Така прекарваше малката Мая дните и неделите на своята младост всред насекомите. При обиколките си, при всички радости и опасности из хубавия, летен свят, тя почти не срещаше другарите си от детинство и често я обхващаше голяма, мъчителна болка по напуснатото царство на нейния народ. Тя познаваше и часове, в които чезнеше от желание да работи, да направи нещо полезно, да попадне между близки. Но малката Мая, дълбоко в душата си, беше неспокойна и едва ли би се почувствала вече добре всред пчелите. Както между животните, така и между хората, преди всичко се вижда, че отделният характер не винаги прилича на другите и че трябва много да се внимава и да се преценява, преди да се осъди едно същество. Защото е невъзможно зад едно такова качество на характера да се крие само леност или своенравие — то прикрива понякога голям копнеж по великото или доброто, което не всеки ден предлага, и тогава младите немирници стават развити и учени мъже или улегнали и добри жени. Добро, чувствително сърце имаше и малката Мая. И нейното влечение към широкия хубав свят, в който тя се роди за живот, идеше от добро желание и от голяма радост пред великолепието на света. Но тежко е да бъдеш сам всред щастието на хубави изживявания и Мая колкото по-често изпитваше това, толкова по-силно чезнеше от желание за приятелство и любов. Тя не беше вече млада, но хубава, зряла пчела, надарена със светли и здрави криле, с остро и опасно жило, с опитно чувство към опасностите и радостите на нейния живот. Тя беше научила много работи и беше събрала познания, които искаше вече да използва за нещо. Може би щеше да бъде добре, ала един Ден би се върнала в кошера, за да се хвърли пред краката на царицата и да измоли прошка от нея. Но едно горещо желание я възпираше да направи това: тя искаше да се запознае с човека. Мая бе чула толкова противоречиви работи, че вместо да научи нещо за него, се обърка съвсем. Все пак тя предчувствуваше, че в целия свят няма нищо по-могъщо, по-умно и по-възвишено от човека.
В своите лутаници, наистина, тя бе виждала някъде от високо и далече хора — черни, бели, червени, дори и такива, облечени в пъстра премяна — малки и големи. Но никога отблизу. Веднъж тя забеляза нещо червено да блести на извора, помисли, че е цветна леха и отлетя нататък. Видя един човек със златни коси и розово лице. Облечен в червена дреха, той спеше всред цветята до извора и изглеждаше, въпреки своята страшна големина така добър и мил, че заплака от очарование. Забрави всичко наоколо. Искаше да гледа само човека. В тоя миг всичко лошо, което бе чула за него, й се видя невероятно. Лоша лъжа. Не можеше да бъде друго освен лъжа това, що бе чула за милото същество, което спеше под сянката на шепнещата бреза.
По-късно при нея дойде комар и я поздрави.
— Божичко, — извика Мая, пламнала от възбуда и радост — вижте там човека! Колко е хубав и добър! Не се ли радвате?
Изненадан, комарът погледна Мая, после бавно се обърна към предмета на нейното учудване.
— Да, — каза той, — добър е, разбира се, аз току-що го убодох. Погледнете как коремчето ми червенее от неговата кръв.
Мая притисна с ръка сърцето си — така се ужаси от дързостта на комара.
— Ще умре ли? — извика тя. — Де го ранихте? Отде взехте тая смелост и как можеше да Ви дойде на ум такава недостойна мисъл? Вий сте същинско грабливо животно!
Комарът се засмя и отговори самодоволно с ясното си високо гласче:
— Но той е много малък човек. На тая големина той се нарича момиченце, ако краката му са покрити до половината с цветна броня. Разбира се, аз мога да пробода и през нея, но няма да стигна чак до кожата. Вий изглеждате да сте голям невежа. Вярвате ли, че хората са добри? Аз още не съм намерил някой да ме е удостоил доброволно и с най-малката капчица кръв.
— Аз зная много малко за човека, — каза Мая с половин глас.
— Но от всички насекоми вие най-често виждате човека и най-много му слугувате. То се знае вече.
— Аз напуснах нашето царство, — призна Мая. — Не ми се харесваше там. Поисках да видя света.
— Да, то си личи, — каза комарът и пристъпи по-близо.
— Как Ви хрумна да заскитате? Но трябва да Ви кажа, че ми харесва, дето сте тъй независима. От своя страна аз никога не бих се решил да служа на хората.
— И те служат на нас, — каза Мая, която не търпеше да бъде унижаван народът й.
— Възможно е, — отговори комарът. — От кой народ сте Вие?
— От народа на пчелите в градината на замъка. Нашата царица е Елена осма.
— Така, така, — каза комарът и се поклони — завиден род. Моите почитания! Наскоро вие имахте революция, нали? Чух мълвата, която се разнесе. Вярно ли е?
— Да! — каза Мая гордо.
Тя се почувства доволна и радостна. Нейният род беше тъй много известен. Дълбоко в сърцето й се събуди отново мъката по нейния народ и тя искаше да направи нещо голямо и добро за своята царица и за доброто на държавата й. Затова забрави да попита още нещо за човека. Може би тя не иска да запита, защото не очакваше да чуе добра дума от комара. Тя го смяташе за нахален и дързък, а такива същества рядко говорят добро за другите.
Междувременно комарът беше отлетял.
— Ще изсмуча още малко кръв, — извика той — а по-късно ще хвърча с другарите в залеза, за да имаме утре хубаво време.
Мая се обърна. Тя не можеше да гледа как комарът наранява детето, което спеше. От друга страна, учудваше се, че то не умира още от това. Касандра й беше казала: „Ужилиш ли някого — знай, че ще умреш“.
Мая си спомни тоя случай, но желанието й да научи колкото се може повече за човека, съвсем не беше удовлетворено. Тя реши да бъде по-смела и, без да се бои от пречките, да стигне до целта си.
Писано било това желание на Мая да се изпълни по много чуден начин и много по-хубаво, отколкото очакваше тя. През една топла лятна вечер малката пчела си беше легнала по-рано от обикновено. Среднощ внезапно събуди. Такова нещо още не беше й се случвало. Не да се опише учудването й, когато отвори очи и ви-малката си спалня, цяла блеснала в тиха, синя светлина, която идеше откъм входа. Самият отвор блестеше като под сребристосиня завеса. Отначало Мая не посмя дори да помръдне. Но тя не се страхуваше, защото, заедно със светлината, някаква чудна тишина царуваше около нея. Отвън, из въздуха, се носеше звън, тъй нежен и сладък, какъвто тя никога не беше чувала.
Най-после тя пристъпи към изхода на своята хралупа. Боязливо направи последната крачка и, цяла обляна в блясъка на тоя необикновен час, погледна навън. Целият свят й се стори сякаш омагьосан от някакво чудо Навред светеше и се разискряше блясъкът на най-чисто сребро, хиляди светли бисери горяха бледо и нежно в тревата, която отдалеч изглеждаше като че ли е покрита с тънко було. Стъблата на брезите и спящите листа бяха изрисувани със сребро. А всичко наоколо и в тихата прозрачна далечина беше обвито в нежна, синя светлина:
— Това е нощта, това може да е само нощта, — прошепна малката Мая и скръсти ръце.
Високо на небето, малко закрито от листата на букови клони, стоеше някакво пълно, светло, сребърно кълбо. От него идеше светлината, която правеше света така хубав. Сега Мая видя около луната, на небето, да горят безброй светлинки — по-хубави и по-нежни от всичко, което бе виждала някога. Тя не знаеше що да прави от щастие: тя вижда нощта, луната, звездите и техните чудеса. Мая бе чула сама за всичко това, но никога не го вярваше.
Сега тя отново долови съвсем близо и ясно чудната нощна песен, която я събуди. Това беше някакво чуруликане с ясен сребърен тон, сякаш лунната светлина изливаше тия звуци. Огледа се и потърси наоколо. В радостната игра на светлини и сенки беше мъчно да се види нещо: всичко беше пълно с тайнственост и все пак тъй истинско и хубаво.
Мая не се удържа дълго в скривалището. Тя не можеше да не излезе в тая нова хубост на света. „Бог ще ме закриля, нали не мисля нищо лошо за него“? — Помисля си тя.
Тя искаше да полети към синята светлина над ливадата, дето грееше пълната луна, когато видя върху буков лист малка крилата животинка. Тя се изправи към луната, повдигна леко едното си крило, после с бързи драскания прекара краченцето си по него — сякаш засвири на скрита цигулка. Наоколо звънна предишното чуруликане на сребърни гласове и изпълни лунната нощ. — Чудесно, — възкликна Мая, — не, просто божествено!
Тя бързо хвръкна към него. Лятната нощ беше светла и мека. Малката пчела дори не забеляза, че е по-студено, отколкото през деня. Когато стигна листа на непознатия, той прекъсна свиренето. На Мая се стори, че стана тихо, както никога. Това беше неприятно. През тъмните листа надничаше бялата студена светлина.
— Добър вечер! — поздрави учтиво малката пчелица. Тя мислеше, че и през нощта трябва да се поздравява тъй, както и денем. И добави бързо:
— Простете, ако Ви безпокоя, но във Вашата песен има нещо, което привлича, — щом я чуеш и тръгваш към нея.
Непознатият гледаше Мая с широко разтворени очи.
— Що за пълзящо животно сте Вие? — попита той. — Досега не бях виждал такова.
— Но аз не съм пълзящо животно, — каза сериозно пчелата — аз съм Мая, от рода на пчелите.
— Ах, от рода на пчелите! Тъй, тъй, — рече непознатият. — Вие живеете през деня, нали? Аз чух от таралежа нещо за Вас. Той ми разказа, че вечер изяждал мъртвите, които се изхвърлят от кошера ви.
— Да, — каза Мая с тиха боязливост — вярно е. Касандра ми разправи, че таралежът идвал в нощния здрач, мляскал и търсел умрели. Пазачите съобщили това. Впрочем, познавате ли се с таралежа? Таралежът е такова страшно чудовище.
— С това не съм съгласен, — каза непознатият. — Ние, нощните щурци, живеем много добре с него. Разбира се, той се опитва да ни сграбчи, но не успява. Ние често го дразним и си играем с него. Наричаме го чичо. Но, в края на краищата, всеки трябва да живее, нали? И мен ми е всичко безразлично, докато никой не живее на гърба ми.
Мая поклати главичка — тя не беше съгласна. Но не искаше да наскърбява непознатия. Тя попита приятелски:
— Значи, Вие сте щурец?
— Да, нощен щурец. Но Вие не трябва да ми отнемате времето повече. Аз искам да свиря. Пълнолуние е — и нощта е чудна.
— Ах, направете едно изключение, — помоли го Мая. — Разкажете ми нещо за нощта.
— Лятната нощ е най-хубавото на света, — отговори щурецът, — тя изпълва сърцето с блаженство. Но ако сте чули нещо от песента ми, аз не мога да Ви го обясня Защо трябва да се знае всичко? Ние, бедните същества, знаем от живота само малка част, но можем да чувстваме цялото вълшебство на света.
И той започна своята светла, ликуваща, сребърна песен. Тя звучеше ясно и силно — чуваше се чак до Мая. Малката пчела стоеше неподвижна в синята лятна нощ. Слушаше и мислеше върху живота.
Наоколо всичко утихна. Нещо тихо бръмна. И тя видя щуреца да отлита в лунната светлина.
— От нощта става толкова тъжно — мислеше малката Мая.
Сега тя поиска да хвръкне към цветното поле. Край брега на извора растяха водни лилии. Те се оглеждаха в бързия поток, който носеше със себе си лунната светлина. Това беше чудесно. Водата шепнеше и блещукаше, а приведените лилии сякаш бяха заспали. Те бяха заспали от истинско щастие, — мислеше си малката пчела. Тя кацна върху един бял лист на цвете, всред лунната светлина, и не можеше да извърне поглед от живата вода на потока, която блясваше в трептящи искри и отново угасваше. Оттатък, на брега, блещукаха брезите, сякаш обсипани със звезди.
— Накъде ли отива тая вода, — мислеше си Мая. — Щурецът има право, ние толкова малко знаем за света.
Тогава тя чу близо до себе си, от чашката на една лилия, някакво нежно гласче, така чисто и звънко, сякаш неземен звук. Сърцето й се развълнува. Дъхът й спря.
— О, какво ли ще се случи, — пошепна тя, — какво ли ще видя?
Лилията се леко залюля. И сега Мая видя един от листата да превива края си слабо навътре. Пред очите й блесна малка, снежнобяла ръка, която се държеше с тънките си пръстчета. След това се появи малка, руса главичка, а после светло, облечено в бяло, нежно телце. И едно съвсем малко създание изскочи от чашката на лилията.
Никой не може да опише ужаса и радостта на малката Мая. Тя стоеше вкаменена и не можеше да откъсне очите си от видението.
Малкото същество се покатери на цвета, повдигна ръчички към лунната светлина и погледна в светлата нощ с блажена усмивка. Тогава по прозрачното малко тяло премина лек трепет и, неочаквано, от раменете се разпериха две светли криле — по-бели от лунната светлина и чисти като сняг. Те изникнаха над русата глава и паднаха чак до краката. Никога, никога през своя живот малката Мая не беше виждала нещо по-мило.
Докато светлото малко същество стоеше с издигнати към небето ръце, отново се разнесе гласът му и Мая долови следната песен, която се носеше в нощта:
Мойта родина е светлината,
ясното небе е радостта ми.
Тях смъртта ще промени и двете,
но душата ми ще си остане.
Моята душа е туй дихание,
що от всяка хубост се опива,
и от божий образ се разлива,
и от всяко негово създание.
Малката Мая се разплака. Тя не можеше да си обясни що става. Чувствуваше се така печална и същевременно толкова щастлива.
Тогава малкото същество се обърна към нея:
— Кой плаче тук? — попита то с ясен гласец.
— Ах, аз — заекна Мая — простете за безпокойството!
— Но защо плачеш?
— Не зная, — каза Мая. — Може би, защото Вие сте тъй красив. Кой сте вие? Ах, кажете ми! Ако желанието ми не е много голямо, вероятно сте някой ангел.
— О, не! — каза малкото същество съвсем сериозно. — Аз съм елф и живея в цветята. Но говори малко по-спокойно! Какво правиш ти, малка пчелице, нощем из полето?
Цветният елф прилетя над Мая, кацна на един превит лист на лилия, който се залюля, и се загледа сериозно и приятелски в малката пчела. И, докато Мая му разказваше всичко, каквото знаеше и желаеше, какво е направила — големите тъмни очи в лицето на цветния непрекъснато я гледаха изпод златните коси, които сияеха на луната.
Когато Мая свърши историята си, цветният дух я погали по главичката и я гледаше така нежно и мило, че малката Мая притвори очи от щастие.
След това той й разказа:
— Ние, елфите, живеем само седем нощи, но сме заставени да останем в цветето, дето сме се родили. Излезем ли от него, тогава ние умираме в утринната зора.
Мая от страх и ужас разтвори широко очите си.
— О, по-скоро, по-скоро, върнете се в цветето! — извика тя.
Елфът тъжно поклати глава.
— Много късно е вече, — каза той. — Но чуй по-нататък! Повече от елфите напущат своите цветя, защото с това е свързано голямо щастие. Който излиза от цветето си и отрано се жертвува, придобива чудна сила. С нея той може да изпълни най-хубавото желание на онова същество, което срещне първо. Ако той наистина пожелае да напусне цветето, за да направи щастлив другиго, веднага му порасват криле.
— Ах, чудесно! — извика Мая. — И аз бих излязла от цветето. Трябва да е чудно хубаво да изпълниш най-силното желание на другиго.
Малката пчела не вярваше, че тя е първото същество, което елфът срещна, когато излезе от цветето.
— А после, — попита тя, — трябва ли да умреш после? Елфът наведе глава, но не беше печален.
— Ние виждаме и утринната зора, — каза той. — Но падне ли роса, нежният воал, който виси над тревата, ни отвлича в полето. Не си ли виждала тоя воал често да блести, сякаш има скрита светлина в себе си? Това са елфите, техните криле и дрехи. И щом изгрее зората, ние се превръщаме в росни капки. Ние биваме поглъщани от цветовете на нашите цветя и след време пак излизаме от цветните чашки като елфи.
— Бил ли си по-рано друг елф? — попита задъханата Мая.
Цветният елф приведе глава.
— Да, но аз не помня това. В нашия цветен сън ние забравяме всичко.
— О, чудна е твоята съдба! — извика малката Мая.
— Това е съдбата на всички земни същества, — каза елфът. — Вгледай се само добре! Дори ако те не се събуждаха от своя смъртен сън в цветя. Но затова няма защо да приказваме днес.
— О, аз съм щастлива! — зарадва се Мая. — Нямаш ли някое желание? — попита елфът. — Не знаеш ли, че си първото същество, което срещнах, и че трябва да изпълня най-съкровеното ти желание.
— На мене ли? — извика Мая — Но аз съм пчела. Това е много голяма радост за мене. Аз не заслужавам да бъдете толкова добър към мене.
— Доброто и хубавото никой не го заслужава — каза елфът. — То идва при нас като слънчевата светлина.
Сърцето на Мая лудо туптеше. О, тя отдавна имаше горещо желание, но не смееше да го изрази. Изглежда, че елфът го знаеше защото се подсмиваше. Пред него нищо не можеше да се премълчи.
— Е? — попита той и поглади косите на своето чисто чело.
— Бих искала да науча кога хората са най-хубави, — каза малката Мая горещо и бързо.
Тя се страхуваше да не чуе, че такова голямо желание не би могло да бъде изпълнено.
Но елфът се повдигна важно и спокойно и очите му добиха блясък на увереност. Той взе ръката на Мая, която трепереше, и каза:
— Ела, ще полетим заедно! Твоето желание ще бъде изпълнено.