Трябваше да се радват на основното освежително питие на моята родина.

Ханджията донесе една кана, която сигурно събираше литър и половина. Аз смело отворих уста и поднесох към нея каната. Както и очаквах, с носа си усетих въглероден двуокис.

— Как съхраняваш тази арпа сую? — попитах аз.

— В големи стомни, чийто отвор е добре затворен.

— Защо ги затваряш, ханджи Илия?

— Защото тогава в арпа сую се получават газове, които я правят по-вкусна. Нагоре се издигат мехури и балончета.

— Кой ти показа това?

— Баварецът, който ме научи да варя арпа сую. Опитай я!

Не само опитах, но и пих, защото пивото не беше лошо. Същото сториха и спътниците ми. Затова поръчах по-голяма кана, с което, както установих, моментално завладях сърцето на българина. Той ни донесе една стомна, която ни стигна чак до вечерта, и ни попита дали ще пожелаем да хапнем нещо.

— По-късно, не сега — отвърнах аз. — Преди това обаче трябва да говорим с един човек от селото. Познаваш ли всички хора тук?

— Ами да.

— А месаря Чурак?

[#1 Легендарен цар, на когото в Германия и Фландрия се приписва откриването на бирата. — Бел. пр.]

— И него. Беше месар, сега е търговец на добитък и пътува из околностите.

Предпочитах да отида да потърся Чурак в дома му. Тогава човек най-добре опознава хората и най-правилно ги преценява. За съжаление обаче не можех да вървя. А да отида дотам на кон и да ме носят на ръце вътре в къщата, щеше да е смешно.

— Турчин ли е този човек или българин? — осведомих се аз.

— Не, скипетар е.

— При какви условия живее?

— Много добри. Преди беше беден, но, изглежда, търговията му носи доста пари, защото сега Чурак е един от най-богатите хора в околността.

— Значи се ползва с добро име?

— О, разбира се! Чурак е почтен човек, благочестив, благодетелен и много уважаван. Ако искаш да търгуваш с него, ще разбереш, че е честен човек.

— Радвам се, защото смятам да сключа с него една сделка.

— Значи си отседнал при мен само временно, а ще живееш при него?

— Не, оставам при теб. Доволен съм от Жиганци, защото ми описаха тукашните места като много хубави.

— Така е, ефенди. Самото разположение между реките е предимство. Към това се добавят великолепните хълмове, които се простират до планина Дованица. Направо е примамливо за разходка.

— Така ми и казаха. Особено привлекателен бил пътят към Дерекулибе.

Нарочно насочих разговора към планинската колиба. Исках да узная от устата на този безпристрастен човек какво е значението й.

— Към Дерекулибе ли? — попита Илия. — Не я знам.

— Не е ли всеизвестна?

— Не съм чувал за нея.

— Но тук, точно по тези места, има някаква постройка, която носи това име.

— Едва ли. Аз съм роден тук, винаги съм живял в Жиганци и щях да знам за тази колиба.

— Хм! Но човекът, който ми говори за нея, я нарече с това име.

— Много е възможно — каза Илия.

— Но в случая би трябвало да я има. Според името, това е колиба, която се намира в клисурата. Известно ли ти е нещо подобно?

— Обитаема ли е колибата?

— Не знам.

— Ако няма обитатели, се сещам за коя става дума. В гората има една колиба, намираща се в най-усойния край на клисурата. Моят баща я е строил. Дъбравата беше негова. Но преди около осем години месарят я купи от мен.

Този факт ми послужи за доказателство, че наистина става дума за тази колиба. Затова продължих да питам:

— За какво построи баща ти колибата?

— За да съхранява в нея инструменти: брадви, лопати, белове и други.

— А месарят за какво я използва?

— Не знам. Не вярвам да я използва, въпреки че вътре е сложил пейки, каквито преди нямаше.

— Заключена ли е?

— Да. Състои се от две помещения. В дъното на клисурата, в скалите се врязва един тесен улей. Колибата е построена до него. Защо разпитваш така настойчиво за нея?

— Защото ми я споменаха и ми казаха, че пътят дотам бил чудно хубав.

— Излъгали са те. Първо се минава през открито поле, а после се влиза в тъмната гора, където няма никакъв изглед. Стените на долината все повече се стесняват, а там, където се събират, гората е най-гъста и на това място до един извор, който извира от скалите, се намира колибата. За хубава местност не може и дума да става.

Тогава Халеф каза:

— Сихди, ние търсим едно селище, което не можем да намерим, а тази сутрин ти спомена едно подобно име. Не говореше ли за някакво място, което се казваше също така, както пишеше в бележката на Хамд ал Амасат? Ти каза, че днес пътят ни щял да мине оттам.

— За Караорман ли говориш?

— Да, така се казваше.

— Липсва още една буква. Ние търсим Каранорман.

— Вероятно това просто е правописна грешка.

— Възможно е. Познаваш ли Каранорман? — попитах аз ханджията.

— Да — отговори той. — Бил съм там, защото пътят ни за Истиб минава оттам.

— А там има ли голям хан?

— Не, в селото няма странноприемница. То е съвсем близо до Истиб и затова хората предпочитат да отседнат в града, отколкото в селото.

— Става дума за някакво място или постройка с името Каранорман хан.

— Напълно непознато ми е. Не би могло да е тук някъде.

— Така си и мислех.

— Ако искаш да си сигурен в пътя си, обърни се към кехаята на Каранорман.

— Сигурно ще е безполезно. Кой е главният на Жиганци?

— Аз съм. Още баща ми е бил кехая.

— Значи ти упражняваш съдебната власт.

— Да, ефенди. Но в това отношение не съм много зает. Тук живеят само добри хора. Ако някога се случи нещо нередно, то винаги са чужденци тези, които го правят. За съжаление властта на един кехая е незначителна. Получава се така, че негодниците направо ми се присмиват, понеже знаят, че по-скоро те ще бъдат подкрепяните, отколкото аз.

— Това е лошо. В такива случаи трябва да бъдеш много строг, за да запазиш авторитета си.

— Така и правя, но повече се осланям на самия себе си, отколкото на по-вишестоящите от мен. Тези злосторници, за които иначе няма нищо свято, имат известен респект от няколко силни юмрука. Действам, без много да се церемоня с тях. Понякога се случва да напердаша и представителите на двете страни по делото, но това не винаги е безопасно. Преди няколко седмици това едва не ми струва живота.

— Как така?

— Да си чувал случайно за двамата аладжи?

— Да.

— Това са най-нахалните и опасни безделници, които изобщо може да има. Смели до безразсъдство, хитри като диви котки, жестоки и брутални. Представи си, единият, който се казва Бибар, пристига една вечер на кон. Влиза в двора ми, слиза от седлото и макар че в гостната има много хора, идва при мен и ми иска барут и олово.

— От кехаята! Това е прекалено!

— Действително. Ако му бях дал тези неща, с доброто ми име щеше да е свършено. Отхвърлих искането му. Тогава той се нахвърли върху мен и се започна люта борба.

— Ти си победил, защото хората, които са били там, са застанали на твоя страна.

— О, никой не си мръдна пръста, защото се страхуват от отмъщението на аладжите. Наистина аз не съм слабак, но не можех да се меря с могъщия като дърво мъж. Бибар ме надви и така ме удряше, че сигурно щеше да ме пречука, ако двама от ратаите ми не ми се притекоха на помощ. После заедно го сграбчихме и го изхвърлихме навън.

— Не е лошо! Полицейският началник спокойно изхвърля през вратата разбойника, когото трябва да арестува!

— Смей се! Радвах се, че съм се отървал от него. Като потегли, изрече най-страшни заплахи. На следващия ден тръгнах да отивам на полето. Като минавах край един храсталак, оттам изтрещя изстрел. Не се беше прицелил добре, защото куршумът мина между ръката и тялото ми. Само два пръста по-надясно и щеше да ме улучи в сърцето.

— И ти какво направи?

— Бързо скочих зад едно дебело дърво и извадих пистолета. Тогава от храстите излезе Бибар. Яхна петнистия си кон и подигравателно ми се изсмя, че днес само ми е показал какво ме очаква. Друг път щял да се цели по-добре. Сетне препусна в галоп.

— Срещал ли си го след това?

— Не. Но вече не излизам от къщи без пушка, защото, като се видим следващия път, единият от нас ще умре: или той, или аз.

— Тогава бъди нащрек, Илия! Тази среща може да се състои още днес.

— Какво? Още днес ли?

— Знам, че най-късно утре аладжите ще дойдат в Жиганци.

— Света майчице Божия! Откъде знаеш? Тогава трябва да се подготвя!

Разказах му за срещата и боя си с тях.

— И още си жив! — учуди се Илия. — Но това е истинско чудо!

— Е, разбира се, аз не се отървах толкова леко като теб. По време на боя си изкълчих крака. Затова седя сега пред теб с този ботуш.

— Изкълчил си си крака! И въпреки това си се измъкнал от великаните?

— Да. После аладжите са узнали, че съм тръгнал за Жиганци, и сега са на път да си отмъстят.

— Вай! Значи ще ни навлечеш тези разбойници на врата!

— Обяснение ли ще ми искаш?

— О, не! По-скоро трябва да те защитя. Но как да го направя? Може да ми струва живота на мен самия.

— Нямам нужда от закрилата ти. Но въпреки това ще ти създавам неудобства, защото трябва да арестуваш един от тукашните жители.

— Кой ще да е това?

— Месарят Чурак.

— Ефенди, това е невъзможно!

— Напротив. Първо виж тези документи! От тях ще разбереш, че ако сметна за необходимо, мога да настоявам за твоята по мощ.

Щом кехаята разгледа паспортите, ми ги върна с дълбок поклон и каза:

— Правилно съм предполагал, ефенди, че си знатен човек, защото си под закрилата на султана. Но за мен това е лошо, защото за всичко трябва да съм ти на разположение, а не мога да очаквам подкрепа отгоре. Ако ти откажа съдействието си, ще се оплачеш от мен и тогава лошо ми се пише. Ако не ти го откажа, ще създам неприятности на началниците си и тогава пак не ме очаква нищо добро. Дали ще направя нещо или не, вредата винаги остава за мен!

— Не се тревожи! Ще се опитам да направя така, че да не ти се случи нищо лошо. Чувал ли си за Жълтоликия?

— Разбира се. Той е предводител на голяма банда престъпници. Никой не го познава. Не се знае кой е и къде живее, но той и хората му са навсякъде.

— Аз го търся.

— Ти ли? Ах, значи си висш служител в полицията и пътуваш като таен полицай?

— Не, не съм служител. Искам да говоря с Жълтоликия по лична работа.

— Никога няма да го намериш.

— Вече съм по следите му. Тук, в Жиганци, живее негов довереник.

— Кого имаш предвид? — попита Илия с широко отворени очи.

— Тъкмо този Чурак.

— Ефенди, вярвам на всичко, което ми каза, но не и на това!

— Изглежда, месарят е много сръчен измамник.

— Не, той е порядъчен човек, дори ми е приятел.

— Тогава си много непредпазлив при избирането на приятелите си.

— Дай доказателства, ефенди!

— Ще го направя. Преди това обаче искам от теб най-строго мълчание! Чурак не бива да предполага, че съм ти говорил лоши неща за него.

— Ще мълча — закле се Илия.

— Първо ще ти разкажа някои неща. Да си чувал случайно за мюбарека в Остромджа?

— Да. Бил голям светец и можел да прави чудеса.

— Вярваш ли в това?

— Не, защото не съм мюсюлманин.

— Този човек е изключително опасен злодей. Изглежда, е заместник на Жълтоликия.

— Ефенди, казваш ми неща, на които много се учудвам.

— О, аз изобличих този мюбарек и въз основа на моите доказателства съдът в Остромджа го арестува. Но той избяга и сега с още трима други престъпници и двамата аладжи е на път за насам.

— Господ да ни пази! — въздъхна кехаята.

— Ще търсят месаря Чурак.

— Значи ти продължаваш да твърдиш, че той е престъпник?

— Да. Но сега от теб не искам нищо, само очаквам да не ми създаваш пречки.

— И през ум не ми минава. Разпореждай се с мен!

— Много е възможно споменатите хора вече да са пристигнали. Искам да го зная със сигурност.

— Още ги няма. Ако бяха дошли, щях да ги видя, защото месарят живее срещу мен, в онази къща отсреща, която виждаш през прозореца. А и той не си беше вкъщи, прибра се с коня си преди един час.

— А би ли изпратил някой да му каже, че го моля да дойде при мен да си поговорим?

— Както заповядаш. Трябва ли да присъствам на разговора ви?

— Не. Искам само да се държиш така, че той нищо да не заподозре. Бъди с него любезен, както винаги!

Илия излезе, за да изпрати човека, който малко след това изчезна в къщата на месаря.

Любопитен бях да видя появата му. Очаквах да видя раболепен, учтив, преливащ от ласкателства човек и смятах, че е укривател, а не деен член на бандата.

Извадих копчата, която бях взел от исмиланския майстор на оръжия Деселим и я забодох отпред на феса си. Халеф направи същото със своята. Трябва да отбележа, че вече не носех зеления тюрбан. Копчата като знак за членство в бандата трябваше да ни представи на месаря. Ако мюбарекът още не беше пристигнал с хората си, можех да се надявам днес да узная толкова дълго и напразно търсената тайна. Строго заповядах на спътниците си да се държат любезно с човека и да не правят нищо, което би могло да събуди подозрението му.

После видях Чурак да идва заедно с пратеника от отсрещната къща. Бях сгрешил. Беше съвършено различен от това, което си бях представял. Беше висок и силен, строен и мускулест като истински планинец. Носеше бял фес, червени шалвари, син елек, украсен със сребърни ширити и червен жакет, с широки, извезани със злато ръкави. В увития около кръста му пояс от жълта коприна бяха затъкнати един ханджар и два пистолета. Обут беше в лъскави ботуши, които стигаха до коленете му и където бяха мушнати крачолите на шалварите му.

Месарят размени няколко думи с ханджията Илия на двора, а после влезе. Тъмните му очи ни измериха с остър поглед, който се задържа по-дълго върху мен. Тези очи ми направиха странно впечатление. Бяха студени, безсърдечни и жестоки. Сякаш никога не биха били способни да гледат нежно. Те леко се присвиха, така че от двете страни в ъглите се появиха малки бръчици. После отново приеха безразличния си израз.

Поздрави и се поклони като човек, който иска да бъде учтив, без да губи от собственото си самоуважение, и попита:

— Ти ли си ефендито, който искал да говори с мен?

— Да. Прощавай, че нарушавам спокойствието ти, и седни!

— Позволи да остана прав. Имам много малко време.

— Може би ще те ангажирам по-дълго, отколкото очакваш. А може би времето ти е кратко, защото имаш гости?

— Нямам гости.

— А очакваш ли?

— Не — отговори месарят кратко.

— Тогава те моля да седнеш. Кракът ми е болен и не мога да стоя прав, а за мен ще е срамота да седя, щом ти си толкова учтив.

Чурак седна. Колкото и внимателно да го наблюдавах, не можех да открия нищо, което да събуди подозрението ми. Той беше самоуверен скипетар, поканен при един чужденец, и ето че чакаше да узнае причината за поканата. Не създаваше впечатление да е лицемер, коварен човек и таен укривател.

— Знаеш ли какво е това? — попитах аз и посочих копчата.

— Не — отвърна Чурак.

Това и очаквах. Не можеше да се разкрие пред мен, напълно непознатия човек, още при първия въпрос.

— Разгледай това копче по-добре!

Чурак го разглеждаше с равнодушен поглед, а после каза:

— Ами копче! Заради него ли накара да ме повикат?

— Да — отвърнах аз без заобикалки.

— Търгувам с коне и говеда, а не с копчета — гласеше отговорът.

— Много добре го знам. С тези копчета въобще не се търгува. Дошъл съм да ти предам поздрав от Деселим, майстора на оръжия и кафеджия в Исмилан, а също и от брат му.

Очите му приеха по-приветлив израз, а лицето му вече не беше толкова сериозно.

— Познаваш ли ги? — попита той.

— Много добре. Би трябвало да ги познавам, щом сме побратими.

— Откъде идваш?

— От Стамбул. Пратеник съм на устата, за когото сигурно вече си чул.

— Знам. При кого те изпраща?

— При Жълтоликия.

— Ще го намериш ли, ефенди?

— Надявам се.

— Хм! Това е трудно.

— За мен ще е по-лесно, защото ти ще ми дадеш сведения.

— Аз ли? Че какво знам аз за Жълтоликия? За разбойник ли ме смяташ?

— Не. За храбър скипетар, на когото му е известно значението на тази копча и ще действа както трябва.

— Знам какво да правя, ефенди. Копчата, която носиш, е на предводител, но ние премахнахме този знак. Вече е невалиден, защото с него много се злоупотребява. Има друг знак.

— Какъв? — попитах аз спокойно.

— Разбираш, че не мога да ти го кажа, защото с него трябва да се легитимираш.

— Думи ли са?

— Да. Първата означава място. Къде ще търсиш Жълтоликия?

— В Дерекулибе.

— Правилно, ефенди! Чувам, че наистина си от нашите. А другия отличителен знак знаеш ли го?

За съжаление нямах никаква представа каква можеше да бъде следващата дума. Тогава си спомних за коларя в Остромджа и как трябваше да се представи пред мюбарека. Той трябваше да каже пред вратата «Сърдаш — довереник». Дали тази беше думата, която служеше за знак и тук? Осмелих се да си послужа с нея и отговорих:

— Разбира се, че трябва да я знам, защото съм сърдаш. Сега той доволно кимна с глава и каза почти сърдечно:

— И това е вярно! От нашите си. Мога да ти имам доверие и те поздравявам с добре дошъл. Няма ли да напуснеш този хан и да бъдеш мой гост?

— Благодаря ти. Сигурно разбираш, че е по-добре да остана.

— Ти си умен и предпазлив човек. Това ме радва и увеличава доверието ми. Каква вест ни носиш?

— Мога да я кажа само на Жълтоликия.

— Умееш и да мълчиш. Хм! Какво да правя?

Чурак стана и замислено закрачи из стаята. После каза:

— Нещо лично ли е, или по работа?

— Става дума за сделка, която ще донесе голяма печалба.

Очите му алчно заблестяха.

— Какво очакваш от мен?

— Да ме заведеш до Дерекулибе.

— Мислиш ли, че ще го намериш там?

— Надявам се.

— Е, мога да ти доверя, че ще те очаква там, ако му съобщя за теб. Това ще ми отнеме около час. Можеш ли да потърпиш дотогава?

— Щом трябва, ще чакам, въпреки че много бързам.

— Веднага тръгвам — увери ме Чурак. Хвърляйки изпитателен поглед към спътниците ми, той продължи:

— Кои са тези мъже?

— Мои приятели и спътници.

— Те по същата работа ли идват?

Потвърдих, а той продължи да пита:

— Те също ли искат да видят Жълтоликия?

— Не е непременно необходимо. Достатъчно е само аз да говоря с него.

Тогава по лицето му се плъзна лека, неопределена усмивка. Той засука краищата на дългите си мустаци, още веднъж изпитателно огледа тримата и каза:

— И те ще дойдат. Жълтоликия сигурно ще иска да ги види, щом са дошли с теб.

— И аз така предпочитам.

— Ефенди, виждам, че носиш ботуши за болен човек. Какво ти е на краката?

— Нараних си единия крак по време на ездата и сега не мога да ходя.

— А как ще ме последваш тогава до Дерекулибе?

— На кон.

— О, веднага се разбира, че не знаеш пътя дотам. Не можеш да минеш през гъсталаците на кон.

— А не е ли възможно Жълтоликия да благоволи да дойде при мен?

— Ти какво си въобразяваш? Не би го направил дори и падишахът да го търси.

— Сигурен съм, че е така!

— Впрочем той никога не показва лицето си. Винаги го почерня. Би ли могъл да дойде с такова лице тук?

— Не. Разбирам. Но как да отида до колибата?

— Има само един начин: да те носят.

— Не е много удобно. Носачите ще се уморят.

— О, няма. Не е необходимо да те носят на ръце. Ще вземат носилка. Аз ще им я дам. Майка ми е много стара и слаба и вече не може да ходи. Затова поръчах да й направят носилка, да може да ходи на гости, без да изморява краката си.

— Много ще ти бъда благодарен. А ще поръчаш ли и носачи?

— Какво приказваш? Носачи! Нима можем да вземем със себе си чужди хора? Ще те носят твоите хора.

— Добре. Нека донесат носилката.

— Но не веднага, защото първо трябва да известя Жълтоликия. А после кажи на ханджията, че си ми приятел и Илия трябва да прави всичко, каквото му кажа.

— Защо?

— Защото не знам какво имаш да казваш на Жълтоликия и какъв ще е резултатът от разговора ви. Възможно е да се наложи да се върна в селото като пратеник. Вероятно Жълтоликия ще те покани да му бъдеш гост или кой знае какво друго може да бъде решено. Тогава ще трябва да мога да се представям пред Илия като твой пълномощник.

— И на това съм готов — заявих аз.

— Добре. След един час вземете носилката и елате извън селото, вдясно пред портата. Ще ви чакам там, защото тук не бива да ни виждат заедно.

Чурак се приближи към прозореца, гледащ към двора, извика на ханджията да дойде и му каза:

— Имам с този ефенди работа. След един час той ще тръгне оттук и по-късно чрез мен ще ти изпрати вест. Затова сега той иска да чуе, че ще направиш всичко, което ти кажа по негово поръчение. Питай го сам!

Илия ме погледна и аз потвърдих. После месарят тръгна. Видях го да влиза в къщата си, а скоро след това отново излезе.

— Не те разбирам, ефенди — започна ханджията, който беше останал. — Мислех, че смяташ месаря за престъпник, а му даваш пълни правомощия. Като дойде, трябва да му се подчинявам.

— Не напълно. Направих го само привидно, а сега оттеглям пълномощията си. Възможно е да изпратя Чурак, но тогава ще му дам лист от този бележник тук, върху който ще напиша само думата «Аллах». Като ти го покаже, ще правиш каквото ти каже, но ако не носи такъв лист с думата, ще му откажеш.

— Чурак ще се разгневи.

— За теб няма да е толкова лошо, отколкото ако аз ти се разгневя. Може да е хвърлил око на оръжията ни или на коня ми. Имаш ли обор, който да се заключва?

— Да, ефенди.

— Нареди да закарат конете ни там и двама ратаи да ги пазят, за да не бъдат откраднати. Това е всичко. Иначе ще трябва да ме обезщетиш за загубите.

— За Бога! Ако трябва да те овъзмездя за врания кон, ще се наложи да си продам хана! Аз самият ще го пазя.

— Направи го, а сега ни донеси ядене.

Наядохме се, а след един час Оско и Омар донесоха носилката от къщата на месаря. Качих се в носилката, още веднъж дадох строги нареждания на ханджията Илия какво да прави и потеглихме.

Оско и Омар носеха носилката. Бяха метнали пушките си на рамо. Халеф крачеше отпред и носеше три пушки: неговата и моите две, за които в носилката нямаше място. Като излязохме от селото, забелязахме месаря. Той ни видя, че идваме, и тръгна напред на голямо разстояние от нас. Едва когато започна гората и не можехме да бъдем наблюдавани отдалеч, той спря и ни изчака. Изгледа ни с учуден, почти гневен поглед и каза:

— Въоръжили сте се, като че ли отиваме да се бием!

— Оръжието е отличителен знак на свободния мъж — отвърнах му аз. — Не сме свикнали да се разделяме с него.

— Сега обаче ще трябва да го направите, иначе няма да можете да говорите с Жълтоликия. Той не търпи да се приближават до него с оръжие. Ако оставите пушките си пред колибата, ще са на сигурно място, защото аз ще остана при тях да ги пазя.

— Няма да дам пушките си — отвърнах аз, — а ако Жълтоликия не иска да говори с нас, повече няма да те безпокоим.

Веднага дадох знак за връщане. Шествието ни се обърна към селото. Месарят обаче не можа да потисне напълно една ругатня и изръмжа:

— Стойте! Не може така! Предупредил съм Жълтоликия и нищо добро не ме чака, ако не ви заведа.

— Тогава се погрижи той да не поставя такива безсмислени искания към нас.

— Жълтоликия не прави необмислени неща. Но ще се опитам да издействам позволение да задържите пушките си. Ала много ще се учудя, ако за вас направи изключение.

Чурак продължи да крачи ядосано напред, а ние отново го последвахме. Не ми харесваше това, че толкова настояваше да ни лиши от пушките ни. Дали нямаше да ни вкара в клопка, от която измъкване нямаше? Докато бяхме въоръжени, нямаше от какво да се страхуваме. А ако ни нападнеха по пътя? Аз бях беззащитен. Носилката се състоеше от седалка със свод от дървена решетка. Трябваше да седя с кръстосани по турски крака, което ми беше трудно заради ранения крак, и едва можех да се мърдам. Още преди да успея да отворя вратата и да скоча, в случай на нападение, щях да получа куршум в тялото. А да изскоча навън нямаше да мога, заради крака си. Един изстрел иззад храстите можеше да направи Халеф безпомощен въпреки трите пушки, които носеше. Оско и Омар мъкнеха носилката, така че и те не биха могли да окажат незабавна съпротива. Намирахме се в доста трудно положение.

Гората не беше чак толкова гъста, колкото ни я описа месарят. Съвсем спокойно можехме да яздим между дърветата. Тази лъжа също в никакъв случай не действаше смекчаващо върху недоверието ми. Открехнах малко вратичката на носилката и приготвих пистолета си за стрелба.

Намирахме се в долината, чиито склонове, както забелязах, все повече и повече се приближаваха един към друг. А там, където се събираха, спряхме. Докато стигнем до целта си, беше минал около половин час.

— Ето я колибата — каза месарят. — Слизай, ефенди! Отворих вратата докрай и погледнах навън. Стените се издигаха отвесно нагоре, а там, където се допираха, се получаваше един не особено дълбок прорез, цепнатина, който беше без абсолютно никаква растителност, защото в гранита нямаше нито издатина, нито пукнатина, в която някое растение да може да хване корен.

Плътно до тази цепнатина беше долепена издигнатата от груби стволове колиба. Покривът беше направен от тънки клони и отгоре покрит с дървесна кора. Вратата, изглежда, беше само открехната.

— Първо съобщи за мен, преди да сляза — отговорих аз.

Чурак влезе в колибата и остави вратата отворена. Видях, че край стените по най-примитивен начин са наредени ниски пейки.

Срещу входната имаше друга врата, която беше отворена. Беше тясна и ниска, водеше навътре, а на нея имаше и желязна кука, през която можеше да се мушне дълго резе, но сега то беше вътре в колибата. Значи това беше задното, тъмно помещение, за което беше говорил Илия. Стори ми се, че вътре е запалена светлина.

Направи ми впечатление, че от покрива на колибата се спускаше подобна на стобор стена от пръчки, която правеше долната част на цепнатината почти невидима. Нищо не се виждаше през нея. Тук горе спокойно можеха да се скрият няколко души.

Месарят отново се върна.

— Ефенди — каза той, — Жълтоликия настоява да оставите оръжията си.

— Няма да го направим.

— Жълтоликия не търпи никой да се явява пред него с оръжие.

— И въпреки това ти току-що беше при него, макар че имаш нож и два пистолета?

— При мен положението е друго. Аз съм най-довереният му човек.

— В такъв случай всичко е приключено — отвърнах аз. — Халеф, връщаме се. Оско и Омар вече хващаха носилката, когато месарят каза:

— Твърда глава имаш, ефенди! Ще попитам още веднъж. Чурак отново влезе в колибата и се върна със съобщението, че можем да влезем въоръжени. Не слязох от носилката, а наредих да ме внесат вътре с нея. Халеф погледна през втората врата и тихо ми каза:

— Вътре има само един-единствен човек без оръжие, със съвсем черно лице.

— Има ли други врати?

— Нито една.

Колкото и тясна да беше втората врата, двамата носачи успяха да внесат вътре носилката. На светлината на един фенер видях, че това подобно на пещера помещение е триъгълно. Основата на остроъгълния триъгълник се образуваше от предната стена с вратата. Другите две стени, които се образуваха от гладките скали, бяха по-дълги. Най-отзад, в ъгъла, беше фенерът, а до него седеше Жълтоликия. Облечен беше с дълъг черен кафтан и беше начернил лицето си със сажди. Поради това, както и от оскъдната светлина, чертите на лицето му не можеха да бъдат различени. Освен това не можех да видя добре от какво е таванът на това помещение в скалите. Намирахме се в цепнатината. Сигурно беше, че над нас има таван, защото иначе отгоре трябваше да пада слънчева светлина.

Оско и Омар бяха оставили носилката по такъв начин, че вратата й да е обърната към Жълтоликия. Той постави фенера така, че светлината му падаше точно върху мен. На входа стоеше месарят. Всичко това изглеждаше необикновено, но не и опасно.

Тогава Жълтоликия започна:

— Казал си да ме повикат. Какво искаш от мен? Гласът му звучеше глухо и съвсем неестествено. Следствие от лошата акустика на помещението ли беше, или си преправяше гласа, за да не може по-късно да бъде разпознат по него?

Той каза само тези няколко думи, но на мен ми се струваше, че вече бях чувал някъде този глас. Не тонът, не тембърът, а изговарянето на отделните думи ме наведе на тази мисъл.

— Ти ли си Жълтоликия? — попитах аз.

— Да — отвърна бавно черният човек.

— Тогава трябва да те поздравя.

— От кого?

— Първо от устата в Стамбул.

— Той вече не е жив!

— Какво говориш?

— Мъртъв е. Бил е блъснат от галерията на кулата в Галата.

— Шейтан! — изплъзна се от устата на Омар, който го беше блъснал.

— Нима не си научил още? — попита Жълтоликия.

— Знам — отвърнах аз.

— И въпреки това ми носиш поздрав от умрял?

— Не мислиш ли, че би могъл да ми го е поръчал преди смъртта си?

— Възможно е. Но убийците му ще бъдат постигнати от наказание, а то ще бъде бавна и мъчителна смърт от глад и жажда. Носиш ли други поздрави?

— Да, от Деселим от Исмилан.

— Той също е мъртъв. Счупил си е врата, а копчата му е била открадната. С неговите убийци ще се случи същото като с тези на устата. Продължавай!

— Освен това ти нося поздрави от мюбарека и от двамата аладжи.

— Тези тримата вече лично ме поздравиха. Така че твоят поздрав е безполезен.

— Ах, те тук ли са?

— Да, тук са. А знаеш ли аз кой съм?

— Жълтоликия.

— Не, не съм Жълтоликия! Него никога няма да видиш. И изобщо нищо вече няма да можеш да видиш. Аз съм…

Отзад се чу силен удар. Месарят беше изчезнал — беше хлопнал вратата зад нас и чухме как вън сложиха дебелото резе. Фенерът угасна.

— … мюбарекът! — чу се оттам. — Вие ще останете тук, за да умрете от глад и жажда и един друг да си ядете месата!

Подигравателен смях придружи тези думи. Над нас се виждаше светъл отвор. Видяхме двойно въже, на което висеше Черния, с което го изтеглиха през отвора. После отгоре сложиха капак, който закри дупката и ние останахме в непрогледна тъмнина.

Всичко това стана толкова бързо, че не можехме по никакъв начин да окажем съпротива. Ако не бях седял в носилката и кракът ми не беше болен, тогава сигурно на негодниците нямаше да им е толкова лесно да ни хванат в клопката.

— Аллах! — ядосваше се Халеф. — Черния изчезна през дупката, а ние спокойно стояхме и гледахме, без дори веднъж да стреляме по него. Имахме достатъчно време за това.

— Вярно е, ефенди, глупаво постъпихме! — каза Оско.

— Да — засмя се горчиво хаджията. — Досега правехме глупости поединично, а сега действахме общо, заедно с нашия сихди.

— Имаш право, Халеф — потвърдих аз. — Но чуй! Вън пред вратата се надигна страшна врява. Удряха с юмруци по нея, а после всеки един от тях назоваваше името си и изричаше най-страшни проклятия. Рисуваха съдбата ни в най-черни краски. Нямаше съмнение, че щяха да ни оставят затворени тук, за да умрем.

— Никой не липсва, сихди. Всички са тук! — беснееше Халеф. — Аллах, да можех да изляза, как щях да развъртя камшика си!

— Не говори за него! Той не би могъл да ни спаси.

— Значи трябва да умрем от глад! Мислиш ли, че наистина ще се стигне дотам?

— Вероятно няма. Първо трябва да проверим помещението. От двете страни няма изход, а само отпред, където е вратата, или отгоре.

— Сихди, не носиш ли фенерчето си, малкото шишенце, в което има масло и фосфор? — попита ме Халеф.

— Да, винаги го нося със себе си. Ето, вземи го!

Ако в малко шишенце с масло се сложи парченце фосфор, той започва да свети веднага щом се извади запушалката, защото тогава в него влиза кислород. Според големината и чистотата на шишенцето се получава по-голям или по-малък блясък. Винаги нося такова шишенце със себе си, дори и по време на дълги пътувания. То чудесно ми помага при изкачване по непознати стълбища и при преминаване през тъмни, непознати места. Най-подходящо за тази цел е шлифованото стъкло.

Халеф взе мъничкото фенерче, пусна въздух в маслото и ето че вече можеше достатъчно да освети вратата. Отвътре тя беше обкована с ламарина. Окачена беше на железни панти, чиито куки бяха забити в камъка и запечатани отгоре с олово. Може би щяхме да успеем да разхлабим пантите и да избием вратата. Преди това обаче трябваше да проверим дали няма друг изход.

Огледахме помещението. Подът, също като двете стени, беше от твърда скала. Стената около вратата беше иззидана от корав гранит, който така се беше споил, че беше невъзможно да се пробие в него дупка. Дебелата желязна ламарина на вратата беше закована с дебели нитове, които не можеха да се извадят с нож. А отгоре през покрива? Омар се качи върху раменете на Оско, но и с протегнати ръце не можа да го достигне. На първо време трябваше да се откажем от този изход.

Значи първо трябваше да се опитаме да махнем куките на пантите и тримата ми спътници здраво се заловиха за работа. Ножовете стържеха и скърцаха в камъка, при което отвън отново се чу силен смях. Наистина тази идея за спасение не беше особено примамлива. Дори и да успеехме да отворим вратата, щяхме да бъдем посрещнати от куршуми, още преди да успеем да дадем дори един-единствен изстрел.

Така изминаха няколко часа. Работата не напредваше. Ножът на Оско се счупи и аз му дадох моя. Не ми даваха и аз да взема участие в работата. Но ми доскуча и допълзях на колене до вратата, за да проверя колко бяха успели да издълбаят. За съжаление не бяха напреднали дори на сантиметър! Тогава сам грабнах ножа и започнах да дълбая, но с такъв неуспех, че след четвърт час престанах. Жалко беше за силите, които се пилееха за нищо, а ето че се счупи и ножът на Омар.

— Да оставим това — казах аз. — Трябва да пазим силите си, защото още ще имаме нужда от тях. Може би, като не се върнем, ханджи Илия ще дойде. Казах му, че месарят е член на бандата. Като не се приберем, Илия сигурно ще се обезпокои за нас и ще ни търси. Знае, че сме тръгнали с Чурак.

— Но не и накъде! — подхвърли Халеф.

— За съжаление забравих да кажа на Илия къде точно отиваме, но говорихме за тази колиба и той сигурно ще ни потърси тук.

— Не вярвам, защото той прекалено много се страхува от аладжите. Като ги види тук, ще избяга.

— Пита се защо стоят тук.

— Вероятно, защото колибата не бива да остава без наблюдение.

— Сега ще си починем и ще чакаме. Като не работим известно време, пазачите няма да чуват нищо и ще си помислят, че сме се примирили със съдбата си. Това ще отслаби вниманието им.

Спряхме. Но доблестните ми спътници не можеха да чакат така и накрая не можах повече да се противопоставя на настояването им.

— Ще проверим тавана — заявих аз. — Там има капак и се пита как бихме могли да го отворим.

— Преди Омар не можа да го достигне от раменете ми — каза Оско.

— Тогава ще направим пирамидата още по-висока. Халеф ще седне върху раменете на Омар. Може би тогава ще стигне. Ти си достатъчно силен, за да издържиш и двамата.

Халеф взе фенерчето и седна зад тила на Омар. Омар се качи на гърба на Оско, който беше застанал с ръце и крака на пода като четириного животно. После бавно започна да се изправя, а Омар стъпи върху раменете му. За да не паднат, и тримата се подпираха, доколкото можеха, в стените на тесния процеп в скалите. Халеф вдигна ръце нагоре и ми съобщи:

— Сихди, усещам капака!

— Говори по-тихо! Вън може да има някой. Освети го сега с фенера.

Забелязах фенерчето да блещука горе в ъгъла, където бяхме видели отвора. Халеф го държеше с лявата си ръка, а с дясната опипваше капака.

— Направен е от дебели стволове — прошепна той. — Но малката вратичка в него е от дъски.

— Добре е, че е тънка. Почукай по нея, за да разберем по звука колко е дебела.

— Но нали тогава ще ме чуят!

— По-добре е, разбира се, ако не забележат нищо, но за нас е важно да знаем дали отгоре също има пазачи. Той почука и веднага след това се чу силен смях и някой извика:

— Чуйте, враговете ни са под нас до вратичката! Вън пред колибата се чу въпросът:

— Пуснато ли е резето?

— Разбира се!

— Няма да могат да излязат. Качили са се един върху друг.

— Да, правят гимнастически упражнения. Но като ги натисне гладът, ще играят съвсем друга гимнастика. Предпочитам да отворя вратата.

— В никакъв случай!

— Бих могъл да им цапна с приклада по един по главата!

— За това винаги има време. Нека да чукат.

— Чу ли, сихди? — попита Халеф. — Ще позволим ли да ни пречукат с прикладите си?

— Не. Ще помолим господата да се махнат от вратичката горе.

— Едва ли ще го направят.

— Няма да могат да устоят на молбата ми. Слез, Халеф! Аз ще се кача на твоето място.

Оско бавно се наведе надолу. Омар слезе от гърба му, а Халеф скочи от неговите рамене.

— Сега първо малко си починете — казах аз, — защото все пак беше уморително. Аз съм по-тежък от Халеф, а ще трябва да остана по-дълго горе.

Изчакахме няколко минути, а после Омар ме качи на раменете си.

— Но сега внимавайте двойно повече, за да не падна — предупредих ги аз. — С моя ранен крак едно падане може да бъде много по-опасно.

— Не се страхувай, ефенди! — заяви Оско. — Ще стоя като дърво. Скалната цепнатина е толкова тясна, че мога да се подпра с лакти от двете страни. А това е здрава опора.

Омар отново се качи на раменете на Оско. Бях по-висок от дребния хаджия и беше достатъчно съвсем леко да вдигна ръце, за да стигна до капака. Главата ми почти опря в него. Фенерчето беше у мен и осветих с него дъските. В единия край на капака беше забита желязна кука, през която сигурно имаше мушнато резе. Двата края на куката се подаваха от дървото и бяха подбити настрани, така че отново се забиваха в него.

Почуках с кокалчето на показалеца си. Съдейки по звука, дъската не беше по-дебела от два сантиметра. На почукването ми сега бе даден следният отговор:

— Чуваш ли? Пак са тук. Но ако отворят капака, ще трябва да вдигнат и мен.

Тъй като сега бях по-близо до говорещите, разпознах гласа на месаря. По думите му и звука можеше да се направи изводът, че той седи върху капака. Това беше непредпазливост, каквато един разбойник не би трябвало да проявява.

Чурак подигравателно се изсмя. Отговори му друг смях, а после чух думите:

— Мишките няма да успеят да избягат, защото котките ги чакат пред дупката.

Не можах да позная този глас, но разбрах, че мъжът седи до капака, приблизително там, където беше моята глава.

— Чуваш ли? — попита Халеф. — Пазачите още са тук. Сега можеш да ги помолиш да си отидат. Много бих искал да знам как ще го направиш.

— Веднага ще чуеш. Дай ми пушката, двамата под мен ще ми я подадат.

— Ах, сега разбирам. Коя искаш?

— Мечкоубиеца.

Разбира се, казах всичко това тихо, за да не чуят пазачите над мен. Халеф даде пушката на Оско, който я протегна към Омар.

— Сега внимавай, Омар! — прошепнах аз. — Тук горе, под капака, нямам достатъчно място, за да се прицеля. Мога само да насоча дулото натам, където трябва да улучат куршумите. Ще кажа «едно» и «две». Ти ще държиш приклада с две ръце. При «едно» ще натиснеш десния спусък, а щом отново се прицеля и кажа «две», ще изпразниш и лявата цев. Разбра ли?

— Да, ефенди!

Хванах двуцевката и я насочих в средата на капака, където седеше месарят.

— Сега «едно»!

Изстрелът изтрещя. Над нас се раздаде вик на уплаха и болка:

— Аллах! Те стрелят!

Това не беше гласът на месаря, а на другия. Значи той седеше върху онази част на капака, който се състоеше от кръгли дървесни стволове. Насочих лявата цев към едно място, където се допираха два такива ствола и куршумът минаваше не през дебелото дърво, а между допрените стени на дърветата.

— Две!

Изтрещя и вторият изстрел на мечкоубиеца — в тясното пространство той прозвуча като залп на оръдие.

— О, Аллах! Аллах! — викаше улученият човек. — Ранен съм!

Умирам!

Месарят Чурак не беше казал абсолютно нищо. Бях чул вика му на болка, но не каза нито дума. Сега се чуваше силно скимтене.

— Оско, дотежа ли ти вече? — попитах аз.

— Вече да.

— Хайде да си починем тогава. Имаме време.

Като седнах отново на земята и другите се настаниха край мен,

Халеф каза:

— Да, сихди, това е молба, на която действително не може да се устои. Улучи ли?

— Два пъти. Чурак вероятно е мъртъв. Изглежда, куршумът е проникнал в тялото през мускулите на «славното му седалище». Но другият е само ранен.

— Кой ли може да е?

— Сигурно е тъмничарят. Ако беше някой друг, щях да го позная по гласа. Но този поначало е говорил толкова малко, че не мога да си спомня гласа му.

— Значи мислиш, че вече никой няма да посмее да седне отгоре?

— Едва ли някой от тях ще направи подобна глупост, защото би могла да му струва живота.

— А как ще отворим вратичката? Това е главното.

— Ще прострелям железните куки от капака. Няколко добри изстрела по краищата им, които са забити в дървото, ще са достатъчни. Ще сложа повече барут и те няма да издържат.

— Ах, ако стане!

— Сигурно.

— Тогава бързо изскачаме и се спускаме надолу — каза Халеф припряно.

— Охо! Не става толкова бързо. Вероятно въжето, с което изтеглиха мюбарека, е още горе. Тогава отвън бихме могли отново да го спуснем. Но има още много неща за обмисляне. Нищо чудно да ни посрещнат с куршуми веднага щом се изкачим през дупката.

— Мисля, че горе няма да има никой — каза дребният хаджия.

— Точно над нас сигурно не, но на покрива на колибата може би все пак ще има някой. Могат да стрелят по нас през дупките на плета.

— О, ще можем ли тогава изобщо да се измъкнем?

— Ще се опитаме. Аз се качвам пръв.

— Не, сихди, по-добре аз! А ако те застрелят?

— Ами теб?

— Кой държи на мен? — отвърна хаджията чистосърдечно.

— Държи, и то много! Помисли за твоята Ханех, най-милата от всички жени и момичета! А аз нямам Ханех, която да ме чака.

— Но ти и без Ханех си десет пъти по-ценен от мен с десет цветя на красотата.

— Хайде да не се караме! Главното е, че на себе си повече вярвам, отколкото на теб. Аз излизам пръв, а ти можеш да бъдеш вторият. Но ще излезеш едва като ти позволя.

Извадих зеления си тюрбан от пояса и го омотах около феса си. Халеф ме видя какво върша на светлината на фенера и попита:

— Защо правиш това? За умирачката ли се украсяваш?

— Не, ще закача тюрбана върху дулото на пушката и ще го покажа през дупката. Вероятно враговете ни ще си помислят, че някой от нас излиза, и ще стрелят по тюрбана. После няма да имат повече патрони в пушките си, защото нямат двуцевки и аз ще ги нападна с карабината «Хенри».

— Така е добре! Но се цели добре и не позволявай на никого да се измъкне!

— Можеш ли да се целиш точно в тъмното?

— Тъмно ли?

— Да! Помисли от колко време стоим вече тук. Вън вече е нощ. Внимавайте: щом изляза навън, Халеф да се изкачи до дупката. Но може да излезе едва когато му кажа.

Метнах карабината на рамо и взех пушката, чиито цеви бяха заредени с повече барут. После Омар отново ме качи на раменете си и се качи на раменете на Оско. Не биваше да бързам, за да не уморявам двамата си приятели.

— Пак ще стреляме като преди малко. Омар — прошепнах му аз. — Първо ще изпразниш дясната, а после лявата цев. Ще се целя по върховете на куката. И така — едно… две!

Изстрелите изтрещяха и куршумите пробиха дървото, защото можех да погледна през дупките. Изглежда, вън нещо осветяваше околността.

— Нашите обсадители са напалили огън пред колибата — казах аз. — Това е добре, но все пак няма да е от полза за нас. Защото както ние ще можем да ги виждаме, така и те нас ще забележат.

— Какво става с куката? — попита Халеф.

— Ще видя.

Натиснах капака и той поддаде. Тежкият мечкоубиец си беше свършил работата.

— Поеми пушката, Омар! — заповядах аз. — Капакът се отваря. Сега стойте здраво на краката си! Трябва да коленича върху раменете на Омар.

С малко усилия успях да заема споменатото положение, но трябваше да се наведа, защото главата ми опираше горе. Блъснах капака и той се отвори. Изчаках няколко мига с готова за стрелба карабина в ръце. Не се чуваше нищо. Но вън беше светло и сенките на трепкащите пламъци пробягваха по скалите. Забодох тюрбана на дулото и бавно го вдигнах нагоре, като леко пъшках, сякаш някой с мъка се измъква нагоре. Хитростта имаше успех:

отекнаха два изстрела. Един от куршумите закачи карабината, така че без малко не я изби от ръцете ми.

Моментално се изправих през отвора. Видях огъня. Както веднага забелязах, трупът на месаря беше върху покрива на колибата. На покрива стояха и двама мъже, които бяха стреляли по тюрбана. Споменатият вече плет, през дупките на който бяха стреляли, ги делеше от мен и платформата, който той образуваше с покрива. Тези непредпазливи хора бяха забравили главното: срещу светлината на огъня аз можех да ги видя по-добре, отколкото те мен. Единият тъкмо отново зареждаше, а другият вдигна пушката си и се прицели в мен.

Аз също бързо вдигнах оръжието си. Не исках да го убивам и се прицелих в левия му лакът, който той беше вдигнал, докато се целеше. Стрелях. Той изпусна пушката си, извика високо и падна встрани от колибата. Другият бързо се обърна, също скочи долу и хукна към огъня. Беше Бибар. До огъня седяха брат му, Баруд ал Амасат и Манах ал Барша.

— Идват! Дръпнете се от огъня! — изкрещя Бибар. — Те ви виждат и могат да се прицелят по вас.

Тримата скочиха и всички се спуснаха към гората. Мъжът, по когото бях стрелял последно, изглежда, е бил мюбарекът. Сега си спомних, че ръката му беше необикновено дебела. Под ръкава си носеше превръзка вследствие на изстрела, който го беше улучил при развалините край Остромджа.

Изкачих се по плета и се промъкнах до ръба на платформата. Правилно! Долу на земята неподвижно лежеше дългата, мършава фигура. Горе не бях могъл да ги позная, защото през плета личаха само силуетите им. От тази страна на колибата светлината на огъня не можеше да проникне. Беше доста тъмно. Ако успеех да се добера до това място, скритите зад дърветата престъпници нямаше да могат да ме виждат.

Тогава чух зад себе си:

— Сихди, аз съм. Мога ли да изляза?

— Да, Халеф, но не се изправяй, иначе ще те видят и ще те застрелят.

— О, но нали сме неуязвими!

— Не се шегувай! Ела! Той допълзя до мен.

— Ах, кой лежи тук?

— Месарят Чурак. Куршумът го е убил.

— Наказанието го постигна бързо. Аллах да се смили над него!

Като се огледах по-добре, видях една желязна халка, която беше закрепена за скалата. На тази халка беше вързано двойното въже, което вече бяхме видели, когато измъкваха мюбарека през дупката.

— Тъмничарят се е спуснал долу с това — каза Халеф.

— Вероятно. Това приспособление е сложено тук не случайно. Дали днешната игра не е прилагана вече на други?

— Ах, сихди, може би долу наистина са умирали хора от глад и жажда!

— Подобно нещо може да се очаква от такива негодници, но с нас специално наистина смятаха да го направят. Хайде да спуснем въжето в колибата, за да могат да излязат Оско и Омар.

Направихме го и скоро двамата се снишиха при нас. Напразно напрягахме очите си, за да съзрем някой от бегълците в гората.

— Мислиш ли, че бихме могли да спуснем въжето край колибата и незабелязано да слезем по него от покрива? — попита Халеф.

— Да — отвърнах аз, — защото тук е тъмно. Впрочем първо трябва да изпробваме. Нека спуснем най-напред трупа. По него враговете могат да стрелят колкото искат. Аз ще държа карабината готова за стрелба. Щом проблеснат изстрелите им, вече ще имам цел, по която да стрелям.

Спътниците ми трябваше да положат известни усилия, докато прехвърлят трупа на Чурак през плета. После го завързаха с въжето под мишниците и бавно започнаха да го спускат надолу, за да предизвикат противниците ни да стрелят. Но не се случи нищо.

— Сега аз ще се спусна пръв — казах им. — Веднага ще се промъкна в храстите, а оттам ще продължа към гората. Ако враговете са още там, ще ги видя. Тук има извор, следователно има бумки и жаби. Затова крясък, подобен на техния, няма да бъде подозрителен. Ще останете тук горе, докато чуете знака ми. Ако доловите крясък на бумка, ще останете тук и ще чакате, докато изгасне огънят. Ако обаче изквака жаба само веднъж и ниско, слезте долу. После обаче стойте, докато дойда.

— Това е много опасно за теб, сихди!

— Ами! Само дано този стар мюбарек, който лежи долу, не се преструва и ни изиграе някой лош номер! Тъмничарят сигурно също е някъде наоколо. Внимавайте! Тръгвам.

Пушката беше долу в колибата. Метнах карабината на рамо, хванах се за въжето и се спуснах долу. Там лежеше трупът на месаря, а до него, неподвижен като мъртвец беше мюбарекът. Въжето беше достатъчно дълго. Отрязах едно по-голямо парче и вързах негодника. Ръката му кървеше и видях, че лакътят му е строшен. Вероятно беше паднал на главата си и от това бе загубил съзнание.

Продължих да се промъквам нататък все покрай скалите, през папрати и други храстовидни растения, като непрекъснато гледах по посока на огъня. Трябваше да забележа всичко, което ставаше между него и мен. Чувствах се по-сигурен. Какво знаеха тези хора за индианското промъкване на врага. Сигурно мислеха, че още сме на покрива на колибата, и ако все пак бяха тук, вероятно бяха насочили погледите си към нея и едва ли щяха да се огледат назад. Дори и да ме бяха забелязали, нямаше защо да се страхувам. С моята карабина ги превъзхождах многократно.

[#1 Вид жаба. — Бел. пр.]

Сигурно се бях отдалечил на около петдесет крачки, когато усетих миризма на коне. Продължих да се промъквам напред и чух гласове. Скоро видях и животните, и хората. Конете бяха вързани за дърветата, а враговете стояха един до друг и говореха полугласно. Животните бяха неспокойни. Сигурно се бранеха от нощните насекоми, тропаха с копита и удряха с опашки около себе си. От това се вдигаше такъв шум, че и най-неопитният човек можеше скришом да стигне до тях. Най-сетне се добрах до тях. Промъкнах се между два коня и легнах в дълбоката трева. Мъжете стояха на не повече от три крачки от мен.

— Мюбарекът пукна — тъкмо ръмжеше Манах ал Барша.

— Старият постъпи като глупаво магаре, дето се изправи там.

— И аз ли съм такъв?

— Ти беше по-предпазлив и не се остави да те улучат.

— Чужденецът щеше да застреля и мен, ако не бях избягал.

— Кой беше той?

— Кой ли? И още питаш! Естествено този, който се казва Кара Бен Немзи ефенди.

— Смяташ, че се е изкачил горе с болния си крак?

— Разбира се. Да беше си счупил врата вместо крака! Щях да благодаря на Аллах за това. По това поне си личи, че все пак е уязвим.

— Пфу! Изобщо не съм вярвал, че е неуязвим от куршуми. Това е измама.

— Измама ли? Слушай, сега го вярвам повече отпреди. Мюбарекът го беше взел на мушка, а и аз също, като си подаде главата през дупката. Готов съм хиляда пъти да се закълна, че го улучих. Дулото на пушката ми, което бях мушнал през плета, беше на не повече от два лакътя разстояние от главата му и я виждахме много ясно. И двамата улучихме. Видях, че главата се отметна, защото такъв куршум има страшна сила, когато се удари в нещо, но в същия момент чух куршумите да се удрят в скалата. Те бяха рикоширали в главата му и сигурно щяха да ни улучат, ако не ни предпазваше плетът. В следващия миг ефендито се прицели и застреля мюбарека. Сигурно го е улучил в главата, защото старецът нададе предсмъртен вик и се строполи долу. Същото щеше да се случи и с мен, ако не бях побягнал веднага.

— Странно, много странно!

— Да. Знаете, че мен не ме е страх дори от шейтана, но от този чужденец се боя. Можем да се справим с него само с нож или чакан и днес трябва да го сторим.

— Ти сигурен ли си, че пушката ти беше заредена? — попита Манах ал Барша.

— Бях сложил на куршума двойна гилза. Представете си, стрелях по него на четири стъпки от главата му!

— Хм! Да можех само веднъж да гръмна по него! Много бих искал да опитам.

— Да не си посмял! С теб ще бъде свършено, защото куршумът ще рикошира и ще се върне обратно към теб. Защо не послушахте съвета ми и не нападнахте негодниците, като носеха ефендито към колибата! Тогава в кърпа ни бяха вързани.

— Мюбарекът забрани.

— Глупаво беше от негова страна.

— Да, кой би могъл да предположи, че ще се случи така! Прекрасна беше идеята да оставим тези кучи синове да вият от глад в колибата. Но дяволът ги е взел под собствената си закрила. Може би сега все пак ще ни ги предостави.

— Прекалено беше да простреля месаря през капака, а на другия да счупи крака! Бедният човек, загина от мизерна смърт.

— Не е чак толкова голяма загуба — каза Баруд ал Амасат сурово. — Отдавна ми се пречкаше на пътя и само ни създаваше неприятности. Човек не можеше да каже една поверителна дума. Затова, като го доведохте в колибата, веднага го цапнах здравата с приклада.

Ужасно! Тъмничарят беше убит от този, когото той беше освободил! Сега деянието му само си отмъщаваше. Четиримата подлеци бяха истински адски изчадия.

— Хайде да решаваме, защото времето минава! — каза Сандар.

— Да ги нападнем при колибата!

— Не — отвърна Манах ал Барша. — Там е прекалено светло. Негодниците ни виждат, а тогава с нас би било свършено, защото те могат да стрелят, докато нашите куршуми не могат да им навредят. Трябва да ги нападнем в тъмнината, без те да подозират. Четири удара или намушквания и ще бъдат обезвредени.

— Съгласен съм, но къде ще го направим?

— В гората.

— Не, там нападението не е много сигурно. По добре в края на гората, между храстите. Макар че е нощ, звездите хвърлят достатъчно светлина, за да можем да виждаме къде удряме. Враговете ни ще тръгнат по пътя, по който са дошли, защото не знаят друг. Няма да ги изпуснем. Най-добре ще е да причакаме преследвачите си в края на храсталаците, където започва откритото поле.

— Добре! — съгласи се Бибар, по чийто глас се познаваше, че устата и носът му са наранени. — Ние сме четирима и те са четирима. Заемете се с носачите и дребосъка, на мен обаче се полага ефендито. Той ми разби физиономията, затова аз ще се занимая с него.

— Той ще седи в носилката, защото не може да ходи. Как ще го хванеш? Още преди да отвориш вратата, куршумът от пистолета му вече ще е в тялото ти.

— Да не мислиш, че толкова дълго ще стоя до носилката? Сводът е от тънки дървени летвички. Ще действам бързо. С чакана си веднага ще разбия носилката на парчета, а този удар така ще се стовари върху хубостника, че със сигурност няма да има нужда от втори.

— А ако не успееш?

— Трябва да успея, трябва!

— Спомни си за случилото се! Навсякъде и винаги сме си мислели, че ще успеем, и въпреки това тези протежета на шейтана винаги благополучно се измъкват. Трябва да помислим за всичко. Ами ако ни попречат? Какво ще правим тогава?

— Хм! Ако знаехме кога ще потеглят от Жиганци!

— Вероятно утре. Ще си мислят, че бързаме, и ще тръгнат да ни преследват.

— Тогава да приложим плана, за който ви говорих следобед: ще им изпратим нашия Суеф, който ще ни ги поднесе на тепсия. Той е най-хитрият побратим, който имаме, а и познава околностите оттук до Призрен така, както аз пояса си. Можем да му възложим тази задача.

— Предлагам тогава да тръгнем още сега. Не знаем кога враговете ни ще напуснат колибата, а ще бъде много досадно, ако си тръгнат по-рано от нас.

Не можех да чакам повече и се промъкнах обратно до скалите, откъдето продължих към колибата. Все пак известно време стоях скрит, за да се убедя, че хората на Жълтоликия действително ще изчезнат. После се изправих и подпирайки се с ръка в скалите, продължих да куцукам напред. Отказах се да наподобявам квакането на жаба, защото скоро стигнах до светлината на огъня и понеже бях прав, спътниците ми ме виждаха.

— Слизайте! — заповядах аз.

Те се спуснаха долу, а аз бях толкова уморен, че трябваше да седна.

— Нека да претърсим двамата мъртъвци — каза хаджията. — Може би имат нещо полезно в себе си.

— На месаря му оставете всичко — предупредих аз. — Не е наш. Нека кехаята прави с него каквото иска. Но всичко, което носи мюбарекът, ще вземем.

Старецът имаше в себе си нож и два пистолета. Пушката му беше върху покрива на колибата, но нямахме нужда от нея. Дребосъкът извади от джобовете му обаче две големи кесии.

— Хамдулиллях! — извика той. — Тук са напъхани халифите и учените на корана! Сихди, това е злато!

— Да, който може да даде на коджабашията пет хиляди пиастъра за освобождаване, трябва да има пари. Можем да му ги вземем, без да се опасяваме, че вършим неправда.

— Разбира се, че ще ги вземем! Спомни си колко щастлива беше Небатия и колко се радваха ханджията Шукри и кошничарят Абид! С тези пари можем да облекчим много страдания и небето на Аллах да се отвори за нас.

— Прибирай го тогава! Ти ще бъдеш ковчежник на милостинята, която ще раздаваме, Халеф!

— Благодаря ти! Ще изпълнявам службата си вярно и честно. Хайде да ги преброим!

— Нямаме време за броене, трябва да тръгваме. Приберете двата трупа в колибата. Мъртвият тъмничар е вече вътре.

— И него ли застреля?

— Не, само го раних, но Баруд ал Амасат го е пречукал след това с приклада на пушката си, защото му бил станал неудобен.

— Какъв подлец! Ах, да ми падне в ръцете! Хайде, вие двамата! Първо да внесем вътре нашия сихди.

Щом спътниците ми ме внесоха да седна в колибата и излязоха за да донесат труповете на месаря и мюбарека, чух страшно стенание. Значи тъмничарят все още не беше мъртъв. Когато Халеф се върна, го накарах да донесе една главня от огъня, на чиято светлина видяхме фенера на стареца оставен на пейката и го запалихме. Сега можехме да огледаме стенещия човек. Той изглеждаше ужасно. Моят куршум беше раздробил бедрото му, а черепът му зееше, счупен от удара с приклада. Беше безвъзвратно загубен и ни гледаше с изцъклени очи.

— Ето ти феса ми, Халеф. Донеси вода.

Тези шапки са толкова плътни, че могат да задържат вода. Дадохме на умиращия малко вода в устата и на няколко пъти напръскахме главата му. Това, изглежда, му подейства благотворно, защото погледът му стана по-ясен и започна да ни гледа по начин, от който се забелязваше, че вече е започнал да мисли.

— Познаваш ли ни? — попитах го аз.

Той потвърди с леко поклащане на глава.

— След няколко минути ще застанеш пред вечния съдия. Знаеш ли кой ти разби черепа?

— Баруд ал Амасат — прошепна избягалият от Едирне тъмничар.

— На когото мислеше, че си направил добро. Ти си измамен и Аллах ще ти прости, като си отидеш с разкаяние от живота. Признай: мюбарекът ли е Жълтоликия?

— Не.

— Кой е тогава Жълтоликия?

— Не знам.

— А знаеш ли къде живее?

— В Шар Даг, недалеч от едно село, което се нарича Вейча.

— Северно от Калканделен ли?

Той отново потвърди с движение на главата, защото не можеше повече да говори. Отговорите му бяха толкова накъсани и тихо произнесени, че трябваше да доближа ухото си до устата му, за да ги разбера.

— Сихди, той умира — въздъхна Халеф състрадателно.

— Донеси вода!

Той тръгна, но помощта му вече беше безполезна, защото човекът умря в ръцете ни, без да каже нито дума повече.

— Ще отнесем двата трупа и мюбарека във второто помещение на колибата — реших аз. — Нека кехаята дойде да ги вземе.

— Ефенди, очите на стареца са отворени. Отново е дошъл на себе си — каза Оско и освети лицето на мюбарека с фенера.

Халеф веднага се наведе над него, за да се убеди, че е вярно. Действително старият грешник отново беше дошъл в съзнание. Наистина, той не говореше, но очите му издаваха, че е в съзнание. От тях искреше такъв гняв, какъвто никога досега не бях виждал в ничии очи.

— Жив ли си още, стар скелет? — нахвърли се върху него Халеф. — Щеше да е много жалко, ако куршумът те беше улучил смъртоносно, защото не си заслужил такъв край. Трябва да умреш в мъки, за да предвкусиш радостта, която те очаква в ада.

— Кучи син! — изсъска старият злодей.

— Чудовище! Искахте да ни оставите да умрем от глад? Да не си въобразяваш, глупако, че можеш да хванеш такива прочути и прославени герои? Проникваме през камък, желязо и бронз. Но ти напразно ще крещиш в собствената си клопка за помощ и нещо освежително.

Това, разбира се, беше празна заплаха. Раненият беше отнесен в задното помещение на колибата и положен между двата трупа. Малко смъртен страх нямаше да навреди на чудовището.

Като огледах по-подробно носилката, установих, че сводът може да се махне. Наредих да го свалят, защото така по пътя ще имам свобода на движенията. Взех при себе си мечкоубиеца и карабината и след като изгасихме огъня, тръгнахме по обратния път, а мен пак ме носеха. Преди това развързахме мюбарека. Той стана и се поразходи напред-назад. Обкованата с желязо врата обаче затворихме с голямото резе. Оставихме стареца да живее със страха, че ще остане там, без да получи отнякъде помощ.

Да се върви през гората нощем не е много лесно, особено когато няма утъпкани пътища, още повече пък с носилка. Затова се придържахме към предварително определената посока. Спътниците ми вървяха колкото може по-тихо. Халеф държеше пистолета и револвера си готови за стрелба — за всеки случай.

Щом гората остана зад нас, завихме надясно, към ливадите край Слетовска река, където местността беше открита. Пътят беше обиколен, но така избягвахме битката, която ако не ни струваше живота, можеше да ни причини поне рани. Благополучно се добрахме до нашия хан, където през предната гостна, в която имаше посетители, бях внесен в «хубавата стая». Там беше Илия. Като ни видя, той скочи от мястото си.

— Ефенди! — учуди се ханджията. — Но нали си заминал!

— Накъде?

— За Кратово.

— Кой ти каза това?

— Чурак.

— Идвал ли е?

— Да, искаше конете ви и беше много ядосан, като му обясних, че не мога да му ги дам, защото отново си оттеглил пълномощията си. Той ме заплаши с гнева ти. Щели да те занесат до Кратово и при пристигането ти конете трябвало да бъдат там.

— Така и предполагах! Той е искал да ми отнеме врания жребец, та дори и живота ми.

— Живота ли казваш?

— Да, дълго бихме могли да ти разказваме. Месарят е мъртъв.

— Нещастие ли му се случи?

— Да, ако наричаш нещастие това, че го застрелях.

— Застрелял ли си го? — извика Илия изплашено. — Ти? Това наистина е нещастие, и то за него, за семейството му, а също и за теб.

— Защо и за мен?

— Нарочно ли го направи?

— Е, не исках да го убивам, но куршумът ми трябваше да го улучи.

— Значи си стрелял умишлено и като убиец трябва да те арестувам.

— Решително протестирам. Не ми ли каза, че месарят е скипетар?

— Да, дори е миридит.

— Значи не е оттук?

— Не. Когато баща му се пресели тук, дойде от Ороси, главния град на миридитите.

— Е, какво те засяга тогава смъртта му? Подчинени ли са миридитите на законите на падишаха?

[#1 Католическа албанска прослойка. — Бел. нем. изд.]

— Не, гледат на тях като на свободни арнаути.

— А знаеш ли, че те се съдят само помежду си, и то по старите закони на Скендер бег[28].

— Знам го, разбира се.

— Тогава не е необходимо да се тревожиш толкова за смъртта на месаря. Убих го, с право или не, при тези хора е все едно. Попаднах под закона за кръвното отмъщение и роднините на убития ще го упражнят върху мен. Но ти нямаш нищо общо със случая.

— Ах! — пое си дълбоко въздух Илия. — Тогава е добре за мен.

— Значи се разбрахме. Но има и още един убит.

— Кой е той?

— Един тъмничар от Едирне, който е освободил един затворник и е избягал с него. Този го преби. При двамата мъртъвци ще намериш също и мюбарека, на когото разтроших с куршум лакътя.

— И него ли? Ефенди, но ти си направо ужасен човек!

— Напротив, много съм добър. Но при това положение на нещата не можех да действам по друг начин.

— Как се случи всичко това?

— Седни при нас. Трябва да ти разкажа.

Кехаята седна и аз започнах изложението си. Имахме време, затова му разказах всичко, възможно най-подробно. Съобщих му също защо преследваме Баруд ал Амасат. Така Илия доби ясна представа за нашите намерения и това му помогна да разбере с какви мошеници има работа. Щом най-сетне млъкнах, той стоеше слисан.

— Нима е възможно всичко това? — чудеше се кехаята. — Вие сте като бронираните воини на халиф Харун ал Рашид, които обикаляли из цялата империя, за да наказват злото и възнаграждават доброто.

— О, ние съвсем не сме толкова възвишени и приказни хора. Мъжете, за които ти разказах, сториха зло на наши приятели и на нас самите. Те планират и други престъпления, но ние ще ги проследим и ще им попречим да ги извършат. Какво ще правиш сега?

Илия чешеше с две ръце главата си и накрая отговори:

— Дай ми някакъв добър съвет!

— Ти си служител и би трябвало да знаеш какво ти повелява дългът. Нямаш нужда от съветите ми.

— Щях да знам какво да направя, ако не беше сторил една голяма глупост. Защо стреля в лакътя на мюбарека? Не можа ли да се прицелиш в главата или в гърдите му? Тогава нямаше да го има повече на този свят.

— Ти казваш това като кехая?

— Не, не кехаята говори сега с теб. Ако старецът беше мъртъв, щях да наредя да погребат тримата и никой нямаше да каже нито дума повече. Сега обаче трябва да арестувам мюбарека и да го предам на съда. Това е неприятен случай.

— Нищо лошо не виждам в това. Би могъл дори да си припишеш заслуги. Той е избягал от затвора в Остромджа. Ще го заловиш и ще го изпратиш в Юскюб и с това приключваш.

— Не се подигравай! Не знаеш какво може да ми се случи. Но ти едва ли също ще напуснеш Жиганци жив, защото си под заплаха от кръвно отмъщение.

— Има ли месарят много роднини мъже?

— Да, има брат Хайдар.

— Знаеш ли дали си е вкъщи днес?

— Да, Хайдар е тук, защото ратаят ми съобщи моята вест на него, а не на самия Чурак.

— Хм! Това наистина е съмнително. Ако е като брат си, трябва да се пазя от него.

— Вероятно е така. Никога не съм го смятал за толкова почтен, колкото Чурак. Но понеже той е бил подлец, то тогава брат му Хайдар е още по-голям. Докато си тук, животът ти е в опасност. Затова ще ти дам един добър съвет: незабавно яхвай коня и потегляй. Това наистина е най-доброто, което можете да направите.

— И най-доброто за теб! Нали?

Този въпрос смути Илия. Той толкова настоятелно ме убеждаваше, както само един загрижен за самия себе си човек можеше да направи. Човекът беше почтен, но като син на своята страна, трябваше да се съобразява с несигурността на тамошните правни отношения.

— В какъв смисъл за мен, ефенди?

— Ако си тръгнем, ти просто ще пуснеш мюбарека да си върви. Така няма защо да се страхуваш от отмъщение, а дори ще очакваш благодарност.

Той се изчерви. Бях прозрял истината. Все пак той каза:

— Не мисли така за мен! Ще изпълня стриктно дълга си.

— Това и очаквам от теб. Само искам още вечерта да арестуваш мюбарека. Двата трупа според мен могат да си останат там.

— И какво да правя с него?

— Да го затвориш тук, докато утре го откараме до Юскюб.

— О, Боже! Аладжите ще нападнат къщата ми!

— Ние ще ти помогнем да я защитиш.

— Но по-късно отмъщението им ще ме застигне!

— Аладжите няма да могат да ти сторят нищо лошо, защото утре ще закараме и тях в Юскюб, заедно с Манах ал Барша и Баруд ал Амасат.

— И тях ли залови?

— Не, но скоро ще го направим.

— Как?

— С жителите на Жиганци, които сега ще съберем, за да тръгнат срещу тях.

— Те ще ти благодарят, ефенди!

— Трябва! Не прочете ли, че съм под закрилата на султана?

— Да, за съжаление е така.

— Тогава трябва да се подчиниш на исканията ми. Четиримата разбойници са в края на храстите. Няма нищо по-лесно от това да бъдат обградени и арестувани.

— О, грешиш! Те ще се съпротивляват.

— Ще постъпите така, че те да не могат да се защитават.

— И как да го направим?

— Ще го обясня на хората, като ги събереш тук.

— О, никой няма да дойде, като наредя да им кажат за какво се отнася.

— Не е необходимо да го правиш. Нали признаваш, че според закона, а също и в съответствие с дълга си в подобен случай можеш да призовеш на помощ цялото боеспособно население?

— Да, имам право.

— Длъжни ли са да ти се подчинят?

— Безпрекословно, ефенди.

— Е, тогава сега ще свикаш мъжете със заповедта, по най-бързия начин да се съберат с оръжията си в предната ти гостна. Щом се съберат всички, аз сам ще им кажа какво искаме от тях. Ще им говоря така, че да се почувстват горди, като тръгнат срещу тези злодеи.

Илия изрази куп съмнения, но аз държах на настояването си, докато най-сетне той каза:

— Е, щом заповядваш толкова строго, ще доведа полицейския началник и в твое присъствие ще му дам указания.

Щом той излезе, Халеф каза:

— Не те разбирам, сихди. Наистина ли мислиш, че тези храбри поданици на султана ще заловят дори и една муха?

— Не. Искам да си направим една шега с тях. Все пак пътувам, за да опознавам страни и народи. Искам да видя събрани жителите на едно тукашно село и да наблюдавам как разговарят и се забавляват. Днес бяхме в опасност и сега можем да си позволим един час развлечение.

Спътниците ми се съгласиха. Бяха любопитни да видят въоръженото опълчение, което щеше да се събере.

След известно време ханджията се върна и доведе полицейския началник. Той не правеше впечатление на човек с началнически пост. Лицето му беше с огромна брада, но останалата част изобщо не съответстваше на общото изражение. Приличаше на гладуващ човек, а костюмът му се състоеше от панталон, достигащ само до коленете и стара изпокъсана, зашита отпред куртка. Краката под колената му бяха голи. Около главата му беше увита памучна кърпа от този вид, който при нас по пазарите дузината се продава за две марки. В ръката си държеше сопа от маслиново дърво с дебелината на детски крак. На мястото на дръжката беше сложен сърп — защо? Вместо оръжие? В такъв случай това беше един крайно опасен предмет.

— Ефенди, това е моят полицейски началник — каза кехаята. — Искаш ли сам да му дадеш указания?

— Не, направи го ти! Ти си началникът и ти трябва да издадеш заповедта. Той заповяда на полицейския да направи това, което бях казал.

После го попитах за бирените му запаси:

— Вчера сварих нова доза — отвърна той. — Ти и спътниците ти ще можете да пиете от нея цяла седмица.

— Ще ми я продадеш ли?

— Да. Но защо ти е толкова много?

— Нека полицейският ти началник каже на хората ти, че ще получат превъзходна арпа сую, а също и ракия, ако изпълнят добре това, което се иска от тях.

Тогава полицейският началник вдигна сопата си като за клетва и заяви:

— Ефенди, добротата ти е голяма! Заклевам се в Аллаха, че ще се бием така, сякаш излизаме срещу враговете на падишаха!

— Значи си наясно за какво става дума?

— Да, кехаята, моят началник, ме удостои с честта да ми каже.

— Но ти няма да говориш за това, нали?

— Нито дума! Устата ми ще е като книга със седем печата, която не може да бъде разлиствана, и като железен сандък, чийто ключ е изгубен.

— Така те и съветвам. А сега побързай!

— Ще летя като мисълта на мозъка, която за една секунда обикаля земята.

Той се обърна към вратата и достойно, с отмерена стъпка тръгна към вратата.

— Това никога досега не се е случвало — каза ханджията. — Никой не е черпил с пиене всички мъже в селото, още по-малко пък чужденец. Ефенди, дълги години ще те прославят и ще си спомнят за теб цял живот.

— Колко ще струва бирата?

— Петдесет пиастъра.

Това бяха около десет марки.

— А колко мъже ще дойдат?

— Може би около двайсет.

— А колко струва тук един тлъст овен?

— О, много по-евтино, отколкото в Стамбул или Едирне, откъдето идваш. Трябва да платиш само петнайсет пиастъра.

— Тогава можеш да кажеш на хората, че ако се бият храбро, ще могат да си опекат на двора два овена.

— Ефенди, ти призоваваш благословията на селото върху себе си! Хората ще…

— Добре! — прекъснах аз Илия. — Ти самият имаш тлъсти овни. Избери два, така че да получим богата вечеря.

— Ще бъдеш доволен от мен. Ще се погрижа за вас, все едно че при мен е на гости самият халиф!

Илия бързо излезе навън.

— В добро настроение е! — засмя се Оско.

— Да, но тази радост не ми харесва много. Изглежда, кехаята не е загрижен за живота и доброто на боеспособните си мъже. Струва ми се подозрително. Сигурно ще вземе някакви предпазни мерки, за да е сигурен, че няма да им се случи нищо лошо.

— Но няма да може да ни навреди, нали?

— Невъзможно е. Ще прогони враговете ни. Това е единственото нещо, което може да направи.

Мина доста време, докато дойде първият воин. Щом той най-сетне се появи, ханджията кехая отвори вратата към предната гостна и съобщи:

— Ефенди, вече идват. Да давам ли вече арпа сую?

— Не. Мъжете ти първо трябва да покажат, че са храбри. Постепенно започнаха да пристигат и другите. Всеки от тях идваше до вътрешната врата, поклоняваше се дълбоко пред нас и любопитно ни разглеждаше.

Но в тези погледи се отразяваше и нещо друго освен чистото любопитство или радост от гуляя, който ги очакваше. Очите им гледаха лукаво! Тези хора имаха някаква тайна, която им доставяше удоволствие. Всички бяха въоръжени: с пушки, пистолети, саби, брадви, ножове, сърпове с дълги дръжки и други такива инструменти.

По-късно чухме силните ликуващи викове на тези воини. Видяхме да влиза и полицейският началник, следван от няколко мъже. Те също бяха въоръжени, но освен това всеки от тях носеше със себе си и по един музикален инструмент. Той се приближи с тях към нас с достойнство и стегната стъпка.

— Ефенди — съобщи той, — бойците са събрани и чакат твоите заповеди.

— Добре! Какви са тези хора с теб?

— Това са чалгаджиите, които първо ще свирят дженк макамъ[29], а после макам ер ракс ен нагме[30]. Така бойците ще се въодушевят за най-голяма храброст.

— Ах, вие смятате да тръгнете срещу враговете с музика?

— Разбира се! Това е обичай във всяка войска. При атака се бият барабани. Това беше чудесно! Четиримата разбойници трябваше да бъдат обградени тихо и арестувани, а този полицейски началник смяташе да тръгне към тях с музика. Но тъй като говореше за атака и военна музика, сигурно беше казал на воините за какво става дума. Значи заповедта ми беше престъпена, но не казах нищо за това. А той и не ме остави да проговоря, защото хвана за реверите единия от музикантите, който беше окачил пред себе си някакъв подобен на барабан предмет, а в ръцете си държеше две палки, избута го пред мен и заяви:

— Този бие давул[31]. Майстор е на инструмента си. След като го избута настрана, дръпна напред друг, който носеше един обръч, с опъната върху него кожа.

— Този бие давулджука[32], а другият свири на дудук[33]. Казвайки това, на мястото на последния той избута напред мъж с дълга дървена свирка в ръце, но после изтика и него настрана и придърпа двама други, които, изглежда, се занимаваха със струнни инструменти.

— Този дрънка на китара, а онзи свири на кемане — обясни ни той. — Но сега следва главното, ефенди. Ето този последният носи истински военен инструмент. Той е героят на музиката, защото дава такта и ако иска, може да издуха враговете. Свири на зурна[34], на която никой не може да устои. Ще бъдеш изключително доволен от нашата музика.

Съмнявах се в това. Така наречената китара, над която единият усърдно се стараеше, се състоеше от дъска, към която беше залепен гриф. Ако в стаята духаше вечерният вятър, сигурно щеше да накара двете струни да засвирят. Цигулката представляваше гриф с подобна на гуша издатина. На него бяха опънати три струни, но толкова дебели, сякаш щяха да бъдат използвани от контрабасист. Лъкът представляваше крива пръчка, на която беше опъната дебела връв. Голямото парче смола, което човекът държеше в ръка, трябваше да придаде на това въже необходимата мекота вместо колофон.

Ами тромпетът! Да, това беше истински цугтромбон. Откъде ли го имаше този човек? Но как изглеждаше само! Целият беше разбрицан, начукан и изподраскан, сякаш още самият Самсон го беше използвал, за да победи филистимяните. Първоначалната му форма с течение на времето се беше изменила. Изглежда, са смятали за задължително все повече и повече да приближават формата му към тази на спиралата, а щом после взех този чудноват инструмент от ръцете на тромпетиста и се опитах да го изпъна, установих, че сегашната му форма не се поддаваше на тези усилия, а освен това беше напълно ръждясал. Щастливият притежател на този инструмент, изглежда, разбра по изражението на лицето ми, че този тромпет не е спечелил доверието ми напълно, защото побърза да ме увери.

— Не се тревожи, ефенди! Тази зурна върши работа.

— Надявам се.

— Докато ти раздаваш арпа сую и ракия, аз ще издухам с този тромпет двамата аладжи!

— Магаре! — изсъска му полицейският началник. — На вас още не ви е позволено нищо да знаете!

— Ах, да! — каза героичният тромпетист. — Тогава си вземам думите обратно!

— Но те излязоха — засмях се аз. — Значи вече знаете за какво става дума?

— Ефенди, не ме оставиха на мира, докато не им казах — извини се полицейският началник. — Смелостта им пламна така бързо, че животът ми щеше да е в опасност, ако бях продължил да мълча.

[#2 Тромпет. Бел. нем. изд.]

— Правилно си постъпил, като си спасил живота си. Сега няма да е необходимо тепърва да обяснявам на тези храбри хора какво се иска от тях.

— О, все пак трябва да държиш малка реч, за да ги насърчиш още, и тогава ще станат непобедими!

— Аз ще държа речта, Нали, сихди? — каза Халеф. Понеже познавах слабостта му към речите, махнах му в знак на съгласие, а после попитах:

— Кой ще предвожда бойците?

Полицаят доблестно заяви:

— Естествено аз, като полицейски началник и мюшир — имам и този военен чин. Ще действам по план. Ще разделя войската на две части, които ще бъдат командвани от двама дивизионни генерали. С тях тайно ще обградим престъпниците и ще ги заловим. Те няма да могат да се измъкнат, защото ние ще се появим от две страни.

— Много добре! А освен това ще свири и музиката?

— Да, защото така още с приближаването си ще всеем страх у врага. После ще вържем краката на злодеите. Но тъй като вече разбра колко сме смели и колко храбри ще бъдем, не е необходимо да чакаш с двата овена, докато победно се върнем. Доведох няколко жени, които разбират от тази работа. Те вече са вън на двора и извършват необходимите приготовления. Парчетата, които се намират над опашката и са най-нежни и вкусни, ще бъдат запазени за вас, защото ние знаем законите на учтивостта.

— Значи ще има и жени?

— О, ще дойдат и други! Погледни на двора, ще видиш също и синовете, дъщерите и жените ни.

— Нека тогава кехаята заповяда на ратая си да заколи не два, а четири овена и да ги даде на жените.

— Ефенди, ти преливаш от благодетелност! Но да не забравяме главното: кой ще получи четирите кожи?

— Ще бъдат разпределени между четиримата най-храбри воини.

— Сигурен съм, че ще получа поне една. Нека сега обаче твоят сподвижник започне речта си, защото устремът на моите бойци няма да може да бъде удържан дълго време.

[#1 Фелдмаршал. — Бел. нем. изд.]

Той се изтегли с музикантите си в предната стая. Халеф застана на междинната врата и започна речта си. Тя беше истински шедьовър. Беше изключително щедра на определения за слушателите като герои, непобедими, превъзходни и изпъстрена с куп язвителни понятия, които разбирахме само ние.

Когато ханджията свърши, се чу звук, от който така се стреснах, че подскочих от мястото си. Сякаш ревяха от болка половин дузина, набодени живи на шиш, американски бизони, за да бъдат опечени. На запитването ми какво е това, гостилничарят отговори:

— Това беше зурната. Свири за тръгване.

Стаята се опразни. Вън пред портата се чу гласът на маршала. Той разделяше войската си на два отряда, а после героите потеглиха. Гръмовитите звуци на тромпета придружаваха устремния им марш. Кавалът свиреше така, сякаш се мъчеше да издаде трилер, но се запуши и се чуваше само пронизително пищене. Барабаните задумкаха, а после се включи и дайрето, но от цигулката и китарата не се чуваше нищо. Меките им и нежни звуци потънаха в морето на другите военни инструменти. Постепенно музиката заглъхваше, колкото повече се отдалечаваше войската. Накрая се чуваше само вой като от буря, а после премина в замиращо писукане като на латерна, чийто въздух свършва.