ИФИ И КУРТ

На другия ден малката Мая се пробуди в чашката на едно синьо звънче. Тя чу как въздухът се изпълни с нежно, леко шумоление и усети, че цветето се движи сякаш от малки невидими удари. През отворената му чашка нахлуваше влажен мирис на трева и пръст. Беше много влажно.

Мая боязливо взе малко цветен прашец от жълтите тичинки на цветето, направи грижливо сутринния си тоалет и се отправи внимателно, стъпка по стъпка, към най-външния ръб на висящата чашка. Тя видя, че вали. Нежен хладен дъждец леко шумолеше и покриваше всичко наоколо с милиони светли сребърни бисери. Те трептяха по листата и цветята. Свличаха се по тясната зелена пътека на стъбълцата, падаха в тревата и освежаваха черната земя.

Мая гледаше с голямо учудване на тая промяна в света. Беше първият дъжд, който тя виждаше в младия си живот. При все че това много й хареса и я правеше щастлива, тя се позагрижи малко, защото си спомни за предупреждението на Касандра, — никога да не хвърчи на дъжда. Тя разбра, че ще й бъде трудно да движи крилцата си при такъв порой от капки, а и от студа й ставаше неприятно. Тогава й домъчня за спокойния слънчев блясък, който караше всичко живо да се чувствува весело и безгрижно.

Трябва да е било много рано, защото животът в тревата под нея едва сега започваше. Мая беше добре скрита под синьото звънче и можеше да вижда движението по земята. То я накара за минута да забрави скръбта и мъката за родния дом, промъкнали се в сърцето й. Колко е забавно да си високо и на безопасно място, да наблюдаваш живота и движенията на буболечките в тревата. Но постепенно мислите й отлетяха пак към напуснатата родина, към прибежището и към истинската задруга на кошера. Те сега са там, една до друга, радват се на деня, отреден за почивка, поправят тук-там восъчните клетки или хранят малките какавиди. Когато вали, в кошера е спокойно и приветливо. Само от време на време изхвръкват вестоносци, гледат какво е времето и отде иде вятърът. Царицата снове из царството от етаж в етаж, опитва всичко, хвали или хули, снася тук-там по някое яйце и всички се чувствуват щастливи от нейното царско присъствие. Колко е щастлив оня, който се удостои с неин поглед или похвална дума! Понякога тя ще погали любезно по главата малките пчели, които току-що започват работа, и ще ги разпитва за техния живот.

Ах, колко хубаво би било да е всред тях, да знае, че я почитат, и да се радва на силната закрила на задругата! Тук, в това самотно и отстранено място, тя е в опасност и трепери. Ами ако не спре дъждът, какво ще прави и как ще се изхрани? В звънчето нямаше меден сок, а цветният прашец беше много малко. Тя за пръв път почувствува колко е необходимо слънцето за нейния скитнически живот.

Ако нямаше слънчева топлина, никой не би бил лекомислен. Но щом си спомва за слънчевата топлина, веднага я изпълва радост и скрита гордост, че е била толкова смела да започне самостоятелен живот. Какво ли не видя и изпита през късото време на своето странствуване! Другите нямаха понятие за това. Опитът е най-голямото богатство и заслужава жертвите.

Долу се изнизаха редица скитници-мравки. Те маршируваха с песни по влажната гора от трева и личеше, че бързат. Тяхната утринна песен звучеше бодро, но на малкото сърчице на Мая беше тежко:

Няма в тоз свят прокопсия —

нищо не остава.

Истинският харамия

пет пари не дава!

Мравките бяха добре въоръжени и изглеждаха дръзки и опасни. Песента им утихна под листата на бялокопитника. Но изглежда, че там добре я оплескаха с тая песен, защото се чу груб, дрезгав глас и малките листа на едно глухарче се раздвоиха бързо; от тях изскочи голям син бръмбар, който изглеждаше като полутопка от лъскав тъмен метал. Бръмбарът лъщеше ту синьо, ту зеленикаво, а понякога съвсем черно.

Той беше два-три пъти по-голям от Мая и на нея й се стори, че коравата му броня не може да се разбие и че в дълбокия му глас имаше нещо застрашително. Той беше се събудил от песента на войниците. Люто нает роен, с нересани коси, бръмбарът си търкаше сънливия сини и хитри очички.

— Пристигам! Това е достатъчно, за да ми сторите път.

— Слава Богу, че не му съм на пътя, — помисли си Мая, която се люлееше в своето високо скривалище като в люлка. При все това сърцето й тупкаше. Тя леко се дръпна крачка назад в звънчето. Бръмбарът се движеше тежко и се клатушкаше във влажната трева. Той не представляваше изящна гледка. Спря се при един увехнал лист, току под нея, тласна го настрани и отстъпи малко назад. Тогава Мая видя под него входа на една пещера.

— Господи, какви работи имало! — мислеше тя с любопитство. — И през ум не са ми минавали. Животът е толкова къс и не стига, за да се види всичко, което става по света!

Тя седеше тиха. Само дъждът ръмеше лекичко. Изведнъж чу бръмбара да крещи над пещерата:

— Ако искате да дойдете на лов с мене, трябва да ставате. Съмна се вече!

Понеже беше станал по-рано, той изглеждаше толкова горд, че не можеше да бъде любезен.

След няколко минути се чу отговор. Мая дочу тънък трептящ гласец от дупката:

— За Бога, затворете, дъжд вали!

Бръмбарът се покори, наклони главата си настрана в очакване и погледа изпод око цепнатината.

— Моля Ви се, побързайте! — извика той, мърморейки под носа си.

Мая много любопитстваше да види кой ще излезе оттам. Измъкна се толкова напред, че една дъждовна капка падна върху раменете й. Тя се изплаши много и избърса капката. Сухият лист под нея се привдигна и из цепнатината изпълзя едно кафяво животно, което й се стори много чудно. То имаше тромаво тяло, дебела глава и малки прави пипалца. Крачката му бяха много тънки и се движеха бавно, а изразът на лицето му беше угрижен.

— Добро утро, моя Ифи! — рече бръмбарът. — Как спахте, моя скъпа?

Ифи равнодушно му взе ръката.

— Не бива повече, Курт! Това не бива да продължава! Не мога да дойда с Вас! За нас се говори толкова много!

Бедният бръмбар се разтревожи:

— Не мога да разбера! — измърмори той. — Нима младото щастие на нашето приятелство трябва да рухне от такива дребнавости? Помислете си, Ифи, какво Ви интересуват другите? Вие си имате своя дупка, можете да си влизате в нея, когато искате и, когато се скриете дълбоко в нея, не чувате нищо.

Ифи се усмихна тъжно и замислено:

— Курт, Вие нищо не разбирате. Аз имам свои разбирания по тоя въпрос. Има и нещо друго — Вие злоупотребихте по неблагороден начин с моята неопитност: казахте ми, че сте розов, а вчера охлювът ми пошепна, че сте торен бръмбар. Разликата е грамадна. Охлювът Ви е наблюдавал при една работа, за която не ми се приказва. Сега разбирате, защо искам да се оттегля.

Като се опомни от смущението, Курт кипна:

— Не, не разбирам! — извика той раздразнено. — Аз искам да ме обичат заради мене, а не за моето занятие! — Как можете да съдите за един мъж по това, къде се той навъртал!

— Ако не беше тор, бих могла да го преглътна, — каза Ифи въздържано. — Ще се съгласите, че една млада вдовица, чийто съпруг е изяден едва преди три дни от къртицата, трябва да живее колкото се може по-скромно. И тъй, сбогом!

Неочаквано Ифи изчезна в кухината така бърже, сякаш вятър е помете. На Мая се стори невъзможно тъй бърже да се изчезне в дупка.

Бръмбарът остана като попарен с втрещено изражение на лицето. Той се взираше в празния тъмен отвор така глупаво, че Мая не се стърпя и се изсмя.

Най-сетне се опомни и почна тъжно и гневно да клати малката си кръгла глава, а пипалата му висяха като измокрени от дъжд ветрила.

— Днес никой не се интересува от характера и умния начин на живеене, — въздъхна той. — Ифи е безсърдечна. Аз не смеех, да си го помисля. Ала тъй си е. Всъщност, ако й липсва сърце да ми бъде приятелка, къде й остана Умът.

Мая видя как му се наляха очите и се трогна от това.

Внезапно Курт се раздвижи. Той избърса сълзите си и внимателно се свря зад купчинка пръст, която приятелката му беше измела от къщата си. Мая видя един малък ален дъждовен червей, който се промъкваше през тревичките. Той пълзеше по особен начин. Ту ставаше тънък и дълъг, ту къс и дебел. Червеният връх на тялото му беше от нежни пръстенчета, които безшумно се свиваха и разпущаха. Тя се изплаши много, когато Курт внезапно пристъпи от скривалището си, хвана червея и го разкъса на две половини.

Той нехайно почна да яде половината и не искаше да знае, че се гърчат отчаяно двете части — едната в ръцете му, а другата на земята. Червеят беше съвсем малък.

— Търпение, — каза Курт, — сега ще се свърши!

Но, докато дъвчеше, отново се сети за Ифи, която беше загубил завинаги и едри сълзи потекоха по страни те му.

Малката Мая искрено го съжали.

— Много тъжни неща има по света, — мислеше тя. Из веднъж видя, че едната половина на червея, която Курт в скръбта си беше оставил, почна бързо да се отдалечава.

— Господи, какво е това? — извика Мая тъй силно, че Курт се огледа смаян.

— Дайте ми път! — извика той, като чу глас.

— Ами, че аз не съм застанала на пътя Ви, — отговори Мая.

— Тогава къде сте? — попита той. — Все трябва да сте някъде.

— Тука горе, — извика Мая — в цветето над Вас.

— Вярвам Ви, — каза Курт, — но аз не съм скакалец, н мога да се извивам нагоре, за да видя. Защо изкрещях те?

— Половината червей ще избяга, — извика Мая.

— Да, да — рече Курт и погледна, половината червейче. — Тия животни са много подвижни. Вече се нахраних.

Той захвърли остатъка от червея, който беше в ръцете му и малката частичка бързо се отдалечи в обратна посока.

Мая се зачуди извънредно, ала Курт изглеждаше познава това свойство на червея.

— Не трябва да мислите, че аз ям винаги червеи, — рече той, — ала рози не се намират навред.

— Кажете поне на горкия, де е избягала другата му половина, — обади се Мая, силно развълнувана.

Курт поклати сериозно глава:

— Когато съдбата дели някои, те не трябва да се срещнат, — отвърна той. — Коя сте Вие?

— Аз съм Мая, от рода на пчелите.

— Приятно ми е, — рече Курт. — Аз нямам нищо против пчелите. Защо сте седнали там? Пчелите не правят така. Отдавна ли сте на това място?

— Аз нощувах тук.

— Тъй, — рече Курт недоверчиво, — сигурно имахте дълбок и здрав сън. Сега ли се събудихте?

Мая потвърди, защото забеляза, че на Курт не ще е приятно да знае, че е чула разговора му с Ифи. Тя не искаше да го огорчава.

Курт се разхождаше насам-натам и се мъчеше да погледне нагоре.

— Чакайте, — рече той. — Ако се опра на онова стръкче трева, ще мога да Ви видя, а Вие ще можете да ме погледнете в очите. Нали нямате нищо против?

— Не, — рече Мая, — много ще ми е приятно.

Курт намери едно подходящо стръкче. То беше стъбълцето на едно глухарче и понеже цветето се наклони малко, Мая можа да го види, когато той се изправи на задните си крака и погледна нагоре към нея. Лицето му й се стори приятно и мило. Бръмбарът не беше в първата си младост и беше малко възпълничък. Той се поклони тъй дълбоко, че цветето се наведе.

— Наричам се Курт, от рода на розовите бръмбари.

Малката Мая я досмеша, защото вече знаеше, че Курт е торен бръмбар, но понеже не искаше да го наскърби, премълча си.

— Дъждът не Ви ли вреди? — запита Мая.

— О не, аз съм свикнал на дъжд в розите, там най-|много вали.

Мая се замисли. Трябва да го накаже, задето тъй нахално лъже. Много е суетен тоя господин.

— Курт, — рече тя и се усмихна предпазливо, — каква е тази дупка под листа?

Курт се изплаши.

— Дупка ли? — запита той. — За каква дупка говорите? а много дупки. Кой знае каква дупка е. Не можете си представи колко много дупки има на земята!

Но в скритото смущение, което го беше обзело, се случи нещо страшно.

От старание да замъгли работата и да се покаже, ч уж му е все едно, Курт съвсем се обърка. Мая видя как той падна на гръб и взе да върти ръце и крака жално и безпомощно.

— Умирам! — викаше той. — Не мога да се изправя Няма по-нещастна съдба от моята!

Той се оплакваше толкова високо, че не чуваше утешителните думи на Мая. Опита се да се изправи на краката си. Ала щом помислеше, че се е уловил о мъничките бучки пръст, които едва хващаше, той се прекатурваше върху високия си издут гръб. Картината беше толкова жална, че малката Мая наистина се уплаши за него. Още повече, че той беше съвсем избледнял. И писъците му бяха сърцераздирателни.

— Не мога да издържам това, — извика той. — Гледайте поне на страна, не измъчвайте един умиращ със своя поглед, който пронизва! О, ако можех да се уловя за някоя тревичка, или за стъбълцето на глухарчето! Кой може да се държи здраво във въздуха? — Никой!

Сърцето на малката Мая трепкаше от съчувствие.

— Чакайте, — извика тя, — ще се опитам да Ви изправя! Ще успея, като се помъча малко. Курт, мили Курт не викайте така! Чуйте ме! Ако наведа една малка тревичка и доближа връхчето до Вас, ще ли Ви помогна?

Курт не я чу, той само се оплакваше. Беше загубил ума и дума от страх да не умре. Тогава малката Мая въпреки поройния дъжд, изхвръкна от скривалището си намери една тясна висока тревичка, която растеше близо до Курт и здраво се хвана за крайчеца й. Тя ликуваш от радост, когато стъбълцето се преви от нейната тежест тъй, че стигна тъкмо напреки до краката на Курт, който ги размахваше във въздуха.

— Дръжте се здраво! — извика Мая.

Курт почувства нещо над лицето си и яко се хвана първо с едната ръка, после с двете, а най-сетне с крачка та, от които всяко имаше по два великолепни нокътя Полека-лека той се смъкна по него, докато стигна корена му и там, дето стъбълцето беше по-здраво и дебело можа да се изправи. Курт въздъхна дълбоко.

— Господи! — рече той — Това беше ужасно! Ако не бях запазил присъствие на духа, щях сигурно да стана жертва на Вашето дърдорене.

— Но добре ли Ви е сега? — попита малката Мая. Курт се беше хванал за челото.

— Благодаря, благодаря! Когато престане да ми се вие свят, ще Ви разправя всичко.

Но Мая не получи отговор на въпроса си, защото дойде едно птиче, което беше прехвръкнало през тревата. То беше тръгнало на лов за насекоми. Малката пчела се притисна здраво о земята и притаи дъх, докато птичката прилетя. Когато след това подири Курт, той си беше отишъл. Тогава и тя хвръкна, защото дъждът беше спрял и денят бе станал ясен и топъл.

Загрузка...