БОРБАТА НА АНИБАЛ С ЧОВЕКА

Близо до хралупата, в която Мая се беше настанила за през лятото в кората на бора, живееше със семейството си дървесният бръмбар Фридолин. Той беше работлив и сериозен мъж. Върху него тежеше грижата за размножаване на семейството. Успял беше и в това много. С гордост гледаше той на своите около петдесет пъргав ви сина, които му вдъхваха големи надежди. Всеки си беше издълбал тесен, извит канал под кората на дърво, то и се чувствуваше в него добре.

— Моята жена е така наредила, че никой не може да се кръстоса с друг, — казваше Фридолин на Мая. — Синовете ми още не се познават: пътищата на техния живот вървят по различни посоки.

Мая познаваше отдавна Фридолин. Тя знаеше, че хората не обичат него и рода му, но тя го намираше много мил и нямаше още основания да го избягва.

Сутрин, докато гората още спи и слънцето не е изгряло, тя често го чуваше леко да чука и дълбае, сякаш звъни тихо, като нежно шуртене или като че ли диша дървото на сън. По-късно, тя виждаше мекия кафяв прах, който той изхвърляше от дупката си.

Една сутрин, рано още, той дойде при нея, както правеше често, за да попита дали Мая е спала добре.

— Няма ли да излезете днес? — продължи той.

— Не, — каза Мая, — много е ветровито.

Това беше вярно. Гората шумеше и клатеше бурно и страховито клони. Листата трептяха — сякаш искаха да хвръкнат. При всеки нов тласък на вятъра, наоколо ставаше светло, сякаш дърветата бяха оголели. В бора, в който живееха Фридолин и Мая, вятърът свиреше с писък, сякаш дървото се ядосваше и гневеше. Фридолин въздъхна.

— Цяла нощ работих — каза той, — какво да се прави? Нали трябва да видят, че съм свършил нещо. Но не съм много доволен от този бор, бих искал да се пренеса на някоя елха.

Той избърса челото си и сдържано се усмихна.

— Как са децата? — попита Мая приятелски.

Фридолин благодари.

— Работата не ми изглежда много в ред, — каза той бавно, — но надявам се всичко да тръгне на добре.

Така, както седеше тоя малък, кафяв мъж, със своя гръден щит, който приличаше на грамадна глава, и с късите си, малко подрязани, твърди криле, изглеждаше на Мая доста смешен. Но тя знаеше добре, че той е опасен бръмбар, който причинява тежки повреди на големите горски дървета. Попадне ли неговият народ на някое дърво, зелените клончета бързо увяхват, а самото дърво умира и нищо не може да го спаси от малките разбойници, които разяждат кората, под която се изкачва хранителният сок до върха. Разказват че тоя народ е унищожил вече много гори. Мая замислено наблюдаваше бръмбара и с радост пресмяташе колко полезно и могъщо можеше да бъде това животно.

Фридолин въздъхна и загрижено каза:

— Ах, животът щеше да бъде хубав, ако нямаше кълвачи.

— Да, да, — клюмна Мая. — Вярно е. Кълвачът изпояжда всичко, каквото намери.

— Да беше само това, — продължи Фридолин, — ако нямаше и лекомислени хора, които повреждат кората! Да би бил само той моят враг, щях да кажа тогава: Добре, в края на краищата нека живее и един кълвач. Но аз намирам за необяснимо, как тая птица ни следва чак под кората до скривалището ни и дълбоко из нашите дупки.

— Не, — каза Мая, — той не може да прави това. Той е твърде голям, доколкото зная.

Фридолин погледна Мая с извити вежди и поклати важно глава. Виждаше се, че се радва дето знаеше нещичко повече.

— Голям ли? — попита той. — Кой говори за неговата големина? Не, миличка, големината му не ни плаши, а неговият език.

Мая разтвори очи. Сега тя научи от Фридолин, че кълвачът има дълъг, тънък език, кръгъл като червей, остър и лепкав.

— Той може да го изтегли тъй, че да стане най-малко Десет пъти по-дълъг от мен — извика бръмбарът и махна с ръка. — Едва си помислил, че си видял края му, ето че той е станал по-дълъг. Безсъвестен, какъвто е кълвачът, той го пъха из всички пукнатини и цепки на кората и си Мисли: „Тук вътре има някой“. Този език влиза дори и през нашите тесни каналчета, — бог ми е свидетел, — всичко, което докосне, здраво го прилепва и изтегля себе си.

— Аз не съм страхлива, съвсем не съм такава, — каза Мая, — но тази работа ме стресва.

— Ах, Вие сте добре с Вашето жило, — каза Фридолин завистливо. — Всеки ще се замисли, преди да му ожилят езика. Но какво да кажа за нас? Моята братовчедка изпита вече това. Неотдавна бях се скарал с нея, заради жена ми. Спомням си ясно цялата случка. Тя ни дойде на гости и не познаваше още добре разположението на къщата. Неочаквано чухме кълвачът да рови и хлопа — той беше от по-малките. Обикновено ние го чуваме отдалече и се предпазваме. Но тоя път той трябва да е започнал работата си точно от нашата къща.

Изведнъж чувам моята нещастна братовчедка да крещи в тъмнината: „Фридолин, аз се залепям!“ — Долових още едно отчаяно махане. И настана тишина. Кълвачът чукаше вече някъде наблизо. С моята братовчедка беше свършено. Тя беше погълната веднага. Казваше се Агатия.

— Чуйте, как тупти сърцето ми! — каза тихо Мая. — Не трябваше да разказвате така бързо. Ах, какви ли не ужасии стават по света!

И малката пчела си спомни за своите патила и се замисли за всичко, което можеше да й се случи още. Изведнъж Фридолин започна да се смее. Мая го погледна смаяна.

— Внимавайте, — извика той, — сега иде нещо такова — чудо Ви казвам! Но Вие сама ще го видите.

Мая проследи погледа му и видя някакво особено животно да се катери по дървото. Никога тя не е вярвала, че може да има такива животни. Отначало страхът й беше по-голям от учудването. Тя попита бързо Фридолин, дали да се скрие.

— И през ум да не Ви минава това, — каза бръмбарът — дръжте се спокойно и поздравете учтиво господина. Той е много учен. Има големи познания, а при това е много добродушен и скромен и като всички подобни на него, малко смешен. Вижте какво прави!

— Сигурно обмисля нещо, — каза Мая още учудена.

— Бори се с вятъра, — обясни Фридолин и се засмя — стига да не са му разбъркали краката.

— Нима тези дълги конци са краката му? — попита с широко отворени очи. — Такова нещо не бях виждала.

Междувременно непознатият се приближи. Мая го видя по-добре. Изглеждаше, като че ли ходи из въздуха — така високо стърчеше малкото му кръгло тяло върху невидимите дълги крака. Те се движеха на всички страни, далече от него, като нежно, тънко, подвижно столче. Той стъпваше внимателно. При това клъбцето на неговото тяло ту се издигаше, ту се снишаваше. Краката бяха толкова тънки и дълги, че единият от тях надали би могъл сам да носи върху себе си тялото. Потребни му бяха всички крака.

Мая плесна с ръце.

— Я гледай! — извика тя. — Можете ли си представи, че такива нежни крачка, тънки като косъм, могат да бъдат тъй подвижни и годни за работа и те да знаят как да я вършат? Аз го смятам за чудо, Фридолин.

— Оставете! — каза бръмбарът. — Когато нещо е смешно, смейте се; по-нататък — нищо.

— Не ми е до смях, — отговори Мая. — Често се смеем на работи, за които по-късно мислим, че не сме ги разбирали.

Непознатият беше вече дошъл. Той погледна Мая от височината на своите крака, през ъглите на всяко коляно, и каза:

— Добро утро! Същинска буря, господа. Вее ветрец, не е от добрите, нали? Или какво? Вие може би мислите другояче?

И той се хвана колкото се може по-здраво.

Фридолин прикри усмивката си, но малката Мая отговори учтиво, че тя е на същото мнение и че затова Днес няма да излиза. След това тя се запозна с него. Непознатият я гледаше през коленете си.

— Мая, от рода на пчелите, — повтори той, — радвам се истински. Аз съм слушал много за пчелите. Трябва да Ви призная, че малко се стеснявам при запознаване, защото нашето голямо семейство е известно под различни Имена. Наричат ме чирак-тъкач, шивач или обущар. Във всеки случай, аз съм от рода на паяците. Името ми е Анибал.

Да се спомене за паяка звучи доста грозно за всички насекоми. Мая също не можа да скрие ужаса си. Тя си спомни за своето пленничество при паяка Текла. Но личеше, че Анибал нищо не забеляза. Тя си помисли — ако трябва, ще хвръкна, той може да ме проследи само с очи — криле няма, а мрежата му е на друго място.

— Аз съм изпълнен с мисли, с много мисли, — каза Анибал. — Ако ми позволите, ще се преместя там — зад големия клон ще бъда по-запазен.

— Моля, — каза Мая и му направи път. Фридолин се сбогува с нея, но малката Мая остана с удоволствие на същото място. Тя искаше да научи нещо за Анибал. — Какви ли не животни има по света, мислеше си тя, — навсякъде ще откриеш някое ново.

Вятърът поутихна и слънцето надникна през клоните на дърветата. Някъде долу, в храсталаците, червеношийка чуруликаше песента си и пълнеше гората с щастие. Мая можа да я види, кацнала на един клон. При пеенето гърлото на птицата трепереше, а главичката й стърчеше нагоре към светлината.

— Да можех да пея като червеношийката, — каза малката Мая, — цял ден бих седяла на дървото и бих пяла.

— Хубаво нещо би излезло от това — с Вашето бръмчение, — помисли си Анибал.

— Птичката изглежда така щастлива, каза Мая.

— Вие сте голяма мечтателка, — рече чиракът-тъкач. — Ако всички животни почнат да искат нещо друго, а не каквото могат, светът скоро би се обърнал с главата надолу. Я си помислете, ако червеношийката поиска да има навсякъде жило, а някоя коза пожелае да хвърчи и да събира мед. И накрая някоя жаба да поиска да има крака, като моите.

Мая се смееше.

— Не, аз не мислех тъй, — каза тя. — Но, струва ми се, чудно хубаво би било, ако всички същества можеха да станат щастливи, като тая птица със своята песен. Но какво е това? — извика тя внезапно, с голямо учудване. — Господине, Вие имате един крак повече. Имате седем крака.

Анибал намръщи чело и погледна без желание пред себе си.

— Сега вече хубаво забелязахте, — каза той наскърбен. — Във всеки случай, аз нямам един крак повече, а един по-малко.

— А! Да не би пък да имате осем крака? — учуди се Мая.

— С Ваше позволение, — отвърна Анибал, — ние — паяците, имаме осем крака. Те ни трябват, пък и така е по-хубаво. Единият го загубих — жалко за крака — но какво да се прави, трябва да се живее, както дойде.

— Трябва да е много неприятно да загубиш един крак, — каза Мая съчувствено.

Анибал хвана брадата си с ръка и постави краката си така, че беше невъзможно да се преброят.

— Ще Ви разкажа как се случи това — каза той. — Естествено е, че при подобни случаи човек играе винаги голяма роля; всеки от нас гледа пред себе си, но човекът е невнимателен и смята всяко нещо за парче дърво. Да Ви разкажа как изживях нещастието си.

— Ах, моля Ви се — каза Мая и се намести по-добре — ще ми бъде много приятно. Навярно сте преживели извънредно много работи.

— Вярно е, — каза Анибал. — Сега слушайте! Нашият род принадлежи към нощните. Аз ще Ви обясня това. Някога живеех в една зелена градинска къща. Отвън тя беше обрасла с бръшлян. А няколкото прозорци бяха със счупени стъкла, така че можех свободно да влизам и излизам през тях. Когато се смръкваше, човекът идеше през градината. Той носеше в едната си ръка едно изкуствено слънце, което се нарича лампа, в другата една стъкленица, а под мишницата — хартия. Освен това в джоба си имаше още малка стъкленица. Той поставяше всичко на масата и започваше да мисли, защото искаше да запише мислите си на хартия. Вие, без друго, сте виждали хартия в гората, или из градината. Черното върху нея са мислите на човека.

— Чудно нещо, — каза Мая, щастлива, че ще научи толкова нови работи.

— За тая цел, — обясни Анибал по-нататък, — човекът носи със себе си двете стъкленици. В малката той потапя една клечка, а от голямата пие. Колкото повече пие, толкова по-добре върви работата му. Разбира се, че той пише всичко каквото знае за нас и е много прилежен. Но голяма работа не свършва. Досега човекът е научил много малко за нас, насекомите. Той не знае почти нищо за нашия душевен живот, а на сърцето ни и неговите опасения не обръща никакво внимание. Впрочем, Вие ще чуете.

— Не мислите ли добре за човека? — попита Мая.

— Напротив, — отговори Анибал и погледна низко пред себе си — но да си със седем крака е доста лошо.

— Ах, да! — съгласи се Мая.

— Една вечер, — продължи Анибал, — както винаги, аз бях на прозореца за лов, а човекът седеше пред двете си стъкленици и се мъчеше да прави нещо. Аз бях ядосан: голям брой малки мушички и комари, от лова на които зависи моята радост в живота, се бяха наместили около изкуственото слънце на човека и невъзпитани, каквито са те, блъскаха се в него.

— О! — каза Мая — и аз бих се загледала в такова нещо.

— Гледане! Но гледане е едно, а блъскане друго. Вижте лудориите, които тая сбирщина върши около лампата. Че си блъскат по двадесет пъти главата в лампата — това е още нищо. Но понякога те го вършат толкова често, че си изгарят крилата. При това непрекъснато лудуват в светлината.

— Бедните животни! — каза Мая. — Навярно са се заблудили и не могат да си намерят пътя.

— Тогава по-добре би било за тях да стоят на прозореца или по листата, — каза Анибал. — Там поне ще бъдат запазени от лампата — пък и аз ще мога да ги ловя. В тая съдбоносна нощ видях през прозореца безброй обгорени и полумъртви комари около лампата. Човекът не им обръщаше внимание, затова реших да си ги хвана. Но може ли да се предвиди всичко на света?

— Не! — каза Мая.

— Ето, това е причината за моето нещастие. Тихо и предпазливо аз пропълзях нагоре по масичката, докато стигнах края й. Човекът изглеждаше страшно голям. Погледнах какво прави. Бавно се придвижих и доближих лампата. Докато се прикривах зад стъклото, всичко вървеше добре. Но едва пристъпих пред стъклото, и човекът ме видя и посегна към мене. Той взе краката ми между пръстите си, издигна ме до големите си очи и каза: „Я, гледай!“ При това тоя грубиян се хилеше с цялото си лице, сякаш беше си намерил някаква играчка.

Анибал въздъхна. Малката Мая стоеше мирно. Най-после тя попита:

— Наистина ли човекът има толкова големи очи?

— Помислете сега за мене и моето положение? — извика възбудено Анибал. — Помъчете се да си представите душевното ми състояние. Кой може да виси с удоволствие на единия си крак, пред едно око двадесет пъти по-голямо от тялото му? Всеки един от зъбите на човека, които блесваха бели в устата му, беше два пъти по-голям от мене. Е, защо се замислихте?

— Страшно! — каза Мая. — Ужасно!

— Тогава, слава богу, че кракът ми се откъсна. Какво щеше да стане, ако беше се задържал! Аз паднах и побягнах бързо, колкото ми държаха останалите крака. Скрих се зад стъкленицата. Под нейната закрила, изпратих най-страшните закани против човека. Затова той отказа да ме преследва. Постави откъснатия ми крак на бяла хартия и почна да наблюдава мъките му да побегне — нещо, което кракът ми не можеше да направи без мене.

— Движеше ли се той още? — попита Мая учудена.

— Да, — обясни Анибал, — нашите крака правят това, веднага след като ги откъснат от тялото. Кракът тичаше. Аз не бях при него и той не знаеше каква посока да вземе. Безсмислено пляскаше на едно и също място. Човекът го гледаше, хващаше се за носа и се смееше безсърдечно на желанието на моя крак да изпълни дълга си.

— Това е невъзможно, — каза малката Мая, съвършено изплашена, — един отмахнат крак не може да мърда.

— Какво е това отмахнат крак? — попита Анибал. Мая го погледна.

— Крак, който е махнат от мястото му, — обясни тя, — у дома така казват.

— По-добре би било да се научите в сериозния живот и пред образовани хора да не употребявате Вашите изрази, запомнени от детинство — изрече строго Анибал. — Казва се откъснат крак. И вярно е, че краката ми се движат дълго, след като са били откъснати.

— Не, — каза Мая, — не бих могла да повярвам без доказателство.

— Да не би пък да искате да си откъсна пред Вас още един крак? — попита Анибал сърдито. — Аз забелязах вече, че с Вас човек не може да се разбере.

Мая се смути много. Тя не разбираше защо чиракът-тъкач се разсърди и в какво беше виновна. „Съвсем не е лесно да разговаряш с чужди хора“, помисли си тя. „Те си мислят друго и често не разбират, че нищо лошо не е казано“. Тя се наскърби и погледна някак загрижено големия паяк с дълги крака и с мрачно лице.

— Всъщност не би било зле да Ви изям, — каза внезапно Анибал, който възприе като слабост добрината на Мая.

В същия миг случи се нещо странно с малката Мая скръбта й веднага изчезна и, вместо ужас и страх, в сърцето й кипна гняв. Тя се повдигна малко, и почти без да съзнава, забръмча пискливо и като разпери малко хубавите си, прозрачни криле, каза с пламнали очи:

— Аз съм пчела, господине!

— Пардон! — измънка Анибал, обърна се и без да я поздрави, слезе по стъблото надолу и взе да бяга колкото се може по-бързо със седемте си крака.

Мая я досмеша. Отдолу Анибал започна да ругае с висок глас:

— Характерът Ви е лош. Излизате с жилото напред пред онези, които жестоките удари на съдбата са направили немощни да се борят. Но часът Ви ще удари и когато изпаднете в неволя, ще си спомняте за мене и ще се разкаете за всичко.

Той изчезна под листата. Малката Мая не можеше вече да разбира всичко. Беше й добре. Вятърът беше затихнал и денят обещаваше да бъде хубав. Високо в небето се издигнаха към дълбоката синина бели облаци. Те изглеждаха спокойни и щастливи, като добрите мисли на бога. Малката Мая беше обхваната от горещ непреодолим копнеж по сочната сенчеста зеленина на горските лъки и по светлите склонове отвъд голямото езеро, където отдавна бе започнал весел живот. Тя видя да се люлеят тревите, а накрая на гората, в малките блата, растяха високи, жълти лилии. През техните чашки се виждаше тайнствената нощ на елховата гора, която вееше студено и скръбно. Тя знаеше, че някъде в нейната здрачна тишина, която слънцето багреше с червени утринни блясъци, се намира страната на приказките.

И тя полетя из въздуха. Дори не се досети, че хвръкна. Горските лъки и цветя я викаха.

— О, Божичко! — помисли си тя. — Колко е хубаво да се живее!

Загрузка...