През страната на скипетарите

Единадесета глава Важни сведения

Скоро настигнахме каруцата на щастливата двойка и тъй като вече никой от голямата къща не можеше да ни види, дадох на изненадания Яник хилядата пиастъра на досегашния му господар като сватбен подарък. Почтеният момък се съпротивляваше да приеме и този подарък, но все пак в крайна сметка се съгласи да го вземе. Двамата преливаха от благодарност. Бяхме направили тези хора щастливи, а това напълно компенсираше неприятностите от последните събития.

Калта по пътя беше толкова дълбока, че яздехме съвсем бавно.

Където имаше някоя рекичка, тя беше излязла от бреговете си. За щастие небето ни се усмихваше ведро.

Халеф се приближи с коня си до мен и започна:

— Искаш да изпреварим нашите врагове. Ще успеем ли?

— Не, защото съм решил да не го правим. Докато мислех, че целта ни е Каранорман хан край Вейча, смятах, че ще е по-изгодно да пристигнем там преди враговете си. Откакто обаче установих, че греша, целта на пътуването ни е напълно непозната и ще трябва да вървим дотам по следите. Струва ми се обаче, че скоро ще успея да разбера къде се намира Каранирван хан.

— Във всеки случай е зад Юскюб. Не мислиш ли?

— Да, защото иначе щеше да е някъде между това място и града, а това ми се струва напълно невъзможно.

— Голям ли е Юскюб?

— По моя преценка има не по-малко от трийсет хиляди жители.

— Тогава ще изгубим следите на преследваните от нас хора.

— Стамбул е много по-голям, а не намерихме ли там това, което търсехме? Впрочем предполагам, че изобщо няма да влезем в Юскюб, защото нашите петима любимци ще избягват града. Не забравяй, Халеф, че Манах ал Барша е бил там събирач на данъци. Бил е изгонен от тази служба и него ще го е страх да се показва в този град. Вероятно ще опишат голяма дъга около Юскюб и от другата му страна ще поемат по пътя за Калканделен. Ако правилно предполагам, Каранирван хан ще трябва да се търси зад това село в уединените долини на Шар Даг.

Вече бяхме стигнали до Крива река, чиито придошли води се разливаха далеч зад бреговете й. Щом притоците на Вардар идваха от планините толкова пълноводни, то голямата река сигурно бе силно придошла. Значи не беше съвсем безопасно да се минава по стария мост, който направо беше залят и чиито подпорни стълбове сякаш се клатеха от силата на прииждащите вълни. Водата от двете му страни покриваше пътя на около половин метър височина. Бурята от предишния ден, изглежда, се бе разразила най-силно в областта на Шар Даг и Курбечка планина. Яздехме през известната с плодородието си равнина Мустафа и след около половин час стигнахме до село Гурилер, намиращо се на десния ръкав на Крива река. Тази река също бе преляла от бреговете си и вероятно бе причинила доста щети. Обитателите на селото бяха излезли от къщите си и с всички сили работеха, за да преградят пътя на водата.

За да стигнем до Юскюб, трябваше да се придържаме към досегашната посока до Караджинова. Пътят водеше натам в почти права линия. Където бяха минавали хора, следите, които търсехме, се бяха заличили. Изглежда, отново щяха да станат ясни едва от другата страна на селото.

Като го оставихме зад гърба си, от дирята не се забелязваше абсолютно нищо. Доколкото знаех, нямаше друг път, отклоняващ се оттук накъдето и да било. Да не би пък търсените от нас хора да се намираха все още в селото? Там имаше един малък хан. Бяхме видели къщата, но я отминахме. Не ни оставаше нищо друго,, освен да се върнем и да поразпитаме. Ханът беше толкова близо до водата, че тя стигаше почти до портата. Един мъж правеше пред нея дига. Като го поздравих, той едва ми отговори и ми хвърли нелюбезен поглед.

— Лош гост се е отбил при вас — казах аз и посочих към водата.

— О, има и по-лоши гости — отвърна той язвително.

— Какво по-лошо може да има от водата и огъня?

— Хората!

— Ти ли си ханджията?

— Да. Да не би да искаш да отседнеш при мен? Видях ви да отминавате. Защо се върнахте? Продължавайте спокойно нататък!

Той се подпря на лопатата си и недоверчиво ни изгледа. Човекът имаше честно лице и не изглеждаше да е лош. За сдържаното му поведение сигурно имаше някаква особена причина и аз предполагах каква може да е тя, затова казах:

— Явно, душата ти е настроена срещу мен. С какво съм заслужил нелюбезността, с която ми отвръщаш?

— Незакет адамън синети дир[96], това е вярно. Но има хора, за които тази поговорка е неуместна.

— И мен ли причисляваш към тези хора?

— Да.

— Допускаш голяма грешка. Наклеветили са ме пред теб.

— Не се престаравай! Познавам те — твърдеше ханджията, правейки презрителен жест с ръка. — Ако си достатъчно умен, ще напуснеш селото. Не се намираш в някое отдалечено място, където другите трябва да се страхуват от теб, защото не могат да разчитат на помощ. Погледни онзи мъж там! Виждаш, че хората на падишаха са при мен!

Пред вратата се бе появил един облечен в униформа мъж. По приликата между тях можеше да се отгатне, че са братя. Той също ме гледаше враждебно.

— Какво има? Какво иска този чужденец? — попита той гостилничаря.

— Не знам — отвърна другият, — а и не искам да знам. Вече му казах да продължава пътя си.

— Така и ще направя — заявих аз. — Но искам да се осведомя за нещо и се надявам, че ще отговорите на един мой учтив въпрос.

— Ще го сторим, ако на въпроса ти може да се отговори — каза войникът. — Аз съм хеким аскери в Юскюб и сега съм на гости при брат си. Това искам да ти кажа, преди да зададеш въпроса си.

Вече всичко ми беше ясно. Затова се осведомих:

— Отбивали ли са се тази сутрин при вас петима конници?

Лекарят потвърди.

— Единият от тях беше ранен и ти си го превързал, нали?

— Така е. А да знаеш случайно кой го е ранил?

— Аз самият.

— В такъв случай онова, което ни разказаха тези хора, е вярно.

— И какво беше то?

— Би трябвало да го знаеш по-добре от нас. Ако няма какво друго да питаш, смятай разговора за приключен.

Той се обърна.

[#2 Военен лекар. — Бел. нем. изд.]

— Стой, почакай още малко! — казах аз. — Наистина бих могъл да си представя какви лъжи са ви наговорили, но не знам по какъв начин са го направили. Тъй като си лекар на служба при султана, сигурно можеш да четеш. Погледни този документ!

Извадих фермана си и го подадох на хекимина. Щом съзря печата, той направи дълбок поклон и учудено отвърна:

— Но това е печатът на великия везир! Такъв документ се издава само със специалното разрешение на султана.

— Точно така! Радвам се, че го знаеш.

— И ти си законният притежател на този ферман?

— Да. Убеди се сам, като сравниш описанието със самия мен. Той го направи. Наклони глава встрани и каза на брат си:

— Отнесохме се несправедливо с този ефенди. Не е такъв, за какъвто ни беше представен. Вземи си фермана обратно. Били сме излъгани, защото ни разправяха, че сте зли разбойници.

— Така и предполагах. Но разбойници са хората, които са били при вас. Да си чувал за двамата аладжи?

— Да, това са двама разбойници, които държат под страх цялата област между планините Керуби и Бастрик до Дованица планина. Бяха полагани напразни усилия да бъдат заловени. Защо ме питаш за тези разбойници?

— Защото са били тук. Видя ли добре конете на петимата ездачи?

— Да. Между тях имаше два петнисти, великолепни коне, които… Аллах! Сега се досещам! Двамата разбойници яздят петнисти коне, заради което ги наричат и аладжи.

— Е, и какво следва от това?

— Че са били тук!

— Правилно! Приели сте двамата аладжи при себе си, а останалите трима са също такива негодници.

— Изобщо не съм помислял за това! Те самите са разбойници, а теб изкараха лошия. Представиха ви за даглар чапканларъ и разправяха, че ви срещнали в хана на Килисели. След някакво скарване сте ги издебнали и сте стреляли по тях. Превързах стареца, който беше ранен от два куршума.

Разказах накратко на военния лекар за случая, а после от него научих, че петимата бандити са потеглили към Юскюб.

— Да, но не виждам следите им по пътя — отбелязах аз.

— Те тръгнаха по пътя, водещ към Румелия — гласеше отговорът. — Смятаха, че поради дъжда пътят ще е много кален. А към Румелия могат да яздят само по трева.

[#1 Разбойници. — Бел. нем. изд.]

— Но те ще направят отклонение, което за един ранен е доста непосилно. Казвам ти, че не са искали да заминават за Юскюб. Там могат да се изложат на опасността да бъдат арестувани. Затова са ви излъгали, за да не издадете на нас накъде са потеглили. Трудно ли е да се намери пътят към Румелия?

— Никак. Отбива се надясно веднага след моста. Лесно ще можеш да проследиш дирята на петимата конници, защото почвата е доста мека.

Сбогувах се и се върнах към моите спътници, които ме чакаха.

— Враговете ни нямат намерение да ходят в Юскюб, тръгнали са към Румелия.

— Към Румелия ли? — попита Яник. — Значи са се отклонили от пътя. Ще ги следваш ли, ефенди?

— Да, тук ще трябва да се разделим.

— Но нали се уговорихме, че аз ще ви придружа?

— Сега нещата се промениха, след като се разбра, че целта на ездата ни не е по посока на Вейча. Освен това първо трябва да отведеш Анка при родителите й, а ние не можем да чакаме, докато се върнеш, защото бързаме. Не се тревожете за нас, а се погрижете вие да бъдете щастливи!

Раздялата с благодарната младоженческа двойка беше трогателна.

Като завихме зад моста, ясно видяхме следите на преследваните от нас петима мъже по затревената почва. Нямаше утъпкан път.

— Какво знаеш за Румелия, сихди? — попита Халеф, който отново яздеше до мен.

— Не много. Вероятно това място е край пътя, който минава по продължение на Вардар и води от Кьопрюлю към Юскюб. От другата страна на реката е железопътната линия.

— Ах! Значи бихме могли да се повозим на железницата. Като се върна при Ханех, най-красивата сред всички дъщери, ще бъда горд, ако мога да й кажа, че съм седял във вагон, който е бил теглен с пушек.

— Не с пушек, а с пара.

— Не е ли все едно и също?

— Не, защото пушекът можеш да видиш, а парата е невидима.

— Щом парата не може да бъде видяна, откъде знаеш, че я има?

— Можеш ли да видиш музиката?

— Не, сихди.

— В такъв случай според теб няма и музика. Не е възможно с няколко думи да ти обясня същността и действието на парата. За да ме разбереш, ти трябват някои предварителни познания.

— Да ме обидиш ли искаш, сихди? Не съм ли доказвал вече много пъти, че имам достатъчно предварителни познания?

— Но не и по физика.

— Те какви са?

— Свързани са със силата и законите на природата.

— О, аз познавам всички сили и закони на природата. Ако някой ме обиди, според природния закон той просто трябва да получи плесница. А като му я удрям, силата, с която го правя, е моята собствена природна сила. Или не съм прав?

— Имаш право дори и когато не си прав, скъпи Халеф. Впрочем съжалявам, че няма да можеш да разкажеш на Ханех, цветето сред жените, че си се возил във вагон на железница.

— Защо?

— Първо, не знам дали влакът вече се движи и, второ — трябва да преследваме враговете си. Те няма да се возят, значи и ние няма да имаме това удоволствие.

Пътят вече беше по-поносим и се придвижвахме значително по-бързо. След около половин час видяхме пред себе си село Румелия. Вляво минаваше пътят от Кьопрюлю през Капетанли хан, а вдясно водеше към Юскюб.

Като плъзнах поглед по този път, забелязах един конник, който яздеше в кариер и, изглежда, идваше от Капетанли хан. Щом някой яздеше така напористо в тази дълбока кал, явно бързаше много. Извадих далекогледа си. Погледнах и веднага след това дадох тръбата на хаджията. Той я вдигна, веднага след което отново я отпусна.

— Аллах! — извика той. — Та това е Суеф. Значи все пак бях прав, като казах на мнимия шивач, че ще напусне Килисели веднага след нас.

— Ще яздим в тръс — предупредих аз. — Суеф ще предупреди другите, а това не бива да става. Той знае къде са.

— Но ние не можем да го изпреварим — отвърна Халеф. — Той вече е прекалено близо до селото. Ала от другата страна на Румелия ще можем да го настигнем.

— Само ако над реката има мост. Но ако прехвърлянето става с лодка или сал, той ще спечели преднина. Ще избързам напред.

Рих се понесе напред с най-голяма бързина. Досега Суеф не ни беше видял. Но сега забелязах, че той се стъписа, после замахна с камшика и удари коня си. Беше ме познал и искаше да пристигне преди мен. Наистина, той беше по-близо до селото, но неговият жребец не можеше да се мери с моя арабски кон. Подсвирнах леко и Рих моментално удвои скоростта си. За една минута стигнах до пътя, към който Суеф се приближаваше, и спрях между него и Румелия. Страхът от мен го възпираше да ме подмине. Нямаше откъде да заобиколи, защото вляво от нас бушуваше Вардар с придошлите си жълти талази. Спрях посред пътя и зачаках спътниците ми да дойдат. Суеф също спря, и то на около сто крачки от мен.

— Твоят Рих се справи чудесно, сихди! — засмя се Халеф, като се приближи. — Просто е невъзможно да се повярва, че един кон може да бъде толкова бърз. А какво ще правим сега? Ще говориш ли с онзи човек там?

— Нито дума, защото не съм длъжен.

— Все пак допуснахме голяма грешка.

— Каква, Халеф?

— Че наказахме Суеф с бастонада, защото така може поне да язди. Ако го бяхме наложили с камшика не по ходилата, а по частите, с които падишахът докосва трона си, когато седи на него, нямаше да е в състояние нито да ходи, нито да язди.

— С това нямаше да спечелим нищо, защото Мурад Хабулам щеше да изпрати друг куриер. Така че, напред!

Продължихме пътя си, а Суеф бавно ни следваше. Разбира се, той беше много ядосан от това, че застанахме на пътя му.

Румелия изглеждаше по-голяма от Гурилер. Простираше се от пътя до брега на реката. Вардар беше страшна за гледане. Мътните й вълни се издигаха нагоре. Бяха излезли далеч извън бреговете й и наводняваха близките, обрасли с върби ливади. От другата страна на реката забелязахме железопътната линия. Видяхме по нея бавно да се приближава една теснолинейка. Множество работници с кирки и лопати работеха наоколо, а близо до железопътния насип имаше продълговати дъсчени къщички, които служеха за временен подслон на работниците.

Нямаше мост, а само един сал. Това беше широк, тежък шлеп, вързан с въжета, закрепени за брега, който салджиите направляваха с дебели прътове.

— А сега? — попита Халеф, като спряхме пред първите къщи на Румелия. — Ще се прехвърлим ли веднага от другата страна?

— Не — отвърнах аз, — ще яздим встрани и ще чакаме да видим какво ще направи Суеф. А после ще го следваме. Не знаем къде са неговите съучастници. Така че джуджето неволно ще ни служи за водач.

— Не, сихди. Суеф е достатъчно умен и ще се опита да ни заблуди.

— А ние няма да се оставим да ни измами. Не забравяй, че краката ужасно го болят. Наистина те са в стремената и не е необходимо да се напряга, но все пак ездата го измъчва. Така че Суеф ще се опита по-скоро да стигне до целта си, а ако все пак има намерение да ни подведе, ще трябва прекалено много да се отклони от посоката си. Хайде да се дръпнем встрани!

Отклонихме се малко по-нататък, за да може Суеф да мине покрай нас на необходимото разстояние и да стигне до сала, след което спряхме, и то така, че да съм с лице към него. Дадохме си вид обаче, че не го наблюдаваме. Разбира се, той можеше да си помисли, че се преструваме. Но за наше учудване Суеф не тръгна към сала. Той караше коня си да тръгва и спира и внимателно гледаше към железницата, сякаш работата там особено го интересуваше.

— Предателят не иска да тръгне — засмя се Халеф. — По-умен е от нас.

— Ще видим. Преструва се, че наблюдава работата по железопътната линия, но вече забелязах, че често отмества поглед встрани, ей там, към боядисаната в бяло къща. До вратата й има един кол, вероятно за връзване на коне. Може би тази постройка е хан и той има намерение да се отбие в него. Затова нека си дадем вид, че ще минаваме от другата страна.

Поехме към сала. За да може да се мине по залятата от водата част на брега беше направена пътека от дъски. Но тъй като тя беше предназначена за пешеходци, трябваше да яздим известно разстояние през водата, която достигаше до коремите на конете.

Прехвърлянето на другия бряг не беше безопасна работа, защото старият шлеп изглеждаше полуизгнил. Въжетата, с които беше закрепен, бяха съмнителни, а състоящият се от един старец и три недорасли момчета обслужващ екипаж не вдъхваше голямо доверие. Освен това вълните бяха високи. Реката влачеше какви ли не плаващи предмети, които беше отмъкнала от брега. Бяха се образували множество водовъртежи, в които човек лесно можеше да попадне. Казано накратко, като стъпихме на сала, доста ме достраша. Старият салджия седеше накрая и пушеше. Наблюдаваше ни внимателно, а после махна на тримата си помощници.

Застанал бях така, че да държа Суеф под око. Едва бяхме стъпили на шлепа и той препусна към бялата къща, скочи от седлото, върза коня си и с усилие закуцука към вратата.

— Халеф и Оско, бързо влезте след него! Непременно трябва да разберете с кого ще говори там. Не го изпускайте от погледа си!

Двамата пришпориха конете си обратно към брега и се приближиха до къщата. Не беше минала и половин минута, когато те също влязоха в хана.

Сега аз се обърнах към стареца:

— Колко трябва да платят четирима конници за прехвърляне от другата страна?

— Двайсет пиастъра — отговори той и ми подаде дясната си ръка. Ударих го леко по ръката с камшика и му казах:

— Нищо няма да ти дам.

— Тогава ще останеш тук!

— Не, ще ни прекараш на другия бряг. Искаш ни пет пъти повече. Това трябва да бъде наказано. Ще ни прехвърлиш от другата страна и там за всеки пиастър ще получиш по един удар по ходилата. Погледни този ферман на падишаха! Ще видиш, че не съм човек, който ще се остави да го измамят.

Той хвърли един поглед върху печата, извади лулата от устата си, скръсти ръце върху гърдите си, поклони се и смирено каза:

— Ефенди, всичко, което изпраща Аллах, е добро. Ще ви превозя и ще получа за това двайсет удара. Аллах да благослови падишаха и децата на неговите деца!

Така ставаше там, в „затънтена Турция“! Но аз не бях турчин, извадих двайсетте пиастъра, дадох му ги и се усмихнах:

— Ще ти спестя ударите, защото изпитвам състрадание към старостта ти. Вардар е придошла и минаването от другата страна е трудно и опасно. Можеш да искаш малко повече от обикновено, но не и да прекаляваш толкова.

Старецът се поколеба да вземе парите и мълчаливо ме зяпаше с широко отворена уста.

— Е, да си прибирам ли парите? — засмях се аз. Човекът дойде на себе си. Салджията скочи към мен, грабна парите от ръката ми и извика:

— Как? Какво? Ти плащаш, въпреки че си под закрилата на падишаха и неговия велик везир?

— Не бива ли закриляните да са състрадателни и справедливи?

— О, ага, о, ефенди, о, емир, обикновено не са такива! От твоите очи обаче блести милосърдие, а в думите ти звучи състраданието на едно милостиво сърце. Затова нека Аллах благослови теб самия, твоите деди и прадеди, а също и децата, внуците и последните ти наследници! Да, такава милост рядко ни се оказва, въпреки че ядем оскъден и изкаран с тежък труд хляб.

— Но там отсреща работят много хора. Сигурно ще изкарваш много повече, отколкото ако тях ги нямаше.

— Печеля много по-малко, защото тези хора имат по-нагоре от моя сал голяма лодка и също превозват хора. Това ми нанася големи щети, но наемът ми остава същия.

— А сега при наводнението осмеляват ли се тези хора да преминават през Вардар?

— Днес още не са посмели, защото е много опасно. Ще бъдат необходими двойно повече гребла.

— Но ти вече си превозил доста хора, нали? Имаше ли сред тях и петима конници, двама от които да са яздили петнисти коне?

— Да, ефенди. Единият, изглежда, беше ранен. Дойдоха от онзи хан там, където бяха отседнали за малко.

Той посочи към споменатата, боядисана в бяло къща.

— Колко време мина, откакто ги видя?

— Преди около два часа. По-добре да не ги бях виждал!

— Защо?

— Защото ме измамиха. Като стигнахме на другия бряг и поисках парите си, вместо заплащане получих бой с камшик. А преди това ми поръчаха нещо, което няма да изпълня. Който не ми плаща, няма да му правя и услуги.

— Мога ли да узная за кого се отнасяше поръчението?

— Да. За онзи човек, който преди малко стоеше близо до вас, а после влезе в странноприемницата.

— Значи го познаваш?

— Всички познават шивача.

— Той наистина ли е шивач?

— Така казват, но не знам нито един тукашен жител, на когото да е ушил някаква дреха.

— Хм! И какво гласи твоето поръчение?

— Африт да побърза, защото ще го чакат само до сутринта.

— Къде?

Това той не знаеше, а от петимата конници познаваше само някогашния събирач на данъци в Юскюб, който измъчвал хората до смърт.

— Аллах да му изпрати хиляди мъчения за тялото и десет хиляди болести за душата — добави той.

Салджията искаше да продължи, но вниманието му беше отвлечено от нещо друго. А именно, защото от хана излязоха двама мъже с гребла. Те се приближиха до реката, а после продължиха нагоре по течението.

— О, Аллах! — извика салджията. — Тези непредпазливи хора наистина ли ще посмеят да минат с лодката?

— Къде е тя?

— По-нагоре, където на брега седи една жена. Не можете да я видите, защото е зад върбалака.

Двамата мъже се приближиха към споменатото място, размениха няколко думи с облечената като християнка жена, а после изчезнаха зад храстите.

— Да — каза старецът, — ще рискуват. Ще успеят само ако Аллах ги закриля. Сами няма да могат да се справят, а пътникът трябва да им плати много пари. При мен щеше да му излезе по-евтино.

— Сигурно жената ще плати.

Казах това, защото видях, че и жената изчезна зад храстите, значи се беше качила в лодката. Но старецът каза:

— Тя няма да даде пукната пара, защото е от онези работници, а те пътуват без пари. Тази жена седи там от ранно утро, но досега не се е прехвърляла на другия бряг. Но какво е това? Да не би този шивач…

Докато старецът ни даваше тези обяснения, от хана излезе Суеф и яхна коня. Погледна бегло към нас, а после пое към лодката, където слезе от седлото.

— Аллах, Аллах! Шивачът ще се качва в лодката! — извика салджията. — Трябва доста да внимава да не нагълта прекалено много вода. Знам, че е беден, и щях да му взема само четвърт пиастър, та дори и без пари щях да го взема. Защо не идва при мен?

Не сметнах за необходимо да му обяснявам съображенията на Суеф. Вероятно беше отгатнал намеренията ни и сигурно смяташе, че с лодката ще стигне по-бързо на другия бряг, отколкото ние с тежкия сал. После бързо щеше да яхне коня и препускайки в галоп, да се изгуби от погледа ни. За следите, които щеше да остави, не му идваше наум.

— Междувременно Халеф и Оско също бързо се върнаха.

— Сихди, негодникът ще минава през реката с лодката — съобщи хаджията. — Предложи трийсет пиастъра, ако го откарат на отсрещната страна.

— Научихте ли още нещо?

— Да, но не много. Тъкмо като влизахме, Суеф говореше с ханджията за петимата конници. Наистина даде знак на гостилничаря да мълчи, но той беше още насред изречението си и го довърши, така че ние успяхме да чуем.

— И какво беше то?

— Че петимата ще очакват шивача в Треска конак.

— Къде се намира той?

— Не знам, а и не можахме да го узнаем от ханджията, който явно е свързан с шивача.

— Нищо друго ли не говориха?

— Само за превозването на другия бряг.

— И то така, че вие чухте?

— Да. Суеф ни гледаше почти злорадо. Изглежда, му доставяше удоволствие, че може да ни ядоса. Много ми се искаше да го перна с камшика. Мисли, че ще пристигне преди нас.

— Вие нищо ли не му казахте?

— Нито дума.

— Добре. Виж, той дърпа коня след себе си. Наистина се качва в лодката, а крантата трябва да плува след тях. Едва ли ще се справи.

— О, сихди, вчера наблюдавах коня му по време на ездата. Много по-добър е, отколкото изглежда. Шейтанът е влязъл в него.

— Въпреки всичко, което се случи, ще ми е жал, ако се случи нещо лошо, особено заради жената, която се качи заедно с тях. Хайде да минаваме от другата страна, и то възможно най-бързо. Напред!

Тези думи се отнасяха за салджиите. Старецът току-що си бе изтръскал лулата и изваждаше торбичката тютюн, за да я напълни отново. Въпреки заповедта ми той продължи да върши работата си, без да бърза.

— Чу ли? Оставяй чибука! — заповядах му аз. — Можеш да минеш и без пушене.

— Не, ефенди — обясни той спокойно. — Чибукът е част от работата ми. Не мога да се откажа от това. Така е било през целия ми живот и така ще си остане до последното ми минаване през реката.

— Но аз искам да пристигна на другия бряг преди лодката!

— Не се тревожи излишно, ефенди! Вероятно лодката изобщо няма да може да стигне дотам!

Човекът продължи бавно да тъпче лулата си, а после взе с голи пръсти един въглен от малкия огън, стъкмен за целта върху няколко скупчени камъка. След като дръпна няколко пъти, извика с тон на генерал-фелдмаршал:

— Ставайте! Хващайте се за работа, момчета! Трябва да си заслужим парите, които получихме.

В този момент видяхме как лодката при върбалака се стрелна във водата. Отпред седеше жената, в средата двамата гребци напрягаха всички сили, а отзад клечеше Суеф с юздите в ръка. Главата на коня му стърчеше над водата. Превозното средство нямаше кормило.

Като ни забеляза, Суеф вдигна ръка и направи подигравателен жест. Ако придвижването им продължаваше със скоростта, с която тръгнаха, той наистина щеше да пристигне на другия бряг, преди ние да се доберем до средата на Вардар, защото тримата помагачи на нашия достоен салджия, изглежда, нямаха никакви стави. Освободиха сала от веригите възможно най-бавно, а после взеха прътовете и ровеха с тях из водата, сякаш търсеха на дъното карфица. За съжаление конете ни не бяха свикнали на такова плаване. Затова трябваше да стоим до тях и да ги успокояваме, иначе щях да заповядам на спътниците си веднага да се заемат с гребането.

Халеф откри най-доброто средство за ускоряване хода на сала.

Той извади камшика от пояса си, обърна се към най-близко стоящия помощник и каза:

— Размърдай се по-бързо!

Същевременно го перна леко по гърба с камшика. Едва бе направил това и старецът извика:

— О, Аллах, о, горест, о, съдба! Дръжте здраво, синове мои! Натискайте, бутайте, мъже! Работете, работете, юначаги! Колкото по-бързо стигнем на другата страна, толкова по-голям ще е бакшишът, който ще получим от този прочут шейх и емир.

Този лек намек, вля сила в мускулите на тримата младежи и те загребаха по-здраво. Скоростта стана два пъти по-голяма. Не изпускахме лодката от очи. За да стигнат на точно срещуположното място, гребците трябваше да държат плавателния съд срещу течението. Във водите покрай брега това не беше трудно. Но колкото повече лодката се приближаваше към средата на реката, толкова по-големи усилия полагаха хората. Въпреки това лодката чувствително започна да се плъзга надолу и вместо да се отдалечава от нас, тя се приближаваше. Изглежда, това смути Суеф. По жестовете му виждахме, че насърчаваше двамата мъже още повече да напрягат сили. Нашите хора също вършеха тежка работа. Натискът на реката беше толкова силен, че въжетата издаваха глухи звуци. Ако някое от тях се скъсаше, щяхме да се озовем сред вълните. Старият салджия ровеше из целия си запас от думи, за да подтикне хората си да разгърнат силите си докрай.

Що се отнася до лодката, двамата гребци допуснаха една много голяма грешка. Най-напред трябваше да гребат в спокойните води край брега срещу течението докато стигнат до мястото, откъдето, придържайки се към посоката с много малко усилия, можеха да се оставят течението да ги отнесе само от другата страна. Лодката вече се бе приближила на половината разстояние, така че можехме ясно да виждаме лицата на седящите в нея хора. Салджията следеше малкия плавателен съд с око на познавач.

— Няма да могат да минат от другата страна — твърдеше той.

— Или ще се счупят греблата, или… Аллах, Аллах, те наистина са в средата! По дяволите, тези хора са много силни! Все пак ще успеят, защото… о, беда, о, нещастие, о гибел! С тях е свършено!

Той имаше право. Дясното гребло на единия от мъжете се откъсна от ключа и водата го изби от ръката му. Причинената болка го принуди да изпусне и лявото гребло, така че водата отнесе и двете. Можеше да продължи да гребе само другият, но силите не му достигаха.

На брега кирките и лопатите бяха спрели работа. Всички работници стояха край реката и наблюдаваха ставащото с голямо напрежение. Ето че и ние стигнахме до средата. Налягането на водата наклони сала ни на една страна. Той лесно можеше да се напълни, а тогава щяхме да бъдем загубени. Бяха мигове на изключително голяма опасност.

Тогава силите на мъжа в лодката се изчерпаха. Той прибра греблата и скръсти ръце. Вълните повлякоха лекия плавателен съд и го понесоха направо срещу сала ни. Приближаваше се с бясна скорост. От брега екна изплашен вик:

— Сора, жено, дръж се здраво!

Но вече беше късно! Чу се страшен трясък — лодката се блъсна в сала ни. Разнесе се всеобщ вик на уплаха. Изтръгнал се бе от стоящите на двата бряга хора, от седящите в лодката и от нас, които бяхме върху сала. Извикали бяха толкова много усти, но все пак звучеше като едно-единствено възклицание на ужас.

В такива моменти всички се водят по някакъв тайнствен порив, който им внушава най-правилната реакция, въпреки че способността им да мислят напълно отказва. Те вършат със светкавична бързина това, което трябва, а по-късно не могат да кажат защо са постъпили точно така, а не иначе. Други действат след трезво, напрегнато обмисляне. Не ми казвайте, че в такъв миг на опасност няма време за вземане на решение. Просто е учудващо с какви сили е дарил всеблагият Творец духа на човека.

В съня си например в една минута той може да обедини събития от цял ден, та дори и от много по-дълго време. Веднъж сънувах, че трябва да полагам някакъв изпит. За писмената работа ни бе осигурен цял ден. Свърших пръв, бях освободен и направих неколкочасов излет в планината. Устният изпит обаче продължи през следващите два дни. Вечерта на следващия ден, малко преди края на изпита, се счупи една пейка, на която седяха слушатели… и аз се събудих. Съквартирантът ми беше затръшнал прозореца. На запитването ми какво става, ме осведоми, че преди не повече от три минути съм му казал, да не ми досажда повече с въпроси, защото съм бил уморен и искам да спя. Така че в продължение на три минути в съня си бях преживял трите дни на изпита с всички подробности. Знаех съвсем точно съдържанието на писмената си работа, състояща се от много страници, и успях да си спомня повечето от въпросите, които ми бяха поставяни. Можех дори да назова хората, които бях срещнал по време на сънуваната разходка и за какво си бях говорил с тях. Разбира се, на следващата сутрин бях забравил абсолютно всичко. Щом триминутен сън може да обхване три пълни дни, тоест една минута сън съдържа физическо и духовно действие, за които в будно състояние са необходими повече от хиляда и четиристотин минути, това е способност на ума, която не бих му отрекъл и в будно състояние.

Изпадал съм в положения, когато животът ми и този на други е зависел от една секунда, а щом тя отминеше и опасността бе преодоляна, знаех съвсем точно, че в тази единствена секунда бях прозрял опасността, представил си бях всички средства за отбрана и избрал и използвал най-доброто и сигурното от всички. Това изглежда непонятно, като чудо, но хиляди по-големи или по-малки чудеса стават в ежедневието ни край нас, без да ги съзнаваме. Ние не само сме обградени от чудеса Господни, но и ние самите сме едно такова голямо чудо. Нека безбожниците го оспорят — съжалявам ги!

Подобно беше положението сега, на придошлата Вардар. Седящата в предната част на лодката жена, се бе вкопчила в ръба й и пищеше от ужас. Но сблъсъкът беше толкова силен, че я изхвърли навън. Тя изчезна в мътните вълни, а заедно с нея — и аз.

Как съм слязъл от коня и колко време ми е било необходимо, за да сваля оръжията си и да изпразня съдържанието на джобовете си и да сваля пояса, заедно с всичко в него, не мога да кажа. По-късно Халеф твърдеше, че съм скочил от седлото още преди сблъскването, като съм бил сигурен, че жената нямало да може да се задържи. Напразно се опитвал да ме задържи, но аз нищо не си спомнях. Цялото ми съзнание е било насочено към една-единствена точка. Знам само, че хванах жената с една ръка и я повлякох към дъното, за да можем да се измъкнем изпод лодката и сала, защото двата плавателни съда можеха да бъдат много опасни за нас.

Като изплувах отново, видях, че бяхме отнесени на доста голямо разстояние надолу по реката. Държах жената за ръкава на синята й суава[97]. Беше изпаднала в безсъзнание, обстоятелство, от което само можех да бъда доволен. Бях в другата половина на реката и трябваше да се опитам да се добера до брега, без да изтощавам силите си в борба с вълните. В такава ситуация се налага да се плува по гръб, въпреки неизгодната позиция, че не може да се гледа напред. Но е по-удобно и може да се издържи по-дълго. Преметнах жената напречно над моето тяло, така че главата й да не влиза в допир с водата, и се оставих на вълните да ме влачат.

Понеже носех върху себе си тежестта на пострадалата, моето тяло бе по дълбоко във водата. Колкото и нависоко да държах краката си, с голямо усилие успявах от време на време да покажа устата и носа си от водата, за да мога да си поема въздух. При това се мъчех да се добера до брега, а това никак не беше толкова лесно, колкото на читателя му се струва. Брегът спираше прилива и го връщаше на високи, дълги вълни до средата на реката. Можех да виждам само нагоре и малко встрани, но не и напред, а трябваше да се пазя и от многото предмети, които плуваха в реката или стърчаха от нея.

Хората тичаха по брега в същата посока заедно с мен надолу по течението и с виковете си ме объркваха. Едва ли можеха да бягат със същата скорост, с която аз плувах, защото се носех напред с такава бързина, която заплашваше да ме зашемети. Трябваше да запазя хладнокръвие. Ако неправилно излезех от някой от многото водовъртежи, през които минавах, и изгубех самоувереността си макар и за малко, щях да бъда загубен, а и жената с мен също. Да се плува с всичките дрехи е трудна работа дори и в спокойни води, но при това бушуване на стихиите и с такъв товар върху себе си, както и със сторилите ми се преди удобни, а сега оказали се непосилно бреме ботуши на лекаря от Радова на краката, това наистина беше нещо съвършено различно. Както после се оказа, съвсем не бях прекарал чак толкова дълго във водата, но изминалото време се бе превърнало за мен в цяла вечност.

Най-сетне успях да се откъсна от силно увличащото ме течение в средата на реката и да се измъкна от образуващия се до брега водовъртеж. Вече се намирах в спокойните води на наводнената суша, но за мое учудване не можех да напипам под себе си дъно. Това ме обърка, защото, като се опитах да стъпя, потънах на дълбоко. Тогава чух един глас да ми вика:

— Аллах северсин! Даха узак, даха узак юс! Орада чукурлар. Шурада гел. (За Бога! Продължавай да плуваш! Там има изкопи. Идвай насам!)

При издигането на железопътния насип бяха използвали околната почва, от което се бяха образували дълбоки ями, над които сега аз плувах. Не можех да видя човека, който ми викаше, защото водата заливаше очите ми, но предполагах, че стои на насипа, и се насочих към него. Насипът се издигаше малко над водата, която почти го достигаше на височина.

Като стигнах дотам, десет-двайсет ръце се протегнаха към мен и жената. Свалиха безжизненото тяло от мен. Катерейки се по насипа и с помощта на теглещите ме хора, успях да се изкача горе. Едва сега усетих колко много тежаха дрехите ми. Около мен се чуваше радостно ликуване само два гласа надаваха горестни стонове. Хората, които ги издаваха, смятаха, че жената е умряла. Аз обаче им казах, че е невъзможно да се е удавила, но, разбира се, беше възможно, да я бе убил ударът. Понесоха я към дъсчените къщички на работниците.

Чух приближаващ се тропот от копита. Тримата ми спътници пристигаха в галоп към железопътния насип. Най-отпред препускаше Халеф.

— Сихди, сихди! — извика той отдалеч. — Мъртъв ли си, или още си жив?

— Жив съм — отговорих аз. — Чувствам се много добре.

— Слава на Аллаха!

Той скочи от коня, хвърли се към мен на земята, хвана двете ми ръце и каза:

— Как можеш да скачаш в такава вода? Да пиеш ли искаше?

— Да, беше почти с вкуса на бирата на ханджията в Дабила.

— Предпочитам да не я опитвам. Аллах, Аллах, колко се изплаших, като изчезна в реката! Струва ли си заради една жена да си рискуваш живота?

— Разбира се! Ти не би ли рискувал живота си за Ханех, най-любимата сред дъщерите и жените?

— Да, но тя е Ханех! А тази жена коя беше? Да не би да ти е годеница или сестра? Да не би да си се влюбил в нея, или пък ще стане някога твоя жена?

— Жената е човешка рожба, намираща се в смъртна опасност, а аз няма защо да се страхувам от водата.

— Но днес тази река се е развилняла. Виж само как бушува, че и е отнета жертвата. Доведох Рих, защото не можеш да вървиш. Яхвай го! Трябва да потърсим някое място, където да си изсушиш дрехите.

— Къде са оръжията и останалите ми вещи?

— Всичко е у мен. Пушките са там на седлото.

— А какво стана с останалите пътници от лодката?

— Двамата гребци издърпахме върху сала, но шивачът падна във водата.

— Удави ли се?

— Не. Шейтанът все още не иска и да знае за него. Видях го да плува с крантата си. Ще го потърся.

Той отново се изправи и затърси Суеф с поглед. После посочи по течението на реката.

— Там са и двамата — и той, и конят му. Погледнах в указаната ми посока и далеч надолу от нас съзрях предателя, който се бе хванал за гривата на коня си и животното го теглеше. Двамата бяха близо до брега. Тази стара кранта наистина беше скъпоценна.

Да се спусна ли надолу и да му цапна един по физиономията, като излезе от водата? — попита хаджията.

— Не. Суеф сигурно е преживял достатъчно голям страх. Това му стига.

— Да, но ще ни избяга. Не можеш да го последваш в това състояние.

— Остави го да върви! Ще го настигнем.

Оско и Омар също ми засвидетелстваха голямата си радост от успешното приключение във водата, което изобщо не влизаше в плановете ни за деня. Обградени бяхме от работниците на железопътната линия, които с единодушни възгласи изразяваха задоволството си и ме подканяха да ида в една от колибите, където имало соба[98], на която съм можел бързо да изсуша дрехите си. Разбира се, това ми беше страшно необходимо. Затова яхнах коня и потеглих обратно тъкмо в мига, в който шивачът се добра до брега. Засега ми беше безразлично какво прави.

Не беше необходимо да направлявам коня си, защото го правеха работниците. Бяха хванали юздите, та дори и стремената, а останалите крачеха пред, до и зад мен и ме водеха като при триумф — доста мокър триумф, защото водата се отцеждаше от дрехите ми и капеше в ботушите за подагра. Като се обърнах назад, забелязах, че Суеф галопира през полето. Изглежда, и конят, и ездачът се бяха отървали здрави и читави.

Халеф бе проследил погледа ми. Направи мрачна физиономия и заплашително размаха юмрук след конника, като изръмжа:

— Кем лахананъм йомри узун вар, лякин Аллах вар едер, Аллах йок едер. (Плевелите имат дълъг живот, но Аллах създава и Аллах унищожава.)

Там, където салът бе спрял до брега, стоеше салджията с тримата си помощници. Като ме видя, че се приближавам, повиши глас и извика с тържествен проповеднически тон:

— Хиляди благодарности на светите халифи, десет хиляди пъти хвала на Пророка и сто хиляди пъти слава на всемогъщия Аллах, които те закриляха в миговете на опасност! Като те видях да падаш сред вълните, сърцето ми се сви на камък, а душата ми плачеше с кървави сълзи. Но сега те виждам здрав и читав и съм изпълнен с радост и възхищение, защото ще устоиш на думата си и ще ни дадеш бакшиш, както ни обеща.

Това беше смисълът на дългата реч. Аз отрекох:

— Нищо не съм обещавал.

— Значи водата те е замаяла. Помисли какво говорихме, когато твоят придружител ни предупреди с камшика да караме по-бързо.

— Паметта ми не е пострадала. Спомням си всяка дума. Ти искаше бакшиш, но аз нищо не съм казвал.

— О, ефенди, колко ми е жал за теб! Все пак мислите ти са избледнели! Тъкмо защото нищо не ми отвърна, това означава съгласие с предложението ми. Ако не си искал да ни даваш бакшиш, можеше да го кажеш ясно, но тъй като ти не го направи, трябва да го получим!

— А ако въпреки това не го дам?

— Ще бъдем принудени да накажем душата ти и ще те смятаме за човек, който не държи на думата си.

С това обаче той разсърди не мен, а работниците. Понеже настояваше за бакшиш, който не му бях обещал, и то — употребявайки обидни думи, хората се ядосаха. Мигом го сграбчиха и десет-двайсет юмрука започнаха да удрят по него.

— Стойте! Оставете го! — надвиках аз глъчката, която хората бяха вдигнали. — Ще му дам бакшиша!

— Не е необходимо! — извика ми един от мъжете. — Получава си го от нас. Нали виждаш!

— Спрете, спрете! — крещеше старецът. — Не искам!

Той се отскубна и хукна към сала си, където тримата му юначаги вече се бяха приютили на сигурно място. Това той направи със скорост, коренно противоположна на леността, която преди това бях забелязал у него. Дори беше забравил, че няма да прави нищо, преди да запали лулата си. Беше я изпуснал, но не се върна да я вземе. Един от работниците я вдигна и смеейки се, му я хвърли на сала. Но салджията не посегна най-напред към чибука, а към веригата, за да освободи сала от брега по най-бързия начин. Щом обаче се отдалечиха на известно разстояние от нас навътре в реката, той започна да ругае и ме нарече скъперник и стипца. Халеф се приближи към брега, вдигна пушката си за стрелба и го заплаши:

— Сус, йокса атаръм! (Млъкни, иначе ще те застрелям!)

Но старецът продължи да ругае. Не вярваше, че хаджията ще изпълни заплахата си. Салджията държеше пръта в ръце, без да го използва. Тогава Халеф натисна спусъка. Беше се целил по кола. Куршумът го улучи близо до ръцете на стареца, така че се разхвърчаха трески. Салджията изкрещя, пусна пръта във водата и се просна върху пода на сала си, защото вероятно смяташе, че в това положение не може да го улучи друг куршум.

Работниците избухнаха в силен смях, защото внезапната сръчност на стареца им се стори толкова забавна, колкото и на нас.

Стигнахме до най-голямата от колибите и спряхме пред вратата. Слязох от коня и ме въведоха вътре.

Помещението беше голямо. По стените бяха окачени оскъдните вещи на работниците. Наоколо вместо пейки бяха заковани дъски, които същевременно служеха и за легла, а в най-отдалечения ъгъл имаше голяма кахлена печка с форма, каквато никога досега не бях виждал. Върху нея имаше много котлета с вода, а огнището й даваше добра възможност за сушене на мокри дрехи.

Едва бях влязъл, когато от една друга колиба дойде млад, силен мъж и ми извика:

— Имаше право, ефенди. Сора не е мъртва. Жива е и вече диша. Затова побързах да дойда и ти изкажа благодарността си.

— Роднина ли ти е?

— Сора е моя жена. Аз съм мубашир[99]. Рискувала е да мине през реката, защото й бях заповядал рано сутринта да е тук. Но ти трябва да се преоблечеш. Веднага ще донеса моя зиафет есбабъ[100].

Той излезе и след малко се върна с панталон, риза, елек и чифт чехли, с които отидох да се преоблека зад една малка дървена преграда. Халеф ми помагаше. Като сваляше от мен мокрите дрехи, се завайка:

— Сихди, свършено е с достойнството на сана ти и прелестта на фигурата ти. Това хубаво облекло ти струваше в Стамбул повече от шестстотин пиастъра, а сега водата унищожи бляскавия му вид. Виж, от плуването на единия крачол на панталона ти се е появила огромна цепка, която трябва да бъде затворена, за да не се осквернява прелестта на крайниците ти. Наистина аз винаги нося игла и конец със себе си, но се съмнявам, че тук ще може да се намери ютю[101], за да се възвърне прекрасната форма на дрехите ти.

— Питай! Може сред работниците да има някой шивач. Той се отдалечи с дрехите ми и го чух да вика вън:

— Чуйте вие, деца и внуци на железницата, има ли сред вас шивачи?

— Да! — обади се един глас.

— Аллах да те благослови, приятелю, че по време на младостта си си се сетил да се научиш да съшиваш с конец платовете на тъкача, за да могат мъжете на твоя народ да покриват ръцете и краката си! А можеш ли да кърпиш и дупки?

— Така добре, че да изглеждат по-добре отпреди.

— Тогава си голям майстор на ине устасъ[102]. В такъв случай сигурно имаш и ютия?

— Да, дори две!

— Поверявам ти дрехите на моя приятел и господар. Изсуши ги и ги изглади, а тази дупка трябва да направиш невидима. Ако сториш така, че никой да не може да я види, ще получиш бакшиш, а правоверните от всички страни ще се радват на сръчността ти и ще разпространяват славата ти дотам, където е краят на вселената. Вземи в ръце тези дрехи и нека духът на Пророка те осени!

Досмеша ме, защото си представях сериозното изражение на лицето на дребосъка, с което бе изрекъл тази тирада. Като се върна при мен, ме завари как преглеждам гипсовата превръзка на крака си.

— И на нея й личи, че е била във водата — измърмори малчото. — Размекнала ли се е?

— Не, но въпреки това бих искал да я махна. Наистина, изминали са много малко дни, откакто е сложена, но мисля, че може да се рискува.

Разрязахме превръзката с ножовете си, като аз не почувствах абсолютно никаква болка. Това беше добре. Щом кракът ми бе освободен от гипса, се опитах да вървя. Резултатът надмина очакванията ми. Разходих се няколко пъти напред-назад из помещението, като стъпвах доста смело. Изкълчването се оказа значително по-малко, отколкото си бях мислил.

— Няма ли да обуваш повече тези ботуши за подагра? — попита хаджията, сочейки споменатите предмети, които от водата бяха придобили много жалък вид.

— Не, ще ги оставя тук.

— Сега пак ще можеш да обуеш кожените си ботуши и ще имаш съвсем друг вид. С ботушите за подагра ми приличаше на праотец на някой прадядо, изгубил зъбите си още преди потопа. Да ти донеса ли кожените? Вързал съм ги върху седлото на коня.

Съгласих се и установих, че в тези ботуши кракът ми има достатъчно добра опора. Тъй като през тези дни по-голямата част от времето си прекарвах върху седлото, не бях натоварвал крака си.

Дадените ми на заем дрехи не ми стояха лошо, защото притежателят им имаше моя ръст. Той се зарадва, като ме видя, и ни помоли да отидем в неговата колиба, за да може жена му да ми благодари.

Работниците се бяха събрали и ядяха. Обядът им беше гъста каша от царевично брашно, сварено във вода. Тези хора трябваше да се задоволяват с тази храна ден след ден.

Като влязохме, жената понечи да се впусне в благодарствени словоизлияния, но аз я помолих да мълчи. Мъжът й седеше там и бе толкова щастлив от спасението, че веднага ставаше ясно колко много се обичаха.

— Радвам се, че и ти си християнин — каза ми мъжът.

— Откъде го знаеш?

— Двамата ти спътници ми казаха, докато ти се преобличаше. Чух също, че не си поданик на султана, а си от народа, водил голямата, победоносна война срещу французите.

— Оттук ли си? — попитах аз.

— О, не. Казвам се Сеф[103] и почти всички ние сме от планините, където има много бедни хора. Жителите на равнината нямат желание да работят на железопътната линия. Като разбрахме, че на този строеж може да се намери препитание, много хора от моя край се пренесоха тук. А тъй като съм учил за мимар[104], поех ръководството на строежа и го надзиравам и до днес.

— Значи си учил в по-горно училище?

— Не. Аз съм вторият син на баща си. По-големият ми брат Нико[105] ще получи къщата, затова винаги съм имал желанието сам да си построя моя собствена. Тогава сам се научих да чета и пиша и отидох да се уча при един майстор строител в Юскюб. Баща ми Джордже[106] е чобан[107], на около осем часа оттук.

— Къде?

— Там няма село, нито дори махала. Има само две къщи, намиращи се на брода на река Треска, и понеже съседът ни е взел под аренда един конак, това място се нарича Треска конак.

— О, това е добре. Отлично! — извиках аз.

— Защо?

— Защото търся тъкмо този Треска конак.

— Ще ходиш ли там? При баща ми или при конакчията Джемал?

— Както изглежда, ще ида при Джемал.

— Както изглежда ли? Значи ти самият още не си сигурен? — попита той учудено.

— Не съм. Мъжът, който беше в лодката с жена ти, отива там, а аз трябва да го последвам. Там той ще търси хората, с които трябва да разменя няколко думи.

— Звучи така, сякаш си враждебно настроен към тях, ефенди.

— Отгатна. Днес натам са се отправили петима мъже, които възнамеряват да извършат лошо деяние, а ние искаме да го предотвратим. Минали са през реката със сала.

— Ах! С тях е бил и някой си Манах ал Барша, някогашен събирач на данъци в Юскюб, нали?

— Да.

— Видях ги. Бях на брега, когато те дойдоха. Караха се със салджията, с когото вместо с пари се разплатиха с камшика. Като минаваше край мен, Манах заплаши и мен.

— Защо?

— Понеже ме мрази. Той събираше данъците от християнското население и винаги ми искаше десет-дванайсет пъти повече, а аз не исках да му ги давам. И другите постъпваха така, а накрая всички заедно се оплакахме от него. Беше измамил християните с големи суми.

— Какво наказание получи?

— Никакво, ефенди. Манах ал Барша избяга и казват, че бил взел цялото съдържание на данъчната каса. Сега не може да се покаже повече в Юскюб. Значи този човек търсиш? Той винаги е бил в приятелски отношения с нашия конакчия и вероятно и сега е отседнал при него.

— Можеш ли да ми опишеш пътя към Треска конак?

— Човек трябва добре да познава местността, за да иде по най-прекия път дотам. Описанието може да те обърка. Но ако искаш, мога да ти дам един благонадежден човек, който познава местността така добре, както и аз. За него ще бъде голяма чест да те заведе при баща ми, а понеже ще му разкаже за добрата ти постъпка, бъди сигурен в сърдечното му гостоприемство.

С радост приех това предложение и попитах:

— Далеч ли е къщата на баща ти от конака?

— Няма и две минути път.

— Значи обитателите на конака ще ни видят, като пристигнем?

— Ако не искаш да те забележат, моят шурей Исрад ще ви води така, че да не ви съзрат. Впрочем, като пристигнете, ще е вече тъмна нощ. В момента шуреят ми е зает на строежа. Като се върне, ще му поставя тази задача. Сега обаче ви моля да бъдете мои гости. Обяд е и трябва да се нахраните. Мога да ви предложа нещо, което в страната на мохамеданите рядко бихте могли да получите.

Той отвори един покрит със сено сандък и извади отвътре свински бут и кървавица.

— О, Аллах, Аллах! Наистина ли мислиш, че ще ядем задницата на някоя свиня и опушената й кръв и месо? — извика Халеф. — Пророкът ни е забранил и ще извършим голям грях, ако завинаги се омърсим със свинско!

— Никой не иска от теб това, Халеф! — засмях се аз. — Но що се отнася до мен, с удоволствие ще си похапна.

— Но вътре има дуди вахидлер!

— Ние не се страхуваме от тях.

— Всъщност аз изобщо не бива да гледам, защото само видът на свинското месо ни вдъхва ужас. Но тъй като Оско и Омар не са тук, няма защо да се страхувам от упреците на Омар, ако от привързаност към теб, сихди, остана да седя тук. Като слагаш в устата си месо, ще си затварям очите или поне ще извръщам поглед настрана.

Сеф сложи пред нас свинския бут, кървавицата, хляб, пипер и сол. Той извади ножа от пояса си, а аз последвах славния му пример. След като си отряза доста голямо парче от бута, аз направих същото и угощението започна. Никога не ми се е услаждала толкова шунка, както тогава в Румелия.

Халеф седеше встрани от мен. Не можех да видя дали ме наблюдава, но добре познавах дребосъка и знаех, че му бяха потекли лигите. Той виждаше, че ми се услажда и че си режа второ парче от бута.

— Наистина ли е толкова вкусно? — осведоми се той след известно време.

— Няма нищо по-хубаво.

— Аллах! Защо тогава Пророкът е забранил шунката?

— Защото никога не е опитвал пушена задница от свиня. Иначе щеше да препоръча това ядене на правоверните.

— Сихди, може би го е забранил заради тениите?

— Но вътре няма такива, уверявам те.

— Значи мислиш, че бих могъл да рискувам?

[#1 Тении. — Бел. нем. изд.]

— Без колебание!

Чух как на Халеф устата му се напълни със слюнка. Ситуацията забавляваше и Сеф, но той не го показа, а продължи бавно да си дъвче, като полагаше усилие при всяка хапка да прави такива физиономии, че да се вижда какво удоволствие изпитва. Халеф стана и излезе пред вратата. Знаех, че иска да види къде са Оско и Омар. Като се върна, върху лицето му имаше доволно изражение. Изглежда, не бе видял другите двама. Те бяха на насипа, за да гледат локомотива, който тъкмо теглеше един влак. Нямаха време да се занимават с нас.

Дребният хаджия седна отново и каза:

— Сихди, не мислиш ли, че Пророкът понякога допуска макар и малки грешки?

— Не знам. Но Архангел Гавраил му е предсказал целия коран.

— А не би ли могъл и ангелът да сгреши?

— Сигурно не, скъпи Халеф!

— А може би Пророкът не е разбрал правилно ангела? Като размисля, ми се струва, че Аллах всъщност не би създавал свинете, ако не биваше да ги ядем.

— И аз съм на това мнение.

Той дълбоко въздъхна. Второто ми парче шунка беше свършило и по примера на моя домакин, посегнах към кървавицата. Халеф сигурно бе разбрал, че ние ще привършим с яденето, преди той да успее да се пребори със съмненията си.

— Кажи ми честно, сихди, наистина ли е толкова вкусно, колкото може да се заключи, като гледа човек лицата ви?

— Много повече, отколкото може да се изпише върху лицето ми.

— Тогава нека поне да го помириша.

Беше много забавно. Отрязах парче шунка, набодох го на върха на ножа си и го подадох на Халеф, без да гледам към него. Надзирателят също съобразително отмести поглед встрани.

— Ах! Ох! Това е почти райско благоухание! — извика дребосъкът. — Толкова силно, ароматно и примамливо! Жалко, че Пророкът го е забранил! Вземи си ножа, сихди!

Халеф ми го подаде — парчето месо бе изчезнало.

— А къде е парчето шунка? — попитах аз учудено.

— На ножа!

— Няма го.

— Значи е паднало — обясни дребосъкът.

— Много жалко… но, Халеф, струва ми се, че дъвчеш!

Той направи лукава физиономия и отвърна:

— Налага ми се да дъвча, защото парчето падна направо в устата ми. Или смяташ, че трябва да го глътна цяло?

— Не. Вкусно ли е?

— Толкова много, че искам да помоля за нещо.

— Говори!

— Позволяваш ли да залостя вратата?

— Да не би да мислиш, че можем да бъдем нападнати?

— Не. Оско също е християнин и ще ме разбере. Но Омар не е изучавал законите на Пророка така добре като мен. Може да изпадне в изкушение, ако влязат в този момент. Бих искал да предотвратя това. Не бива Омар да обременява душата си с упрека, че се е омърсил с миризмата на натъпканото в черва, а после опушено месо.

Той стана, залости вратата и отново седна при нас. Извади ножа си и си отряза голямо парче шунка, което бързо изчезна изпод редките му мустаци, състоящи се от шест косъма вдясно и седем вляво. При това със задоволство поглади корема си с две ръце и каза:

— Виждаш ли, сихди, какво голямо доверие имам в теб.

— Първо видях само глада ти.

— Това е последица от доверието ми. Каквото яде моят сихди, не може да ми попречи да ида на седмото небе, а аз се надявам на мълчанието ти и че няма да кажеш на никого нищо, защото твоите възгледи имат пред мен тежестта на законите на светите халифи.

— Нямам причина да разтръбявам, че обичаш да ядеш хубави неща.

— Добре, тогава ще си взема още едно парче от този суджук, щом като шунката беше толкова хубава. Сеф ще ми позволи, защото това, което гостоприемството дарява, Аллах го връща стократно.

Надзирателят му махна окуражително и Халеф положи големи усилия, за да ни докаже, че не се отклонява от заповедите на Пророка. Като свърши, избърса ножа в панталона си, пъхна го в пояса и заяви:

— Има създания, които много страдат от неблагодарността на хората. Вероятно свинята не е направила нищо лошо, за да си спечели презрението, с което се отнасят към нея правоверните. Ако бях на мястото на Пророка, щях повече да внимавам, когато ми диктуват корана. Тогава на животните, чийто приятен вкус радва сърцето на хората, щеше да се оказва по-голяма чест. Но тъй като сме на земята, отново ще отворя вратата, без да се страхувам, че моят приятел Омар може да навлече страдания на душата си.

Той стана и дръпна резето точно в момента, когато един младеж искаше да влезе.

— Исрад — извика надзирателят, — днес повече няма да работиш. Давам ти отпуск. Кара Бен Немзи иска да иде до Треска конак и ти трябва да го заведеш дотам по най-прекия път.

Младият мъж използва възможността сърдечно да ми благодари за спасението на сестра си и се радваше, че може да ми направи услуга.

— А имаш ли кон? — попитах го аз. — Не можеш да вървиш в темпото на нашата бърза езда.

— Ще взема един на заем от селото — каза той. — Кога искаш да тръгнеш, ефенди?

— Възможно най-скоро.

— Ще трябва да поизчакаш още малко, защото дрехите ти все още не са изсъхнали. Междувременно аз ще се погрижа да намеря кон.

Исрад отново излезе.

— Той ще ти бъде добър водач — каза Сеф, — може да ти даде сведения за всичко.

— Това е добре, защото искам да го питам за някои неща.

— Можеш да питаш и мен.

— Преди всичко бих искал да знам къде се намира мястото, което се нарича Каранирван хан.

— Каранирван хан ли? Хм! Защо ти е?

— Защото петимата мъже, които преследваме, искат да отидат там.

— За съжаление не знам място с такова име. Има Каранорман хан. Намира се горе в Шар Даг при Вейча.

— Знам, но не търся него. Каранирван хан трябва да е някаква самотна къща, чийто притежател е персиец.

— Тук рядко се срещат перси.

— Не познаваш ли някой?

— Всъщност само един-единствен.

— Как се казва?

— Не знам истинското му име. Той има голяма черна брада и затова винаги го наричат Кара Аджем, Черният персиец.

— Ах, може би тъкмо той е човекът, когото търся. Трябва да има гъста, черна брада, защото се казва тъкмо Кара Нирван. Откъде е този, за когото ти говориш?

— Не знам точно. Но би трябвало да е някъде горе около Ялича или Лума. Спомням си, че веднъж разказваше за някаква мечка, която го срещнала в планината Шалеш. Тази планина се намира до споменатите селища.

— А в Шар Даг има ли мечки?

— Малко. Както баща ми разказва, преди е имало повече. Но сега може веднъж в годината да ти се случи да видиш такова животно само отдалеч.

— А да знаеш случайно какъв е този персиец?

— Търговец на коне е, и то доста голям. Сигурно е богат. Неведнъж съм го виждал с повече от десет ратаи и цяло стадо коне да отсяда при съседа ни, конакчията Джемал.

— Това е много важно за мен, защото мога да си направя различни изводи. Този търговец на коне е персиец и се нарича Кара Аджем. Отсяда при конакчията, при когото ще отиде и Манах ал Барша с останалите. Много е вероятно този Кара Аджем да е човекът, когото търсим.

— Ще се радвам, ако съм ви насочил по вярна следа.

— Шуреят ти дали ще знае повече?

— За тези неща едва ли. И Исрад като мен дълго време не е бил по родните места. Но като идеш при баща ми, питай него и брат ми Нико. Те двамата може би ще ти дадат повече сведения.

— Баща ти приятел ли е със съседа си Джемал?

— Не са нито приятели, нито врагове. Просто са съседи, които са принудени да се понасят един друг. Конакчията е малко притворен и потаен.

— Знаеш ли да си има работа със съмнителни хора?

— В такъв отдалечен конак отсядат всякакви люде. Нищо не може да се каже. Най-много бих могъл да спомена, че поддържа връзки със стария Шарка, а това не е добър знак.

— Кой е този Шарка?

— Въглищар, който живее в планината с няколко свои помощници. Живеел в дълбока, мрачна пещера и се говори, че в близост били погребани хора, които не са загинали от естествена смърт. Самотната пътека, която води през планината, минава през неговата местност и странното е, че никой от тръгналите през нея пътници не успява да я премине. А това винаги са хора, които са носили в себе си пари или други скъпоценности.

— Но тогава това е истинско свърталище на убийци! Никой ли не е попаднал по следите на злодеянията на този Шарка?

— Не, никой не се осмелява да иде там. Помощниците му били сурови и силни като мечки хора, на които никой не иска да излезе насреща. Веднъж било изпратено едно отделение от трийсет войници, за да хванат аладжите, които били при него. Войниците се върнали, без да изпълнят задачата си, след като здравата си изпатили.

— От кого?

— Не знаели. Били нападани само през нощта от хора, които не могли да видят добре.

— Значи аладжите са били и при въглищаря! Познаваш ли ги?

— Не — отвърна Сеф.

— Все пак днес си ги видял, двамата силни мъже на петнистите коне, които са яздили с Манах ал Барша. Името на тези прочути с лошата си слава братя идва от цвета на конете им.

— Наистина! Кой би помислил! Значи съм видял аладжите! Сега не се учудвам, че тези хора платиха на салджията с камшика. Отправили са се към Треска конак, но няма да останат там. Сигурно отново ще потърсят въглищаря.

— Много е вероятно.

— Тогава, за Бога, моля те, не язди след тях! Въглищарят и помагачите му били полудиви хора, които могат с голи ръце да удушат и най-силния вълк.

— Познавам хора, които също могат да правят това, въпреки че не са нито полу, нито изцяло диви.

— Все пак е по-добре човек да избягва такива хора!

— Не мога. Вече казах, че става дума за предотвратяване на злодеяние. Освен това трябва да бъде отмъстено и за едно жестоко престъпление. Отнася се за хора, които са приятели на моите приятели.

— Не можеш ли на другиго да възложиш това?

— Не, ще се страхуват.

— Тогава нека полицията се заеме с него!

— Тя ще се страхува не по-малко. Не, трябва да последвам тези петима ездачи дори и да се наложи да се сблъскам с всички въглищари на света.

— Страх ме е за теб. Шарка е истински дявол. Кожата му била космата като на маймуна, а зъбите му били като на пантера.

— Това сигурно е преувеличено.

— Не е. Узнах го от хора, които са го виждали. Наистина не можеш да се мериш с него.

— Хитростта и умът побеждават всяка физическа сила — отвърнах аз. — Впрочем ние сме толкова добре въоръжени, че няма защо да се страхуваме от когото и да било.

— Освен това — добави Халеф гордо, като сочеше към себе си — моят ефенди не е сам. Той има до себе си мен, неговия благонадежден приятел и закрилник. Нека само вражеските тълпи се осмелят да се приближат до нас! Ще ги излапаме така, както глиганът изяжда скакалците.

Това прозвуча много смешно. Височината на тялото му изобщо не подхождаше на голямото самочувствие, с което изрече тези думи. Останах сериозен, защото познавах дребосъка, но надзирателят не можа да сдържи усмивката си.

— Ти се смееш? — попита го хаджията. — Не търпя обиди! Дори и от човека, чиято шунка и салам съм ял. Ако ме опознаеш по-добре, ще се разтрепериш от гнева ми и ще потръпнеш от яростта ми!

— Почти се разтреперих — каза Сеф и застана сериозно.

— О, това съвсем не е всичко! Ще се разтрепериш така, че ще се чува как душата ти се блъска вътре в тялото ти. Не знаеш с какви хора и животни сме се борили. Убихме лъв, царят на пустинята, и се бихме с врагове, при вида на които ти ще се скриеш в сандъка с пушения бут на свинята. Извършили сме дела, които ще ни направят безсмъртни. За нас ще пише в книгите на героите и в писанията за непобедимите. Не позволяваме да ни се присмиват, запомни го! Знаеш ли как се казвам?

— Не, но чух, че ефендито те нарича Халеф.

— Халеф! — каза дребосъкът презрително. — Какво е това Халеф? Абсолютно нищо. Халеф се казват много хора. Но хаджии ли са те? Имат ли бащи, дядовци, прадядовци и дядовци на прадедите си, всичките от които са били хаджии? Аз ти казвам, че съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Моите прадеди се числят към героите, които са живели преди толкова много време, че вече никой не ги помни, аз самият също. Ти би ли могъл да ми кажеш нещо за твоите предци?

— Да.

— Какво?

— И аз нищо не знам за тях.

Надзирателят каза това с подигравателна сериозност. Халеф мълчаливо го погледна, после махна презрително с ръка, обърна се и излезе с думите:

— Тогава мълчи! Който нищо не знае за дедите си, изобщо не може да се сравнява с мен!

— Но нали — засмя се след него Сеф — току-що сам призна, че и ти нищо не знаеш за своите!

— Но те са моите, а не твоите. Не ми трябва да знам за тях нищо, защото са толкова прославени, че не е необходимо да се знае за тях каквото и да било! — извика хаджията разгневен.

— Спътникът ти е странно човече — смееше се надзирателят.

— Той е достоен мъж, верен, сръчен и безстрашен — отговорих аз. — И наистина не се страхува от въглищаря. Това той, разбира се, ти каза по свой начин. Живее в пустинята, а хората, живеещи там, обичат да се изразяват така. Сега се налага да ида при шивача. Може би е готов с дрехите ми.

— А аз трябва да дам указания на хората за работа. Ще ме извиниш, ефенди.

Излязохме от колибата. Като се канех да вляза в другата, чух гласове на каращи се хора зад вратата. Тя се отвори с такъв замах, че едва не ме удари по лицето. Отвътре излязоха двама мъже, които се блъснаха в мен, а именно Халеф, с панталона ми в ръка и шивачът. Хаджията го теглеше след себе си, така че беше с гръб към мен и не виждаше в кого се сблъсква. Извръщайки се наполовина към мен, дребосъкът извика:

— Глупак, нямаш ли очи?

— Разбира се, че имам очи, Халеф — отговорих аз. Той се обърна и като ме видя, каза:

— Ах, сихди, тъкмо идвах при теб! Той кипеше от гняв, дръпна към мен бедния шивач, протегна панталоните към мен и ме попита:

— Сихди, колко плати за тези панталони?

— Сто и трийсет пиастъра.

— Глупаво си постъпил, толкова глупаво, че ми дожалява за теб!

— Защо?

— Защото си дал сто и трийсет пиастъра за нещо, което трябваше да е панталон, но не е!

— А какво е?

— Най-обикновен чувал, в който можеш да слагаш всичко, каквото пожелаеш: грах, царевица, боб, а според мен и гущери и жаби. Не вярваш ли?

Халеф ме гледаше така ядосано, че за малко не ме изплаши. Отговорих му спокойно:

— Как ти дойде наум да наричаш панталоните ми чувал?

— Как ми дойде наум ли? Погледни!

Той бръкна в крачола, който беше скъсан, но ръката му не се показа от другия край. Славният шивач се беше престарал и докато бе кърпил дупката, бе зашил целия крачол.

— Виждаш ли? Виждаш ли изненадата и мъката? — изкрещя ми Халеф. — Имаш на разположение панталон, в който можеш да влезеш, но от него се е получил само един скапан, жалък чувал. Сега ще можеш да обикаляш по света с един обут и един гол крак. Какво ще кажат хората, като те видят, теб, прочутия ефенди? А къде можеш да намериш друг панталон, отвъд, в онова мизерно село, или тук, в колибите?

— Трябва ли ми друг?

— Разбира се! Този не можеш да го обуеш!

— Естествено, че мога да го обуя. Само този нещастен шивач трябва отново да разпори шева и да закърпи само дупката.

— Да… раз… пори… шева! — учуди се Халеф, като ме гледаше втренчено. После избухна в силен смях и добави: — Имаш право, сихди. Не помислих за това в яда си… да разпори шева, точно така!

Изплашеното и смутено лице на шивача се разведри, но не му се размина само с това, както си мислеше, защото хаджията се нахвърли срещу него:

— Разбра ли най-сетне каква огромна глупост си извършил? Първо заши крачола, а после не знаеш как да го оправиш!

— О, знаех, но ти не ми даде възможност да ти кажа! — защитаваше се бедният шивач.

— О, Аллах, Аллах, какви хора има! Най-спокойно те попитах как може да се оправи тази грешка и чаках отговора ти с търпението на марабут. Но ти стоеше така, сякаш си глътнал камила, гърбицата на която е заседнала в гърлото ти, и тогава аз те сграбчих за твоята собствена гърбица, за да те заведа при сихдито!

— Да — отвърна шивачът смутено.

— И колко време ще ти трябва?

— Два-три часа.

— О, Аллах! Значи заради кърпенето ти ще трябва да чакаме до вечерта? Не може, не сме съгласни.

— Няма да трае толкова дълго — успокоих го аз, — защото аз ще му помогна.

— Как ще се съчетае това с достойнството на твоята професия и силата на твоята личност?

— Много добре. Ще седна тук с този добър човек, който е лош шивач, и докато той изглади, и вероятно изгори другите ми дрехи, аз ще се заема с панталоните си. Кажи ми, майсторе на иглата, ти наистина ли си шивач?

Човекът се почеса зад ухото, мънка, мънка и накрая отговори:

— Всъщност не, ефенди.

— Така ли? А какъв си?

— Дюлгер.

— И как ти хрумна храбрата мисъл да се представиш за шивач?

— Защото имам две ютии.

— От кого?

— От дядо ми, който наистина беше шивач. Това е единственото, което съм наследил от него. Купих си само игла и конец и когато имам възможност, оправям дрехите на хората, защото сега нямам работа като дърводелец. Затова дойдох и да работя тук на строежа на железопътната линия.

1 Дърводелец. — Бел. нем. изд.

— Значи си човек с много способности. Оправяш и дрехи! По същия начин, по който оправи и моя панталон ли?

— Не, ефенди! Това беше недоглеждане.

— Значи наистина имаш две ютии? Можеш ли да гладиш?

— О, прекрасно!

— Е, хайде тогава да се хващаме за работа. Но какво е това? Извадих конеца от шева и му го показах. Той обаче не разбра какво имам предвид и въпросително ме погледна.

— Какъв е платът?

— Тъмносин, ефенди.

— А какъв цвят има конецът, който си взел?

— Бял.

— Но това изглежда ужасно. Нямаш ли тъмен конец, например черен?

— Имам достатъчно!

— Защо тогава си взел този?

— Белият е два пъти по-дебел от черния, затова си помислих, че белият ще държи по-добре, за да не се отвори пак дупката, ако пак ти се наложи някога да плуваш с дрехите.

— Както виждам, ти си много предвидлив човек. Но аз ще си позволя да взема черен конец. Ела да влезем.

— Да помогна ли, сихди? — попита Халеф.

— Да, можеш да държиш панталона, докато шия. Колибата беше празна, защото хората бяха отишли на строежа. Двамата с Халеф седнахме на една пейка с панталона. Получихме игла и конец, а вместо ножица използвахме ножовете си, така че можехме да се заловим за работа. Като ученик бях зашивал понякога някое копче или малка дупка. Знаех, общо взето, бод зад игла и разни други, затова се заех с великото дело с голяма самоувереност. Междувременно дърводелецът шивач се суетеше около печката и хвърляше в нея цепеници, сякаш щеше да пече бик. Кахлените плочи изпускаха топлина, която ми напомняше за хубавите дни в Сахара. Дрехите ми бяха изсъхнали и само трябваше да бъдат изгладени.

Майсторът взе най-напред елека, сложи го върху една дъска и смъкна ютията от печката с машата. Беше нажежена до червено. Дървената дръжка беше изгоряла. Мъжът погледна от ютията към мен и от мен към ютията, като непрекъснато се почесваше по тила.

— Какво искаш? — попитах го аз.

— Може ли един въпрос, ефенди. Какво да правя сега?

— Глади.

— Как?

— Както винаги. Нали можеш да го правиш отлично?

— Хм! Това е много заплетена история.

— Защо?

— Ако започна да гладя, ще изгоря елека, защото ютията е нажежена. Изчакам ли я да изстине, няма да го изгоря, но и няма да го изгладя. Можеш ли да ми дадеш съвет? Чух, че си пътувал по целия свят. Може би някъде си гледал при някой шивач как се прави.

— Слушай, имам много големи подозрения към дядо ти.

— Недей така, ефенди! Дядо ми — Аллах да го наглежда в рая — беше добър мюсюлманин и предан поданик на султана.

— Може и така да е, но не е бил шивач.

Сега майсторът вдигна и другата си ръка, за да може да се чеше и с двете ръце. Беше олицетворение на най-смешно отчаяние, но не отговори.

— Е? Прав ли съм?

— Ефенди — каза той, — откъде знаеш?

— Отгатни. Кажи ми, така ли беше наистина?

— Е, щом наистина искаш да знаеш, всъщност той беше одунджу[108] и шиеше между другото за останалите дървари. Но ютиите, мисля, също е наследил от дядо си.

— И той сигурно не е бил истински шивач? — изсмях се аз високо. — Женен ли си?

— Не, но скоро ще бъда.

— Побързай, за да могат внуците ти да наследят тези прочути ютии. Трябва да останеш верен на примера на баща си и се надявам, че ютиите никога няма да попаднат в друго семейство.

— Не, ефенди, няма да допусна това — увери ме той сериозно.

— Семейството ми никога няма да се раздели с този скъп мирас[109]. Но сега те моля да ми заповядаш какво да правя.

— Заповядвам ти да не докосваш повече тази наследствена вещ. Щом трябва сам да си зашия панталона, мога след това и сам да си изгладя дрехите.

Той въздъхна дълбоко и с две големи крачки се озова вън.

Халеф много искаше да го догони с камшика, за да го накаже за това, че се е представял за уруба терзиси[110], без да има никакво понятие от това. Опитах се да го успокоя със съвета да не се поддава винаги на заслепение от титлите и сановете на другите.

Честно ще си призная, че гладенето и на мен не ми се удаваше много, още повече че доколкото си спомням, в моето семейство никога не е била наследявана ютия. След като най-после привърших с шедьовъра си, не ми оставаше нищо друго, освен изключително много да се гордея с постижението си, за което Халеф ме насърчаваше с всички сили. Той твърдеше, че никога досега не бил виждал толкова добри и устойчиви шевове като моите, а най-много се радваше на това, че изгладените ми дрехи бяха придобили особен блясък, сякаш бяха мазани с масло. Разбира се, по-късно майсторите на тоя занаят ми бяха дали уверението, че не бива да обръщам внимание на това обстоятелство.

Надзирателят Сеф дойде с шурея си Исрад, който съобщи, че е готов за тръгване. Шивачът, изглежда, беше разчитал на това, че няма защо повече да се страхува, че изкуството му пак може да бъде използвано. Той подаде глава през вратата, а като ме видя в моите собствени дрехи, се усмихна и влезе.

— Ефенди — каза той, — както виждам, вече си готов. Но тъй като използва двете ми ютии, се надявам да ме ощастливиш с хубав бакшиш!

— Ще го получиш! — ухили се Халеф.

Той изчезна в преграденото помещение и се върна с ботушите за подагра. От влагата те по-скоро приличаха на торби, отколкото на ботуши. Халеф ги подаде на просителя и добродушно му каза:

— Оказваме ти честта с тези фил аяги кабларъ[111] като знак за вечно признание на твоята сръчност. Прибави ги към ютиите си и ги остави в наследство на твоите внуци и правнуци, за да имат наследниците ти траен спомен за това, че техният предшественик е владеел голямото изкуство да съшива крачоли. Аллах е създал маймуните и магаретата. Но за крал на тези създания в Румелия е изпратил теб.

Шивачът взе ботушите и ококорено ги погледна. Не беше очаквал такъв бакшиш, най-малкото пък, посветен с подобна реч.

— Е, какво гледаш в тях? Да не би да мислиш, че разумът ти е вътре? — попита Халеф. — Изчезвай с тях оттук и възхвалявай великодушието ни, което тъй милостиво ти прави този дар!

Подкрепих тази подкана, като пуснах в ботушите няколко пиастъра. С това освободих душата на човека от магията. Говорът му отново се възвърна, той благодари за подаръка и побърза да се отдалечи с него.

Настъпи моментът за раздяла. Сбогувахме се възможно най-бързо и потеглихме, като през повечето време яздехме без път през ливадите на запад.