ГОРСКОТО ЕЗЕРО И НЕГОВИТЕ ОБИТАТЕЛИ

— Ах, — помисли си малката Мая, като хвърчеше, — забравих да питам Пепи за човеците. Какъвто е опитен, той лесно можеше да ми даде най-добри сведения. Но възможно е днес и сама да срещна човек.

Пълна с доверие и бодрост, тя огледа със своите лъскави очи широкия простор, който се беше разлегнал долу под нея в цялото си лятно великолепие.

Мая мина край една градина, дето играеха хиляди багри. Срещна много насекоми, които я поздравиха и й пожелаха добър път и успех. Колкото пъти виждаше пчела, сърцето й трепваше неспокойно, защото се чувстваше малко виновна за безделието си и гледаше да не среща познати. Но скоро разбра, че пчелите не й обръщат внимание. Изведнъж видя под себе си да блести синьото небе в бездънна вода. Отначало се изплаши и помисли, че е литнала нависоко, оттатък небето, но веднага забеляза, че по бреговете растат дървета и позна с възторг, че небето се оглежда в голямо спокойно езеро, което се синее тихо и ясно в ранното утро. Тя литна радостно над повърхността му и видя отразен образа си, как хвърчи, видя светлите си крила да лъщят като чисти трептящи стъкла, как краченцата й правилно са порасли до тялото, и видя във водата да блести златото на нейното хубаво тяло.

— Каква радост да хвърчиш над водната повърхност! — ликуваше тя.

В прозрачната вода зърна големи и малки риби, които плуваха, а други сякаш спокойно се люлееха. Мая се боеше да се приближи до тях, защото знаеше, че рибите са опасни.

Когато стигна другия бряг на езерото, привлече я топлата тръстика и огромните листа на водната лилия, които лежаха върху водата като зелени блюда. Тя избра най-скрития лист, над който се люлееха на слънце широките листа на тръстиката и който беше почти в сянка. Само няколко кръгли слънчеви петна лежаха над него, като жълтици.

— Чудесно, — рече малката пчелица — просто чудесно!

Тя реши да се поизмие и се приведе в ред. Хвана си главата с две ръце, изопна я, сякаш искаше да я откъсне. Ала се пазеше да не дръпне много силно — искаше само да я очисти от праха. После почна да трие крилцата със задните си крака, тъй че те се смъкнаха ниско, станаха отново лъскави и прилепнаха както по рано.

Изведнъж пред нея се показа син бръмбар, кацна на същия лист и я изгледа смаяно.

— Как така лежите на моя лист? — запита той. Мая се изплаши.

— Не мога ли да си почина малко? — рече тя.

Мая си спомни за Касандра, която й каза, че пчелният род е почитан между всички насекоми. Сега искаше да опита дали ще сполучи да накара да я уважават. Но сърцето й все още тупкаше, защото беше отговорила много високо и рязко.

Бръмбарът наистина се стресна, като видя, че Мая няма намерение да се отмести. С недоволно бръмчене той се прехвърли върху тръстиковото стъбло, което се надвесваше над листа и рече много по-учтиво, като се люлееше в слънчевата светлина:

— Вие би трябвало да работите, както подобава на пчела, ала щом имате нужда от спокойствие… добре, аз ще почакам тук.

— Тук има много листа, — рече Мая.

— Всичко е заето, — рече той. — Днес за днес е щастлив само оня, който може да има парче земя. Ако моят предшественик не беше хванат от жабата, и досега не бих имал истински подслон. Да нощуваш ту тук, ту там, съвсем не е приятно. Не всички имат такава уредена държава както вас. Впрочем, моето име е Ханс Христов. Позволете да Ви се представя!

Мая мълчеше и мислеше с ужас, колко е страшно да попаднеш в лапите на жабата.

— Има ли много жаби в това езеро? — попита тя бръмбара и седна точно сред листа, за да не я видят от водата.

Бръмбарът се засмя.

— Не си правете излишен труд! — каза той насмешливо. — Жабата може да Ви види отдолу, когато слънцето грее, защото листът е прозрачен. Тя много добре вижда, че седите върху моя лист.

Като помисли, че под нейния лист седи някоя голяма жаба и гледа с изблещени жадни очи, Мая искаше бързо да хвръкне, но в тая минута се случи нещо ужасно, за което съвсем не беше подготвена. Отначало, при първото замайване, тя не разбра какво става. Чу само ясно остро бръмчене под себе си, което напомняше шума на вятъра по сухи листа; после чу проточено подсвирване, ясен, гневен сигнал за лов и някаква нежна прозрачна сянка прехвръкна над нейния лист. Тогава, с примряло сърце, тя разбра, че едно голямо водно конче беше нападнало бедния Ханс Христов и го дърпаше със своите остри като ножове пипала. Бръмбарът крещеше отчаяно.

Мая видя как двамата се люлеят над нея. Видя и отражението им във водата. Писъците на Ханс Христов късаха сърцето й. Без да разсъждава, тя извика:

— Веднага пуснете бръмбара! Който и да сте Вие, нямате право да се месите така дръзко в живота на другите!

Водното конче отдръпна пипалата си от бръмбара, но здраво го хвана с ръце и извърна главата си към Мая. Тя се изплаши от големите сериозни очи на водното конче и от страшното му хоботче, но блясъкът на крилете и тялото му я възхищаваха. То грееше като вода, стъкло и скъпоценни камъни. Само ужасната големина на водното конче я плашеше. Сега тя не можеше да разбере откъде бе намерила толкова смелост отначало — и се разтрепера. Но водното конче любезно я попита:

— Детенце, какво ти стана?

— Пуснете го! — извика Мая и в очите й блеснаха сълзи. — Той се казва Ханс Христов.

Водното конче се усмихна.

— Но защо, миличка? — запита то с любопитство. Мая промърмори безпомощно:

— Но той е толкова мил и спретнат господин. Доколкото зная, не ви е сторил никакво зло.

Водното конче погледна замислено Ханс Христов.

— Да, — той е мило момче, — отговори то нежно и му загриза главата.

Мая загуби ум — толкова я ужаси тая случка. Дълго време тя не можа нищичко да продума, слушаше с ужас пръщенето и хрупането, което разрушаваше тялото на стоманеносиния Ханс.

— Не се превземай! — рече водното конче с пълна уста, като дъвчеше. — Твоята чувствителност никак не ми прави впечатление. Нима ти постъпваш по-добре? Още си много млада, та не знаеш какво става в собствената ти къща. Когато през пролетта избиват търтеите в кошера, никой не се възмущава.

Мая запита:

— Свършихте ли?

Тя не можеше да се реши да погледне нагоре.

— Още един крак ми остава, — отвърна водното конче.

— Глътнете го, моля, тогава ще Ви отговоря! — извика Мая. Тя знаеше много добре, защо избиват търтеите в кошера и се ядосваше на глупостта на водното конче. — Но да не смеете да се приближите до мене, защото без колебание ще Ви ужиля?

Малката Мая беше много ядосана. За пръв път тя заплашваше със своето жило и за пръв път се радваше на своето оръжие.

Водното конче я погледна сърдито. То беше привършило обеда си и седеше малко прегърбено. То гледаше Мая застрашително и приличаше на грабливо животно, готово да се хвърли върху жертвата си. Ала малката пчела не се плашеше. Тя не можеше да разбере, откъде й дойде тая храброст, та не чувстваше вече страх. Тя избръмча високо и ясно, както беше чула веднъж да бръмчи пчелата-пазачка в кошера, когато една оса се приближи към входа.

Водното конче каза заканително и бавно:

— Водните кончета живеят в сговор с пчелния народ.

— И добре правят! — отвърна Мая бързо. — Да не мислите пък, че ме е страх от Вас?

— Нито пък мене от Вас, — рече водното конче.

То тласна стъблото на тръстиката и прелетя с бързи, треперящи и светещи криле над водата. То имаше такова хубаво отражение във водата, сякаш не едно, а две водни кончета движеха стъклените си крила бързо и нежно, като оставяха зад себе си сребърна лента. Тъй чудно беше това, че Мая забрави скръбта си по Ханс Христов и опасността. Тя плесна с ръце и възторжено извика:

— Чудесно! Чудесно!

— За мене ли се отнася? — попита смаяно водното конче, ала веднага прибави: — Да, аз мога да се харесвам, това е вярно. Вие трябваше да видите, как се възхитиха от мене едни хора вчера, като ме видяха при реката, където бях легнал на почивка.

— Хора! — извика Мая. — Вие видяхте човеци?

— Разбира се, — каза водното конче. — Но Вие навярно много се интересувате, как ми е името. Казвам се Шнук и съм от семейството на мрежестокрилите, от водните кончета.

— Ах, разкажете ми за хората! — помоли Мая, след като и тя си каза името.

Водното конче изглеждаше, че се е отсърдило. То седна до Мая върху листа и пчелицата нямаше нищо против. Тя знаеше, че Шнук не ще посмее да й стори зло.

— Хората имат ли жило? — попита тя.

— Господи! — каза Шнук. — За какво им е? Не, те имат по-опасни оръжия. Всички се боят от хората. Особено от малките момчета.

— Преследват ли Ви? — попита Мая, едва дишаща от вълнение.

— Разбира се! Как не можете да схванете! — рече Шнук, като се загледа в крилете й. Рядко съм срещал човек, който да не се е опитал да ме хване.

— Но защо? — попита Мая плахо.

— Ние имаме нещо особено, което привлича, — каза Шнук със скромна усмивка и погледна накриво надолу. Не зная друга причина. Случвало се е, някои от нашите, хванати от хората, да бъдат подлагани на най-ужасни мъки и да свършват със смърт.

— Изяждат ли ги?

— Не, не, — каза Шнук успокоително. — Това не. Доколкото зная, хората не се хранят с водни кончета. Но от време на време те проявяват силно желание да убиват — нещо, което не може да се разбере. Вие няма да повярвате, може би, ала често са случаите, когато момчетата са улавяли водни кончета и са им откъсвали крилата, ей тъй на — само за удоволствие! Не вярвате ли?

— Разбира се, че не вярвам, рече Мая възмутено. Шнук сви рамене, а лицето му доби старчески вид от много знания.

— Да, ако можех да бъда откровен! — рече той и лицето му се засенчи от скръб. — Аз имах брат, който даваше големи надежди, само че беше малко лекомислен и, за жалост, много любопитен. Той попадна в ръцете на едно момче, което беше хвърлило из засада върху му мрежа, закачена на дълъг прът. Кажете, кой би повярвал такова нещо!

— Не, — отговори малката Мая, — никога не би ми дошло на ум.

Водното конче я погледна.

— След това привързаха дълго въже около гърдите му и между крилата, тъй че той можеше да хвърчи, ала не можеше да избяга. Всеки път, когато бедният ми брат мислеше, че е освободен, въжето по много жесток начин го връщаше към момчето.

Мая клатеше глава.

— Страшно нещо, — рече тъжно тя.

— Ако през деня не мисля за това, през нощта го сънувам, — продължи Шнук. — Най-после брат ми умря.

Шнук дълбоко въздъхна.

— От какво умря? — попита Мая с искрено съчувствие. Шнук не можа да отговори веднага. Сълзи бликаха от очите му и се търкулнаха по страните.

— Сложиха го в един джоб, — изхълца той, — това никой не би понесъл.

— Джоб? Какво е то? — рече Мая страхливо. Тя едвам можеше да разбере всичките тези нови и страшни неща.

— Джобът, — обясни Шнук, — е нещо като килер, който се намира в най-горната обвивка на човека. А знаете ли какво имаше вътре? В какво ужасно общество трябваше да преживее брат ми последните си минути! Никога не бихте могли да си представите това!

— Не, — каза Мая със сподавен дъх, — не бих могла! … Може би, мед! …

— Не, не, — каза Шнук много важно и печално. — Мед рядко се намира в джобовете на хората. Ще Ви кажа какво имаше вътре: една жаба, една чикийка и един морков. Е…?

— Ужасно, — потресена прошепна Мая. — Какво е чикийка?

— Това е един вид изкуствено жило у хората. Понеже природата ги е лишила от това оръжие, те се стараят да си го набавят. Жабата беше на път, слава Богу, да предаде дух, беше без едно око, със счупен крак и виснала Долна челюст. Но, когато се появи брат ми в джоба, жабата изкряка с кривата си уста:

— Щом оздравея, веднага ще те изям.

Тя изгледа накриво със здравото си око новодошлия, който наистина беше за съжаление. Тоя поглед в тъмнината на затвора трябва ужасно да му е подействувал. Брат ми изгуби съзнание. От едно неочаквано сътресение той дойде на себе си и се видя притиснат до жабата, тъй че крилото му се бе залепило за студеното тяло на умиращата. О, не бих могъл да намеря думи да опиша това нещастие!

— Откъде знаете всичко това? — измърмори Мая потресена.

— По-късно, когато момчето огладняло и почнало да търси в джоба си моркова, за да го изяде, то изхвърлило брата ми и жабата. Привлечен от отчаяните викове за помощ на брата ми, намерих ги един до друг в тревата, притекох се навреме, та все пак, можах да узная патилата му и да му затворя очите. Той ме прегърна и целуна за сетен път. След това умря смело и без жалби, като малък герой. Аз го покрих с дъбови листа и потърсих един разцъфнал синчец, чието синьо цвете, за негова чест, трябваше да повехне на гроба му. Спи спокойно, мое малко братче! Полетях в тихата вечер срещу двете червени слънца, тъй като слънцето се виждаше на две места: във вечерното небе и в езерото. Така тъжно и така тържествено никой не се е чувствувал. Преживели ли сте Вие нещо тъжно? Тогава ще ми го разкажете някой път.

— Не, — каза Мая, — аз досега съм била винаги весела!

— Тогава бъдете благодарна! — каза Шнук, малко разочарован.

Мая попита за жабата.

— Ах, тя — рече Шнук, — сигурно е получила заслужена смърт. Как можа коравото й сърце да изплаши един умиращ. Опита се да избяга, но понеже единият й крак и едното й око се отказваха да служат, тя непрестанно скачаше в кръг. Това беше много смешно.

— Щъркелът скоро ще Ви намери, — извиках й аз, преди да хвръкна оттам.

— Бедната жаба! — каза малката Мая.

— Моля, моля, — каза водното конче, не без възмущение — Вие отивате много далече. Да съжалявате една жаба, значи да отрежете собствените си крила. Вие сте съвсем незначителна, както виждам.

— Възможно е, — отвърна Мая, — но става ми тежко, като виждам някой да страда.

— О, — утеши я Шнук, — това е от младост, Вие ще се научите — само станете моя приятелка. Но аз трябва да се преместя на слънце. Тук е много хладно. Сбогом!

Той скръцна леко и хиляди светли бои блеснаха — ясни, нежни багри, като лееща се вода, като прозрачни скъпоценни камъни. Шнук се промъкна през зелените стъбълца на тръстиката и прехвръкна над водата. Мая го чу как запя в утринното слънце. Тя слушаше нежната музика, която напомняше тъжната сладост на народната песен. Сърцето на малката Мая пригласяше весело и тъжно едновременно. Песента идеше към нея:

Реката бе тъй хубава и тиха,

когато нейните струи

от ранните лъчи се позлатиха.

Тръстиката зелени листи вее,

а над водата лилия стои

отворена и като сняг белее.

Ветрец, и топъл лъх, и ромоление,

и златно слънце, и лъчи разлени,

и на сърцата радостта!

Ах, как е къс животът на земята!

Бъди благословено, златно лято,

че тъй е хубав днес света!

— Чуй песента на водното конче! — извика една бяла пеперуда на своя другар.

Те прехвръкнаха близо до Мая, през сияещата синина на хубавия ден. Тогава малката пчела разпери крилцата си и с леко бръмчение поздрави сребърното езеро за сбогом и полетя.

Загрузка...