РАЗБОЙНИЧЕСКАТА КРЕПОСТ

Ах, колко радостно започна тоя ден и с какъв страх и трябваше да свърши той! Преди това Мая направи интересно запознанство. Това стана след обяд, близо до една голяма, стара бъчва с вода. Мая седеше върху миризливите бъзови цветове, които се оглеждаха в тихата черна повърхност на бъчвата. Над нея червеношийката пееше така мило и радостно, че на Мая стана мъчно, задето не може да се сприятели с птиците. Лошото е, че те са много големи и изяждат всекиго.

Малката пчела се беше скрила в белия цвят на бъза и подслушваше. Тя примигваше. Слънчевата светлина изпращаше острите си стрели право в очите й. Неочаквано някой изохка до нея и когато се обърна, видя най-чудното животно, което беше срещала досега. Тя си помисли първия миг, че то има най-малко хиляда крака на всяка страна. То беше три пъти по-дълго от нея, тясно и ниско, без криле.

— Божичко, — извика Мая стресната — колко ли бързо тичате!

Непознатият я погледна замислено.

— Съмнявам се — каза той. — Кой знае! Аз имам много крака, но, докато ги раздвижа, минава доста време. Понякога си мисля, че щеше да бъде по-добре, ако имах само два крака. Но, — божа работа. Коя сте Вие?

Мая му се представи.

Животното се поклони и си раздвижи краката.

— Аз съм Хиронимус, — каза той — от семейството на хилядоножките. Ний сме от стар род и предизвикваме навсякъде учудване. Няма животни, които да имат поне приблизително броя на нашите крака. Доколкото зная, Другите имат най-много осем крака.

— Вие сте много интересен, — каза малката Мая — и цветът Ви е някак особен. Имате ли семейство?

— Ах, не! Отде накъде? — каза хилядоножката. — Какво ще го правя? Ний се излюпваме от едно яйце и нищо повече. Ако хилядоножките не могат да стъпят сами на краката си — тогава кой?

— Тъй е! — каза Мая замислено. — Но не дружите ли с някого?

— Не, мила Мая. — Аз се храня и се съмнявам.

— Ах! В какво се съмнявате?

— Тъй съм си по рождение — отвърна непознатият. Аз трябва винаги да се съмнявам.

Мая го изгледа с големи, учудени очи. Тя не разбираше какво иска да каже. От друга страна не желаеше да се показва много любопитна.

— Аз се съмнявам, — каза след миг Хиронимус, — дали мястото, дето сте кацнали, е удобно. Не знаете ли какво има там на голямата върба?

— Не.

— Виждате ли, веднага се усъмних, че не знаете. Там е градът на стършелите.

Мая едва не падна от цветчето — така много се изплаши. Тя побледня като смърт и, разтреперана, попита де е градът.

— Виждате ли там, между храстите на върбата, онова старо гнездо на косери? То е така лошо наместено, че аз веднага се усъмних да е правено някога от косери. Когато едно такова гнездо не е отворено срещу слънцето, всяка редна птица се доста позамисля преди да влезе вътре. Сега то е заето от стършели и те са се закрепили там. То е най-голямата крепост на стършелите в страната. Но Вие трябваше да го знаете. Доколкото съм наблюдавала, тия разбойници не са приятели на пчелите.

Мая почти не слушаше. Тя различи сред зеленина кафявите стени на крепостта и дишането й замря.

— Трябва да бягам, — извика тя, — колкото се може по-бързо.

В тоя миг зад нея се чу ясен, зъл смях, и малката Мая усети, че някой я хваща здраво за яката. Стори й се, че вратът й се пречупва. Никога в живота си тя няма да забрави тоя смях. Той звучеше като адски кикот, в който се примесваше и някакъв страхотен звън на броня.

Хиронимус побегна едновременно с всичките си крачка. Метна се през клончето и цопна в кацата с вода.

— Съмнявам се, че ще стане нещо хубаво, — извика той.

Но малката нещастна Мая не го чу. В първия миг тя едва можеше да се обърне — така здраво я бяха хванали. Тя видя една златнобронирана ръка, а след това, отгоре си — една чудовищна глава със страшни щипци. Тя си помисли, че това е някаква великанска оса. По-късно разбра: беше хваната от стършел. Черното, изпъстрено с жълто чудовище, беше почти четири пъти по-голямо от нея.

Тогава гласът и се отвори и тя записка високо за помощ.

— Остави се, глупачко! — каза стършелът с непоносима любезност и се смееше гневно на Мая. — Страшното де трае, докато мине.

— Пуснете ме, — крещеше Мая, — или ще Ви ужиля в сърцето.

— Право в сърцето ли? — засмя се разбойникът. — Това е доста смело, но има още време, моя миличка.

Мая потрепера в страшен гняв. Напъна всички сили и се обърна. Сега тя нададе висок, ясен, боен вик и насочи жилото си към гърдите на стършела. Случи се чудо: жилото се изви, без да влезе в тях. То се плъзна по бронята на разбойника.

Очите на стършела блеснаха от бяс.

— Ако искам, мога още сега да ти хрусна главата, миличка, за да накажа твоето безсрамие, — каза той страшно, — и аз бих го сторил веднага, ако нашата царица не беше пожелала на яде жива, а не убита пчела. Всеки добър войник носи на царицата си тлъста хапка, като тебе.

И той хвръкна с Мая към крепостта на разбойниците.

— Не, това е вече прекалено, — си каза нещастната пчела — никой не би могъл да го изживее. — И тя изгуби съзнание.

Когато дълго след това се събуди, наоколо беше задушно и тъмно. Въздухът беше изпълнен с остра миризма, която пронизваше. Тя й се стори по-ужасна от всичко, което знаеше досега. Но Мая се опомни и силна скръб притисна сърцето й. Поиска да плаче, но не можеше.

— Още не съм изядена, — каза тя, като трепереше — но това може да стане всеки миг.

През стените на своя затвор тя долови гласове и видя, че слаба светлина прониква през една цепнатина. Стършелите не строят своите стени от восък, както пчелите, а от някаква суха материя, която изглежда като сива, къдрава хартия. През тясната ивица светлина, която проникваше в клетката, Мая бавно се огледа наоколо и изтръпна от ужас. В клетката й имаше мъртъвци. Точно до краката й лежеше на гърба си малък розов бръмбар, а отстрани видя кост от голям крак на бръмбар пречупен на две. Наоколо се пилееха криле и брони на избити пчели.

— Ах, това ме очаква и мен! — изохка Мая.

Тя не смееше да се помръдне. Притисна се в ъгъла на ужасната килия, като трепереше от страх и ужас дълго, дълго време.

Тогава, през стените, тя чу отново гласовете на стършелите, и изплашена, пропълзя до малката цепнатина и погледна навън.

Видя широка зала, пълна с големи стършели, а безброй пленници-светулки я обливаха със силна светлина. По средата, на един трон, седеше царицата. Явно беше, че стършелите имаха важен съвет. Мая чуваше всяка дума.

Ако тия животни не предизвикваха у нея такъв неизказан ужас, тя сигурно щеше да бъде възхитена от силата и красотата им. Сега тя за пръв път виждаше отблизо какви са разбойниците. С учудване и трепет гледаше великолепието на златните брони. Те красяха цялото тяло с нежни, черни обръчи, които правеха впечатление, каквото прави на дете, което за пръв път вижда тигър.

Един пазач обикаляше стените на залата и караше светулките да светят. Той го вършеше тихо, за да не безпокои стършелите от съвета. Заплашваше с една дълга пръчка и изсъскваше:

— Свети или ще те изям!

Страшно нещо ставаше в крепостта на стършелите. Сега Мая чу царицата да казва:

— Значи, решено. Утре, преди да се съмне, войниците да се съберат. Градът на пчелите в дворцовия парк ще бъде нападнат. Кошерът ще бъде разграбен и, ако може, ще хванем много пленници. Който ми залови и доведе жива Елена V, царицата на пчелите, ще бъде провъзгласен за рицар. Дръжте се храбро и ми донесете богата плячка! А сега заседанието е закрито. Почивайте си!

След тия думи царицата стана и напусна със свитата си залата.

Малката Мая заплака почти с глас.

— Моят народ, — хълцаше тя — моето отечество! — Тя притисна устата си с ръка, за да не изкряска. Отчаянието й беше безгранично.

— Ах, по-добре да бях умряла преди да чуя това! — охкаше тя. — Никой не ще извести моите близки. Те ще бъдат нападнати и убити, когато спят. О, мили Боже, стори чудо, помогни ми, помогни на мен и на моя народ в нашето нещастие!

В залата светулките бяха изгаснали и изядени. В града настъпваше тишина. За Мая никой не мислеше.

Дрезгава светлина слабо надзърна в нейната клетка. Стори й се, че отвън звучи нощната песен на царицата. Мая не бе виждала нещо по-страшно от тоя крепостен затвор със страшните мъртвешки скелети в него.

Загрузка...