Пристан за двама

17

Три дни преди Кейти да замине за Ню Ингланд, снежинките замръзваха на острия януарски вятър и тя трябваше да върви с наведена глава към салона. Дългата й руса коса се вееше на вятъра и ледени пръсти пощипваха бузите й. Беше обута с половинки на висок ток, не с ботуши, и стъпалата й вече бяха вкочанени. Зад нея Кевин седеше в колата и я наблюдаваше. Тя не се обърна, но чуваше двигателя да боботи на празни обороти и можеше да си представи устните му, стиснати в сурова права линия.

Тълпите от хора, с които беше пълен молът по Коледа, вече ги нямаше. От едната страна на салона имаше зоомагазин и магазин за електроника, и двата празни. На никого не му се излизаше в такова време. Когато Кейти дръпна вратата, вятърът я поде и тя с мъка я затвори. Студеният въздух нахлу заедно с нея вътре, а раменете на палтото й бяха покрити с тънък бял слой. Свали палтото и ръкавиците си и едновременно с това се обърна. Махна за довиждане на Кевин и се усмихна. Харесваше му да му се усмихва.

Имаше час при жена на име Рейчъл. Повечето места вече бяха запълнени и Кейти не беше сигурна накъде да се запъти. За пръв път идваше тук и се чувстваше неловко.

Нито един от стилистите не изглеждаше на повече от трийсет години и повечето имаха буйни коси с червеникави и синкави кичури. След малко към нея се приближи момиче на около двайсет и пет години, със силен загар, пиърсинг и татуировка на шията.

— Вие ли сте за два часа? Боя и подстригване? — попита тя.

Кейти кимна.

— Аз съм Рейчъл. Последвайте ме — метна поглед през рамо и отбеляза: — Навън е студеничко, а? За малко да падна, докато идвах към вратата. Карат ни да паркираме в далечния край на паркинга. Страшно ми е неприятно, но какво да се прави.

— Студено е — съгласи се Кейти.

Рейчъл я поведе към едно място близо до ъгъла. Столът беше с пурпурна изкуствена кожа, а подът — покрит с черни плочки. Място за по-млади хора, прецени Кейти. За неомъжени, които искат да изпъкват. Не за омъжени русокоски. Размърда се, докато Рейчъл я загръщаше с пелерината. Раздвижи пръстите си, за да стопли крака.

— Отскоро ли живеете тук? — попита Рейчъл.

— Живея в Дорчестър.

— Далечко е. Някой ви препоръча салона ли?

Кейти беше минала покрай салона преди две седмици, когато Кевин я бе извел на покупки, но не каза на фризьорката това, а само поклати глава.

— Явно имам късмет, че аз съм вдигнала телефона — усмихна се Рейчъл. — Какъв цвят искате?

Кейти мразеше да се гледа в огледалото, обаче нямаше избор. Трябваше да се справи с това. Трябваше. В рамката на огледалото пред нея беше подпъхната снимка на Рейчъл с младеж, сигурно гаджето й. Той имаше повече пиърсинги от нея, а прическите и на двамата бяха щръкнали мохикански гребени. Под пелерината Кейти силно стисна ръце.

— Искам да изглежда естествено, а за зимата може би и леки кичури. Боядисайте и корените, за да се сливат.

Рейчъл кимна в огледалото.

— Почти същия цвят ли искате или нещо по-тъмно или по-светло? Имам предвид за кичурите.

— Близък до естествения.

— С фолио ли?

— Добре — съгласи се Кейти.

— Лесна работа — оповести Рейчъл. — Дайте ми няколко минути да приготвя необходимото и се връщам.

Кейти кимна. Малко по-настрани видя жена, полегнала назад на мивката, а до нея — друг стилист. Чуваше как пускат водата и тихите разговори по столовете. От тонколоните звучеше тиха музика.

Рейчъл се върна с боята и фолиото. Застанала близо до стола, тя разбърка боята до нужната консистенция.

— Откога живеете в Дорчестър?

— От четири години.

— Къде сте отраснали?

— В Пенсилвания — отвърна Кейти. — Живеех в Атлантик Сити и се преместих тук.

— Съпругът ви ли ви докара?

— Да.

— Хубава кола има. Видях я, когато му махнахте. Каква е, мустанг ли?

Кейти кимна отново, но не отговори. Рейчъл поработи мълчаливо — мажеше косата й с боя и я увиваше във фолиото.

— Откога сте омъжена? — попита тя, докато загръщаше един доста непокорен кичур.

— От четири години.

— Значи затова сте се преместили в Дорчестър.

— Да.

— С какво се занимавате? — не спираше да бърбори Рейчъл.

Кейти изправи глава в опит да не се вижда в огледалото. Искаше й се да е някой друг. Можеше да остане тук час и половина, преди Кевин да се върне, и се молеше той да не подрани.

— Не работя — отговори Кейти.

— Аз бих откачила, ако не работех. Невинаги е лесно, обаче… А какво работехте, преди да се омъжите?

— Бях сервитьорка в коктейлбар.

— В някое казино ли?

Кейти кимна.

— Там ли се запознахте със съпруга си?

— Да.

— А какво прави той сега, докато вие си боядисвате косата?

Сигурно е в бара, помисли си Кейти, но отговори:

— Не знам.

— А защо самата вие не карате? Салонът е далечко.

— Не шофирам. Съпругът ми ме кара, когато трябва да отида някъде.

— Не знам какво бих правила без кола. Не е нищо особено, но ме откарва където трябва. Няма да ми бъде приятно да завися от някого по този начин.

Кейти усети във въздуха ухание на парфюм. Радиаторът под плота започна да щрака.

— Така и не се научих да шофирам.

Рейчъл сви рамене, докато увиваше с фолио поредния кичур.

— Не е трудно. Упражнявате се малко, явявате се на изпит и готово.

Кейти се вгледа в нея в огледалото. Момичето явно си разбираше от работата, но беше младо и в началото на кариерата си, а на Кейти й се искаше да бе попаднала на някоя по-възрастна и по-опитна фризьорка. Което беше странно, понеже тя беше може би само две-три години по-голяма от Рейчъл. Може би дори по-малко. Но се чувстваше по-възрастна.

— Имате ли деца?

— Не.

Момичето явно усети, че е казало нещо не на място, защото през следващите няколко минути работи мълчаливо. Свитъците от фолио по главата на Кейти приличаха на антени. Накрая Рейчъл я поведе към друг стол и включи загряваща лампа над главата й.

— Ще се върна да погледна след няколко минути.

Отдалечи се и отиде при друга фризьорка. Двете се заговориха, но на общия фон на разговорите в салона бе невъзможно да чуеш какво си казват. Кейти погледна към часовника. Кевин щеше да се върне след по-малко от час. Времето течеше бързо, твърде бързо.

Рейчъл се върна и провери косата й.

— Още мъничко — весело оповести тя и се върна да си бъбри с колежката си, жестикулирайки с ръце. Оживена. Млада и безгрижна. Щастлива.

Минаха още няколко минути. После десетина. Кейти се помъчи да не гледа часовника. Накрая Рейчъл махна фолиото и я поведе към мивката. Кейти седна и се наведе назад, опряла врата си на хавлиената кърпа. Момичето пусна водата и Кейти усети хладната течност да плисва лекичко по бузата й. Рейчъл втри шампоан в косата и скалпа, после изплакна, сложи балсам, и отново изплакна.

— А сега да ви подстрижем.

Когато се върнаха на стола, Кейти си помисли, че косата й изглежда добре, но все пак трудно можеше да се прецени, докато е мокра. Трябваше да бъде както трябва, иначе Кевин щеше да забележи. Рейчъл разреса косата й. Оставаха четирийсет минути.

Момичето погледна отражението на Кейти в огледалото.

— Колко искате да скъся?

— Не много. Само колкото да почистим връхчетата. Съпругът ми харесва косата ми да е дълга.

— А как да я стилизирам? Имам една брошура с новите неща, ако искате.

— Както беше, когато дойдох.

— Добре — съгласи се Рейчъл.

Кейти наблюдаваше как с помощта на гребен тя прокарва дългата й коса през пръстите си и после реже с ножиците. Първо отзад, после отстрани. И накрая горе. Рейчъл дъвчеше дъвка и челюстта й се движеше нагоре-надолу, докато работеше.

— Добре ли е дотук?

— Да, мисля, че е достатъчно.

Рейчъл се пресегна за сешоара и една кръгла четка. Бавно прокара четката през косата на Кейти и сешоарът силно забуча в ухото й.

— Колко често си правите косата? — опита да я заговори момичето.

— Веднъж месечно — отговори Кейти. — Но понякога само се подстригвам.

— Между другото, имате красива коса.

— Благодаря.

Рейчъл продължи да работи. Кейти помоли за няколко леки къдрици, и тя донесе машата. Изчакаха няколко минути да загрее. Все още разполагаха с двайсет минути.

Рейчъл къдреше и решеше, докато най-сетне остана доволна и погледна Кейти в огледалото.

— Какво ще кажете?

Кейти огледа цвета и прическата:

— Идеално.

— Нека ви покажа как е отзад — каза Рейчъл, завъртя стола и й подаде огледало.

Кейти огледа двойното отражение и кимна.

— Така, готови сме.

— Колко струва?

Рейчъл й каза и Кейти бръкна в портмонето си. Извади нужната сума, плюс бакшиша.

— Може ли да ми дадете касова бележка?

— Разбира се. Елате с мен на касата.

Момичето пусна бележката. Кевин щеше да провери и да потърси рестото, когато Кейти се качи в колата, затова тя помоли Рейчъл да включи и бакшиша в сумата. Погледна към часовника. Дванайсет минути.

Кевин още го нямаше и сърцето на Кейти биеше учестено, докато обличаше палтото си и слагаше ръкавиците. Излезе от салона, докато Рейчъл все още й говореше. В съседния магазин за електроника попита за евтин мобилен телефон и за карта с двайсет предплатени часа разговори. Прималя й, докато изричаше думите, понеже съзнаваше, че вече няма връщане назад.

Мъжът извади един телефон и се зае да го маркира на касата, докато й обясняваше как работи. Кейти имаше още пари в чантата си, беше ги пъхнала в кутийката с тампони, защото знаеше, че Кевин никога не би проверил там. Извади ги и остави смачканите банкноти на плота. Часовникът продължаваше да тиктака и тя отново огледа паркинга. Започваше да й се вие свят и устата й беше пресъхнала.

Продавачът маркира поръчката й сякаш цяла вечност. Плащаше му в брой, но той въпреки това поиска името, адреса и пощенския й код. Безсмислено. Нелепо. Тя искаше просто да плати и да се махне. Преброи до десет, но продавачът продължаваше да трака по клавиатурата. На улицата светофарът светна червено. Колите чакаха. Сигурно Кевин се готвеше да завие към паркинга. Щеше ли да я види, че излиза от магазина? Кейти почти се задушаваше.

Помъчи се да отвори пластмасовата опаковка, но се оказа невъзможно — беше здрава като стомана. Твърде голяма за чантичката й, твърде голяма за джоба. Помоли продавача за ножици и на него му отне цяла минута да ги намери. Идеше й да се развика, да му кресне да побърза, понеже Кевин щеше да пристигне всеки момент. Но вместо това просто се обърна към витрината.

Когато извади телефона, Кейти го пъхна в джоба на палтото си заедно с предплатената карта. Продавачът я попита дали иска торбичка, но тя вече изхвърчаше през вратата. Телефонът тежеше като олово в джоба й, освен това трудно успяваше да запази равновесие на снега и леда.

Отвори вратата на салона и влезе вътре. Свали ръкавиците и палтото си и зачака на регистратурата. След трийсетина секунди видя Кевин да влиза в паркинга и да се запътва към салона.

По палтото й имаше сняг и Кейти побърза да го изтупа, докато Рейчъл се приближаваше към нея. Паникьоса се, че Кевин може да е забелязал. Съсредоточи се и си нареди да се овладее. Да се държи естествено.

— Забравихте ли нещо? — попита Рейчъл.

Кейти въздъхна и каза:

— Щях да почакам навън, но е студено — обясни тя. — Пък и забравих да взема визитката ви.

Лицето на Рейчъл грейна.

— О, няма нищо. Само секунда.

Тя се запъти към стола си и извади визитка от чекмеджето. Кейти знаеше, че Кевин я наблюдава от колата, но се преструваше, че не забелязва.

Рейчъл се върна и й подаде визитната си картичка.

— Обикновено не работя в неделя и понеделник — каза тя.

— Ще ви се обадя — кимна Кейти.

Чу как вратата зад тях се отвори и Кевин застана на входа. Обикновено не влизаше вътре и сърцето й затупка лудо. Облече си палтото, мъчейки се да овладее треперенето на ръцете. После се извърна и се усмихна.