Слънцето беше изгряло високо над буките, когато на другата сутрин Мая се събуди в своя горски замък. Тя помисли отначало, че цялото приключение от последната нощ е било хубав сън. Но си спомни, че се върна в къщи през студената утрин, а сега е вече обяд. Не, тя действително беше прекарала нощта с елфа и беше видяла хората, които седяха прегърнати под лунната светлина в ясминовата беседка.
Навън слънцето гореше листата, духаше топъл вятър и се чуваха гласовете на безброй насекоми. „Ах, какво знаят другите и какво зная аз!“ Мая толкова се възгордя с последното си приключение, че не искаше да излезе веднага. Струваше й се, че всички ще познаят по нея, какво й се е случило.
Но вън, на слънце, всичко си вървеше по обикновения път. Нищо не беше променено, нищо не напомняше синята нощ. Насекомите идеха, поздравяваха се и отлитаха. Там, в ливадата, всред пъстрите летни цветя, в блясъка на горещия въздух, имаше голямо оживление. Изведнъж на Мая стана тъжно. Тя почувства, че няма никого на света, който да се радва или да тъгува с нея. Не се реши да отиде при другите. „Ще остана в гората“, помисли си тя, „гората е замислена и празнична. Такова е и сърцето ми.“
Почти никой, който бързо и разсеяно преминава гората, не подозира каква тайнственост и колко чудеса крие нейната тъмнина. Затова, трябва да се разтварят клоните на храстите, или пък погледът трябва да прониква между къпиновите листенца, във високите треви или над топлия мъх. Под сенчестите листа на растенията, в дупките по земята и хралупите, всред гнили кори и изсъхнали останки от дърветата, в къдравите жилки на корените, които се извиват като змии по земята, денонощно шуми пъргав и многообразен живот, пълен с радости и опасности, с борби, мъки и удоволствия.
Когато полетя между кафявите дървета и зелените покриви от листа, Мая знаеше много малко за всичко това. Под себе си, в тревата, тя разпозна тясна следа, която минаваше като ясен път през гъсталаците и светлините. Понякога й се струваше, че слънцето изчезва зад облаците — толкова дебела ставаше сянката под високите стволи и в гъстите храсти. След това тя отново долетяваше на светли, златозелени блясъци и минаваше под широколистни малки гори от папрати и цъфнали къпини.
Най-после гората разтвори високите си стълбови порти и пред очите на Мая се разкри широка нива, осветена от златното слънце. Между класовете блестяха житни цветя и макове. Малката пчелица кацна на едно брезово клонче в края на полето и, възхитена, се загледа в широкото златно море сред тишината на тихия ден. То й се стори безкрайно, а по него се люлееха тихи вълни, носени от плахия летен вятър, който духаше нежно и без да наруши спокойствието на хубавия свят.
Няколко малки кафяви пеперуди играеха „от мак на мак“, всред брезите и житото. За младите пеперуди това е една мила игра. Всяка пеперуда кацва на едно цвете, но трябва да има един играч повече от цветята наоколо. Той стои всред кръга на играчите и вика. Когато се чуе гласът му, всички трябва да изхвръкнат и сменят цветята. Който закъснее и не може да си намери цвете, остава в средата и на свой ред трябва да вика. Това беше много забавно.
Мая остана за миг и изпита голяма наслада. „Трябва да се научат на тази игра и малките пчели в кошера“, помисли си тя. „Можем да я наречем «от килийка на килийка». Но Касандра сигурно ще се сърди на това.“
Изведнъж Мая внезапно се опечали. Изглеждаше, че тя си спомни за родината и когато поиска да намери причината за това, някой се обади до нея:
— Добро утро! Както ми се струва, Вие сте зверче. Малката Мая много се уплаши и веднага се обърка.
— Не, — каза тя, — не!
До нея стоеше малко кафяво полукълбо със седем черни точки на гърба. Под тоя червенокафяв свод, който чудно блестеше, надзърташе малка черна главичка с две светли очички. По-надолу Мая видя тънки крачка, които под свода с точките приличаха на паяжини. Тоя малък дебеланчо беше извикал на Мая. И въпреки че беше чуден на вид, той й се хареса. У него имаше нещо приятно.
— Кой сте Вие? — попита тя. — Аз съм Мая, от рода на пчелите.
— Искате да ме оскърбите ли? — попита малкият дебеланчо. — Забележете, че нямате никакво основание за това.
— Но защо пък ще Ви оскърбявам? — попита малката Мая, съвършено изумена. — Аз наистина не Ви познавам.
— Това може да каже всеки един, — избърбори дебеланко. — Но аз ще ви припомня. Бройте!
И малкият започна бавно да се върти.
— Какво да броя? Точките ли?
— Да, моля — каза бръмбарът.
— Те са седем! — отговори Мая.
— Е? — попита бръмбарът. — После? Не се ли досещате? Тогава ще Ви кажа. Аз се казвам точно тъй, както това, което преброихте. Аз съм от семейството на Седмоточковците и се казвам Алоис. По занятие съм поет. Хората ме наричат още Богородичен бръмбар. Това е тяхна работа. Да го знаете, във всеки случай.
Мая не смееше да възрази. Страхуваше се да не го обиди.
— О, — подхвана Алоис, — аз живея от слънчевата светлина, от тишината на деня и любовта на хората.
— Но не ядете ли нещо? — попита Мая, изненадана.
— Да, листни бубулечки. И Вие ли?
— Не, — каза Мая — но това е…
— Какво е то? Как?
— Не е задължително за всички, — каза Мая плахо.
— Разбира се, — извика Алоис и се опита да повдигне едното си рамо. Но не успя поради тежкия свод. — Вие, като всяка гражданка, вършите туй, което правят всички. Ние, поетите, сме свикнали малко по-иначе. Имате ли време?
— Да, — каза Мая, — разбира се.
— Тогава ще Ви прочета едно стихотворение. Стойте мирно и затворете очите си, да не ви безпокои околността. Стихотворението се казва „Човешки пръст“. То е мое лично изживяване. Слушате ли?
— Да, — каза Мая, — всяка дума.
— Добре тогава:
Ти ме хвана един ден,
още бях щастлив в живота.
Ти си кръгъл, удължен.
Горе имаш малка, гладка
и заострена площадка,
тя се движи, тя трепти,
но си неподвижен ти!
— Е! — попита Алоис след късо мълчание. Имаше сълзи в очите му. Гласът му трепереше.
— „Човешкият пръст“ ме трогна, — каза Мая, която беше малко смутена. Всъщност тя знаеше по-хубави песни.
— Как Ви се хареса? — попита Алоис и се усмихна печално. Той се чувствуваше възгордян от впечатлението, което произведе с това стихотворение.
— „Кръгъл, удължен“ — отговори Мая. — Сам ли го съчинихте?
— Аз питам за художествената форма, за формата на моето стихотворение.
— А! — каза Мая — така. Намирам, че е хубава.
— Нали? — извика Алоис. — Вие искате да кажете, че тая песен е най-хубавата, която сте чували досега, че лесно не се среща подобно нещо. Изкуството трябва да съдържа преди всичко новости — много от поетите не разбират това. И после — величие, нали?
— Да, — каза Мая, — разбира се…
— Вашата хубава вяра за моето значение, — нали това искахте да кажете — ме почти засрамява. Защото самотата е накит за художника. Прощавайте!
— Сбогом! — каза Мая.
Тя не знаеше какво собствено искаше малкият. „Но той сам си знае“, помисли си тя. Още не е дотам велик, но, може би, ще порастне.
Тя погледна след него. Той бързо се изкачваше по вейката. Малките му крачета едвам се разпознаваха. Сякаш се возеше на малки колелца.
След това Мая пак се обърна надолу към нивата, над която играеха пеперуди. Играта й хареса много повече от произведението на Алоис Седмоточков.