Пристан за двама

19

Кейти седеше до Алекс на верандата под небето, превърнало се в черна шир, осеяна със светлинки. Месеци наред се беше мъчила да блокира конкретните спомени и се съсредоточаваше само над страха, който не я напускаше. Не искаше да си спомня Кевин, не искаше да мисли за него. Искаше да го заличи напълно, да се престори, че той никога не е съществувал. Обаче него винаги щеше да го има.

Алекс изслуша разказа й мълчаливо, извърнал стола си към нея. Кейти говореше през сълзи, макар че според него тя дори не усещаше, че плаче. Разказваше му без емоции, почти в транс, сякаш събитията се бяха случили другиму. Когато тя замълча, коремът му се сви.

Не можеше да го погледне в очите, така му беше казала. Алекс беше чувал разновидности на същата история и преди, само че този път беше различно. Тя не беше просто жертва, а негова приятелка, жената, в която се беше влюбил. Пресегна се и пъхна немирен кичур зад ухото й.

Тя леко трепна от допира му, после се отпусна. Чу я да въздъхва уморено. Уморена от разговори. Уморена от миналото.

— Правилно си постъпила, като си го напуснала — каза той меко. С разбиране.

Тя му отговори, но не веднага:

— Знам.

— Причината не си била ти.

Кейти се взря в мрака.

— Да, така е — каза тя. — Аз го избрах, нали не си забравил? Аз се омъжих за него. Аз допусках това да ми се случва отново и отново, докато не стана твърде късно. Но и тогава продължавах да му готвя и да чистя къщата за него. Спях с него, когато поискаше, правех каквото пожелаеше от мен. Заблуждавах го, че така ми харесва.

— Направила си необходимото, за да оцелееш — категорично каза Алекс.

Кейти отново се смълча. Щурците пееха, скакалците цвърчаха откъм дърветата.

— Знаеш ли, не съм допускала, че е възможно да се случи такова нещо. Баща ми беше пияница, но нямаше пристъпи на насилие. Аз просто бях толкова… слаба. Не знам защо допуснах да ми се случи.

— Защото в даден момент си го обичала — кротко каза Алекс. — Защото си му вярвала, когато ти е обещавал, че повече няма да се държи така. Защото постепенно е ставал все по-жесток и обсебващ, но това се е случвало толкова бавно, че си смятала за възможно той да се промени, докато най-сетне си разбрала, че няма да стане така.

При тези думи тя вдъхна дълбоко и наклони глава, а раменете й се надигаха и спускаха. Алекс чу страданието й и гърлото му се стегна от гняв заради живота, който беше живяла, и от тъга, задето все още продължаваше да го живее. Щеше му се да я прегърне, но съзнаваше, че в момента, в този конкретен момент прави всичко, което Кейти иска от него. Тя беше крехка, беше на ръба. Беше уязвима.

Минаха няколко минути, преди Кейти най-сетне да престане да плаче. Очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Извинявай, че ти разказах всичко това — каза все още задавено и през сълзи. — Не трябваше.

— Радвам се, че го направи.

— Единствената причина да го сторя, е, че ти вече знаеше.

— Така е.

— Но пък не беше нужно да научаваш и подробностите за нещата, които ми се е налагало да върша.

— Всичко е наред.

— Мразя го — каза Кейти. — Мразя и себе си. Опитвах се да ти обясня, че ще ми е по-добре сама. Не съм такава, за каквато ме мислеше. Не съм жената, която смяташе, че познаваш.

Всеки момент щеше отново да се разплаче и Алекс най-сетне се изправи. Дръпна я лекичко за ръката, за да я накара да стане. Тя му се подчини, но не го погледна. Той овладя гнева си към съпруга й и се постара да говори меко:

— Чуй ме — поде и повдигна брадичката й с пръст. Отначало тя се противеше, но после се предаде и накрая го погледна. Алекс продължи. — Каквото и да ми кажеш, няма да промени чувствата ми към теб. Нищо не би ги променило. Защото това не си ти. Никога не си била ти. Ти си жената, която опознах. Жената, която обичам.

Тя се вгледа в него, изпълнена с желание да му повярва, съзнаваща, че й казва истината, и усети как нещо в нея се прекършва. Но въпреки това…

— Но…

— Никакво „но“ — прекъсна я той, — понеже „но“ просто няма. Ти се възприемаш като човек, който не е успял да се измъкне. А аз те възприемам като смелата жена, която е избягала. Ти се възприемаш като жена, изпълнена със срам и с вина, задето е позволила това да й се случи. А аз виждам красива жена, която трябва да се гордее, тъй като е попречила да бъде насилвана отново и отново. Не са много жените, които имат силата да постъпят като теб. Ето това виждам сега, това съм виждал винаги, когато те погледна.

— Май ти трябват очила — усмихна се тя.

— Не се заблуждавай от прошарената ми коса. Зрението ми още е превъзходно — приближи се към нея той и се увери, че тя няма нищо против, преди да се наведе и да я целуне. Кратка и нежна целувка. Грижовна. — Много съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това.

— Още го преживявам.

— Понеже подозираш, че той те търси ли?

— Сигурна съм, че ме търси. И никога няма да спре.

Тя замълча.

— Нещо с него не е наред. Той е… луд.

Алекс се замисли над думите й.

— Знам, че не ми е работа да питам, но хрумвало ли ти е да се обадиш в полицията?

Раменете й леко провиснаха.

— Да, веднъж се обадих.

— И те не направиха нищо, така ли?

— Дойдоха вкъщи и разговаряхме. Убедиха ме да не предявявам обвинения.

Алекс се позамисли и отсъди:

— Няма логика.

— Има безупречна логика — сви рамене Кейти. — Кевин ме предупреди, че няма смисъл да викам полиция.

— Той пък откъде знае?

Кейти въздъхна и реши, че може би е по-добре да му каже всичко.

— Защото той е полицай — каза тя най-накрая и вдигна поглед към него. — Той е детектив в бостънската полиция. Освен това той не ми казваше Кейти. — Очите й телеграфираха послание: отчаяние. — Наричаше ме Ерин.