Обедният пек на тоя хубав летен ден умори малката Мая и тя лениво летеше над силно осветените храсти, докато големите листа на великански кестен й предложиха своята закрила и хлад. Под дървото, по отъпканата трева, имаше маси и столове; виждаше се, че това е някаква лятна кръчма, открита под кестена. Наблизо блестеше червеният керемиден покрив на селска къща, от чийто кумин се издигаше в слънчевата светлина стълб синкав дим.
Мая беше уверена, че ще срещне най-после човека. Не се ли намираше тя така близо до неговото царство? Сигурно това дърво е негово, а чудните дървени вещи, там в сянката, са домакинството му.
Неочаквано някой забръмча близо до нея и една муха кацна на листа й. Тя бега миг с малки скокове, сякаш не движеше нозете си, а се плъзгаше бързо и възбудено насам-натам. След това започна да прелита от единия до другия край на големия лист. Бързо и незабелязано, сякаш скача, а не хвърчи. Но това само изглеждаше така. Беше явно, че тя се мъчеше да разбере, на коя част на листа е най-приятно. Отлиташе за миг пак из въздуха, като бръмчеше така мъчително, сякаш нещо нечувано ще се случи или някакви велики намерения я подбуждаха да се върне отново и започне своите бързи прелитания, като че нищо не било. Докато спря съвършено неподвижна, внезапно вцепенена.
Мая дълго гледа какво прави мухата на слънцето, после се приближи до нея и каза любезно:
— Пожелавам Ви добър ден и горещо Ви поздравявам с добре дошла на листа ми; доколкото зная, Вие сте муха.
— Че какво друго? — попита малката. — Аз се казвам Пукла и имам много работа. Не възнамерявате ли да ме изгоните?
— О не, приятно ми е да се запозная с Вас, — отвърна Мая.
— Вярвам, — каза Пукла и се опита да откъсне главата си.
— За Бога, — извика Мая, — пазете се!
— Така трябва. Вие нищо не разбирате от това — отвърна спокойно Пукла и прекара нозете си по крилете така, че те се извиха отзад, около тялото. — Но да не забравя: аз съм къщна муха, — добави гордо тя — тук засега летуваме.
— Интересно! — радостно извика малката Мая — тогава сигурно познавате човека?
— Познавам го, като собствения си джоб, — подхвърли презрително мухата, — аз кацам всеки ден на него! Нима Вие не го знаете? Но, да, вие, пчелите, сте особено разумни, най-малко вярвате, че сте такива.
— Аз се казвам Мая, — отговори малката пчела някак свенливо.
Тя не можеше да разбере откъде вземат другите насекоми тая голяма вяра в себе си, тая си дързост и нахалство понякога.
— Хубаво, — избъбра Пукла, — наричайте се както искате, но все пак Вие сте глупава.
Пукла седеше, като някакъв топ, с който се готвят да стрелят. Главата и гърдите стърчаха напред, а задната част на тялото й допираше листа. Внезапно тя се приведе. Така изглеждаше като да няма крака.
— Предпазлив трябва да бъдеш, — каза тя. — В това е цялата работа.
Но Мая беше много докачена от обидата, която из бъбри Пукла и се разгневи. Без да мисли какво прави, тя със светкавична бързина се хвърли върху Пукла и здраво я сграбчи за шията.
— Аз ще Ви науча да бъдете учтива с пчелите, — каза тя.
Пукла започна да крещи страшно.
— Не жилете! Това е единственото нещо, което можете, но то е ужасно. Моля, дръпнете си коремчето, колкото може по-далеч, в него е жилото. Ако е възможно, съвсем ме пуснете, ще направя всичко, каквото поискат Не разбирате ли от шега? Всеки знае, че вие, пчелите сте най-уважаваните между насекомите, най-силните многобройните. Не ме убивайте, моля, нищо не би могло да се поправи след това. Божичко, защо никой разбира от шегите ми!
— Добре, — каза Мая с презрение в сърцето си — ще Ви оставя да живеете, ако ми разкажете всичко, каквото знаете за хората.
— Съгласна — извика Пукла, — аз мислех това още опреди, но пуснете ме сега.
Мая изпълни молбата й. Неочаквано всичко й стана безразлично. Тя беше изгубила вяра и почит към мухата. Това, което може да се научи от такава една сган, помисли тя, едва ли има някаква стойност за сериозните същества, все пак, аз трябва сама да видя каква връзка има то с хората.
Но след хубавия урок, който получи, малката муха Пукла доста промени държанието си. С мърморене тя оправи пипалцата, крилата и косъмчетата на своето черно тяло. Те бяха в безредие. Мая хубаво беше я разтърсила. После започна да вади и прибира хоботчето си, нещо, което Мая никога не бе виждала.
— Изкълчено! Хоботчето ми е съвсем изкълчено, — завика мухата, — това е от буйността, с която се отличихте. Вижте сами, смукалото му отдолу изглежда като разкривена оловна гемия.
— Имате ли смукало? — попита Мая.
— Ах, Боже, разбира се. Но какво искате да знаете за хората? Болката на хоботчето вече минава. Мисля, че е по-добре да Ви разкажа нещо от моя живот. Тъй като аз израснах между хората, ще научите всичко, което искате.
— Между хората ли сте израснали?
— Да, в един кът на тяхната стая майка ми е снесла яйцето, от което съм се излюпила. По техните завеси направих първите си опити да ходя. От Шилер до Гьоте опитах за пръв път силата на крилете си.
Мая попита какво е това Шилер и Гьоте. Пукла й обясни с чувството, че е по-мъдра от нея. Това били бюстовете на двамина, които изглежда да са се особено отличили. Те стоят отляво и отдясно, под огледалото, и никой не им обръща внимание.
Сега Мая поиска да научи, какво е това огледало и защо двете статуи стоят под него.
— Когато пълзиш по огледалото, можеш да видиш коремчето си — обясни Пукла. — Това е много забавно. Когато хората спрат пред него, те се хващат или за косите, или дърпат брадите си. Ако са сами, те се смеят пред огледалото, но ако има някой друг в стаята, правят сериозни лица. Не зная за какво служи огледалото и никога не бих могла да го разбера — изглежда да е ненужна играчка на хората. В детинството си много страдах от него, защото се спущах да хвръкна през него, а то, разбира се, ме отблъскваше силно назад.
За малката Пукла беше мъчно да отговаря на последвалите въпроси на Мая за огледалото.
— Вижте, — каза тя, — Вие без друго сте летели над бляскавата повърхност на някоя вода. Нещо подобно а и огледалото — само че е неподвижно и кораво.
Малката муха започна да става все по-любезна, като видя, че Мая слуша с внимание и се интересува от обясненията й. А Мая, макар да не вярваше на всичко, което чуваше от мухата, съжаляваше, че така лошо беше помислила за нея. Другите често са много по-умни, отколкото може да се допусне отначало, си мислеше тя.
Пукла продължи разказа си:
— Минало е доста време, докато се научих да разбирам езика на хората. Да, той се учи мъчно, докато на станеш, така да се каже, на „ти“ с човека. Сега най-после зная какво приказват. То не е много — обикновена всеки ден те говорят същото.
— Това аз не мога да си представя, — каза Мая. — Хората имат толкова много и различни интереси. Те са богати с мисли и велики с дела. Аз съм слушала от Касандра, че те градят градове, които са толкова големи, че за един ден едва се прехвръкват наоколо; кули, които са високи, колкото сватбеният полет на нашата царица; къщи, които плуват по водата и други, които се плъзгат по земята по-бързо от птица!
— Чакайте! — прекъсна я мухата — коя е тая Касандра? Коя е тя, ако мога да попитам?
— Ах! — каза Мая — тя е моята възпитателка.
— Възпитателка!? — повтори Пукла презрително, — бездруго пак пчела. Кой друг би могъл да надцени толкова много човека. Тази госпожица Касандра, или как се казваше, няма никакви исторически познания. Всички, тия работи за човека, които ми приказвахте сега, нямат никаква цена за нас. Кой може да гледа на света толкова непрактично, колкото вие? Ако не разбирате, че земята е завладяна от мухите, че мухите са най-разпространеният и най-важен род, едва ли някога ще разберете добре и света.
Пукла, възбудена, премина няколко пъти в зигзаги по листа и дърпаше така силно главата си, че Мая се уплаши. От друга страна малката пчела вече забеляза, че няма да научи нищо умно от мухата.
— Искате ли да видите, че имам право? — попита Пукла и си затърка ръцете, сякаш искаше да ги вплете във въже. — Пребройте хората и мухите в една стая. Неочакваният резултат ще Ви изуми.
— Може би имате право, — възрази Мая. — Но не е там работата!
— Ха, добре, че се сетих! Да не ме мислите за тазгодишна? — попита внезапно Пукла.
— Не зная, — отговори Мая.
— Аз презимувах, — забеляза гордо Пукла. — Моята опитност води началото си от леденото време. Така да се каже, тя преминава по средата. Затова съм дошла тук на почивка.
— Важното е, че сте смела — каза Мая.
— О, да — извика Пукла и литна на слънце. — Мухите са най-смелият род, който населява земята. Ние бягаме само, ако така е по-добре, но винаги се връщаме, след като опасността е минала вече. Не сте ли срещали досега човек?
Мая отрече, като погледна под очи недоверчиво мухата. Тя не знаеше още какво точно трябва да й вярва.
— Не, — каза тя, — той не ме интересува.
— Защото не го познавате, миличка! — Да бяхте видели веселата игра, която аз си устройвам в къщи с човека, щяхте да побегнете от завист. Все пак ще Ви разкажа. В стаята ми живее един стар човек, който се грижи за цвета на своя нос чрез някакво особено питие, скрито в бюфета. То мирише упоително и сладко; тръгне ли да го вземе, човекът се усмихва и очите му стават малки. А когато вдигне чашка и започне да пие, той гледа към тавана, дали съм вече там. Аз му кимам. Тогава той прекарва ръка по челото, носа и устата — после ми показва къде трябва да кацна. Той примигва, разтваря уста широко, колкото може, и спуща завесите, за да не ни безпокои обедното слънце. След това ляга на едно легло, което се нарича софа, и започва да издава някакви глухи прегракнали звукове, които навярно смята за хубави. За тях ще приказваме друг път — това е приспивната песен на човека. Но за мене това е знак да се приближа. Първо, аз вземам своя дял от чашата, която ми е оставил. Такава една капчица съдържа нещо съживително — разбирам аз хората. После прелитвам и кацвам на челото на човека. То се намира между носа и косата — служи за мислене. Това се вижда от дългите бръчки, които минават като бразди отдясно наляво и които при мислене се движат, ако нещо хубаво е дошло на ума. Хрумне ли му нещо лошо, вижда се пак там, но тогава браздите са свиват отгоре надолу и носът се набръчква и става по-висок. Щом кацна и затичам по браздите, човекът замахва с ръка във въздуха. Нему се струва, че съм някъде там. Понеже стоя на бръчките, с които мисли, той не може така бързо да разбере, где се намирам всъщност. Най-после се досеща. Изръмжава и посяга към мене. Сега знаете, госпожице Мая — или как се казвате, — че трябва да се внимава. — Аз виждам — ръката иде, но чакам до последния миг. Тогава бързо и ловко побягвам настрана, свивам се и гледам, дали усеща, че съм още на челото. Често това продължава половин час. Вие не можете и да помислите, какво търпение има човекът. Най-после той скача и почва да хока. Ах, какви неблагодарни думи измърморва той! Но какво? Едно благородно сърце не държи сметка за това. Аз хвръквам отново на тавана и слушам колко е той неблагодарен.
— Не мога да кажа, че това ми особено харесва, — произнесе Мая. — Не е ли то безполезно?
— Да не искате да изградя пита мед на носа му? — извика Пукла. — Ви не сте никак остроумна, мила Мая. Правите ли нещо полезно в такъв случай?
Малката Мая се изчерви. Но бързо се опомни, без да остави Пукла да види смущението й.
— Ще дойде ден, в който аз ще направя нещо хубаво и голямо, и то ще бъде добро и полезно — каза тя. — Но най-напред искам да видя какво става по света. Дълбоко в сърцето си усещам, че тъй трябва да бъде.
Малката Мая почувствува, че пламва от надежда и възторг. Но Пукла малко разбираше, колко важно беше това за нея и какво я вълнуваше. Тя се раздвижи нервно, възбудено и най-после рече:
— Навярно имате малко мед със себе си, мила моя?
— Съжалявам много, — отговори Мая. — С удоволствие бих Ви дала, вие така хубаво ме занимавахте, но нямам никак. Смея ли да Ви запитам още нещо?
— Добре, кажете! — съгласи се Пукла. — Аз отговарям винаги.
— Искам да науча, как мога да влеза в жилището на хората?
— Хвръкнете вътре, — отвърна мъдро Пукла.
— Няма ли да бъде страшно?
— Почакайте да се отвори някой прозорец, но запомнете изхода. Ако не можете да го намерите, хвръкнете към светлината. Във всяка къща има много прозорци, трябва да внимавате само, от коя страна блести слънцето. Искате ли вече да си ходите?
— Да, — отговори Мая — и подаде ръка на Пукла. — Пожелавам Ви добра почивка. Сбогом! Аз имам работа.
И със своето нежно, тихо бръмчение, в което звучеше винаги малко загриженост, мъничката Мая повдигна блестящите си крилца и хвръкна на слънчевата светлина, над цветното поле, за да си събере храна.
Пукла погледна след нея, помисли какво можеше още да каже и продума унесено:
— Най-после. — Защо не!