След срещата с мухата Пукла мъничката Мая не беше весела. Тя не можеше да си представи, че всичко, което Пукла разказа за хората и за връзките си с тях, е вярно. Мая мислеше съвсем друго нещо за човека. Тя си го представяше в светла, хубава картина и не вярваше нищо лошо и унизително за него. Все пак тя не смееше да пристъпи в жилището му. Можеше ли да знае, дали това му е приятно — а тя за нищо на света не искаше да бъде в тежест някому. Сега Мая си спомни отново всичко, което Касандра й беше разказала. „Хората са добри и мъдри“ — беше й казала тя. — „Те са много силни и могъщи, но не злоупотребяват със силите си и дето идат, зацарява ред и добро. Те обичат пчелите, затова ние се доверяваме на тяхната закрила и си делим меда. Те не ни вземат всичкия. Остават ни достатъчно за зимата и се грижат да не ни безпокоят или унищожат студа и войските на враговете, каквито ние имаме много между животните. На света има много малко свободни животни, които да са в такива приятелски връзки и така присърце да си помагат с хората. Често ти ще чуеш между насекомите да се говори лошо за човека. Не ги слушай! Излъже ли се някога пчелният народ да избяга из пущинаците и да опита своето щастие без човека, няма да мине дълго и той ще загине. Много са животните, които ламтят за нашия мед, и често е бивала унищожавана цяла държава със своите постройки и яйчица, само защото някакво неблагоразумие животно е искало да насити своята лакомия за мед.“ Така й говореше някога Касандра. И, докато Мая не се убеди в противното, тя ще вярва в истината на тия думи.
Обяд беше вече минал. Слънцето се скри зад овощните дървета на голямата градина, през която летеше Мая. Дърветата бяха отдавна прецъфтели, но малката пчела вярваше, че ги вижда още в блясъка на безброй цветове, които се издигаха към синьото небе, по-светли от слънцето, чисти и мили до замайване. Сладкият мириз и светлото пъстроцветие я унасяше в блаженство, което никога през живота си не би искала да забрави.
Тя летеше и мислеше как всичко ще се върне отново. Сърцето й се изпълваше с щастие пред царствената красота на тая велика земя, върху която тя живее.
Накрая на градината светеха белите звездни китки на ясмина със своите нежни, жълти личица всред лъчист блясък от чиста белота. Тихият вятър й носеше сладък мириз. Тук бяха и липите, които по това време са в своя пълен разцвет. Мая гледаше щастлива към големите замислени липи, на чиито върхове до последната минута гори червената жарава на заника.
Тя преминаваше гъстаци, къпини със зелени зърна и цветове. Когато поиска да се издигне отново към ясмина, неочаквано около челото и раменете й се приплете нещо чуждо, което бързо обви крилете й така, че те сякаш в миг станаха недъгави. Мая, изненадана от неочакваното събитие, усети че нейният летеж беше прекъснат, после сякаш се понесе безсилна надолу — някаква тайна, дива сила вплете пипалцата, крилата и краката й в невидимо пленничество. Тя не падна. При все че не можеше да движи вече крилете си, усещаше, че се люлее. Нещо чудно, меко и нежно я задържа. Повдигна я малко, наведе я отново и я залюля, сякаш тих вятър играеше с обрулен лист.
Малката Мая се уплаши, но не почувства още истински страх, защото не усети болка, нито пък й стана неприятно. Всичко беше само чудно, странно и в него се криеше лошото. Тя се опита да хвръкне — струваше й се, че ако се напрегне с все сила, сигурно ще може да го стори. Тогава тя видя над гърдите си един безкрайно нежен, разтеглив сребърен конец. Изплашена, тя бързо посегна към него, но той увисна на ръцете й, полепи се здраво и не можеше да се махне. А над раменете й се проточи още един сребърен конец. Той се спусна над крилете й и така ги свърза, че те не можеха да се помръднат. И тук и там, навсякъде из въздуха, и над тялото й се кръстосваха тия светли, блестящи, лепкави конци.
Малката Мая изписка от ужас. Тя разбра какво се е случило и къде се намира. Тя беше в мрежата на паяк. Нейният плач и вик закънтя ясно и страшно в тихата лятна околност, всред която слънцето блестеше по златнозелените листа и дето тук-там прелитаха насекоми и птици. Съвсем близо се носеше мирис от ясмин. Там искаше тя да отиде, но с нея беше свършено. Малка синкава пеперуда с кафяви точици, които блестяха като мед по крилете й, прилетя близо до Мая.
— Ах, бедната! — извика тя, когато чу воплите на Мая и видя безнадеждно да се мъчи в мрежата на паяка. — Да Ви даде Бог лека смърт, мила. С нищо не мога да Ви помогна. И мене очаква това, може би, тая нощ. Но засега ми е хубаво. Сбогом, не забравяйте слънцето в дълбокия си смъртен сън!
И тя се залюля нататък, омаяна от цветя, слънце и от радостта на своя живот. От очите на малката Мая покапаха сълзи. Тя загуби равновесие и присъствие на духа. Заблъска на вси страни обвързаните си криле и крачка, записка, забръмча високо, колкото можеше, и молеше за помощ, без да знае кого. При това тя се омотаваше все по-здраво в мрежата. И спомни си сега, всред големия страх, думите на Касандра: „Пази се от мрежата на паяка — там ни чака най-страшната смърт. Той е безсърдечен и коварен и никого не пуща“.
Страхът пред смъртта я отчая. Тя напъна сетни сили и макар да чувствуваше, че сякаш къса някакво дълго, здраво въже, на което виси мрежата, все пак досети страшната измама на паяковата мрежа: да става по-опасна, колкото повече се движи жертвата в нея.
Изтощена, Мая за миг се отпусна. Тогава под голям къпинов лист, съвсем близо, тя зърна паяка. Голямото чудовище стоеше мълчаливо и неподвижно под листа, готово да се нахвърли. Нейният ужас не можеше да се опише. Паякът гледаше малката Мая със зли, искрящи очи, със злобно търпение и заплашително хладнокръвие.
Тя изпищя. Струваше й се, че никога не е изкрещявала тъй изплашено. Самата смърт не можеше да изглежда по-грозна от това кафяво, космато чудовище със страшни зъби и високи крака, между които тромавото тяло стоеше като на столче. Сега паякът ще нападне малката Мая и нейният живот ще се свърши.
Страшен бяс, какъвто никога не беше изпитвала, обхвана Мая. Тя нададе висок, гневен вик за бой; вик, който познаваха всички животни и се страхуваха от него. Тя забрави страха и мъката и само едно я вълнуваше: да продаде живота си колкото се може по-скъпо.
— За Вашето лукавство ще заплатите със смъртта си, — изкряска тя на паяка. — Опитайте се само да ме убиете и ще видите какво може да направи една пчела!
Паякът не се мръдна. Това беше, наистина, много неприятно и можеше да изплаши и по-големи животни от Мая.
Със силата на своя гняв тя направи последно отчаяно усилие. Прас! И под нея един дълъг конец, който придържаше мрежата от едната страна, се скъса. Той беше приготвен, сигурно, за по-малки комари или мухи, а не и за големи насекоми като пчелите. Но Мая се омота още по здраво.
Тогава паякът се плъзна няколко стъпки по-близо. Приближи се до Мая по един конец, като се държеше с крака тъй, че тялото му висна надолу.
— Да не мислите да ми разкъсвате мрежата? — каза той с прегракнал глас. — Какво търсите тук? Малко ли е широк светът? Какво Ви пречи един мирен самотник?
Малката Мая не очакваше това. Не, никога!
— Сбърках, — извика тя и потрепера от щастие и надежда. — За съжаление, аз не забелязах мрежата Ви и се впримчих. Ах, простете ми!
Паякът се приближи още.
— Вие сте една незначителна, писклива личност — каза той и се прихвана първо с единия крак, а после с другия.
Конецът се люлееше. Беше чудно, как толкова слаб конец можеше да държи големия паяк.
— Ах, помогнете ми да изляза! — замоли се Мая. — Ще Ви се отблагодаря колкото мога по-добре.
— Затова съм и дошъл, — каза паякът и се засмя някак особено.
Но макар и усмихнат, той изглеждаше подъл и лош.
— С люшкането си ще ми развалите цялата мрежа. Стойте мирно и ще Ви освободя.
— Благодаря Ви много, много — извика Мая.
Паякът се приближи съвсем близо до нея. Прегледа, дали беше замотана добре.
— Как сте с жилото? — попита той.
Да, той изглеждаше лош и отвратителен. Мая потрепера от ужас при мисълта, че иска да я докосне. Но тя каза приветливо:
— Не се грижете за жилото ми! Аз ще го прибера и никой няма да се нарани от него.
— Моля, — отвърна паякът. — Мирувайте! Жалко е, наистина, за мрежата ми.
Малката Мая се усмири. Внезапно тя усети, че се върти непрекъснато на едно място. Свят й се зави. Почувства нужда да притвори очи и й прилоша. Но какво стана? Ужасена, тя отвори очи. Още по-здраво се видя омотана в нови лепкави конци, които паякът, изглежда, е имал със себе си.
— Мили Боже! — извика тихо и с треперящ глас малката Мая.
Повече не изтрая. Краят беше настъпил. Тя разбра измамата на паяка. Едва сега беше уловена както трябва и не очакваше спасение. Крилата й се схванаха, тялото й не можеше да се помръдне.
Нейният гняв и яд изчезнаха. Дълбока скръб обхвана сърцето й.
— Не мислех, че има такава подлост и злоба по света, — говореше си тя. — Настъпи нощта на моята смърт. Сбогом, мои мили другари, защо ви оставих? Сбогом, светло слънце! Сбогом на всичко! Аз скоро ще умра!
Паякът гледаше внимателно отстрани. Той се страхуваше още от жилото на малката Мая.
— Е, — попита той подигравателно, — как се чувствувате, моя мила?
Мая беше много горда, за да отговори на тоя измамник. Едва по-късно, когато видя, че не може да понася своята скръб, тя се примоли:
— За Бога, убийте ме по-скоро!
— Хе! — каза паякът, като връзваше няколко скъсани конци. — Мислите ли, че съм глупав като Вас? И без това ще умрете, ако Ви оставя да висите така, а аз ще Ви изсмуча кръвта, когато не ще жилите вече. Жалко е само, че не можете да видите, как сте ми разкъсали мрежата; тогава щяхте да разберете, че заслужавате смърт.
Със светкавична бързина той се спусна към земята, привърза около малък камък края на току-що изнизания конец и го изопна.
След това се качи отново горе, хвана най-здравия конец, на който висеше замотаната Мая, и го повлече заедно с пленницата.
— Елате на сянка, миличка! — каза той — ще изсъхнете на слънце. Тук горе ще ми помагате да плашим другите животинки, които не могат ми убегна! На малките комарчета им идва на ум да нападат гнездото ми. А, за да знаете с кого имате работа, аз се наричам Текла, от семейството на кръстоносците. Няма защо да ми казвате Вашето име, то ми е безразлично — една здрава закуска сте за всеки случай.
Малката Мая увисна под тъмната сянка на къпиновия храст, ниско до земята, безпомощно оставена на жестокостта на паяка, който кроеше да я умори бавно от глад. Скоро тя почувства, че не може да издържа повече в това ужасно положение: да виси с главата си надолу. Тя охкаше тихо и викът й за помощ ставаше по-слаб. Кой можеше да й помогне? Нейните сестрички не подозираха мъките, на които беше подложена, за да дотичат и я освободят.
Изведнъж тя чу, долу в тревата, някакво несмело мърморене и долови думите:
— Ида, и това е достатъчно за всички, за да ми сторите път.
Изплашеното сърце на Мая затупа лудо. Тя веднага разпозна по гласа торния бръмбар Курт, който някога беше изгонен от щуреца Ифи и комуто Мая помогна да се избави от опасното положение.
— Курт, — извика тя колкото се може по-високо, — мили Курт!
— Сторете път! — викаше синият Курт. Наистина, той беше.
— Аз не съм на пътя Ви, Курт, — обади се Мая. — Ах, аз вися над Вас. Паякът ме хвана.
— Но, кой сте Вие? — попита Курт. — Мен ме познават навсякъде. С това ще се съгласите, нали?
— Аз съм пчелата Мая. О, моля Ви, помогнете ми!
— Мая? Мая? Ах, спомням си! Ние се запознахме, преди няколко седмици. Хай, дявол да го вземе, Вие сте наистина в ужасно положение — трябва да призная това. Моята помощ Ви е необходима. Понеже сега разполагам със свободно време, няма да Ви откажа.
— О, мили Курт, можете ли да скъсате тия конци?
— Тия конци? Искате да ме оскърбите ли?
Курт потупа мускулите на ръката си.
— Гледайте тук, миличка, това е като чиста стомана! Такава сила лесно не се намира. Та това работа ли е — паяжина да късам? Сега ще видите чудо!
Той допълзя до листа, сграбчи конеца, на който висеше малката Мая, хвана се здраво и тласна листа настрана. Конецът се скъса. И двамата паднаха на земята.
— Това е само началото, — каза Курт. — Но защо треперите, мила Мая? Ах, бедната, колко сте бледа! Кой да се страхува толкова много от смъртта? На смъртта трябва да се гледа спокойно в очите, както аз правя. Ей сега ще Ви освободя!
Малката пчелица не можеше да каже нито дума. Чисти, радостни сълзи влажнеха очите й. Тя ще бъде свободна! Отново ще хвърчи в слънчевата светлина, на където й се иска — ще живее!
Внезапно Мая видя над себе си, че паякът слиза надолу по къпината.
— Курт! — извика тя, — паякът иде!
Курт не се уплаши. Само се усмихна под нос. Той беше необикновено силен бръмбар.
— Няма да посмее, — каза Курт без вълнение. Изведнъж над тях екна злобен, хриплив глас:
— Разбойник! Помощ! Ограбват ме! Какво искате от плячката ми, дебелако!
— Не се дразнете, господине! — каза Курт. — Аз имам намерение да си поприказвам още с моята приятелка. Но, ако Вие се осмелите да изречете дума, която не ми харесва, ще разкъсам и Вас и цялата Ви мрежа. Е? Защо се умълчахте изведнъж?
— Аз съм един нещастник, — отвърна паякът.
— Това не е важно, — изохка Курт. — А сега — махайте се!
Паякът хвърли на Курт поглед, пълен с омраза и злоба, после погледна мрежата си и се замисли. Той бавно пропълзя назад — и тихо, и ядосано ругаеше. Против бронята на Курт не помагаше никакво хапене, нито жилене.
С негодувание срещу грубата сила и несправедливостите, паякът се скри зад един увехнал лист, отдето можеше да вижда мрежата си.
А долу Курт довършваше освобождението на малката Мая. Той разкъса паяжината и освободи крилете я крачката й — останалото извърши сама. Радостна и щастлива, тя започна да се почиства, макар и малко бавно, защото беше отмаляла от страх и все още трепереше.
— Трябва да забравите всичко, — каза Курт, — и тогава ще спрат тръпките Ви. Опитайте, дали можете да хвърчите.
Мая се повдигна с тихо бръмчене — вървеше отлично. Тя видя, за голяма своя радост, че не беше никъде ранена. Хвръкна бавно до ясминовия храст, пи жадно от ароматния меден сок, който се намираше там в изобилие и се върна при Курт. Той беше зарязал къпината и седеше на тревата.
— Благодаря Ви от все сърце, — каза Мая, дълбоко развълнувана от щастие, че е отново свободна.
— Много трябва да ми се благодари, — промълви Курт, но аз съм такъв винаги. Хвръкнете сега! Съветвам Ви да си легнете рано тая вечер, и да спите на ухото си. Далече ли е Вашата къща?
— Не, — отговори Мая, — няколко минути оттук. Аз живея в буковата гора. Сбогом, Курт, никога няма да Ви забравя! През целия си живот няма да Ви забравя!