И така, цветният дух и малката Мая полетяха в лятната нощ през цъфналите цветя. Когато минаваха над извора, бялото огледално отражение на елфа блесна във водата, сякаш звезда падна в нея.
С какво голямо щастие се довери малката Мая на това мило същество!
С удоволствие тя би го попитала и за много други! работи, но не смееше. Тя разбираше, че елфът беше й услужил доста много.
Когато минаваха над една алея с високи тополи, над тях прошумоля една тъмна пеперуда, голяма и силна като птица. Тя им пресече пътя. Елфът й извика:
— Моля, почакай една минута!
Мая се учуди на готовността, с която черната пеперуда го послуша. Те кацнаха на една топола. До тях, в лунната светлина, шумяха листата, а далече в нощната тишина се виждаше цялата околност. Пеперудата кацна срещу Мая. Тя повдигна бавно широките си криле и леко ги наведе отново, сякаш искаше да повее някому. Мая видя напреко върху тях, яркосини, широки бразди. Черната глава на пеперудата беше обвита като в тъмно кадифе, а на лицето й горяха две черни очи, като че ли имаше някаква особена тайнствена маска. Колко чудни бяха животните на нощта! На Мая се струваше, че сънува най-странния сън през живота си.
— Вие сте много красива, — каза тя на непознатата — наистина сте красива.
Мая беше препълнена с радост.
— Кой е с тебе? — обърна се нощната пеперуда към елфа.
— Пчела, — отговори елфът. — Срещнах я, когато излизах от цветната чашка.
Изглежда, че пеперудата знаеше какво значи това, защото тя погледна Мая по-отблизу, с малко завистлив поглед, и кимна важно и замислено. После каза тихо:
— Щастлива сте Вие…
— Наскърбява ли Ви това? — запита Мая сърдечно. Пеперудата поклати глава.
— О, не, — каза приятелски тя и тъй мило я погледна, като че ли беше готова да се сприятели с нея. Но пеперудата беше много голяма за такава дружба.
Елфът попита пеперудата дали прилепът се е прибрал вече.
— О, да, — отговори пеперудата — отдавна! Питаш ме за спътницата си, нали? — добави тя.
Елфът кимна. Мая искаше да узнае какво е това прилеп, но като че ли елфът бързаше. С мило безпокойство той отхвърли блестящите си коси назад.
— Нощта е къса — каза той. — Хайде, Мая, да бързаме!
— Не искаш ли да те понося малко? — попита пеперудата.
Елфът поблагодари.
— Друг път! — рече той.
— Значи, никога, — помисли си малка Мая, когато те излетяха, — призори цветният елф ще умре.
Нощната пеперуда остана на мястото си. Тя се загледа след двамата, докато блясъкът от дрехите на елфа започна да бледнее и потъна в дълбочината на синята далечина. Тогава тя се завъртя бавно на листа си, извърна глава и загледа големите си тъмни криле с широките сини линии по тях.
Тя се замисли.
— Често съм чувала, — бъбреше си тя, — че съм грозна и отвратителна, а дрехите ми не могат и да се сравняват с хубавото облекло на дневната пеперуда. Малката пчелица видя в мен само хубавото.
След това тя помисли дали наистина не е печална Мая и за това я беше попитала.
— Не, — каза тя най-после, — вече не ми е тъжно, това си е!
В това време Мая и цветният елф минаваха през гъстите храсти на една градина. Под лунната светлина градината изглеждаше разцъфнала в красота, която никое земно слово не би могло да опише. Един упояващ, сладък дъх от роса и цветя, унесени в дрямка, омагьосваше всичко в неизказаното величие на природата. Лилавите гроздове на акацията сияеха от преснота, а розовият Храст изглеждаше като малко, пламнало в червени лампи, небе. Белите звезди на ясмина бяха сякаш бледи и скръбни. Те ухаеха силно, като че в тоя час искаха да Раздават всичко, което е тяхно. Мая се забърка съвсем. Тя притисна ръката на елфа, очите на когото горяха и светеха.
— Кой би помислил за това, — каза малката пчелица, — че кой можеше да допусне това?
В тоя миг тя забеляза нещо, което опечали сърце то й.
— О, извика тя — виж, звезда падна! Сега тя се лута и не може да намери за себе си място на небето.
— Светулка, — каза сериозно цветният елф.
Сега Мая, въпреки учудването си, за пръв път забеляза, защо елфът й изглеждаше толкова мил. Той никога не усмиваше незнанието й. Напротив, помагаше на бедните й мисли, когато не са на прав път.
— Те са чудни животинки — продължи елфът. — Носят своя светлина през нощта и оживяват тъмнината сред храстите, дето месецът не може да надникне. Чрез нея те се намират лесно. По-късно, когато отидем при човека, ти трябва да се запознаеш с някоя от тях.
Мая поиска да знае защо.
— Сега ще видиш, — каза елфът. Междувременно те бяха стигнали до една беседка, скрита в ясминови храсти. Кацнаха на земята около беседката, от която се чуваше тих шепот, и цветният елф кимна на една светулка.
— Моля ти се — каза й той, — светни малко! Трябва да минем през тъмните листа, за да влезем в ясминовата беседка.
— Но твоето сияние е по-светло от моята светлина, — отвърнала светулката!
— И аз тъй мисля, — каза Мая, за да прикрие вълнението си.
— Аз трябва да се скрия зад някой лист, — обясни елфът, — инак хората ще ме видят и ще се уплашат. Ние, елфите, се явяваме на хората само на сън.
— Това е друго, — каза светулката. — Аз съм на твоите услуги. Голямото животно, което е с тебе, няма ли да ми направи нещо лошо?
Елфът поклати глава и светулката му повярва веднага.
Сега той взе един лист и се скри грижливо зад него. Бялата му дреха не се виждаше вече отникъде. След това откъсна едно малко синьо звънче, което намери в тревата, и го сложи като шлем върху светлите си коси. Виждаше се само бялото му лице. Но то беше толкова малко, че навярно никой нямаше да го забележи. Той помоли светулката да кацне върху рамото му, като закриваше малко с крилото си лампичката, за да не ослепят очите му от блясъка. Сетне взе ръката на Мая и каза:
— Ела сега! Най-добре е да пропълзим нагоре.
Мая мислеше за казаното преди малко от елфа и, докато се изкачваше, попита:
— Сънуват ли хората, когато спят?
— Не само това — каза елфът, — понякога те сънуват и когато са будни. Тогава те стоят някак си замислени. Главата им се навежда малко, а очите им гледат в далечината, сякаш искат да проникнат в небето. Техните сънища са винаги по-хубави от живота, затова се явяваме и ние в тях.
Изведнъж елфът сложи малкото пръстче на устните си, изви едно цъфнало и тънко ясминово клонче и бутна Мая напред.
— Гледай сега надолу, — каза той тихо, — там ще видиш това, което толкова желаеш.
Малката пчела погледна и видя в лунната светлина двама души, седнали на една скамейка, едно момиче и един младеж. Тя беше облегнала главата си на рамото му, а неговата ръка я обвиваше, сякаш искаше да я защити от нещо. Те стояха мълчаливо и се взираха с разтворени очи в нощта. Беше тихо, сякаш двамата спяха. Само в далечината се чуваше щурецът и бавно, бавно минаваше лунната светлина по листата. Малката Мая погледна очарована лицето на момичето. Колкото бледо и печално да изглеждаше то, по него се виждаше сияние от голямо щастие, което като че ли идеше сякаш от някаква скрита светлина. Над големите й очи се вълнуваше златна коса, като тая на елфа, а върху косата й гореше блясъкът на лятната нощ. От червените й полуотворени устни ухаеше дъхът на мъка и блаженство, сякаш Момичето искаше да отдаде всичко, което й принадлежеше за щастието на мъжа, който стоеше до нея. Тя се обърна към него, притегли главата му ниско към себе си и каза нещо, което разцъфна в усмивка по неговото лице. В очите на мъжа блесна щастие и сила. В този миг той сякаш владееше голямата земя и от нея, като че ли винаги бяха прогонени мъката и злините.
Малката Мая не пожела да чуе, какво е отговорил той на момичето. Нейното сърце трепереше, сякаш изгаряше в блаженството, което беше обладало хората.
— Ето, аз видях най-хубавото, което някога очите ми можеха да видят, — шепнеше тя развълнувана. Зная вече, че хората са най-хубави, когато се обичат.
Тя не помнеше, откога седеше зад листата — тиха замечтана. Когато се обърна, светлината на светулката беше угаснала, а елфът — беше изчезнал.
През изхода на беседката, далече в кръгозора, блестеше тясна, червена ивица светлина.