5

Съботата осъмна със синьо небе, но после започнаха да се скупчват облаци. Сиви и плътни, те се извиваха и въртяха на засилващия се вятър. Температурата започна да пада и се наложи Кейти да си облече горнище на анцуг на излизане. Магазинът беше на около три километра от къщата й, може би половин час ходене със стегната крачка, и тя си даде сметка, че трябва да побърза, ако не иска да я хване бурята.

Тъкмо стигна на главния път, когато изтрещя първата гръмотевица. Кейти ускори ход, усетила как въздухът се сгъстява. Край нея профуча пикап, който остави прашна диря, и тя мина на разделителната пясъчна ивица. Във въздуха миришеше на океанска сол. Над главата й червеноопашат ястреб се рееше на пориви във въздуха, изпитвайки силата на вятъра.

Равномерният ритъм на стъпките й я разсея и мислите й се насочиха към разговора й с Джо. Не към историите, които тя самата беше разказала, а към това, което научи от Джо за Алекс. Съседката й явно не разбираше за какво става дума. В опита си да поведе разговор с нея, бе изопачила думите на Кейти и беше видяла в тях нещо, което не е съвсем вярно. Да, Алекс несъмнено изглеждаше свестен тип и както бе изтъкнала Джо, Кристен беше сладко дете, но Кейти не проявяваше интерес към него. Та тя почти не го познаваше. След падането на Джош в реката двамата си бяха разменили едва няколко думи, пък и Кейти изобщо не искаше да започва връзка.

Защо тогава имаше усещането, че Джо се опитва да я събере с Алекс?

Не беше сигурна, но честно казано, нямаше и значение. Радваше се, че вечерта Джо ще й гостува. Просто две приятелки на чаша вино… нищо особено. Другите хора, другите жени, непрекъснато го правеха. Кейти сбърчи чело. Добре де, може би не непрекъснато, но повечето хора вероятно го правеха, ако им се приискаше, а тя подозираше, че се различава от тях. Откога не беше правила нищо нормално?

От дете, призна си. От времето, когато слагаше монети върху релсите. Все пак не беше напълно искрена пред Джо. Не й каза, че често е ходела при релсите, за да не слуша как се карат родителите й, да не чува как вбесено си крещят един на друг. Не разказа на Джо как неведнъж се е оказвала насред словесната престрелка, а когато бе на дванайсет, я улучи стъкленото преспапие, с което баща й замери майка й. На главата й зейна рана, която кървя с часове, но нито баща й, нито майка й се сетиха да я заведат в болницата. Не сподели с Джо колко се озлобяваше баща й, когато се напиеше, не й каза, че никога не си е канила гости у дома, дори и Емили, нито че не е учила в колеж, понеже родителите й го смятаха за загуба на време и на пари. Не й каза, че я изритаха от вкъщи в деня, в който завърши гимназия.

Може би щеше да разкаже на Джо за тези неща, а може би нямаше да го стори. Не беше толкова важно. Какво ако не е имала идеалното детство? Да, родителите й бяха алкохолици и често оставаха без работа, но освен инцидента с преспапието никога не й бяха посягали. Е, не й купиха кола, не организираха празненства за рождения й ден, но никога не беше гладувала, а всяка есен, в колкото и затруднено положение да се намираха, винаги й купуваха нови дрехи за училище. Баща й не беше най-страхотният човек на света, но не се промъкваше нощем в стаята й, за да върши ужасни неща, каквито тя знаеше, че се случват с някои нейни приятелки. Когато навърши осемнайсет, Кейти не смяташе, че родителите й са й нанесли неизлечими рани. Беше малко разочарована, че няма да учи в колеж, и се тревожеше как ще се оправя сама в живота, но не бе непоправимо увредена. И успя. В Атлантик Сити не беше никак зле. Запозна се с неколцина свестни младежи и помнеше много вечери, през които се смееше и разговаряше с приятели от работата до малките часове.

Напомни си, че детството й не я е формирало като личност и че то няма нищо общо с истинската причина да дойде в Саутпорт. Макар че беше най-близкият й човек тук, почти приятелка, Джо не знаеше нищо за нея. Никой не знаеше.



— Здравей, госпожице Кейти — обади се Кристен от масичката си. Днес не играеше с кукли. Беше се привела над книжка за оцветяване, стискаше пастелите и багреше няколко еднорога и дъги.

— Здравей, Кристен. Как си?

— Добре — вдигна момиченцето поглед от книжката си. — Защо винаги идваш пеша?

Кейти се спря, после заобиколи касата и приклекна до Кристен.

— Защото нямам кола.

— Защо нямаш?

Понеже нямам шофьорска книжка, помисли си Кейти. Но дори да имах, не мога да си позволя да карам кола.

— Да ти призная, смятам да си купя кола.

— Ясно.

Кристен вдигна книжката с картинки за оцветяване.

— Какво мислиш за рисунката ми?

— Хубава е. Справила си се прекрасно.

— Благодаря. Ще ти я подаря, когато я завърша.

— Не е нужно да го правиш.

— Знам — отговори Кристен с очарователна самоувереност. — Но искам да го направя. Можеш да си я сложиш на хладилника.

Кейти се усмихна и се изправи.

— Така и смятах.

— Да ти помогна ли да напазаруваш?

— Не, днес ще се справя сама. А ти ще можеш да довършиш рисунката.

— Добре — съгласи се Кристен.

Докато си вземаше кошница, Кейти забеляза Алекс да се приближава. Махна й с ръка и й се стори, че го вижда за пръв път, макар да съзнаваше липсата на всякаква логика в това. Косата му беше силно прошарена и в ъгълчетата на очите му имаше само няколко бръчици, но те по-скоро подсилваха, отколкото намаляваха жизнеността, която излъчваше. Имаше широки рамене и тънка талия и създаваше у нея впечатлението, че не прекалява нито с храната, нито с пиенето.

— Здравей, Кейти. Как си?

— Добре, а ти?

— Не се оплаквам — усмихна се широко той. — Радвам се, че се отби. Искам да ти покажа нещо — посочи към монитора и Кейти видя Джош, седнал на пристана с въдица в ръка.

— Пуснал си го там? — учуди се тя.

— Виждаш ли му жилетката?

Кейти се приведе към монитора и присви очи:

— Спасителна жилетка?

— Отне ми известно време да намеря по-тъничка, за да не запарва. Но тази е идеална. Пък и нямах избор. Не мога да ти опиша колко беше нещастен, че не го пускам да лови риба. Толкова пъти ме умолява да променя решението си. Вече не издържах и прецених, че това е добро решение.

— И той няма нищо против да я носи?

— Ново правило — или я носи, или не лови риба. Според мен обаче няма нищо против.

— Хваща ли изобщо нещо?

— Не колкото му се иска, но хваща.

— А ядете ли я?

— Понякога — кимна Алекс. — Обикновено Джош хвърля рибата обратно във водата. Няма нищо против да хваща една и съща отново и отново.

— Радвам се, че си намерил изход.

— Ако бях по-добър баща, сигурно щях да се сетя предварително.

Кейти за пръв път вдигна очи към него.

— Имам усещането, че си много добър баща.

Очите им се срещнаха за миг, преди тя да отмести поглед. Алекс долови смущението й и започна да рови някъде зад касата.

— Имам нещо за теб — каза той, извади торба и я постави върху плота. — Работя с едно малко стопанство, където имат парник и отглеждат неща, които други производители не могат. Вчера ми доставиха пресни зеленчуци. Домати, краставици, малко тиква. Защо не ги опиташ? Жена ми твърдеше, че не е опитвала по-вкусни зеленчуци.

— Жена ти ли?

Той поклати глава:

— Извинявай, още го правя понякога. Имам предвид покойната си съпруга. Тя почина преди няколко години.

— Съжалявам — промърмори Кейти и мислите й се върнаха към разговора й с Джо.

А каква е неговата история?

Попитай него, бе отвърнала Джо. Явно знаеше, че съпругата му е починала, но нищо не й спомена. Странно.

Алекс не забеляза, че мислите й са се зареяли някъде.

— Благодаря — отвърна той глухо. — Тя беше страхотен човек. Щеше да ти допадне.

По лицето му пробяга тъжен копнеж.

— Както и да е, тя много ценеше стопанството. Отглеждат биопродукти и берат реколтата на ръка. Обикновено продукцията им се разпродава за броени часове, но аз ти отделих малко, в случай че решиш да опиташ. Една вегетарианка ще оцени тези зеленчуци, уверявам те.

Тя примигна и го погледна:

— Защо мислиш, че съм вегетарианка?

— Не си ли?

— Не.

— О! — възкликна Алекс и пъхна ръце в джобовете си. — Сбъркал съм.

— Няма значение, обвинявали са ме и в по-лоши неща.

— Съмнявам се.

Недей, каза си Кейти.

— Добре — кимна тя. — Ще взема зеленчуците. И ти благодаря.

Загрузка...