СКАКАЛЕЦЪТ

Какъв чудесен ден! От заранта падна роса, а после слънцето се издигна над гората и хвърли лъчите си върху моравата. Тъй светеше тревата, тъй лъщеше, че не знаеш какво да кажеш от смайване пред това великолепие.

Малката Мая чу, още като се събуди, възторжени възгласи наоколо. Някои идеха от дърветата, дето бяха накацали страшните птици, които, въпреки всичко, тъй чудесно пееха; други — от насекомите, които хвърчаха във въздуха, или от храстите и тревата, дето имаше бръмбари, пеперуди, малки и големи мухи.

Мая се беше много добре настанила в дупката на едно дърво. Там беше безопасно и сухо, а през нощта топло, защото цял ден слънцето грееше през отвора. Една заран, съвсем рано, тя чу кълвача да чука по дънера на дървото и бързо се скри. Защото за едно малко насекомо, което се крие в дървото, да чуе кълвача да чука е толкова страшно, както за нас да чуем разбойник като троши прозорците ни. Ала нощем тя беше спокойна, никой не я дебнеше във високото й скривалище.

В една скрита цепнатинка тя беше сложила малка мед — запас за през дъждовните дни. А входа на своя горски дворец беше облепила с восък като остави отвор, колкото да влиза през него.

Възторжена и пълна с жизнерадост, изхвръкна тая заран в слънчевия блясък, да види какво ще й донесе тоя хубав нов ден.

Тя хвръкна право през златната светлина на въздуха, прилична на малка светла точица, носена от вятъра.

— Днес ще срещна човек, — извика тя. — В такива дни хората боязливо излизат да се порадват на светла природа.

Тя никога не беше срещала толкова насекоми. Те суетяха, бръмчаха, смееха се и ликуваха във въздуха. Н волно Мая се присъедини към тях.

Малката Мая кацна в гъстата трева, дето бяха нали много растения и цветя. Най-високо бяха белите храсти и макове, тъй хубави с блясъка и червенината си Тя взе малко мед от едно цвете. Тъкмо се канеше хвръкне по-нататък, видя върху едно стъбълце, което навеждаше към нейното цвете, много странно същество.

Тя силно се изплаши, защото не можеше да си представи, че съществува толкова зелено мършаво чудовище.

Ала любопитството й беше тъй силно, че тя остана и се загледа в дългокракия чужденец. На пръв поглед той беше рогат, но, всъщност, туй беше издаденото му чело. На него имаше две дълги тънки като влакно пипала. Той изглеждаше много слаб, имаше мънички крачка и съвсем неуловимо тънки крилца, които, според Мая, не можеха да свършат много работа. Ала най-чудното бяха двата му големи и високи задни крака, които като две грамадни счупени кокили стърчаха високо над него. Той беше извънредно тънък. В хитрите му очи имаше нещо дръзко и зачудено. Но би могло да се каже, че те бяха повече добродушни, отколкото злобни.

— Е, госпожице, — каза той на Мая, ядосан от смаяния й вид, — още ли не сте виждали скакалец? Или може би Вие сега снасяте яйца?

— Как може да Ви дойде такова нещо на ум? Отде накъде? И да можех, пак не бих го направила! Как мога да си присвоя тъй лекомислено длъжностите на царицата?

Скакалецът се сгуши малко и лицето му стана страшно смешно, тъй, че Мая, макар да беше недоволна, се изсмя на глас.

— Госпожице, — извика той, но сам прихна и добави: — Такова нещо! Бива ли!

Мая стана нетърпелива от поведението на тоя приятел.

— Защо се смеете? — запита тя не много любезно. — Вие не може сериозно да мислите, че снасям яйца, а още повече тук, върху тревата.

Ала в този момент нещо изкрещя, скакалецът рече „хоп-ла“ и изчезна. Мая остана като попарена. Той хвръкна, без да си отвори крилете. На Мая се стори, че той се изви в такава опасна дъга, че беше цяло безумие да се направи.

Но след малко скакалецът пак се върна. Тя не видя, откъде е дошъл, а вече идеше насреща й върху цветето. Той я разглеждаше отзад, отпред — отвсякъде.

— Не, — каза пренебрежително скакалецът — разбира се, че Вие не можете да снасяте. Вие не сте създадена за това. Вие нямате яйчник.

— Какво? — рече Мая. — Нямам яйчник! — И тя се зави с крилото си и се обърна тъй, че той можеше да вижда само лицето й.

— Да, разбира се, това е така; ама внимавайте да н паднете от балкона си, госпожице. Вие навярно сте оса.

Нищо в света не можеше да я нарани по-лошо.

— Ужас! Ужас! — извика тя.

— Хоп-ла! — извика скакалецът и изчезна.

— Тоя нахалник страшно ме ядосва, — каза Мая.

Тя реши да си ходи. Доколкото си спомняше, никой не беше й нанасял такава обида. Да я вземат за оса! Това беше за нея най-големият позор. Да я причислят към тая разбойническа шайка, тия крадци, тия нехранимайковци. Наистина, възмутително е. Ала внезапно скакалецът пак се появи.

— Госпожице, — извика той и бавно се извърна. Задните му дълги крака бяха се спрели като стрелки на часовник, когато показва 6 ч. и 25 минути.

— Госпожице, извинете, че от време на време пресичам разговора. Ала внезапно нещо ме сграбчва. А трябва да подскачам, да скачам накрай света, дето и да бъде. Вие можете ли да скачате?

Той разчекна устата си чак до ушите си и се хилеше на Мая. Нямаше какво да прави, и тя се разсмя.

— Нали? — каза скакалецът и кимна ободрително.

— Кой сте Вие? — запита Мая. — Ужасно ме нервирате.

— Всички ме знаят, — рече зеленото чудовище и широко и озъбено се усмихна, както Мая никога не беше виждала. Тя не можеше да различи кога този чудак говори сериозно и кога се шегува.

— Аз съм още нова в тоя край, иначе сигурно щях да Ви позная. Моля, вземете си бележка, че родът ми е пчелите, затова не мога да бъда оса.

— Ах, Господи, — рече скакалецът, — това е все едно.

Мая едва можеше да говори от вълнение.

— Вие сте невъзпитан! — изрече тя насила. — Поразгледайте някоя оса най-първо!

— Защо ли? — отговори зеленото чудовище. — Как полза за мене от тая разлика, която съществува са във Вашето въображение. Вие хвърчите във въздуха, жилите, ала не можете да скачате. И осите също. Къде тогава разликата?

„Хоп-ла“ и изчезна.

— Сега вече ще хвръкна, — мислеше си Мая. Но скакалецът отново се яви.

— Госпожице, — извика той, — утре в градината на отец Черногрешник има надпреварвания. Искате ли безплатен билет? Жена ми разполага с два. За една мила дума ще отстъпи единия. Надявам се да спечеля първенството.

— Съвсем не ме интересуват такива скачания. Който хвърчи, има по-високи интереси.

Скакалецът тъй се озъби, сякаш се чу как го направи.

— Да не се мислите за нещо, госпожице. Повечето животни хвърчат, ала да скачат могат само малцина. Вие нямате верен поглед за света. И хората дори се стремят към високи и изящни скокове. Наскоро видях отец Черногрешник. Той подскочи цял метър, само и само да се издокара пред една малка змия, която искаше да му препречи пътя. Презрението му към всичко, което не може да скача, беше толкова голямо, че захвърли лулата си, без която никой свещеник не може. Разбирате ли тая негова амбиция? Аз познавам скакалци от моя род, които скачат триста пъти по-високо, отколкото е тяхната големина. Вие сте смаяна и не можете нито дума да продумвате. Сигурно съжалявате в себе си за всичко, което току-що казахте и което бяхте готови още да твърдите. Триста пъти повече от височината си! Кое животно може да направи това? Дори най-голямото животно на света, слонът, не може да направи такъв скок. Е? Сега млъкнахте. На, не Ви ли казах, че ще млъкнете?

— Че как мога да говоря, когато Вие не спирате? — извика Мая.

— Говорете, — каза скакалецът приветливо. Ала веднага рече „хоп-ла“ и изчезна.

Мая се изсмя, макар да беше недоволна. Тя никога не беше виждала такова нещо. При все, че скакалецът я учудваше със смешното си поведение, тя остана възхитена от неговата житейска опитност и големите му знания. Ако можеше да има доверие в него, тя би го разпитала за туй-онуй. Често най-голяма опитност имат ония, които всъщност най-малко умеят да се приспособят.

Дали знае езика на хората, щом като знае имената им? — питаше се тя. Ако той се върне, искаше още да го запита — би ли я посъветвал да се приближи до човека, Да го подири в къщата му?

— Госпожице, — извика той и едно стръкче трева се залюля до нея.

— Откъде изникнахте?

— Тук отблизо.

— Моля Ви се, — извика Мая, — тъй напосоки ли скачате по божия свят, без да знаете накъде, без да познавате мястото, дето ще стигнете?

— Разбира се, — отвърна зеленото чудовище, — как може иначе? И Вие не можете да видите бъдещето. И никой не може това. Само зелената жаба знае, но не казва как.

— Колко много знаете! — извика малката Мая. — Това е чудесно. Разбирате ли и езика на хората?

— На тоя въпрос мъчно бих отговорил, защото не се знае изобщо, дали хората имат език. Понякога те издават звуци, чиято грубост не може да се сравни с нищо Изглежда, че те се разбират по тоя начин. Ала трябва да се признае, че се стремят към по-звучен глас. Видях две момчета, които стискаха между пръсти стъбълца духаха в тях с уста и от това се получаваше бръмчащ звук. Можеше да се сравни с цвърчението на щурец. Но все пак, не беше тъй хубав. За всеки случай, хората се стараят. Искате ли да узнаете още нещо? Аз зная туй онуй.

Той се ухили на малката Мая тъй, че просто това можеше да се чуе.

Но когато за последен път незабелязано хвръкна, не се върна вече. Пчелицата почака малко, подири го в тревата и цветята, ала не можа да го намери.

Загрузка...